Нора Робъртс
Отрова (7)

6.

Пилар беше заспала, когато телефонът иззвъня в два часа през нощта. Тя скочи в леглото и грабна слушалката, сърцето й тревожно затупка. Господи, какво ли беше станало? Някой е умрял? Катастрофа, злополука?

— Ало? Да, моля?

— Ти, тъпа, незначителна кучко! Да не би да си мислиш, че можеш да ме отстраниш?

— Моля? — Ръката й трепереше, докато оправяше косата си.

— Нямам намерение да понасям нито теб, Нито жалките ти опити да ме тормозиш.

— Кой се обажда? — Пилар запали лампата замига от ярката светлина.

— Много, добре знаеш кой е. Имаш достатъчно здрави нерви, за да ми се обадиш и да излееш всичката си мръсотия отгоре ми. Престани, Тони! Млъкни, ти казах! Ще й кажа всичко, което мисля.

Пилар най-после разпозна гласа на съпруга си, който се опитваше да каже нещо. Опита се да събере мислите си, да разсъждава разумно въпреки бясното сърцебиене. — Какво става? Какво се е случило?

— Я стига си се правила на света вода ненапита! Това може да минава пред Тони, но не и пред мен. Знам, че беше ти. Ти си курвата, сладурче, а не аз! Ти си гнусната лъжкиня, шибаната кучка, мазната лицемерна! Ако още веднъж се обадиш…

— Не съм се обаждала. — Пилар успя да събере сили и дръпна завивките до брадичката си. — Не знам дори за какво говориш.

— Или си ти, или е твоята дъщеря, другата кучка. Но все ми е едно. Запомни добре какво ще ти кажа. Ти си вън от играта. Както досега, така и отсега нататък. Ти си студена, безчувствена, фригидна, ти си едно изсушено подобие на жена. Петдесетгодишна девственица! Ха-ха! Тони и аз вече се срещнахме с адвокатите и приключихме фарса, за който всички ти се смеят от сто години. Няма мъж, който да те пожелае! Освен заради парите на майка ти.

— Рене престани, моля те. Пилар? — Гласът на Тони прозвуча през бумтенето на кръвта в главата и.

— Защо правиш това?

— Извинявай. Някой се обади тук и наговори един куп отвратителни неща на Рене. Тя е много разстроена. — Повишаваше тон, за да надвика крясъците на Рене. — Разбира се, аз й казах, че никога не би направила подобно нещо. Но тя… Тя се разстрои — гласът му звучеше някак си уморено и изхабено. — Трябва да затварям. Ще ти се обадя утре.

— Тя била разстроена — прошепна Пилар, стаята започна да се върти пред очите и докато телефонната слушалка даваше свободно в ухото й. — Ама, разбира се, тя трябва да бъде успокоена. А аз? Какво ми е на мен? Кой го интересува? И кой ще ме успокои?

Остави телефона, отхвърли завивките, преди да се поддаде на първичния си инстинкт и да се свие на кълбо под тях.

Цялата трепереше, докато обличаше халата си и докато ровеше в чекмеджето, където държеше бельото си, за тайната кутия с цигари за специални случаи. Като ги тикна в джоба си, Пилар отиде до широкия френски прозорец и излезе в нощта.

Нуждаеше се от въздух. Нуждаеше се от една цигара. Нуждаеше се, помисли си Пилар, докато прекосяваше терасата и слизаше по каменните стъпала, от спокойствие и мир.

Не беше ли достатъчно, че единственият мъж, когото бе обичала, единственият мъж, на когото бе принадлежала, не я уважаваше? Не я обичаше достатъчно да продължи да спазва обета си пред Бога? Трябваше ли да й вадят душата така? Да я будят посред нощ, да я кълнат и…

Тя се отдалечи от къщата, премина през градините, опитвайки се да върви сред сенките така, че ако някой от къщата се събуди, да не може да я види през прозорците.

Репутацията е важна, помисли си Пилар, ядосана, че бузите и са мокри от сълзи.. Винаги трябва да поддържаме репутацията си. Да се съобразяваме с общественото мнение. Не можеше да позволи някой от прислугата да зърне госпожа Джиамбели как пуши в храсталаците посред нощ. Не беше нормално някой да види госпожа Джиамбели да успокоява нервите си с малко тютюн.

Поне една дузина жени можеха да се обадят на Рене. И най-вероятно тя заслужаваше всичко това, което й бяха казали. От начина, по който говореше Тони, Пилар беше разбрала, че той много добре знае кой се е обадил. Но му беше по-лесно, помисли си горчиво тя, да остави Рене да вярва, че нападките са дело на отхвърлената съпруга вместо на някоя нова любовница.

По-лесно беше да прехвърли вината върху многострадалната Пилар вместо да получи упреци, скандал и плесници.

— И не съм на петдесет — прошепна тя, щракайки закалката. — Нито съм девствена.

— Нито пък аз.

Пилар почти подскочи изтърва запалката, която се удари с трясък в камъните. Изненада измести страха й, когато видя Дейвид Кътър да излиза от сенките на лунната светлина.

— Извинявайте, че ви изплаших. — Той се наведе да вземе запалката — Но реших, че е по-добре да ви подскажа, че съм тук, преди да продължите да си говорите сама.

Той запали цигарата й и изгледа следите от сълзи по лицето и мокрите й клепачи. Ръцете й все още трепереха.

— Не можах да заспя — продължи Дейвид. — Ново място, ново легло. Излязох да се поразходя. Искате ли да повървя с вас?

Само доброто възпитание я предпази от бързото и унизително бягство.

— Всъщност аз не пуша. Поне не официално.

— Нито пък аз. — Той вдъхна дълбоко изпълнения с дим въздух. — Това ме убива.

— Никога не съм пушила пред мама. Така че понякога се измъквам и прегрешавам.

— Тайната ви ще си остане тайна. Аз съм много дискретен. Понякога да дадеш израз на странностите, освобождава. — Когато тя само поклати глава, той пъхна ръце в джобовете на якето си. — Е, нощта след днешния дъжд е толкова хубава. Искате ли да се разходим?

Пилар предпочиташе да се върне обратно и да зарови глава в завивките, докато премине новото й унижение. Но имаше достатъчно опит и знаеше, че затрудненията избледняват, когато ги отхвърлиш и продължиш напред.

Затова продължи да върви до него.

— Настанихте ли се вече със семейството си? — попита любезно.

— Чудесно. В период на приспособяване сме. Синът ми имаше известни проблеми в Ню Йорк. Детски работи, но трябваше да взема мерки. Исках да променя обстановката.

— Надявам се, че ще бъдат щастливи тук.

— Аз също. — Той извади носна кърпа от джинсите си и мълчаливо й я подаде. — Мисля утре да огледам лозята. Сега са много впечатляващи, вижте как лунната светлина струи върху замръзналите пръчки.

— Вие сте добър в работата си — прошепна Пилар. — И много добър в преструвката, че не обръщате внимание на една истерична жена посред нощ.

— Не изглеждате истерична. По-скоро тъжна и ядосана. — И много красива, помисли си. Бял халат, черна нощ. Като стилна черно-бяла снимка.

— Обадиха ми се неочаквано по телефона и ме събудиха от сън.

— Да не се е случило нещастие?

— Не, никой не е ранен, освен мен. Но това си е лично моя грешка. — Тя спря, настъпи угарката и я зарови встрани от алеята. После се обърна и го погледна.

Има хубаво лице, помисли си Пилар. Силна волева брадичка, чисти очи. Сини очи, спомни си тя. Тъмносини, изглеждаха почти черни в момента. Леката усмивка на устните му й подсказа, че той също я изучава. И беше достатъчно търпелив и добър да остави тя да стори същото с него.

Пилар си спомни начина, по който се усмихваше, когато прегръщаше децата си пред вратата. Това беше мъж, който обича децата си и ги разбира достатъчно, за да обяви интересите им пред непознати, както направи днес следобед пред майка й. Това й харесваше.

Във всеки случай беше доста трудно за жена да има някакви претенции и да се бори за репутацията си, когато стои по халат с един мъж насред полето през нощта.

— Е, оправихте ли се? — попита я той.

— Горе-долу. Вие така или иначе ще живеете тук със семейството, така че ще чуете какви ли не приказки. Най-добре аз да ви го кажа. Ние със съпруга ми живеем разделени от години. Съвсем неотдавна той ме информира, че ще поиска развод. Неговата нова булка е съвсем млада. Красива, напориста, амбициозна. Много млада — повтори отново Пилар с горчива усмивка. — Направо е смешно колко силно ме засяга точно това. Всъщност ситуацията е трудна, неудобна и заплетена.

— Ще стане още по-неудобна и по-трудна за него, след като не си е дал труда да гледа там, където трябва.

Трябваше й малко време, за да осъзнае комплимента.

— Много мило от ваша страна.

— Нищо подобно. Вие сте красива, елегантна и интересна жена. Казвам това, което виждам.

А тя не бе свикнала да го чува, помисли си, когато видя как трепна погледът й, насочен към него. Виж ти, това беше интересно!

— Знам колко е трудно. Разводът е отвратителна работа — добави Дейвид. — Прилича на смъртта, особено, ако си вземал несериозно нещата, когато си започвал. Дори когато си загубил всичките си илюзии, страшно е да виждаш как животът ти се сгромолясва.

— Да. — Пилар се почувства по-добре. — Точно така е. Току-що бях уведомена, че адвокатите са легализирали края на моя брак, справили са се много бързо. Така че, предполага, ще е най-добре да започна да събирам парчетата.

— Може би ще е по-добре да ги изметете от пътя си. — Той докосна рамото й и задържа ръката си там, макар да почувства, че тя се напрегна и леко се отдръпна. — Сега е средата на нощта. Важните неща не бива да се правят в три часа сутринта. Така че ви съветвам да се стегнете. Всъщност много ми харесвате.

Пилар почувства леко свиване в стомаха си. Дали бе от удоволствие или от страх, все още не можеше да определи.

— Това вече е ласкателство.

— Не е ласкателство, а факт. Ласкателство е онова, което хората казват на коктейл или парти или ако някой си мисли да те сваля. Позволете ми да знам тези неща.

Той се усмихна широко и естествено, така както се смееше, когато го видя за пръв път на вратата на къщата. Стомахът й отново се сви, този път още по-силно и болезнено. Тя осъзна, съвсем глупавото напълно ясно, че това, което чувстваше в момента, си беше чисто животинско привличане.

— Изрекъл съм доста ласкателства през живота си. Така както предполагам, че и вие сте чули достатъчно. Сега говоря истината — Усмивката му изчезна, а очите му, които изглеждаха съвсем тъмни в сенките, станаха сериозни и замислени. — В минутата, в която отворихте вратата днес, бях като ударен от гръм. Не съм чувствал подобно нещо от много време насам.

— Дейвид? — Пилар направи една крачка назад, сетне спря, защото той хвана ръката й.

— Нямам намерение да ви досаждам. Но мисля за вас. — Той продължи да я изгледа внимателно, напрегнато, докато пулсът й започна да прескача. — Което вероятно е причината да не мога да заспя.

— Но ние изобщо не се познаваме. А аз съм… „Една петдесет годишна девственица. Не! — извика в себе си Пилар, — по дяволите! Не съм такава! Но съм съвсем близо. Съвсем близо до това определение.“

— Така е. Абсолютно, вярно. Нямах намерение да ви го казвам толкова скоро, но ми се стори, че това е моментът. Една прекрасна жена с бял халат, като видение в нощната градина. Не може да искате от когото и да било да устои на подобно видение. Пък и моите думи със сигурност ще ви накарат да мислите за друго тази нощ.

— Да, сигурно. Трябва да вървя.

— Ще вечеряте ли с мен? — Той взе ръката й и я поднесе към устните си. Сякаш и за това моментът беше настъпил, поне така му се струваше. Хареса му, че ръката и трепери и ухае на парфюм. — Някой ден? Скоро?

— Не знам. — Тя издърпа ръката си и се почувства като глупава, несръчна ученичка. — Аз… лека нощ. Пилар се затича по алеята и когато стигна до стълбите, беше останала почти без дъх. Стомахът й се свиваше, а сърцето й биеше на пресекулки в гърдите. Това бяха усещания, които не бе изпитвала от сто години, в може би и от повече.

Но вече не чувстваше гняв, нито тъга.

 

 

В Ню Йорк беше почти полунощ, когато телефонът на Джеръми де Морни иззвъня. Джеръми определяше човека от другата страна на жицата само като инструмент. Или прибор. Нещо, с което можеш да си служиш, когато е необходимо.

— Аз съм готов. За следващата стъпка.

— Добре. — Усмихвайки се, Джеръми си наля бренди. — Отне ти доста време, за да вземеш правилното решение. — Защото имаше много неща, които можех да загубя.

— Но с моя помощ можеш повече да спечелиш. Джиамбели те използват и ще те изхвърлят, без да се замислят стига това да отговаря на целите им. Знаеш го много добре, така както и аз.

— Моето положение все още е сигурно. Реорганизацията във фирмата не ме засегна ни най-малко.

— За момента. Едва ли щеше да ми се обадиш, ако не осъзнаваше това.

— Изморен съм, това е всичко. Неприятно ми е, че недооценяват труда и усилията ми. И не искам да бъда отново оценяван, при това от непознати.

— Естествено. Софи Джиамбели и Тайлър Макмилън са отгледани да стъпват в наследствените обувки. И дори да не са си научили урока, пак ще ги обуят. Но сега се е появил Дейвид Кътър. Той е доста умен. „Льо Кьор“ съжалява, че го загуби. Той ще огледа най-внимателно и сериозно всички ниши и ъгълчета във фирмата. А едно сериозно оглеждане може да извади на показ някои съществени… да ги наречем несъответствия.

— Винаги съм бил внимателен.

— Никой не е достатъчно внимателен. Е, какво смяташ да сложиш на масата сега? Трябва да е нещо по-голямо от онова, за което говорехме по-рано.

— Стогодишнината. Ако възникнат неприятности по време на сливането и ако те продължат и през следващата година, това ще разяде основите на фирмата. Има някои неща, които мога да свърша.

— Като да отровиш стареца например?

— Това беше нещастен случай!

Паниката, която прозвуча в гласа от другата страна на жицата, накара Джеръми да се усмихне. Всичко се развиваше по плана му и беше направо идеално.

— Така ли му викаш?

— Идеята беше твоя! Ти каза, че билката само ще го разболее малко.

— О, аз имам купища идеи. — Развеселен, Джери започна да разглежда ноктите на ръката си. „Льо Кьор“ плащаше за идеите му, за неговите понякога и не толкова радикални идеи, затова пък колкото трябваше, защото името му беше Де Морни. — Но ти ги осъществяваш, приятелю. И гуляеш след това.

— Откъде можех да знам, че старецът има слабо сърце.

— Както вече ти казах никой не е достатъчно внимателен. Ако си имал намерение да убиваш някого, трябваше да насочиш усилията си към старата дама. Ако тя си беше отишла, не биха могли да запълнят дупките в бъчвата толкова бързо, колкото ние можем да ги пробием.

— Аз не съм убиец!

— Каква е разликата? — Всъщност ти си точно това, помисли си Джери. — И затова ще направиш всичко, всичко, което аз поискам. — Чудя се дали италианската полиция ще се заинтересува достатъчно, че да поиска ексхумация на тялото на Баптиста и да извърши необходимите тестове, заради едно анонимно обаждане по телефона. Ти го уби — повтори Джери след дълга пауза. — Затова бъди готов да направиш каквото е необходимо, за да запазиш гърба си. Ако искаш моята помощ и финансовата ми подкрепа да не бъдат прекратени, трябва да сториш нещо за мен. Като например да ми изпратиш копие от всичко. От юридическите документи, от договорите, плановете на фирмата. Всяка стъпка. Както за производството в Калифорния, така и във Венеция.

— Това ще бъде много рисковано. Ще отнеме време.

За риска ще ти бъде заплатено. И за времето също. — Джери беше търпелив човек. Пък и богат, така че можеше да си го позволи. Щеше да инвестира, за да погребе Джиамбели. — Не се свързвай с мен, ако нямаш нещо наистина полезно и ценно.

— Трябват ми пари. Не мога да получа онова, което искаш, без…

— Първо ми дай нещо, което мога да използвам. Тогава ще ти бъде платено. Пито платено, приятелю. Ето как се прави.

— Някакви си лозя. Голяма работа!

— Ще се превърнат в нещо много важно за нас. Лозята — информира Дейвид нацупения си син — са тези, които ще ти купуват бургера и пържените картофки в близко бъдеще.

— А ще ми купят ли кола?

Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не си подритвай късмета, момченце.

— Татко, човек не може да живее на края на света без превозно средство!

— В минутата, в която спреш да дрънкаш глупости, ще проверя в най-близкия гараж за коли втора употреба.

Три месеца по-рано, глупости, само три седмици по-рано, поправи се Дейвид, подобен коментар би предизвикал ледено мълчание от страна на сина му или заядливи забележки. Фактът, че в отговор Тео този път си глътна езика, опули очите и остана като гръмнат на задната седалка, стопли сърцето на баща му.

— Знам, че не трябваше да купуваме този микробус — рече разсеяно Дейвид, докато завиваше към винарската изба на Макмилън.

— Защо, много си е добре. Върви и ни върши работа. — Мади не се интересуваше от нищо. Не обръщаше внимание на хълмовете и долините, дори не се разсърди, че я вдигнаха толкова рано. Единственото, което я гнетеше, беше, че няма какво да прави. Най-голямата й надежда в момента бе баща й евентуално да купи кола на Тео. Тогава би могла да изнуди брат си да я закара някъде, където и да е.

— Хубаво място. — Дейвид спря микробуса и излезе, за да огледа лозята и работниците, които ги зарязваха в студеното утро. — И всичко това, деца мои — продължи той, като ги прегърна, когато те се присъединиха към него — никога няма да бъде ваше.

— Може би някой от собствениците има малка дъщеря. Ще се оженя за нея и тогава ти ще работиш за мен.

Дейвид потръпна.

— Ти направо ме уплаши, Тео! Я да идем и да проверим какво става.

Тай зърна тримата да вървят сред редовете и изруга през зъби. Туристи, помисли си, надявайки се, че поне имат добър и приятелски настроен водач. Нямаше време да бъде любезен. И не искаше разни външни хора да се мотаят из неговите лозя.

Настрои се да ги отпрати, но погледът му падна на Софи. Нали това беше нейната сфера на дейност. Защо да не я остави да се оправя с хората, докато той се оправя с лозето?

Приближи се до нея и забеляза със задоволство, че си върши работата съвестно.

— Имаме гости, някакви туристи — рече. Защо не си починеш малко и не ги разведеш из винарната и в дегустационната? Все някой трябва да им обърне внимание и да им предложи стандартната обиколка.

Софи се изправи и се обърна да види новодошлите, бащата и синът бяха истински красавци, докато дъщерята приличаше повече на варварка.

— Добре, ще ги поема. — Тъкмо щеше да изпие едно горещо кафе. — Но първо ще им предложим една кратка разходка из лозята и сбито, информативно обяснение за фазата на зарязването, след което ще ги отведа във винарната, където татенцето може да се навие да купи няколко бутилки.

— Не ми е приятно разни цивилни гражданчета да се мотаят из лозята ми.

— Не бъди толкова капризен. — Тя си сложи една любезна усмивка на лицето, хвана здраво Тай за ръката и го помъкна към новодошлите.

— Добро утро! Добре дошли в лозовите масиви на Макмилън. Аз съм Софи, а това е Тайлър и ние ще бъдем щастливи да отговорим на всички ваши въпроси. В момента е времето за зимното зарязване на лозите. Един много съществен, дори критичен момент от процеса на винопроизводството. Вероятно пътувате през долината, нали?

— И така може да се каже. — Тя има очите на баба си, помисли си Дейвид. Същата форма и дълбочина. Очите на Пилар бяха по-меки, по-светли и изпъстрени със златни точици. — Всъщност надявах се да срещна точно вас двамата. Аз съм Дейвид Кътър. А това са децата ми — Тео и Мади.

— О! — Софи веднага превключи и пое подадената ръка, докато съзнанието й работеше на бързи обороти Този вече ни преценява, помисли си тя. Добре, така да бъде. Тя щеше да направи същото.

До този момент нейното разузнаване беше открило, че Дейвид Кътър е разведен и е самотен баща на две хлапета. Беше се изкачил по стълбицата на „Льо Кьор“ със стабилни и компетентни стъпки за около две десетилетия.

— Добре дошли още веднъж. — Искате ли да отидем в избата или в къщата?

— Предпочитам да огледам лозята. Ще поостана тук, докато върви зарязването — Дейвид почувства неприязънта и раздразнението, които се излъчваха от страна на Тайлър и се обърна към него. — Имате хубав имот, господин Макмилън. И правите великолепно вино.

— Правилно сте забелязали. Имам си и работа за вършене.

— Моля да извините Тайлър — намеси се Софи, като стисна зъби и го хвана за ръката, за да не му позволи да се отдалечи. — Той има доста стеснен фокус и единственото, което вижда в момента, са лозята. Освен това няма никакъв опит в обществените контакти. Нали така, Макмилън?

— Лозето не ще молитва а мотика.

— Всичко, което расте на света, го прави по-добре при аудио стимулация — рече изведнъж Мади, без да се стресне от раздразненото изражение на Тай. — Защо правите зарязване през зимата — попита тя, — вместо през есента или през ранната пролет?

— Зарязването се прави през мъртвия сезон.

— Но защо?

— Мади… — започна Дейвид.

— Няма нищо. — Тай огледа момичето по-внимателно. Може да бе облечена като вампир, помисли си, но имаше интелигентно лице и умни очи. — Изчакваме първия здрав студ, който кара лозята да заспят. Тогава правим зарязването, което ги подготвя за новия растеж през пролетта. Зарязването през зимата намалява реколтата като обем. Но ние се стремим към качество, а не към количество. Незарязаните лози ще дадат повече, но второкачествено грозде. — Той погледна отново Дейвид. — Предполагам, че в Манхатън няма много лозя.

— Така е. И това е една от причините да приема предложението на Ла Синьора. Липсваха ми лозовите масиви. Преди двадесет години прекарах един много студен и влажен януари в лозята на „Льо Кьор“ край Бордо. Вършил съм каква ли не полска работа през годините, за да бъда във форма.

— Може ли да ми покажете как се прави? — помоли Мади Тайлър.

— Ами, аз…

— Аз ще ви покажа. — Софи изпита съжаление към Тайлър, затова реши да го спаси и любезно предложи услугите си. — Защо ти и Тео не дойдете с мен? Ще погледаме по-отблизо зарязването, преди да отидем във избата. Това наистина е удивителен процес, особено като се има предвид, че тази фаза е много важна. Всичко зависи от точността и практиката. — Тя поведе децата.

— Тео вече е готов да я следва до края на света — рече с въздишка Дейвид. — Тя е много красива жена. Не мога да го обвинявам.

— Да, добре изглежда.

Предупредителната нотка в гласа на Тайлър накара Дейвид да сподави усмивката си. Той кимна сериозно.

— Аз съм достатъчно стар, за да й бъда баща, така че не би трябвало да имате каквито и да е притеснения на тази основа.

Всъщност Кътър, размишляваше Тайлър от собствената си гледна точка, беше точно от типа мъже, с които Софи се срещаше. По-възрастен, лъскав и класически. Под грубата външност се криеше класа. Фактът, че беше селянин, не означаваше, че не може да я открие и различи.

Но това беше отделен въпрос.

— Между Софи и мен няма нищо — рече твърдо и отчетливо Тайлър.

— Така да бъде. Хайде да уточним нещата, какво ще кажете? Аз не съм тук, за да се меся в работата ви, нито да нарушавам правилата и установените порядки. Вие сте винопроизводител, Макмилън, а аз не съм. Но смятам да си върша работата и да бъда до вас при всяка стъпка и фаза от винопроизводството.

— Вие си имате канцелариите. А аз лозята. Всяка жаба да си знае гьола.

— Съвсем не е така. Назначен съм, за да координирам, да наглеждам, да контролирам и съм нает, защото разбирам от вино и от лозя. Не съм само един чиновник с костюм, пък и се уморих да се опитвам да бъда такъв. Ясен ли съм?

Той измъкна ножицата от колана на Тайлър и се наведе към най-близкия ред. Без ръкавици вдигна пръчките, проучи ги и направи срязването.

Движението му беше бързо, сръчно и съвсем правилно.

— Познавам лозята — добави Дейвид и върна инструмента на Тайлър. — Но това не ги прави мои.

Раздразнен, Тайлър пое ножиците и ги задържа като сабя пред себе си.

— Добре тогава, да уточним още малко нещата. Не ми харесва, когато някой наднича през рамото ми, нито пък когато знам, че ще ме оценяват като ученик. Тук съм, за да правя вино, а не да създавам приятелства. Не знам как сте работил в „Льо Кьор“ и не ме интересува. Тук аз управлявам винарната.

— Досега — отговори безстрастно Дейвид. — Сега я управляваме заедно, независимо дали ви харесва или не.

— Не ми харесва — отговори кратко Тайлър и се отдалечи.

Твърдоглав, необщителен и със силно развито чувство за собственост, прецени го Дейвид. Очертаваше се доста интересна малка битка. Погледна към мястото, където Софи занимаваше децата му. Пулсиращите хормони на сина му просто излъчваха червена светлина. Там пък, помисли си уморено Дейвид, се очертаваше друго усложнение.

Той тръгна към тях, наблюдавайки с одобрение как дъщеря му зарязва пръчката на лозата.

— Добра работа, благодаря ви — рече той на Софи.

— Удоволствието беше изцяло мое. Предполагам, че ще искате да се срещнете с мен, за да обсъдим плановете за рекламната кампания. Имам офис в голямата къща. Ще ви бъде ли удобно днес следобед? Да речем в два часа?

Умно момиче, помисли си Дейвид. Прави първата крачка, стъпва на здрава почва и поставя границите на отговорностите. Значи прилича на баба си не само по очите. Какво семейство!

— Разбира се, че ми е удобно. Само да отведа тези двамата по-далеч.

— Искам да видя и всичко останало — намеси се Мади. — Вкъщи няма нищо за правене. Толкова ми е скучно!

— Не си разопаковала още багажа си.

— Бързате ли за някъде? — Софи постави ръка на рамото на Мади. — Ако искате, можете да оставите Тео и Мади при мен. Аз ще се върна у дома след около час и ще ги доведа направо там. Нали сте отседнали в къщата за гости?

— Да. — Дейвид погледна часовника си. Имаше малко време преди срещата му. — Ако не ви пречат.

— Ни най-малко.

— Добре. Ще се видим в два. А вие, деца, не правете бели.

— Ти винаги мислиш, че само това правим — промърмори Мади през зъби.

Когато Дейвид се отдалечи, Софи се обърна към децата.

— Ако не се правят бели, не е интересно, нали?

Тя хареса децата. Непрекъснатите въпроси на момичето я забавляваха и я караха да бъде нащрек. А също така й беше много приятно да открие, че е обект на любов от пръв поглед за един шестнадесетгодишен хлапак.

И освен това кой можеше да знае повече за един човек, за неговото поведение, навици, мисли и планово, ако не децата му! Една сутрин с хлапетата на Дейвид Кътър щеше да бъде интересна и от голяма полза за нея.

— Хайде да отидем и да отвлечем Тай — предложи тя. — И да го накараме да ни разведе из избата. Аз не съм съвсем добре запозната с всички операции в „Макмилън“, защото съм Джиамбели. — Тя мушна ножицата в колана си. — Всички ще научим по нещо полезно от него.

 

 

Пилар прекоси кабинета на съдия Хелън Мур и се опита да преодолее раздразнението си. Животът й, мислеше си тя, изглежда излизаше извън установените релси. И не бе сигурна как да върне нещата на мястото им. А което беше още по-лошо, не беше сигурна дали изобщо го иска.

Стъпките трябваше да бъдат направени, за това беше сигурна. Беше толкова изморена, направо болна от чувството, че е използвана и в същото време ненужна.

А най-много от всичко се нуждаеше от приятел.

Тази сутрин се видя съвсем за кратко с майка си и дъщеря си. Направи го нарочно. Знаеше, че е проява на страхливост да избягва тяхната близост. Но се нуждаеше от време, за да укрепи срутеното, да вземе решение, да скрие смешните рани, които все още разяждаха вътрешностите й.

Инстинктивно посегна да завърти брачната си халка и когато не я намери на пръста си, почувства леко бодване в областта на сърцето. Трябваше да се научи, да свикне с този празен гол пръст. По дяволите, ако не го стореше. Щеше да излезе днес следобед и да си купи някаква скъпа, хващаща окото играчка, която да сложи на третия пръст на лявата си ръка. Това щеше да бъде символ, реши Пилар. Символ на свободата и новото начало. Символ на провала в живота й. С въздишка на поражение, Пилар се отпусна на едно кресло в мига, в който Хелън влезе в стаята.

— Извинявай, заседанието на съда продължи по-дълго.

— Всичко е наред. Винаги си изглеждала различна и страшна, облечена в тази съдийска тога.

— Само ако успея да сваля десет килограма и ще ходя само по бикини под нея. — Хелън свали тогата си и я окачи на закачалката. Под нея вместо бикини носеше скромен кафяв костюм.

Прекалено обикновен, помисли си Пилар. Прекалено прибран и семпъл. Което беше типично за Хелън.

, — Много ти благодаря, че ми отдели време днес. Знам колко си заета.

— Имаме два часа. — Хелън седна на стола зад бюрото си, свали обувките и разтърка пръстите на краката си. — Искаш ли да излезем да обядваме?

— Не съвсем. Хелън… Знам, че не си адвокат по бракоразводни дела, но… Тони е задвижил нещата към приключване. Не знам какво да правя.

— Мога да се заема заради теб, Пилар. Или да ти препоръчам някого. Познавам няколко нашумели и много умни акули, които ще ти свършат работа.

— Ще се чувствам по-добре, ако ти се заемеш и ако го направиш възможно най-просто. И най-чисто.

— Е, това звучи много разочароващо. — Хелън свали очилата си с недоволна гримаса. — Повече щеше да ми хареса, ако пуснем на Тони кръв отвсякъде. Ще ми трябват финансовите ти документи — започна тя и взе жълтия си бележник, за да си води записки. — Добре, че те накарах да разделиш финансите си от неговите още преди години. Но ще трябва да се потрудим, скъпа моя, за да не може да сложи ръка на парите ти. Той сигурно ще предяви претенции, парични и имотни. Не бива да се съгласяваш на нищо.

— Не става дума за пари.

— Ти си мислиш така. Но Тони винаги е живял нашироко и ще иска да продължи да живее по този начин. Колко пари си пропиляла през последните десет години за него?

Пилар се размърда от неудобство.

— Хелън…

— Точно така. Заеми, които никога не ти е връщал. Къщата в Сан Франциско, къщата в Италия. Мебелирането и обзавеждането и на двете.

— Ние продадохме…

— Той продаде — поправи я Хелън. — Тогава не ме послуша, но сега ще ме слушаш или ще си намериш друг адвокат. Ти така и не поиска твоя дял от имотите, които бяха купени с твоите пари. И знам много добре, че той завлече голяма част от бижутата, както и лично твоя собственост в джоба си.

Тя свали очилата си и седна отново. Погледът й стана нежен и тя сложи ръката си върху треперещите пръсти на приятелката си.

— Пилар, обичам те и затова ти казвам всичко това. Ти му позволи да те третира като изтривалка за обувки. По дяволите, оставаше само да си татуираш „Добре дошъл“ на гърдите, да легнеш на прага и да го поканиш да мине през теб. А аз, и другите, които те обичаме, не искахме да гледаме това.

— Може би наистина съм го правила. — Нямаше да плаче сега. Просто трябваше да затисне прясната рана. Да преглътне поредното унижение. — Аз го обичах и си мислех, че след като има нужда от мен, той също ще ме обича поне мъничко в замяна. Но тази нощ нещо се случи и това промени нещата.. Промени и самата мен, предполагам.

— Разкажи ми.

Пилар стана и докато крачеше из кабинета, разказа на Хелън за телефонния разговор.

— Когато го слушах да говори онези нищо незначещи, празни извинения, опитвайки се да оправдае Рейс, макар тя да ме нападна толкова грозно и несправедливо, аз се отвратих от всички нас. А по-късно, когато се успокоих, осъзнах и нещо друго. Не го обичам повече, Хелън. Може би съм престанала да го обичам отдавна, от години. Което ме прави жалка.

— Не. — Хелън взе телефона. — Хайде да си поръчаме нещо за хапване. Ще ти обясня какво трябва да се направи. След това ще подготвим документите. Моля те. — Тя протегна ръката си. — Позволи ми да ти помогна. Наистина.

— Добре — въздъхна Пилар. — Добре. Един час ще ни стигне ли?

— Напълно. Карл? Поръчай, моля те, две пилешки бутчета, салати, две капучино и голяма бутилка студена минерална вода. Благодаря. — Тя остави телефона.

— Чудесно. — Пилар седна отново. — Знаеш ли дали някъде наблизо има добър и скъп златарски магазин?

— Има. Защо?

— Ако ти остане време, преди отново да облечеш съдийската си тога, ще ми помогнеш ли да си купя нещо символично и крещящо? — Тя вдигна лявата си ръка. — Нещо, което да накара Рене да полудее, когато го види.

Хелън кимна одобрително с глава.

— Това вече е приказка.