Кристин Дорси
Диво сърце (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Какво значи това? — Каролайн се опита да проумее думите му, но той сякаш говореше чужд език. Преди малко, когато обърна глава и го видя да стои на прага на малката колиба, станала затвор за нея, тя предположи, че е дошъл да я спаси. Явно беше забравила колко рядко Улф оправдаваше очакванията.

Закрачи напред-назад между огнището и отсрещната стена.

— Защо тогава си дошъл? Да злорадстваш? Не те послушах, когато имах възможност, и виж къде се озовах! Затова ли дойде? Или си помисли, че ще приема по-леко съдбата си, ако първо ме изкъпеш? Ако докоснеш тялото ми?

Докато траеше нейната тирада, Улф стоеше като изваян от камък и я наблюдаваше с непроницаем израз на лицето. Само тъмните му очи следяха крачките й. Каролайн спря с треперещи устни и тогава той се приближи до нея. Сложи ръце на раменете й и я принуди да го погледне.

— Свърши ли? — Разтърси я, а тя се опита да извърне глава от суровия му поглед. — Свърши ли?

Каролайн преглътна сълзите, които запушваха гърлото й, и кимна. Нямаше какво друго да каже. И без това вече бе казала твърде много.

— Преживяла си тежко изпитание, затова ще ти простя тези думи. Но сега ме чуй, Каролайн, и то добре. Ако искаме да се махнем оттук заедно, трябва да бъдем по-благоразумни.

Заедно. Той каза „заедно“. Каролайн навлажни внезапно пресъхналите си устни.

— Талцуска е човекът, който те е заловил — каза й Улф. — Роднина ми е, но това няма значение. Той те желае и искането му е законно.

— Да, но аз не го искам. — Говореше като разглезено дете, но сега това не я интересуваше. Ясно си спомняше похитителя от онази нощ — изрисуваното му лице, свирепия му израз.

— Никой няма да те пита.

Прииска й се да му изкрещи. Гласът му беше равен, сякаш говореше за времето или за дърветата в гората. Но се заслуша в следващите му думи.

— Ти си пленница и въпреки че вождът осъжда нападението срещу „Седемте бора“, в сърцето си той се възхищава от смелостта на воините.

— Смелост? Та ние бяхме две жени и един възрастен мъж със счупен крак.

— Но те са се противопоставили на англичаните — обясни той. — Няма смисъл да обсъждаме това. Просто искам да ти кажа какво мисли вождът… и много други. И как ще се отрази това на твоето положение.

— Е, съвсем ясно е как ще ми се отрази.

— Само че аз също предявих права над теб.

— Какво? — Сърцето й слезе в петите и тя втренчи поглед в него.

— Член на семейството ми е убит. Имам право да получа нещо в замяна.

— Мен?

— Теб избрах. — Улф отпусна ръце и се запъти към вратата. — Старейшините ме чакат, няма защо да се бавя. — Не й каза, че и без това вече бе останал твърде дълго при нея. Беше влязъл в колибата само за да се увери, че е жива. Нямаше намерение да превързва краката й, да мие косата й… да я докосва.

— Чакай. — Каролайн го улови за ръката. — Какво смяташ да правиш?

— Талцуска и аз ще говорим поред. После старейшините ще вземат решение.

— Ами ако…? — Каролайн премигна, за да прогони сълзите си. — Не искам да оставам тук.

Улф стисна здраво ръката й и тя едва устоя на желанието си да се облегне на него.

— Няма да останеш.

Но тя знаеше, че той не може да бъде сигурен в това.

Изпълнен със съмнения, Улф прекоси утъпканото пространство пред колибата, където се съвещаваха старейшините. Скръстил ръце на гърдите си, Талцуска стоеше пред прага на овалната постройка. Той не одобряваше посещението на Улф при Каролайн. Беше се възпротивил шумно пред вожда, но той бе отсъдил Улф да види съпругата на убития си баща.

— Няма да ти позволят да я вземеш — каза му сега Талцуска. — Тя беше жена на омразния инаду.

— Който вече е мъртъв. — Улф мина край него. Нямаше желание да спори. Свързваше ги тясно родство — Талцуска беше син на вуйчо му. Но дори по-важно от кръвната връзка бе детството, прекарано заедно. Въпреки това Улф не излъга, когато каза на Каролайн, че в случая това няма да повлияе на събитията.

Някога, когато баща му го изпрати в Англия, Улф не по собствена воля напусна селото и народа на майка си. Ала за Талцуска това нямаше значение. Нито това, че Улф се върна. В неговите очи той вече беше англичанин. А Талцуска изпитваше само омраза към англичаните и към всички бели. Ето защо искането му Каролайн да стане негова изглеждаше още по-злокобно.

Улф свали кожения ремък на мускета от раменете си. Остави оръжието на земята до торбичката с барут, томахавката и ножа на Талцуска. Наведе глава, за да разкопчее колана от нанизани камъчета и черупки, наследство от дядо му, фамилната вещ в ръцете му го зареди с търпение и воля, преди да влезе в колибата на старейшините.

Вътре беше тъмно и задимено, единствената светлина идваше от малък огън, който тлееше в средата на помещението. Вождът Астугатага се вгледа съсредоточено в двамата млади мъже, които застанаха пред него. Косата, която растеше в средата на темето му, беше побеляла, лицето му бе набраздено от бръчки, но зрението му беше непокътнато, а преценките — трезви.

С тиха тържественост Улф му връчи колана на прадедите си като доказателство за истинността на думите му.

— Асийа — започна той, — дойдох да помоля за твоята мъдрост.

— Какво те вълнува, Уойа, син на Алкини?

Откакто бе влязъл, Улф не сваляше очи от Астугатага, но знаеше, че Талцуска го е последвал в колибата и стои от дясната му страна.

— Баща ми беше убит. — Не му се искаше да напомня на вожда за родството си с Робърт, но нямаше друг избор.

— Известно ми е. И вече смъмрих виновниците. — Погледът му бързо се стрелна към Талцуска, после се върна към Улф.

— Тогава сигурно знаеш, че е невъзможно тази постъпка да остане ненаказана — от англичаните или от мен.

— Аз осъдих воините, които са участвали — повтори Астугатага. — Но белият човек също има вина.

Едва ли някой знаеше това по-добре от Улф, но сега той предпочете да не говори по този въпрос.

— Разбрах, че си позволил на воините да танцуват със скалпа му.

Астугатага не каза нищо, само кимна с глава.

— Англичаните ще чуят за това. Не от мен, но те си имат начини. Може би дори в този миг приказват за това.

— Какво лошо има в това да приказват? — Талцуска пристъпи напред, без да чака реда си. — Показахме им, че не сме страхливци, които ще им паднат на колене. Ние сме велики воини.

— Които нападат сакати хора и жени! — Улф използва думите на Каролайн. От тях покритото с белези лице на Талцуска почервеня от гняв. Макар че боят бе забранен в колибата на старейшините, той пристъпи заплашително към Улф. Вперил тъмните си очи в своя противник, Улф остана на мястото си.

— Талцуска, Уойа — прозвуча твърдият глас на вожда. — Уговорихме се за размяна на думи. И нищо повече.

Улф отново насочи вниманието си към Астугатага.

— Нападението срещу „Седемте бора“ означава война. Така ще го възприемат англичаните.

— Само да дойдат, ще им покажем как нашият народ отмъщава за своите убити.

— И долините ще прогизнат от кръв. Това ли искате за народа ни? — Улф отправи въпроса си към Астугатага, въпреки че войнствените думи бяха изречени от младия воин.

— Уойа казва „народа ни“, но той не е наш. Той е син на инаду, змията. Той е англичанин.

Улф замълча. Вождът знаеше историята му. И щеше да остави делата му да говорят за него.

— За разлика от баща си Уойа винаги е бил наш приятел. Майка му беше Алкини от рода на Вълците. — Астугатага вдигна колана, даден му от Улф. — А дядо му беше велик воин.

— Но той казва да се предадем.

— Казвам да се споразумеем — поправи го Улф. — Сега вождовете ни размишляват върху предложението на губернатора Литълтън да отидат в Чарлз Таун и да разговарят с него. — Улф млъкна и срещна мъдрия поглед на стареца. — Бил съм в тяхната страна отвъд морето. Тя е огромна, а жителите й са безброй — като насекомите през лятото. Те няма да оставят смъртта на белия човек неотмъстена. — Улф си пое отрезвителен дъх. Доводите му бяха разумни, но не за това бе разговорът им. И Улф, и Астугатага го знаеха.

— Говориш за англичаните и как ще ги засегне смъртта на инаду. Но нали дойде да искаш бялата жена?

Когато Улф отново заговори, гласът му беше по-спокоен, макар че решимостта му бе по-силна.

— Изгубих член от семейството. Законите на племето ни са ясни. Желая да получа като възмездие за загубата пленницата, Каролайн Макуейд.

— Тя е моя!

Талцуска гневно излезе напред, но Улф и вождът дори не го погледнаха. Астугатага вдигна ръка, после с едно махване ги освободи.

— Изслушах и двама ви и разбрах какво ви вълнува. Ще размисля над думите ви.

 

Каролайн спа зле. Когато задрямваше, я измъчваха кошмари. Писъци ечаха в главата й, кръв заливаше всичко. Събуждаше се внезапно и си спомняше, че макар нападението да бе минало, страданията й едва започваха.

Улф не се беше върнал. Вместо него бе дошъл Талцуска, похитителят й. Осведоми я на разваления си английски, че е негова. Каролайн замръзна на място, докато той й обясняваше, че утре след като жените я приготвят, ще я отведе в колибата си.

Лъжеше. Каролайн беше убедена в това. Улф й бе казал, че няма да й се наложи да остане тук. Цял ден не спря да крачи из колибата в очакване той да се появи и едва късно през нощта се примири с факта, че си е тръгнал.

Отново я беше изоставил.

Лежеше на сламеника и гледаше пред себе си в тъмното. Питаше се защо за втори път се бе поддала на глупостта си. Стараеше се да не мисли за това, което я очакваше. По-късно щеше да има достатъчно време. Но Улф… Тя му се беше доверила.

Малко преди разсъмване отново се бе унесла в неспокоен сън. Стресна я докосване по рамото и тя изпищя. Писъкът й веднага бе задушен от ръка, която покри устата й.

— Трябва да бързаме. И да пазим тишина.

Тя се обърна и погледна с разширени зеници над ръката върху устните си.

— Помислих си, че си тръгнал — прошепна му, щом той се дръпна.

— Какво те накара да си помислиш това? — Подаде й обувките, Каролайн седна и мушна крак в едната, като се опитваше да не мръщи лице при болката от жуленето на твърдата кожа по стъпалото.

— Талцуска дойде снощи и каза, че днес ще ме премести в колибата си. — На слабата светлина видя как лицето му помрачнява.

— Казал ти е каквото му се иска да стане. Само че истината е друга. Хайде, стига въпроси.

Каролайн бе видяла индианското селище само веднъж — когато я доведоха. Но тогава тя беше вцепенена от уплаха и умора и не бе забелязала нищо повече от неясните очертания на малки колиби. Сега, на оловно сивото сияние на зората, тя разгледа спретнатите стабилни постройки, покрити с кора като дома на Улф. Край тях видя градини и големи заграждения за животни. Искаше й се да разпита Улф за всичко, което минаваше пред очите й, но той вървеше напред и бързаше. Тя се стараеше да не изостава. Струваше й се, че се измъкват потайно.

Излязоха от разчистената площ и тръгнаха по пътеката през гората. Ръката му я държеше здраво и сякаш бе нишката, която я свързваше с живота. Дърветата не изглеждаха така мрачни, звуците, които издаваха дивите животни — така зловещи, щом съсредоточеше вниманието си върху топлината на пръстите му.

Колко дълго вървяха и докъде бяха стигнали, Каролайн не можеше да определи, но постепенно лъчите на слънцето проникнаха през гъстия свод от борове и дъбове, хвърлящи сянка върху пътеката. Чувстваше, че вече е време да си почине. Улф явно бе разбрал това, защото скоро се отпусна под едно дърво и я настани до себе си.

Той изобщо не се беше задъхан, но Каролайн трябваше да поседи известно време срещу него върху възглавница от борови иглички, докато успокои дишането си.

— Не разбирам. — Въпреки че бяха сами, тя още шепнеше. — Какво стана?

Улф сви рамене. Не му харесваше, че я бе отвел по този начин, сякаш я крадеше, но се бе съгласил с Астугатага, че така е най-добре. Особено след като чу за посещението на Талцуска при Каролайн. Бяха казали и на двамата да не се приближават до бялата пленница. И макар че се страхуваше, че Каролайн ще се разтревожи, Улф се бе подчинил. Но Талцуска явно беше пренебрегнал заповедта.

— Вождът ме повика рано тази сутрин — започна Улф накрая. — Не знам дали беше убеден, че моето искане е по-справедливо, но каза аз да те взема.

Каролайн затвори очи и дълбоко въздъхна.

— Но защо тогава се измъкнахме тайно? Нали вождът ти е разрешил…

— Още не беше казал на Талцуска за решението си. Според него щяло да бъде най-добре, ако вече сме тръгнали, когато стори това.

— Талцуска сигурно ще обезумее от гняв.

Улф не разбра дали това е въпрос или не, но кимна.

— Да, сигурно.

Каролайн преглътна.

— Какво мислиш, че ще стори?

— Надявам се нищо.

Няколко минути седяха, без да продумат. Каролайн забеляза, че ръката му стиска приклада на пушката, но иначе той изглеждаше спокоен. Тя се възползва от възможността да го разгледа внимателно.

Носеше събрана в кръста ловна риза и гамаши от еленова кожа. Татуировките, които красяха много от индианските воини, се забелязваха само около силните му китки. Набола брада очертаваше челюстта и скулите му, а черната му коса беше вързана отзад на опашка. По странен начин съчетаваше в себе си чертите на индианците, които току-що бяха напуснали, и на англичаните, към които се бяха запътили. Беше й трудно да възприеме едновременно обичаите и нравите на двата народа, а колко ли тежко бе това за него?

— Защо ме пуснаха да си тръгна?

Погледите им се срещнаха.

— Вече ти казах.

— Не. — Каролайн тръсна глава и къдриците й се разпиляха и покриха гърдите й. — Каза само, че са взели решение да ме дадат на теб. Но ми обясни също, че твоето искане не им се е сторило съвсем справедливо. Талцуска сигурно е мислел същото за своето, когато вчера дойде при мен.

— Не е трябвало да идва. Беше ни забранено. — Той свъси вежди. — Не си ранена, нали?

— Не, само изплашена.

— Съжалявам.

— Но ти ме предупреди, нали? — Каролайн за миг покри лицето си с ръце, после отново погледна към Улф. Той отпусна ръката, която беше протегнал към нея. — Моля те, кажи ми защо ме пуснаха?

— Астугатага се страхува от англичаните — простичко обясни Улф.

— А Талцуска не се ли бои?

— Не толкова много, колкото ги мрази.

— И Робърт, нали? — тихо добави Каролайн. — Мразеше и Робърт. — Ако затвореше очи, можеше да види отново зверското удоволствие, изписано на лицето му, докато наблюдаваше как другите измъчват Робърт.

— Да, ненавиждаше го.

— Не само заради това, че е мамил племето му, нали? — Садаи и Уолини също не го обичаха, но тя не видя да изпитват удоволствие от виковете му.

— Майка ми беше леля на Талцуска. Като мъж от рода й той изпитва нужда да отмъсти за униженията, на които Робърт я е подлагал.

— Ти изпитвал ли си някога такава нужда?

Гората край тях сякаш замря, докато Каролайн очакваше отговора му. Той не откъсна очи от нея.

— Да — отговори кратко.

Замълча още миг и тя имаше възможност да зададе следващия въпрос. Но не събра смелост за това. Не знаеше точно защо.

Във всеки случай удобният повод беше пропуснат, защото той стана и се наведе, за да й помогне да се изправи.

— Трябва да тръгваме.

— Към „Седемте бора“? — Каролайн изтупа полата си. — Натам ли отиваме?

— Ще минем оттам, за да вземем Мери — обясни той. — После ще ви заведа във форт Принц Джордж. Там ще сте в безопасност засега.

— А ти? — Каролайн се запрепъва след него. Не следваха никаква пътека. — Ще останеш ли с нас?

Улф спря и хвърли поглед назад. Светлите й къдрици се виеха в безпорядък около раменете й. Къпини и борови иглички се бяха вплели в тях. Устоя на желанието да протегне ръка и да ги махне. Продължи напред, прескочи голям паднал клон и чу стъпките й зад себе си.

— Не — отвърна на въпроса й. Но докато си проправяше път през гората, не можеше да прогони от съзнанието си израза на виолетовите й очи с формата на лунен сърп.

Когато стигнаха завоя на реката, Каролайн вече беше останала без сили. Съжаляваше, че не бе спала, докато имаше възможност. Упорито продължаваше да върви, като се стараеше да не обръща внимание на болезнените, все още незаздравели мазоли и натъртвания по краката си. Забеляза, че спътникът й се оглежда наоколо по-внимателно от преди.

Преди да излязат от прикритието на гората и да стъпят на открития бряг на реката, Улф й даде знак да спре.

— Какво има? — прошепна Каролайн. По жестовете му разбра, че трябва да действат предпазливо. — Чуваш ли нещо? — Тя се вгледа в храстите зеленика, между които се виеха лози. Видя само един белоопашат елен, който боязливо като тях си проправяше път между дърветата.

— Струва ми се, че не — отвърна Улф, но усети странни бодежи в тила си, които не изчезваха. Хвана я за ръка и я поведе към водата. — Ще прекосим реката тук.

Запристъпваха по плоските камъни с овална форма, изгладени от безбройните капчици вода, които се плъзгаха върху тях. Малки водовъртежи се образуваха помежду им, но те ги прескачаха лесно. Поне Улф. Каролайн се нуждаеше от помощта му. Разстоянието между последния камък и стръмния бряг й се стори особено дълго.

Смразяващ кръвта вик разтърси долината, тъкмо когато Улф се беше навел и я дърпаше за ръката към брега. Двамата вдигнаха глави навреме, за да видят, че Талцуска се хвърля срещу тях.

Улф успя да отбие удара с една ръка, а с другата бутна Каролайн настрана от нападателя. Тя се подхлъзна и се свлече обратно към реката. Хвана се с ръце за храстите, за да не падне във водата, която заливаше в краката й.

От дясната й страна реката закипя, щом двамата мъже цопнаха в бързото течение.

Каролайн щеше да изпищи, но някакъв нов инстинкт я накара да замълчи. Опита се да оправи мокрите си поли, които оплитаха краката й, и да стигне до Улф. Сред бялата пяна и безразборните удари на ръце и крака беше невъзможно да разбере кой печели двубоя. Телата на двамата мъже, мокри и лъскави, се мятаха във водата, докато всеки от тях се опитваше да надвие с ловкост другия.

Каролайн отметна влажната коса от лицето си и потърси с очи нещо, с което да помогне на Улф. В този миг видя пушката му на брега. Сигурно я беше оставил, докато й помагаше да се изкачи. Сърцето й заби лудо и тя се спусна към оръжието. Но изгуби равновесие и падна във водата. Болка прониза коляното й. Беше се ударила в остър камък. Потисна вика си, пое дълбоко дъх и се изправи на крака.

Бистрата вода се пенеше около нея, а тя се мъчеше да се добере до брега. Цевта на пушката блестеше под косите лъчи на следобедното слънце… и я мамеше към себе си. Почти беше стигнала, почти беше спечелила битката с хлъзгавото дъно и водовъртежите, когато хвърли поглед назад.

Вода опръска очите й и тя бързо отметна полепналата по лицето си коса. Дъхът й спря, когато видя, че Талцуска стои прав, готов да скочи върху Улф. От свитото й гърло се откъсна вик.

— Не!

Талцуска вдигна глава и преди тя да се обърне, погледите им се срещнаха. Като обезумяла Каролайн се стараеше да запази присъствие на духа, усещайки, че самообладанието й бързо се изпарява. Тя се хвърли напред.

Брегът беше стръмен, почвата — отмита от пъргавото течение. Краката й трудно се задържаха върху нея. Хвана се за един клон и се издърпа, като се стараеше да не мисли какво ще направи, когато се добере до пушката.

Знаеше само, че трябва да спаси Улф. Нямаше да го остави да умре заради нея.

Хвърли се напред и падна върху оръжието. Никога досега не беше стреляла, но веднъж, докато пътуваха от Чарлз Таун насам, бе видяла как Улф го прави. Пушката беше по-тежка, отколкото си представяше. Каролайн се олюля под тежестта на мокрите дрехи и оръжието.

Успя да облегне гравирания приклад на рамото си. В този миг нещо прелетя покрай нея. Обърна се и видя, че Талцуска тича по брега. Без да мисли, се прицели в гърба му. Щеше да натисне спусъка, ако една ръка не я беше възпряла.

Със затаен дъх вдигна поглед към тъмните очи на Улф.

— Остави го, Каролайн — каза й той и внимателно освободи оръжието от сключените й пръсти.

— Но той… — Не можеше да довърши. Когато видя, че нападателят бяга, беше помислила, че Улф е убит. И съзнанието, и тялото й бяха завладени от нуждата да отмъсти. Сега, когато тази вълна отмина, коленете й се подкосиха.

— Талцуска само искаше да ми покаже, че е недоволен от решението на вожда.

— Недоволен! — Каролайн почти изкрещя. — Той се опита да те убие.

— Не, Каролайн. — Улф докосна рамото й и тя се облегна на гърдите му. Обви шията му с ръце. Той я прегърна здраво. — Ако искаше да ме убие, можеше да го направи от брега. С един изстрел. — Думите му бяха истина, но Улф се съмняваше, че при следващата им среща братовчед му ще прояви такова благородство.

— Ела — каза й той накрая. — Трябва да намерим къде да пренощуваме.

— Мога да продължа. — Тя се отдръпна леко, за да го погледне. Искаше да се върне колкото е възможно по-бързо в „Седемте бора“, при Мери.

— Но аз не мога. — Улф й хвърли кратка усмивка и приглади назад мократа коса върху лицето й. После я прегърна през раменете и я поведе по пътеката, която следваше течението на реката.

Спряха върху скалите на водопад, спускащ се с грохот в тясна клисура. И двамата бяха прогизнали. Раф извади всичко от мокрия вързоп и провеси одеяло от долните клони на един бряст. После събра съчки и запали огън.

Каролайн се приближи и нетърпеливо протегна ръце към пламъците. След случката край реката не беше престанала да трепери, а слънцето залязваше и на нея й ставаше все по-студено. Въпреки това поклати отрицателно глава, когато Раф й предложи да свали мокрите си дрехи. Самият той вече беше съблякъл ризата и гамашите си и сега силното му тяло бе прикрито само от набедрена превръзка.

— Вземи това. — Той клекна до нея и й подаде чиста риза. — Малко е влажна по краищата, но одеялото я е запазило почти суха.

Каролайн още се колебаеше и той повдигна тъмните си вежди.

— Да не би да не съм те виждал никога гола?

Но не това я притесняваше, призна тя пред себе си, щом взе ризата и се изправи. Нямаше доверие в себе си. Независимо от всичко, което се бе случило, откакто за последен път се любиха, тя го желаеше. Всеки път, когато погледнеше към него, Каролайн се страхуваше, че той ще забележи копнежа в очите й.

Ето защо трябваше да навлезе по-навътре в гората и там да се преоблече или поне да застане зад одеялото. Но тя не стори нито едното, нито другото. Вместо това само се обърна с гръб към него.

Свали обувките и чорапите си и стъпи върху килима от борови иглички. Пръстите й не спряха да треперят, докато развързваше корсета си. После дойде ред на фустите. Долната й риза беше последна и от лекия повей на вятъра се свлече в краката й.

Каролайн сякаш замръзна на мястото си. Нощният ветрец караше кожата й да настръхва и си играеше със зърната на гърдите й. Прииска й се да се обърне към него, да му се предложи, но в последния миг куражът я изостави. Тя си пое дълбоко дъх и се пресегна към ризата, която беше окачила на близкия клон.

Ръката му я спря. Не го беше чула да се приближава, но от опит знаеше колко тихи са стъпките му. Затвори очи, а той плъзна загрубелите връхчета на пръстите си нагоре по ръката й. При допира му я заля горещина. Кръвта заблъска във вените й и забуча в ушите й по-силно от грохота на водопада.

Ръката му се плъзна по деколтето й и тя облегна глава на гърдите му. Разтрепери се. Устните му докоснаха голата й шия, заоблената извивка на рамото и Каролайн простена.

Сама насочи ръката му към гърдите си и той потри с палец набъбналото зърно. С жадни устни нападна брадичката й. Тя усещаше пулсиращата му мъжественост зад себе си, опряна между разтворените й крака.

Лявата му ръка слезе надолу и мина покрай все още незабележимо подутия й корем. Пръстите му се вплетоха в ситните косъмчета, които пазеха женствеността й, и Каролайн се притисна към него.

Но преди да успее да се обърне с лице към него, зъбите му се впиха в меката част на ухото й. Езикът му беше горещ и проследи извивката, а гласът му прозвуча дрезгаво, когато прошепна:

— Сигурно знаеш, че утре на дневна светлина ще съжаляваш за това.