Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Savage Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Дорси. Диво сърце

ИК „Абрис“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА СЕДМА

— Да не си полудял?! — Каролайн неволно отстъпи назад и в бързината се спъна в един стърчащ корен. Ръката на Раф се стрелна и я хвана, за да не падне. Знаеше, че би трябвало да му е благодарна за помощта, но не беше. Веднага щом се почувства сигурна, тя се отдръпна от него.

Независимо от всичко, което се бе случило, той й въздействаше по същия начин, както и преди.

Каролайн си пое дълбоко дъх:

— Смятам, че трябва да си тръгваш.

— Не и без теб.

Тя ахна от изненада. Думите му й бяха познати. Всяка нощ ги чуваше в сънищата си, всяка нощ виждаше едно и също: той идва при нея, моли я за прошка, настоява тя да тръгне с него; кълне й се във вечна любов…

Но сега това не беше сън. И макар че мътната светлина на здрача придаваше на сцената нереалност, Каролайн знаеше, че мъжът от плът и кръв, който стои пред нея, не е плод на въображението й. И думите му не бяха само нещо, което тя желаеше да чуе.

Но сега вече бе твърде късно.

След като веднъж бе помолила Улф да си тръгне, тя беше неспособна да направи нещо повече — само стоеше и се взираше в него. Спомените й бяха ярки и хубави, но бледнееха пред действителността. Той беше по-висок, с по-широки рамене, по-мургав и по-красив, отколкото го помнеше. И макар че облеклото му бе по-цивилизовано от последния път, когато го бе видяла — сега носеше ленена риза и гамаши за лов, а косата му беше вързана на опашка, — от истинския Улф се излъчваше повече дива сила, отколкото от сънищата й. Дори от най-еротичните.

Гласът му, нисък и плътен, разпръсна чувствената магия, която я бе завладяла.

— Каролайн.

— Мисис Макуейд. — При тези думи той стисна зъби. — Сега вече съм мисис Макуейд.

Стори й се, че видя тъга и нещо друго в очите му, преди той да сведе поглед. За миг дългите тъмни мигли хвърлиха сянка върху кожата му. Но когато отново я погледна, изразът на лицето му бе непроницаем.

— Чуй ме, Каролайн.

— Не! — Тя се отскубна, щом той се опита да я докосне отново. — Няма! — Усети, че в очите й се събират сълзи, горещи и горчиви, и с всички сили се постара да не се търкулнат по бузите й. — Повече нямам намерение да те слушам! Иди си и ме остави на мира. — Обърна му гръб, а маската на сърдито презрение започна да се топи върху лицето й. — Не ти ли стига това, което направи?

Улф знаеше, че срещата с нея няма да е лека. Една част от него, малодушието, което понякога мами всички мъже, го съветваше да отиде с вестта направо при баща си. Но Каролайн заслужаваше повече от това… много повече. Улф направи стъпка към нея и, когато тя не помръдна, още една.

— Тук не си в безопасност.

Тя повдигна брадичка още по-високо и той видя как в дълбините на сините й очи като светкавица блесва гняв.

— Ти ме доведе тук.

— По твое настояване. Или греша, че пристигна от Англия по свое желание? — Тонът му охладня. — За да се омъжиш.

Тя не отвърна нищо, изгледа го сурово, преди да се извърне. После твърдо изрече:

— Отивай си.

— Не мога. — Едва се сдържа да не обхване с длани нежните рамене, да усети топлината на тила й под устните си. — Съжалявам за…

— Недей. Не се извинявай за това, което направи. Не мога да го понеса.

— Съжалявам само за болката, която ти причиних.

— Надявам се да съжаляваш цял живот. — Тя мина покрай него и се запъти към къщата.

Тогава той я хвана, стисна ръката й и я изви към себе си. Лицето му беше на сантиметри от нейното.

— Не си спомням да съм те карал насила да правиш каквото и да било. — Думите му бяха жестоки, предизвикани от гняв и… вина. Вина, която не го напускаше, откакто я бе оставил на милостта на баща си. А той не знаеше милост.

— Прав си. — Не искаше да се намира толкова близо до него, че да усеща мириса му. Това събуждаше в нея спомени.

— Не. — Челото му докосна косата й. — Всичко беше мое дело, ти нямаш вина.

Каролайн с мъка си пое дъх.

— Остави ме… моля те.

Вместо да я послуша, той я привлече по-близо до себе си. Тя усещаше натиска на силното му тяло и копнееше да се отпусне върху него. Когато Улф повдигна брадичката й, за да я погледне в очите, тя очакваше устните му да се впият в нейните. Настойчиви и жадни. Искаше да почувства сладката забрава на неговата целувка, на докосването му. Да забрави, че я е напуснал, че е омъжена за друг; и че този друг е баща му.

Но не можеше. Сви юмруци и го заблъска.

— Пусни ме!

— Първо ще ме изслушаш. — Той продължаваше да я държи здраво. Облакът, замъглил съзнанието му, се разпръсна. — Тук се намираш в опасност.

— От теб, може би. — Докато се бореше да се отскубне от него, няколко къдрици се изплъзнаха от фибите, с които бе забола косата си. Но битката с него беше безсмислена и когато той стисна раменете й и я разтърси, тя престана да се съпротивлява.

— Чуй ме! Сред моето племе се говори, че ще отмъщават за минали злини.

— Какво пък значи това? — Въпреки гнева си, въпреки чувственото привличане, което, за неин срам, бе по-силно от гнева, Каролайн си даде сметка, че той говори искрено и е много разтревожен.

— Мъст. Каролайн. Срещу тези, които са им сторили зло. Някои от воините непрекъснато говорят за това. Казват, че щом англичаните искат, те ще се бият. Но сами ще изберат врага си.

— Говориш в гатанки. — Каролайн изви глава настрана и се принуди да си спомни как се чувстваше последния път… когато той се отдалечи на коня си, без дори да погледне назад.

— Това не е игра на думи… нито каквато и да било игра. Повечето от вождовете проповядват търпение и разбирателство, но по-младите са с гореща кръв.

Каролайн беше пленница на очите му, а съзнанието й осмисляше чутото. Разби оковите на погледа му и леко потръпна.

— Не си прав. И преди ме предупреждаваше, а всичко е мирно и тихо. Садаи и Уолини идват всеки ден. Станахме приятелки.

— Едва ли има друг човек — Улф посочи с глава към къщата, — когото племето ми да мрази повече.

— За Робърт ли говориш? — Беше чувала същото от жените, но досега не смяташе, че индианците ще предприемат нещо. Пое си дълбоко дъх. — Съзнавам, че със съпруга ми не винаги се… — Искаше да каже „живее лесно“, но не биваше да пренася разговора върху личните им отношения. — Може да е сторил на индианците неща, които не е трябвало да върши, но…

— Значи така си мислиш? Че съм дошъл при теб с жалбите на моя народ?

— Не знам защо си дошъл. — Тя прехапа долната си устна, за да не затрепери.

— Вече ти казах, Каролайн. — Силните му ръце обхванаха лактите й под набора на ръкавите.

— Не ме наричай така. — Опитите й да се освободи бяха напразни.

— Ако вождовете изгубят властта си над воините, те ще нападнат. Виждал съм и преди да се случва същото. — Погледът му отново я хвана в примката си. — А тогава ще унищожат тези, които са им сторили зло. Искам да си далеч оттук, в безопасност, когато това се случи. — Силата на последното му признание озадачи самия Улф. Беше си повтарял, че отива в „Седемте бора“, както би отишъл навсякъде, за да предупреди обитателите. Не се чувстваше особено длъжен да стори това за баща си, но се тревожеше за жената на брат си.

Ала сега трябваше да признае пред себе си, че всъщност най-много се тревожеше за Каролайн.

Мислите й се блъскаха отчаяно. Това, което му каза, беше самата истина. Откакто бе пристигнала тук, по нищо не личеше, че между индианците и белите заселници съществува вражда. Обаче досега не беше срещнала индианец, който да изпитва нещо друго освен презрение към Робърт. Ала и тя не изпитваше нищо друго.

Но ако Улф беше прав… ако предстояха битки… какво щеше да се случи с него? Тя трябваше да знае.

— Ти на чия страна ще застанеш?

— Ако избухне война? — Той се загледа отвъд потока. — Не знам. — Обърна се отново към нея и улови погледа й. — Може би има надежда. Разбирам и двата народа. Сега отивам при вождовете, за да ги убедя да разговарят с губернатора Литълтън. През това време искам двете с Мери да се настаните във форт Принц Джордж.

— А баща ти?

Тъмните му вежди се свъсиха.

— Ако желае, и той може да дойде с вас.

— Той ми е съпруг. — Каролайн се вгледа в очите му.

— Знам. — Садаи му беше казала за сватбата. И макар Улф да знаеше, че това неминуемо ще се случи, оказа се, че му е по-трудно да приеме новината, отколкото бе очаквал.

— Как… — Улф се поколеба, защото не му достигаха думи. — Добре ли си?

— Да. — Тя се извърна с гръб към него, за да не забележи нещастния й израз. Сложи ръце на хълбоците си и въздъхна:

— Смятам, че трябва да съобщиш това, което ми каза, на твоя… на Робърт и Мери.

 

— Върви по дяволите! — изплю Робърт срещу сина си.

Улф бе последвал Каролайн при стареца и сега крачеше напред-назад из стаята. По нейно настояване беше изложил пред него всички факти, както ги знаеше. Не се изненада, че Робърт се изсмя при вестта, че ги очакват кръвопролития.

— Индианците няма да направят нищо. Искаш ли да знаеш защо? — Не изчака отговор. — Защото са шайка пъзльовци.

Каролайн, застанала до засенчените прозорци, видя как Улф настръхна. Той пристъпи към Робърт, но спря.

— О, много ги бива в приказките — продължи баща му. — Талцуска и ония, дето се влачат след него. Но нито един от тях няма кураж да вземе пушката и да се бие.

— Не са много мъжете на честта, които не отвръщат, когато ги мамят.

Въздухът между двамата мъже сякаш пращеше, зареден с омраза. Каролайн видя гневна светкавица върху бледото лице на съпруга си. Той сграбчи облегалките на креслото, но не направи опит да стане. Може би знаеше, че дори прав изглежда като джудже пред високия си син.

— За какво намекваш, момче? И ти ли като събратята си се страхуваш да кажеш това, което мислиш?

Единствената светлина в стаята идваше от малка свещ, горяща върху масата до креслото на Робърт. Улф пристъпи напред, докато се увери, че е достатъчно близо, за да наблюдава добре стареца… и самият той да се вижда ясно.

— Казвам, че удряш в кантара и продаваш развалени стоки. — Улф присви очи. — Казвам, че търгуваш нечестно.

Думите му бяха произнесени с нисък и сдържан тон, но според Каролайн това ги правеше дори по-жилещи. Тя не се съмняваше, че всичко е истина. Но се чудеше какво ли ще направи Робърт сега, когато обвиненията бяха изречени открито. Той отметна глава назад и челюстите му се затресоха в смях. Тя изпусна затаения си дъх.

— Ти носиш желязо в себе си, момче. Не си като другите страхливи диваци. — Той изтри очите си с опакото на ръката. — Но винаги съм знаел, че е така, защото моята кръв тече в жилите ти.

— Не се гордея с това.

Веселието напусна лицето на Робърт.

— А би трябвало. Колко души от твоята раса имат това, което аз ти дадох? Изпратих те да учиш в Англия. Похарчих пари, за да направя от теб джентълмен, бях готов да пренебрегна индианската кръв, която те очерня, а ти какво? Сега можеше да носиш копринен костюм и да ми помагаш в управлението на „Седемте бора“. Вместо това ти живееш в онази колиба и се обличаш като дивак.

— Не мисля, че… — започна Каролайн.

— Ти не се меси в това, момиче.

Думите бяха на Робърт, но това, което я накара да отстъпи назад в полумрака и да се откаже от всякаква намеса в спора, бе погледът на Улф. Пък и, каза си тя, тези неща не я засягаха. Не беше свързана с онова, за което се караха. Но продължи да наблюдава Улф, който отново закрачи из стаята.

Той се приближи към прозореца, опитвайки се да обуздае гнева си. Споровете с Робърт бяха безполезни. Отдавна се беше убедил в това. Човекът, който го беше създал, не изпитваше разкаяние за извършеното — нито за това, че бе измамил хора, които бяха разчитали на него, нито, че бе използвал и захвърлил жена, която го бе обичала, нито, че бе унижавал сина си. Каролайн привлече вниманието му и за миг погледите им се срещнаха.

Господи, какво беше направил, като я бе довел тук?

Той се обърна с лице към баща си.

— Вече ти казах какво става в момента и какво може да се случи в бъдеще. След час тръгвам към форт Принц Джордж. Идваш ли с мен?

— По дяволите, момче. — Робърт се плесна по бедрото. — Никъде не мога да ида.

— Тогава поне прати жените там, където ще са в безопасност.

— Ами… ще помисля.

Каролайн пристъпи напред, за да обясни, че Мери не е в състояние да пътува, но пронизващият поглед на съпруга й я спря.

— Но не мога да реша по-рано от утре сутринта. — Бледите му зелени очи се върнаха към Каролайн. — Не е ли най-добре да видиш дали онези мързеливи жени са ни приготвили нещо за ядене?

— Ще остана през нощта, но нямам особено желание да вечерям с теб — каза Улф.

Обидата изглежда не улучи целта си, защото Робърт се изсмя. Смехът му, според Каролайн, бе зловещ.

— Глупости — отсече той накрая. — Нали не искаш да лишиш хубавата ми съпруга от очарователната си компания?

 

Проклетият старец! Улф седеше срещу Каролайн на махагоновата маса и съжаляваше, че се бе поддал на ловката провокация на Робърт. Много добре знаеше, че трябва да прекрати срещата колкото е възможно по-скоро, но не можеше да пропусне шанса да прекара вечерта с Каролайн. А имаше и тягостното усещане, че старецът подозира това.

— Каролайн — започна Робърт, — не си ми казвала как се спогаждахте с Раф по пътя дотук.

Тя продължи да реже телешката пържола и не позволи на очите си да се отклонят. Преглътна и отговори:

— Ами… добре.

— Това, че той не е бял, не ти е причинило неудобство, предполагам?

— Не! — Думата заседна в гърлото й и този път погледът й се стрелна към Улф. Той седеше с изправен гръб, а на красивото му лице бе изписано презрение. — Раф се държа като истински джентълмен — каза тя, чувствайки се задължена да брани мъжа, който я беше предал.

— Това е добре — Робърт отпи голяма глътка мадейра. — Щях да съм разочарован, ако не се беше отнасял към теб с почитание, достойно за дъщеря на граф.

Последните думи бяха изречени с обичайното му презрение. Но не това я разтревожи. Вече бе свикнала с пренебрежението и подигравките му. Не, това, което я смути, бе начинът, по който съпругът й поглеждаше към нея, после към Улф… сякаш знаеше.

Каролайн нетърпеливо отпи от чашата си. Кехлибарената течност я задави.

— Какво ти става, момиче?

— Нищо. — Каролайн се закашля в салфетката си. Робърт я гледаше със същия мрачен и самодоволен израз на лицето и тя почувства, че не би могла да понесе повече. За миг се запита дали Улф не му е казал за нощта, която бяха прекарали заедно. Дали всъщност не беше дошъл за това? Не вярваше. Враждата между него и баща му бе твърде дълбока за подобни признания.

Не, подозренията му сигурно се дължаха на нещо, което тя е направила. Може би я беше издал тонът на гласа й, когато говореше с Улф… или това, че не бе способна да откъсне очи от него. Защото колкото и да го мразеше, Каролайн не можеше да устои на привличането му. Тревожеше се, че всички забелязват това.

— Ще ме извините ли? — Трябваше да избяга от присъствието му. Избута стола си назад и стана, преди Улф да успее да й помогне.

— Къде си тръгнала, момиче? — Робърт се изви на стола си. Счупеният му крак бе подпрян на табуретка до него.

— Аз… — Очите на Улф я привличаха като магнити, но тя бързо откъсна поглед от тях и съсредоточи вниманието си върху своя съпруг. — Трябва да видя Мери. — Преди двамата мъже да успеят да кажат нещо, тя се обърна и изчезна от стаята.

— Красавица е. — Робърт отмести поглед от вратата към сина си. — Нали?

Лицето на Улф остана непроницаемо.

— Предполагам.

— Предполагаш? Ти сляп ли си? Или така си свикнал с онези мургави дивачки, че не можеш да оцениш една хубава бяла жена?

Улф пренебрегна думите му и сам зададе въпрос с надеждата да смени темата. Не желаеше да обсъжда красотата на Каролайн със съпруга й. Но знаеше, че не бива и да се втурва навън веднага след нея.

— Как е Мери? Изненадан съм, че не вечеря заедно с нас.

Робърт махна с ръка.

— Нищо й няма. Изморява се бързо заради бебето. — Наля си още вино. — Май трябва да ти благодаря за това, което направи за Каролайн.

Улф не отговори.

— Радвам се, че ми я доведе. — Усмихна се похотливо и шумно подсмръкна. — Това момиче направо ме кара да забравя за счупения крак.

Улф постави вилицата върху чинията си.

— Чудя се откъде е научила всички тези неща. Сигурно в Англия гувернантките учат дамите как да доставят удоволствие на мъжа.

Улф стисна зъби, но не каза нищо. Какво беше очаквал? Сам я доведе тук. По дяволите, беше й отнел девствеността, само за да накара стареца да заподозре, че е взел съпругата си от остатъците от чужда трапеза. Но по думите му личеше, че това изобщо не го е засегнало.

— Ти имал ли си някоя благородна дама, момче? Хайде, не се стеснявай сега. Не изглеждаш зле, когато не си се пременил като дивак. Обзалагам се, че в Англия си завъртял ума на не една девица със синя кръв.

Робърт изглежда не забелязваше липсата на отговор от страна на Улф.

— Е, не мога да кажа, че всички са като тази. — Той посочи вратата, през която преди минути Каролайн бе излязла. — Тя е истинско зверче. Изстисква ме. Всяка нощ иска. Понякога и по-често. — Потупа отвора на покритите си с лекета панталони. — Това нещо не знае почивка. — Робърт облиза устни. — Къде тръгна, момче?

Улф прекоси трапезарията и спря до прага. Не каза нищо, страхуваше се, че ако отвори уста, ще изрече нещо, за което по-късно ще съжалява. Нещо, което Робърт би приел като доказателство, че Каролайн не му е безразлична. А ако знаеше, че…

Улф добре познаваше баща си. Много добре. Всеки и всичко, което бе важно за Улф, би могло да послужи за мишена на Робърт. Той винаги знаеше какво да каже и какво да направи, за да причини болка. Улф цял живот бе свидетел на това.

Забележките, които подхвърляше за Каролайн, вероятно се дължаха на истинското или въображаемо привличане, което той сигурно усещаше между сина и съпругата си. И щом не бе забелязал, че жена му не е дошла невинна при него, то сега вече Улф нямаше намерение да насочва гнева му срещу Каролайн.

А кой знае, може би този път Робърт казваше истината. Улф не можеше да отрече, че Каролайн е безкрайно красива и чувствена. Той не можеше да забрави допира на светлата й кожа, не можеше да забрави копринената й коса… А вкусът й не би изчезнал от устата му дори след безброй чаши вино. Всяка нощ я сънуваше и се будеше, изпълнен с копнеж.

Но тези страдания не можеха да се сравняват с мъката при мисълта, че тя е правила с Робърт нещата, които бяха преживели заедно. От тази мисъл му се завиваше свят. Искаше му се да стовари юмрук върху нещо.

Напускайки стаята, той призна пред себе си, че всъщност така му се пада — беше я използвал и изоставил. С пълното съзнание какво ще й се случи.

Но не можеше да промени действителността. Трябваше да се научи да я приема, колкото и тежко да му беше. Само че… един въпрос го мъчеше.

 

— Какво? Какво ме попита? — Каролайн отстъпи назад и плътно уви раменете си в шала, когато той влезе в стаята й. Носеше само обикновена ленена риза, която й служеше за нощница, и липсата на подходящо облекло засилваше уязвимостта й.

Беше късно след полунощ и тя никога не би отворила вратата на спалнята си, ако знаеше кой е от другата страна. Първата й мисъл, когато чу почукването, беше, че Мери се е почувствана зле. Появата на Улф не би трябвало да я изненада толкова, тъй като почти не мислеше за нищо друго, откакто бе пристигнал. Но тя не вярваше, че дори той ще има смелостта да дойде сам в стаята й посред нощ.

Но всичко това бледнееше пред смайването й от въпроса, който Улф й зададе, преди тя да успее да отвори уста.

— Сигурен съм, че ме чу, Каролайн. И въпросът ми не е сложен. Носиш ли дете? — Улф затвори вратата зад себе си. Ключът изщрака в ключалката.

Звукът я накара да се съвземе. Тя пристъпи напред с гняв, изместил първоначалната изненада.

— Ако не напуснеш стаята ми веднага, ще крещя.

Светлината бе оскъдна — сноп лунни лъчи и оранжевите отблясъци на огъня, — но въпреки това Каролайн успя да различи тънката му усмивка. Той повдигна вежди.

— И как ще ви помогне това, Ваше благородие? Кой ще ви се притече на помощ? Съпругът ви? — В тона му се усещаше презрение. — Съмнявам се, че е способен да се изкачи по стълбите, дори ако животът му зависеше от това. Трябваше да отидете при него тази нощ, лейди Каролайн, ако желаехте да се предпазите от неканени гости. Но не се тревожете, няма да остана дълго. И няма да ви сторя нищо лошо — добави той по-нежно.

Тя му вярваше.

Но това не облекчаваше тревогата й. Сетивата й се объркваха, разумът й отлиташе, когато бе до него. Присъствието му й пречеше да мисли. Защо тогава в този миг ясно проумя нещо, което досега не й беше идвало на ум?

— Моля те, върви си. — Тя се обърна и се приближи към прозореца, за да не забележи той треперенето на ръцете й, които стискаха вълнения шал.

— Каролайн, аз… — Улф я последва, но макар да му се искаше, не докосна стройния й гръб. — Трябва да знам дали носиш моето бебе. — Съжаляваше за всичко, което й бе сторил. Но най-много за това, че тя би могла да е бременна от него. Да носи неговото дете. Така би отмъстил чудесно на баща си, но за детето и за Каролайн би било истински ад.

Тя едва не се обърна към него, щом долови молбата в гласа му. Имаше ли право да знае? Стисна перваза и се принуди да разсъждава логично.

Първо, макар че въпросът му изясняваше много неща: гаденето, когато ставаше сутрин, умората, изблиците на плач, тя все още не беше сигурна, че носи дете.

Имаше и други обяснения за неразположението й, обяснения, които нямаха връзка с Улф, обяснения, които досега приемаше на драго сърце. Прилошаваше й винаги щом си помислеше, че рано или късно ще трябва да се отдаде на Робърт. Освен това работеше много, откакто Мери се нуждаеше от повече почивка. А сълзите — тя правеше всичко възможно да ги възпре.

Но ако носеше дете… ако носеше дете… не биваше никога да казва това на Улф. Беше омъжена за баща му. Ако роди дете, то трябва да е плод на тази връзка. Или поне така да изглежда.

„Копеле“ беше толкова грозна дума! Улф със сигурност знаеше това.

Тя придаде спокоен израз на лицето си и бавно се обърна към него. Той се намираше по-близо, отколкото Каролайн предполагаше, и близостта му едва не я разколеба. О, Улф, искаше й се да извика и да се хвърли в прегръдките му. Защо ми стори това? Защо ме остави? Тя би отишла с него навсякъде. Дори сега, омъжена за друг пред бога и пред хората, тя се изкушаваше да го помоли да я отведе.

Но не биваше да мисли само за себе си.

— Не нося дете — чу се да казва и почти не повярва, че спокойният нежен глас е неин.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Не можеше да определи дали на лицето му се чете облекчение. — Сега ще си тръгнеш ли?

Трябваше да е доволен. Но Улф се питаше защо не е. Със свити юмруци се обърна и тръгна към вратата. Ала спря и погледна назад. Тя стоеше, обляна в лунна светлина, красива и… уязвима. Улф се опита да потисне желанието, което гореше в него.

— Има още нещо.

Каролайн повдигна брадичка с надеждата, че ще успее да запази сдържания израз на лицето си, докато той си тръгне.

— Какво е то?

— Заплахата от война е истинска. Каквото и да казва твоят… съпруг, искам да дойдеш утре с мен.

— Мисля, че не е разумно. — Не обясни защо, но той не я беше питал.

— Давам ти дума, че ще те заведа непокътната във форт Принц Джордж.

Вярваше му.

— Не мога.

Гняв избухна в дълбините на обсидиановите му очи.

— Искаш да изложиш живота си на риск, като останеш тук с него?

С него? За бога, тя дори не бе помислила за Робърт. За своя съпруг. Поклати глава и разпуснатата й коса леко погали гърба й.

— Не мога да оставя Мери.

— Тя също ще дойде. — Нямаше намерение да остави тук жената на брат си.

— Тя не може да пътува. Дори от леглото не може да стане.

Сякаш цяла вечност той стоя и я гледа втренчено. После бавно се пресегна и извади нож от гамашите си. Дългото лъскаво острие събра бледите лунни лъчи и ги отрази. Улф отиде до раклата и постави ножа до четката със сребърна дръжка. От разликата между двата предмета ножът изглеждаше още по-заплашителен.

— Какво правиш? Не го искам.

Когато се обърна към нея, от цивилизования бял човек не бе останало почти нищо.

— Може да ти потрябва. — Запъти се отново към вратата, но този път Каролайн го спря.

Втурна се към него с боси крака по голите дъски, протегна ръце, но не го докосна.

— Мислиш ли, че вождовете и губернаторът няма да се споразумеят?

— Не знам — отвърна той, преди да се обърне към нея. Ръката му, сякаш по собствена воля, погали бузата й. Мургава — върху бяла; загрубяла — върху нежна кожа. Контрастът почти го обезоръжи. — Поне трябва да опитам да ги събера.

— А ако не успееш? — Играеше си с огъня, но не можеше да престане да гали бузата си о дланта му.

— Не знам. — Сладкият й дъх се плъзна по кожата му и той не устоя. Пръстите му се вплетоха в косата й. Устните му я завладяха.

Целувката му беше страстна и отчаяна. Езиците им се търсеха и сливаха обезумели. Каролайн впи пръсти в ризата му, но й се искаше да усети гладката му кожа.

Когато Улф откъсна устни от нея, тя вече усещаше твърдия гребен на мъжествеността му, притиснат до корема й. Собственото й тяло бе в огън.

— Моля те — прошепна тя, без да знае дали го моли да спре, или да задоволи ужасния глад, който предизвикваше в нея.

Улф обхвана главата й с ръце и се загледа в лицето й, пламнало от нескрит копнеж по него. Не можеше да направи нищо друго, освен да се отскубне от нея.

Каролайн го видя как си тръгва, после бавно затвори вратата и превъртя ключа, макар да знаеше, че той няма да се върне. Устните я боляха, кожата й бе станала толкова чувствителна, че тя едва изтърпя милувката на чаршафите, когато се върна в леглото.

Лежа будна, докато петелът изкукурига и небето изсветля до оловносиво. Тогава стана и се облече. Когато слезе долу, не се изненада от вестта, че Улф вече е потеглил.