Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Savage Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Дорси. Диво сърце

ИК „Абрис“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

В наивната си заблуда жителите на Чарлз Таун празнуваха. Уверени, че губернаторът е решил проблема с индианците, те отказваха да се вслушат в друго мнение. Каролайн, Улф и Едуард пристигнаха в столицата в средата на февруари след пътуване, от което Каролайн силно се бе изтощила. Пътят им не беше лек и навсякъде откриваха следи от нападения на чероки.

— Литълтън дори не желае да ме изслуша — въздъхна Улф, след като се отпусна на стола до Едуард. Намираха се в стаята, която Улф и брат й споделяха в странноприемницата.

Каролайн спеше сама в стая в дъното на коридора. Сега нарочно бе дошла, за да чуе какво е станало. Откакто бяха напуснали форт Принц Джордж, не можеше да разчита, че Улф сам ще дойде да й каже. Отнасяше се към нея като към овдовялата съпруга на баща си, а не като към любовница. Промяната я изуми. Реши на всяка цена да открие причината.

— Каза ли му за нападението срещу „Седемте бора“? — Каролайн седна на табуретката пред Улф. Той й хвърли поглед, в който сякаш проблесна искра, искрата на предишната им страст. Но тя бързо угасна и той се обърна към Едуард.

— Той го нарече изолиран случай.

— А другите пожари?

— Литълтън не вярва, че ще извършат нещо сериозно. Смята ги за младоци, които ще се побоят да влязат във война с краля. — Улф се облегна назад и въздъхна. Предстоеше му да й съобщи нещо, за което нямаше желание да говори. Беше си осигурил предварително помощта на Едуард. Но знаеше, че това няма да го улесни много.

Съсредоточи се върху пламъците, танцуващи в камината.

— Успях да купя билети за вас двамата. Корабът ви тръгва на…

— Какво си направил? — Каролайн скочи и изрита табуретката настрана. Изправи се срещу Улф с ръце на хълбоците.

Той твърдо отговори:

— Уредих да заминете за Англия.

— Да… да заминем за… — Каролайн се разяри. Беше се съгласила да дойде в Чарлз Таун, защото Улф я беше убедил, че на запад е опасно. Но не беше давала съгласието си да напусне Южна Каролина, нито пък той я беше питал. — Не желая да се връщам в Англия — заяви тя възможно най-ясно.

— Виж какво, Каро, така може би е най-добре. Раф каза, че с парите от имението на мъжа ти ще бъдем осигурени.

Каролайн се обърна срещу брат си:

— Вие двамата сте се наговорили против мен, нали?

— Каро…

— Отговори на въпроса ми, по дяволите! — Тръсна глава към Улф и русите къдрици се разпиляха по раменете й.

Той не трепна от острия й тон.

— Не обвинявай брат си. Аз взех това решение. За твое добро.

— За мое добро?! — изфуча тя, съвсем не както подобава на дама. — Щом си се загрижил за мен, защо не ме попита? — Каролайн улови брат си за ръката. Със сила, която не очакваше да открие в себе си, го помъкна към вратата. — Излез от стаята, моля те! Двамата с Улф трябва да обсъдим някои неща… за нашето дете.

Едуард погледна към Раф и сви рамене. Каролайн отвори вратата и го избута навън. Затръшна я, врътна медния ключ и го пусна в джоба си.

— Не стори добре.

Тя бавно се обърна, опита да се овладее.

— Ако имаш предвид, че му казах за детето — той отдавна знае. А ако говориш за това, че го изгоних от стаята, смятам, че е крайно време да си поговорим с теб насаме.

С изправена глава и разтреперани колене Каролайн прекоси стаята и седна в креслото срещу него.

Когато вече не можеше да търпи мълчанието, тя се покашля:

— Кога реши да ме изпратиш в Англия? Само не ми казвай „съвсем скоро“, защото няма да ти повярвам.

Дълга въздишка се откъсна от Улф.

— Още когато пристигна в Новия свят, ти казах, че ще е най-добре за тебе да се върнеш обратно.

— Значи тогава взе решение един ден да ми купиш билет за връщане.

— Тогава не бях отговорен за теб.

— А, сега значи си отговорен, така ли?

— Каролайн, не ме разбираш.

— Обясни ми тогава. — Тя се наведе напред. — Мислех, че… мислех, че ние… — Опита се да повика на помощ гнева си, но той бързо отстъпваше пред сълзите.

— Какво? Че ще се оженим и ще си отгледаме детето, нали? На лицето ти е изписано, че това си мислила. — Той въздъхна дълбоко. — Не разбираш ли, че е невъзможно? Че е най-добре да се върнеш в Англия, където ти е мястото.

— А кой казва, че там ми е мястото?

— То е очевидно.

— За мен — не. — Тя се изправи и отиде до прозореца. Повдигна лененото перде и се загледа към пристанището. — Смятам, че свикнах тук и добре се справям.

— Така е, но нали виждаш, че сме във война.

— А ти си чероки. — Обърна се към него и погледите им се срещнаха.

— Да, така е. — След малко и той се изправи, но знаеше, че не бива да се приближава до нея. Цели две седмици се бе държал настрана. Беше му трудно, понякога почти непоносимо, но не се предаваше, защото знаеше, че така трябва. — Ти си вдовица, и то красива. Говорих с адвоката на баща ми. Имението е твое. Пари няма да ти липсват. Ако се върнеш в Англия, сигурен съм, че животът ти…

— Че ще се омъжа повторно, това ли искаш да кажеш? За някой почтен англичанин? Ти това ли искаш, Улф?

— Така ще бъде най-добре за теб.

— Попитах те, дали ти искаш това.

Ударите на сърцата им отмерваха времето. Двамата стояха, кръстосали погледи. Улф се обърна към полицата над камината и стовари юмрук върху нея.

— Няма значение какво искам аз.

Каролайн въздъхна с облекчение. Спокойно пристъпи към него.

— Отговори ми само на един въпрос, но искрено. Обичаш ли ме?

Лицето му трепна и той я прониза с тъмния си поглед, но не каза нищо.

Каролайн направи още една стъпка към него.

— Когато дойдох в Новия свят, се страхувах почти от всичко. Ти ми показа силата и смелостта, които съм носела в себе си. А сега, Уойа Макуейд, самият ти се боиш да изречеш две малки думи.

Видя как той стисна зъби и се осмели да се доближи още. Зачака.

— Чувствата ми към теб са очевидни, но не за тях говорим сега.

Тя пристъпи още една крачка напред и тялото й докосна неговото. Усети, че той настръхна, и вътрешно се усмихна.

— Кажи го, Улф.

— Каролайн…

— Кажи го.

Гърдите му се повдигнаха и се допряха до тялото й. Улф отвори очи, дългите тъмни мигли се спуснаха върху кожата му. После я погледна и протегна ръка да я погали по бузата.

— Обичам те.

Тя се усмихна бавно и сладко.

— Толкова трудно ли беше?

Ръцете му я обгърнаха и Каролайн се облегна на силното му тяло.

— Това, което ще ми бъде трудно… — той я притисна към себе си — което не бих могъл да понеса, е да ти се случи нещо лошо. Ако те заведа отново на границата…

— И ме сполети съдбата на Мери? — довърши тя вместо него. Чу накъсаната му въздишка и го прегърна през кръста. — Тъжно ми е за нея, Улф. Но още по-тъжно ми е за живота, който водеха. Мери обичаше съпруга си, но знаеше, че той не я обича. И сега той се пропива от вина, че не е могъл да отвърне на любовта й.

Улф повдигна с палец брадичката й.

— Няма да ти позволя да се върнеш в „Седемте бора“.

— Трябва да съм оглупяла, за да искам да отида там сега.

— Но аз трябва да се върна.

— Знам. — Част от радостта й отлетя, но тя изслуша с усмивка следващите му думи. Улф нямаше да бъде мъжът, когото познаваше, мъжът, когото обичаше, ако постъпеше различно.

— Племето ми не може да спечели войната. — Той поклати глава, лицето му се сгърчи от болка. — Не мога да застана на ничия страна. Мога само да се боря за мир.

Каролайн се повдигна на пръсти и запечата целувка върху устните му. Телата им се сляха.

— Тогава знай, Улф — прошепна тя до ухото му. — Ще те чакам тук… двамата със сина ти ще те чакаме тук, докато настъпи времето, когато ще можем да бъдем заедно.