Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Savage Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Дорси. Диво сърце

ИК „Абрис“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

— Какво, по дяволите, става тук?

Каролайн извърна глава, щом чу гласа на Улф. Видя го да стои вцепенен от учудване. Помисли си, че сигурно такъв е бил и нейният вид преди малко.

— Бебето идва. Помогни ми да я сложа на леглото.

Преди още да е довършила молбата си, Улф вече прекосяваше стаята. Вдигна Мери на ръце. Каролайн отвори вратата към стаята, която преди заемаше Робърт Макуейд.

— Аз ли ти причиних болка? — попита Улф Мери, но в този момент тя нададе вик и той насочи въпроса си към Каролайн.

— Не ти. Бебето. — Тя стисна ръката на Мери. Вдигна поглед и с изненада видя смаяния израз върху неговото иначе непроницаемо лице. Той преглътна и Каролайн едва не се усмихна, като забеляза как подскочи адамовата му ябълка. Би си позволила усмивка, ако Мери, обзета от нов пристъп на болка, не беше впила пръсти в ръката й.

Отново насочи вниманието си към нея. По-късно щеше да има достатъчно време да мисли за промяната, настъпила внезапно в Улф. Поне така се надяваше.

— Вода — повтори тя два пъти, преди той да откъсне поглед от Мери. — Донеси вода.

Изчака да се увери, че я е разбрал, и се обърна към Мери. В следващия миг го чу да излиза от стаята.

— Боли ме, Каролайн!

— Знам, скъпа. — Потупа рамото й с ръка, а с другата разкопча роклята й. — Повдигни се за малко. Ще ти е по-удобно без корсаж. — Молеше се да е така. Питаше се дали изобщо нещо бе в състояние да облекчи болките й, но трябваше да опита, а не само да реди безполезни успокоителни думи.

Свали мокрите й дрехи и ги хвърли на куп в ъгъла. Почувства се изтощена. А едва ли можеше да си представи страданията на Мери. Но тя изглежда наистина си почиваше в миговете, когато болката утихваше. Покри с чист чаршаф изнуреното й тяло и приглади назад влажната кестенява коса. Нямаше какво повече да прави, освен да седне до леглото, да хване ръката й и да чака.

Часовникът над камината отмерваше секундите. За тях времето се делеше на мигове на силна болка, когато Мери крещеше, а Каролайн я успокояваше, и затишия, когато пребледнялата жена се отпускаше изтощена върху дюшека.

— Да не би да е…?

Гласът на Улф я стресна. Вместо да мисли за Мери, Каролайн си представяше как след няколко месеца самата тя ще лежи на нейното място и ще ражда детето си… детето на Улф. С надеждата че няма да прочете мислите й тя се обърна към него и поклати глава.

Внимателно измъкна пръстите си от ръката на Мери и стана. Той носеше в двете си ръце по една кофа с топла вода.

— Тя спи.

— Значи няма да ражда сега.

В тона му се долавяше надежда, но Каролайн беше принудена да я разбие, макар и с неохота.

— Само си почива между напъните.

— Не е ли много рано? Нали детето трябваше да се роди през декември?

— Трябваше. — Мери започна да се върти в унеса си и затова Каролайн тръгна към леглото.

Улф я улови с мокра ръка за рамото. Наведе се към нея и почти докосна косата й с брадичка.

— Правила ли си това преди?

Тя бавно поклати глава. После, сякаш внезапно й бе хрумнало нещо, тя се обърна към него. Лицето й беше съвсем близо до неговото и тя се вгледа в тъмните му очи.

— А ти?

— Не. — Той сви рамене. — Но съм виждат как раждат животните.

— Не е същото — убедено рече Каролайн, макар че нямаше представа дали е така.

— Садаи знае какво трябва да се направи, сигурен съм.

— Но тя не е тук — отбеляза Каролайн с повече внимание, отколкото смяташе, че заслужават думите му.

— Мога да я доведа.

— Няма време — отвърна тя и му даде гръб. Мери се беше събудила и тялото й застина, когато я заля нова вълна от страдание.

— Какво да правя с всичката тази вода? — Улф погледна кофите, които бяха оставили мокри кръгове по килима.

Прииска й се да му каже да си ги излее върху главата, но знаеше, че раздразнението й се дължи не само на Улф, но и на положението, в което се намираше. Затова просто сви рамене с надеждата, че той няма да я остави да се оправя сама.

Не я остави. Приближи се до леглото с повече предпазливост, отколкото би проявил, ако насреща му летеше ято стрели, но все пак застана до Каролайн. Тя се беше навела над Мери, която дишаше тежко след пристъпа на болка.

— Мери. — Каролайн изчака лицето й да се успокои.

Тя леко се усмихна.

— Ти си тук…

— Разбира се, че съм тук. И двамата сме при теб. — Тя отстъпи назад така, че приятелката й да види Улф.

— Жадна съм. Дайте ми вода.

 

Три часа по-късно нищо не се беше променило. Улф беше запалил огън в камината и сега клекнал разбутваше горящите въглени. Действията му бяха безсмислени, но поне имаше с какво да се занимава. Погледна към Каролайн, която седеше до леглото с наведена глава, и се изправи.

— Ела да си починеш за малко. — Прегърна я през раменете и я заведе до стола люлка край камината.

— Трябва да съм близо до нея — възпротиви се Каролайн и погледна към приятелката си.

— Тя спи сега, ще поседя при нея.

Късно следобед Каролайн се събуди от дрямката и откри, че Мери още спи.

— Господи! — Отхвърли юргана, който Улф беше метнал върху скута й, стана и се втурна към леглото. — Как можа да не ме събудиш? — смъмри го тя, по-ядосана на себе си, отколкото на него.

Той не обърна внимание на гнева й и я измери с тъмния си поглед.

— И ти като нея се нуждаеш от почивка.

Тя тъкмо се канеше да улови ръката на Мери, но думите му я спряха. Дали не подозираше, че носи дете… неговото дете? Наистина се изморяваше бързо и заспиваше по никое време. Но той явно знаеше по-малко от самата нея за тези неща.

Пък и нали снощи заради него не се беше наспала. Тя се наведе над Мери, за да скрие руменината, обагрила бузите й при спомена за прегръдките му, за сплетените им голи тела.

Взе ръката на Мери. Изглеждаше много по-бяла от нейната. Проследи с палец паяжината от сини вени и погледна към Улф.

— Откога е така?

— От час или малко повече. — Направи й знак да излязат от стаята. В салона не гореше огън и Каролайн усети студа, веднага щом пристъпи прага на спалнята. Обви раменете си с ръце. Тръпката, която премина по гърба й, когато забеляза, че Улф е взел дългата си пушка, нямаше нищо общо със студа. Почти беше забравила, че раждането на Мери не е единственият им проблем. Улф изглежда помнеше това. Следващите му думи затвърдиха съмненията й.

— Колебая се дали да не тръгна?

— Оставяш ни? — Гласът й прозвуча пискливо.

— За да доведа помощ. — Той облегна пушката на стола, за да освободи ръцете си, и обхвана раменете й. Принуди я да го погледне.

— Мери губи сили, а аз не знам какво да сторя.

Каролайн преглътна сълзите в очите си, засрамена от егоизма, който я караше да го моли да остане. Тя сведе мигли.

— Аз също не знам.

— За по-малко от час ще стигна до Кауи.

— Смяташ ли, че Садаи ще дойде? — погледна го тя.

— Ще дойде — отвърна той и по тона му Каролайн разбра, че ако се наложи ще метне жената на раменете си и пак ще я доведе. — Не ми се иска да ви оставям сами.

— Аз мога да се грижа за Мери — обяви тя с повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. Но той извади револвера от кожения си колан и Каролайн разбра, че това не е единствената му грижа. Последва го до прозореца, където косите следобедни лъчи на слънцето струяха през стъклата.

Бавно и внимателно той й показа как се зарежда револвера. Отиде да вземе пушката си, но преди това извади торбичката с барут и сипа малко в цевта.

Каролайн избърса влажните си ръце в полата на цветчета и впери поглед в него.

— Нали не вярваш, че пак ще ни нападнат? — От тревога гласът й беше пресипнал.

— Не. — Той й подаде револвера. — Вождът ми даде думата си.

— Тогава от какво се страхуваш? — В гората наистина бродеха диви животни — пуми и мечки, но те рядко се приближаваха до къщата. Явно не й даваше револвера, за да се пази от четириноги хищници. — Талцуска — внезапно се сети тя. — Мислиш, че Талцуска ще се върне.

Той не вдигна очи към нея, но по трепването на мускулите на лицето му Каролайн разбра, че точно от това се страхува.

— Но нали той искаше само да ти покаже, че е недоволен? Самият ти каза, че е можел да те убие, стига да е искал.

— Вярно е, че можеше да ме застреля, когато минавахме през реката.

— Но тогава ти нямаше да разбереш. — Тъмните му очи се изравниха с нейните. — Това е причината, нали? Искал е да разбереш колко е разгневен и… да те накара да бъдеш нащрек.

— Винаги съм нащрек. — Улф сви рамене.

— Не си играй с мен. — Каролайн насочи вниманието си върху револвера, щом той издърпа петлето назад.

— Насочваш мерника към гърдите и заставаш стабилно, преди да натиснеш спусъка. Не си играя с теб, Каролайн.

Подаде й оръжието и тя сви пръсти около приклада. Револверът се оказа по-тежък, отколкото очакваше, и тя напрегна ръката си, за да не го изпусне. Но не го остави да отвлече вниманието й от въпроса, който я интересуваше — защо Улф настояваше да я научи да стреля.

— Защо Талцуска те тревожи толкова много? От него се боиш, нали?

— Да.

Отговорът му я изненада.

— Но нали той…

— Той не търси мен, Каролайн.

— А кого? — Още не беше изрекла думите, когато се сети за отговора. Опита се да преглътне, но усети устата си внезапно суха. — Защо? — с дрезгав глас попита тя.

Улф вдигна рамене, но само за да облекчи болката в схванатия си гръб.

— Може би му харесва цветът на косата ти — прилича на лунни лъчи. А може би — очите? Или устата. — Улф се хвана, че изрежда нещата, с които го привличаше жената пред него, и млъкна. Наистина беше прекрасна, но според него братовчед му не се интересуваше от външния й вид.

— Жена му и синът му умряха от едра шарка. Той оцеля, но болестта остави белези по лицето му.

— Съжалявам. — Объркана, Каролайн поклати глава. — Но не разбирам какво общо има това с мен.

— Той обвинява англичаните, че са пренесли болестта. — Поколеба се и докато стоеше, вперил поглед в нея, очите му потъмняха. — Шарката е само една от заразите, които белите хора донесоха на нашата земя.

— Но те са донесли и цивилизацията. — Каролайн беше видяла градовете, Чарлз Таун, плантациите. Неща, непознати преди това в Новия свят. Но смръщеното му чело говореше повече от всякакви думи.

— Сега нямаме време за такива разговори — отсече той и й подаде револвера. — Зареден е. Ще ти оставя барут и сачми.

Каролайн се колебаеше дали да вземе оръжието, но той го пъхна в ръката й. Пръстите му не се отдръпнаха веднага от нея. Тя бавно повдигна лице и срещна погледа му. Стоеше пред нея, висок и силен — единствената здрава опора в хаоса, който я заобикаляше. Едва се сдържаше да не се облегне на него. Особено сега, когато изразът на лицето му се смекчи.

Беше близо до нея и тя усещаше мириса на гора и топлината, която едрото му тяло излъчваше. Неканени спомени нахлуха в съзнанието й.

Копнееше да се хвърли в обятията му и да го помоли да остане. Да остане с нея завинаги. Как искаше да му каже за тяхното дете!

Преди да стори нещо, за което после щеше да съжалява, тя се обърна. Той обхвана с ръце раменете й и я принуди да го погледне. По думите му разбра, че погрешно е възприел поведението й като проява на страх. Всъщност, каза си тя, точно това би трябвало да изпитвам в момента.

— Ще се върна колкото може по-бързо.

— Знам. — Той я прегърна силно и сърцето й заби лудо.

— Ще се справиш.

Каролайн усети въпросителна нотка в думите му. Кимна, защото не вярваше на гласа си. Той внимателно, но уверено я притегли към себе си. Беше отпуснала ръце край тялото си, а от едната висеше револверът. Но при всяко нейно вдишване гърдите й закачаха домашнотъкания плат на ризата му. Допирът бе почти незабележим, ала тя го усещаше дори в свитите палци на краката си.

Губеше време. Знаеше, че трябва да тръгва, защото колкото по-скоро потеглеше, толкова по-бързо щеше да се върне. Но нямаше сили да се откъсне от нея. Ето защо не му оставаше нищо друго, освен да я привлече по-близо до себе си. Искаше да го направи нежно, но ръцете му не се подчиняваха на разума. Притисна я към себе си така, че тя изохка.

Устните й бяха топли и издаваха, че е готова да се предаде на волята му. Не устоя и отпи жадно от тях. Когато се отдръпна, тя простена и се олюля към него. Той отстъпи назад.

Метна мускета на рамо и хвърли поглед към Каролайн. Устата й беше зачервена и влажна. Златната й коса — разбъркана. Тя беше вдовицата на баща му, а той копнееше да я обладае тук, на пода. С въздишка се отправи към вратата. Хвана бравата, но застина на място, защото от спалнята се чу вик.

Каролайн се втурна преди него. Вече се беше навела над Мери, когато той влетя в стаята. Жената на Логън беше бяла като чаршафа, върху който лежеше. Преди малко я бяха оставили дълбоко заспала и Улф бе решил, че ще има време да доведе помощ. Сега разбра, че надеждата му е била напразна. Очите й бяха затворени, а дъхът й излизаше тежко през напуканите устни. Когато събереше сили, тя викаше съпруга си с немощен глас.

Улф добре разбираше защо брат му е заминал. И двамата не можеха да понасят човека, който ги беше създал. Но сега се запита дали Логън не е трябвало да помисли повече за жената, която бе изоставил.

— Струва ми се, че бебето идва. — Гласът на Каролайн, изненадващо спокоен въпреки препускащите удари на сърцето й, вдъхна увереност на родилката. — Може би е редно да изчакаш в другата стая.

Насочи ръцете на Мери към парцалите, които бе завързала за пръчките на леглото. Мери ги сграбчи.

Преди да отметне чаршафа, Каролайн забеляза, че Улф все още стои на прага. Не беше помръднал и ако не се намираше в толкова тежко положение, Каролайн сигурно би се разсмяла от израза на лицето му. Беше почти толкова блед, колкото и жената, на която предстоеше да роди детето си. Дори по-блед, защото усилията, които Мери полагаше, бяха обагрили бузите й в розово. Докато стискаше зъби и се напъваше, по кожата й изби пот.

— Раф! — Наложи й се да повтори два пъти името му, преди той да се обърне. — Иди да стоплиш водата.

Само това й хрумна, за да го накара да излезе, но то подейства. Без да го е грижа колко вода разлива по пътя си, Улф грабна конопените дръжки на кофите и изчезна от стаята.

Каролайн поклати глава и се съсредоточи върху Мери. Преди, докато Мери й обясняваше какво трябва да направи, тя бе сигурна, че нищо няма да запомни. Нито пък, че ще съумее да го изпълни както трябва. Сега разбра, че действа по-скоро по интуиция.

— Продължавай да се напъваш, Мери. Вече го виждам. — Наведе се и потупа приятелката си по рамото, за да й вдъхне вяра. — Чудесно се справяш.

Съмняваше се, че Мери изобщо чува думите й сред стенанията си, но поне себе си успокояваше. А може би Мери все пак съзнаваше какво й говори и щеше да издържи още малко.

Защото силите я напускаха.

— Хайде, Мери. Не бива да спираш сега. Трябва да го родиш това бебе.

Косите й настръхнаха от вика, който разтърси тялото на Мери. Главата на бебето се показа.

— Още малко ти остава. Готово! — Хлъзгавото телце се плъзна в ръцете й. Сълзи избиха в очите й и тя въздъхна от облекчение. Когато Улф се втурна в стаята, тя го посрещна със смях.

— Момиче е. — Каролайн занесе дребното ревящо същество до леглото. — Мери, имаш дъщеря.

Не забеляза радостна възбуда. Сякаш изчерпала всичките си сили, Мери лежеше, безжизнено отпуснала глава върху възглавницата. Дишаше тежко и не реагираше колкото и да викаха името й.

— Раф, ела тук. — Той веднага застана до нея. Каролайн му подаде бебето.

— Искаш аз да го държа? — По гласа му личеше, че я мисли за полудяла.

Тя само кимна към пелените върху скрина.

— Донеси ги. Бързо! — нареди Каролайн и той разбра, че няма избор. Взе детето в протегнатите си ръце.

Докато Улф стоеше край леглото, Каролайн чевръсто работеше върху Мери. Издърпа плацентата и завърза пъпната връв. От време на време поглеждаше към приятелката си с надеждата да забележи подобрение в цвета на кожата и дишането й. Не видя нищо. Но поне Улф вече нямаше вид на човек, който всеки миг ще се строполи на пода.

— Нормално ли е да е толкова малко? — попита я той, щом Каролайн плътно уви дребното телце в пелените.

— Май не. Но нали се роди много рано. — Въпреки че беше малко, бебето изглеждаше по-добре от майка си. Каролайн отново връчи вързопчето на високия мъж и потопи парче плат в кофата до леглото. Водата беше изстинала, но тя реши, че така е по-добре, отколкото да изтрие лицето на Мери с гореща вода.

Улф не знаеше какво да прави и затова закрачи из стаята, като държеше бебето пред себе си така, сякаш то бе от стъкло. Усещаше, че Каролайн се е навела над леглото и напява нещо на снаха му, искаше му се да помогне, но се страхуваше да откъсне поглед от малкото човече, сгушено в ръцете му. То беше изцапано с кръв и Улф се канеше да попита Каролайн дали не се е порязало, но реши, че тя сигурно ще знае, ако нещо трябва да се направи… Надяваше се да знае.

Чудеше се къде ли е оставил мускета си, когато Каролайн го повика. Детето вече не плачеше и Улф се зарадва, че няма да поднесе ревящо бебе на младата майка. Най-после Мери се беше събудила.

— Нека да го подържа. — Гласът й беше отслабнал. Каролайн пое новороденото и го положи внимателно върху гърдите на Мери. Едва доловима усмивка разтегли устните на Мери и изчезна, още преди Улф да я е осъзнал. Той също се усмихна, но като забеляза набразденото от тревога чело на Каролайн, доби замислен вид.

А тя продължи тихо и нежно да говори на Мери колко красива дъщеря е родила и колко много трябва да се гордее.

Чак когато излезе от стаята, за да потърси пушката си в салона, където смяташе, че я бе оставил, Улф се досети, че нещо не е наред.

Каролайн не се откъсваше от леглото. Миеше приятелката си с водата, която той беше длъжен непрекъснато да подгрява. Затова Улф се изненада, че тя го последва в салона и затвори вратата след себе си.

Единствената светлина идваше от запалената свещ, но въпреки това успя да види тревожния израз на лицето й.

— Какво има?

— Притеснявам се за Мери.

Тя скръсти ръце и се приближи до прозореца. Навън листата на дъба, които въпреки студа упорито се държаха за клоните, изглеждаха посребрени от лъчите на луната. Видя как една миеща мечка притича през сечището, после се обърна към Улф. Той стоеше безмълвен до камината.

— Няма сили.

— Може би просто е уморена — отвърна той и повдигна вежди. — Самата ти се чувстваш изтощена, нали?

Каролайн се засмя горчиво.

— Тя сигурно има право да се чувства по-зле от мен. — Отново насочи поглед към красотата и спокойствието зад прозореца. — Де да знаех какво да сторя за нея…

— Ти се справи чудесно.

Думите прозвучаха тихо и отблизо. Каролайн не го беше чула да пристъпва и сега, като се огледа, го видя да се извисява зад гърба й. Близостта му не преставаше да я обърква и тя се извърна пак към прозореца. Наведе глава и долепи чело до студеното стъкло.

— Мери имаше късмет, че ти се грижеше за нея. — Улф едва устоя на желанието да целуне нежната извивка на врата й.

— Не знаех какво да правя. Ако тя не ми беше казала… — Каролайн не довърши мисълта си.

— Но ти каза.

Тогава тя се обърна към него със замислени сини очи.

— Ти беше прав, когато ме посрещна в Чарлз Таун. Мястото ми не е тук.

— Какво те кара да мислиш така?

Той всъщност не направи крачка назад, само на нея така й се бе сторило.

— Колкото и да е странно — нито нападението, нито това, че ме отвлякоха.

— Какво тогава?

Каролайн си пое дълбоко дъх.

— Чувството, че Мери може да умре, а аз не мога да я спася.

— Не ти ли се струва, че поемаш прекалено голяма отговорност?

— Чудя се как е възможно точно ти да ме питаш. — Улф въпросително повдигна вежди и тя продължи. — Нали се чувстваш отговорен за мира между твоя народ и англичаните?

Той за миг се усмихна широко.

— Не говорим сега за мен. На теб ти се струва, че мястото ти не е тук. Но грешиш.

— Просто стигнах до заключението, което на теб ти беше известно от самото начало.

— Тогава не бях прав.

— Какво? — Каролайн повдигна лице към него.

— Много грешки направих.

Дали една от тях не беше това, че я бе любил? Тя побърза да се обърне към прозореца, за да не се изкуши да го попита. Усети ръката му върху рамото си и полека затвори очи.

— Ще проверя какво става навън. Като се върна, ще поседя при Мери, докато ти си починеш.

Каролайн продължаваше да чувства топлината на допира му, докато го гледаше как пресича пространството пред къщата и изчезва в мрачната гора. След това се върна в спалнята.

 

На третия ден треската обзе Мери.

Каролайн крачеше напред-назад из стаята с неспокойното бебе. Улф я бе попитал кога според нея Мери и детето ще могат да пътуват. Бързаше да ги настани зад сигурните стени на форт Принц Джордж.

— Не знам — рязко му беше отвърнала тя, преди да спре по средата на килима и да се обърне с лице към него. Той нямаше вина за това, че състоянието на Мери не се подобряваше. И че бебето не спираше да реве. Но и двамата знаеха, че Мери не може да пътува. Едва ставаше от леглото, когато й се налагаше.

Без да каже дума, той пристъпи напред и взе пеленачето от ръцете й. То не престана да хленчи, но поне Каролайн можеше да седне за малко. Напоследък се чувстваше много уморена. Знаеше причината, но това не й помагаше.

Тя му се беше извинила за думите си, а той й бе простил с кимване на глава. Бяха се уговорили да обсъдят плановете си утре сутринта.

Каролайн спеше леко и се ослушваше какво прави бебето. Мери го беше кръстила Колин — на майката на Логън. Щом Колин заплачеше, Каролайн ставаше, сменяше пелените и я подаваше на Мери да я накърми.

Само тогава у нея се усещаше прилив на сили — галеше мъхестата главица на дъщеря си и тихо й пееше.

— Наистина е красива — прошепваше на Каролайн. — Като баща си.

Тя винаги се съгласяваше и казваше, че детето е прекрасно и Логън ще бъде много щастлив, когато се върне вкъщи. Но през цялото време се притесняваше, че Мери не се оправя, а бебето суче неохотно.

Тази сутрин Мери не продума. Зората вече обагряше небето, когато Каролайн чу Улф да излиза за сутрешното си къпане в реката. Колин проплака.

— Мери. — Тя люлееше неспокойното бебе на ръце. — Дъщеря ти е гладна.

Стонът, който Мери издаде, я накара да изтръпне. Бързо остави детето в дървената люлка, която някога бе принадлежала на баща му. То зарева по-силно, но тя не му обърна внимание. Наведе се над леглото и докосна челото на Мери. То беше горещо и сухо. Пламтеше.

Като не знаеше какво друго да направи, Каролайн се спусна към каната върху нощната масичка, но тя беше празна. Ведрото го нямаше. Не можеше да чака, докато Улф се върне и донесе вода.

— Трябва да отида до реката — обяви тя, макар че останалите в стаята нито я разбираха, нито я чуваха. — Ще се върна веднага.

Събра полите си и тичешком излезе през задната врата. Дърветата рязко се очертаваха върху бледото небе, а земята беше покрита с тънка слана, от която краката й се хлъзгаха. Но тя продължи да тича към реката.

Някакъв звук отдясно привлече вниманието й и тя тръгна натам, като помисли, че Улф се връща откъм реката.

— Мери има треска — викна тя. — Трябва да й занеса…

Думата „вода“ се превърна в изумено „ах“, когато ненадейно се озова в ръцете на червенокож дивак.