Кристин Дорси
Диво сърце (23)

ЕПИЛОГ

Май, 1762

Границата на Южна Каролина

— Колко много време мина!

Каролайн пое дълбоко ухаещия на борове въздух, откъсна очи от зелената долина, простряла се пред тях, и погледна своя съпруг. Бяха спрели при разклона на реката над „Седемте бора“, за да напоят конете.

— Питах се дали някога ще се върнем…

Улф я прегърна през раменете и я привлече към себе си.

— През цялото време се надявах. — Той й се усмихна. — Но повече копнеех за деня, в който ще заживеем заедно. — Положи ръка върху извивката на корема й, където растеше следващото им дете, и сведе устни към нея.

Усети, че някой го дърпа за гамашите, с неохота прекъсна целувката и вдигна сина си на ръце.

— Калану, виждаш ли онази поляна там долу?

Двегодишният Калану Макуейд премигна с големите си тъмни очи и кимна.

— Там ще построим къща за мама и новото бебе. И обор за животните.

— И за Домино? — Калану посочи с пухкаво пръстче кучето на черни и бели петна, което усилено ровеше с предни лапи в земята. Шпаньолът бе подарък от Едуард, който го донесе от Англия. След като завърши училище, той бе решил да се върне в колонията.

— Да, Домино може да живее в обора. — Улф хвърли кос поглед към Каролайн. — Но майка ти сигурно ще му разрешава да спи в къщата.

Тя само поклати глава и се засмя. Не беше тайна, че немирното кученце я ядосваше, но когато Улф не бе при нея, го пускаше в стаята.

А той често отсъстваше през последните няколко години. Както бе предвидил, отношенията между англичаните и племето чероки се влошиха и започна война. Стотици бяха убитите и от двете страни. Чак през септември миналата година бе подписано примирие.

За индианците страданията нямаха край. Повечето от селищата им бяха разрушени. Тези, които не намериха смъртта в битките, станаха жертва на глад и болести.

А Улф неуморно се бе трудил да постигне разбирателство между двата народа. За нещастие войната свърши, чак когато племето му се озова пред прага на гладна смърт.

Каролайн се опасяваше, че разрухата и смъртта ще превърнат Улф в огорчен и отчаян човек. Но благодарение на нейната любов и разбиране той бе запазил разума си непокътнат през тези тежки години. Когато бе далеч от нея, само споменът за страстните й целувки и за нежността, с която се грижеше за сина им, лекуваше нараненото му сърце.

Миналата есен, не за пръв път през кървавите години, Улф успя да посети Чарлз Таун. Винаги, когато имаше възможност, яздеше дни наред, за да я види. Това бе мигът, за който двамата с Каролайн мечтаеха.

Защото тогава завърши войната, която ги разделяше.

Сега бяха на път към дома. Към „Седемте бора“, където щяха да започнат отначало. Приемникът на Литълтън, губернаторът Бул, бе назначил Улф за свой представител при индианците чероки. Той възнамеряваше да се заеме сериозно с работата и знаеше, че Каролайн ще му бъде най-добрата помощница, любовница, съпруга… най-подходящата жена за него.

Улф я качи внимателно на коня. Тя продължаваше да се страхува от коне, но не го признаваше пред никого… дори пред собствения си съпруг.

— Готова ли си да продължим? — попита я той, след като настани в седлото.

— Да, и аз, и бебето сме готови.

Улф я потупа по коляното и възседна жребеца си, после се наведе към Калану. Сложи сина си да седне пред него, пое поводите на товарното муле и хвърли поглед към Каролайн.

Следобедното слънце блестеше в златото на косите й и той отново се възхити на силата, която се криеше в това красиво, нежно същество.

— Тръгваме ли? — попита я отново с вдигнати вежди.

— О, да!

Калану радостно изписка, Домино залая, а Улф и Каролайн пришпориха конете към долината.