Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (15)

15

Обърнах се, за да открия друг нов вампир. Той беше висок и строен, с кожа с цвета на чист бял чаршаф. Но чаршафите нямат мускули, които да се движат под тях, чаршафите не биха се плъзнали надолу по стълбите и преминали с леки, божествени стъпки през залата. Косата му падаше върху раменете му, толкова чисто червено, сякаш почти с цвета на кръв. Цветът крещеше срещу неговата бледност. Беше облечен с черен редингот, сякаш някъде от 1700-ата година, но гърдите му блестяха жилести и голи под него. Тежкият плат беше почти покрит от тънка бродерия, в зелен цвят, толкова ярък, че блестеше. Бродерията съответстваше на очите му. Зелени като котешки очи, зелени като смарагди. От кръста надолу беше облечен в зелен клин за упражнения от ликра, който оставяше твърде малко на въображението. На кръста му беше завързан като пиратски колан шарф, черен със зелени ресни. Високи до коленете черни ботуши завършваха облеклото му.

Смятах, че познавам всички кръвопийци в града, но ето че тук срещнах двама нови, за по-малко от две минути.

— Колко нови вампира има в града? — попитах.

— Няколко — каза Жан-Клод — Това е Деймиън. Деймиън това е Анита.

— Чувствам се глупаво в тези дрехи — каза той.

— Но изглеждаш великолепно, нали така, ma petite?

Кимнах.

— Великолепно е един от начините да го опишеш.

Жан-Клод се движеше около новия вампир, почиствайки въображаеми влакънца от дрехата му.

— Не го ли одобряваш, Анита?

Въздъхнах.

— Това е просто… — свих рамене — Защо трябва всеки около теб да е облечен така, сякаш излиза от сексуална фантазия с висок бюджет за костюми?

Той се засмя и звукът ме обгърна, подръпвайки нещо ниско долу, по-ниско отколкото той някога ме беше докосвал.

— Спри с това — казах аз.

— Ти му се наслаждаваш, ma petite.

— Може би, но все пак спри.

— Жан-Клод винаги е имал убийствен моден вкус — каза Деймиън — А сексът винаги е бил едно от любимите му забавления, не е ли така?

Имаше нещо в начина, по който каза последното, което не го правеше комплимент.

Жан-Клод го погледна.

— И все пак след всички мои контешки действия, ето те теб, в моите земи, търсещ моята защита.

Зениците в очите на Деймиън бяха погълнати от зелен пламък.

— Благодаря ти, че ми напомни.

— Помни кой е господарят тук, Деймиън, или ще бъдеш прогонен. Самият съвет се застъпи за теб, пред старият ти господар, спасявайки те от нея. Тя не искаше да се откаже от теб. Аз също се застъпих за теб. Откупих те, защото помня какво е да си в капан. Да бъдеш принуждаван да правиш неща, които не искаш да правиш. Да бъдеш използван и измъчван.

Деймиън стоеше малко по-изправен, но не изглеждаше отсъстващ.

— Ти спечели точка. Аз съм… благодарен да бъда тук — той погледна настрани, после към пода и потрепери целия. — Доволен съм, че съм свободен от нея — когато вдигна поглед, очите му бяха възвърнали нормалния си вид. Усмихна се леко, но усмивката не стигна до очите му. — Обличането на няколко костюма не е най-лошото нещо, което съм правил.

Имаше мъка в гласа му, която ме накара да искам да помоля Жан-Клод да му позволи да се обуе в чифт панталони, но не го направих. Жан-Клод се движеше по много тънка граница. Деймиън беше над петстотингодишен. Той не беше господар, но все пак това си беше дяволски много сила. Жан-Клод може би беше способен да контролира Лив и Деймиън, но ако имаше още като тях, господар на града или не, той нямаше да се справи. Което означаваше, че тези малки игрички на власт бяха необходими. Другите не биваше да забравят кой е техния Господар, защото ако го направеха, с него беше свършено. Ако ми беше поискал мнението, преди да ги поканите наоколо, щях да кажа не.

Отвори се врата в далечната част на помещението. Беше черна врата, на черни стени и преминаването на жената през нея изглеждаше почти като магия. Беше висока горе-долу, колкото мене, с чуплива, дълга до кръста кафява коса, която се пенеше над раменете на нейното дълго до глезените палто. Беше облечена в чифт страхотни тюркоазени спортни панталони и подходящ спортен сутиен. Кръстосани лентички минаваха между панталоните и сутиена й, подчертавайки тънкия й кръст. Черни винилови ботуши стигаха до коленете й, като малка изпъкналост покриваше капачките им. Тя слезе по стълбите и премина през пода, със свободна люлееща походка, която си беше почти тичане. Влезе в помещението, сякаш това беше нейната стая или може би се чувстваше комфортно, където и да се намираше.

Тя спря при нас, любезна, усмихната, лешниковият цвят на очите й зеленееше, заради тюркоазената лента около врата й.

— Какво мислиш?

— Изглеждаш прекрасно, Касандра — каза Жан-Клод.

— Ти изглеждаш по-добре в твоята дрешка, отколкото аз в моята — каза Деймиън.

— Това е въпрос на мнение — казах аз.

Жената ме погледна. Очите й се плъзнаха надолу по тялото на Деймиън. Отново погледна моите очи и двете се разсмяхме.

Деймиън изглеждаше озадачен. Жан-Клод ме погледна.

— Споделете с нас вашата смешка, ma petite, моля те.

Срещнах отново погледа на Касандра, преглъщайки смеха си и поклатих глава. Поех си няколко пъти дълбоко въздух. Когато бях достатъчно сигурна, че мога да проговоря, без да се разсмея, казах:

— Женски хумор, няма да го разбереш.

— Много дипломатично — каза Касандра — впечатлена съм.

— Ако знаеш колко рядко, ma petite, е дипломатична, щеше да си още по-впечатлена — отговори Жан-Клод.

Той беше схванал шегата, не можеше да има никакво съмнение.

Деймиън се мръщеше срещу нас, все още озадачен. Това беше много добре.

Жан-Клод погледна от Касандра към мен и пак обратно.

— Вие двете познавате ли се?

Поклатихме глави в унисон.

— Касандра, Анита. Мой най-нови вълчо, запознай се със светлината на моя живот. Касандра е един от твоите пазачи за нощта.

— Много си добра. Не можах да разбера, че си ликантроп.

Усмивката й се разшири.

— Ричард каза, че и него не си успяла да разпознаеш в началото.

Мигновено ме опари искра ревност. Разбира се, щом тя беше върколак и се движеше с Жан-Клод, тогава беше един от последователите на Ричард.

— Ти не беше на срещата.

— Жан-Клод се нуждаеше от мен тук. Не може и двамата с Джейсън да не сме наоколо.

Погледнах към Жан-Клод. Знаех какво прави Джейсън за него. Той се хранеше от Джейсън, когато се събудеше, а пиенето на кръв за вампирите беше дяволски близо до секса.

— Наистина ли? — казах аз.

— Не се притеснявай, ma petite. Касандра също не е споделяла кръв с мен. Тя и Ричард много си приличат. Вярвам, че Ричард я избра за мен, защото тя много прилича на теб, не само физически, но и някакси je ne sais quoi.

— Je ne sais quoi е френският израз за нищо — казах аз.

— Означава нещо необяснимо, нещо, което е трудно да облечеш в думи, ma petite. Качество, което надхвърля познатите изрази.

— Той говори много сладко, нали? — попита Касандра.

— Има своите моменти — казах аз. — Не можеш да източваш Джейсън всяка сутрин. Дори и върколаците имат нужда от малко време за възстановяване.

— Стивън е донор по желание.

— Защо той не беше с теб снощи?

— Това обвинение ли е? — попита Жан-Клод.

— Просто отговори на въпроса.

— Той помоли за една свободна вечер, за да се види с брат си. Кой съм аз да заставам на пътя на семейните задължения? — той ме гледаше, докато ми отговаряше, сякаш не беше напълно щастлив от разговора. Грубо. Аз също не бях.

Собственият брат на Стивън го беше предал, действайки като примамка за капана. По дяволите.

— Къде е Стивън?

— Той е отзад — каза Касандра — Помогна ми да навлека това нещо. Не бих могла да стигна сама всички връзки.

Тя смъкна палтото от раменете си и се обърна, така че да мога да видя гърба й. Връзките оформяха стегната мрежа, повечето от тях бяха на места, недостижими без чужда помощ. Облече се отново и се обърна, гледайки към мен.

— Приемаш тия неща с алфа женската сериозно, нали?

Свих рамене.

— Сериозна съм за безопасността на Стивън.

Касандра кимна, лицето й беше сериозно, замислено.

— Това ми харесва. Понякога алфа женската заема позицията само на думи. Само друг израз за любовницата на водача. Повечето от тях не са толкова активни като Рейна — тя направи физиономия, когато произнесе името й, сякаш беше вкусила нещо горчиво.

Жан-Клод ни прекъсна.

— Ще ви оставя момичета да си говорите. Има някои неща, които очакват моето внимание, преди да отвори клуба — целуна горната страна на ръката ми и изчезна, оставяйки ни да стоим в средата на клуба сами. Деймиън тръгна по петите му, сякаш беше повикан.

За момент изпитах нервност. Касандра и аз бяхме на твърде открито.

— Нека да отидем ето там — придвижих се към стъпалата, които водеха към втория етаж. Седнахме на тях, наложи ми се да си придърпам полата надолу. Дори това не помогна. Трябваше да държа колената и глезените си заедно или щях да осветя стаята. Въздъхнах.

— Нека позная — казах аз — Рейна те иска за своите филми.

— За тези филми тя иска всеки, който е поне малко атрактивен. Мисълта, че може да споделиш леглото й за репетиция те кара веднага да отхвърлиш предложението. Мен ме предложи на Габриел за моята репетиция. Проклетият леопард дори не е член на глутницата.

— Ако беше, тя щеше да го направи водач — казах аз.

Касандра поклати глава.

— Габриел не може да победи Маркус, какво остава за Ричард. Той е алфа, но е дефектен. Това го прави слаб.

— Сексуалните перверзии невинаги означават, че ще загубиш битката.

— Не е това въпроса — каза Касандра — Той обича опасния секс. Ликантропите могат да понесат доста наранявания — тя потрепери — Нещата, които искаше да прави с мен — погледна ме, а в очите й пропълзя страх — той каза, че ти почти си го изкормила един път, когато те е бил притиснал до земята.

Погледнах настрани.

— Да.

Касандра докосна ръката ми, но не почувствах сила. Тя беше също толкова добра като Ричард в криенето на това, което е. Направи Силви да изглежда като аматьорка. Докосването ме накара да се обърна към нея.

— Той те иска, Анита. Не можах да кажа на Ричард, защото… е, аз съм нова в глутницата. Дойдох в града преди две седмици. Бях уплашена, че ако му кажа това, което Габриел каза за теб, той може да направи нещо глупаво. Но след като те срещнах, може би да кажа само на теб ще е достатъчно. Ти можеш да решиш дали Ричард трябва да узнае.

Тя изглеждаше толкова сериозна. Това ме уплаши.

— Какво е казал Габриел?

Касандра си пое дълбоко въздух.

— Той има фантазия за вас двамата. Иска да те въоръжи с ножове и да те остави да се опиташ да го убиеш, заснемайки ви, докато те изнасилва.

Втренчих се в нея. Исках да попитам дали се шегува, но знаех, че не го прави. Това беше точно в стила на Габриел.

— Как свършва филма в неговата версия?

— С твоята смърт — каза тя.

— Докато той ме изнасилва? — попитах.

Тя кимна.

Обвих двете си ръце около раменете си, опъвайки гърба си, чувствайки оръжията, които носех. Бях въоръжена. Бях на сигурно, но по дяволите…

Тя докосна рамото ми.

— Добре ли си?

— Ех, не е ли трогателно? — каза мъжки глас на стълбите зад нас. Касандра скочи на крака, обръщайки се незабавно. Плъзнах ръка в отворената чантичка и извадих сийкампа. Пистолетът беше в гънките на плата и ми отне няколко секунди, но вече беше отвън и готов. Почувствах се по-добре. Обърнах се на стълбите, заставайки на едно коляно, без да се опитвам да стана. Понякога изправянето те прави по-добра мишена.

Сабин стоеше на пет стъпала от нас. Ужасяващо близо и за двете ни, усещахме го твърде добре. Беше облечен по същия начин като в офиса: наметало с качулка, покриващо го от главата до петите. Сега можех да погледна под наметалото. Там нямаше крака. Той сякаш плуваше над стъпалата.

— Иска ми се да можехте да видите израза на лицето си, госпожице Блейк.

Преглътнах, за да регулирам пулса си и отвърнах:

— Не знаех, че ще си тук тази вечер, Сабин.

Касандра направи една стъпка към него, ниско ръмжене се откъсна от гърлото й.

— Не те познавам — каза тя.

— Успокой се, вълчо. Аз съм гост на Жан-Клод, не е ли така, госпожице Блейк?

— Да — казах аз. — Той е гост — спрях да се целя с пистолета в него, но не го прибрах. Той дяволски добре можеше да се промъкне и покрай мен, и покрай върколака.

— Познаваш ли го? — попита Касандра. Тя все още стоеше на горното стъпало, блокирайки пътя на вампира към мен. Беше приела много сериозно ролята си на бодигард.

— Срещала съм го.

— Безопасен ли е?

— Не — казах аз. — Но той не е тук, за да ме нарани.

— Кого е дошъл да нарани? — попита Касандра. Тя все още не отстъпваше и педя.

Сабин слезе по стъпалата, пелерината се вееше около него в самостоятелно движение, като ръкав на ампутирана ръка.

— Дойдох да наблюдавам нощното забавление, нищо повече.

Касандра се отдръпна назад, така че застана едно стъпало над мен. Стоях, но все още държах пистолета в ръка. Бях по-нервна от обикновено. Също така помнех как Сабин ме разкървави от разстояние само със смеха си. Да държа пистолета в ръка ми изглеждаше като доста добра идея.

— Къде е Доминик?

— Тук някъде. — Качулката му беше облак от тъмнина, гладък и празен, но аз знаех, че ме наблюдава. Чувствах погледа му като тежест.

Той стоеше на стъпалото точно над Касандра, две стъпала над мене.

— Коя е любезната ти приятелка?

— Сабин, това е Касандра; Касандра, Сабин.

Длан в блестяща черна ръкавица се плъзна извън наметалото. Той посегна към Касандра, сякаш искаше да погали лицето й. Тя отскочи назад.

— Не ме докосвай.

Ръката му замръзна по средата на движението. Неподвижност потече от него. Бях виждала други вампири изпълнени с тази абсолютна застиналост, но мислех, че правят такова впечатление, заради външния вид. Нямаше нищо видимо от Сабин, но същата празнота се излъчваше от него навън. Този път илюзията беше почти перфектна, сякаш просто една празна наметка, някакси висеше над стълбите. Гласът му изплува от тази вцепененост. Беше изумително.

— Толкова ли е отблъскващо докосването ми?

— Миришеш на болест и смърт.

Сабин отново протегна ръката си извън пелерината.

— Аз съм гостуващ господар. В моите права е да поискам малко… компания. Мога да поискам теб, вълчо.

Касандра му изръмжа.

— Никой няма да принуждава друг да споделя леглото му — казах аз.

— Сигурна ли си в това, госпожице Блейк? — попита Сабин. Той се понесе около Касандра. Наметалото я докосна и тя потрепери.

Аз не можех да го помириша, нямах върколашки нюх. Но бях виждала нещо от това, което се криеше под наметката. То си беше достатъчно ужасяващо за повече от едно или две потръпвания.

— Касандра е само назаем при Жан-Клод. Тя принадлежи към глутницата, така че да, сигурна съм.

Касандра ми хвърли бърз поглед.

— Ти ме защитаваш?

— Това е част от длъжностната ми характеристика сега, не е ли така?

Тя огледа лицето ми.

— Да, предполагам, че е така — гласът й беше мек, ръмженето се чуваше като далечен сън. Изглеждаше ужасяващо нормално, като изключим дрехите.

— Вие сте виждала какво съм, госпожице Блейк. Бихте ли потреперила от докосването ми.

Придвижих се надолу, докато не застанах на пода. Това беше по-добра позиция, отколкото на стълбите.

— Стиснах ръката ти по-рано.

Сабин също застана над пода. Тъмнината се разсея от качулката. Той я пусна да изчезне, да разкрие златистата коса и увреденото лице.

Касандра изсъска. Тя отстъпи, докато не се притисна в парапета. Мисля, че Сабин можеше да извади пистолет и да я застреля и точно в тази секунда тя нямаше да реагира навреме.

Той й се усмихна. Красивата му уста издърпа свободно изгнилата му плът.

— Някога виждала ли си нещо такова?

Тя преглътна достатъчно силно, за да я чуя, сякаш се опитваше да не повърне.

— Никога не съм виждала нещо толкова ужасяващо.

Сабин се обърна към мен. Едното му око все още беше бистро, чисто синьо, но другото се беше пръснало в кухината си, в каша от гной и рядка течност.

Сега беше мой ред да преглътна.

— Окото ти беше добре вчера.

— Казах ви, че е вирусно, госпожице Блейк. Да не мислехте, че преувеличавам?

— Не — казах и поклатих глава.

Ръката му в ръкавицата още един път се показа от ръкава си. Помнех начина, по който тази ръка се плискаше, когато я разтърсих вчера. Не исках да ме докосва, но в красивото му око имаше такъв израз, някаква болка се беше изписала на онова, което беше останало от красивото му лице, която ме накара да замръзна. Дори не потреперих. Изпитвах жалост към него, много глупаво от моя страна, но вярно.

Тази черна ръкавица се носеше около лицето ми, но не достатъчно близо, за да ме докосне. Сийкампът лежеше забравен в ръката ми. Върховете на пръстите му докоснаха лицето ми. Усещах ръкавицата като изпълнена с течност, някакъв вид гнусен балон.

Той се втренчи в мен. Аз се втренчих в него. Той сложи цялата си длан около долната ми челюст и я притисна. Имаше и плътни неща вътре в ръкавицата, дебели парчета и кост, но не беше вече ръка. Само ръкавицата й даваше форма. Слаб звук се изплъзна от гърлото ми. Не можах да го спра.

— Може би трябва да поискам теб? — каза той.

Отдръпнах се от неговото докосване. Бях твърде уплашена, за да се движа бързо. Уплашена, че внезапно движение би могло да предизвика сълзене от ръкавицата. Не исках да го виждам да се разплисква на пода в отвратителна миризлива купчина. Изглеждаше достатъчно ужасяващ и без това.

Сабин не се опита да ме последва. Може би беше уплашен от същата възможност.

— Отново ли предизвикваш гостоприемството ми? — попита Жан-Клод. Стоеше на дансинга, наблюдавайки Сабин. Очите му искряха от чиста синя светлина. Кожата му беше станала бледа и равна, като полиран мрамор.

— Ти все още не си ми демонстрирал истинско гостоприемство, Жан-Клод. Обичайно е да ми предложиш компания.

— Не мислех, че от теб е останало достатъчно, за да изпитваш такива нужди — каза Жан-Клод.

Сабин направи физиономия.

— Това е жестока болест. Все още не е изгнило цялото ми тяло. Нуждите остават, нищо че формата вече е толкова гротескна, че никой не ще ме докосне, не и по собствено желание — той поклати глава и кожата му се разцепи на една страна. Нещо по-черно и по-гъсто от кръв се плъзна надолу по лицето му.

Касандра тиха изпъшка. На моя бодигард му беше прилошало. Може би за нея миришеше лошо.

— Ако някой от хората ми ме ядоса достатъчно, докато си на моя територия, можеш да го имаш. Но не мога да ти дам някого, само защото ти го искаш. Не всяка психика би оцеляла след такова нещо.

— Има дни, Жан-Клод, когато моят разсъдък е под въпрос. — Сабин погледна от Касандра към мен — Това ще пречупи вълка ти, смятам аз. Но твоят слуга… мисля, че тя ще оцелее.

— Няма никаква вероятност да имаш нея, Сабин. Ако оскърбиш гостоприемството ми с такава обида, указ от Съвета или не, ще те унищожа.

Сабин се обърна към него. Двата вампира се втренчиха един в друг.

— Имаше време Жан-Клод, когато никой не можеше да ми говори така, никой по ниско от Съвета.

— Това е било преди — каза Жан-Клод.

Сабин въздъхна.

— Да, преди.

— Свободен си да се насладиш на шоуто, но не ме изкушавай отново, Сабин. Нямам чувство за хумор, когато ma petite е засегната.

— Ти я споделяш с върколак, но не и с мен.

— Това си е наша работа — каза Жан-Клод. — И повече няма да говорим за това. Ако го направим, това ще бъде предизвикателство между нас и ти няма да можеш да се откажеш от него.

Сабин направи полупоклон, трудно би могъл да направи нещо повече без крака.

— Ти си Господарят на града. Твоята дума е закон — думите му бяха правилни, но тонът му беше присмехулен.

Лив дойде и застана от едната страна на Жан-Клод, малко зад него.

— Време е да отворим вратите, Господарю.

Мисля, че последното беше обмислено. Жан-Клод обикновено наказваше подчинените си, когато го наричаха Господарю.

— Всички по местата си тогава — каза Жан-Клод.

— Аз ще отида да си намеря маса — каза Сабин.

— Направи го — отговори Жан-Клод.

Сабин върна качулката обратно на мястото й. Плъзна се нагоре по стълбите, качвайки се към масите на горното ниво. Или може би просто щеше да се носи под гредите на тавана.

— Моите извинения, ma petite. Смятам, че болестта е засегнала мозъка му. Бъди внимателна с него. Касандра ми е необходима за шоуто. Лив ще остане с теб.

Погледнах високата вампирка.

— Тя не би поела куршумите заради мен.

— Ако тя ме провали, ще я дам на Сабин.

Лив пребледня, което беше готин номер за вампир, дори за някой, който се е хранил.

— Господарю, моля те.

— Сега вярвам, че ще поеме куршумите вместо мен — казах аз. Ако трябваше да избирам между секса със Сабин и раната от изстрел, щях да избера куршума. Доколкото разбирах от израза й, тя беше съгласна с мен.

Жан-Клод ни остави, за да отиде да подготвя представянето си.

Касандра ме погледна в очите. Не беше просто бледа, беше направо позеленяла. Отдръпна рязко погледа си, сякаш се уплаши от това, което бих могла да видя в него.

— Съжалявам, Анита — излезе през вратата, през която беше дошла. Изглеждаше объркана. Предполагам, че не можех да я обвинявам.

Касандра се провали на теста за бодигард. Тя беше силен ликантроп, но Сабин абсолютно я беше обезкуражил. Сигурно нямаше да бъде толкова зле, ако вампирът ни беше нападнал, но той просто си стоеше там и си гниеше пред нея.

Какво трябва да направиш, когато чудовищата започват да изглеждат сърцераздирателно?

Вратите се отвориха и тълпата нахлу като приливна вълна, причинявайки оглушителен звук. Пуснах пистолета обратно в чантичката, но не я затворих.

Лив се оказа до лакътя ми.

— Масата ти е ето тук — тръгнах с нея, защото не исках да остана сама в блъскащата се тълпа. Освен това, внезапно беше започнала да възприема моята безопасност много насериозно. Не можех да я обвинявам. Болното тяло на Сабин беше чудесна заплаха.

Щях да се чувствам по-добре, ако не вярвах, че Жан-Клод ще го направи. Но го познавах по-добре. Би дал Лив на Сабин. Наистина би го направил. В очите на вампирката имаше израз, който ми показваше, че и тя също го знае.