Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (6)
Оригинално заглавие
The Killing Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 63 гласа)

Информация

Корекция
andromeda (2010)
Форматиране
maskara (2010)

Превод: puh, miss_sini_ochi

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

10

Спалнята на Ричард беше боядисана в светло зелено, подходящ килим беше метнат пред леглото, като парче оцветено стъкло. Леглото беше тежко широко и голямо, а дори и ранен, той го беше оправил, дърпайки твърда червена покривка върху него. Имаше три покривки за легло, които сменяше периодично: зелена, синя и червена. Всеки цвят придаваше различен нюанс на килима и на картината над леглото. На картината имаше нарисувана зимна сцена с вълци. Те гледаха напрегнато направо извън картината, сякаш човекът, който ги гледа можеше да заобиколи дърветата и да ги изненада. Имаше и елен, кървящ на снега с разкъсано гърло. Беше странен избор като за спалня, но му подхождаше. Освен това я харесвах. Беше с това качество, което всички хубави картини имат, сякаш когато напуснеш стаята картината ще се раздвижи, сякаш животът е спрян и заловен върху платното. Зелената покривка подчертаваше боровете, синята — чистото синьо на небето и синкавите сенки, а червената — петната кръв на снега.

Ричард лежеше по корем върху пурпурния плат. Беше абсолютно гол, дънките му лежаха в ъгъла на леглото. Загорялата му кожа изглеждаше тъмна и гладка и невероятно достъпна върху червената покривка. Почувствах жега да облива лицето ми, когато очите ми проследиха линиите на тялото му, над гладката извивка на задника му. Лилиан точно довършваше шева на раната от нокът, която минаваше през него. Погледнах настрани.

Бях виждала Ричард гол веднъж, първият път, когато го срещнах, но никога след това. Тогава дори не мислехме да се срещаме. Погледнах настрани, най-вече, защото исках да гледам към него. Исках да го видя така и това беше твърде притесняващо, за да кажа. Изучавах съдържанието на строените до стената шкафове, сякаш трябваше да ги запомня. Парче кварц, малко птиче гнездо. Имаше бучка фосилизиран корал, голям колкото ръката ми, в тъмен, богат златист цвят с ивици бял кварц. Намерих го на един къмпинг и му го дадох, защото той събира късчета и парчета, а аз не. Докоснах парчето корал и не ми се искаше да се обръщам назад.

— Каза, че искаш да говорим, тогава говори — каза Ричард.

Все пак се обърнах. Лилиан тъкмо отрязваше черния конец, с който беше зашила раната.

— Ето — каза тя — Не би трябвало да ти остане белег.

Ричард сгъна ръката си на леглото, подпирайки глава на китката си. Косата се къдреше около лицето му, рошава и достъпна. Знаех, че е толкова мека, колкото изглежда.

Лилиан погледна към двама ни.

— Мисля, че трябва да ви оставя насаме — започна да прибира нещата си в една кафява, кожена чанта, която приличаше повече като кутия за рибарски принадлежности, отколкото, на каквото и да е друго. Погледна към Ричард и после пак към мен. — Осигурете малко спокойствие на една стара дама. Не се натискайте.

Тя излезе и ни остави да зяпаме след нея.

— Можеш вече да се облечеш — казах аз.

Той погледна смачканите си дънки, движейки само тъмните си очи. Погледът му се върна на мен и отново беше точно толкова ядосан, колкото и по-рано.

— Защо?

Концентрирах се да посрещна тези гневни очи и да не поглеждам към тялото му. Беше по-трудно, отколкото бих си признала на глас.

— Защото ми е трудно да споря с теб, когато си гол.

Той се изправи на лакти, косата падна пред очите му и се втренчи в мен през завеса от златистокафява коса. Напомняше ми на Габриел и това беше доста изнервящо.

— Знам, че ме желаеш, Анита. Мога да го подуша.

О, това ме накара да се чувствам по-добре. Изчервих се за втори път за последните пет минути.

— Е, и? Ти си великолепен. И какво от това? Какво от това, по дяволите, какво да правим с останалото?

Той се изправи на колене и длани. Погледнах настрани, толкова бързо, че ми се зави свят.

— Моля те, обуй си дънките.

Чух го да се плъзва от леглото.

— Ти дори не можеш да ме погледнеш, нали?

Имаше нещо в начина, по който каза това, което ме накара да искам да видя лицето му, но не можех да се обърна. Просто не можех. Ако това беше последният спор, който щяхме да водим, не исках споменът за тялото му да се отпечата в паметта ми. И така щеше да ми е достатъчно трудно.

Усетих го да стои до мен.

— Какво искаш от мен, Ричард?

— Погледни ме.

Поклатих глава.

Докосна ме по рамото и аз трепнах.

— Дори не можеш да понесеш да те докосна, така ли е? — За първи път чух болка в гласа му, груб и наранен.

Тогава се обърнах. Трябваше да видя лицето му. Очите му блестяха от непроляти сълзи, широко отворени, така че да не ги изпуснат. Той бутна косата си назад, но тя пак падна. Очите ми слязоха надолу по гърдите му и ми се прииска да поставя ръцете си върху зърната му, надолу върху тънкия му кръст и още по надолу. Върнах очите си върху лицето му само със силата на волята, лицето ми вече беше по скоро бледо, отколкото червено. Имах проблеми с дишането. Сърцето ми биеше толкова силно, че ми беше трудно да чувам.

— Обичам, когато ме докосваш — казах аз.

Той се втренчи в мен, очите му бяха изпълнени с болка. Мисля, че предпочитах гнева.

— Бях започнал да ти се възхищавам, че казваш не на Жан-Клод. Знам, че го желаеш и продължаваш да се противиш. Мислех, че това е много морално от твоя страна — той поклати глава, една сълза се плъзна от ъгъла на окото му, спускайки се бавно надолу по брадичката му.

Избърсах сълзата от лицето му с върха на пръста си. Той хвана ръката ми в своята, стискайки я малко по-силно, но не ме нарани, само ме изненада. Освен това хвана дясната ми ръка, а да извадя пистолета с лявата ръка щеше да е неудобно. Не че наистина си мислех, че ще ми трябва пистолет, но той се държеше малко странно.

Ричард проговори, гледайки надолу към мен:

— Но Жан-Клод е чудовище, а ти не спиш с чудовища. Ти само ги убиваш — сълзи потекоха и от двете му очи и аз ги оставих да паднат. — Ти не спиш и с мен, защото и аз съм чудовище. Но ти можеш да ни убиеш, нали така, Анита? Ти просто не можеш да ни чукаш.

Трепнах силно срещу него и той ме пусна. Той можеше да вдигне от място тежкото легло от черешово дърво, така че ме пусна. Това не ми хареса.

— Това, което каза беше много грозно.

— Но е вярно — каза той.

— Искам те, Ричард, знаеш това.

— Ти искаш също и Жан-Клод, така че това не е много ласкателно. Казваш ми да убия Маркус, сякаш би било лесно. Мислиш, че това не би трябвало да ме тревожи, защото той е чудовище, или защото аз съм чудовище?

— Ричард — казах аз. Това беше аргумент, който не бях чувала. Не знаех какво да кажа, но трябваше да кажа нещо. Той беше застанал там със сълзи течащи от очите му. Дори гол и великолепен той изглеждаше изгубен. — Знам, че ще се чувстваш зле да убиеш Маркус. Никога не съм казвала, че не е така.

— Тогава как можеш да ме подтикваш да го направя?

— Мисля, че е необходимо — казах аз.

— Ти би ли могла да го направиш? Би ли могла просто да го убиеш?

Помислих върху това за момент, после кимнах.

— Да, бих могла.

— И това няма да те обезпокои? — попита той.

Втренчих се право в него, гледайки го точно в изпълнените с бяло очи и казах:

— Няма.

— Ако наистина мислиш така, това те прави по-голямо чудовище, отколкото съм аз.

— Да, предполагам, че е така.

Той поклати глава.

— Това не би те наранило, нали, знанието, че би могла да отнемеш човешки живот? — той се засмя с горчив смях. — Или дори не приемаш Маркус за човек?

— Мъжът, който убих снощи беше човек — казах аз.

Ричард ме погледна, ужас нарастваше в очите му.

— И ти спа съвсем добре, нали?

Кимнах.

— Доста добре, имайки предвид, че прати Стивън в моето легло.

Странен израз премина през очите му и за част от секундата видях, че се колебаеше.

— Мили Боже, познаваш ме по-добре от това.

Той погледна надолу.

— Знам. Просто те желая толкова много, а ти продължаваш да ми казваш не. Кара ме да се съмнявам във всичко.

— По дяволите. Няма да нараня егото ти по средата на караница. Ти прати Стивън при мен, защото беше ядосан. Казал си, че бих могла да го защитя. Хрумна ли ти, съвсем случайно, че аз никога не съм спала — просто спала — в едно и също легло с мъж преди?

— Ами годеника ти в колежа?

— Правих секс с него, но не съм спала при него — казах. — Първият път, когато се събудих с мъж, обвит около мен, исках това да си ти.

— Съжалявам, Анита. Не знаех. Аз…

— Не мислеше. Супер. Сега, какво правим с това не — обличане? Какво става, Ричард?

— Видя боя снощи. Видя какво съм аз, какво мога.

— Някои от нещата, да.

Той поклати глава.

— Искаш да знаеш защо не убивам? Защо винаги спирам само на косъм? — Погледът в очите му беше почти отчаян, див.

— Кажи ми — казах аз меко.

— Наслаждавам му се, Анита. Обичам чувството за ръцете ми, за ноктите ми, потъващи в плът — той обви ръце около себе си. — Вкусът на свежа, топла кръв в устата ми е възбуждащ — разклати яростно главата си, сякаш можеше да изтрие усещането. — Снощи исках да разкъсам Себастиян на части. Можех да го почувствам, като болка в раменете си, в ръцете си. Тялото ми искаше да го убие, по начина, по който искам теб — той ме погледна, все още прегръщайки рамената си, но тялото му говореше вместо него. Мисълта да убие Себастиян го беше възбудила, беше го възбудила истински.

Преглътнах нервно.

— Страхуваш се, че ако се отпуснеш и убиеш, това също ще ти хареса?

Той се втренчи в мен и в очите му се четеше ужас: страхът, че може да е чудовище, страхът, че бях права да не го докосвам, да не му позволявам да ме докосне. Ти не чукаш чудовища, само ги убиваш.

— Наслаждаваш ли се на убийството? — попита той.

Трябваше да помисля над това за секунда или две. Накрая поклатих глава.

— Не, не се наслаждавам.

— Какво е чувството? — попита той.

— Като нищо. Не чувствам нищо — свих рамене. — Успокоявам се, че това не съм аз. Триумф, че съм била по-бърза, по-значима — свих ги отново. — Не ме притеснява да убивам хора, Ричард. Просто не ме притеснява.

— Поне веднъж?

— Да, за известно време.

— Кога спря да ти пука?

— Не знам. Не при първата смърт, нито при втората, но когато толкова хора те вземат на мушка, че не можеш да им хванеш дирите… Или спира да ти пука или си търсиш друга работа.

— Искам да ме притеснява, Анита. Убийството трябва да означава нещо повече от кръв, възбуда или дори оцеляване. Ако не е така, тогава аз съм грешал и ние не сме нищо повече от животни. — Тялото му също реагираше на мислите му. А той не го намираше възбуждащо. Изглеждаше уязвим и уплашен. Исках да му кажа да се облече, но не го направих. Той беше избрал много категорично да стои гол, сякаш трябваше да си докаже един път завинаги дали го желая или не.

Не обичах много тестовете, но беше трудно да се оплаквам, когато виждах страха в очите му. Той мина напред и застана пред леглото. Потърка едната си длан нагоре-надолу по другата си ръка, сякаш му беше студено. Но беше май в Сейнт Луис. Не му беше студено, поне не и с този вид студ.

— Вие не сте животни, Ричард.

— Как можеш да знаеш какво съм? — знаех, че пита повече себе си, отколкото мен.

Приближих се към него. Извадих файърстара от панталоните си и го сложих на нощното шкафче до лампата. Той ме наблюдаваше какво правя с напрегнати очи. Почти сякаш очакваше да го нараня. Щях да опитам много внимателно да не го правя.

Докоснах ръката му, внимателно, там, където я беше потъркал. Той замръзна под докосването ми.

— Ти си един от най-моралните хора, които някога съм срещала. Ти можеш да убиеш Маркус и да не се превърнеш в ненаситен звяр. Знам това, защото те познавам.

— Габриел и Рейна убиват и изглеждат точно като зверове.

— Ти не си като тях, Ричард. Повярвай ми.

— Какво ако убия Себастиян или Маркус и му се насладя? — красивото му лице беше грубо от ужаса, който пораждаха мислите му.

— Може би ще се почувстваш добре. — Стиснах ръката му по-силно. — Но ако не стане така, няма нищо срамно в това. Ти си това, което си. Не си го избирал. То е избрало теб.

— Как можеш да кажеш, че няма нищо срамно в това да се наслаждаваш на нечие убийство? Ловувал съм елени и ми е харесвало. Обичам да ходя на лов и да убивам, и да ям топлото месо. — Както и преди мислите му го възбудиха. Задържах очите си върху лицето му, колкото ми беше възможно, но все пак беше подлудяващо.

— Всеки има различно нещо, което да му натисне ключето, Ричард. Чувала съм и по-лоши неща. По дяволите, чувала съм и по-лоши неща.

Той погледна надолу към мен така, сякаш искаше да ми повярва, но беше уплашен да го направи.

— По-лоши от това? — Той повдигна дясната си ръка от рамото си и я задържа пред лицето ми. Силата му бликна по ръката ми, надолу от рамото, докато не се задъхах. Това беше сила на волята, единствено от това, че държах ръката си върху неговата.

Пръстите му се удължиха, ставайки невъзможно дълги и тънки. Ноктите му се превърнаха в твърди, остри, животински нокти. Това не беше вълча лапа, по-скоро неговата прерасна в нокът. Нищо не можеше да се промени така. Само тази ръка.

Имах проблеми с дишането, по причина различна от преди. Втренчих се в ноктестата ръка и осъзнах за първи път, че той беше прав. Да наблюдавам как костите в ръката му се разтягат и пукат, ме караше да ми призлява и ме плашеше.

Задържах ръката си на рамото му, но треперех. Намерих гласа си, но и той също трепереше.

— Видях Рейна да го прави веднъж. Не мислех, че е обща способност.

— Само Рейна, Маркус и аз можем да го правим от цялата глутница. Можем да се променяме частично по собствена воля.

— Значи така намушка Себастиан снощи.

Той кимна, очите му още изучаваха лицето ми. Борех се да го задържа безизразно, но това, което видя не беше достатъчно успокояващо. Той се обърна настрани и аз вече не можех да виждам очите му, за да почувствам болката в тях.

Сграбчих ръката му и обвих пръстите си около тези дълги, тънки кости. Чувствах мускули под дланите си, които никога преди не са били в ръката на Ричард. Направих всичко, което можах, за да задържа ръката му. Да го докосна такъв. Всичко. Усилието ме накара да затреперя и да не мога да срещна очите му. Не бях сигурна какво ще види в тях. Той докосна брадичката ми с другата си ръка и ме завъртя бавно с лице към него. Втренчи се надолу към мен.

— Мога да вкуся страха ти и го харесвам. Разбираш ли? Харесвам го.

Трябваше да прочистя гърлото си, за да кажа:

— Забелязах.

Имаше благоприличието да се изчерви. Наклони се леко, за да ме целуне. Не се опитах да го спра, но и не му помогнах. Обикновено заставах на пръсти, за да го пресрещна. Сега просто стоях, прекалено уплашена, за да мръдна, карайки високото му тяло да се извива в раменете, за да се наведе близо до мен. Дългата, тънкопръста ръка, която държах се изви около мен, ноктите легнаха нежно на голата ми ръка.

Аз се напрегнах и неговата енергия се изля върху мен. Държах ръката му, докато мускулите и костите се плъзнаха обратно на място. Задържах го с двете си ръце, докато неговата ръка се преоформяше под моите. Кожата ми потръпна под разливащата се енергия.

Устните му докоснаха моите и аз го целунах, почти олюлявайки се. Пуснах ръката му, пръстите ми погалиха голите му гърди, играейки си с твърдите му зърна. Ръцете му се обвиха около кръста ми и започнаха леко да го мачкат, придвижиха се към ребрата ми, покрай гърба ми. Той прошепна в устата ми:

— Не носиш нищо под тази тениска.

— Знам — отговорих.

Ръцете му се мушнаха под тениската ми, галейки гърба ми, притискайки телата ни едно към друго. Голото му тяло ме докосна и дори през дънките ме накара да потреперя. Изпитвах такова желание да почувствам голата му плът до мен, че го усещах като глад в кожата си. Съблякох тениската си и той изстена изненадано.

Спусна поглед надолу към голите ми гърди, вече не беше единственият възбуден. Постави ръцете си на гърдите ми и когато не го спрях, падна на колене пред мен. Погледна нагоре към мен, кафявите му очи бяха изпълнени с тъмна светлина.

Целувах го, докато коленичеше пред мен, сякаш щях да го изям. Усещането за тялото му срещу голата ми плът, ми идваше почти твърде много.

Той прекъсна целувката и премести устата си върху гърдите ми. Изпуснах изненадан стон от гърлото си.

В този момент се почука на вратата. Ние замръзнахме. Женски глас, който не разпознах каза:

— Не съм минала толкова много път, за да те слушам как си правиш кефа, Ричард. Искам да ти напомня, че всички ние имаме невероятно добър слух.

— Без да споменаваме обонянието — това беше Джейсън.

— По дяволите — каза той тихо, заравяйки пламналото си лице в мен.

Сложих главата си върху неговата, изчервявайки се в косата му.

— Мисля просто да изляза през прозореца.

Той ме прегърна през кръста и стана, слагайки ръцете си върху гърдите ми за последен път.

— Не мога да ти кажа колко дълго съм чакал, за да направя това.

Той се протегна за панталоните и гащетата си, все още лежащи на леглото. Докоснах ръката му, връщайки вниманието му към мен.

— Искам те, Ричард. Обичам те. И искам да вярваш в това.

Той се втренчи в мен, лицето му стана странно и официално.

— Не си ме виждала да се превръщам във вълк все още. Трябва да видиш и това, преди да продължим по-нататък.

Мисълта никак не ме зарадва и бях щастлива, че не съм момиче, което ще го покаже.

— Прав си, макар че, ако беше изиграл картите си правилно, може би първо щяхме да правим секс.

— Нямаше да е честно към теб.

— Тоест, казваш ми, че ако бяхме сами, щеше да спреш и да се превърнеш?

Той кимна.

— Защото нямаше да е честно да спиш с мен, докато не съм видяла целия комплект.

— Именно.

— Ти си такъв бойскаут, Ричард.

— Мисля, че тъкмо загубих една от заслужените си значки — каза той. Изразът на лицето му изпрати гореща вълна по врата ми.

Той хвана боксерките си и се плъзна в тях. Пъхна се в дънките си и внимателно ги закопча. Наблюдавах го как се облича със собственически поглед. Един поглед, изпълнен с очакване.

Вдигнах тениската си от пода и я навлякох отново. Ричард дойде към мен, плъзна ръце под тениската ми и сложи всяка от тях върху една от гърдите ми, мачкайки ги. Изпънах се срещу него. Той беше този, който спря, прегръщайки ме през кръста, повдигайки ме на сантиметър над пода. Обърна ме обратно и ми даде бърза целувка.

— Когато решиш да направиш нещо, не се отмяташ от решението си, нали?

— Никога — казах аз.

Той пое дълбоко въздух през носа и го изпусна през устата.

— Ще се опитам да бъде бърза среща, но…

— Едуард ще е тук скоро, така че няма значение.

Той кимна, лицето му посърна.

— Почти забравих, че някой се опитва да те убие — обхвана лицето ми с дланите си и ме целуна, с очи впити в лицето ми. — Бъди внимателна.

Докоснах превръзката на рамото му.

— Ти също.

Той взе черна тениска от чекмеджето и я облече. Напъха я в дънките си и аз си наложих да стоя настрани, докато се бореше с ципа си.

— Присъедини се към нас, след като се облечеш.

Кимнах.

— Разбира се.

Той излезе, затваряйки вратата след себе си. Въздъхнах и седнах на ръба на леглото. По дяволите, не исках да загубя Ричард. Наистина не исках. Исках да спя с него. Не бях сигурна как ще се почувствам, когато го видя да се променя в пълната си животинска форма. Това нещо с ръката ме беше потресло достатъчно. Какво, ако не успеех да го приема? Какво, ако беше прекалено грубо. Мили Боже, надявах се да не е. Надявах се да съм по-добър човек от сега. По-силен човек от сега.

Ричард беше уплашен дали ако започне да убива, няма просто да продължи да убива. Не беше напълно безпричинен страх. Прегърнах се силно. Усещането за неговото тяло срещу моето беше прилепнало към мен. Усещането за устата му по мен… потръпнах и това не беше страх. Беше глупаво да обичам Ричард. Секса с него щеше да го направи още по-лошо. Той щеше да е мъртъв скоро, ако не убиеше Маркус. Просто така. Жан-Клод никога нямаше да рискува себе си просто така. Никога. Винаги можеш да се довериш на Жан-Клод да оцелее. Това беше един от неговите таланти. Почти сигурна бях, че не беше един от тези на Ричард. Последната нощ трябваше да ми покаже отвъд всяко съмнение, че трябва да го зарежа. Или той трябваше да зареже мен. Можеше да си съгласен или да не си с политиката и дори понякога с религията, но трябваше или да убиваш хора, или да не ги убиваш. Убийството не е нещо, към което можеш да си неутрален.

Жан-Клод не се замисляше дали да убива хора. Едно време си мислех, че това го прави чудовище. Сега бях съгласна с него. Може ли да станат истинските чудовища?