Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (23)

23

Седях на ръба на леглото, чакайки Ричард да се върне в стаята. Кожата ми още подскачаше от прощалния подарък на Жан-Клод. Само една целувка, но Ричард почти се нахвърли върху Жан-Клод и мен. Какво щеше да направи Ричард, ако ни беше хванал да правим нещо наистина похотливо? Беше по-добре да не разбирам.

Ричард пусна куфара и двете ми чанти до вратата. Излезе отново и се върна със своята малка, нощна чантичка. Стоеше там, точно до вратата, втренчен в мен. Аз се втренчих в него. Кръвта все още се стичаше по врата му, там, където го бях порязала. Никой от двама ни не знаеше какво да каже. Тишината нарастваше, докато не се уплътни толкова много, че започна да става тежка.

— Съжалявам, че те нараних — каза той. — Никога не съм губил контрол така преди — той направи крачка напред в стаята. — Но да те видя с него… — той повдигна ръцете си, после ги остави да паднат отново безпомощни.

— Това беше само една целувка, Ричард. Това е всичко.

— Никога не е само целувка с Жан-Клод.

Не можех да споря с това.

— Исках да го убия — каза Ричард.

— Забелязах.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Как е вратът ти? — попитах, вместо да отговоря.

Той докосна срязването и ръката му се покри с прясна кръв.

— Сребърно острие, няма да се излекува незабавно.

Застана пред мен, гледайки надолу, толкова наблизо, че крачолите на дънките му почти докосваха колената ми. Беше почти прекалено близо. Остатъчното докосване от силата на Жан-Клод, причиняваше болка по кожата ми. Близостта на Ричард я правеше по-лоша.

Ако станех, телата ни щяха да се докоснат, толкова близо беше застанал. Останах седнала, опитвайки се да преглътна последните усещания от целувката на Жан-Клод. Не бях сигурна какво щеше да се случи, ако докоснех Ричард сега. Чувствах се почти както, когато Жан-Клод реагира към тялото на Ричард. Или може би това бях аз. Може би бях започнала да изпитвам нужда. Може би тялото ми беше уморено да казвам не.

— Щеше ли наистина да ме убиеш? — попита Ричард. — Може ли да прибереш това острие обратно?

Погледнах в очите му и ми се прииска да излъжа искреността в тях, но не го направих. Каквото и да случеше с нас оттук — нататък, то не можеше да се базира на лъжа.

— Да.

— Просто така — каза той.

Кимнах.

— Просто така.

— Видях го в очите ти. Студени, безстрастни, сякаш някой друг гледаше през тях. Ако бях сигурен, че мога да убивам хладнокръвно, това нямаше да ме уплаши толкова много.

— Бих искала да мога да ти обещая, че няма да му се насладиш, но не мога.

— Знам това — той се втренчи в мен. — Не бих могъл да те убия. Не, по никаква причина.

— Да те изгубя ще унищожи нещо в мен, Ричард, но първата ми реакция е да се защитя, каквото и да ми струва това. Така че, ако някога отново имаме някакво такова недоразумение, както тази нощ, не ми помагай, не се приближавай до мен, докато не се уверя, че няма да ме изядеш. Става ли?

Той кимна.

— Става.

Енергийната вълна, с която ме беше облял Жан-Клод отслабваше и се успокояваше. Изправих се и тялото на Ричард докосна моето. Почувствах незабавна вълна от топла сила, която нямаше нищо общо с вампирската. Аурата на Ричард ме обви като струя топъл въздух. Ръцете му се плъзнаха зад гърба ми. Моите ръце обгърнаха кръста му и сложих брадичката си на гърдите му. Слушах дълбокия тътнеж на сърцето му, плъзгайки ръцете си по мекотата на вълнената блуза. Изпитвах усещане за комфорт в ръцете на Ричард, което го нямаше, когато ме държеше Жан-Клод. Той плъзна ръцете си през косата ми, избутвайки я на една страна. Избута ме леко назад, докато успя да види лицето ми. Наведе се към мен, устните му бяха разтворени. Изправих се на пръсти, за да го посрещна.

Един глас каза:

— Господарю.

Ричард се обърна, без да ме изпуска, така че да може да види вратата. Джейсън се влачеше по белия килим, ръсейки алени капки, докато се движеше.

— Мили боже, какво ти се е случило? — попитах аз.

— Аз му се случих — каза Ричард. Той се приближи до пълзящия човек.

— Какво имаш предвид с това, че ти си му се случил?

Джейсън се самоунижи в краката на Ричард, лицето му беше притиснато в килима.

— Съжалявам.

Ричард клекна и повдигна Джейсън да седне. Кръвта обля лицето му от едно срязване над очите. Беше дълбоко и щеше да се нуждае от шевове.

— Хвърлил си го към стената ли? — попитах аз.

— Опита се да ме спре да стигна при теб.

— Не мога да повярвам, че си го направил.

Ричард погледна нагоре към мен.

— Искаш да бъда водач на глутницата. Искаш да бъда алфа. Ами добре, но те се държат по този начин — той поклати глава. — Трябва да си видиш лицето. Изглеждаш толкова ужасно възмутена. Как можеш да искаш от мен да убия човек и в същото време да се възмущаваш от малко грубост и хвърляне?

Не знаех какво да кажа.

— Жан-Клод каза, че убийството на Маркус няма да е достатъчно. Че ще трябва да тероризираш глутницата, за да я управляваш.

— Бил е прав. — Ричард избърса кръвта от лицето на Джейсън. Срязването вече беше започнало да се затваря. Пъхна окървавените пръсти в устата си и ги облиза.

Аз стоях там, замръзнала, наблюдавайки, като неволен свидетел на автомобилна катастрофа.

Ричард се приведе към лицето на Джейсън. Мисля, че знаех какво иска да направи, но трябваше да го видя, за да го повярвам. Той прекара езика си през отворената рана, както куче би го направило.

Обърнах се настрани. Това не би могъл да е моят Ричард, моят сигурен, спокоен Ричард.

— Дори не можеш да стоиш и да гледаш, нали? — попита той — Мислеше, че убийството е единственото нещо, което отказвам да правя?

Гласът му ме накара да се обърна.

На брадичката му имаше петно кръв.

— Виж всичко, Анита. Искам да видиш как трябва да се държи алфата. Тогава ще ми кажеш дали всичко това си е струвало. Ако не можеш да го понесеш, никога повече не ме карай да го правя отново — погледът в очите му ме предизвикваше.

Разбирах предизвикателствата. Седнах на ръба на леглото.

— Давай тогава. Цялата съм твоя.

Ричард бутна косата си на една страна, показвайки раната на врата си.

— Аз съм алфа и аз подхранвам глутницата. Аз пролях кръвта ти и сега ти я връщам обратно — топла вълна от неговата енергия заля стаята.

Джейсън се втренчи в него, очите му бяха станали почти бели.

— Маркус не прави това.

— Защото не може — каза Ричард. — Аз мога. Нахрани се от моята кръв, от моето извинение, от моята сила и никога повече не заставай срещу мен — въздухът беше толкова наситен с енергия, че беше трудно да дишаш.

Джейсън застана на коленете си и сложи устата си над раната, в началото колебливо, сякаш се страхуваше, че ще бъде отхвърлен или наранен. Когато Ричард не каза нищо, Джейсън притисна устата си до отворената рана и започна да пие. Мускулите на челюстта му се свиваха, гърлото му се движеше, когато преглъщаше. Едната му ръка се обвиваше около гърба на Ричард, другата беше на рамото му.

Приближих се до тях, за да мога да виждам лицето на Ричард. Очите му бяха затворени, лицето му беше спокойно. Сигурно беше почувствал, че го наблюдавам, защото отвори очите си. В тях имаше гняв, гняв отчасти насочен към мен. Не беше само, заради убиването на Маркус, беше и заради загубата на част от човечността му. Не го бях разбрала, не и досега.

Той докосна раменете на Джейсън.

— Достатъчно.

Джейсън се притисна по-силно към раната като сучещо кученце. Ричард го откъсна насила от врата си. Мястото около раната беше започнало вече да посинява.

Джейсън се отпусна назад, полусвит в ръцете на Ричард. Облиза ъгълчетата на устата си, обирайки последните капчици кръв. Изкикоти се и се търкулна настрани от Ричард, коленичейки на пода. Потърка лицето си в краката на Ричард.

— Никога не съм чувствал нищо такова. Маркус не може да споделя сила така. Дали някой друг в глутницата знае, че можеш да споделяш кръв?

— Кажи им — каза Ричард — Кажи на всички.

— Наистина ще отидеш да убиеш Маркус, а? — попита Джейсън.

— Ако не ми остави никакъв друг избор, да. Сега върви, Джейсън, другият ти господар те чака.

Джейсън стана и почти падна. После се изправи потривайки краката и ръцете си, сякаш се беше къпал в нещо, което не можех да видя. Може би се опитваше да обвие около себе си топлата, рошава сила. Засмя се отново.

— Ако ще ме храниш, можеш да ме удряш в стената по всяко време.

— Махай се — каза Ричард.

Джейсън изчезна.

Ричард все още седеше на пода на колена. Погледна нагоре към мен.

— Разбираш ли сега, защо не исках да правя това?

— Да — казах аз.

— Може би, ако Маркус знае, че мога да споделям кръв, силата си, ще отстъпи.

— Все още се надяваш да не се наложи да го убиваш.

— Не е само убийството, Анита. А и всичко това, което идва с него. Това, което сега направих с Джейсън. Стотици други неща, никое от тях човешко — той ме погледна и в кафявите му очи имаше скръб, която не бях виждала никога преди.

Внезапно разбрах.

— Проблемът всъщност не е в убийството, нали? Един път, след като спечелиш глутницата с кръв и груба сила, ще трябва и да я задържиш с кръв и груба сила.

— Именно. Ако можех да накарам Маркус някак да се махне, щях да имам възможност да направя нещата по различен начин — той се изправи пред мен, лицето му гореше от силно желание. — Успях да привлека почти половината глутница на моя страна или поне да ги накарам да останат неутрални. Те няма да подкрепят Маркус. Никой досега не е успявал да раздели глутница така, без жертви.

— Не може ли да се разделите на две глутници?

Той поклати глава.

— Маркус никога няма да го позволи. Водачът на глутницата взима десятък от всеки член. Това ще намали не просто силата му, а и парите му.

— Ти даваш ли му пари сега? — попитах аз.

— Всички все още даваме десятъка си на Маркус. Аз не искам парите, а и ми остана само още един бой. Мисля, че десятъка трябва да бъде отменен.

Гледах светлината огряла лицето му, плановете, мечтите му. Той изграждаше сила, базирана на справедливост и бойскаутска добродетел за създания, които можеха да ти прегризат гръкляна и да те изядат след това. Наблюдавайки неговото красиво, нетърпеливо лице почти му повярвах.

— Мислех, че ще убиеш Маркус и това е. Но няма да е така, нали?

— Рейна ще се погрижи да бъда предизвикван. Освен, ако не вселя в сърцата им страх от мен.

— Докато е жива, Рейна ще ти причинява неприятности.

— Не знам какво да правя с нея.

— Мога да я убия — предложих аз.

Изразът върху лицето му ми беше достатъчен.

— Шегувам се — добавих бързо. Горе-долу. Ричард не би се съгласил с такава крайна практичност, но ако искаше да бъде в безопасност, Рейна трябваше да умре. Студенокръвно, но вярно.

— За какво мислиш, Анита?

— За това, че може би ти си прав, а останалите сме грешали.

— За какво?

— Може би не трябва да убиваш Маркус.

Очите на Ричард се разшириха.

— Мислех, че си ми ядосана, че не убивам Маркус.

— Не е въпросът в убийството на Маркус. А в това, че излагаш на опасност живота на всички останали.

Той поклати глава.

— Не виждам разликата.

— Разликата е, че убийството е начин да се сложи край, а не самоцел. Искам те жив. Маркус да го няма. Членовете на глутницата, които те следват да са в безопасност. Не искам да се налага да измъчваш глутницата, за да задържиш мястото си. Ако успеем да се справим с всичко, без да се налага да убиваш някого, за мен всичко е наред. Но не мисля, че съществува възможност, която да не включва убийство. Но ако можем да минем само с едно, аз ще те подкрепя.

— Да не би да ми казваш, че сега мислиш, че не трябва да убивам?

— Да.

Той се засмя, но в смеха му имаше повече ирония, отколкото хумор.

— Не знам дали да ти се разкрещя или да те прегърна.

— Така ще засегна доста хора — казах аз. — Виж, когато ходихме да спасяваме Стивън, трябваше да се обадиш на няколко човека. Да влезем там от позицията на сила, с трима или четирима лейтенанти зад гърба ти. Има компромис между това да си играеш на сър Ланселот и да бъдеш Влад Цепеш.

Той седна на ръба на леглото.

— Възможността да споделяш сила чрез кръвта си е рядък талант. Впечатляващо е, но не е достатъчно. Трябва да измисля някаква особено плашеща демонстрация, за да накарам Маркус и Рейна да отстъпят. Аз съм могъщ, Анита, наистина могъщ — каза го така, сякаш казваше простата истина, без его, без гордост. — Но не е такъв вид могъщество.

Седнах до него.

— Ще направя всичко, което мога, Ричард. Просто ми обещай, че няма да бъдеш невнимателен.

Той се засмя, но усмивката не стигна до очите му.

— Няма да съм невнимателен, ако ти ме целунеш.

Целунахме се. Неговият вкус беше топъл и сигурен, но отдолу се усещаше сладко — соленият вкус на кръв и афтършейвът на Джейсън. Отдръпнах се от него.

— Какво не е наред?

Поклатих глава. Да му кажа, че не исках да вкусвам кръвта на други хора от устата му, нямаше да ми помогне. Трябваше да приключим с тази работа, така че той трябваше да прави неща като тези. Не звярът му беше това, което щеше да открадне човечността му. Бяха стотици други малки неща.

— Промени се за мен — казах аз.

— Какво?

— Промени се за мен, тук, сега.

Той се втренчи в мен, сякаш се опитваше да прочете нещо по лицето ми.

— Защо сега?

— Позволи ми да видя всичко от теб, Ричард, целият пакет.

— Ако не искаш да споделяш леглото с Жан-Клод, също така няма да искаш и вълк в него.

— По-рано ми каза, че няма да бъдеш хванат във вълчата форма до сутринта.

— Не, няма да бъда — каза меко той.

— Ако се промениш тази вечер и аз мога да го приема, можем да правим любов. Можем да започнем да планираме сватбата.

Той се засмя.

— Може ли да убия Маркус, преди да трябва да убия Жан-Клод?

— Жан-Клод обеща, че няма да те нарани — казах аз.

Ричард остана много спокоен.

— Вече си говорила с него за това?

Кимнах.

— Той защо не ми беше ядосан?

— Той каза, че ще отстъпи, ако не може да ме спечели, така че отстъпва — не споменах частта, че Жан-Клод ме обича. Запазих си я за по-късно. — Повикай звяра си, Ричард.

Той поклати глава.

— Не е само моят звяр, Анита. Ами и лукоят, глутницата. Трябва да видиш също и тях.

— Вече съм ги виждала.

Той отново поклати глава.

— Не си ни виждала в лупанарът. Нашето място на силата. Там ние сме истински, без претенции, дори и към себе си.

— Току-що ти казах, че искам да се оженя за теб. Разбра ли това? — попитах аз.

Ричард стана.

— Искам да се оженя за теб, Анита, повече от почти всичко друго на света. Искам те толкова много, че тялото ме боли от това. Не си вярвам достатъчно, за да остана тук тази вечер.

— До сега успявахме да се въздържим — казах аз.

— Със сетни сили — той вдигна нощната си чанта. — Лукоите наричат секса смъртоносен танц.

— Е, и?

— Използваме същата фраза и за битките за унаследяване.

— Все още не разбирам проблема.

Той ме погледна.

— Ще го разбереш. Бог да ни е на помощ. Ще го разбереш.

Внезапно в него имаше нещо толкова тъжно, толкова замислено, че не исках да го пусна да си отиде. Утре той щеше да се срещне с Маркус и само, защото се беше съгласил да го убие, не означаваше, че ще успее. Когато моментът дойдеше, не можех да му се доверя, че няма да се отдръпне. Не исках да го загубя.

— Остани с мен, Ричард, моля те.

— Няма да бъде честно към теб.

— Не бъди толкова скован бойскаут.

Той се усмихна и ми показа много лоша имитация на Попай.

— Аз съм това, което съм.

После затвори вратата зад себе си. Дори не успях да го целуна за довиждане.