Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (44)

45

Събудих се в пастелно розова болнична стая. Медицинска сестра с подобна розова униформа се усмихваше над мен. Страхът затрептя в мен като фино шампанско. Къде беше Ричард? Къде беше Жан-Клод? Когато най-накрая успях да й задам въпрос, попитах:

— Как се отзовах тук?

— Приятелят ви ви доведе — тя кимна с глава.

Едуард седеше на стол до далечната стена, прелиствайки някакво списание. Погледна към мен и очите ни се срещнаха. Лицето му не изразяваше нищо.

— Едуард?

— Приятелите ме наричат Тед, Анита, знаеш това — усмихна се с онзи вид момчешка усмивка, която можеше да означава само, че се преструваше на Тед Форестър. Това беше единствената легална самоличност, за която бях чувала. Дори и ченгетата мислеха, че той беше този човек Тед. — Сестра, може ли да останем няколко минути насаме?

Сестрата се усмихна, погледна любопитно от единия към другия и излезе, все още усмихвайки се.

Опитах се да сграбча ръката на Едуард и открих, че лявата ми ръка беше залепена за дъска и към нея беше включена система. Сграбчих го с дясната си ръка и той я задържа.

— Живи ли са?

Той се усмихна, леко извиване на устните.

— Да.

Непознато облекчение се разля през цялото ми тяло. Сринах се отново слаба на леглото.

— Какво се случи?

— Пристигна тук, пострадала от ликантропски одрасквания и много гадно вампирско ухапване. Той почти те пресуши, Анита.

— Може би това е била цената, за да ни спаси.

— Може би — отговори Едуард. Седна на ръба на леглото. Якето му се отвори достатъчно, за да покаже презраменния кобур и пистолета. Хвана ме, че го наблюдавам. — Полицията се съгласи, че чудовищата може да искат да си отмъстят. Дори има полицай отвън пред вратата ти.

Сега не държахме ръцете си. Той се втренчи надолу към мен и нещо много студено премина през лицето му.

— Трябваше ли да убиваш Харли?

Започнах да отговарям с да, но спрях сама. Преповторих всичко наум. Най-накрая. Погледнах нагоре към него.

— Не знам, Едуард. Когато ти беше нокаутиран, той не можеше да те види вече. Опитах се да говоря с него, но той не можеше да ме чуе. Започна да вдига автомата — видях празните сини очи на Едуард. — Аз го застрелях. Ти видя тялото. Дори му вкарах един куршум в главата. Последна милост^[1].

— Знам — лицето, гласът му не изразяваха нищо. Все едно наблюдавах да говори манекен, с изключение на това, че този манекен беше въоръжен, а аз не бях.

— Изобщо не ми хрумна да не стрелям, Едуард. Дори не се поколебах.

Едуард пое дълбоко дъх през носа и го изпусна през устата си.

— Знам, че точно това се е случило. Ако се беше опитала да ме излъжеш, щях да те убия — той се отдалечи, заставайки в долния край на леглото.

— Докато съм невъоръжена? — опитах се да го направя да прозвучи като шега, но не успях.

— Провери си възглавницата.

Плъзнах ръката си отдолу и я извадих с файърстара. Задържах го в скута си, поставяйки го върху покритите си с чаршаф крака.

— Сега какво?

— Дължиш ми един живот.

Погледнах нагоре към него.

— Спасих ти живота снощи.

— Нашите животи не влизат в сметката, бихме се прикривали един друг на всяка цена.

— В такъв случай не знам за какво говориш.

— В някой случай ще се нуждая от помощ като Харли. Следващият път, когато ми трябва помощ, ще се обадя на теб.

Не исках да се съгласявам, защото не знаех в каква каша би могъл да ме забърка Едуард, но не започнах да споря. Гледах в празните му очи, държейки пистолета, който той беше пъхнал под възглавницата ми и знаех, че ще го направи. Ако откажех тази сделка, тази размяна, той щеше да започне да преследва мен и щяхме да разберем един път и завинаги, кой от двама ни беше по-добър.

Втренчих се в пистолета в ръцете си.

— Вече съм извадила пистолета, всичко, което ми остава е да го насоча.

— Наранена си. Нуждаеш се от опора — ръката му стоеше близо до дръжката на неговия пистолет.

Поставих пистолета на чаршафите до мен и погледнах към него. Отпуснах се обратно на възглавниците.

— Не искам да правя това, Едуард.

— Тогава, когато се обадя, ти ще дойдеш?

Замислих се над това за още една кратка секунда, после казах:

— Да.

Той се усмихна с неговата Тед Форестър — „Доброто момче“ усмивка.

— Никога няма да открия, колко си добра наистина, докато не започнеш да преследваш мен.

— Можем да преживеем и без това — казах аз. — Защо ми предлагаш да участвам в лов на чудовища сега? И не ми казвай, че е заради Харли.

— Ти го уби, Анита. Ти го уби, без изобщо да се замислиш. Дори сега в теб няма съжаление, няма съмнение.

Той беше прав. Не се чувствах зле заради това. Беше плашещо, но вярно.

— Значи ме каниш да дойда да си играя, защото вече съм същия социопат като теб?

— О, аз съм много по-добър социопат от теб — каза той. — Аз никога не бих позволил на вампир да забие зъбите си във врата ми. И никога не бих се излизал с някой, който от време на време се окосмява.

— Излизаш ли понякога с някой?

Той просто се засмя с тази дразнеща усмивка, която означаваше, че няма да отговори. Но го направи.

— Дори Смъртта си има нужди.

Едуард на среща? Това беше нещо, което трябваше да видя.