Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Savage Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Дорси. Диво сърце

ИК „Абрис“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

— Както винаги изглеждате чудесно, лейди Каролайн!

Тя се съмняваше дали губернаторът я помни от кратката им среща в Чарлз Таун. Тогава разгневеният Улф дори не ги беше представил един на друг. Въпреки това Каролайн направи реверанс и сдържано се усмихна на комплимента му.

— Радвам се, че хубостта ви не е повехнала в тази пустош. — Той взе ръката й и сякаш без да забелязва мазолите по дланта й, я постави върху аления си ръкав. Поведе я към стаята, която изпълняваше ролята на салон. Там я представи на своите офицери. Един от тях, майор Мълани, не преставаше да я обсипва с щедри комплименти.

Капитан Годфри също пристъпи към нея така, сякаш тя бе дукеса, а не дъщеря на разорен граф и вдовица на убит търговец. Той изтъкна остроумието си, когато й го представяха, и Каролайн вероятно му бе отвърнала подобаващо, защото той се усмихна и откри белите си зъби, твърде едри за лицето му.

Следващите трима мъже се отнесоха със същото внимание към нея, но Каролайн не се заслуша в имената им. Погледът й непрекъснато се връщаше към мъжа, който стоеше сам, облегнат небрежно на стената. Той също наблюдаваше с развеселен израз на лицето как я развеждат от един офицер към друг, от един възхитен мъж към друг.

— А това, разбира се, е вашият… — Губернаторът внезапно прекъсна думите си, осъзнавайки колко абсурдно е да нарече мъжа пред тях неин заварен син. Тъй като беше опитен дипломат, той гладко и уверено промени насоката на мисълта си: — Рафърти Макуейд — завърши той.

— Да. Радвам се да ви видя, мистър Макуейд.

Изуми се, че маниерите, заучени преди години, веднага й се притекоха на помощ. Защото в този миг сърцето й препускаше и тя нямаше друго желание, освен да се обърне и да побегне.

— Аз също, лейди Каролайн. — Той се отблъсна от стената, пое ръката й, която изведнъж се смали в едрата му длан. — Мога ли да прибавя и своите комплименти към букета, който вече събрахте?

Погледът му спокойно опипа лицето й, спусна се по тялото й, облечено в прост корсаж и рокля, която неведнъж бе виждал, после нагло срещна очите й.

Усмихна й се набързо, сякаш имаха своя тайна, която би смаяла присъстващите в стаята — както всъщност си беше — и я остави на губернатора. Литълтън я заведе до кресло край камината, където гореше огън и стопляше мразовитата вечер.

— Не мога да изразя удоволствието си от това, че приехте поканата ми — рече той, като придърпа стол до нея. — Отдавна живеем в тази пустош, където рядко се случва да чуем нежен женски глас.

Останалите мъже се съгласиха с изключение на Улф, който отново се бе върнал на мястото си до стената. Богато украсените сребърни свещници, които също като облечените в червено мъже според Каролайн не бяха на мястото си в тази примитивна среда, не успяваха да осветят всички ъгли на стаята с дървени стени. Улф оставаше в сянка.

Но на нея не й беше нужно да го вижда, за да усеща погледа му върху себе си и да си представя как изглежда. За разлика от губернатора и офицерите, които бяха безупречно облечени и носеха напудрени перуки и лъснати ботуши, Улф бе навлякъл гамаши и широка домашно тъкана риза. Единствената отстъпка, която бе направил пред цивилизацията, бе да завърже с кожен ремък косата си на опашка. Не носеше и дългата си пушка, но Каролайн забеляза, че тя е облегната в ъгъла на не повече от една ръка разстояние от него.

Разбира се, съвсем не беше невъоръжен. Каролайн се чудеше как ли декоративните мечове, с които англичаните се кичеха, щяха да мерят сили в битка с неговия нож с широко острие, скрит до бедрото му.

— О, извинете, попитахте ли ме нещо? — Каролайн погледна с усмивка в лешниковите очи на един от мъжете, чието име бе пропуснала. Беше млад, с кожа, нежна като бузките на Колин, и й разказваше някаква случка.

— Попитах, Ваше благородие, дали някога сте срещали мечка — повтори той добродушно.

Успя да отвърне нещо безсмислено на лейтенанта, който нито забелязваше, нито възразяваше срещу нейната разсеяност.

Каролайн се зарадва, когато най-после обявиха, че вечерята е готова. Губернаторът я придружи до друго помещение и я настани от дясната си страна. Улф седна отляво на Литълтън и се озова срещу нея на отрупаната с гозби маса.

Губернаторът явно не се лишаваше от удоволствията си дори когато посещаваше пограничните земи. Свещите на масата, пак в сребърни поставки, бяха строени до съдовете от фин порцелан. Покривката беше от ирландски лен, а храната бе изкусно приготвена и украсена.

Каролайн се запита как ли ще се справи Улф с приборите, но когато поднесоха бистра чорба с неповторим аромат, тя забеляза, че дългите му пръсти държаха сребърната лъжица не по-малко умело от пушка… или женска снага.

Тя едва не се задави с виното, когато тази мисъл изскочи неочаквано в съзнанието й. Грациозно попи устните си с поръбената с дантела салфетка и се обърна към губернатора. След като му благодари за изисканата кухня, тя подхвърли тема, която още никой не бе повдигнал.

— Какви са възможностите да избегнете опустошителната война с индианците?

Стори й се, че офицерите около масата се смълчаха и погледнаха към губернатора. Той вдигна чашата си, сякаш за наздравица.

— Огледайте се около себе си, лейди Каролайн. — С жест той посочи седящите около масата. — Това са хора от армията на Негово величество. Как бихме могли да се провалим в разрешаването на този… проблем?

— От време на време трябва да напомняме на диваците кой стои пред тях. — Тези думи изрече седящият от дясната й страна капитан Годфри.

Каролайн стрелна Улф с поглед. Очакваше да преобърне масата и да сграбчи капитана за яката заради думата „диваци“. Но изразът му бе невъзмутим, а стойката — почти отпусната. Очите му не слизаха от лицето й. Сякаш я предизвикваха да продължи темата. И тъй като животът й зависеше повече от плановете на губернатора, отколкото от крехкостта на телешкото, която се разискваше в момента, тя реши да не се предава.

— Разбрах, че се очаква Малкият дърводелец да пристигне скоро във форта. — Каролайн беше чула, че той е най-важният и най-опитният в преговорите вожд на индианците.

Литълтън застина с вилица пред устата.

— Откъде разбрахте?

— Губернаторе — засмя се Каролайн, — слуховете са главната опора на разговорите ни тук, във форт Принц Джордж. Надявам се този да е истина.

— Да, истина е. Един от старейшините на Конасаче донесе вести вчера. Скоро ще ни бъдат предадени воините, които са виновни за клането на заселниците във Вирджиния.

— И тогава ще освободите вождовете, които държите като заложници?

Този път всички в стаята ахнаха.

— Страхувам се, че някой ви е заблудил, лейди Каролайн. — Губернаторът се взираше в Улф. — Заложници тук няма… Само гости.

— В такъв случай предполагам, че някои от вашите гости биха се присъединили към нас за вечеря?

Сама не знаеше защо се държи толкова дръзко. Усещаше, че въпросите й я правят неприятна на губернатора. Но когато плъзна поглед през масата, видя, че Улф се забавлява.

Този път позволи на губернатора да смени темата. Очевидно той нямаше да й каже нищо важно по въпроса, който я вълнуваше.

— Възнамерявате ли да се върнете в Англия? — попита я Литълтън. — Раф ми разказа нещичко за случилото се с вас. Позволете ми да изразя съболезнованията си по повод загубата на вашия съпруг.

— Благодаря. — Каролайн сведе мигли. — Смъртта му бе трагична. — Вдигна очи и срещна тъмните зеници на Улф, а после — пиянския поглед на губернатора. — Въпреки това смятам да остана в Америка… в „Седемте бора“.

— Наистина ли? — Литълтън изглеждаше изненадан и Каролайн си помисли, че вероятно Улф го е убеждавал в противното.

— Да. Щом положението се оправи, ще пиша на брат си да дойде при мен.

— Брат ви? — Гласът на Улф бе нисък и плътен. — Това вероятно е наследникът на графската титла?

— Не, това е Едуард… или Нед, както му казвам. Мисля, че тук ще му хареса. — Всъщност не беше сигурна какво ще каже брат й за колонията. Но искаше Улф да разбере, че твърдо е решила да се засели тук.

Останалата част от вечерята — най-хубавата, която Каролайн бе виждала от доста време — премина без събития. Докато сервираха десерта, разговорът се въртеше около пиесите, които младите офицери гледали в Лондон, и колко примитивен им се струвал животът в пограничните земи.

Каролайн почти не се обаждаше. Не беше гледала никакви пиеси, а страната, която бе новият й дом, започваше да й харесва. Според нея офицерите просто тъгуваха по родината. Нямаше значение дали си отваря устата, важното бе да ги слуша англичанка… и то красива.

Когато личният слуга на губернатора донесе бутилка коняк върху сребърен поднос, Каролайн реши да се сбогува. Беше уморена, освен това трябваше да замества Мери винаги, когато Колин се будеше през нощта. Тъй като домът на мисис Куин се намираше съвсем близо, тя сметна, че изпращач не й е нужен и вежливо отклони предложението на Литълтън да я придружи.

По-трудно беше да каже „не“ на Улф.

Най-вече защото той не я помоли. Направо заяви, че ще я изпрати. И въпреки че инстинктивно съзнаваше, че трябва да му откаже, тя реши, че е по-добре да отстъпи, отколкото да спори пред губернатора и офицерите. В края на краищата Улф беше синът на починалия й съпруг. Семейната им връзка беше прозрачен воал за обществото, но все пак съществуваше.

— Стори ми се, че се чувствахте съвсем спокойно в присъствието на губернатора, лейди Каролайн.

След като вратата се затвори зад тях и те се озоваха на разстояние, от което не можеха да бъдат чути, ниският му, присмехулен глас наруши тишината. Каролайн го погледна изпод клепки, но светлината от димящите факли, разположени нарядко из вътрешността на форта, не бе достатъчна, за да го види ясно. Но можеше да си представи израза на красивото му мургаво лице. Често бе виждала насмешливата извивка на устните му и огънят в обсидиановите му очи.

Тъй като сметна, че от нея не се очаква отговор, пък и защото не желаеше да удължава времето, прекарано с Улф, Каролайн не отвърна нищо и продължи напред с бърза крачка.

— Разбира се, това и очаквах — не спираше той. — Все пак малко се изненадах, когато спомена, че вождовете били затворници. Губернаторът не изглеждаше очарован.

Сега Каролайн се спря, забравила решението си да се отърве колкото може по-скоро от тягостната му компания.

— Доколкото си спомням, казах „заложници“. И целта ми не беше да смая теб.

Той също бе спрял. Стояха на завет зад бараката на склад и бяха почти скрити от погледите на случайни минувачи. Раф се извисяваше над нея и Каролайн съжали, че се е спряла. Но не отстъпи, дори когато той направи крачка напред.

— Иска ми се да се прибера вкъщи — възможно най-твърдо каза тя.

— А, носталгия по родината. Къде по-точно в Англия живееш?

— В Глостър, но нямах предвид Англия, както много добре знаеш. „Седемте бора“ наричам свой дом.

На мъждукащата светлина от близката факла тя забеляза, че Улф присви очи.

— Струва ми се, че сега не е моментът да обсъждаме кой е собственик на „Седемте бора“, особено след като Логън е в Пенсилвания.

Каролайн отново замълча. Независимо от гнева си не можеше да събере кураж и да обяви, че носи неговото дете. После щеше да има достатъчно време за това, успокояваше се тя.

— Какво ви става, Ваше благородие, няма ли какво да кажете на заварения си син?

Явно бе изпил повече, отколкото тя предполагаше, или пък просто тази вечер изпитваше удоволствие да се държи като простак. Обикновено не я предизвикваше така.

Да му избяга нямаше да е лесно. Незнайно как я беше избутал в ъгъла между две дървени постройки, а едрото му тяло й препречваше пътя. Можеше да извика, но щеше да се изложи, тъй като той не й беше сторил нищо, само разговаряше с нея. Затова реши просто да му разкрие желанието си да си тръгне.

Посегна да го отблъсне и мигновено разбра грешката си. Едрата му длан покри ръката й и я притисна към гръдта си. През домашно тъкания плат на ризата му тя почувства ударите на сърцето и топлината на кожата му. Дали Улф забелязваше как се задъхва?

— Искам да се върна в дома на мисис Куин. — С мъка успя да запази гласа си спокоен.

— Така ли?

Каролайн долови съмнението в тона му и се зачуди дали пък Улф не умее да чете мислите й.

— Предполагам, че и без това искаш да се върнеш при губернатора. — Тя реши, че най-добре ще се отбранява, ако напада. — Щом си избрал да застанеш на страната на англичаните, не бива да ги оставяш да вземат решения без теб.

Усети, че тялото му внезапно застина и едва не се усмихна. Но той не пусна ръката й. Даже я стисна още по-силно.

— Изглежда Ваше благородие си е създала грешна представа на чия страна стоя.

— Наистина ли смяташ така? — Каролайн се увери, че способността й да говори като аристократка явно бе вродена. Защото не я беше упражнявала, преди да срещне Раф Макуейд. А сега я използваше толкова често и убедително, че сама себе си заблуждаваше. — Не ми се стори така, когато те видях да яздиш до губернатора. А също и днес, след като разбрах, че си поканен на вечерята, на която присъстваха само отбрани хора.

Целеше да го ядоса, ето защо, когато той отхвърли глава назад и се разсмя, тя изгуби самообладание.

— Опитваш се да ме ужилиш ли, Каролайн?

— Не, само се чудя защо всички останали, които отидоха в Чарлз Таун, за да преговарят, са задържани под стража, а ти се разкарваш свободно.

— Първо, не съм единственият, който е освободен. Двама от вождовете вече поеха към селата си. Второ, никой не ме смята за толкова важен, че да ме задържа. Аз не съм вожд.

— Но хората от племето ти те слушат… и ти вярват.

— Вярно е, че ме слушат, въпреки че действията на губернатора много усложниха достъпа ми до ухото на Малкия дърводелец. Обаче никога не са ми вярвали. Баща ми се беше погрижил за това.

Каролайн не знаеше какво да каже и си замълча. Успя да чуе тихо промърморените думи:

— Това е единственото ми наследство от човека, който ме е създал.

Отново се поддаваше. Отново виждаше човека в него. Изпитваше загриженост, въпреки че взаимност липсваше. Направи всичко възможно да обгради сърцето си със стена. Съсредоточи се върху разговора. Но в нея се надигаха копнежи, които би било добре да останат дълбоко погребани. Постара се да си спомни онази сутрин, когато той я изостави… изостави я в грубите ръце на баща си.

А през цялото време той продължаваше да държи ръката й до гърдите си. Мразовитата зимна вечер ги обгръщаше.

— Май трябва да тръгваме към дома на мисис Куин.

Думите му прекъснаха размишленията й и тя дръпна ръката си. Той я пусна без съпротива и тя се запита дали не е могла да стори същото, още когато я бе хванал. Улф отстъпи настрана и тя тръгна пред него.

Когато стигнаха до грубо издялана врата, той я попита за Мери и детето.

Независимо от чувствата си към него Каролайн знаеше, че той е загрижен за жената на брат си, и изпита желание да му каже нещо добро.

— Мери не е по-зле. Някои дни изглежда почти здрава. После… — Каролайн въздъхна. — Досега трябваше да се е оправила. Има ли начин да съобщим на Логън?

Улф си пое дълбоко дъх. На лунната светлина тя видя как се повдига гръдният му кош.

— Изпратих му писмо. Но няма да стигне бързо, защото войната пречи на връзките между колониите. Не знам дали Логън ще може да дойде, дори когато го получи.

— Няма да може или няма да иска?

— Какво искаш да кажеш? Мери е негова жена.

Край тях мина войник, прегърнал момиче. То се кикотеше, явно бе лапнало по спътника си. Каролайн изпита желание да извика след него да не се оставя красивата външност да я измами. Но вместо това тя насочи вниманието си обратно към мъжа, от когото бе получила този жесток урок.

— Нищо не искам да кажа. Само ми се струва странно, че Логън е оставил жена си и е отишъл да се бие, когато самата тя е в опасност.

— Мери ли е говорила с теб за това?

Каролайн извърна лице. Не желаеше нито да лъже, нито да предаде доверието на приятелката си.

— Когато той тръгна, тя не беше в опасност. — Улф явно реши, че е възприела въпроса му като реторичен. — Заради баща ни не можеше да остане повече вкъщи.

— Заради несъгласието си с начина, по който Робърт е търгувал?

— Виждам, че ти е казала. — Улф се облегна на стената. — Логън смяташе да спести пари и да се върне за нея. През това време Робърт се отнасяше горе-долу добре с нея.

— Много е трудно човек да не я хареса.

Той се съгласи с кимване и продължи.

— Когато тръгна, Логън не знаеше, че тя чака дете… Поне не ми е споменавал.

— А би ли ти казал?

— Ако имаш предвид дали сме споделяли един с друг, отговорът е: да, понякога. Но и много неща ни деляха.

— Твоята индианска кръв? — Каролайн започваше да се пита дали Улф не преувеличава значението на произхода си. Мери й беше дала да разбере, че Логън обича брат си.

— Това е само едно от нещата. Важно е и как сме заченати. Логън и брат му са законнородени. Разликата не е малка, нали?

Каролайн се обърна към вратата.

— Мисля, че е време да се прибирам.

Беше се забавила много повече, отколкото възнамеряваше. Но преди да посегне към бравата, Улф я улови за ръката. Тя бавно извърна глава и го погледна с надеждата, че желанието, разгоряло се при допира му, не е изписано върху лицето й.

— Добре ли си, Каролайн?

— Да. Защо питаш?

— Не съм сигурен. — Той присви тъмните си очи. — Изглеждаш… — Поклати глава. — По-добре стой настрана от войниците. Двете с Мери избягвайте да се срещате с други хора. Избухнала е епидемия от дребна шарка, а губернаторът смята, че има опасност и едрата да бъде пренесена от Кеои.

— Видях огньовете, когато горяха къщите на заразените.

— Това го измисли Литълтън. Смята, че така ще спре епидемията.

— А ти какво мислиш?

Погледите им се срещнаха.

— Смятам, че постъпих глупаво още като те доведох от Чарлз Таун.

Каролайн вирна брадичка.

— Но нали не беше ти този, който взе решението? — Пръстите му още стискаха ръката й и Каролайн усети, че хватката се затяга и Улф я придърпва към себе си.

— Много малко неща зависеха от мен, когато ви срещнах, лейди Каролайн. А и тези, които зависеха…

Каролайн така и не разбра какво смяташе да каже. Без да довърши, Улф се наведе, докато устните им се докоснаха. Целувката трая кратко. С връхчето на езика си той само намокри затворената пролука между устните й. Въпреки това допирът му я остави без дъх. Преди коленете й да се огънат, тя успя да се отскубне и да влезе в къщата, но дълго остана да размишлява в безсънната нощ върху неизречените му думи.

 

Декември се точеше безкрайно.

Ледено заклинание накара земята да замръзне и докара първата снежна вихрушка. Фортът забръмчаваше от слухове всеки път, когато нова група чероки идваха да преговарят с губернатора. А разговорите им сякаш нямаха край.

На десети декември осъмнаха с вестта, че Малкият дърводелец скоро ще пристигне. Според слуховете той държал на мир с англичаните и всички въздишаха от облекчение.

Всички с изключение на Улф, който както винаги беше черноглед. Седеше пред огъня и държеше Колин на ръце, докато Мери кърпеше скъсана риза. Не беше помолил Каролайн да го направи и тя се убеждаваше, че това я радва. Защо пък трябваше да желае да изпълнява съпружески задължение спрямо него?

Обаче с ъгълчето на окото си го наблюдаваше как реже хляб за вечеря. И си мислеше как ли би държал в ръцете си бебето, което сега спеше, скрито под сърцето й.

— Англичаните го нарекоха индиански император — каза Улф за Малкия дърводелец. — Вярно е, че има власт сред народа ми, но тази титла не означава нищо.

— Искаш да кажеш, че няма право да говори от името на целия народ? — Всички във форт Принц Джордж очакваха и обсъждаха пристигането му с голямо нетърпение. Беше й неприятно да мисли, че всичко е напразно.

— Да. — Погледите им се срещнаха и Каролайн бързо сведе очи.

За губернатора това явно нямаше значение, защото той посрещна Малкия дърводелец с цялата помпозност, на която бе способен. Южен ветрец стопляше въздуха и Каролайн и Мери решиха да се поразходят, за да чуят оркестъра и да видят посрещането. Мисис Куин обяви, че се е нагледала на индианци, и се съгласи да остане с малката Колин.

Хубавото време и разнообразието в скучния живот на форта бяха накарали и останалите жители да излязат навън. Не беше лесно да открият местенце, откъдето да наблюдават церемонията. Когато най-после успяха да си проправят път през тълпата, Каролайн не се изненада да види Улф, застанал между Литълтън, Малкия дърводелец и останалите вождове.

— Да вярвам ли на очите си? — попита я Мери и Каролайн кимна. Избраният от англичаните владетел на племето чероки връчи на губернатора осем скалпа. Подаде му и наниз от бели мъниста, сред които имаше и три черни. Двете жени видяха как Литълтън ги извади от огърлицата.

— Това означава, че губернаторът им дава прошка. — Каролайн й хвърли учуден поглед и Мери поясни: — Раф ми каза.

— Не знаех, че двамата си говорите толкова много. — Каролайн се надигна на пръсти, за да погледне над главата на стоящата пред нея висока жена.

— Откъде ще знаеш? Ти винаги си намираш извинение, за да излезеш от стаята, когато той дойде. Чудя се защо.

Каролайн я стрелна с намръщен поглед.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не разбираш ли? Не само аз съм го забелязала. На Раф това също му прави впечатление.

— Така ли? И откога аз съм предмет на разговорите ви?

— Откакто той не престава да пита за теб и откакто ти напускаш стаята, веднага щом той дойде. — Мери се уви по-плътно в шала си. — Знаеш ли какво си мисля?

— Нямам представа.

— Че вие двамата не сте равнодушни един към друг.

Известно време Каролайн не продума, само се взираше в Мери с отворена уста. После поклати глава.

— Това е смешно. Струва ми се, че е време да се прибираме. — Внезапно бе изгубила желание да гледа церемонията.

— Ти го обичаш, нали?

Каролайн се закова на място и улови приятелката си за ръка. Поведе я към края на парадния плац.

— Откъде ти хрумват такива нелепи мисли?

Мери я изгледа по начин, който ясно говореше, че колкото и да отрича, не би могла да я убеди в обратното.

— Мери, има неща, които не знаеш. Неща, които не мога да кажа дори на теб. Моля те, не повдигай повече този въпрос.

Мери кимна мълчаливо. И Каролайн й беше благодарна за това. Преговорите напредваха. Улф си оставаше все така черноглед, но Каролайн вече се убеждаваше, че такъв му е характерът. Всъщност бе съгласна с почти всичко, което той казваше, когато се отбиваше при тях. Бе решила, че няма да бие на очи, ако остава с него по време на посещенията му. Но й беше по-лесно да вярва на оптимизма, който цареше из форта.

Губернаторът освободи двама от „гостите“ си. Тисто от Кеои и Шерои от Естато прекосиха реката и над селата им се развя английското знаме. На следващия ден двама воини, Младият близнак и Ловецът на роби, бяха доведени във форта. Те били участвали в нападението срещу заселниците във Вирджиния. Каролайн наблюдаваше пристигането им с тъга в сърцето, въпреки че тяхното предаване бе стъпка напред към мира.

— Принасят ги в жертва — каза Улф вечерта, докато двамата с Каролайн седяха край колебливите пламъци в камината. Навън вятърът виеше, влизаше в комина и раздухваше пушек из стаята. Мери спеше. Колин и мисис Куин — също. След случилото се през деня Каролайн не се изненада, когато Улф застана на прага. Дори беше успяла да убеди себе си, че не го е очаквала. Но сега ясно виждаше болката в очите му. Въпреки това се опита да говори разумно.

— Но те наистина са убили онези заселници.

— Те са отмъщавали за смъртта на членове от семействата си. И сега ще умрат за това. — Обърна се и се загледа в пламъците. — Но най-лошото е, че тяхната жертва ще се окаже безсмислена.

— Раф, как можеш да говориш така? — Каролайн не си спомняше да е помръднала, а внезапно се бе озовала на колене пред него. Стисна ръцете му. — Всеки ден се говори за мирен договор между двата народа. Нали губернаторът каза…

— Той е глупак на пост, предназначен за глупак. — Дълбока въздишка повдигна гръдта му. — Воините от моето племе няма да приемат този насилствен договор.

— Говориш така, сякаш самият ти искаш да не го приемат.

— Не, Каролайн. — Чак сега забеляза как са застанали. Той — наведен напред в грубо скованото кресло, а тя — коленичила на пода с разстлана около нея пола. Гласът му омекна. — Едва ли някой желае справедлив мир повече от мен. Но има пречка. С англичаните е невъзможно да се подпише справедлив договор. И ние не можем да направим нищо. Живях сред тях и познавам тяхната сила. — Поклати глава и гъстата черна коса се разпиля по раменете му.

Каролайн не успя да се въздържи. Когато той се държеше грубо и нагло, желанието я обземаше, но тя намираше сили да устои. Но не можеше да устои, когато бе уязвим. Тя докосна бузата му и той, като жаден човек, търсещ вода, я отърка в дланта й.

Вдигна я от пода в скута си и се сгуши до нея. Тя погали грапавата коприна на косата му и Улф зарови лице в гърдите й.

Утеха. Даваше му само утеха. Би сторила същото за Мери, за малката Колин, дори за мисис Куин. Но през памучния плат тя почувства топлината на дъха му върху кожата си и усещанията, които запрепускаха по тялото й, й казаха, че се самозалъгва.

Устните му се промъкнаха нагоре и оставиха мокра следа върху плътта над къдричките на ризата й. Каролайн разбра, че преструвките са свършили. Страстта им, както винаги, се възпламени като сухи съчки. Разтворените му устни се изкачиха по шията й и Каролайн се облегна назад в силните му ръце. Изви тялото си към него. Когато устните им се сляха и езикът му, горещ и настоятелен, навлезе в устата й, тя загуби представа за действителността.