Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (6)
Оригинално заглавие
The Killing Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 63 гласа)

Информация

Корекция
andromeda (2010)
Форматиране
maskara (2010)

Превод: puh, miss_sini_ochi

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

12

Едуард беше висок около метър седемдесет и три, с руса коса, подстригана много късо и прилепнала по главата му. Беше синеок и типичен представител на WASP поколението. Той също така беше най-опасният човек, който някога бях срещала, жив или мъртъв. Беше дяволски развеселен от срещата на ликантропите. Групата напусна скоро след пристигането му главно, защото цялата работа беше свършена. Срещата е била предвидена като последен опит да принудят Ричард да направи компромис с морала си и да убие някого. Или да си избере лупа, която да убива вместо него. Направо бяхме уцелили два заека с един изстрел. Но бях много сигурна, че съм извадила късмет с Нийл. Ако той се беше занимавал с някакво бойно изкуство или знаеше нещо за боя, щях да съм свършена.

Ричард сложи дъска на счупения прозорец и се обади на фирма, която да го замени в най-скоро време, срещу безбожно висока цена. Предложих му да платя за щетите, след като ги бях причинила.

Едуард, Ричард и аз седяхме около кухненската маса. Едуард и аз пиехме кафе, а Ричард чай. Един от много сериозните му недостатъци, беше абсолютното отвращение към кафето. Трудно е да се довериш на някой, който не пие кафе.

— Какво откри? — попитах аз.

Едуард отпи от кафето си и поклати глава.

— Не много. Договорът е бил приет.

— Дори и с времевото ограничение? — попитах.

Той кимна.

— Кога изтича двадесет и четири часовият срок? — попитах.

— Нека да кажем два часа. Получих предложението към един снощи, но нека добавим един час, за да сме сигурни.

— За да сме сигурни — каза Ричард. Мисля, че беше саркастичен.

— Какъв е проблема? — го попитах.

— Аз ли съм единственият в тази стая, който се притеснява?

— Паникьосването няма да помогне, Ричард.

Той се изправи, изсипа чашата си в мивката и я изми автоматично. Обърна се и се подпря на шкафовете, ръцете му бяха кръстосани на гърдите.

— Имаш нужда от свежа мисъл, за да планираш нещата ли?

Кимнах.

— Да.

Той се втренчи в нас. Наблюдавах го как мисли за нещо сериозно. Най-накрая каза:

— Не мога да разбера как и двамата можете да сте спокойни. Аз съм шокиран, че някой е поръчал убийството на Анита. Никой от вас не е.

Погледнах Едуард, а той погледна мен. Имахме един от онези моменти на перфектно разбирателство и аз знаех, че не мога да го обясня на Ричард. Дори не бях сигурна, че мога да го обясня на себе си.

— Останала съм жива толкова дълго, защото не реагирам така, както повечето хора биха реагирали.

— Останала си жива, защото по своя воля правиш неща, които другите хора не биха направили.

— И заради това — кимнах аз.

Лицето му беше много сериозно, като на малко момче, разпитващо за фактите от живота.

— Нека ти задам един глупав въпрос, после ще млъкна.

Свих рамене.

— Давай.

— Анита каза, че не се наслаждава да убива. Че не чувства нищо, когато го прави.

Осъзнах, че въпросът ще бъде към Едуард. Не бях сигурна как ще свърши това.

— Наслаждаваш ли се да убиваш?

Едуард седеше много спокойно на стола си, пиейки кротко кафето си. Сините му очи бяха неутрални и неразгадаеми като на някой вампир и по някакъв начин също толкова мъртви. За първи път се чудех дали и моите очи понякога изглеждат така.

— Защо искаш да знаеш?

— Съгласих се да убия Маркус — отговори Ричард. — Никога не съм убивал досега.

Едуард се вторачи в него. Остави кафето си долу внимателно и погледна Ричард в очите.

— Да.

— Да, харесва ти да убиваш? — уточни Ричард.

Едуард кимна.

Ричард очакваше той да обясни повече. Това можеше да се прочете по лицето му.

— Той отговори на въпроса ти, Ричард — намесих се аз.

— Но изпитва ли удоволствие от усещането при убийството? То физическо ли е? Или се наслаждава на предварителното планиране?

Едуард вдигна чашата си с кафе.

— Времето за въпроси и отговори свърши, Ричард — казах аз.

Израз на нещо средно между инат и разочарование, пресече лицето на Ричард.

— Но „Да“ не ми казва нищо.

— След като убиеш Маркус — каза Едуард — можеш да ми зададеш този въпрос отново.

— И ти ще му отговориш? — попита Ричард.

Едуард просто кимна.

За първи път осъзнах, че Едуард харесва Ричард. Не като приятел, може би, но явно не мислеше, че Ричард е пълна загуба на време.

Ричард се втренчи за един дълъг момент в лицето на Едуард, после поклати глава.

— Добре — седна отново — никакви въпроси повече. Какъв е планът?

Усмихнах му се.

— Да не ме убие стрелеца.

— Това ли ти е целия план? — попита Ричард.

— И да открием човека с парите — допълни Едуард. — Докато парите чакат, Анита няма да е в безопасност.

— Някакви идеи как да го направим? — попита Ричард.

Едуард кимна и вдигна чашата си с кафе, изпивайки и последното. Отиде до плота и си я напълни отново, сякаш си беше в къщи. Седна отново. Добрият стар Едуард, чувстващ се комфортно навсякъде.

Седях чакайки, наблюдавайки го внимателно. Щеше да ни каже всичко, когато бъде готов и нито минута по-рано. Ричард буквално подскачаше на място.

— Какво? — попита най-накрая.

Едуард се усмихна, мисля, че на Ричард, или може би на тази космическа музика, която чуваше само той. Този ритъм, който го запазваше необщителен, но жив.

— Наемният убиец може да дойде тук днес и за това ние трябва да сме предпазливи. Стадото превръщачи беше идеално. Аз трябваше да бъда мишена, докато те не се изнесоха.

Огледах се в притихналата кухня. Точката между лопатките ми започна да ме сърби.

— Мислиш ли, че сме в опасност сега?

— Може би — той не изглеждаше особено притеснен. — Но аз мисля, че ще се опитат довечера на срещата ти с Господаря на града.

— Как разбра, че имам среща довечера?

Едуард просто се усмихна.

— Знам, че Господаря на града ще води Екзекуторката на откриването на своя танцов клуб „Смъртоносен танц“. Знам, че ще те закара с лимузина.

— Дори аз не знаех това.

Той се сви.

— Не беше трудно да го разбера, Анита.

— Ще трябва да отменя срещата и да се скрия.

— Ако останеш тук, убиецът почти сигурно ще дойде насам.

— Ох — казах аз. Хвърлих кос поглед на Ричард.

— Аз мога да се грижа за себе си — отговори ми той.

— Можеш ли да убиеш човек? — попитах.

Той премигна към мен.

— Какво имаш в предвид?

— Имам предвид, ако някой излезе срещу теб с пистолет, можеш ли да го убиеш?

— Казах, че ще убивам, за да те защитя.

— Не това те попитах, Ричард.

Той се изправи и направи малък кръг из кухнята.

— Ако е заредил стандартни патрони, не може да ме убие.

— Няма да знаеш дали не е сложил сребърни куршуми, докато не стане прекалено късно — казах.

Той прегърна раменете си, прекара длани през дългата си коса и се обърна към мен.

— Ако един път решиш да убиваш, никога не спираш, нали?

— Не — отговорих аз.

— Не знам дали мога да убия човешко същество.

— Благодаря за честността.

— Но това означава, че ще заведеш убиеца в клуб, изпълнен с хора? Ще поставиш всички тях в опасност, за да защитиш мен?

— Бих поставила почти всекиго в опасност, за да те държа на сигурно.

Едуард изпусна слаб звук, почти като смях. Лицето му беше любезно и празно. Посръбваше кафе.

— Ето защо не искам, Ричард да бъде на предна линия. Ти ще си толкова заета да се безпокоиш за него, че може да станеш невнимателна.

— Но всички тези хора… не можеш да ги поставиш в такава опасност — каза Ричард.

Едуард гледаше към мен и аз не можех да кажа за какво си мислеше. Бях благодарна за това.

— Мисля, че Едуард има план и за това, Ричард.

— Мисля, че ще те убият на път за вкъщи след клуба. Защо да работят в центъра на тълпа, ако могат да не го правят? Да поставят бомба в лимузината или да изчакат, докато останеш сама по пътя към дома.

— Ти това ли би направил? — попита Ричард.

Едуард го погледа за момент, после кимна.

— Вероятно. Не с бомба, но бих я нападнал в лимузината.

— Защо не с бомба? — продължи да пита Ричард.

Аз не попитах, защото знаех отговора. Очите на Едуард трепнаха леко върху мен. Свих рамене.

— Защото обичам да убивам отблизо и лично. С бомба няма личен риск.

Ричард се втренчи в него, изучавайки лицето му. Най-накрая каза:

— Благодаря, че отговори на въпросите ми.

Едуард му отговори с кимване. Ричард беше спечелил червени точки и от двама ни. Но аз знаех, че Ричард храни илюзии. Приемаше, че щом Едуард го харесва няма да го убие. Аз знаех по-добре. Ако ситуацията го изискваше, Едуард можеше да дръпне спусъка срещу всекиго.

— Да кажем, че си прав — казах аз. — Отивам на срещата и оставям стрелеца да направи своя ход. После какво?

— Ще го изкараме от играта.

— Чакайте малко — каза Ричард. — Смятате, че двамата заедно сте по-добри от професионален убиец. Това ще ви позволи да го хванете преди той да хване Анита.

И двамата кимнахме.

— Ами ако не сте по-добри?

Едуард го погледна така, сякаш беше казал, че слънцето няма да изгрее утре.

— Едуард ще бъде по-добър.

— Ще заложиш ли живота си на това? — попита Ричард.

— Залагам живота си на това — казах аз.

Ричард изглеждаше пребледнял. После кимна.

— Предполагам, че го правиш. Какво мога да направя, за да помогна?

— Чу Едуард — казах. — Ти оставаш тук.

Ричард поклати глава.

— Чух, но в такава тълпа дори Супермен ще се нуждае от няколко допълнителни очи и уши. Глутницата може да помогне да пазиш гърба си.

— Не те ли притеснява, че ги излагаш на опасност?

— Ти каза, че ще рискуваш почти всекиго, за да ме запазиш в безопасност. Аз се чувствам по същия начин.

— Ако искат да дойдат доброволно, това е едно нещо, но не искам да им нареждаш такова нещо. Хората не са добри бодигардове, ако се чувстват принудени да го правят.

Ричард се засмя.

— Много практично. За секунда си помислих, че наистина се тревожиш за моите вълци.

— Практичността ще ме запази жива, Ричард, сантименталността няма.

— Ако имаме допълнителни наблюдатели, това ще ме освободи малко — каза Едуард.

Аз го погледнах.

— Ще се довериш на чудовищата да пазят гърба ми?

Той се засмя и не беше любезно.

— От чудовищата става чудесно пушечно месо.

— Те не са пушечно месо — каза Ричард.

— Всеки е пушечно месо — каза Едуард. — Евентуално.

— Ако наистина смятах, че ще са заплашени невинни свидетели, нямаше да отида в клуба. Знаеш това, Ричард.

Той ме погледа за секунда, после кимна.

— Да, знам.

Едуард направи слаб звук, ниско от гърлото си.

— Невинни свидетели — поклати главата си, усмихвайки се. — Хайде да се преобличаме. Купих ти някои нови играчки, които да използваш довечера.

Погледнах го.

— Опасни играчки? — попитах.

— Има ли друг вид? — захилихме се едновременно.

— Вие двамата се наслаждавате на това — рече почти обвинително Ричард.

— Ако не се забавлявахме и двамата щяхме да правим нещо друго — каза Едуард.

— Анита не убива хора за пари, а ти го правиш.

Наблюдавах как смехът се оттича от очите на Едуард, сякаш слънцето потъваше зад облаци, оставяйки ги безжалостни и празни.

— Мисли каквото си искаш, любовнико, но Анита можеше да си избере друга професия, такава, която нямаше да я поставя на пътя на злото. Но тя не го е направила. За това си има причини.

— Тя не е като теб.

Едуард ме погледна с празни очи.

— По-близо е, отколкото е свикнала да бъде — гласът му беше мек, почти неутрален, но ме накара да потреперя.

Срещнах очите му и за пръв път от много време се зачудих, какво е трябвало да отдам от себе си, за да мога да дръпна спусъка. Същото нещо, което Едуард беше загубил от душата си, за да може да убива толкова лесно? Гледах Ричард и се чудех, дали той можеше да го направи? Дали, когато козината го превземеше, той наистина можеше да убие някого? Някои хора не могат. Няма нищо срамно. Но, ако Ричард отстъпеше, беше мъртъв. Не тази вечер или утре, но Маркус щеше да го забележи. Ричард беше победил Маркус два пъти и беше отказал да го убие. Съмнявах се Маркус да му даде друга възможност. Бяха отвлекли Стивън снощи, знаейки какво ще направи Ричард. Ако не бях с него, сега можеше да е мъртъв. По дяволите.

Всичко, което трябваше да направя беше да убия наемника преди той или тя да убие мен. Да повярвам на Ричард, че няма да позволи на Маркус да го убие. Да се пазя да не ме убие Рейна. И, да видим, бях сигурна, че имаше още нещо. О, да, да реша да ли да легна с Ричард и, ако го направя как това ще се отрази на отношенията ми с Жан-Клод. Имаше дни, в които животът ми беше твърде объркан, дори и за мен.