Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Savage Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Дорси. Диво сърце

ИК „Абрис“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

На другата сутрин, когато потеглиха към форт Принц Джордж, беше паднала студена мъгла. Затова Каролайн бе разпуснала плитката и бе мушнала косата си на кок под шапката. Въпреки че времето беше мъгливо, в главата й бе достатъчно прояснено, за да си даде сметка, че се е поддала на обаянието на сина на своя годеник. И че той си позволява волности с нея, а тя не само че не му се противопоставя, ами го и насърчава.

Цяла нощ се въртя будна в леглото, представяше си го как спи на сламеника пред камината и се чудеше какво да прави. Призори, докато слушаше тихото трополене на дъжда по покрива, реши, че колкото по-бързо пристигне в „Седемте бора“, толкова по-добре. Затова, когато Раф предложи да останат във форта, докато времето се оправи, тя каза твърдо „не“.

Ето защо сега беше не само уморена и схваната, но и замръзнала и мокра, докато кобилата й пристъпваше тежко зад жребеца на Раф. Самият Раф сякаш не забелязваше лошото време. Косата му, пусната на свобода, висеше над широките му рамене. Каролайн си помисли, че отивайки все по на запад, той смъква от себе си една по една маските на цивилизацията.

Сега вече си личеше напълно, че е индианец. Но това не я плашеше. Напротив, превръщането му от джентълмен в дивак я очароваше. И привличаше.

Като усети накъде се носят мислите й, Каролайн реши, че е по-добре да се концентрира върху Едуард — какво прави той и дали му липсва толкова, колкото той на нея. Беше му написала писмо, като всяка вечер добавяше по-малко, и го бе оставила при вдовицата Тревор. Възрастната жена беше обещала да го изпрати за Чарлз Таун, веднага щом някой тръгне натам. Оттам то щеше да преплава океана. Каролайн с въздишка си помисли, че брат й няма да получи нищо от нея в продължение на месеци.

— Искаш ли да спрем?

— Какво? Не. — Каролайн му махна да продължи напред. — Добре съм.

Раф с нищо не показа дали е повярвал на думите й. Обърна й гръб и тръгна. Каролайн се уви по-плътно в одеялото, което й беше дал, и го последва с наведена глава.

Късно след обед той отклони коня си от пътеката. Скочи на земята и се приближи до нея, за да й помогне да слезе от седлото.

— Защо спираме? — Дъждът се бе усилил и по тила й се стичаха студени вадички.

— На теб времето може да не ти пречи, но на мен ми пречи. Конете също предпочитат да са на сухо.

— Но къде отиваме? — Струваше й се, че я води към дълбините на гората. Борови иглички застилаха земята под нозете й, а по лицето я удряха мокри клонки.

— Напред има колиба — отвърна той.

Но беше сгрешил. Застанала в средата на сечището под сивото дъждовно небе, Каролайн държеше поводите на конете. Раф огледа останките от изгорялата колиба. Само каменният комин беше останал невредим.

— Какво се е случило?

— Не знам.

— Индианци ли са били? — попита Каролайн и предпазливо пристъпи напред.

— Възможно е. — Не виждаше следи от бой, нито трупове. — Но причината може да е гръм. Или пък собственото им нехайство. — Раф се върна при нея. Нямаше какво да вземат от колибата. Всичко, което не беше изгоряло, бе прогизнало.

— Какво ще правим сега? — Страхуваше се да остане сама с него в колиба, но пък й се искаше да се изсуши и сгрее. Но май нямаше късмет. Раф й посочи с глава навес от грубо сковани дъски, който очевидно бе служил за плевня.

Вътре беше тясно, защото той каза, че и конете искали да са на сухо. А те не бяха особено чисти. Макар че сламеният покрив течеше, Каролайн реши, че така е по-добре, отколкото да стои под дъжда. Огънят, който Раф успя някак си да запали, повече пушеше, отколкото грееше, но тя нетърпеливо протегна ръце към него.

Разумно беше да седят близо един до друг в ъгъла — единственото място, което бе относително сухо.

— Когато бяхме в Чарлз Таун — започна Каролайн, след като преглътна хапка сушено говеждо, — чух губернаторът Литълтън да те нарича с някакво име.

— Уойа.

— Да, точно така. — Тя му хвърли кос поглед. — Какво значи това?

— Вълк. Това е индианското ми име.

— Уойа — изрече бавно Каролайн. — Така ли ти викат? Уойа Макуейд?

— Уойа или Улф е достатъчно. Така ме е кръстила майка ми. Името показва, че съм от нейния род. — Не добави, че това е и начинът, по който мисли за себе си.

Когато над тях се спусна влажна тъма, им се стори естествено да легнат един до друг. Не се докосваха с ръце, само тялото му следваше очертанията на нейното. Земята под гърба й беше твърда, но Каролайн заспа веднага.

На Раф му трябваше повече време, за да се успокои. Беше я прегърнал, а лицето си бе заровил във влажната й, ухаеща на чисто коса. Но сега целта му не беше да я съблазни. Още беше рано.

 

Тази сутрин Каролайн се събуди по-отпочинала. Това й се стори странно, като си помисли при какви условия бе прекарала нощта. Денят бе ясен, но прохладен и й напомняше за свежестта на Англия.

Размениха много малко думи, докато ядяха изпечената на огъня риба, която Раф бе уловил в поточето зад изгорялата колиба.

Прекараха деня, яздейки през боровата гора, а вечерта спряха в друга колиба на заселници.

— Не знам защо е избухнал пожарът — рече Патрик Маклолин. — Семейство Кланси заминаха много преди това.

— Значи не са били индианци — намеси се Каролайн. Тя бъркаше до огнището яхнията от еленско месо, за да помогне на жена му.

— Не съм казал това. Индианците ги прогониха оттук. Така казала мисис Кланси на Ан.

— Не можеше да живее тук и през цялото време да се притеснява, че ще ги нападнат — вдигна глава Ан, която кърмеше най-малкото си дете.

— Но доколкото разбрах, индианците чероки са съюзници на англичаните. — Каролайн погледна към Раф.

— Така е… през повечето време. — Ан премести детето на другата си гърда. — Но човек никога не знае.

— Освен това — добави съпругът й — трябва да се пазиш не само от тях. Индианци от други племена, тръгнали на север, преминават оттук. Например от племето крийк.

— Сигурно си мислят, че земята е била тяхна, преди англичаните да дойдат.

— Не се засягай, Раф. Знаеш, че нищо лошо не искам да кажа. — Патрик тъпчеше тютюн в лулата си. — Само разказвам на твоята приятелка как стоят нещата.

— И аз съм ви благодарна за това, мистър Маклолин. — Каролайн сипа апетитната яхния в глинени купи.

— Разбира се, положението ще се влоши, преди да се оправи.

— Патрик! — Ан му хвърли многозначителен поглед.

— Не казвам нищо, което Раф вече да не знае. Пък и като го гледам как си седи тук, виждам, че не е тръгнал да върши набези. — Пресегна се към огнището и взе една горяща съчка да си запали лулата. Смукна си няколко пъти и продължи: — Чувам, че вождовете искани да изкарат всичко недоразумение. — Извади лулата от устата си и я насочи към Раф. — Обаче хората разправят, че били позволили на воините си да танцуват със взетите скалпове.

Раф беше вбесен, толкова вбесен, че Каролайн забеляза как ръцете му се свиха в юмруци. Но не отвърна нищо на Патрик Маклолин и вечерята продължи. На другия ден, когато двамата с Раф спряха да напоят конете на брега на една пъргава рекичка, Каролайн го попита защо си е замълчал.

— Какво трябваше да му кажа?

— Не знам. — Каролайн късаше листата на една върбова клонка. — Истина ли е, че са танцувани със скалповете?

— Възможно е. — Улф взе в шепите си вода и жадно отпи. После я погледна и като видя израза на лицето й, поклати глава. — Това смущава ли те?

— Разбира се. — Тя се приближи до него. — Ти не смяташ ли, че е противно?

Той се изправи и се извиси с огромния си ръст над нея. Каролайн не знаеше какво да очаква. Погледна я за миг, после отиде при конете.

— Заселниците също взимат скалпове. Не мисли, че само индианците са виновни.

— А ти на чия страна си? — Каролайн искрено копнееше да разбере тази страна, която бе новият й дом. Както винаги не беше готова за жаркия поглед, който той й хвърли.

— На чия страна ли? На никоя. А може би и на двете.

— Не исках да те обидя с думите си. — Тя застана до реката и се загледа в отсрещния бряг. Пейзажът вече не беше така равен. Тук-таме някой хълм радваше окото.

— Ваше благородие, вие искате точни и ясни отговори. За предпочитане е те да представят индианците като злодеи. — Улф я погледна през рамо. — Такива отговори аз не мога да ви дам.

— Доколкото си спомням, исках само да разбера причините за всичко това. Не търся оправдание за англичаните. — Тя проследи плавния полет на един орел. — Освен това искам да не ме наричаш повече „Ваше благородие“.

Той се обърна към нея и повдигна вежди.

— Но ти си точно това. Лейди Каролайн Симънс, дъщеря на граф, член на Камарата на лордовете.

Каролайн срещна погледа му. Ноздрите й се разшириха, тя дълбоко вдиша свежия въздух и не обърна внимание на подигравателната му гримаса.

— Тук предпочитам да бъда просто Каролайн Симънс.

— Е, скоро ще бъдеш Каролайн Макуейд.

— Точно така — каза тихо. — Скоро ще бъда Каролайн Макуейд.

Улф си пое дъх, опитвайки се да обуздае бурята, която се надигаше в него.

— Сигурно знаеш, че този брак ще се състои, само защото си дъщеря на граф.

Конят му се изправи на задните си крака и той отстъпи настрана, за да избегне копитата. Но нито за миг не свали поглед от лицето на Каролайн.

— Много добре знам защо баща ти ми направи предложение — отвърна тя колкото е възможно по-спокойно. Той нарочно се опитваше да я нарани. Въпреки че отдавна се беше примирила с този брак, от мисълта, че Раф я мрази и иска да я унизи, й прималяваше. А имаше мигове, когато той се държеше така… Тя повдигна едно листо от земята и се загледа в назъбените му краища.

Улф се зае с конете и ги изведе на пътя.

— Още не си отговорил на въпроса ми.

— Може би нямам желание.

Каролайн се изпречи пред него в мига, когато той щеше да я отмине.

— А аз може би имам право да знам. Защото съм тук заради баща ти.

Той се извърна рязко към нея и стовари едрите си длани върху раменете й. Тя извика от изненада.

— Никога повече не прави грешката да ме държиш отговорен за неговите действия. Или него за моите.

Бяха оставили конете незавързани и те пасяха до една туфа трева. Реката ромолеше, песента й звучеше като възхвала на първичния, див живот. Но Каролайн не виждаше и не чуваше нищо. Сетивата й бяха завладени от мъжа срещу нея. От силата на погледа му. От тайните, които се криеха в него.

Дишането й бе насечено и преди да заговори, се опита да го успокои.

— Ти го ненавиждаш, нали?

Той не отвърна. Продължаваше да я държи в оковите на тъмния си поглед, затова тя добави:

— Ребека ми каза, че го мразиш, но аз не исках да повярвам. — Не поясни, че не е искала да вярва заради останалите и думи: „Ще намрази и теб.“

— Вярвай на каквото си щеш. — Улф я пусна и спокойно я погледна. — Казваш, че искаш да разбереш индианците чероки. — Засмя се горчиво и звукът я накара да потръпне. — Ти, англичанката, дъщерята на граф. Тогава чуй! Всяко убийство трябва да бъде отмъстено… за да се възстанови редът във вселената. Такъв е обичаят на моето племе. На англичаните — също — добави той и многозначително повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че индианците са нападнали заселниците във Вирджиния, за да търсят справедливост? — Тя протегна ръце към него. — За какво? Как е започнало всичко?

— Не знаех, че Ваше благородие се интересува толкова много от история.

Каролайн настръхна при тези подигравателни думи.

— Просто искам да разбера.

— Но нищо не е толкова просто, колкото си мислиш ти. — Той си пое дълбоко дъх и Каролайн забеляза колко широки са гърдите му. — Всеки народ си има свои закони, стари колкото враждите. Моето племе се съгласи да се бие срещу шооните, не защото те са съюзници на французите и врагове на англичаните, а заради старата ненавист между двете племена. Но ние не очаквахме, че ще бъдем нападани от английски заселници, нито че скалповете ни ще бъдат продавани на губернатора на Вирджиния.

Каролайн го гледаше и преглъщаше.

— И това ли се е случвало?

— Да — Улф се обърна с гръб към нея.

— Но защо тези хора не са били наказани. Английският закон със сигурност…

— … се отнася за англичаните, Каролайн. — Погледна я през рамо, докато оправяше конете. Тя стоеше, сякаш пуснала корени на мястото си, и бърчеше чело, опитвайки се да проумее. Улф поклати глава.

Той изведе конете на пътеката, затова Каролайн запретна поли и забърза след него.

— Но на мен ми се струва, че това са недоразумения — каза му, щом го настигна. — Наистина са трагични, но със сигурност нещо може да се направи, ако разумни хора от двете страни…

— Но всяка от страните си мисли, че само нейната позиция е правилна.

Каролайн протегна ръка към бузата му. Не успя да се въздържи.

— А ти си между чука и наковалнята, нали?

Помисли си, че в този миг ще я целуне. И въпреки взетото решение да се държи настрана от него, сега й се искаше да го направи. Почти усещаше вкуса му. Но страстта, проблеснала в очите му, бързо изчезна. Чувствените му устни се извиха в крайчетата.

— Отново ли се опитвате да играете ролята на майка, лейди Каролайн?

— Не — прошепна тя и свали ръката си. Но споменът за кожата му, грапава от наболата брада, не я напускаше, докато яздеха към форта.

 

Форт Принц Джордж, разположен на брега на река Савана, се намираше съвсем близо до селището на племето чероки, което носеше името Кеоуи. По настояване на Каролайн Улф й разказа историята на форта.

— Когато племето ми се съгласило да изпрати свои воини срещу шооните край река Охайо, укреплението било построено, за да защитава жените и децата им. — Той хвърли поглед към Каролайн. И двамата седяха на конете си и гледаха дървените стени на форта. — Тогава построили също и форт Лъдън, там, където Литъл Тенеси се влива в Телико, и още едно укрепление във Вирджиния.

— Твоето племе искало ли е те да бъдат построени? — Не можеше да разбере нищо от израза на лицето му.

— Предполагам, че да, макар че в замяна на това е трябвало да се бият срещу враговете на Англия. В договора се споменава и това, че на англичаните се преотстъпва земя. Тогава е започнала и търговията между двата народа.

— Това сигурно е било добре дошло за баща ти. — Веднага щом погледна към него, разбра, че е сгрешила, намесвайки годеника си. — Искам да кажа, нали е търговец.

— Да. — Краткият му отговор приключи разговора.

 

Останаха във форта само колкото бе необходимо, за да си починат конете и Раф да разговаря с командира — човек на име Бойтън. Младият офицер им предложи да прекарат нощта там, но Улф отвърна, че предпочита да прекосят реката, преди да се е мръкнало.

— Но аз съм сигурен, че лейди Каролайн би се чувствала по-добре, ако останете до сутринта. — Полковник Бойтън й хвърли очарователна усмивка.

— Лейди Каролайн гори от нетърпение да пристигне в новия си дом… и при бъдещия си съпруг.

Последните думи бяха изречени толкова тихо и поверително, че Каролайн не бе сигурна дали командирът на форта ги е чул. Но тя ги беше чула и затова усети как по бузите й избива червенина. Имаше само една единствена причина, поради която искаше пътуването да свърши по-скоро.

По пътя дотук бяха преминали през доста реки, но всички те не можеха да се сравняват с тази, която трябваше да прекосят сега. Каролайн погледна надолу по склона към препускащата вода и преглътна. Кобилата под нея се дърпаше и цвилеше и сякаш споделяше страха й. Но пътеката, водеща към „Седемте бора“, прекъсваше там, където водата ромолеше върху камъчетата на брега, и продължаваше чак на отсрещния бряг.

Каролайн нави поводите около ръцете си.

— Колко е дълбоко?

— Точно толкова, че да си измокрите новите обувчици, Ваше благородие.

Тя не обърна внимание на подигравката му. Шумът на забързаната вода изпълваше сетивата й.

— Никога досега не съм правила нещо подобно — викна му тя. Той беше слязъл от коня и го водеше надолу по калната пътека към реката.

— Това не ме учудва. В Англия на такава река щеше да има мост.

Каролайн се беше наклонила назад, за да запази равновесие.

— Защо не построят и тук? — Беше готова да чака, докато го завършат.

— Сега сте там, където рядко стъпва цивилизован крак, лейди Каролайн. — Улф се метна отново на коня и тръгна по овалните, прилични на картофи камъни, които застилаха брега. — Просто вървете след мен.

— Но…

Улф се обърна да я погледне и тя осъзна колко отчаяно е прозвучат гласът й. Опита се да успокои дишането си, но тъмните водовъртежи непрекъснато привличаха погледа й.

— Една пролет… паднах в реката. — Тя стисна по-здраво поводите. — Ако не беше Едуард… — Не можеше да продължи. Страхът, който бе изпитата тогава, я заля така бързо, както онази ледена вода в детството й.

Каролайн вдигна очи, големи и сухи, и усети как той я прегръща.

— Искаш ли да се върнеш обратно? — Пое си дълбоко въздух. — Можеш да изчакаш във форта, докато отида до селищата на племето ми. После ще те придружа до Чарлз Таун.

Изкушаваше се да послуша съвета му. Да се върне при спокойствието на Саймънс Хол, в градината с добре поддържани храсти и тихи поточета, съвсем различни от дивата природа на тази девствена земя. Но колкото и да се опитваше страхът да вземе надмощие в нея, нещо тук я привличаше с магията си и то беше може би тъкмо волната красота, която я и плашеше. Точно това чувство, а не толкова фактът, че няма къде да се върне, я накара да поклати глава.

— Не — произнесе с леко треперещ глас. — Ще се справя. — Вдигна глава и му се усмихна колебливо.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре тогава. — Улф всмука въздух и доближи коня си до нейния. С ловко движение освободи седлото и възседна широката задница на жребеца. Пресегна се към Каролайн.

— Какво правиш?

— Смятам, че е време да се научиш да яздиш по мъжки.

— Но…

— Тихо сега. Освободи крака си от стремето.

Тя се подчини, а ръцете му се сключиха около кръста й. Улф я издърпа и я сложи да седне на седлото пред него. Задържа я така за миг, притиснал рамото й към гръдта си, после й нареди:

— Сега повдигни крак. — Ръката му обхвана бедрото й. — Точно така. — Настани я удобно в седлото и издърпа обикновените й бели фусти така, че разголи краката й. — Знам, че ти се струва необичайно, но скоро ще свикнеш да яздиш така. — Обгърна я с ръце изотзад. — Може дори да ти хареса. — Без да се суети повече, той завърза поводите на кобилата към седлото, окачи пушката и торбичката с барут по-високо на гърдите си и подкара двете животни към течащата вода.

Отначало Каролайн затвори очи — страхуваше се да гледа. Но постепенно, обградена от топлината на тялото му се отпусна и ги отвори. Усещаше около себе си свиването на железните мускули на ръцете му, щом той дръпваше поводите, за да насочи жребеца напред, когато течението го отнасяше настрана.

Близо до брега водата покриваше само краката й, но сега вече се плискаше в скута й. Ала те продължаваха да вървят към стената от дървета на отсрещния бряг, а сковаващият ужас, които Каролайн очакваше да я връхлети, не се появи.

Вместо него, когато Улф прошепна в ухото й: „Най-лошото мина“, тя почувства облекчение. И удоволствие от приключението. Трепереше безпомощно от ледената вода, но се заля в смях, щом конят стъпи на суха земя.

Улф се спусна от гърба на жребеца и протегна ръце към нея. Облегнала длани на раменете му, Каролайн охотно слезе от седлото. Когато той я придърпа към себе си, тя не се възпротиви.

— Успяхме — възкликна Каролайн и уви ръце около шията му. Косата му беше мокра като нейната и тя зарови пръсти в гъстите кичури.

Той я отдели от себе си, за да вижда лицето й, и отвърна на усмивката й с усмивка.

— Наблизо има едно място, където можем да прекараме нощта.

— Но аз мислех, че до довечера ще стигнем в „Седемте бора“. — Той беше казал така във форта.

— Толкова ли искаш пътешествието да свърши?

— Не — призна Каролайн и добави: — Май няма да е много прилично, ако пристигнем с прогизнали дрехи.

Усмивката му я омая, тъкмо защото се появи само за миг.

— Ще направим така, както е прилично. — Пашкулът на прегръдката му се разкъса. — Хайде, елате, лейди Каролайн — поведе я той към коня й.

Пояздиха съвсем кратко. Във въздуха се носеше сянката на есента и Каролайн трепереше. Улф слезе от коня и тя се огледа учудено. Не виждаше причина да спират.

— Оттук ще вървим пеша — рече той и й помогна да стъпи на земята. Показа й една тясна пътечка, която не се забелязваше от пътя.

По нея не се вървеше лесно. Улф водеше конете, а Каролайн, повдигнала полите си, го следваше отзад. Докато се добере до голямото сечище, остана без дъх. В средата имаше колиба — малка и покрита с кора от дървета. Между колибата и спретнатата градинка се виеше широк и плитък ручей. Раф заведе конете до брега му и почна да сваля седлата.

— Влез вътре — нареди й той. — Ще дойда веднага, щом събера дърва за огън.

Мисълта, че ще се стопли, й се стори чудесна, но тя се поколеба.

— Хората, които живеят тук, няма ли да имат нещо против? — Беше очевидно, че в колибата няма никого. Но личеше също, че не е изоставена. Градината беше оплевена и бе родила плодове.

— Всичко е наред, Каролайн. — Вдигна поглед от работата си, защото тя още се колебаеше. — Ще намериш одеяла. Завий се и се стопли.

Вратата се отвори лесно. Щом я затвори след себе си, в колибата стана тъмно. За прозорци служеха само тесни процепи в стените от плет, замазани с кал. Малки струйки слънчева светлина, в които играеха прашинки, се процеждаха през тях.

В тясното помещение нямаше много мебели. Леглото се състоеше от купчина кожи, подредени в ъгъла. По стените на клонки, пъхнати в мазилката, висяха дрехи. Пространството беше разумно разпределено и Каролайн се запита кой ли живее тук.

Тя пристъпи по пометения пръстен под и се приближи към единственото кресло в стаята — ръчно изработено, гладко излъскано на седалката и страничните облегалки, с крака, върху които бе оставена дървесната кора.

До него имаше подобна маса със свещ и няколко книги. Каролайн взе една от тях и хвърли поглед към заглавието.

— Волтер — каза гласът зад нея и тя се обърна рязко. На прага се очертаваше силуетът на Улф. — Харесваш ли го?

— А… не много. — Каролайн върна книгата на мястото й, смутена от това, че са я хванали да разглежда.

Той не обърна внимание на неудобството й, пусна дървата на пода до каменното огнище и се залови да пали огън.

— Одеялата са ей там. — Тъмната му коса се полюшна около раменете, когато й кимна с глава към ъгъла. — Но те съветвам да свалиш тези мокри дрехи, преди да се завиеш.

— Да… да си сваля дрехите? — Думите й прозвучаха така, сякаш никога не беше чувала за подобно нещо.

Улф прекъсна заниманието си и се обърна да я погледне.

— Ако останеш така, ще настинеш.

Говореше убедително и практично и съветът му изглеждаше разумен. Въпреки това…

— Струва ми се, че не е редно да…

— … умреш от треска. — Той отново се зае с разпалването на огъня. Опитваше се да накара едно малко пламъче да се разгори, като духаше върху сухите листа.

Каролайн взе едно вълнено одеяло.

— Не знам. Ами ако собствениците се върнат? Какво ще си помислят? — Не се тревожеше чак толкова за собствениците, но това бе добър аргумент. Следващите му думи го разбиха.

Пламъците близнаха едно трупче и той се изправи. Почти не погледна към нея, а направо тръгна към вратата.

— Колибата е моя.

Пресегна се към кофата с въжена дръжка, която висеше до вратата, и се обърна към нея.

Погледите им се срещнаха и на оранжевата светлина от пламъците Каролайн си въобрази, че той много добре разбира истинската причина за неохотата й да се съблече и че я намира детинска и глупава.

— Отивам за вода. Вие направете както намерите за добре, Ваше благородие. — Взе дългата пушка, която бе облегнал на стената, и излезе от колибата.

Не колебанието, а премръзналите й пръсти и мокрите дрехи, забавиха движенията й. Първоначално реши да остави долната си риза, но тя беше студена и се лепеше по тялото й, затова я съблече. Одеялото бе голямо и я покриваше от глава до пети. Но това не попречи на руменината да избие по лицето й, когато той се върна. Ала Улф изобщо не обърна внимание на голотата й под одеялото.

Обаче Каролайн не можеше да мисли за нищо друго.

Той не каза нищо, докато изливаше водата в казана над огъня. После извади нож от гамашите си и отряза парчета месо от говеждия бут, окачен на една греда от покрива. Излезе отново и се върна с малка плетена кошница, пълна с картофи и зелен фасул.

— Мога да ти помогна — предложи Каролайн, щом той започна да чисти фасула.

Отговорът му се състоеше в повдигане на вежди. Но й позволи да вземе кошницата. Не й беше лесно да обели картофите. Ножът беше много голям и тежък, а тя трябваше да внимава да не би одеялото да се разтвори. Почувства облекчение, когато той отново излезе от колибата, за да донесе седлата и багажа й. Но и останалите й дрехи също се бяха намокрили.

— Изненадана съм, че живееш тук. — Надяваше се, че разговорът ще разсее смущението й. В това време Улф окачваше дрехите й, за да съхнат. — Мислех, че живееш с баща си. — Тя разполови един картоф.

— Не, не живея с него.

— Да, сега разбрах. — Каролайн се огледа наоколо. — Какво правиш? — Гласът й изтъня и последните думи прозвучаха като писък.

— Преобличам се.

— Но аз… аз…

— Щом нямаш желание да ме виждаш гол, просто не гледай.

Смутена, отвърна очи, защото в този миг правеше точно това — с широко отворени очи съзерцаваше широките му мускулести гърди и интересната плетеница от татуировки, простираща се от едното му рамо до другото. Сграбчи одеялото, което се бе свлякло, и се почувства като глупачка. А когато той докосна рамото й, подскочи.

— Няма защо да се страхуваш. Нищо лошо няма да ти сторя.

— Да… знам. — Не пожела да се обърне към него, дори за да вземе меката памучна риза, която той й подаде.

— Ще се чувстваш по-удобно в това, докато дрехите ти изсъхнат. Поне няма да се налага постоянно да държиш одеялото с ръка.

— Благодаря. — Каролайн взе ризата. Приличаше на тази, която той бе облякъл — бяла на цвят и свободно падаща. Носеше я над гамашите си. За нея ризата щеше да е достатъчно дълга и не й трябваше нищо друго освен одеялото, което бе решила да не сваля от себе си, чак докато стигнат в „Седемте бора“.

Улф предложи да се заеме с рязането на зеленчуците и да гледа само напред, докато тя се преоблича. Вярваше на думите му. Но това не й помогна много. Защото не вярваше на себе си.