Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Savage Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Дорси. Диво сърце

ИК „Абрис“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ВТОРА

Война.

Каролайн си пое дълбоко въздух и отстъпи назад. Мистър Чипфорд я бе уверил, че в Южна Каролина за разлика от много други колонии няма да се стигне до кръвопролития. Но Раф Макуейд явно бе на друго мнение. Говореше така, сякаш боевете скоро щяха да станат нещо обичайно по границата. А те бяха тръгнали точно натам.

Тя се бе заслушала в разговора и затова отчетливият звън на стенния часовник я стресна. На верандата изглежда чуха ахването й, защото разговорът изведнъж секна.

Чу приближаващи се стъпки и замръзна на място. Мистър Уолкър се появи на прага и вече бе твърде късно за бягство.

— Нас ли търсехте, лейди Симънс?

— Да… вас търсех — излъга тя и мислено благодари на домакина си, че й предоставя възможност да оправдае подслушването си. Премести поглед към Раф, който току-що бе влязъл в кръга от светлина, струяща от месинговия аплик на стената. По изражението му личеше, че не й вярва. Каролайн заекна:

— Исках… исках да се кача в стаята си.

— Разбира се, мила. Сигурно сте изтощена. Много добре знам как язди Раф — без да се интересува, че едва ли някой може да издържи на неговото темпо.

— О, напротив, мистър Макуейд беше много внимателен с мен по време на пътуването. — Каролайн се почувства длъжна да защити сина на бъдещия си съпруг, въпреки че той все още я гледаше с поглед, който я караше да се чувства неудобно. Раф не отговори нищо, а мистър Уолкър избухна в гръмогласен смях, хвана я под ръка и я придружи до стълбите.

— Надявам се, че стаята ще ви хареса, лейди Каролайн.

— Без съмнение. Благодаря. — Хвана се за гладките перила. Искаше й се колкото може по-бързо да се скрие в стаята си, но се спря за миг. Усмихна се първо на възрастния човек и му пожела лека нощ; после на Раф, който се бе приближил към нея: — Лека нощ, мистър Макуейд.

Преди да получи любезен отговор от домакина и никакъв от сина на годеника си, тя се обърна и забърза нагоре.

— Ти май се опитваш да изплашиш до смърт това момиче.

Поставил ръка на колоната в края на перилата, Улф не откъсваше поглед от стълбите, дълго след като Каролайн вече бе изчезнала в коридора на горния етаж. Накрая се обърна към приятеля си:

— Какво искаш да кажеш?

— Когато я гледаш, имаш толкова свиреп вид, че се чудя как още не е побягнала обратно към Англия само при мисълта, че ще живееш в една къща с нея.

— Не разбирам за какво говориш. Първо, аз няма да живея в една къща с Нейно благородие, и второ, винаги си изглеждам така. От индианската кръв е. — Улф залепи усмивка на лицето си и потупа приятеля си по рамото. Но не спираше да се пита дали пък не искаше да разубеди Каролайн Симънс от решението й за брак с баща му.

Беше усетил, че е в коридора, много преди часовникът да удари девет. Знаеше, че слуша разговора му с Джордж и затова бе представил възможността за война в толкова черни краски. Но не беше преувеличил кой знае колко. Ако не се направеше бързо нещо за предотвратяването й, войната между индианците чероки и англичаните скоро щеше да бъде действителност. Но защо се опитваше да я сплаши? За да й спести неприятните преживявания, които я очакваха в брака с баща му? Размишлявайки над странните си постъпки, той влезе в салона и Ребека се хвърли веднага срещу него.

 

Как можа да се държи така глупаво и невъзпитано?

Каролайн се облегна на вратата и се опита да възпре бурните чувства, които я връхлитаха. Беше хваната да подслушва личен разговор и то тъкмо от Раф Макуейд. Затвори очи. Ясно видя пред себе си израза върху мургавото му красиво лице, докато го лъжеше. Искаше й се никога вече да не види този израз. Очите му сякаш я пронизваха и четяха най-съкровените й тайни. А това я смущаваше невероятно.

Пое си дълбоко въздух, отиде до прозореца и се загледа в нощта. Би трябвало да размишлява върху чутото, а не върху действията на Раф, ала не можеше да отдели едното от другото.

Особено след като всичко свързано с него я объркваше.

„Той мрази баща си. Ще намрази и теб.“

Думите на Ребека се въртяха постоянно в главата й. Ако го мразеше, защо ли бе дошъл да я вземе?

Отпусна се с въздишка на кушетката под прозореца и долепи чело до студеното стъкло. Дъхът й остави следа върху него. Досега не се беше чувствала така самотна, дори след смъртта на майка си. Тогава поне имаше Едуард и дома си. Сега се намираше в непозната страна, над която бе надвиснала опасност от война, а единственият й познат бе привлекателен мъж, който изобщо не я харесваше. Дали защото бе дошла да се омъжи за баща му?

Умората я победи и докато търсеше някакво решение, тя заспа.

Посред нощ се стресна. Пламъкът на малката свещ все още пращеше в горещия восък и разпръскваше достатъчно светлина, за да забележи, че не е сама. Писъкът й бе задушен от едра ръка, която здраво притисна устата й. С широко отворени от страх зеници Каролайн разпозна Раф Макуейд.

Колкото й да я безпокоеше присъствието му в стаята й, докосването му я замайваше. Нищо в двайсет и две годишния й живот не я беше подготвило за дълбоките чувства, които той събуждаше у нея.

— Не се страхувай. Аз съм.

Думите му наистина звучаха окуражително, но това, което я накара да кимне, щом той я попита дали може да махне ръката си, бе гласът му, успокоителен и мек като коприна.

— Какво правиш тук? — прошепна тя. Хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че е затворена. Никой не я беше учил на това, кое е прието и кое не, но знаеше, че не е редно да стои сама в спалнята си с мъж. Дори и да бе сгодена за бащата на мъжа.

— Дойдох да ти кажа кога тръгваме утре. — Не лъжеше.

— И все пак… — Каролайн се отдръпна назад към прозореца, с едно единствено желание — да не се чувства така привлечена от него. От миризмата му. От обаянието на тъмните му очи. — Не трябваше да влизаш тук.

Улф сви рамене и седна до нея. Усети леката тръпка, която премина по тялото й. Кушетката под прозореца беше тясна и бедрото му докосваше коляното й. Чувстваше топлината й дори през многобройните фусти.

— Видях, че свети, но когато почуках, никой не отговори.

— Не съм чула.

Той се усмихна и върху мургавата му кожа проблеснаха равни бели зъби.

— Нали беше заспала. — Докосна яката на роклята й. — Още не си се съблякла.

Каролайн се питаше дали забелязва препускащия й пулс.

— И стоиш до прозореца — продължи Улф, като поклати глава. — Нали знаеш какво казват хората за нощния въздух? Не искам да настинеш. Какво ще си помисли баща ми?

— А какво ще си помисли, ако разбере, че стоиш в моята стая през нощта? — Не знаеше какво й е вдъхнало такава смелост, но беше възнаградена с още една усмивка, този път малко дяволита.

— Има ли значение?

Преди да измисли подходящ отговор, ръката му се пресегна към косата й.

— Дори не си разпуснала къдриците си.

За бога, трябваше да намери начин да спре докосванията му, иначе скоро волята й щеше да я напусне. Отдръпна се, но часовете прекарани с неудобно облегната на студеното стъкло глава, си бяха казали думата. Схванатият й врат се възпротиви и тя изохка.

— Какво има? — Дланта му обгърна шията й.

— Нищо… наистина нищо ми няма. — Нямаше къде да избяга от него. Беше се свила в ъгъла, колкото е възможно по-далеч, а едрото му тяло й препречваше пътя към стаята. — Не, моля те, не прави това. — Пръстите му масажираха сухожилието между ухото и дантелата на рамото й. Въпреки здравия разум и протестите си Каролайн наклони глава и облекчи достъпа му до изящната си шия.

Ръцете му бяха силни, възглавничките на пръстите му — загрубели, но докосването му бе нежно и наистина облекчаваше болката й.

— Сега по-добре ли е?

Гласът му, плътен и чувствен, я накара да отвори очи. Пръстите му едновременно я отпускаха и възбуждаха. Прочисти гърло и се опита да си възвърне контрола над положението.

— Да, сега съм много по-добре. Благодаря.

Рязко се изправи, мина край него и се отдалечи.

— Искаше да ми кажеш в колко часа да бъда готова утре. — Вдигна ръка към лицето си. Той бе успял някак да махне фуркетите, които държаха косата й, и сега тя се спускаше свободно по раменете й.

— Да, наистина. — Тя стоеше срещу него с разпусната коса, зачервени страни и сини очи, все още замъглени от докосването му, и Улф не можеше да откъсне поглед от нея. Искаше да прелъсти нея, но май бе попаднал в собствения си капан. Но кой ли не би бил привлечен от жена, така лесно възбудима. — Смятам да тръгнем рано. Още призори.

— Заради предстоящата война? — Изрече въпроса, преди да помисли. Но всъщност нямаше смисъл да се преструва, че не е чула разговора му с мистър Уолкър.

— Не. Просто защото искам да изминем колкото е възможно повече път, докато е светло.

— Разбирам. — Кършейки пръсти, тя закрачи из стаята. Той още седеше на кушетката до прозореца и макар че не каза нищо, тя имаше чувството, че трябва да се оправдае. — Не исках да подслушвам разговора ви с мистър Уолкър.

В стаята беше достатъчно светло, за да забележи подигравателната извивка на веждите му. Отиде до махагоновата тоалетка и започна да си играе с огледалото и сребърната четка за коса. Приключи с колебливия си опит да се извини. Обърна се с лице към него.

— Ще има ли война между индианците чероки и англичаните?

— Така мисля, Франция и Англия не ни оставят на мира.

— Какво ще рече „на мира“?

Улф се облегна назад.

— Отличен въпрос. И много сложен, за да му отговоря с две думи. Можем да обсъдим подробно проблема, ако ме поканиш да остана.

Каза го така, сякаш очакваше тя да се съгласи.

Но когато се намираше на разстояние от него, Каролайн се чувстваше по-уверена. Бавно поклати глава и усети нежното шумолене на косата си върху копринения корсаж.

— Не. Благодаря ти, че ме избави от неудобното легло. — Тя посочи с глава кушетката до прозореца. — Но смятам, че е време да тръгваш… щом утре трябва да ставаме, преди да се съмне.

Улф само сви рамене и се намести по-удобно, без да обръща внимание на раздразнението, изписано върху лицето й.

— Моето племе иска справедливост. Справедливи цени за нашите кожи, справедливи цени на стоките, които трябва да купуваме.

— От англичаните? — заинтригува се Каролайн, въпреки желанието да го прогони от стаята си.

— Или от французите.

— Но аз… аз мислех, че индианците чероки са съюзници на англичаните. Защо тогава търгуват с врага?

— Англичаните спазват договорите, само докато им е изгодно. Търговците им пристигат в нашите селища, само когато това им носи печалба. Щом решат да не търгуват, жените ни остават без съдове, а воините — без патрони.

Каролайн напусна укреплението си до тоалетната масичка. Като привлечена от магнит се приближи към Раф. Той й направи място да седне до него.

— Това ли е причината? Англичаните са спрели търговията с вас?

— Това е само едната страна на въпроса. Търговията винаги е била само в тяхна полза. Но моят народ се научи да разчита на стоките от Англия.

— Но ако обясните всичко това на търговците?

Улф се засмя горчиво.

— Англичаните много добре знаят какво вършат. Това, което не разбират, сме ние. Ние ще… — Той поклати глава и стана. — Бях прав преди малко, като казах, че проблемът е сложен. — Едва се сдържа да не я докосне, преди да тръгне към вратата. — Има голяма вероятност да избухне война.

Натисна бравата и спря на прага да я погледне още веднъж. Тя седеше неописуемо красива на фона на розовата дамаска.

— Ако желаеш, утре мога да те върна обратно в Чарлз Таун.

 

— Защо не ме искаш тук?

Улф изненадано погледна Каролайн, която тъкмо влизаше в трапезарията. Беше спал неспокойно и стана преди другите. В момента закусваше с парче царевичен хляб, който бе намерил в кухнята. Единствената светлина в помещението идваше от малка свещ в сребърна поставка на масата. Не очакваше да види никого толкова рано, най-малко пък лейди Каролайн Симънс.

Но тя стоеше пред него, облечена като за път, и го гледаше от другия край на дългата махагонова маса. Стискаше облегалката на един стол с такава сила, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Улф спокойно си намаза масло върху филията. С нарочно безразличие сви рамене.

— Не разбирам за какво говориш.

— Така ли? — гласът й прозвуча подигравателно. — Откакто се срещнахме в Чарлз Таун, непрекъснато се опитваш да ме сплашиш, за да си тръгна оттук. — Бе осъзнала това през дългата безсънна нощ. — Направи всичко по силите ти, за да ме накараш да повярвам, че е неразумно да се омъжа за баща ти. Първо в Чарлз Таун. Сега с тези приказки за война. Чудя се има ли изобщо нещо вярно в думите ти.

Липсата на отговор едновременно я ядоса и й вдъхна смелост. Пусна стола и тръгна към него.

— Получих писмо от баща ти, преди да напусна Англия. В него не се споменаваше нищо за война с индианците. — Нищо и за син със смесена кръв, но Каролайн премълча този факт. — Според мен снощи си знаел, че слушам и затова си преувеличил, за да ме накараш да се върна в Англия.

— Защо ми е да правя това? — Гласът му бе нисък, мургавото лице — безизразно.

На фона на тревожните й мисли неговото спокойствие и внимателно обмислено държание я вбесяваха. Когато рано сутринта чу стъпките му покрай вратата на стаята си, тя реши, че трябва да му се противопостави открито. Не защото това щеше да й достави удоволствие. Почти винаги се опитваше да изглажда споровете. Но откакто познаваше Раф Макуейд, а то бе само един ден, той помрачаваше дните й и завладяваше сънищата й.

Очакваше, че той ще започне разпалено да отрича или че ще си признае всичко в пристъп на ярост. Но Улф си мълчеше и я изучаваше със своите тъмни, горещи очи. Каролайн мина край него и се обърна.

— Не знам защо, но ти изглежда не обичаш баща си — реши да изплюе камъчето тя. Беше мислила върху това цяла нощ.

Пристъпи назад, за да го погледне в лицето, но ръката му се стрелна и хвана китката й като в окови. Даже нямаше кога да изохка.

— Това, което изпитвам към баща ми, няма нищо общо с предупрежденията, които ти отправих. Животът тук наистина е опасен.

Държеше я здраво и я придърпваше все по-близо към себе си. Да се съпротивлява беше напразно. Затова се опита да преглътне и да усмири дишането си.

— Няма да ме прогониш със заплахите си.

Улф не разбра дали иска да каже от Южна Каролина или от трапезарията, но като видя решителния израз на лицето й, не се усъмни в думите й. Изправи се и затегна хватката си.

Както се бе надвесил над нея, той й се стори непобедим, огромен и силен.

— Не мога да се върна. — В погледа й се четеше молба за разбиране и тя едва не му каза какво я бе принудило да дойде в Новия свят.

Но замълча, защото в този миг разбра, че той се готви да я целуне. Лицето му бавно се приближи и дъхът му погали бузата й. Някъде в дълбините на съзнанието си тя знаеше, че трябва да се съпротивлява. Но изкушението беше твърде силно. Затвори очи. Сърцето й биеше лудо. От очакването й се зави свят.

— Знам, че си ранобуден, Раф, но това вече е прекалено — Ребека нахлу в стаята и се закова на място, щом видя Каролайн. Погледът й се плъзна към Раф, който отново бе седнал на мястото си.

Каролайн се подпря на масата, притиснала ръка към гърдите си. Бузите й горяха. Почти бе целунала бъдещия си заварен син. Или всичко бе плод на въображението й? Ако не беше болката в китката, където той я бе държал, можеше да повярва, че съзнанието й играе странни номера. Раф съсредоточено дъвчеше хляба си и изобщо не я забелязваше.

Отпи глътка мляко и хвърли ленива усмивка към Ребека.

— Защо си станала толкова рано? Според баща ти рядко удостояваш семейството с присъствието си преди обяд.

— А, така ли. — Без да обръща внимание на Каролайн, Ребека придърпа един стол по-близо до Раф. — Ставам, когато се наспя — усмихна се тя. — Тази сутрин се наспах рано. — Взе си парче хляб от чинията на Раф и изискано отхапа ъгълчето. Чак тогава се обърна към Каролайн. — Господи, изглеждаш така, сякаш изобщо не си спала. Надявам се, че леглото не ти е било неудобно.

Каролайн срещна погледа й, после се обърна към Раф. Той само повдигна черните си вежди.

— Спах много добре. Благодаря. — Сама се изненада колко равно прозвуча гласът й.

— Трябва да внимаваш — продължи Ребека. — Животът на границата не е за всеки.

— Ти пък откъде знаеш? — засмя се Улф. — Границата е далеч оттук.

Ребека сви розовите си устни.

— Ами! Цял ден трябва да пътувам, за да стигна до Чарлз Таун.

— Бедната Ребека! — Улф щипна носа й и се изправи.

— Какво говорите за бедната Ребека? — Джордж Уолкър влезе в стаята, закопчавайки сакото си от пъстра коприна. На главата си бе килнал шапка в същия цвят.

— Оплаква се от живота си в дебрите на Южна Каролина.

— О, Раф, не се оплаквам. — Ребека стана и взе ръката му. — Само изтъкнах, че не всеки е пригоден да издържа на тежки условия. — Погледът й се плъзна към Каролайн, която си даде сметка, че сигурно изглежда крехка като вейка в очите й.

Наистина имаше вид на жена, която едва ли би могла да живее другаде, освен в най-цивилизована среда. Но тя щеше да се научи как да оцелее на границата… защото нямаше друг избор.

След по-малко от час отново бяха на път. Раф яздеше напред, Каролайн — след него. Бяха прехвърлили съдържанието на сандъка й — две рокли, няколко чисти долни ризи и панталон — в дисаги, които сега висяха отстрани на кобилата. Товарния кон и сандъка оставиха при мистър Уолкър. Сега вече можеха да яздят по-бързо, което не се хареса особено на Каролайн.

Краката и гърбът я боляха още от вчера, но тя не се оплакваше. Ала с напредването на деня волята постепенно я напускаше.

След случката в трапезарията двамата с Раф почти не си говореха. Яздеха в пълно мълчание и Каролайн се чувстваше все по-неловко. Не бе разбрала дали Раф иска да я изгони от Южна Каролина, но колкото по-навътре в страната навлизаха, все повече се убеждаваше, че няма смисъл да говорят за това. Така или иначе тя щеше да стигне до „Седемте бора“ и да се омъжи за баща му.

— Много е дива тази земя — Каролайн пришпори коня си и стисна зъби, за да издържи на силното друсане. — Май никога не съм виждала толкова гъста гора. — Наистина, дърветата покрай пътеката сякаш ги притискаха и заплашваха да ги смажат.

Раф се обърна към нея. Днес носеше кожени панталони, опънати по силните му бедра. Широката му риза бе прихваната в кръста с колан, на който висеше торбичка с барут. Изглеждаше див като природата наоколо.

Явно бе оставил изисканите маниери при копринения си костюм, защото в отговор само сви рамене.

Неочаквано пътеката се разшири и се превърна в просторна песъчлива алея, нашарена от слънчеви зайчета. Каролайн смушка кобилата и се изравни със спътника си.

— Прекрасна е, нали?

— Кой?

Не разбираше защо се държи като глупак.

— Ребека Уолкър, естествено. Много красиво момиче.

Погледът му я смути.

— Познавам я от години. Още е дете.

— Но тя май не се смята за дете. И като че ли…

— Какво?

— Ами… и ти не я смяташ за дете.

— Нейна бе инициативата за онази целувка, Ваше благородие.

— Нямах предвид… — Не беше способна да го гледа в очите и да лъже. Точно целувката имаше предвид. Когато Раф се канеше да възседне коня си, Ребека Уолкър бе пристъпила към него. Пред Каролайн и пред баща си се беше хвърлила на врата му. Целувката им, дълга и чувствена, се бе отпечатала в паметта на Каролайн. Напомняше й за онази целувка, която за малко не бе получила от него. Тя се намести в седлото. — Само си помислих, че вие двамата сте… сте…

— Любовници?

— Ами… да. — Каролайн изпусна от гърдите си дъха, който несъзнателно бе затаила, и се усмихна.

Той остана сериозен.

— Не сме.

— О, аз само си помислих…

— Каролайн.

— Да. — Когато произнасяше името й по този начин, пулсът й се ускоряваше.

— Не ми е нужна майка.

С тези думи той пришпори коня и приключи разговора. Каролайн се загледа в ръкавиците върху ръцете си и стисна поводите. Не знаеше какво да мисли. Опитваше ли се наистина да играе ролята на майка? За неин ужас съвсем не майчински мисли се въртяха в съзнанието й, когато Ребека безсрамно флиртуваше с Раф, когато бе притиснала тялото си към него и устните им се сляха.

Каролайн поклати глава и се опита да прогони тези смущаващи мисли. Въобразяваше си глупости. Той беше грубиян и това бе всичко. Или пък просто се ядосваше, че тя пренебрегва неговия съвет и смята да отиде при баща му.

А може би, докато е целувал Ребека, той е подозирал какво си мисли тя. Въпреки усилието да се въздържи, Каролайн покри с длани горещите си страни.

 

Отдавна беше време да спрат за почивка на конете. Пък и заради лейди Каролайн Симънс. Улф се обърна и хвърли поглед към нея. Личеше, че е уморена. Но не се оплакваше. Длъжен беше да признае, че тя се държи твърдо. Хрумна му, че май не е толкова крехка, колкото изглежда, но пропъди тази мисъл. Просто му се сърдеше и затова не изричаше нито дума.

Едва ли можеше да я вини.

Не се славеше с весел нрав, но не беше и мрачен човек. Особено когато смяташе да прелъсти някоя жена. Но този път това го караше да изпада в лошо настроение.

А лошото настроение го правеше невнимателен. Преди да усети, че наблизо има някой, от сянката на дърветата изскочи човек. Конете се подплашиха, започнаха да цвилят и се изправиха на задните си крака. Улф лесно укроти жребеца си, но Каролайн не беше толкова опитна. Той скочи на земята и улови юздите на кобилата, като внимаваше да не попадне под копитата й.

Каролайн усети, че седлото й се изплъзва, и страхът, който изпитваше от конете, се върна. Съпротивляваше се срещу ужаса, но той я парализираше. Раф успокои коня и протегна ръце към нея. Тя покорно се спусна от седлото в прегръдката му. Облегната на гръдта му, цялата трепереше и се бореше с напиращите сълзи. Но сякаш някаква преграда в нея рухна и чувствата й, твърде дълго потискани, изригнаха навън.

— Не… мога… да яздя. Стра-ху-вам се… от коне. — Говореше на пресекулки, като хлипаше и подсмърчаше, и той не успя да разбере всичко. Погледна го с мокри очи, замъглени от сълзите, и Улф усети как нещо свива сърцето му.

Това не бяха фалшиви сълзи, преструвки, предназначени да го омаят. Тя едва ли се сещаше за него, докато изреждаше несполуките си, при което постоянно споменаваше някой си Нед. И можеше да се обзаложи, че е забравила за присъствието на Дауниси, който стоеше наблизо и с учудване наблюдаваше сцената.

— Успокой се, Каролайн. Вече си в безопасност. — Улф я притисна по-силно към себе си. Сламената й шапка бе паднала на земята и сега ръката му поддържаше главата й, а пръстите му потъваха в меките светлоруси къдрици. С другата си ръка галеше стройния й гръб. Бе вперил поглед в Дауниси, който се смееше на трудното положение, в което го бе поставил.

Трябваше да се съвземе. В дълбините на съзнанието си Каролайн разбираше това, но умората и страхът объркваха мислите й. А какво облекчение изпитваше, сгушена в тази силна прегръдка… Колко хубаво бе да има някой, на чието рамо да се облегне. Но не това бе човекът, когото трябваше да търси. Добре го знаеше.

Бавно се отдръпна и избърса с длани мокрото си лице.

— Извинявам се — прошепна, неспособна да повдигне очи и да го погледне. — Обикновено не се държа така. — Той се опита да я прегърне отново, но тя се възпротиви:

— Не, моля те, ние не бива да…

— Каролайн — той повдигна брадичката й, — не сме сами.

— Какво? О, боже! — Не беше сигурна дали смущението или страхът я накараха да остане плътно притисната до Раф, след като се обърна назад. Под сянката на дърветата стоеше висок индианец със свиреп вид. Главата му беше обръсната с изключение на опашката, която растеше от върха на темето и се спускаше на гърба му. Приличаше на индианците, които бе видяла в Чарлз Таун, но беше полугол, а те носеха ризи и панталони.

Той каза нещо, което Каролайн не разбра, и Раф му отвърна на същия гърлен език. Окуражително я потупа по раменете и се приближи към индианеца. Двамата тръгнаха надолу по пътеката, като оставиха Каролайн при конете.

— Защо изскочи така пред нас?

Дауниси присви тъмните си очи.

— Следя ви още от завоя. Не чу ли сигналите ми?

Не, не ги беше чул. Мислите за годеницата на баща му бяха погълнали цялото му внимание. За негов късмет това бе Дауниси, а не някой враг. Улф се загледа към храстите.

— Какви новини носиш?

— Воините от племето крийк минават през долината.

Улф сви рамене.

— Това не е нищо ново.

Индианците крийк, които живееха на юг, често пътуваха през земите на племето чероки. Не бяха съюзници, но между двата народа съществуваше примирие.

— Но този път отиват на север да се бият с англичаните и уговарят нашите воини да се присъединят към тях.

— Някой съгласил ли се е?

— Талцуска.

Улф не очакваше друго от братовчед си. Омразата на Талцуска към белия човек бе дълбока. Но следващите думи на Дауниси го разтревожиха повече. Изслуша го с мрачен израз на лицето.

— Някои заселници във Вирджиния бяха нападнати… от наши воини.