Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Savage Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Дорси. Диво сърце

ИК „Абрис“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Не те очаквах толкова скоро. — Каролайн се опита да укроти ударите на препускащото си сърце. Питаше се дали той не ги чува, докато стоеше, висок и снажен, на поляната срещу нея.

Улф преметна ремъка на мускета си през рамо и направи крачка към нея. Погледът му не се отместваше от лицето й.

— Така ли? — попита я той и пое ведрата с мляко от ръцете й, въпреки че тя се възпротиви.

Мразя го, припомни си тя с раздразнение, защото все забравяше. Беше я използвал и изоставил и то жестоко и предумишлено. Винаги я обземаше гняв, като си спомнеше за това. Но сега, видяла умората му от пътя, маската на спокойствие върху лицето, за която знаеше, че е тънка като воал, сърцето й отново се устреми към него.

Би трябвало да ликува. Беше придружил вождовете на племето чероки до Чарлз Таун. Щом и двете страни желаеха мир, сигурно са стигнали до споразумение. Но той бе отсъствал само две седмици — време, недостатъчно да стигнат до Чарлз Таун, та камо ли да намерят начин да прекратят враждите по границата.

— Какво има? — запита тя. — Да не би нещо да не е наред?

Той отвърна на въпроса й с въпрос:

— Как са Мери и бебето? Могат ли вече да пътуват? — Улф продължи с дълги крачки да поглъща разстоянието между двора и къщата. Изведнъж осъзна, че Каролайн не го следва. Обърна се и зачака.

— Какво се случи?

— Могат ли да пътуват?

Погледите им се сляха. Всеки очакваше отговор от другия. Каролайн въздъхна тежко и си каза, че никога няма да разбере какво го тревожи, ако не отговори на въпроса му.

— Предполагам, че ще могат, ако се наложи. Мери още не е съвсем добре, въпреки че се старае да го прикрива. А Колин… — тя вдигна ръце и безпомощно ги отпусна — е много неспокойна. През цялото време реве, макар че жената, която Садаи доведе, я кърми достатъчно.

— Садаи тук ли е?

— Не. Преди два дни отиде до селото. Очаквах я да се върне снощи, но тя не дойде.

— Сигурно вестите са стигнали вече дотам — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Каролайн. Но тя го чу и се спусна към него. Улови ръката му и без да иска, разля млякото. От замръзналата земя се вдигна пара.

— Какви вести? Кажи ми!

Той я погледна и Каролайн усети хлад, който нямаше нищо общо със северния вятър, преминаващ през долината.

— Губернаторът задържа вождовете като затворници.

— Какво? — Кичур коса се измъкна от шапката й и тя нетърпеливо го приглади назад. — Как е възможно? Нали те приеха неговата покана? — Улф не отвърна и тя продължи. — За да решат заедно всички проблеми между двата народа. — Тя усети, че гласът й става писклив и спря. Пое си дъх, за да се успокои.

— Да влезем вътре. — Захлаждаше си, а те стояха навън. Вятърът люлееше високите борове и шумолеше сред изсъхналите листа на дъба, които упорито се държаха за клоните. Улф не беше сигурен дали Каролайн трепери от студ, или от вестите, които бе донесъл… или от гняв. Но когато тя тръсна глава, на него му се стори, че е забравила за последния им разговор, състоял се, преди той да тръгне за Чарлз Таун.

— Мери още е в леглото. Не искам да я безпокоя.

Улф сви рамене. Нямаше нищо против да я оставят да си почива. А Каролайн имаше вид на човек, който за нищо на света не би се заел с каквото и да било, докато не чуе разказа му. Той остави ведрото на земята и я хвана под лакътя, точно където воланите на ризата отстъпваха пред кадифената й кожа. Тя настръхна, но му позволи да я отведе в обора.

Там дървените стени ги пазеха от хапещия вятър, а конят и двете крави, оцелели след нападението на индианците, излъчваха топлина, която ги спасяваше от мразовития въздух. Зимното слънце се промъкваше през процепите между гредите и хвърляше райета от светлина и сянка върху застлания със слама под.

— Е?

Улф почти се усмихна на нетърпението в гласа й. Но това, което имаше да й каже, съвсем не беше забавно.

— Беше капан. Поне така изглежда — добави той, защото не можеше да е сигурен какво се таи в сърцата на другите. — Оконостота и останалите отидоха в Чарлз Таун по молба на Литълтън. Той ги бе уверил, че са в безопасност.

— Да, ти ми каза, преди да тръгнеш.

— Само че когато пристигнахме, губернаторът не се държеше така, сякаш желае да преговаря. В краката му лежеше еленова кожа — символ на мира между англичаните и племето чероки. — Улф присви очи. — Той отказа да я вдигне.

— Какво значи това?

— По онова време не знаех. Оконостота държа реч, в която заяви, че не желае война с англичаните. Каза, че и заселниците във Вирджиния, и воините от неговото племе се държат като малки момчета. Неговото желание било да зарови томахавката на младите.

— А Литълтън? Той не се ли съгласи с него? — Каролайн се загърна по-плътно с шала, макар че почти бе забравила за студа.

— Литълтън повтори искането си тези, които са убивали поданици на краля, да бъдат предадени на английското правосъдие. Каза също, че вождовете ще останат негови гости, докато виновните се предадат.

Каролайн се замисли върху думите му.

— Нали им бяха обещали неприкосновеност?

— Не за първи път народът ми се сблъсква с лъжливия език на белия човек.

Улф бързо се обърна и тя се зачуди дали говори за случилото се в Чарлз Таун, или за измамите на баща си. Но не биваше да позволява на неговото минало да замъглява съзнанието й. Особено след като бе видяла най-много лъжи и измами тъкмо от него. Отвори уста да му го каже, но след миг я затвори така рязко, че зъбите й изтракаха. Каква полза щеше да има от това? В момента новините, които Улф носеше, бяха по-важни. А наивността си вече бе оставила назад.

— Къде са те сега — Оконостота и останалите?

— На път към форт Принц Джордж.

— Но нали каза…

— Придружават ги Литълтън и редовна войска от Чарлз Таун. Под строга охрана, както бях и аз отначало.

— Искаш да кажеш, че губернаторът е държал и теб като заложник?

— Няма защо да се изненадваш. Не е тайна, че в жилите ми тече индианска кръв.

— Английска — също.

Без да обръща внимание на забележката й, той тръгна към вратата. Беше й казал всичко, което искаше да знае.

— Събери каквото е нужно и се приготви за тръгване след един час.

— Тръгване ли? Накъде? — Каролайн светкавично се обърна и го улови за ръкава. Ръката й се плъзна надолу и докосна силните кости на китката му. Нямаше намерение да го докосва, само искаше да го възпре, но краткият допир се отрази върху двама им. Той се извърна, в очите му блесна тъмен огън, който изпепели всички прегради, издигнати от нея. После Улф сведе клепки и погледна настрана.

— Към форт Принц Джордж — отговори, когато се увери, че гласът му ще прозвучи спокойно. Не беше подготвен за чувствената искра, която се стрелна през тялото му.

— Но нали каза, че губернаторът ще заведе вождовете там?

— Това е най-сигурното укрепление в района и тъй като нямаме време, за да се върнеш в Чарлз Таун, а още по-малко пък в Англия, смятам, че ще е най-добре двете с Мери да отидете там. — С тези думи той напусна обора.

Когато Каролайн стигна в къщата, той вече беше събудил Мери и й обясняваше положението. И как не? Та той държеше на нея, беше й казал това от самото начало. А Каролайн не беше за него нищо друго освен средство за отмъщение. Нов прилив на гняв се надигна в нея при тази мисъл. Стисна юмруци и остана така, докато Мери не погледна към вратата и не я видя.

— О, Каролайн, чу ли? Улф казва, че колкото е възможно по-бързо трябва да стигнем във форт Принц Джордж.

Гласът й бе разтревожен, но слаб. Каролайн отиде до нея и се усмихна окуражително. Стори й се, че очите на Мери са по-хлътнали от снощи.

— Не съм сигурна, че това е най-доброто решение — каза Каролайн и оправи възглавницата под главата й. С ъгълчето на окото си забеляза, че Улф е спрял до люлката и се е навел над бебето. Ловната му риза беше опъната върху гърба и тя забеляза трепването на мускулите му.

Вниманието й отново бе привлечено от Мери, която я погледна с учудване в сивите си очи.

— Но Раф каза, че…

— Убедена съм, че е предложил пътуването само като една от възможностите, Мери. — Каролайн й помогна да се надигне и облегна раменете й на възглавницата. Не погледна към Улф, когато той подаде на младата майка детето й, но успя да зърне, че то изглежда съвсем дребно в едрите му ръце.

След миг тези ръце се озоваха върху нея, но вече не така нежни, а силни и настойчиви. Улф промърмори някакво извинение пред Мери и бутна Каролайн към вратата. Намеренията й да се съпротивлява изчезнаха, щом той затвори с рамо вратата.

Помъкна я през салона, затвори и втората врата и чак тогава я пусна, но със сила, от която тя залитна.

— Удоволствие ли изпитваш от нападенията на индианци, та толкова ти се иска да преживееш още едно?

— Не ставай смешен. — Каролайн се опита да си възвърне поне част от достойнството. Приглади украсените с брокат поли на роклята си и отказа да срещне погледа му… докато това стана невъзможно. Господи, защо той я привличаше толкова силно?

— Така ми се струва след всичките ти глупави приказки за оставане тук.

— Само защото не се съгласявам с теб, ме обявяваш за глупава. — Каролайн вирна брадичка и се постара да не трепне, докато той се приближаваше към нея. — Ти сам каза, че предишното нападение е било причинено от желание за мъст срещу Робърт.

— Казах само, че това е една от причините. — Хвърли й суров поглед, в него нямаше следа от онази страст, която тя бе зърнала преди малко, когато се докоснаха. Дали не си беше въобразила? — Но дори да е единствената причина, смятам, ще се съгласиш, че обстоятелствата сега са различни.

— Двете с Мери живеем тук вече две седмици и видяхме само добрина от обитателите на селото. — Той пристъпи още по-близо към нея, но тя все още не бе склонна да го погледне. — Не мисля, че…

— Ваше благородие — започна той с нисък глас, който не предвещаваше нищо добро, — не позволявайте на омразата си към мен да замъглява разума ви.

— Не изпитвам омраза към теб — възрази Каролайн, като едва не се задави от лъжата, която се готвеше да изрече. — Напълно си ми безразличен.

Улф вече се намираше толкова близо, че тя усещаше горския мирис, който го обгръщаше. Мирисът на кожа и коне, на дим и хладното ухание на зимата, съчетани със собствения му неповторим аромат. Сетивата й се потопиха в него и тялото й отвърна на спомените, предизвикани от този мирис. Зърната на гърдите й настръхнаха, а между краката, там, където я бе докосвал и галил, тя усети влагата на копнежа.

Смутена, поразена от предателството на тялото си, Каролайн се обърна, но той бе по-бърз и преди да го спре, ръцете му вече бяха върху раменете й и я принуждаваха да го погледне.

Отново го видя — пламъкът на страстта светеше в дълбините на обсидиановите му очи. Още по-горещо желание пламтеше в нея и се сражаваше със спомена за неговата измяна. Стори й се, че тялото й ще се разтопи, докато той проговори. Най-после вниманието й бе привлечено от думите му.

— Дойдох първо при теб. При теб, разбираш ли? — Стисна я по-силно. — Народът ми скоро ще бъде въвлечен във война, която нито му е необходима, нито може да спечели. Но ще воюва, защото е горд и защото няма друг избор. Сега би трябвало да съм в селото и да се опитвам да влея малко здрав разум у младите воини, които виждат само славата на битките. А аз не съм там. Тук съм, защото ти си тук, а аз не мога да понеса мисълта, че отново ще страдаш както преди.

— Страдала съм най-вече в твоите ръце. — Думите й изплющяха като камшик и тя съжали, че ги е изрекла. Не искаше Улф да знае колко дълбоко я бе наранил.

— Сега може да си мислиш така — каза й той с по-нежен, но не по-малко страстен глас, — но аз не съм те изнасилил, нито съм те карал да вършиш нещо, което е било против волята ти.

— Използва ме. Доведе ме тук, при него… И ме изостави. — Каролайн извърна лице, смутена от сълзите, които заплашваха да потекат изпод миглите й.

Той въздъхна дълбоко и преодоля желанието да я привлече в прегръдката си и да изтрие сълзите й… да изтрие и своята вина. Вместо това й предложи каквото можеше. Сигурност… поне доколкото бе възможна тук, на границата.

— Моля те, приготви се за път — настоя той и освободи раменете й. — В това време аз ще събера провизии.

Каролайн усети липсата на топлината му. Разтри ръцете и раменете си и си пожела да не беше така. Но желанията не се сбъдваха лесно — Улф я беше научил на това. Тя само подсмъркна обидено, избърса лицето си с длани и се отправи към спалнята на Мери.

Отбягваше погледа й, докато можеше, докато сгъваше фустите и ги пъхаше в дисагите, които извади от най-горното чекмедже на скрина. Но това не я спаси.

— Какво значеше всичко това? — попита Мери, след като закопча корсажа си и премести заспалото пеленаче на рамото си.

— Нищо.

— Не ми изглежда да е нищо. Какво се е случило между вас двамата?

— Просто имахме спор дали да заминем, или не за форт Принц Джордж. — Каролайн отвори едно чекмедже и започна да тъпче чорапите на Мери в кожената торба. — Вече реших, че е прав, като настоява да заминем.

— Сигурно е прав. — Мери изпълзя от леглото и внимателно повдигна Колин. — Улф разбира отношенията между англичаните и индианците. — С усмивка положи детето в люлката, бавно се изправи и погледна Каролайн. — Но не това имах предвид и смятам, че знаеш.

— Нищо подобно не знам. — Каролайн хвърли торбата върху масичката. — Виждам, че си накърмила Колин и можеш да довършиш събирането на багажа си. Аз ще…

— Защо никога не говориш за това с мен? — Облечена в риза и корсаж, които сякаш бяха шити за по-едър човек, Мери се приближи до Каролайн. Хвана ръцете й. — Толкова си добра! Грижиш се за нас. Вършиш цялата работа и ме изслушваш, когато изливам сърцето си пред теб. Разкривам ти тайни, които дори пред себе си не бих признала. И въпреки това не ми позволяваш да ти помогна.

— Мери — Каролайн улови студените й ръце и се опита да им даде малко от своята топлина, — не би могла да ми помогнеш с нищо.

— Мога да те изслушам, Каролайн. Нали за това са приятелите?

— Няма нищо за казване. — С мъка изрече лъжата и когато Мери й обърна гръб, протегна ръце към нея. — Моля те, не се сърди.

— Не се сърдя. — Мери тръгна колебливо към закачалката, където висяха роклите й. — Има нещо странно в начина, по който Улф те гледа. И по който ти го гледаш…

Тя поклати глава и не се доизказа. Каролайн й беше благодарна за това. Защото не би могла да отрече неоспоримото. А лъжите й ставаха все по-чести.

Замисли се за детето, скрито в нея, и разбра, че измамите ще продължат. И ще стават все по-жестоки.

— Мери. — Тя замълча, стиснала в ръцете си кожените върви на торбата, докато приятелката й не я погледна. Развълнуваният израз на лицето й се стопи при следващите думи на Каролайн. — Предпочитам да не споменаваш пред Улф, че очаквам дете.

— Защо? Той сигурно ще се зарадва.

Каролайн се съмняваше в това, дори ако въпросът за бащинството не изникнеше веднага в съзнанието му. Все пак кимна.

— Права си. Но все още не съм напълно сигурна. Бих искала да изчакам.

— Разбира се. Ще уважа желанието ти. — Мери завърза полата си. — Твоя приятелка съм… завинаги.

Малко преди обяд четиримата потеглиха. Мери яздеше странично върху единствения кон, останал след нападението на индианците, а бебето се гушеше в дълъг шал, вързан през гърдите й. По този начин индианките носеха децата си. Мери изглеждаше уморена, със сенки под очите, но настроението й беше приповдигнато. Каролайн предпочете да върви отзад и да води коня, с който Улф беше пристигнал. Самият той вървеше начело на необичайното шествие с дълга пушка в ръката и бдителна стойка.

Тръгнаха по същата пътека, по която Каролайн бе дошла за пръв път в „Седемте бора“… само преди няколко месеца. Животът й се беше променил неузнаваемо за толкова кратко време. Тя се опита да не мисли и продължи да крачи и да се ослушва. Какво очакваше? Нападение? Улф не беше казал нищо, но тя предполагаше, че той върви напред и оглежда гъсталака именно затова.

Но не чу нищо друго освен крясъка на ястреб и от време на време шумоленето на лисица или заек в храстите. Спряха до завоя на един поток, за да си починат. Каролайн стоеше настрана, докато Улф помагаше на майката и детето да слязат от коня. Мери му се усмихна плахо, когато я настани върху килим от мъх и я облегна на широкия ствол на един дъб. Колин заплака и не се успокои, докато Мери не й подаде гръдта си.

Каролайн погледа известно време приятелката си, после тръгна след Улф към брега, където бе отишъл да напои конете.

— Сигурен ли си, че това пътуване е необходимо? Мери изобщо не изглежда добре.

Улф я погледна през рамо, после се взря през паяжината от клонки без листа, която ги делеше от Мери. Тъмните му вежди се свъсиха.

— Утре по това време ще бъдем във форта. Тогава ще си почине.

— Не отговори на въпроса ми. — От все сърце й се искаше да разговаря с него разумно и спокойно, но всеки път в думите й се прокрадваше гняв. Питаше се дали гневът й не е начин да се справи с болката, която изпитваше. Или с копнежа, който я заливаше винаги, щом го погледнеше. Глупаво беше да го желае след всичко, което й бе сторил. Глупаво, глупаво — нашепваше си тя наум, когато обсидиановият му поглед падна върху нея.

— Не бих рискувал, ако не смятах, че е необходимо.

Трябваше да приеме обяснението му и да се върне при Мери. Много добре знаеше това. Но не го направи, а продължи да го дразни със съмненията си.

— Наистина ли?

Той присви очи.

— Това пък какво означава?

— Означава, че ми е трудно да ти повярвам — рече Каролайн и му обърна гръб, за да не забележи, че лъже. Защото колкото и нелепо да беше, тя му вярваше. Сърцето — не, но поне разумът й не се съмняваше, че ще я опази от неприятели.

Не очакваше ръката му да се озове върху рамото й, затова не се беше подготвила за пламъците на желанието, които я обхванаха.

— Какво искаш от мен, Каролайн? Извинение?

— За какво? — Тя му хвърли поглед през рамо и веднага осъзна грешката си. Щом ставаше дума за него, защитните й сили я напускаха.

Той внимателно я огледа с тъмните си очи, после поклати глава.

— Изненадваш ме. Смятах те за по-честна.

— Какво знаеш ти за честността?!

— Защото те използвах ли?

Беше го казал… беше признал… Как й се искаше да не беше така! Обърна се, но силните му ръце я уловиха и извърнаха лицето й към него.

— Затова ли не ми вярваш, Каролайн?

— Да! Това не стига ли, за да не ти вярвам… дори да те мразя? — Изрече последните думи съвсем тихо, с надеждата Мери да не я чуе. Но беше много развълнувана. Гърдите й се спускаха и издигаха при всяко вдишване.

Погледът му се плъзна към извивката на гръдта й над къдричките на ризата, после бавно потърси лицето й. Бузите й бяха алени, а сините очи блестяха от гняв. Продължи да стиска раменете й и не я пусна, дори когато тя рязко се дръпна.

Каролайн опита още веднъж да се отскубне, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Как смееш да ме гледаш така!

— И двамата знаем, че смея много повече. — Съзнаваше, че трябва да я целуне и без да разсъждава за последствията, наведе глава и намери устните й. Тя не му позволи, огъваше тялото си, за да се освободи от ръцете му, и се стараеше с всички сили да държи устата си затворена. Но Улф можеше да бъде търпелив, щом искаше нещо. А сега искаше Каролайн. Нейният мирис, нейният вкус го преследваха от последния път, когато я бе държал в прегръдките си.

Езикът му я мъчеше, зъбите я хапеха, а Улф я притискаше все по-силно към себе си. Тя осъзна, че докато се извива, само усилва желанието му и застина на място. Но дори това не го разколеба. Бавно, но сигурно той усещаше как тялото й се отпуска.

Прекара ръце зад гърба й и проследи черупката на корсета до мястото, където се извиваха бедрата й. После се върна обратно. Целият бе напрегнат. Каролайн отвори уста, за да си поеме дъх, и той я изпълни с езика си. Ръцете й, които досега висяха отпуснати до тялото, се впиха в раменете му, после обвиха шията му. Остана така, докато езикът му навлизаше все по-дълбоко. Докато Улф разпалваше и нея, и себе си с дива, необуздана страст.

Когато се разделиха, трябваше да почакат миг, за да се успокои дишането им. Погледите им се срещнаха, но Каролайн бързо наведе очи. Улф повдигна с пръст закръглената й брадичка и със същата увереност, с която я бе целунал, я принуди да го погледне.

Тя не изглеждаше доволна нито от едното, нито от другото.

— Сега щастлив ли си? — попита го с глас, дрезгав от страстта, която още свързваше телата им.

Улф не знаеше как да отговори на подобен въпрос, затова замълча и облегна брадичка върху главата й. Меки къдрици от чисто ухаеща коса погалиха шията му. Следващите й думи го накараха да се дръпне назад и да погледне внимателно лицето й.

— Отново доказа и на двама ни колко ми е трудно да ти устоя. Дори след като знам, че си ме използвал, за да отмъстиш на баща си, не мога да те отблъсна. За мен това е срам, с който ще живея вечно.

Той стисна раменете й и я задържа на една ръка разстояние от себе си.

— Не е срамно да изпитваш желание.

— Защо тогава през цялото време съжалявам за това, което правим с теб?

Ръцете му я пуснаха.

— Моля те, остави ме на мира. Това е всичко, което искам.

Преди той да отговори, Каролайн се обърна и се промъкна през храстите. Улф видя как тя коленичи до Мери, която бе заспала заедно с детето си. Каролайн протегна ръка и нежно погали челото й, за да я събуди. Улф усети болка в слабините. Дори само като я гледаше, я желаеше.

Каролайн имаше право, беше доказал на нея… и на двама им… че тя също го желае. Но каква полза от това? Тя го мразеше. И то основателно. Улф поклати глава, като се чудеше какво, по дяволите, се бе опитал да докаже с тази целувка.

Той се съобрази с желанието й и поне за това Каролайн му беше благодарна. До форт Принц Джордж двамата почти не си проговориха.

Дори и да бе забелязала враждебността между тях, Мери не каза нищо. С всеки изминал час силите й отслабваха. Когато най-после стигнаха склона, гледащ към форта, Каролайн въздъхна с облекчение.

Зад дебелите стени гъмжеше от хора. Вестта за действията на губернатора се бе разпростряла по границата. Индианците нямаше да седят мирно и да оставят вождовете им да бъдат задържани против тяхната воля.

Семействата се бяха разположили в сянката на оградата, а децата си играеха на гоненица наоколо и тичаха след кучетата. А отвъд реката, в Кеои, малките индианчета правеха същото, докато всички очакваха развръзката.

Каролайн се зарадва, че Улф предварително им е осигурил подслон в дома на мисис Куин.

— Потропа на вратата ми рано сутринта преди два дни — обясни мисис Куин — и ме помоли да ви запазя място. После си тръгна, без нищичко да хапне.

— Благодарна съм ви, че има къде да се настаним. Мери — също. — Каролайн закрачи из стаята, като държеше Колин до гърдите си и леко я люлееше. Не й се мислеше за това, че Улф е човекът, на когото трябва да благодари.

— Улф каза, че напоследък не ви е било леко — рече възрастната жена и се облегна назад в стола-люлка.

Каролайн се спря и срещна погледа на жената, като се питаше какво ли точно й е казал Улф. Мисис Куин не я остави да се чуди дълго.

— Лоша работа — цъкна тя с език. — Мислех, че индианците чероки не са като другите диваци. С мъжа ми, Едгар, дойдохме тук от Пенсилвания. Шооните там бяха долна сган. Надявах се, че тук индианците ще са по-други.

— В какъв смисъл „по-други“? — Колин се беше успокоила и сънят бе затворил тъмносините й очи, затова Каролайн я остави в кошницата, която двете с мисис Куин бяха застлали с вълна.

— Нали знаеш… — Жената потри с длан отпуснатата си брадичка. — Като нас.

— Честни хора, които заслужават доверие? — Мисис Куин явно не забеляза сарказма в гласа й, защото върху набръчканото й лице се появи беззъба усмивка.

— Точно така. — Тя се наведе и погледна в кошницата. — Малката заспа ли?

— Да, като майка си.

— Струва ми се, че не върви на добре.

— Какво? — Каролайн се изправи до жената, която се бе надвесила над бебето. В кошницата то изглеждаше още по-малко.

— Май не наддава. Даже губи тегло.

Каролайн докосна с пръст мъхестата главичка на детето и й се прииска да възрази срещу думите на мисис Куин.

Мина седмица. Напрежението растеше. Усещаше се във въздуха като студения вятър, който се спускаше по планинските дефилета. Пристигна вест, че губернаторът и войската са на път заедно с вождовете. Всеизвестна тайна бе слухът, че ще бъдат нападнати, когато пресичат реката преди Кеои.

Улф бе заминал. Веднага след като се увери, че са на сигурно място, той се сбогува. Каролайн предполагаше, че е отишъл в онези селища на племето чероки, които не бе посетил, тъй като беше предпочел първо да се върне в „Седемте бора“ и да се погрижи за нея и Мери. Често си представяше вида му в мига, когато й бе казал това. Тогава в очите му бе пламнал див огън.

Сред неизмеримо по-важните проблеми, които ги заобикаляха, тя продължаваше да се тревожи най-много за Мери и нейното бебе.

Дали не трябваше да се върнат обратно вкъщи? Все някак щеше да се справи с коня и да заведе Мери и Колин до „Седемте бора“. Но слуховете, които се носеха из форта като пушека от безбройните огньове, я плашеха и я възпираха от прибързани действия.

Дните ставаха все по-кратки и по-студени. Една сутрин, докато бързаше да се облече, настръхнала от студ, Каролайн забеляза издутина там, където преди коремът й беше плосък. Едва ли някой друг щеше да я види под широката пола, но сега вече и последните следи от съмнение бяха заличени. Странно защо се почувства по-силна сега, когато знаеше със сигурност.

Погълната от мислите си, тя не долови възбудата и раздвижването навън. Гласът на мисис Куин я сепна.

— Най-после пристигат!

Тя набързо се облече и се спусна надолу по стълбата. Мери и детето я чакаха заедно с мисис Куин.

— Решихме, че ще е интересно да погледаме — каза Мери и премести бебето на другото си рамо.

Изгърмя оръдие и трите жени подскочиха.

— Това е само поздрав — успокои ги по-възрастната жена. Минаха през отворените порти. На другия бряг на реката Каролайн видя индианци, очевидно любопитни като нея. И те наблюдаваха дългата нишка от облечени в червено войници, която се виеше през полето пред форта.

— Ето го губернаторът — посочи Мери към група ездачи начело на колоната.

Каролайн проследи погледа й и внезапно гърлото й се сви. Защото точно до губернатора, възседнал дорест жребец, яздеше висок и снажен мъж. Раф Макуейд.