Кристин Дорси
Диво сърце (20)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

— Няма да тръгна!

— Не се инати, Каро. Нали чу какво каза мистър Макуейд. — Кълбото на луната сега висеше точно над дърветата и поръбваше клоните им с мека светлина. — Каролайн, къде отиваш? — Едуард напусна мястото си до кануто и се втурна след сестра си.

Без да го слуша, тя се изкатери по стръмния бряг и се взря в мрака. Не чу нищо, защото ритмичното биене на тъпаните заглушаваше всички останали шумове. Каролайн въздъхна дълбоко и скръсти ръце. Въпреки студа тялото й бе плувнало в пот.

Къде ли се намираше той? Редеше безгласна молитва в такт с припяването на индианците. Не беше възможно да изгуби толкова много време в търсене на проклетото одеяло. Отново и отново Каролайн се проклинаше, че го бе изпуснала по невнимание, че не се бе сетила да се наведе и да го вдигне, когато бе паднало от раменете й. Да можеше да върне времето назад!

Но откъде да знае, че ще се окаже толкова важно! Просто не се беше замислила. И заради нея любимият й сега беше… Къде? Тя закърши пръсти. Защо не се връщаше?

— Каро. — Нед се беше задъхал от изкачването по склона. Но в гласа му се долавяше и молба, която още повече обтегна нервите й.

— Няма да го оставя, Нед. — Тя се изправи срещу него с ръце на кръста. — Щом искаш, върви. Но престани да ми досаждаш!

— За бога, Каролайн. Аз му обещах да те отведа на безопасно място.

— Казах „не“! — Осъзна, че е повишила глас и макар да не вярваше някой да ги чуе сред шума, долитащ от селото, тя заговори по-тихо: — Той е бащата на детето ми и аз го обичам. — Нямаше намерение да казва това. Думите сами се изплъзнаха от устата й.

Сложи длан върху ръката, която я стискаше за лакътя, и пристъпи към Нед.

— Съжалявам — прошепна тя и отново обърна поглед към безкрайната гора.

— Не… разбирам.

— Знам, че не разбираш. — Каролайн дълбоко въздъхна. — И не мога да ти го обясня. Поне не сега. — Почти не усети кога пръстите на брат й бяха пуснали лакътя й. Чу стъпките му надолу по брега. Надяваше се, че той ще се качи в кануто и ще почне да гребе към форта. Искаше да е в безопасност. Но не можеше да жертва Улф… Вече не.

Оглеждаше се и се молеше, но Нед я изпревари и пръв чу шумоленето нагоре по реката. Тя се готвеше да се втурне по посока на шума, но той се хвърли върху нея и я повали на земята.

— Не знаем дали е той — прошепна Нед.

Ала само след няколко мига Каролайн се изправи, спусна се напред и се облегна на гърдите на Улф. Той я хвана през кръста и я повдигна, но после бързо я пусна.

— Какво правиш още тук? — Търсенето на одеялото бе отнело повече време, отколкото очакваше. Освен това, край селото се беше натъкнал на часови. Докато скрие трупа му, също мина известно време. Като видя, че закъснява, си каза, че Каролайн и Нед сигурно са потеглили. Но все пак реши да поеме покрай реката с надеждата да ги настигне, ако по пътя срещнат препятствие.

— Тя не искаше да тръгне — обясни му Нед, докато изтикваше кануто към течението. На брега Улф замиташе с борова клонка следите им. — Но след като ми обясни как стоят нещата, и аз си помислих, че ще бъде най-добре да те изчакаме.

Улф нагази във водата и се метна в задната част на кануто. Устоя на изкушението да попита Едуард, който седеше пред него, какво точно му е обяснила Каролайн. Тъкмо сега трябваше да пестят всичките си сили за гребане.

Реката над водопада беше плитка и осеяна с камъни, върху които водата подскачаше и затрудняваше движението им. Бяла пяна пръскаше в лодката и след малко тримата бяха мокри и премръзнали. Но продължаваха все напред. През безкрайната нощ.

Призори Каролайн чу грохот, който й напомни тъпаните в селото. За миг си помисли, че индианците са наблизо, и се обърна към Раф.

— Стигнахме водопада — отвърна той на безмълвния й въпрос. — Ще трябва да излезем на сушата и около миля да носим кануто.

Течението вече бе доста силно и ги дърпаше към пропастта, но те успяха да се приближат до брега. Събрала поли, Каролайн слезе от лодката и се огледа наоколо. От водата се издигаше мъглица и се виеше около голите клони на дърветата.

— В безопасност ли сме тук?

— Сигурно вече са разбрали, че те няма. — Улф сви рамене и издърпа кануто на брега. Обърна се и срещна погледа й. — Дали Талцуска ще тръгне след нас зависи от това колко важна си за него. — После добави: — Обзалагам се, че вече е по петите ни.

Известно време Каролайн не откъсна поглед от него, после въздъхна тежко и му обърна гръб.

— Не съм направила нищо, с което… — Усети ръката му върху рамото си и сведе мигли.

— Той знае, че аз съм дошъл за теб. Убеден съм. Знае и колко много държа на теб.

Стоеше съвсем близо до нея и когато се обърна, Каролайн видя мрачния огън в очите му. Думите му не бяха клетва за вечна любов, но тя разбра, че не му е безразлична. Искаше й се да се прислони до него. Да остане в обятията му завинаги. Да прогони болката от самотата. От действителността, която не спираше да тупти в съзнанието й като индианските тъпани.

Но нямаше къде да избяга от въпроса, който я тревожеше от онази сутрин, когато ги нападнаха. Досега не бе посмяла да го зададе, защото се страхуваше от отговора… страхуваше се, че всъщност вече го знае.

— Как е Мери?

Улф протегна ръце към нея и я привлече в силна прегръдка. Тя се сгуши до него и пръстите й се вкопчиха в меката еленова кожа на ризата му. Той изрече думите, от които се боеше.

Когато вдигна глава, лицето й бе мокро от сълзи.

— А Колин? Какво се случи с детето?

— Умряло, преди да пристигна. — Погали я по гърба, сякаш искаше ръцете му да поемат болката й. — Двамата с Едуард ги погребахме в „Седемте бора“.

Каролайн кимна:

— Сигурна съм, че и Мери би пожелала това. Да бъде там, когато Логън се върне.

Досега Улф не бе посмял да размишлява върху това, как брат му ще приеме смъртта на Мери и на дъщеря си. Беше ги поверил на него, а сега и двете лежаха в песъчливата земя на „Седемте бора“. Но до него бяха Каролайн и Едуард, които също се нуждаеха от закрилата му.

Внимателно я отдели от себе си.

— Трябва да вървим. — Гласът му омекна и той протегна ръка да изтрие кристалната сълза, кацнала на ръба на миглите й. — Имаш ли сили?

— Веднъж някой ми каза, че тук животът не прощава. — Тя вдигна рамене. — Ще се справя.

Пътят през скалите бе тежък. Спряха да си починат там, където водопадът започваше да се спуска надолу. Едуард и Улф оставиха лодката на земята и брат й се свлече на колене. След като ги предупреди да не се отдалечават, Улф се върна обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Сигурно проверява дали са по следите ни.

Каролайн се обърна с лице към брат си. За пръв път останаха сами, след като му бе разкрила истината, и тя не знаеше какво да очаква от него. Той впери в нея с невинни сини очи, които изглеждаха някак неуместно върху лицето му, вече позакоравяло от суровите уроци на тази дива земя.

Беше покрит с мръсотия и изглеждаше изтощен, но се справяше успешно и с несгодите на пустошта, и със съзнанието за греха, сторен от сестра му. Може би беше по-силен, по-устойчив, отколкото тя смяташе. Тъй дълго се бе опитвала да го пази от всичко, че сега й се струваше странно да не продължи. Но в този миг Каролайн реши, че вече е достатъчно голям, за да понесе истината.

— Според Раф те ще ни последват. Единствената му надежда е да се доберем до форт Принц Джордж, преди да ни настигнат.

Едуард кимна и събра колене под брадичката си.

— Не ти е било леко тук, Каро. — Това не беше въпрос и тя не видя причина да отговори. — Защо в писмата си ми разказваше врели-некипели?

— Не знам. — Каролайн се отпусна на коравата земя до него. — Излъгах те — с въздишка призна тя. — Исках да вярваш, че не съм жертвала нищо, като дойдох тук. Ти беше така щастлив в училище и ми беше ясно, че мястото ти е там.

— Знаеш ли как се чувствам сега, като знам какво си преживяла заради мен? — Върху простодушното му лице бе изписано чувство на вина.

— Недей. — Каролайн го улови за ръцете. — Не мисли така. За някои неща съжалявам, но…

— За някои? — Той се изправи. — Как е възможно да говориш така, когато си затънала в тази пустош, обградена си от диваци и очакваш… — Едуард млъкна и се загледа в забързаното течение на реката отдясно.

— Нед, когато казах, че съжалявам за някои неща, имах предвид смъртта на Мери и детето й… и смъртта на моя съпруг. И, разбира се, бих предпочела сега да съм на топло, сухо и безопасно място. Но не съжалявам за това дете, нито за мига, в който го заченах.

— Каро…

— Нед, изслушай ме. Няма да…

— Мислех, че вие двамата сте уморени. — Улф се появи на малката поляна и свали пушката от рамото си. — Ако наблизо имаше индианец, щеше като нищо да ви чуе.

Каролайн свали ръце от кръста си. Огънят на руменината опари страните й и тя се опита да си спомни всяка дума, която бе казала и колко високо я бе изрекла.

— Видя ли някого? — Знаеше, че това би трябвало да я тревожи на първо място.

Улф отпи от шепите си и се изправи.

— Не. Но смятам, че трябва да продължим веднага. — Обърна се към Едуард, който стоеше с безизразно лице, отпуснал ръце край тялото си. — Ще ми помогнеш ли?

Двамата заедно вдигнаха кануто над главите си и се запътиха към по-спокойното течение отвъд водопада. Рано следобед отново плаваха по реката. Едуард заспа и Каролайн го смени при греблата.

— Неприятности с братчето ли имаш?

Каролайн погледна през рамо. Сбърка ритъма на греблата, но Улф само повдигна вежди. Косата му бе разпусната и се вееше около лицето му, от което изглеждаше още по-див — част от заобикалящата ги природа.

— Ти и брат ти сигурно никога не се спречквате. — Щом изрече думите, Каролайн поиска да ги върне обратно. Мисълта за брат му само й напомни за Мери. За желанието на една жена да види отново съпруга си.

— Логън и аз никога не сме били много близки с изключение на времето, преди да замине. Но не си спомням да сме си крещели един на друг.

— Ние не крещяхме. — Може би малко бе повишила тон, за да обясни по-добре, но… Греблото й цопна във водата. — Какво чу?

— Не много. — Улф умело избегна скалата, която стърчеше пред тях. — Само колкото да разбера, че ти… Наведи се!

— Какво? Аз… — Успя само да се огледа, преди силна ръка да я бутне от мястото й на дъното на лодката. Като през мъгла чу как Нед изломоти някакъв въпрос и се озова при нея, като се стовари върху крака й. Обърна се да види какво става и чу диви крясъци, които смразиха кръвта й. Над себе си усещаше необузданата мощ на Улф, който гребеше трескаво ту от едната страна на кануто, ту от другата. Лодката се носеше с подскоци по водата, но виковете не заглъхваха. Нещо повече — сякаш се приближаваха.

Каролайн се надигна и видя Улф — гребеше превит напред с издути от напрежение мускули. За миг погледите им се срещнаха и по израза на лицето му тя разбра колко близо са преследвачите.

— Нека да ти помогна.

— Не. Не бива да те виждат. Като минем зад следващия завой, ще обърна към брега. Щом стигнем до него, скачайте от лодката… и двамата. Скрийте се в гората.

— А ти? — Водни пръски прехвърляха стените на лодката и Каролайн отметна мократа си коса.

— Аз ще ги подлъжа надолу по течението. Като се стъмни, вървете все покрай реката и ще стигнете форта. — Той се вгледа за миг в очите й, после отново насочи вниманието си към греблата. — Там ще се срещнем.

— Не. — Тя се хвана за стените от брезова кора и се изтласка напред. — Няма да ти позволя да се жертваш за нас.

— Дяволите да те вземат, Каролайн, лягай долу! — Той се наведе надясно и кануто плавно заобиколи покритото с борове островче, което се врязваше в лъкатушещото течение. — Недей да спориш с мен. Нед! След малко, щом ти кажа, ще измъкнеш сестра си от лодката и ще я завлечеш в гората. Разбра ли ме, момче?

— Да, сър.

— Мога ли да разчитам на теб.

— Да, сър.

— Не, не можеш — намеси се Каролайн и заглуши утвърдителния отговор на брат си. — Няма да те оставя. — И наистина не би го сторила, ако в този миг той не я бе погледнал с пламнали тъмни очи.

— Не усложнявай нещата. И без това не ми е леко. Моля те.

В същия миг кануто рязко се закова на място, Каролайн изгуби равновесие и се стовари напред. Той я сграбчи грубо и увлече устните й в жадна целувка. После се отдръпна, промърмори нещо на своя език и отново хвана греблото.

— Сега, Едуард.

Всичко стана тъй внезапно, че Каролайн не можеше да си спомни как е слязла от лодката. В първия миг протягаше ръце към Улф, в следващия се озова по гръб върху скала, покрита с лишеи, а той бе изчезнал.

— Не мърдай — чу шепота на брат си, но той не я възпря да се надигне достатъчно, за да види лодките, които последваха Улф надолу по течението. Явно се бяха хванали на въдицата му, защото никой не погледна към горичката, където се криеха Каролайн и Едуард. И двете канута изчезнаха след Улф.

— Къде отиваш? — Ръката на Едуард стисна китката й и я дръпна обратно, когато се опита да стане. — Раф каза да стоим тук до свечеряване.

С рязко движение тя издърпа ръката си.

— Няма да седя тук, докато те го залавят. Тъй като спря да ни остави, те сега са по-близо до него.

— Но той каза…

— Не ме интересува какво е казал. Тръгвам след него. — Тя се изправи. — Ти ако искаш, остани. Оттук сигурно можеш да се оправиш сам до форта. — Без да чака отговор, тя събра полите си и затича по брега. Чак когато чу шум зад себе си, разбра, че брат й я следва.

— Няма да се върна — каза тя, без да спира.

— Не съм те молил. — Едуард затича по-бързо и се изравни с нея. — Само искам да ми кажеш какво, по дяволите, ще направим, ако го открием.

— Не знам, Нед. — Каролайн отметна косата от лицето си. — Не знам.

Малко преди да падне мрак, тя забеляза струйка дим да се вие над дърветата. Без да продума, направи знак на Нед, който бе останал с нея, въпреки нежеланието си преди малко.

— Какво ли означава това? — Едуард преви кръст и облегна ръце на коленете си. Тя спря да си поеме дъх.

— Не е възможно да е Раф. Той не би се издал така.

— Значи смяташ, че са индианците? — Брат й се надигна достатъчно, за да се взре в нея изпод платиненорусите си вежди.

— Ще разберем.

— Бог да ни е на помощ, Каро. — Той се затича, за да я настигне. — Как ще помогнеш на Раф… пък и на самите нас… като се появиш с маршова стъпка в лагера им? Нямаме оръжие. — Той разтвори ръце в отчаяние. — Нямаме нищо.

— Не съм казала, че отиваме в лагера им. Не допускам, че ще запалят огън, ако не са заловили Раф. А що се отнася до оръжието… — Тя се поколеба как да продължи. — Ще измислим нещо — промърмори накрая и двамата се отправиха към мястото, откъдето се издигаше пушекът.

 

— Това е безумие.

— Шшт. — С пръст на устните си Каролайн хвърли поглед към Едуард. Двамата бяха клекнали зад няколко стърчащи скали близо до лагера на индианците. Намираха се достатъчно далеч от светлината на огъня… надяваше се тя. Надяваше се също, че червенокожите няма да очакват тя да се промъкне в лагера им. Двамата с Едуард не бяха срещнали други часови освен тези, които пазеха пленника.

Бяха вързали Улф за ствола на бреза. На трепкащата светлина от огъня Каролайн видя, че са обелили кората на дървото и са го боядисали с черна и червена боя. На този зловещ фон стоеше изправен Улф. Ръцете му бяха вързани зад дървото, краката му бяха омотани с въже. До кръста бе гол, надолу носеше само набедрена превръзка.

— Ранен е.

— Знам — прошепна Каролайн. Веднага бе забелязала и болката от кървящата му ръка се бе стрелнала право през сърцето й.

— Какво ще правим?

Каролайн въздъхна дълбоко.

— Нека да помисля.

 

— Как се чувстваш, Уойа? Сега си сам. Няма ги твоите защитници, английските кучета. Само смъртта те очаква.

Улф срещна подигравателния поглед на Талцуска, но не отвърна нищо. Ако ще мре, то поне да е с ненакърнена гордост.

— Нямаш ли какво да кажеш? Ти, който не млъкваше пред съвета. И все бръщолевеше за мир между двата народа, които се борят за душата ти. — Талцуска изсумтя и закрачи напред-назад край Улф. Въпреки студа и той носеше само набедрена превръзка. Същите бои, с които бяха изрисували дървото, образуваха шарките на войната върху гърдите и сипаничавото му лице.

— Войната няма да помогне на племето ни — проговори накрая Улф. — Отначало може да побеждаваме, но после ще ни разбият.

— Да, според твоите предсказания и… надежди. — Талцуска пристъпи към Улф и застана лице в лице срещу него.

— В сърцето си знаеш, че не си прав — отвърна Улф и го загледа гневно, докато накрая Талцуска отклони поглед.

— Англичаните са паплач, която слиза на бреговете ни, за да ни унищожи със своята алчност, със своите зарази.

— Не отричам, че алчност има…

— И зараза! Трябва само да си спомниш смъртта на жена ми и децата ми… — Той млъкна и извади нож от калъфа на кръста си. — Или да погледнеш лицето ми. — Той притисна острието застрашително близо до бузата на Улф, после се усмихна свирепо и прекара бръснача по собствения си палец. Изразът на лицето му не се промени, когато по кожата му потече тънка алена струйка.

— Кажи ми, Уойа, къде е тя?

— Удави се в реката. — Промяната на темата дойде изневиделица, но Улф я очакваше. Повтори същото, което бе казал и преди. Още откакто го заловиха край върха на втория водопад, Талцуска го тормозеше с въпроси за местонахождението на Каролайн.

Улф започна да усеща, че интересът на братовчед му към нея не е само начин да уреди старата вражда между двамата. Ето защо с цялото си сърце се надяваше Каролайн и брат й да са на път за форт Принц Джордж. Ако знаеше, че тя е в безопасност, това, което му предстоеше да изтърпи, щеше да е почти поносимо.

Грубото докосване на Талцуска го накара да съсредоточи мислите си върху похитителя. Със сведени клепки и разтеглени устни Талцуска размаза кръвта, шуртяща от палеца му, по гърдите на Улф.

— Скоро, Уойа. Скоро кръвта ти ще попие в тази земя.

Със замах заби ножа в меката песъчлива почва на няколко стъпки от дървото, за което Улф бе вързан. Светлината от огъня затрептя по лъскавата стомана и гравираната рогова дръжка.

— Погледни го, Уойа, наблюдавай го, докато усетиш как жилото му се забива в теб. Как кръвта ти изтича, докато аз изрязвам бялата част от теб. — Той спря за миг и срещна погледа на Улф. — Можеш да се преструваш, че не изпитваш страх, но аз знам. Твърде много малодушна английска кръв тече в жилите ти.

Като изрече това, Талцуска се обърна. Отиде до огъня и приклекна.

 

— Полудяла ли си? Няма ли да е по-добре да се върнем в Англия… в Бедлъм.

Нямаше да се върне в Англия, още по-малко пък в Бедлъм, но сега нямаше време да спори с брат си по този въпрос.

— Няма друг начин, Нед. Не можем да надвием седмина воини. Раф би могъл, но е вързан…

— И аз трябва да се втурна в лагера, да взема ножа и да прережа въжетата, преди някой дивак да ми е прерязал гърлото?

Знаеше, че звучи глупаво и опасно, но не й хрумваше нищо друго.

— Казах ти вече — обясни Каролайн с надеждата, че не греши. — Няма да те забележат, защото аз ще отвлека вниманието им.

— Като се появиш сред тях. — Той дълбоко въздъхна. — Няма да ти позволя, Каро.

Каролайн надзърна над големия камък, зад който се криеха.

— Ще стане — отсече тя, след като разигра плана във въображението си. Почти беше сигурна, че индианците не знаят за съществуването на брат й.

— Да приемем, че го освободя — прошепна Едуард. — Какво ще му попречи да избяга в гората и да ни остави в ръцете на диваците?

— Няма да го стори.

Той я погледна.

— Сигурна ли си?

Каролайн вдигна брадичка:

— Залагам живота си.

— Моя също, Каро.

Много добре знаеше какво го моли да извърши. Знаеше колко много смелост ще му е нужна. Беше тъй млад. И тя го обичаше безкрайно. Почувства се горда, когато той се промъкна по-близо до нея.

— Кажи ми отново какво трябва да направя.

Каролайн набързо го прегърна.

— Не забравяй, че след като освободиш Раф и му дадеш ножа, искам да изчезнеш в гората. И да тичаш към форт Принц Джордж.

— Няма да те оставя тук сама, Каро. Нали съм ти брат?

— Да, и то предан. — Каролайн го погали по бузата. — Още не съм ти благодарила за това, че дойде с мен. И за това, което ти предстои да извършиш… — Тя се усмихна. — То е храбро дело. Трябва да повикаш помощ. Опитай се да стигнеш колкото е възможно по-бързо във форта и да им разкажеш какво се случи.

— И те ще изпратят войници?

— Да. — Каролайн се надяваше той да повярва на лъжата и да избяга. Знаеше, че никой от форта няма да дойде да ги спаси. Ако планът й се провалеше, ако Улф не успееше да победи стражата, която го пазеше, и двамата щяха да умрат.

 

— Какво става, по дяволите!

Улф чу суматохата, възбудените викове и крясъците в другия край на лагера. За миг зърна коса, целуната от лъчите на луната, преди вдигнатата ръка на Талцуска да я закрие от погледа му. Задърпа въжетата около китките си, но напразно. Сърцето му посърна, но той не спираше борбата, въпреки че ръцете му станаха лепкави от собствената му кръв. Защо беше тук? Какво я бе прихванало да се появи изведнъж сред бойния отряд?

Ти. Направила го е заради теб. Мъчителната истина го накара да дърпа още по-упорито.

Неочаквано забеляза движение отдясно. Някой се спусна от храстите към него.

— Едуард, помогни й, за бога!

Нед коленичи на земята и хвана ножа. Ръцете му бяха така потни, че трябваше да опита два пъти, преди да успее да го изтръгне от земята. Не си направи труда да стане, пропълзя зад Улф и започна да реже кожените върви около глезените му.

— Не на мен. — Кръгът около Каролайн се затваряше и крясъците се усилваха. За да го чуе Едуард, Улф трябваше да извика. — На нея помогни.

— Помагам й — бе всичко, което Едуард отвърна, след което се изправи и сряза кървавите каиши, стягащи китките на Улф. Пъхна дръжката на ножа в дланта на Улф и изчезна в мрака.