Кристин Дорси
Диво сърце (14)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Голите ръце сграбчиха тялото й и от гърлото й се изтръгна неволен вик. Инстинктивно усети, че няма смисъл да се съпротивлява. Нападателят се извисяваше високо над нея и макар че тялото му не беше мускулесто като на Улф, тя разбра, че е много по-силен от нея.

Но Каролайн вече не беше същата. Преди няколко месеца би припаднала, ако й се случеше подобно нещо. Бореше се с всички сили — драскаше, риташе, хапеше и накрая успя да освободи дясната си ръка. Като извиваше тялото си, успя леко да се обърне. Заопипва полата си и сърцето й заби в гърлото.

Пръстите й откриха процепа на джоба и изригналата възбуда измести страха. Усети гладката дръжка на револвера под дланта си. Събра кураж и се опита да насочи дулото към мъжа, който продължаваше да я държи. Не можеше да извади оръжието от джоба, но това нямаше значение. Струваше си да продупчи полата, за да убие нападателя. Само да успееше да насочи револвера към него.

— Какво, по дяволите…

Съсредоточена в двубоя, тя не забеляза как се озова безцеремонно захвърлена върху твърдата земя. Болка прониза рамото й, а въздухът със свистене напусна дробовете й, но ръката й беше свободна. Свободна да насочи револвера.

Миг преди на натисне спусъка, някой я хвана. Като хълцаше, тя направи всичко възможно да отскубне ръката си, но напразно. Противникът не се предаваше.

— Каролайн!

Тя вдигна глава. Видя Улф, наведен над нея, с мокра черна коса, пригладена назад. Извика от облекчение и… страх. Не забелязваше ли той опасността?

Съвсем спокойно Улф коленичи до нея. С мокра ръка обгърна раменете й, но с другата продължаваше да я държи.

— Всичко е наред, Каролайн.

— Но… — Започна да му обяснява, че е била нападната от индианец. Поредица от тихи гърлени звуци, които не разбираше, прекъсна думите й. Рязко извърна глава и видя червенокожия нападател съвсем близо до себе си и Улф. Ужасът я завладя отново, но за нейно изумление Улф се засмя. Тялото й усети вибрациите на смеха му, докато той й помагаше да стане.

— Добре ли си? — попита я и внимателно издърпа ръката й от скривалището между диплите на полата, където криеше револвера. Тя си помисли, че сигурно ще се прицели във високия индианец, но Улф остави оръжието да виси в едната му ръка, докато с другата махна боровите иглички, заплели се в косата й.

Непознатият избълва още неразбираеми думи и протегна ръка към Улф, който я разгледа и поклати глава.

— Какво казва? — настоя да разбере Каролайн. Улф се държеше така, сякаш не ги грозеше опасност. — И защо стоиш?

— Казва, че си дива котка. — Улф се вгледа продължително в очите й.

— Аз? — Каролайн възмутено вирна брадичка. — Попитай го защо ме нападна!

Червенокожият каза още нещо.

— На него му се струва, че ти си го нападнала. — Улф се наведе, набързо огледа пръста му и зацъка с език. — Гулеги се чуди защо бялата жена е решила, че трябва да го ухапе.

Веселите пламъчета в очите му я раздразниха. Нямаше откъде да знае, че индианецът му е приятел. Пък и той не й се беше представил. Не й харесваше, че Улф се подиграва с нейната уплаха. Сърцето й още биеше като тъпаните, които бе чула в селото. Тя се освободи от хлабавата му прегръдка и отметна косите, паднали върху лицето й.

— Той ме нападна — обяви студено. — Бях тръгнала да те търся и… — Господи! Как можа да забрави?

Улови Улф за ръката.

— Мери има треска. Цялата гори. Трябва ми вода — изкрещя му тя и се обърна. Без да чака отговор, повдигна полите си и се втурна към къщата.

Когато стигна до спалнята, Каролайн вече бе взела ревящото бебе на ръце и го друсаше. Двамата се приближиха заедно до леглото.

Не беше нужно да докосва жената на брат си, за да разбере, че е обзета от треска. Кожата й беше изтъняла и бледа като пергамент.

Каролайн бавно поклати глава.

— Трябва ми вода — напомни му тя. Не знаеше по какъв друг начин да свали температурата й.

— Гулеги каза, че ще донесе.

След малко широкоплещестият индианец влезе в стаята с пълно ведро. Каролайн подаде Колин на Улф и започна да обтрива лицето на Мери с разхладителната течност. Тя простена, но не отвори очи.

Улф закрачи из стаята, между камината и отсрещната стена, опитвайки се да успокои детето.

— Гладно е — Каролайн вдигна поглед. — Но Мери няма да може да го накърми.

— Знаеш ли какво й е?

Сълзи на безпомощност се появиха в очите на Каролайн, но тя ги преглътна.

— Не знам.

Улф й обърна гръб и тихо изрече няколко думи към индианеца. Тя видя как непознатият кимна и излезе от стаята.

— Какво му каза?

Движение зад прозореца привлече вниманието й и тя забеляза, че индианецът прекосява бегом поляната пред къщата. Той мина покрай дървото, където бе убит Робърт, и потъна в гората.

— Изпратих го до селото да доведе Садаи.

— Той ти е приятел, нали? — Улф кимна и тя отмести поглед от него. — Малко остана да го застрелям.

— Съжалявам, че те е изплашил, но трябва да разбереш, че не всеки индианец ти е враг.

Той потупа пеленачето по гръбчето и то проплака.

— Няма как да разбера от пръв поглед кой ми е враг и кой не — оправда се тя и се обърна към Мери.

— Знам, че не ти е лесно.

— А на Мери — още по-малко. — Дори не го погледна, а продължи да попива с влажна кърпа потта от челото на приятелката си. Усети по мириса, че се е приближил до нея. Опита се да не му обръща внимание. Но не успя. Защо не можеше да устои дори на най-незначителните неща в него? Дори сега, когато толкова силно се тревожеше за Мери.

Поне не беше единствената, която не можеше да му устои. Малката Колин, забравила за глада си в нежните му обятия, спеше дълбоко на рамото му.

На голото му рамо.

Беше дотичал при тях от реката, препасан само с набедрена превръзка, и мургавата му кожа блестеше на капчици. Щеше ли някога да дойде миг, в който да може спокойно да го погледне, без да изтръпне при вида на силното му тяло? Прогони тези мисли от главата си и реши да не се обръща към него.

— Ще подържа Колин, ако искаш да се облечеш. Сигурно ти е студено — добави тя с надеждата, че той няма да търси други причини за желанието й да го види облечен.

Без да каже нищо, той прекоси стаята, остави бебето в люлката и хвърли поглед към Мери, преди да излезе от стаята.

Не го чу да се връща. Убедена, че на Мери вече й е по-хладно, тя се протегна и с опрени на кръста ръце наклони гръб назад, за да отпусне схванатите си мускули. Усети на рамото си ръка и застина в изненада.

— Аз ще те заместя за малко.

Тя се огледа и Улф кимна към ведрото в краката й. Беше навлякъл набързо ленена риза за лов и бе вързал косата си на опашка, въпреки че тя все още беше мокра и оставяше влажни петна върху ризата.

— С удоволствие ще си почина.

— Само смяна на задачите. Донесох овесена каша за Колин.

— Дали ще може да я яде?

Раф само сви рамене и тя отиде до люлката. Бебето отново плачеше — тихите, безпомощни скимтения късаха сърцето й. Сети се за собственото си дете, сгушено на сигурно място в тялото й, и притисна Колин към себе си.

Пеленачето отначало се цупеше на кашата и започна да реве по-силно. Каролайн го прегърна, после го залюля напред-назад в стола-люлка до прозореца. Търпеливо подаваше потопен в каша пръст към малките като розова пъпка устенца на детето.

Щом Колин спря да плаче и засмука пръста й, тя срещна погледа на Улф и му се усмихна. Усмивката, с която той й отвърна, я накара да се почувства на седмото небе.

Така превали денят — в грижи за Колин и майка й. Радваха се, когато бебето заспиваше, а Мери идваше в съзнание. Питаше за Логън и детето. Каролайн я уверяваше, че са добре, като се надяваше да казва истината.

Улф чу приближаващата се група, още когато тя бе далеч от къщата. Забързано напусна стаята и отвори входната врата. Каролайн очакваше да види само Садаи и индианеца, който я беше уплашил, и се изненада, когато половин дузина чероки нахълтаха в спалнята.

Садаи се приближи до нея и протегна ръце към Колин. Усмихна се с почти беззъбата си усмивка.

— Красиво бебе, но е много дребно — каза тя и го подаде на друга жена, която Каролайн не познаваше. Младата индианка й направи знак да стане от стола и щом зае мястото й, развърза блузата си и подаде гръдта си на Колин. Гладното бебе веднага засука. Трите жени се засмяха на звуците, които пеленачето издаваше, докато сучеше.

— Каталата изгуби детето си — обясни Садаи, — но още има мляко.

— Съжалявам. За детето, искам да кажа.

Младата жена кимна — явно не й трябваше преводач, за да долови съчувствието в думите на Каролайн.

Тя отново насочи вниманието си към Мери — леглото на приятелката й е заобиколено от трима непознати. Улф бе изчезнал от стаята.

— Шаманът дойде да помогне на Мери — каза Садаи. — Тя ще се оправи.

— Но какво й има? — Каролайн хвърли поглед през рамо, докато Садаи я извеждаше навън.

— Млечна треска. Много жени я получават. Но ще се оправи. А ти трябва да си починеш. — Хвана я за ръка и я повлече след себе си към стълбите.

В салона Каролайн зърна Раф и един индианец, но Садаи не й позволи да спре. Когато изкачиха стълбите, тя я побутна с едрите си ръце към стаята й.

— Откога не си спала? — запита я Садаи, след като отгърна юргана.

— Наистина не съм уморена. Само се тревожа за Мери.

— Вече има кой да се грижи за нея. И за теб, и за бебето ти е вредно да работиш без почивка.

Каролайн се обърна рязко, без да се съобразява с протестите на Садаи, която в момента разкопчаваше корсажа й.

— Откъде си толкова сигурна, че съм бременна? — Само веднъж бе споменала, че това е възможно — в деня, след като Робърт я беше пребил. Оттогава не бяха говорили за това.

Индианката само направи гримаса, сякаш да каже, че не е глупава.

— Искам да знам — настоя Каролайн. Беше се изучавала внимателно пред огледаното преди нападението на индианците и беше убедена, че никой не би могъл да познае. Това беше преди не повече от седмица. Наистина оттогава не беше обръщала внимание на външния си вид, но със сигурност не се бе променила чак толкова. Щом връзките на корсета й се разхлабиха, бързо хвърли поглед надолу към корема си.

— Виждам, че си талули, бременна, тук — Садаи посочи бузите й. — Освен това — добави тя, като наведе глава настрана и я огледа с бадемовите си очи — си се позакръглила. — Свали корсета й и я остави по риза и фуста. — Но не се тревожи, мисля, че Уойа не е забелязал.

— Защо пък трябва да се тревожа за това? — Каролайн положи усилия да изрече спокойно думите.

— Детето ще е негов цункиниси, по-малък брат. Затова Уойа ще се погрижи за теб.

— О… да. Вярно, така е. — Каролайн позволи на възрастната жена да я настани в леглото. Всички щяха да смятат детето й за брат на Улф. Освен ако не му кажеш истината, напомни й предателско гласче в нея.

— Садаи.

Индианката се спря на пътя към вратата и погледна зад пълното си рамо.

Каролайн прехапа устни.

— Моля те… не казвай на Раф… за бебето.

Садаи само сви рамене:

— Не ми е това работата.

 

Въпреки че беше много уморена, дълго време не заспа. Накрая успя, но сънят й бе неспокоен. Едно дете с очи, тъмни като нощта, се взираше въпросително в нея. Тя се опита да му каже истината, но то се обърна и изчезна в мъглата, която се кълбеше около пълничките му крачета. В кошмара Каролайн се видя да тича след него, да вика отново и отново името му и да го моли да се върне при нея.

Нейното дете.

То не искаше да спре и накрая тя толкова се умори, че нямаше сили да продължи след него. Падна на колене и усети топлина — Улф стоеше пред нея. Ръцете му грубо я сграбчиха за лактите и я привлякоха към устните му. Чувствената целувка я накара да простене в съня си.

Отдаде му се напълно, нищо не му отказа. Двамата се извисиха заедно в небето и сякаш наблюдаваха отгоре насладата, която си доставяха взаимно.

Но после всичко свърши и той се вгледа мрачно в нея. Запита я: „Защо направи това с мен? И с моя син.“ Тя се опита да му обясни, но той не желаеше да я чуе. Изостави я и той — лиши я от топлината на тялото и на душата си.

— Не. Не, моля те. Трябваше да го направя. Не разбираш ли?

— Каролайн! Каролайн, събуди се.

Рязко скочи в леглото и отначало се зачуди дали мъжът пред нея е истински, или сънят й още не е свършил. Протегна ръка, докосна силната му челюст, грапавата брада. Сподавено ридание се изтръгна от гърдите й.

Той присви очи и отметна паднала върху челото й къдрица.

— Какво те тревожи, Каролайн?

Искаше да му каже. Отвори уста, но звук не излезе. В съня си страдаше, защото пазеше сина им в тайна от него. Но в действителност животът беше различен. Какво щеше да направи той, ако разбереше, че е бременна от него? Доколкото го познаваше, смяташе, че няма да приеме новината с радост. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе неохотно предложение за женитба, направено заради детето.

После и той като съпруга на Мери щеше да си тръгне и да я изостави. Не й трябваше такъв брак. Предпочиташе да е сама.

А ако я отблъснеше напълно? Детето й щеше да носи клеймото на позора. А тя нямаше да постигне нищо. Едуард и детето й зависеха от нея и тя не можеше да рискува.

Какво те тревожи, беше попитал той. Усмихна се, като си представи по колко различни начини може да отговори на въпроса му, без дори да засегне истината.

— Трудна година изкарах — реши да каже накрая.

— Откакто напусна Англия?

— Не, всичко започна много преди това.

Улф се настани на стола до леглото. Огромният му ръст караше мебелите да изглеждат така, сякаш бяха правени за джуджета. Каролайн се запита защо ли е дошъл при нея. Откакто я доведе за пръв път в „Седемте бора“, той рядко бе склонен да разговаря с нея. Загубата на приятелството му не беше единственото, по което тъгуваше, след като я напусна. Но сега от угрижения му вид я побиха тръпки.

— Какво има? — Тя го накара да отмести поглед от прозореца, през който се беше загледал. — Да не би Мери да е по-зле?

— Не. — Очите му не мигнаха и Каролайн въздъхна облекчено. — Садаи й даде билки за треската. Колин спи, коремчето й е пълно.

Каролайн се надигна и се облегна на леглото. Издърпа юргана до брадичката си.

— Но нещо май не е наред.

— Не съвсем. — Той се наведе напред и подпря ръце на обутите си в кожа крака. Намираше се на не повече от три стъпки от леглото и изкушението да се пъхне при нея под юргана беше зашеметяващо. Улф стисна зъби.

— Вождовете тръгват към Чарлз Таун.

— Чудесно. — Каролайн поотпусна юргана, който бе стиснала здраво. — Нали това желаеше? — Лицето му бе непроницаемо. — Сигурна съм, че англичаните и твоят народ могат да разрешат противоречията си.

— Само че в чия полза? — Улф се изправи и бутна стола до стената. — Всъщност ти имаш право. Не бива да се съмнявам в изхода на преговорите, още преди да са започнали. — Закрачи към отсрещния ъгъл. За нещастие стаята не беше голяма. Не преставаше да усеща сладкия цветен аромат, който принадлежеше само на Каролайн. Не биваше да влиза в стаята й. Всъщност така бе решил, още докато стоеше пред вратата. Само че виковете й го бяха накарали да надникне.

— Защо тогава се съмняваш? — вдигна вежди тя.

Тя явно го познаваше добре.

— Сигурно защото нямам вяра на англичаните.

— Някои те мислят за англичанин — закачливо подметна тя и вирна брадичка.

— Възможно е, но ти знаеш какъв съм.

— Знам само, че се разкъсваш между двете струи, които текат в кръвта ти, и сам нямаш представа какъв си. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да ги обмисли… преди да се сети как ще ги възприеме той. Беше сигурна, че е права, но това нямаше да повлияе на гнева му. Приготви се за яростен сблъсък.

Но такъв не произлезе. Улф отметна глава назад и се разсмя. Толкова рядко го чуваше да се смее, че сега го загледа изумена. В този миг изглеждаше наистина див. Черната му коса бе разпусната, през разкопчаната ловна риза се виждаше широка мургава гръд. Беше по-скоро дивак, отколкото възпитан англичанин.

Но тя го беше видяла в копринена жилетка и обувки със сребърни токи. Тогава го бе взела за джентълмен. Сега вече не знаеше какво да мисли за него.

Улф спря да се смее и се върна до прозореца. Усещаше я как лежи зад него, все още увита в юргана. Беше се изказала смело и сега сигурно съжаляваше. Чу как пружината изскърца и се обърна да я погледне. Лицето й беше съживено от руменина, но тя срещна погледа му, без да трепне.

— Отивам с тях — рече той и очите му отново потърсиха горския пейзаж зад стъклото на прозореца.

— С тях? — За миг Каролайн се обърка от неочакваната смяна на темата. — А, да, с вождовете. — Той кимна, но не се обърна към нея.

— Смятам, че ще мога да им помогна.

— Разбира се. Ясно е като бял ден. — Ах, как не искаше да я оставя.

— Не ми се иска да те оставя тук.

Гласът му бе тих и Каролайн се наведе към него, за да се увери, че добре е чула.

— Предполагам, че сме в безопасност, докато двете страни говорят за мир.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако те заведа във форт Принц Джордж.

Сега вече я погледна и тя дълбоко въздъхна, като видя пламналите му очи.

— Няма да оставя Мери сама — не се предаде тя.

— Ще вземем и нея заедно с бебето.

— Дори ако нямаше треска, ще е нужна цяла седмица, докато бъде в състояние да пътува. Дотогава ти ще си заминал.

— Садаи ще остане при нея и когато събере достатъчно сили, Гулеги ще я доведе при теб.

— Няма да тръгна.

— Дяволите да те вземат, Каролайн. — Улф заплашително пристъпи към леглото. — Защо се инатиш?

— Ти не отстъпваш. „Седемте бора“ е моят дом, Мери ми е приятелка и аз никъде няма да тръгна. — Вече не можеше да лежи кротко, докато той се извисяваше над нея, и затова спусна крака отстрани на леглото. — Освен това — продължи тя, вече стъпила с боси ходила на пода, — щом за Мери не е опасно да остане тук, не виждам причина и аз да не…

— Забрави ли за Талцуска?

Готвеше се да наметне шал върху раменете си, но го изпусна.

— Не — прошепна Каролайн. Улф се наведе да вдигне вълнената наметка и в това време тя осъзна, че не й вярва. Но какво ли значение имаше това? — Докато вождовете преговарят, той няма да посмее да ми стори нищо — упорито продължи тя. — Ти сам каза, че е можел да те убие, но не го е направил.

Улф бавно се изправи, погледът му пропълзя по нежните й глезени, по прасците и долната риза, която очертаваше извивките на тялото й. Тя не продума, но Улф разбра, че погледът му не е останал незабелязан. Искаше да я сплаши, да й напомни, че се намира в ръцете му. Но когато погледът му се изравни с набъбналите връхчета на гърдите й, той си призна, че се е провалил.

Не беше по-уплашена от него. Желанието бе господар и на двама им. Улф пъхна шала в ръцете й и бързо се извърна, за да не забележи тя твърдата буца, която повдигаше набедрената му превръзка.

— Мога ли да ти напомня, че пребиваваш в „Седемте бора“ благодарение на моето гостоприемство? — Нямаше никакво желание да обсъжда това, но след като нищо друго не бе подействало… Хвърли й бърз поглед през рамо и като зърна слисания й израз, вдигна вежди. — Може би си забравила една точка от брачния си договор. Тази, в която се казва, че ще наследиш „Седемте бора“ и богатството на Робърт, само ако родиш наследник.

— Откъде знаеш? — Каролайн пристъпи към него. Това беше уговорка между Робърт и нейния адвокат. Самата тя не бе чувала за подобно нещо до онази страшна нощ, в която Робърт бе дошъл в стаята й.

— Смятали сте да го пазите в тайна, лейди Каролайн?

— Не, естествено, че не. — Тя отметна косата си назад. — Просто не предполагах, че си осведомен в такива подробности за личните дела на баща си.

— Осведомен съм само за тези, с които той обичаше да се перчи пред мен.

— Не раз…

— Лични дела, лейди Каролайн. Баща ми изпитваше огромно удоволствие да ми разказва за вашия интимен живот. — Той присви очи. — С най-големи подробности.

— Но това е… — Каролайн прехапа език, за да не се изтърве пред него, че баща му го е лъгал.

— Какво, Ваше благородие?

— Нищо. И престани да ме наричаш така.

— А как желаеш да те наричам? — Улф тръгна към нея.

Каролайн стисна зъби, но очите й дори не трепнаха.

— Какво ще кажеш за „любовница“? — Беше вбесена. От Робърт. От сина му. — Нали бързаше да ме направиш своя любовница от самото начало, доколкото си спомням.

— А доколкото аз си спомням, ти не се съпротивляваше особено. Нито тогава, нито по-късно.

— За мой срам, много добре си запомнил.

Улф сведе очи и дълбоко си пое въздух. Когато я погледна отново, тя му беше обърнала гръб. Посегна към рамото й и не се изненада, че отблъсна ръката му.

— Извинявай. Не беше много…

— Джентълменско от твоя страна? — Стрелна го с поглед, пълен с презрение. — Това ли смяташе да кажеш? Но ти изобщо не си джентълмен. Според мен, Улф Макуейд, ти си точно такъв дивак, за какъвто сам се обявяваш.

Той отвори уста да възрази, но преди да успее, тя каза нещо, което го накара да онемее.

— Освен това смятам, че се държиш твърде нагло, като порицаваш баща си за неговата недискретност. Нали от самото начало целта ти беше да му покажеш, че си ме имал първи? Няма значение. — Тя махна с ръка. — Не казвай нищо. Виждам отговора в очите ти.

— Каролайн. — Улф пристъпи към нея и макар че тя не се отдръпна, по израза на лицето й личеше, че би било по-добре да не я докосва. Нямаше как да й обясни. Нито да я помоли за прошка. Това, което беше сторил, бе непростимо. И двамата го знаеха.

В началото му се струваше, че това е идеалната възможност да си разчисти сметките с баща си, да отмъсти за майка си. Но не беше предвидил, че Каролайн ще се окаже такава жена, жена, която въпреки волята му се бе превърнала в най-важното за него.

Но ако тя изобщо бе изпитвала някакво чувство към него, то вече бе угаснало като светлината, която преди грееше в сините й очи.

— Моля те, върви си. — Успя да запази гласа си равен, а стойката — изправена, като през цялото време се молеше да я послуша. Видя го да протяга ръка към нея, но в следващия миг се отказа. Ако я беше докоснал, щеше ли да устои на изкушението да се хвърли в обятията му и да попита защо й бе сторил това? Но нямаше желание да продължава да се държи като глупачка. И когато той най-после се обърна и излезе от стаята, тя въздъхна с облекчение.

Отиде до стола-люлка край прозореца и седна. Шокът от случилото се бавно преминаваше и скоро благословеното вцепенение бе изместено от гняв и болка. Не искаше да му казва всичко това. Досега мисълта, че той е способен да направи подобно нещо, бе само дребно съмнение в дълбините на съзнанието й. Чрез воля се бе заставяла да не разсъждава върху него. Беше твърде жестоко и не й бе лесно да го проумее. Но сега вече знаеше истината. И тя разби сърцето й.

 

Улф потегли чак след три дни и тя не можеше да си представи как е издържала през това време под един покрив с него. Но Мери оздравяваше, детето също укрепваше и Каролайн се опитваше да не мисли за своите проблеми. Ала всеки път когато вдигнеше поглед и забележеше, че я наблюдава с изпитателните си тъмни очи, й се искаше да изкрещи.

Нямаше друго желание, освен Улф да замине. Но когато най-после това стана, Каролайн продължи да бъде все така нещастна, както и преди. Но пък имаше много работа. Няколко души от племето бяха останали в „Седемте бора“, за да възстановят плевнята според указанията на Улф.

Времето застудя. Зимата се усещаше. Ако все още имаше някакви съмнения, че е бременна, и те бяха разпръснати. Въпреки че талията й имаше още много да расте, Каролайн усещаше новия живот в себе си.

Една вечер, докато седяха в салона край камината, тя съобщи новината на Мери. Сивооката жена захвърли ръкоделието си настрана и се спусна към Каролайн. Стисна я в прегръдките си и се просълзи от радост.

— Толкова съм щастлива — рече тя, като се изправи и погледна към люлката, където Колин спокойно спеше. — Децата ни ще израснат заедно и ще се сприятелят като нас.

Каролайн се присъедини към радостната възбуда на Мери и започна да отговаря на безкрайните й въпроси.

Избрала ли е вече име? Какво предпочита — момче или сладко момиченце като нейната Колин? Кога очаква да се роди детето? Внезапно по доброто й открито лице премина тъмен облак.

— Жалко, че Робърт не доживя да стане отново баща.

Мери изобщо не се съмняваше в бащинството на Робърт. И Каролайн й бе благодарна за това.

Седмиците се точеха и тя почти забрави, че трябва да вземе решение за детето. Докато един ден, както носеше мляко от обора, вдигна очи и видя Улф да стои пред нея.