Кристин Дорси
Диво сърце (6)

ГЛАВА ПЕТА

— Яхнията е много вкусна. — Каролайн си взе още една лъжица от задушените зеленчуци и го погледна. Раф беше разчистил от масата книгите и свещта и я бе настанил на единственото кресло. Самият той седеше върху капака на дървен пътнически сандък.

— Какво има?

— Нищо. Защо питаш? — отвърна Каролайн бързо… Твърде бързо, помисли си тя.

— За три минути успя три пъти да похвалиш яхнията.

— Така ли? — Бе скръстила ръце в скута си и сега ги гледаше съсредоточено.

— Точно така.

Положи усилия да не поглежда към него, но в края на краищата се предаде. Както и очакваше, неустоимият му, страстен поглед бе насочен към нея. Притегляше я към себе си така, сякаш тя не притежаваше собствена воля. Каролайн навлажни устни, питайки се защо бе толкова трудно да преглътне.

— Ами… изглежда много ми харесва… яхнията, искам да кажа — поясни тя и усети как гореща вълна залива тялото й. А тя не идваше от огъня зад нея. Огънят, който очертаваше около тялото на Раф червен ореол.

— Изглежда е така.

Беше невъзможно да устои на усмивката му. Тя бързо бе разбрала, че всичко в него й действа по същия начин. Но това не значеше, че трябва да се предаде. Усилено търсеше какво да каже — трябваше да е нещо, което не е свързано с яхнията.

Изкашля се и каза:

— Сигурно много обичаш да четеш.

— Това изненадва ли те?

— Не. Защо трябва да ме изненадва? — попита, щом видя как той многозначително повдига гарвановите си вежди. Раф сви рамене и погледът й бе привлечен от широките му гърди. Там, където ризата му бе разкопчана, кожата изглеждаше тъмна и загадъчна на фона на снежнобелия памук.

— На някои им се струва странно дивак да чете Волтер.

— Възможно е. — Каролайн отпи от чая, който той бе приготвил. — Но ти забравяш, че те видях за пръв път в Чарлз Таун, а там изобщо не приличаше на дивак.

— Въпреки че понякога нося копринена жилетка и си връзвам косата на опашка, пак си оставам индианец.

— Не съм казала противното. — Като го гледаше сега, Каролайн не можеше да отрече, че в жилите му тече дива кръв, нито можеше да се самозалъгва, че това не я привлича. В него имаше нещо тъмно и опасно. Пулсът й запрепуска.

Много опасно.

Наведе се и взе най-горната книга от купчината до краката й. Прочете заглавието и проследи с пръст златните релефни букви.

— Неди обожава този философ. Четеше го и после настояваше да ми обяснява разсъжденията му. — Усмивката изчезна от лицето й. — Много ми липсва. — Вдигна очи и срещна погледа му. — Сигурно ме разбираш. Нали и ти имаш брат?

— А, значи Нед е твоят брат?

— Разбира се. Едуард ми е брат. Ти какъв мислеше, че ми е?

Той се наведе напред, облегна се с лакти на масата и в очите му заиграха весели пламъчета.

— Любовник. Някой млад обожател, който си изоставила, за да дойдеш в Новия свят.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Когато спомена Едуард преди… — Улф се облегна назад и скръсти ръце. — Това си помислих.

Каролайн поклати глава. Усещаше как по бузите й избива руменина.

— Не съм оставила разбити сърца след себе си. — Стана от креслото, събра празните глинени купи и ги занесе до кофата край огнището.

— Трябва ли ти още вода? — Улф проследи движенията й с поглед, после се изправи и хвърли още дърва в огъня.

— Не, тази ми стига. — Тя обърна лице към него. — Разкажи ми за твоя брат.

Улф седна на пода до нея и пое купата, която тя току-що бе измила. Избърса я с ленена кърпа.

— Какво искаш да знаеш?

Тя сви рамене и отново потопи ръце в топлата вода. Може би, ако вниманието й бе заето с разговор, нямаше да усеща колко близо до нея се намира той.

— Как изглежда?

— Интересува те дали е индианец?

— Нямах предвид това.

— Така ли? — Улф се облегна на стената, сви единия си крак и подпря ръка на коляното си. Погледна я за миг, преди да продължи. — Кръвта на Логан е чиста. Той е от втората съпруга на Робърт. Баща ми има и още един син, роден в Шотландия. Там живееше първата му жена.

Каролайн избърса ръцете си.

— Не предполагах, че ще бъда… че баща ти е бил женен три пъти.

— Три пъти — не.

— Но нали току-що каза…

— Има мъже, които се женят за индианските си любовници, Ваше благородие, но Робърт Макуейд не е от тях.

Веднага разбра какво иска да й каже. Усети болката в думите му и й се прииска да протегне ръка към него. Толкова силно, че се наложи да скръсти ръце, за да не го направи. Сега започваше да разбира защо Улф мрази баща си. Самата тя постепенно се настройваше против Робърт Макуейд.

— Логан се бие на север заедно с войската. Сигурен съм, че жена му ще се радва на твоята компания. — Каролайн не отвърна, само продължи да го гледа с големите си сини очи. Той поясни: — Жена му, Мери, живее в „Седемте бора“.

— Разбирам. Но ти каза, че имаш и друг брат. — Джеймс.

— Не те съветвам да произнасяш името му пред Робърт.

— Защо? Кажи ми!

— Доколкото разбрах, е бил обесен за това, че е подкрепял самозванеца.

— Ужасно! Баща ти сигурно го е преживял много тежко.

— Той се отказа от него много преди това.

Каролайн седна върху сандъка с лице към Раф.

— А ти?

Той повдигна вежди.

— Какво аз?

Знаеше, че задава прекалено много въпроси, но не можеше да спре. Всичко, свързано с Раф Макуейд, я вълнуваше.

— Разкажи ми за детството си.

— Живеех с племето на майка ми. Така е според техния обичай. — Дланта му се сви в юмрук. — Докато навърших десет години.

— Какво се случи тогава? — Каролайн се премести на пода до него.

— Тогава баща ми реши, че в жилите ми тече достатъчно негова кръв, за да похарчи няколко фунта за мен. Изпратиха ме да уча в Англия.

— Сигурно ти е било трудно, откъснат от близките си, от тези, които са те обичали.

— Трудно беше за майка ми — кратко отвърна той, преди да смени темата. Не търсеше съчувствието й. Наведе се към нея. — Но ти трепериш. Студено ли ти е?

— Не. — Преди да успее да го спре, той се пресегна и наметна още едно одеяло върху раменете й. Тя вече се бе увила с едно около кръста.

Може би дрехите ми вече са изсъхнали.

— Сигурно не са още — отвърна той и подпъхна одеялото около нея. Пръстите му докоснаха страните й. — Така по-добре ли е?

Каролайн кимна, защото нямаше доверие на гласа си. Но не студът я караше да трепери и тя имаше чувството, че той го знае.

Щом Улф взе пушката си и излезе от колибата, за да види конете, тя се спусна към дрехите си. Беше прав. Фустите й бяха още влажни, но това не я интересуваше. Бързо смъкна неговата риза, чиято миризма я караше да се чувства така необичайно. Тъкмо обличаше долната си риза, когато усети как кожата й настръхва от внезапния хлад, нахлул през вратата.

Извърна глава и бледите като лунна светлина къдрици се спуснаха по раменете й. На прага стоеше Улф.

Наблюдаваше я с тъмните си чувствени очи. Гледката я парализира. Мина цяла вечност, докато той облегне пушката на стената и затвори вратата. Вечност, насечена от лудото биене на сърцето й.

Знаеше, че я е видял гола и че в този миг вижда повече, отколкото приличието позволяваше. Но не можеше да събере сили, за да направи нещо друго, освен да се обърне към него и да го гледа как се приближава.

Панделките на деколтето, нанизани пред гърдите й, се развързаха. Усещаше как с всеки неин дъх мекият лен се разтваря и излага на показ все повече от плътта й. Плът, която ставаше все по-гореща, колкото по-близо идваше той.

Колибата бе тясна, а крачките му бавни и внимателни. Всяка стъпка подчертаваше животинската му гъвкавост и сила. И усилваше напрежението й. В погледа му гореше пламък, по-ярък от този в огнището.

Когато се приближи толкова близо, че Каролайн трябваше да повдигне лице, за да го вижда, той спря. Тя знаеше, че трябва да се извърне и да прикрие голотата си. Все пак ризата й беше стара и овехтяла. Но той я завладяваше… с високия си ръст, с мощта на едрото си тяло, с мириса на мускус. С тъмната жар на очите си.

Притегли я към себе си със сила, която тя още не разбираше. Но срещу която не можеше да се съпротивлява. Той я лишаваше от разум, от представата за добро и зло. С първото му докосване, нежна милувка по бузата, тя бе изгубена.

Клепачите й затрептяха и се спуснаха върху очите, миглите засенчиха бялата й кожа. Дланите му бяха загрубели, но грапавата им повърхност върху мекото кадифе на страните й възпламени в нея желанието да изпита повече.

С въздишка отърка буза в дланта му. Устните й докоснаха кожата му и опитаха соления й вкус. Поискаха още.

Коленете й се подкосиха, когато той целуна дългата извивка на шията й. Настойчивият му език я галеше, косите му се плъзгаха като пера по кожата й и по гръбнака й затанцуваха тръпки. Докато той с устни и зъби си проправяше път към рамото й, тя се гърчеше от нуждата да усети отпечатъка на твърдите му мускули върху тялото си.

Но Улф не се доближаваше, докосваше я само с длан и устни. Брадичката му, грапава от наболата брада, леко бръсна опърпаната презрамка на рамото й. Загубила опора, ризата й се свлече, но се задържа на щръкналото връхче на гърдата й.

Пръстите му се спуснаха по шията й към другото рамо, за да извършат и там същото чудо. После Улф я погледна с очи като тлеещи въглени и с едно движение на палците освободи ризата. Ленът се плъзна надолу и след миг се озова на пръстения под, изоставяйки Каролайн напълно гола и уязвима пред жадния му взор.

Тя очакваше да я обземе смущение. В края на краищата никой досега не я беше виждал така. Но то не дойде, дори когато той безцеремонно я огледа от глава до пети. Усещаше как топлината на погледа му се спуска бавно по шията й, за миг спира върху гърдите и продължава по корема към триъгълника от къдрави косъмчета.

Когато погледите им отново се срещнаха, тя трепетно въздъхна.

— Красива си.

Дори гласът му да издаваше изненада, думите му си оставаха ласкави. Но Каролайн не се интересуваше от това. За пръв път в живота си правеше каквото иска, без да мисли как то ще се отрази върху другите. Пое си дъх през зъби, щом пръстите му погалиха гърдите й, и високо простена, когато влажният дъх на устата му покри набъбналото зърно. Езикът му мъчеше възпламенената й плът, чак докато Каролайн вдигна ръце и зарови пръсти в, острата му коса.

Той коленичи пред нея, оставяйки влажната й гръд да трепти на светлината от огнището, и тогава краката й се подкосиха. Ако не бяха силните му ръце, обхванали бедрата й в прегръдка, и натиска на устните и брадичката му върху корема й, щеше да падне.

Едва издържаше на удоволствието, толкова силно, чак граничещо с болка. Там, където бе брадичката му, я заболя. Имаше чувството, че в нея се затяга възел.

Извика, когато дългите му пръсти си проправиха път между краката й и я накараха да се отвори за тях.

— Шшш! — Тя усети полъх в светлорусите косъмчета, пазители на женствеността й. — Няма да ти сторя нищо лошо.

Но Каролайн не можеше да мълчи. Поне не когато върхът на езика му я докосна. Възелът се затегна непоносимо и избухна, оставяйки тялото й разбито след всяка вълна от пулсиращо удоволствие.

Пръстите й се свиваха и отпускаха, отначало мачкаха косата му, после ризата. Устните й омекнаха, главата й се залюля, а тръпките я заливаха една след друга. Полетя във висините като ястреб, кръжащ високо в небето, после бавно се спусна обратно на земята.

Но преди да се приземи, две силни ръце я повдигнаха. Почти изгубила съзнание, тя се облегна на тях и се отпусна върху гърдите му. Той я положи на мечата кожа, а ръцете й, увити около врата му, го придърпаха към нея.

Целувката му бе дълбока и чувствена. Не си бе представяла, че подобно нещо съществува. Тя възпламени отново искрата на желанието, за малко потушено, но все още тлеещо дълбоко в нея.

Ръцете й разтвориха ризата му, избутаха памучния плат настрана от широката му гръд и се насладиха на горещата кожа. А през цялото време той я целуваше, угощаваше се с устните й, гмуркаше езика си в дълбините на устата й. Пръстите му се впиваха в косата й, обрамчваха лицето й и държаха главата й в окови, докато траеше атаката на устните му.

Тялото й не желаеше повече да спазва приличие. Под тежестта на Улф то се извиваше, гърчеше и търкаше неукротимо в неговото.

Бедрото му, изтъкано от мускули, я възседна през кръста. Той се изправи над нея, нетърпеливо издърпа ризата през главата си и я захвърли в отсрещния ъгъл на колибата. Гамашите му я последваха. Наведе се над нея. Огънят хвърляше сенки върху него и те играеха див танц по гладката му кожа. Тя усети тежестта и топлината на това силно тяло.

Улф се подпря на лакти, за миг погледна лицето й, преди отново да се хвърли срещу устните й.

— Може да те заболи — прошепна в косата й, но се съмняваше, че го е чула. Съмняваше се, че тя изобщо съзнава каквото и да било, с изключение на изгарящата страст, която блестеше в светлите й очи.

С колене разтвори бедрата й. Беше твърд и напрегнат още откакто влезе в колибата и я видя как се преоблича. Въпреки това се колебаеше. Съвестта ли го спираше сега, когато се намираше толкова близо до нея, че усещаше топлината, струяща от тялото й? Улф не знаеше. Но не можеше да отрече, че се колебае да стори това… точно на нея.

— Моля те, моля те — настояваше тя. Гласът й звучеше като стенание. Не знаеше за какво точно го моли. Знаеше само, че той може да направи нещо, за да утоли дивата й жажда. Тялото й се плъзна надолу.

Толкова се бе старал да запази самообладание, но сега, щом топлата й влага намокри върха на неговата мъжественост, волята му го напусна. Навлезе в нея. Отначало внимателно, после, когато срещна фината бариера, натисна по-силно. Тя тихо изхлипа в мига, в който се раздели с моминството си, и Улф замръзна.

— Шшш, тихо, Агехиагуга. Знам, че боли. — Наведе се и целуна влажните й устни. — Но само първия път, кълна се.

Тя го погледна с широко отворени, доверчиви очи. Леката й усмивка бе предназначена да облекчи страданието му заради нейната болка. Но не успя. Ала скоро Улф забрави всичко друго, освен желанието си да се загуби в нея. Тя инстинктивно повдигна бедра и го накара да нахлуе по-навътре.

Все по-дълбоко и по-дълбоко навлизаше той, загубил способност да разсъждава. В съзнанието му остана единствено нуждата да се слее с нея. Всеки нов тласък бе по-мощен от предишния. Ускори ритъм, но в изпепеляващата страст не забравяше, че тя среща всеки негов удар с наслада.

Инстинктът му подсказа, че тя наближава върха. Мускулите й се стегнаха, дишането й стана насечено и плитко. Той се гмурна отново, изчака трусът да премине, ноктите, които бе забила в гърба му, да го пуснат и чак тогава се остави да полети във висините.

Когато Каролайн се върна на земята и събра достатъчно сили, за да отвори очи, тя откри, че Улф я гледа с мрачен и непроницаем израз на лицето. Сърцето й още препускаше и не бе сигурна дали тялото й някога ще престане да трепери. Въпреки това се усмихна. Той не й отвърна с усмивка.

Вместо това смръщи чело.

— Извинявай. — Това бе всичко, което каза, но от тона му я побиха тръпки.

— Няма за какво да се извиняваш. Не ме боля много. Наистина.

Той се претърколи настрана и закри очите си с ръка.

— Радвам се — каза накрая. Без да я поглежда, придърпа едно одеяло и зави с него и двамата. — Време е да спим.

Но сънят не идваше при него, както и при нея. Улф лежеше по гръб и наблюдаваше трепкащите сенки по гредите на покрива. Знаеше, че и тя прави същото. За бога, трябваше да й каже нещо… Нещо успокоително и нежно. Нещо, което да смекчи злината, която й бе сторил.

Но в съзнанието му не идваха думи, способни да поправят стореното. Нищо не можеше да смекчи удара, който й бе нанесъл, отнемайки девствеността й. А мисълта колко приятно му бе да прави любов с нея не излизаше от главата му. По план не трябваше да изпита удоволствие от това. Нито пък тя, помисли си Улф безжалостно. Отмъщението не биваше да е примесено с наслада.

— Раф.

Името му, едва прошепнато в полумрака, го накара да настръхне.

— Буден ли си още?

— Да. — Неохотно извърна глава и я погледна. Тя се взираше в тавана, а профилът й му се стори красив и чист. Той си пое дълбоко въздух. — Искаш ли нещо?

Тя леко се поколеба, после Улф чу шумоленето на косата й по мечата кожа, когато поклати глава.

— Не, нищо.

Би трябвало да остави нещата така. Да я остави да си мисли каквото иска. В края на краищата това щеше да се окаже по-лесно за нея. Но Улф откри, че е неспособен просто да лежи на една педя от нея и да не предприема нищо.

Като си каза, че би направил това дори за жена, чието тяло е купил, той протегна ръка към нея. Изразът на лицето му бе тъжен, когато я взе в прегръдката си.

Тя веднага се сгуши до рамото му и намести крехкото си тяло до неговото. Пасваха си идеално. Улф затвори очи и наум прокле баща си. Само старецът да не беше такъв проклетник! Да не беше лъгал и мамил племето му! Да не беше постъпил така жестоко с майка му! Да не беше довел лейди Каролайн Симънс от Англия! Господи, да не беше правил всичко това!

— Какво има?

— Нищо — отвърна Улф твърде бързо. Усещаше погледа й върху себе си, но не обръщаше глава. — Защо питаш?

— Не знам. Изглеждаш ми… — Каролайн нямаше представа какво я прави толкова смела. Но всъщност всичко, което вършеше тази нощ, я изненадваше.

— Уморен съм, това е — обясни Улф. — Хайде, сега заспивай.

Но каквото и да твърдеше, той не успя да заспи дълго. Лежеше, прегърнал спящото й тяло, и се опитваше да не мисли.

Изглежда накрая бе задрямал, защото се събуди призори. Събуди се от еротичен сън и откри, че той не е само плод на въображението му. През нощта тя се бе въртяла в леглото и сега един дълъг бял крак с кожа като кадифе почиваше върху бедрото му на сантиметри от напрегнатата му мъжественост. Ръката си бе прехвърлила през кръста му, а бузата си бе притиснала до гръдта му. И той я желаеше силно.

Но вече бе отмъстил на баща си.

Ако я вземеше отново, това нямаше да има нищо общо с възмездието за страданията на майка му. Причината щеше да е в желанието, което изпитваше към Каролайн.

Битката в него бе кратка и изгубена още преди началото.

Ръката му проследи извивката на талията й и полегатия склон на бедрото й. Пръстите му се промъкнаха към женствеността й и откриха, че тя вече е топла и влажна. Може би сънуваше същия сън, от който той току-що се бе събудил.

Но не беше сън, когато тя повдигна крак и му освободи пътя до топлата пещера, когато простена чувствено и накара сърцето му да забие лудо.

— Боли ли те? — Все пак Улф бе стъпил здраво на земята.

— Не. — Думите й секнаха в мига, когато той пъхна пръст в нея. — Това, което правиш с мен, е…

— Какво? — Улф се обърна така, че да я вижда, без да маха ръката си.

— Прекрасно — отвърна тя. — Караш ме да се чувствам прекрасно.

Последните й думи бяха прошепнати до устните му, които се впиха в нейните. Тя разтвори уста и езикът му влезе в тихото пристанище и затанцува в същия ритъм, в който се движеше и пръстът му в нея.

Тялото й се стегна мигновено. Досега не беше срещал толкова отзивчива жена. Той вдигна глава и на меката златиста светлина се загледа в нея. Тя се носеше на вълните на екстаза. Беше доволен, че поне й доставя удоволствие. Че вижда как седефената кожа аленее, как набъбналите розови връхчета на гърдите й се протягат към него. Опита едното, после другото, докато тя се връщаше на земята.

— Мм, чудесно — прошепна тя и Улф се засмя.

Каролайн събра сили и се облегна на лакти. Той лежеше с глава върху корема й и нещо в тази гледка накара сърцето й да се свие.

— А ти? — попита го тя. Косата му погали кожата й, когато той повдигна глава да я погледне.

— Какво аз?

— На теб… — Каролайн се пресегна и погали гарвановите коси. — На теб харесва ли ти?

Усмивката му, светкавица от бели зъби, я накара да се изчерви и да благодари на полумрака в стаята. Устните му бавно се изкачиха нагоре по тялото й и оставиха след себе си диря от възбудена кожа. Накрая той легна до нея.

— Ти спираш дъха ми. Желая те толкова силно. Аз… — прекъсна думите си и се обърна на една страна. Взе ръката й и я поведе надолу по тялото си. Тя не се възпротиви, когато той постави пръстите й около коравата си мъжественост. — Копнея за теб, Агехиагуга.

Ръката й остана там, дори след като той я пусна, за да я погали.

— Какво означава Агехиагуга? Ти го каза и снощи.

— Така ли? — Улф не бе забелязал. — Лунна жена. — Зарови пръсти в къдриците й. — Косата ти е с цвят на лунни лъчи — прошепна той. Но не й каза, че вече мисли за нея като за Агехиагуга.

Каролайн го придърпа към себе си. Тежестта му бе добре дошла, както и първият тласък, и всички следващи, които нахлуваха в нея все по-дълбоко и все по-бързо. Силното му тяло се вливаше в нея, изпълваше я изцяло и караше душата й да лети. И думата „прекрасно“ вече бе неспособна да изрази чувствата й.

 

— Какво означават?

Двамата лежаха един до друг. Улф беше свил ръката си в лакътя и с длан подпираше главата си. Наведе брадичка и проследи с поглед пръста й, който се движеше по татуировките на гърдите му.

— Не съм предполагал, че си толкова любопитна — подразни я той, наведе се напред и положи целувка между гърдите й. Изправи се и взе ръката й в своята. — Повечето от тях не означават нищо. Просто са символи на моето племе и на семейството ми.

— Харесват ми — Каролайн плъзна пръст по една, която пресичаше ребрата му, и се изненада от това, че той изведнъж се сви. Опита пак и той реагира по същия начин. — Имаш гъдел.

— Нямам — възпротиви се той, но не спираше да се гърчи, щом го докоснеше на същото място. — Ако не престанеш веднага, ще…

— Какво ще направиш? Ох! — Движенията му бяха толкова бързи, че тя нямаше време дори да изохка. В един момент той лежеше до нея, а в следващия вече бе възседнал бедрата й. Хвана ръцете й и ги прикова високо над главата й. Извисяваше се над нея като разярен див звяр, но тя не се страхуваше. Засмя се и той отметна глава назад и се присъедини към смеха й.

— Имаш красива усмивка.

Думите му го изненадаха толкова, колкото и нея. И го накараха да осъзнае, че трябва да прекрати това. Независимо колко приятно му беше. С ловко движение се освободи от нея и се изправи.

— Време е да ставаме. Ще запаля огън.

Каролайн не можеше да откъсне поглед от него, докато той стягаше връзките на гамашите и обличаше риза. Миг след това той излезе и затвори вратата след себе си. Тя напусна постелята от кожи. Тази сутрин беше хладно, затова бързо навлече долната си риза. Сложи си корсаж и фуста. Роклята тъкмо се спускаше по тялото й, когато той се върна. Пусна цепениците пред огнището и се захвана да разпалва угасналите въглени.

— Казах ти, че ще запаля огъня. Можеше да станеш от леглото, чак когато се стопли.

— Не ми е студено — едва успя да задържи зъбите си да не тракат, докато лъжеше.

Той само я погледна и сви рамене.

— Мога да приготвя закуска. — Каролайн предпазливо пристъпи към него. Така, както се държаха един с друг сега, й беше трудно да повярва, че преди малко е лежала в прегръдките на този мъж. Копнееше да задържи атмосферата на изминалата нощ.

— Ваше благородие готви? — Тъмните му вежди се повдигнаха скептично.

— Малко. — Нямаше смисъл да го лъже, защото така или иначе той скоро щеше да разбере истината. — Но искам да се науча. — Представяше си как ще живеят заедно. Той ще ходи на лов и за риба, а тя ще му готви. И всяка нощ щяха да споделят постелята от мечи кожи.

— Тази сутрин аз ще се погрижа за закуската — каза той и й махна да седне в креслото.

Наблюдаваше го и се възхищаваше на животинската му грациозност, докато той бъркаше овесени ядки и вода в медено гърне и го слагаше на огъня.

— Откога живееш тук?

— Откакто се върнах от Англия.

— Ясно. — Не беше много разговорлив, но поне отговаряше на въпросите й. Каролайн се надяваше, че като се опознаят, постепенно ще започнат да разговарят по-свободно. — Мислех си, че си можел да живееш при майка си.

— Искаш да кажеш с племето чероки? — Той разбърка кашата.

Тя кимна.

— Можех, но майка ми почина, а на мен ми харесва повече тук.

На Каролайн тук също й харесваше.

В ранните утринни часове, докато лежеше в обятията му, беше премислила всичко. Очевидно сега вече не може да се омъжи за баща му. Двамата с Раф се обичаха. Поне тя го обичаше, а ако той не изпитваше същото към нея, с времето сигурно щеше да я обикне. Бе решила да живее с него тук, в колибата.

Щеше да повика и Нед. Улф нямаше достатъчно пари, за да плаща таксата в училището на Едуард. Брат й отначало щеше да се сърди, че го принуждава да напусне родните места, но скоро щеше да обикне Новия свят. Освен това Улф можеше да продължи образованието му с книгите, които притежаваше.

Но най-хубавото бе, че всички щяха да са заедно.

Вече се питаше дали е постъпила добре като е оставила Едуард сам в Англия. Но сега това нямаше значение.

Щеше да й бъде трудно да съобщи на Робърт Макуейд, че няма да се омъжи за него. Но нямаше съмнение, че той щеше да я разбере, след като двамата с Улф обясняха, че… Не знаеше какво точно ще му обясняват, но бе сигурна, че заедно ще измислят нещо.

Предстоящият разговор с баща му изглежда гнетеше и Улф. Почти не проговори, докато се хранеха, нито после, когато се качиха на конете за последния преход. Над пътеката беше надвиснала сутрешна мъгла и затова й бе трудно да разглежда пейзажа. Но от време на време завесата се повдигаше и от гледката на забулената долина дъхът й секваше.

Преди обяд спряха, за да дадат почивка на конете.

— „Седемте бора“ е зад онзи хребет — каза Улф, след като й помогна да слезе.

Искаше й се да се притисне до него, да усети прегръдката му както снощи, но поведението му не я подканяше към интимност. Той поведе конете към едно поточе, което се плискаше върху близките скали, и тя го последва. Улф не обърна внимание на присъствието й, затова тя докосна ръката му. Само допира до него, до мускулите и топлината на тялото му я връщаха към ярките чувствени спомени от снощи. Каролайн преглътна, но не се стресна от руменината, заляла страните й.

— Знам, че няма да ти е лесно — каза му тя.

Той се обърна и я изгледа дълго и изпитателно. За миг тя си помисли, че ще я привлече към себе си. Но той не го направи. Хвана поводите на конете и тръгна обратно по пътеката. Преди да се наведе, за да я повдигне на седлото, погледите им се срещнаха.

— Права си, Каролайн. Не ми е лесно.

Къщата в „Седемте бора“ изглеждаше величествена в сравнение с колибата, където прекараха нощта. Но за Каролайн това нямаше никакво значение. Домът на Улф й стигаше. Не й трябваха два етажа от рендосани греди, за да е щастлива. Къщата, към която се приближаваха, изглежда не бе строена наведнъж, а постепенно. В централната част имаше врата, два прозореца на първия етаж и три на втория. Отляво се виждаше пристройка, която приличаше на кухня, а отдясно за симетрия бе построена още една стая. Там имаше отделен вход, около който стояха няколко души, приличащи на индианци.

Улф кимна към тях, но не каза нищо. Помогна й да слезе от коня. Тя усети напрежението в ръцете му и се помоли всичко да мине леко. Надяваше се, че разговорът с баща му няма да продължи дълго и че Робърт ще прояви разбиране. Нито тя, нито Раф имаха вина за случилото се снощи.

Но сърцето й се свиваше и тя нерешително тръгна към къщата след мъжа, когото обичаше.

Вътре тежки завеси засенчваха прозорците и отначало й беше трудно да различи седналия в мекото кресло до камината човек, чийто превързан крак бе подпрян на табуретка. Но гласът му прогърмя ясно. В него се долавяше шотландски акцент и пристрастеност към алкохола.

— Навреме пристигна, момче. Това ли е тя?

Улф не отвърна, само отстъпи настрана и Каролайн успя да разгледа по-добре мъжа, заради когото бе дошла в Америка. Той също я огледа. Тя не знаеше какво да направи, освен да стои пред него, докато светлозелените му очи я изучаваха.

Това, което видя, не му направи никакво впечатление. Завърши огледа и изсумтя:

— Става. — После се провикна: — Мери!

Каролайн хвърли поглед към Улф в очакване той да обясни на баща си, че всъщност мнението му няма никакво значение, защото тя няма да живее с него. Но когато в стаята се появи млада жена, очакваща дете, Улф се завъртя на пети и се насочи към вратата.

— Мери ще те заведе в стаята ти — каза по-възрастният Макуейд, но Каролайн не му обърна внимание.

Слисана гледаше как Улф отваря вратата и прекрачва прага.

— Не ме ли чуваш, момиче? Къде отиваш?

Каролайн се престори, че не чува въпроса, отправен към нея, и се спусна към входа. Повдигна поли и се затича, но докато стигне до верандата, Улф вече бе възседнал коня. Животното нервно подскачаше на задните си крака и Улф направи малък кръг, когато тя извика името му.

— Не… не разбирам какво става — бе всичко, което можа да му каже, а той я гледаше от гърба на жребеца. Не й даде обяснение, само срещна погледа й и на лицето му се изписа мрачен израз, после пришпори коня.

Докато се отдалечаваше, тя стоеше и го гледаше с невярващи очи.

Зад гърба й сърдит глас я повика по име.