Кристин Дорси
Диво сърце (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Без да губи нито миг, Улф се втурна с див крясък към воините. Докато стоеше вързан, внимателно бе огледал всичко наоколо. Знаеше къде точно се намира всяко оръжие в лагера и преди да стигне до индианците, преди още те да разберат, че се е освободил, той грабна томахавка и я стовари върху главата на един от тях. С ножа прободе друг в ребрата.

— Изчезвай оттук! — изкрещя той на Каролайн и вдигна томахавката над главата на следващия. Индианецът падна на земята, а върху лицето му застина смаян израз.

Но скоро изненадата им премина. Трима от останалите се изправиха срещу Улф. Само Талцуска остана зад тях. Държеше здраво Каролайн.

Без да мисли за численото им превъзходство, Улф се хвърли срещу тях. Замахна с две ръце и томахавката улучи единия в слепоочието, а ножът се вряза в гърдите на другия. Но смелостта му не остана ненаказана. Въпреки че се навеждаше и ловко отскачаше настрана, третият индианец му нанесе кървава рана. Ударът попадна върху рамото му и го повали на колене.

Улф изпусна оръжията, но успя да хване противника си за глезените и да го хвърли на земята.

Каролайн се съпротивляваше срещу опитите на Талцуска да я замъкне към отсрещната страна на лагера, но той сякаш изобщо не ги забелязваше. С ръка я притискаше към себе си и тя дори не можеше да се извие и да зърне как се справя Улф. Боеше се, че това всъщност няма значение. Обзе я чувство за неминуемо поражение, когато Талцуска успя да се добере до пушката си.

Гърчеше се, за да наруши равновесието му и да му попречи да насочи оръжието.

— Престани, глупава жено — изсъска Талцуска, когато Каролайн успя да впие зъби в рамото му.

Но тя не се отказа. Продължи да се бори с всички сили. Докато той се умори и я блъсна на земята. Прониза я болка, дъхът й секна, очите й се затвориха. Когато погледна отново, Раф, целият в кръв, с мъка се изправяше на колене. Изкрещя му да се пази.

Но беше твърде късно. Повдигна се и обърна глава навреме, за да види, че Талцуска опира приклада на рамото си.

— Не!

Индианецът бързо погледна към нея, после към Улф. Барутът избухна, изпълни въздуха с острия си мирис, а сърцето й — с отчаяние. Не снемаше очи от Талцуска, който още стоеше, приковал поглед в мерника. Чак когато коленете му се подвиха, тя забеляза томахавката, забита в гърдите му. Талцуска се свлече по лице върху земята. С последни сили протегнатата му ръка сграбчи полите й.

Каролайн почти нямаше време да проумее какво се бе случило. Две силни ръце я обгърнаха и я изправиха на крака. Тя зарови лице в гърдите на Улф с единствената мисъл, че той е жив.

Улф я задържа в обятията си. Ударите на сърцето й, тъй близо до неговото, му доставяха неимоверна радост. Тя тихо плачеше и го притискаше към себе си. Улф би могъл да остане така завинаги и да забрави за света наоколо. Но знаеше, че не бива.

— Каролайн. — Тя го погледна със сините си очи, блеснали от сълзи, и Улф нежно приглади назад бледорус кичур коса, паднал върху челото й. — Трябва да се махнем от това място. Къде е брат ти?

— Казах му да тръгне към форта. Стори ми се, че така е безопасно, но сега не съм сигурна. Ти как мислиш?

Улф сви рамене:

— Нали знае, че трябва да се движи край реката. Предполагам, че скоро ще го настигнем.

Набързо събраха всичко, което можеше да им бъде полезно: пушки, барут, одеяла и храна. На лунната светлина Улф я поведе към реката. Едното от двете канута на преследвачите бе изчезнало.

— Сигурно Едуард го е взел. Ще се справи.

— Останалите от племето ще продължат ли да ни преследват? — Каролайн постла одеялата в лодката, после повдигна пола и свали долната си фуста. Разкъса я на парчета, които потопи в ледената вода.

— Да. — Улф въздъхна дълбоко. — Смъртта на седмината няма да остане неотмъстена. Но се надявам дотогава да си далеч оттук.

Каролайн се приближи до него, тъй близо, че усети уханието на мускус и мириса на кръвта. Започна нежно да я бърше.

— А ти?

Улф се загледа в ръцете, които почистваха раните върху рамото му. Нежни ръце… силни ръце… Ръце, при чийто допир го обземаше безумна страст. Той сведе очи.

— Моето място е тук.

Значи и нейното беше тук. Така реши Каролайн. Но не каза нищо, само превърза наранената му плът с ленените парчета от фустата. Той облече ризата си, метна пушката на другото си рамо и й помогна да се качи в лодката.

Лунните лъчи трепкаха върху водата, а пяната бълбукаше във всички цветове на дъгата. Но да управляваш лодка в тъмното не беше лесно, особено при тази скорост. Призори от планините се спусна хапещ вятър и донесе със себе си вихрушка от снежинки. Ала те не спряха.

С изключение на няколкото разменени думи, двамата не разговаряха. Тя гребеше, за да му даде почивка, но течението беше силно и скоро той я смени.

Пейзажът се промени, земята край тях стана равна и Каролайн се досети, че наближават форта. Зимната нощ се спусна рано и Улф зави към брега. Каролайн въздъхна с облекчение. Никога досега не се беше чувствала така уморена.

— Зад онзи склон има колиба — каза й той, след като издърпа лодката на брега. — Семейство Морган са или във форта, или са отишли в Чарлз Таун. Можем да си починем там.

Улф имаше право. Колибата изглеждаше така, сякаш в нея отдавна не е живял никой. Входната врата висеше само на една кожена панта, а подът бе покрит с листа. Каролайн го помете с борова клонка, докато Улф оправяше вратата. Той не събра дърва, въпреки че застудяваше, защото не можеха да рискуват димът от огъня да бъде забелязан. И тъй, двамата седнаха един срещу друг на одеялото и треперещи от студ, изядоха остатъка от храната, която бяха взели от лагера на индианците.

— Още преди обед трябва да стигнем до форт Принц Джордж.

Каролайн повдигна мигли, но не срещна погледа му.

— Радвам се.

— Знам, че не ти беше лесно… — Улф се поколеба. Искаше да повдигне темата за детето, но не знаеше как да го стори. Тя се бе съсредоточила върху ръцете си в скута и се държеше стеснително и хладно. След всичко, което бяха преживели заедно, Улф не разбираше защо. Може би заради начина, по който се бе отнесъл към нея, след като откри, че очаква дете.

— Студено ли ти е? — Глупав въпрос. Разбира се, че й беше студено. Тя само подръпна одеялото върху раменете си и бегло му се усмихна.

— А ти как си? Раните болят ли те?

Не само те, но и цялото тяло. Ала той поклати глава отрицателно и отхапа от сушеното еленско месо. След като го сдъвка и преглътна, въздъхна дълбоко.

— Каролайн. — В този миг тя го погледна и от красотата й Улф едва не забрави какво се готвеше да каже. Дори тук, в примитивната, изоставена колиба, след всички несгоди, които бе преживяла, тя му напомняше за изящна камея.

Деликатни черти одухотворяваха овалното й лице, светлорусата коса се спускаше върху стройни рамене. А в дълбините на големите й очи човек можеше да потъне.

— За мен няма значение кой е бащата на детето ти.

Тя сви устни и внезапно прояви жаден интерес към крайчеца на одеялото.

— Разбирам. — Какво я бе прихванало да си мисли, че не му е безразлична?

— Не, не разбираш. — Улф я улови за ръцете и въпреки съпротивата й я дръпна към себе си. — Искам да кажа, че това не се отразява на чувствата ми към теб. — Сега той не можеше да срещне погледа й. — Нямам право да те моля за прошка. От самото начало се държах с теб като копеле.

Сянка на усмивка изкриви чувствените му устни.

— Смешно е. Смятах, че най-лошото е да си копеле. Сега знам, че още по-лошо е да се държиш като копеле. — Той стисна по-силно ръцете й и се вгледа в лицето й. — Съжалявам, че те нараних. Нямаше да те обвинявам, ако…

— Детето е твое. — Каролайн навлажни внезапно пресъхналите си устни. — Ти си бащата на моето дете.

— Каролайн, аз…

— Чуй ме. — Тя се надигна на колене. — Може да си приказваш, че това няма значение, но за мен има. Гневът и гордостта не ми позволяваха да ти кажа. — Лицето й помръкна. — Никога не съм… искам да кажа, баща ти не е… — Тя изправи рамене и го погледна открито. — Ти си единственият мъж, с когото съм била — отсече накрая, сякаш го предизвикваше да й противоречи.

Той замълча, вперил в нея тъмни, непроницаеми очи. После стана на колене и протегна ръце към раменете й.

— Радвам се — успя да каже, преди да я придърпа към себе си.

Вятърът още свиреше сред боровете и оголелите дъбове, мразовитият въздух се просмукваше през цепнатините между дървените греди на колибата. Но на двамата вече не им беше студено.

Телата им се сплетоха, сърцата им забиха едно до друго. Отпуснаха се върху одеялото. Улф се облегна на лакът и разпръсна косата й около лицето.

— Като лунна светлина е — прошепна той и двамата се усмихнаха.

Но нейната усмивка посърна, когато той прокара пръст по извивката на веждите й.

— Те ще те търсят, нали?

Само за миг Улф застина, но след малко продължи ласката.

— Да не говорим за това тази вечер.

Устните му едва докоснаха нейните, после се притиснаха жадно към тях. Когато вдигна глава, тя дишаше тежко, но не спря с въпросите си.

— Нали ми каза, че такъв е обичаят на твоето племе. Винаги отмъщават за убитите. — Тя сниши глас. — А ти ги уби заради мен. Беше принуден да избираш между мен и своя народ.

— Не. — Той я целуна леко. — Не, Накуиси усиди, малка звездичке. Никой няма вина. Нито ти, нито аз. Нито дори Талцуска. Не се боя от тяхното отмъщение. Повярвай ми, Каролайн. — Казваше истината. В сърцето си се опасяваше, че ще избухне война, която ще донесе толкова много смърт, та нямаше да има време за мъст.

Но тази нощ щеше да прогони тези мисли от съзнанието си. Щеше да се посвети само на жената, която обичаше. Жената, от която трябваше да се откаже.

Тя въздъхна, когато устата му проследи нежната извивка на лицето й. Шията й бе гладка като крило на пеперуда и имаше вкус на сладък нектар. Не можеше да й се насити.

Каролайн простена и се изви към дланта, която покриваше гръдта й.

— Моля те — извика тя и заби пръсти в одеялото.

В отговор на молбата й Улф сведе уста към гърдите й, а ръцете му се заеха с корсета.

— Ще ти помогна. — Тя се изправи и развърза предницата на роклята си. Светлината бе слаба — идеше само от лунните лъчи, които се промъкваха между гредите, но щом свали корсажа, Каролайн усети погледа му върху себе си. Пое си дълбоко дъх и дръпна връзката на долната си риза. Деколтето бавно се разтвори и преди да се плъзне към кръста й, за миг се закачи на щръкналите връхчета на гърдите й.

Остана седнала, гола до ханша. Отпусна глава назад, когато дланите му обгърнаха гърдите й.

— Наедряла си — рече той и се наведе да близне двете полукълба. — Готвиш се да кърмиш сина ми.

— Или дъщеря ти — подразни го тя. Улф пое зърното дълбоко в устата си, имитирайки бъдещите движенията на нероденото си дете.

— Или дъщеря ми — съгласи се Улф и нежно засмука другата й гърда.

Каролайн се стараеше да запази самообладание, но костите й омекваха като горещ восък. Устните му тръгнаха надолу по тялото й и в съзнанието й остана само мисълта за него.

Вплете треперещи пръсти в буйната грива на черните му коси. Кичурите бяха пораснали, сякаш не се беше постарал да ги подстриже. Сякаш не бе имал време да ги подстриже. Причината беше очевидна и болезнено ясна и тя реши да не мисли сега за това, да не мисли за ужасите, които бяха преживели и… които предстояха.

Привлече го по-близо до себе си и се изви да срещне жадните му устни. Той вдигна тъмната си глава и я погледна. Страстта бе разширила ноздрите му и бе опънала кожата върху скулите му. Но с желанието се бореше друго чувство и скоро след като той облегна чело на нейното Каролайн разбра какво е то.

— Съжалявам — прошепна Улф и дъхът му опари лицето й. — Толкова съжалявам.

— Раф… Улф… — Обхвана с ръце главата му. Съвсем лек натиск бе достатъчен, за да повдигне лице и да срещне погледа й. В полумрака очите му, бездънни кладенци, светеха като оникси и сърцето й сякаш щеше да се пръсне от любов.

— Отдавна съм ти простила. Ако не бях, нямаше сега да съм с теб… Нямаше да те обичам тъй силно.

Признанието й увлече устните му в жарка целувка. Много по-късно й хрумна, че той не бе отговорил подобаващо. Но сега тя можеше само да се наслаждава на устните му, притиснати към нейните, на дългия гладък език, който отново и отново нахлуваше в устата й. И на магията на ръцете му.

Развърза полата й и свали единствената останала фуста. Издърпа ризата и чорапите й и красотата на голото й тяло се разкри пред него. Кожата й изглеждаше млечнобяла на мъждивата светлина, детето… неговото дете закръгляше корема й.

Пръстите му я погалиха с благоговение, поеха детето, което никога нямаше да държи на ръце… Сърцето му се сви от болка, така непоносима, че едва не изкрещя, но той безмилостно я прогони. Тази нощ беше негова. Двамата си принадлежаха. Поне за тази нощ.

Откъсна се от нея, за да смъкне дрехите си, и отново се върна да я люби, да й покаже — макар че не можеше да го каже с думи — колко му е скъпа, колко много я обича.

Нощта бе тяхна и без да бърза, с ръце и устни той отново и отново я довеждаше до върха. Наслаждаваше се на нейното удоволствие и на чувствения начин, по който изричаше индианското му име.

Тялото му копнееше за облекчение, копнееше да се зарови дълбоко в нея, но Улф устояваше на изкушението, докато тя не го докосна.

— О, Улф.

Тогава разтвори бедрата й и като внимаваше да не й натежи, със замах влезе в женствената ножница. Тя се надигна да го посрещне и ръцете му я обхванаха под бедрата. Семето му избухна в нея.

Улф се претърколи до нея, прегърна я и одеялото ги зави в пашкула на любовта.

— Улф.

— Хм? — Той положи ръка върху извивката на корема й.

— Какво значи това, което току-що каза?

Пръстите му спряха да пълзят по полегатия склон.

— Любима — отвърна той, чак сега осъзнал, че това е крещял във вихъра на страстта. Любима. Затвори очи и се запита дали да не й каже колко много я обича. Но в мислите си видя как тя го напуска, как отплава и се разколеба. По-добре щеше да е да не говорят за тези неща.

Помисли, че е заспала. Дишането й бе така равно, гладкото й тяло бе тъй отпуснато, но неочаквано тя заговори:

— Как ще наречем нашето дете?

Улф преглътна. Трябваше да й каже, че не бива да мислят за детето като за негово. И щеше да го направи… утре. Сега само поклати глава и я погледна в лицето.

— Зависи дали е момче или момиче.

— Мм — прозя се тя. — Ако е момиче можем да го кръстим на майка ти.

— Алкини? Много е трудно за англичаните.

— Така ли? — Каролайн се сгуши до него. — Но аз искам да отгледаме детето си като чероки. — Подпря се на лакът. — Знам, че сега има размирици, но те ще свършат все някога, нали?

— Да, Накуиси усиди, все някога. — Обгърна с длан бузата й и положи главата й върху рамото си. — А сега да спим.

Но той не можеше да заспи.

През цялата нощ, докато тя се гушеше в обятията му, Улф размишляваше за бъдещето. Как неговата жена и дете ще живеят отвъд океана. В безопасност. Тя щеше да има пари от имението на Робърт. До сутринта бе убедил себе си, че така ще бъде най-добре.

 

— Слава богу, че сте се измъкнали. — Лейтенант Койтмор стана от бюрото си и тръгна към Улф и Каролайн. — И двамата, както виждам. — Той стисна ръцете на Каролайн.

— Брат ви беше непреклонен в молбите си да изпратя отряд да ви открие. Опитах се да му обясня…

— Къде е Едуард? — попита тя.

— Не знам със сигурност. Може би у мисис Куин. Мога да изпратя някого да го доведе.

— Няма да е необходимо. Аз ще го намеря. — Срещна погледа на Улф, той кимна и я изпрати до вратата.

— Гледай да не напуснеш пак форта — предупреди я той, преди да излезе от стаята.

Щом Каролайн си тръгна, лейтенантът се отпусна върху най-близкия стол и любезността му се стопи. А заедно с нея и всички остатъци от здрав разум.

— Проклетите чероки са обезумели. Пристигнаха вести, че трийсетина от тях са нападнали магазина на Елиът. — Имаше предвид търговеца, установил се нагоре по реката. — Убили са почти всички, после са се отдали на грабеж и пиянство. — Той разтри лицето си с длани и погледна към Улф, без да забележи суровия му израз.

— Водел ги е Сероуи и вероятно пак той е изпратил куриери с кървави томахавки до всички племена. Призовава ги на война с англичаните. Говори се, че пътят оттук до форт Лъдън гъмжи от освирепели червенокожи. Чувствам се повече затворник, отколкото войник.

— А какво става с вождовете затворници?

Лейтенантът дълбоко въздъхна.

— Тези диваци са по-скоро камък на шията ми, отколкото затворници. Ден не минава, без някой от тях да се обърне към мен с молба за освобождаване. — Той подпря глава на облегалката на стола и напудрената му перука се килна настрана. — Голяма напаст са.

— Сигурно и на тях не им е приятно пленничеството.

— Какво? — Лейтенантът се взря в Улф, после махна с ръка. — Искам да знам какво видяхте там. Разузнавачите ми за нищо не ги бива. Почакайте. Къде тръгнахте?

Улф спря с ръка на бравата.

— Ще заведа мисис Макуейд и брат й в Чарлз Таун.

— Но… но какво ще правим с индианците?

Улф повдигна вежди:

— Изглежда забравяте, че аз също съм индианец.

Обърна се и излезе с тихи стъпки.

 

Каролайн го посрещна пред прага на мисис Куин. Но преди да й каже, че трябва веднага да тръгнат — нещо, което със сигурност щеше да я слиса, защото досега изобщо не бе споменал, че отиват в Чарлз Таун, — тя го изпревари със своя изненада. Улови го за ръцете и го помъкна през вратата.

— Каролайн, нямаме време за това. — Очакваше, че ще се хвърли на шията му, но тя не го стори. Лицето й беше замислено.

— Логън е тук.

— Логън?

— Да. Но сега спи. — Той се готвеше да се втурне в другата стая, но тя го хвана за ръкава. — Едуард го доведе. Брат ти е пристигнал във форта снощи на път за „Седемте бора“. Получил е вестта, че Мери очаква бебе.

— Да, аз му писах. — Улф се чувстваше така, сякаш някой го е ритнал в стомаха. — Той знае ли… какво се случи?

Сълзи изпълниха очите й и тя бавно кимна.

— Едуард му е казал. — Протегна ръка към него. — Опитвал се да намери доброволци, които да тръгнат след нас, и не е знаел, че Логън е съпругът на Мери.

Улф въздъхна тежко и вдигна глава към небето.

— Ще говоря с него.

— Той е много… — Каролайн се поколеба в търсене на дума, достатъчно силна, за да опише чувството, което бе видяла върху лицето на Логън. „Гняв“ не описваше точно реакцията на брат му при вестта за смъртта на жена му и детето. Спря се на думата „вбесен“ и бързо продължи нататък. — Обвинява индианците. — Дали не обвиняваше също и брат си? Каролайн не бе сигурна, но реши, че трябва да го предупреди за тази възможност.

Улф само кимна.

— Ще говоря с него — повтори той.

— Пиян е. Носеше със себе си пълно шише и го изпи почти цялото, преди да… заспи.

— Преди да припадне, по-скоро. — Улф тръгна навън, но пред вратата се спря и се обърна към Каролайн. — Почини си, защото сутринта тръгваме.

— Тръгваме ли? — Тя се спусна към Улф, преди той да вдигне резето. — Накъде?

— Към Чарлз Таун.

— Но…

Улф я улови за раменете и я върна обратно към средата на стаята. Искаше му се да я вземе в обятията си, но знаеше, че не бива. Въпреки това пръстите му не устояха и се задържаха върху нея по-дълго от необходимото, намерили топлина в допира до тялото й.

— Моля те, Каролайн — прошепна той до копринената й коса. — Направи това, за което те моля.

В задната стая Логън лежеше по лице, а краката му висяха извън пружината. Улф усети миризмата на уиски, която изпълваше помещението, и се запита как ли Каролайн е успяла да го домъкне дотук.

— Логън. — Той сложи ръка на рамото му. — Логън, събуди се. Аз съм, Улф.

— Изчезвай оттук — обади се пиян глас. — Върви по дяволите!

— Трябва да говоря с теб.

Шишето се изплъзна от пръстите на Логън и падна на пода. Алкохолът се разля. Логън бавно се обърна и се подпря на лакти. Зелените му очи бяха кръвясали и гледаха свирепо.

— Аз пък не желая да говоря с теб. — Устните му се изкривиха с омраза. — Проклет индиански любовник. Не, не си само любовник, ти си един от онези кръвожадни диваци.

Улф не отвърна нищо, но не отмести поглед от лицето брат си.

— Какво, по дяволите, гледаш? — Той заваляше думите, си ли. — Не си ли виждал човек в траур? — Изправи се и застана в лице с Улф. — Твоето варварско племе уби жена ми и детето ми! Уби ги! — В очите му се събраха сълзи и се търкулнаха по тъмните му мигли. Гласът му заглъхна. Като човек, останал без сили, той се тръшна обратно на леглото, а главата му падна в събраните му длани.

— Заради тях сега плача като хлапе. — Той изтри лице с опакото на ръката си.

— Логън, знам как се чувстваш. Мери беше…

— Нищо не знаеш. — Той отново скочи на крака. — Тя ме обичаше. Жената, която живее тук, ми каза. По дяволите, това са били последните й думи. Мери обича Логън. — Загледа се в пукнатото шише с копнеж върху лицето. — Обичаше ме, а аз я оставих да умре.

— За бога, Логън, ти не си виновен.

— Не съм ли? — Той с мъка пристъпи напред. — И двамата знаем защо тръгнах. Не можех да понасям стареца. Но останах ли наблизо, опитах ли се да поправя злините, които той вършеше? — Наведе се към Улф. — Е, направих ли това? Постъпих ли като теб? — Заби показалец в гърдите на брат си. — Да ме вземат мътните, не. Избягах да се бия с индианците и изоставих бременната си жена на произвола на съдбата. — Отново се отпусна на леглото. — Тя ме обичаше, а аз нея — не. — Рязко вдигна глава. — Изненадан ли си, братко? Всички обичаха Мери. Признай си, че ти също я обичаше. Всички освен проклетия й съпруг, който дори не успя да я спаси от томахавките на шайка диваци. — Посегна към шишето и го разклати така, че от пукнатината се изля още течност, и се усмихна, щом чу плискането на алкохола. Доволно кимна и я поднесе към устните си.

— Стига ти толкова. — Улф дръпна шишето пред лицето му. — Искам да дойдеш с мен в Чарлз Таун.

Логън отклони ръката му.

— Напротив, братко. Още не съм започнал. — Той отпи голяма глътка. — Когато се наситя, ще ти кажа. — Надигна стъклото отново, избърса устни и впери в Улф тъжни, зачервени очи. — Няма да избягам с подвита опашка в Чарлз Таун. Тръгвам по следите на диваците. Щом ги намеря, очаква ги същото, което са сторили на Мери и детето ми — Грубите черти на лицето му придобиха суров вид. — Може би, ако убия достатъчно от тях, ще мога да живея със себе си.

— Или ще свършиш в гроба. — Улф го улови за ръката и го изправи на крака. — Самосъжаляваш се, но…

— Имаш право, да те вземат дяволите! — Замахна, но изпитият алкохол правеше движенията му неточни и той улучи с цял фут настрана от носа на Улф, където се мереше. Все пак успя да се освободи от брат си и използва случая да се втурне към вратата.

— Просто ме остави на мира — изкрещя през рамо и хлътна в другата стая.

Каролайн вдигна поглед от ръкоделието си и очите й се разшириха, като видя как братът на Улф изхвръкна през вратата. Той се олюля, подпря се на стената и политна напред. Кривна и намери резето на входната врата, вдигна го и в стаята нахлу студен въздух. Като се препъваше, Логън закрачи в мрака.

Улф го последва до вратата, затвори я и се обърна към Каролайн.

— Чу ли?

— Как да не съм? — Тя остави иглата, изправи се и тръгна към него. — Какво смяташ да правиш?

Изразът на лицето му беше непроницаем.

— Ще се опитам да ви заведа в Чарлз Таун, преди войната да блокира пътя на изток.

— А брат ти?

Погледите им се срещнаха и тя видя, че неговите очи са тъжни, почти колкото на брат му.

— Мога само да се моля и да се надявам, че няма да свърша като него.