Кристин Дорси
Диво сърце (7)

ГЛАВА ШЕСТА

— Лейди Каролайн! Лейди Каролайн!

Каролайн реагира по-скоро на нежното докосване по ръката, отколкото на името си. Откъсна поглед от опустялата пътека, водеща към високата борова гора, и видя пред себе си младата жена, с която се бе запозната в салона. Забеляза единствено спокойните й сиви очи.

— Той ви вика.

Жената явно не държеше Каролайн веднага да изпълни заповедта, която сега достигна до тях като сърдит рев откъм къщата. Срамежливо се усмихна и я потупа по рамото:

— Добре ли си?

Дали беше добре? Каролайн не знаеше. Стоеше на верандата и на пръв поглед сякаш нищо й нямаше. Но… тя хвърли поглед назад към пътеката с надеждата, че е станала ужасна грешка. Всеки миг Улф щеше да се върне, обвит в облак прах, и да й обясни защо я е оставил.

Но никъде сред безкрайното море от борове не се виждаше облак от прах и не се чуваше нищо друго освен заглъхващите крясъци на присмехулник.

— Той никога не остава тук за дълго.

Каролайн се обърна и се вгледа в жената.

— От време на време се отбива и, ако баща му го няма, си приказва с мен. — Тя поклати глава и няколко кафяви кичура коса се изплъзнаха от бонето й. — Те двамата не се разбират много. Хайде, ела. — Хвана я за ръка и я поведе към къщата. — Най-добре да приключим с това колкото е възможно по-бързо. После ще ти донеса каничка чай в стаята. Съгласна си, нали?

Жената — Каролайн си спомни, че името й бе Мери — застана със скръстени ръце до нея пред Робърт Макуейд. Той бе успял да стане от креслото, но подпухналото му лице бе зачервено от усилието. Сега стоеше, облегнат на патерицата си, и я гледаше изпитателно.

— Какво значи това, по дяволите? Накъде побягна?

Каролайн не успя да измисли никакво обяснение, затова не отвърна нищо, което още повече, го разгневи.

— Дяволите да те вземат, момиче! В Англия може да си свикнала на поклони и ласкателства, но тук аз съм господарят. — Наведе се към нея с присвити очи. — И ще правиш каквото ти наредя!

Каролайн отново не отговори и той свъси вежди.

— Ти глуха ли си? Да не би да съм си поръчал чак от Англия жена, която е глухоняма?

— Тя чува много добре, Робърт. Смятам, че просто е уморена от пътуването. Отдалеч пристига.

Робърт стрелна с поглед другата жена и заговори със заплашително нисък тон:

— Не си спомням да съм те питал за мнението ти, Мери.

— Но тя е права. — Каролайн долови напрежението на жената по лекото потрепване на ръката й. Вдигна брадичка, като си спомни, че независимо от обстоятелствата все още е лейди Каролайн Симънс. Без пари и измамена, тя нямаше на какво друго да се крепи освен на фамилната си титла.

— Изтощена съм — обърна се тя към Мери и само за миг успя да зърне слисаното изражение на Робърт Макуейд. — Ще ме заведете ли в стаята ми?

Пренебрежителното й отношение към него го изненада, но за кратко. Докато двете с Мери вървяха по коридора, той викаше след тях, че е най-добре бързо да си почине.

— За вечеря искам да слезеш долу! Чуваш ли ме?

— Човек наистина трябва да е глух, за да не го чуе — саркастично отбеляза Мери и я поведе нагоре по тесните стълби. — Но не е чак толкова лош, колкото изглежда. — Тя спря на площадката, за да си поеме дъх. — Не му е приятно да седи затворен вкъщи.

Каролайн не отвърна нищо. Малкото сили, които й бяха останали, се бяха стопили в усилията й да се пребори с него. Чувството й за достойнство се бунтуваше, когато той се нахвърляше с викове срещу Мери.

— Надявам се стаята да ти хареса. — Мери я въведе в малка светла стая и отстъпи назад. — Нямаше с какво да я подредя, затова реших да ушия нови пердета.

— Чудесни са. — Каролайн се изненада, че гласът й прозвуча толкова спокойно. В душата си се чувстваше разбита. — Всичко е много хубаво. — Докосна покривката на леглото. Беше от същия светложълт плат като пердетата. — Не биваше да си даваш толкова труд.

Мери се усмихна и положи ръце върху закръгления си корем.

— С това си запълвах времето. Логън го няма и… понякога се чувствам самотна. — Тя протегна ръка към Каролайн. — Толкова се радвам, че си тук. — Гладкото й чело внезапно се смръщи. — Сигурна ли си, че нищо ти няма? Ръцете ти са студени като лед. И си толкова бледа! — Мери стисна пръстите й в своите и погледите им се срещнаха. — Няма да е толкова лошо.

Каролайн се извърна, преди Мери да забележи сълзите, които се появиха в очите й, и се престори, че разглежда пердетата.

— Много си любезна, но ако може, бих искала да остана за малко сама.

— О, разбира се. Ще отида да кажа на някоя от индианките да ти донесе багажа. Ти си почини добре.

Когато вратата се затвори след Мери, Каролайн изпита желание да я повика обратно. Всъщност не от самота имаше нужда сега — сама в стаята, тя нямаше какво друго да прави, освен да мисли.

Отпусна се в креслото до прозореца и се опита да намери причина за постъпката на Улф — причина, различна от очевидната. Но колкото и да се стараеше, нищо не й идваше на ум.

Но пък и никой не я беше принудил да се люби с него снощи. Той не й беше дал никакви обещания. А тя си бе помислила, че… Каролайн затвори очи и се облегна назад.

Глупачка! Беше кръгла глупачка.

Не беше ли научила още на коляното на баща си какво трябва да прави? Урокът бе ясен. Да разчита винаги само на себе си. А тя си бе позволила да пренебрегне наученото и то заради какво? Заради красиво лице и мускулесто тяло. Заради очи, които сякаш имаха да й кажат толкова много, но в действителност бяха безмълвни.

Знаеше, че не е нито първата, нито последната жена, поддала се на страстите си, но това не й помагаше да се почувства по-добре. За неин срам продължаваше да седи до прозореца и да се ослушва за тропот на копита, които да й докажат, че е сбъркала в преценката си за Улф.

Но дългоочакваният звук така и не дойде и когато Мери плахо почука на вратата, за да обяви, че вечерята е готова, тя бе посрещната от една загубила илюзиите си жена.

— Не исках да те безпокоя, но Робърт каза… — Мери не довърши изречението.

— Знам — Каролайн се изправи и приглади гънките на полата си.

— Успя ли да си починеш? Още ми изглеждаш бледа.

— Добре съм. Наистина. — Каролайн й се усмихна, защото нямаше желание да я тревожи. — Ще слизаме ли? — Тя хвана ръката на Мери — малка утеха, която да я крепи при срещата й с бъдещето.

 

— Няма защо да отлагаме. Свещеник рядко минава оттук.

Каролайн не откъсна поглед от ситните бодове, с които поръбваше подгъва на една риза.

— Сигурно си прав.

— Говори по-високо, момиче, едва те чувам. По дяволите, и двете с Мери само хленчите.

Каролайн се опита да скрие омразата в погледа, който му хвърли. Бяха минали само две седмици, откакто бе пристигнала, а вече изпитваше към бъдещия си съпруг силна ненавист, която бе трудно да прикрие.

— Нито Мери, нито пък аз хленча. Ти сам каза да говорим тихо.

— Имах предвид да не ми крещите като продавачки на риба.

— Както кажеш — отвърна тя сдържано и продължи да шие.

— Ти, момиче, по-добре внимавай. — Робърт плесна с ръка по облегалката на креслото. — Все още мога да се откажа от този брак.

Откажи се! Откажи се! Искаше й се да изкрещи думите в лицето му, но и двамата знаеха, че не може. Картите й бързо бяха разкрити. Робърт бе разбрал, че тя няма пари. Знаеше и за брат й, и за желанието й да го осигури финансово. Заплахата, че ще ги остави на произвола на съдбата, беше изгодна за Робърт и той често я използваше.

Каролайн си пое дъх, за да се успокои.

— Кога ще пристигне свещеникът?

— Очаквам го тези дни. Разбрах, че последно бил проповядвал при индианците чероки близо до Естато. Чудя се защо ли се занимава с тия диваци.

Каролайн скъса със зъби конеца, за да не му отговори нищо.

— Къде тръгна? — Робърт почука с патерицата по крака на креслото.

— Да помогна на Мери в приготвянето на свещите. — Тя прибра ризата в кошницата с шивашките си принадлежности. — Днес е горещо и тя не бива да работи толкова много.

Животът в „Седемте бора“ не беше лош. Когато успееше да се отърве от присъствието на Робърт — за съжаление точно към това се стремеше, — можеше да види и да направи много неща. Беше й интересно да разговаря с индианките, които работеха в къщата. Отначало, като знаеха, че тя ще бъде съпруга на Робърт, те се отнасяха към нея с хладна любезност. Но с времето тя спечели сърцата им.

Индианките идваха в „Седемте бора“, за да получат срещу труда си стоките, от които се нуждаеха семействата им.

— Преди идваха мъжете — каза й една сутрин Садаи, докато месеха хляб.

— Защо вече не идват? — Каролайн натисна силно с длан тестото. Печенето на хляба се превръщаше в едно от любимите й занимания, макар че Мери й бе казала, че тестото не се меси така грубо. „Ти го удряш така, сякаш искаш да го накажеш, а нещастната топка от брашно и вода не ти е сторила нищо лошо“, каза й тя първия път, когато месеха заедно. Но нея не я беше грижа. Не тесто си представяше тя, когато забиваше пръсти в гладката маса.

Каролайн се изтръгна от болезнените спомени за Улф и се вслуша в думите на Садаи. Тя беше хубава жена, по-висока и едра от нея. Решеше дългата си черна коса назад и я връзваше на дебел възел на тила. Обичаше красивите неща и на ръцете си носеше безброй гривни от сребро и мъниста, които приятно подрънкваха, докато работеше.

— Вече не ги приемат. Великият баща оттатък водата ни наказва. — Думите й бяха изпълнени със сарказъм.

— Защото вашите воини са нападали заселници?

— Не знам. Те искат мъжете ни да се бият срещу техните врагове, иначе отказват да търгуват с нас.

— Нашите мъже също се бият срещу французите — намеси се Мери.

Каролайн избърса набрашнените си ръце в престилката и прегърна приятелката си.

— Логън ще се върне жив и здрав. Сигурна съм в това.

Усмивката на Мери бе тъжна.

— Разбира се. Просто ми се искаше да е тук, когато бебето се роди. — Тя погали корема си с любов.

— Може да се върне дотогава.

— Хм. — Садаи покри тестената могилка с чиста кърпа. — Англичаните и французите още не са готови да си разменят пояса на мира. — Въпреки че Каролайн й хвърли предупредителен поглед, тя продължи: — Страх ме е, че положението ще се влоши още повече, преди да се оправи.

— Не можеш да си сигурна в това, Садаи.

— Каролайн, не е нужно да ме заблуждаваш. Коремът ми може да е голям, но и аз чувам разни неща.

— Уойа ни предупреди, че ни очаква битка.

Каролайн стисна зъби.

— Той пък откъде знае?

Откакто бе пристигнала в „Седемте бора“, името на Улф бе споменавано няколко пъти. Въпреки желанието си да приеме всичко случило се между тях като урок, Каролайн не можеше да се справи с тревогата, която я обземаше всеки път, щом чуеше името му. Поне да не спохождаше сънищата й всяка нощ…

— Раф е добре осведомен по тези въпроси. Робърт никога не го слуша, но Логън смята, че би трябвало. Аз също.

— Какво е това, което Робърт трябва да направи?

— Инаду, змията, трябва да престане да мами.

Думите на Садаи бяха изпълнени с такава омраза, че Каролайн онемя. Но от това, че и други хора го ненавиждат, не й стана по-добре.

 

— Хайде, наведи се напред да ги наглася. — Мери отстъпи назад и наклони глава настрана, за да се наслади на резултата от работата си. — Изглеждаш прелестно.

Каролайн й се усмихна с благодарност. Но не се интересуваше как изглежда. Гадеше й се. Съгласи се да се облече като булка, само за да достави удоволствие на Мери. За разлика от другите, тя не виждаше празничност в предстоящото събитие.

— Сигурна ли си, че цветята в косата ми не са прекалено много?

— О, не. Когато се омъжвах за Логън, бях вплела в косата си рози и той каза, че много ми отивали.

Каролайн не отвърна нищо.

— Ти… може би се страхуваш?

— От какво? — Каролайн погледна в овалното огледало и се опита да не се намръщи.

— Ами… нали знаеш, от брачното легло. Мога да те уверя, че не е толкова лошо, колкото някои твърдят. — Бузите й се обагриха в яркочервено. — Ако трябва да бъда честна, бих казала дори, че е приятно.

Мери се зае да оправя гънките на обшитата с брокат рокля. Каролайн си помисли, че внезапното усърдие на приятелката й е предназначено да скрие смущението, но се радваше, че заниманието й изисква да не вдига очи към нея. Защото не искаше Мери да забележи объркването, изписано върху лицето й.

Бързо успя да си придаде спокоен вид, но не можа да потисне чувствата, които пулсираха в нея. Вече бе познала брачното легло, макар че нито пред хората, нито пред бога можеше да употреби думата с чиста съвест. Но това не пречеше на спомените й. Мери го наричаше приятно. Каролайн би продължила.

Чудесно!

Великолепно!

Божествено!

Полата й се разлюля, щом пристъпи към прозореца.

— Благодаря ти, че ми казваш. — Пое си дълбоко дъх. — Но няма защо да се притесняваш, ще се справя.

Трябваше да се справи. Затвори очи за миг и си припомни, че просто няма избор. Когато се обърна към Мери, усмивката й си бе на място.

— Мисля, че е време да слизаме.

С изправен гръб и високо вдигната брадичка тя влезе в салона. Идваше с четвърт час по-късно от времето, определено за бракосъчетанието, но изглежда никой не бързаше.

— А, ето я моята невяста със синя кръв. — Робърт вдигна чаша и разля от течността по копринената си жилетка, докато с насмешка поздравяваше Каролайн. — Досущ като жертвен агнец, нали?

Въпросът бе отправен към преподобния мистър Епълби, който не откри нищо неблагоприлично в него. Засмя се гръмко и сръбна още една глътка от чашата си.

Преподобният не приличаше по нищо на свещениците, които Каролайн бе срещала досега. Не знаеше точно към кое вероизповедание принадлежи той, но какво значение имаше това, след като и годеникът й, и свещеникът бяха пияни?

Само Мери се стараеше да превърне брачната церемония в празник. Тя влезе в салона мрачна и навъсена.

— Срам и позор за вас! Сега не е време да пиете.

— Защо пък не? Това ще е единственото ми удоволствие днес, благодарение на този счупен крак. — Робърт удари с юмрук по бедрото си и се сгърчи от болката. Насочи кръвожаден поглед към Каролайн и изразът на лицето му стана похотлив. — Освен ако Нейно благородие не се съгласи да усмири горещата ми кръв по други начини.

Каролайн само го изгледа студено, но Мери ахна.

— Тя ще те очаква в леглото си като всяка възпитана млада жена. — Беше опряла ръце на наедрелите си хълбоци и видът й напомняше квачка, която пази пиленцата си. Но Каролайн не беше невинно пиленце, нито пък чисто, девствено момиче. Въпреки това при мисълта да се отдаде на похотта на Робърт Макуейд й се завиваше свят.

За щастие церемонията приключи бързо.

Когато последните думи заглъхнаха, Каролайн се почувства като хваната в капан. Беше нелепо чувство, защото най-после двамата с Едуард бяха в безопасност или поне — финансово осигурени.

Сватбените гозби останаха почти непобутнати. Робърт и преподобният Епълби скоро се оттеглиха в кабинета, за да си налеят още освежителни напитки.

— Да не си болна? Толкова си бледа — обърна се Мери към Каролайн.

— Не, само съм уморена. — Тя бутна стола си назад и се изправи, засрамена от липсата на смелост. Неспособна да събере кураж, тя побягна от стаята.

Тъмнината добави още страдания към най-лошия ден в живота й. Каролайн лежеше под юргана с вкочанени крака и се вслушваше във всяко проскърцване по дъските на пода. Беше й казал, че ще дойде тази нощ.

„По дяволите, ти си моя съпруга и аз ще те имам когато и както си пожелая.“ Думите му, изречени преди да напусне сватбената трапеза, кънтяха в главата й. Тя се обърна настрана, сграбчи възглавницата и я притисна към ушите си. Не искаше да чуе тежките му стъпки нагоре по стълбите. Не искаше да идва.

Когато най-после заспа сред объркани и смачкани чаршафи, чувствените й сънища за Улф бяха помрачени от уродливия образ на баща му… нейния съпруг. На сутринта се събуди, за щастие, сама, но с болки в главата и разбунтуван стомах. Беше имала късмет, че снощи Робърт бе заспал в собственото си легло. И сега пак имаше късмет, че успя да стигне до нощното гърне, преди да повърне.

 

Кървенето не е чак толкова силно.

— Тогава остани в леглото заради мен. — Каролайн натисна раменете на Мери към възглавницата. — Освен това днес няма за какво да ставаш, Мери! — Каролайн придърпа стола по-близо до леглото и седна. — Нали не искаш с теб или с бебето да се случи нещо лошо? Какво ще каже Логън, ако… Просто трябва да се грижиш повече за себе си.

— Толкова го обичам…

Каролайн стисна ръката й.

— Знам, че го обичаш. — Беше разбрала по начина, по който светеха очите на Мери, когато говореше за мъжа си, и по който стискаше единственото писмо, получено от него, откакто Каролайн бе пристигнала.

— Да можеше и той да ме обича така силно, както аз него…

— Какво говориш? Сигурна съм, че те обожава! — Всъщност Каролайн знаеше много малко за по-големия брат на Улф. Мери, разбира се, говореше с възхищение за него. Робърт не казваше почти нищо за когото и да е от синовете си. Но той прекарваше повечето от времето си в плен на алкохола и изглежда нищо друго не го интересуваше.

— О, той се грижи за мен. — Мери извърна лицето си настрана. — И може би аз не бива да говоря така, но една жена винаги усеща тези неща.

— Какво усеща? — Каролайн се опита да я успокои. — Струва ми се, че тревогата ти е изпила ума.

Думите й предизвикаха желаната усмивка, но не разсеяха печалните мисли на Мери.

— Идеята да се оженим беше на Робърт. Искаше да има наследник за името си. — Тя погледна към Каролайн. — Една нощ ги чух да говорят за това, по-точно да си крещят. На Логън не му харесваше да търгува с индианците. Двамата с Робърт непрекъснато водеха битки един с друг.

— Заради нечестната търговия? — Каролайн бе научила от Садаи за отношението на индианците към Робърт.

— Да. Логън не одобряваше далаверите на баща си. Двамата с Раф отидоха заедно в Чарлз Таун да изложат истината пред губернатора. — Тя отметна кичур коса от лицето си.

— И какво се случи? — Каролайн си спомни за срещата на Раф с губернатора, докато тя чакаше във вестибюла. По израза на Мери и свиването на раменете й се досети, че резултатът не е бил добър.

— Литълтън обещал да разгледа въпроса. Дори назначил човек, който да извърши проверка, но нищо не се промени. Раф беше вбесен.

— А Логън?

— Не след дълго ме напусна.

— Не е напуснал теб. Нали сама каза, че е отишъл да се бие с французите?

— Жената винаги усеща — повтори Мери.

Каролайн направи всичко, което беше по силите й, за да убеди Мери, че не е права. Преди да излезе от стаята и да я остави да си почива, Мери вече бе признала, че вероятно тревогата за бебето и умората я карат да изпитва меланхолия. Въпреки това Каролайн се молеше Логън Макуейд да се появи по-скоро на пътеката към „Седемте бора“ и да увери жена си в своята любов.

Както винаги, когато минаваше край салона, тя се опита да стъпва съвсем безшумно. Но този път това не й помогна. Сви се, щом чу гласа на Робърт.

— Мисис Макуейд, елате при мен за малко.

С неохота, която не можеше да скрие, тя спря на прага.

— Тъкмо отивах към градината.

Тежките завеси бяха спуснати, но в стаята се процеждаше достатъчно светлина, за да забележи раздразнението му, когато й махна с ръка да влезе вътре.

Откакто бе пристигнала, той беше напълнял, а кожата му бе придобила пепеляв оттенък. Но изразът на лицето и тонът на гласа му си оставаха все същите, само алкохолът, който поглъщаше, ги променяше от време на време. Този следобед той изглеждаше относително трезвен, макар че на масата до него се виждаше чаша кехлибарена течност.

Погледът му я объркваше, докато стоеше пред него. Но тя съумя да придаде на лицето си любезно изражение.

— Мери си почива. Надявам се нищо лошо да не се случи на бебето.

— От край време жените раждат. Дивачките просто ги изтърсват и забравят за тях. Мери да не е първата? Какво сте се разлигавили двете с нея?

— Това ли е направила майката на Улф — изтърсила го и забравила за него? — Каролайн нямаше представа какъв дух я е обладал, за да изрече подобно нещо. Никога досега не беше споменавала пред Робърт името на сина му, нито пък бе намеквала, че знае за индианската кръв на майка му. Не й беше нужно дълго време, за да осъзнае с какво презрение се отнася съпругът й към индианците.

Без да иска бе уцелила болното му място, но вече бе късно и не можеше да глътне обратно думите. Зачака порой от ругатни и той не закъсня.

— Дяволите да те вземат, момиче! — Робърт скочи на крака така бързо, че загуби равновесие и се тръшна обратно в креслото. — Прекалено дълго търпя твоята наглост. Време е да ти покажа къде ти е мястото.

Мълчанието би било най-добрата отбрана в момента и Каролайн бе достатъчно умна, за да го разбере. Но днес явно някакво палаво дяволче се разпореждаше с езика й.

— Вече съм си намерила мястото.

Той се изсмя злобно.

— Твоето място е в леглото ми.

На това Каролайн не успя да намери отговор. Често чуваше тези думи и ги приемаше като заплаха. Робърт явно изпитваше удоволствие да наблюдава как тя пребледнява, докато той подробно й описва какво ще направи с нея, когато кракът му оздравее.

— И не се надявай, че ще можеш да ме избягваш още дълго… — Той отново се изсмя и избърса слюнката от устните си с опакото на ръката си. — С всеки изминал ден кракът ми се оправя. Ела да видиш, подутината вече е по-малка. — Той й махна с ръка да се приближи.

Каролайн разбираше, че се държи като страхливка, но не успя да събере кураж и да пристъпи към него. Затова бързо се извини, че в градината се нуждаят от помощта й, и изчезна зад вратата. Но до ушите й достигна хрипливият му смях и думите:

— Скоро, момиче, скоро ще е.

Макар че се бе поспряла за малко до вратата, за да успокои дишането си, и Садаи, и Уолини я погледнаха разтревожено, когато се приближи към тях по пътеката, водеща към градината.

— Да не би Мери да е по-зле? — попита я Садаи, след като пусна една тиквичка в торбата, завързана на кръста й.

— Не, не, дори изглежда по-добре. — Каролайн стегна панделките на бонето си, докато вървеше към тях през редовете царевица. Взе една торба, закачена до вратата на кухнята, и започна да я пълни заедно с другите две жени. Разменяха си незначителни фрази — за времето, за зимния лов, за войната.

— Садаи — попита внезапно Каролайн, — ти познаваше ли майката на Раф?

— Майката на Уойа, Алкини, не е от нашето село, но я познавах.

— Беше много красива — намеси се Уолини.

— Пфу! — Садаи направи гримаса. — Че ти изобщо не си я виждала, много си млада.

— Е, поне така съм чувала — оправда се Уолини.

Садаи сви рамене.

— Дъщеря ми е права. Наистина беше красива.

— Дълго ли е живяла в „Седемте бора“?

— Не знам. Казват, че дошла тук да се омъжи за лъжливата змия.

— О! — Сигурно Робърт й е обещал сватба, а после я е изгонил… — И какво се е случило?

— Нищо. Живя. Остаря.

— А Робърт… мистър Макуейд така и не се е оженил никога за нея?

— Не така, както го правят белите. Но при нас всичко е много по-просто. — По тона й личеше, че смята техния обичай и за по-добър. — Ние си разменяме подаръци и толкоз. Ако някой от двамата реши, че не желае да живее повече с другия, просто си тръгва.

— Алкини сигурно е решила да си тръгне? — Каролайн не можеше да си представи, че е възможно някой доброволно да живее с този човек.

Садаи поклати глава.

— Не. Той й каза да си върви. Години след това й взе момчето. — Тя цъкна с език. — Уойа трябваше да остане при нея. И да се учи от чичовците си. Така е при нас.

По-късно, седнала край потока, който се виеше зад къщата, Каролайн мислеше над думите на двете жени. Имаше навик да остава за малко тук, преди да влезе вътре. Наслаждаваше се на спокойствието и усамотението, докато денят отстъпваше пред здрача.

Величието на обкръжаващата я гора й даваше сила да изтърпи вечерта. Тези часове бе длъжна да прекарва със съпруга си. Днес, изплашена от спора, който със сигурност им предстоеше, тя остана малко по-дълго и, седнала на голям, покрит с мъх камък, наблюдаваше кристалната вода, която бълбукаше по гладките камъчета.

Никой не я безпокоеше, докато седеше там, ето защо, когато чу името си, тихо прошепнато, тя се стресна. Но още преди да се бе обърнала, вече знаеше кой стои зад нея. Сякаш с мислите си го бе повикала.

Бавно извърна глава, като си повтаряше, че е готова за срещата с него. За да осъзнае в следващия миг, че не е.

— Какво правиш тук? — Гласът й прозвуча с гордост, която само месеците, прекарани в болка и гняв, можеха да предизвикат.

— Дойдох да те отведа със себе си — отвърна Улф.