Нора Робъртс
Отрова (4)

3.

Ла Синьора никога не хвърляше думите си на вятъра. Беше планирала всичко лично. Беше изготвила лично дори менюто, защото искаше срещата да протече в атмосферата на щедро изобилие, но в същото време и на сърдечност. Вината, които се сервираха, бяха от калифорнийските изби, както на Джиамбели, така и на Макмилън. Това също беше нарочно обмислено и планирано действие.

Тереза нямаше намерение да говори за бизнес по време на обяда. Както и не позволи, за голямо разочарование на Джина, трите й лошо възпитани деца да присъстват на масата заедно с възрастните.

Те бяха изпратени в детската стая с една от прислужничките, на която щяха да платят допълнително възнаграждение заради това. Тереза очакваше момичето да остане с децата повече от час.

— Баба ти настояваше да свърша тази работа секретно. — Хелън обърна проницателните си сиви очи към приемната. Беше свързана по един или друг начин с бизнеса на фамилия Джиамбели почти четиридесет години. И те не преставаха да я удивляват и очароват. — Тя не ви е казала нищо, нали? Продължава да ви държи в неведение.

— Отчасти — промърмори тихо Пилар. — Хелън, тя е добре, нали? Приех тази работа с промяната на завещанието и тъй нататък като следствие от състоянието, в което е през последната година, след смъртта на синьор Баптиста.

— Доколкото знам, майка ти е напълно здрава, физически и психически. Както винаги. — Хелън намести очилата с черни рамки върху носа си и отправи към старата си приятелка ободрителна усмивка. — Като неин адвокат не мога да ти кажа повече за мотивите й, Пилар. Но напълно съм съгласна с нея и ги одобрявам. Това си е нейното представление и аз няма да й разваля удоволствието да го изиграе. Защо не отидем да видим дали вече не е готова за вдигане на завесата?

Когато благоволеше да каже нещо на Рене, думите й бяха изпълнени с ледена учтивост. И много ясно чувстваше как по гръбнака на жената пробягва недоволство, но и възхищение. Имаше й много други чувства, които оставаха скрити под леда.

Освен цялото семейство и Хелън, която се смяташе за част от него, Тереза беше поканила майстора винар, на когото имаше най-голямо доверие, заедно със съпругата му. Паоло Борели работеше с Джиамбели вече цели тридесет и осем години. Въпреки възрастта му всички продължаваха да го наричат Поли. Съпругата му Консуело беше едра, жизнерадостна жена с висок заразителен смях, която навремето беше главен готвач в къщата.

Имаше и още един гост на този обяд. Маргарет Боуърс, шефът на продажбите в изба „Макмилън“. Тя беше разведена тридесет и шест годишна жена, която очевидно бе силно притеснена и отегчена от безкрайното бръщолевене на Джина от едната й страна и се чудеше как да се измъкне и да си запали една цигара навън.

Тайлър срещна погледа й и се усмихна окуражаващо. Маргарет понякога си мечтаеше да го има в леглото си. Когато приключиха с обяда и поднесоха десертното вино „Порто“, Тереза седна отново на мястото си начело на масата.

— „Кастело ди Джиамбели“ в Италия празнува своята стогодишнина — започна тя. Разговорите веднага сепнаха. — Вила Джиамбели в Калифорния произвежда вино в Напа Вали вече шестдесет и четири години. „Макмилан“ прави това от деветдесет и две години. Това прави общо двеста петдесет и шест години. — Тя огледа присъстващите на масата. — Пет поколения лозари и винари.

— Шест, zia Тереза — намеси се Джина. — Моите деца са шестото.

— От всичко, което видях у твоите деца, очаквам да станат серийни убийци или терористи, но не лозари и винари. Моля те, не ме прекъсвай.

Тя вдигна чашата си, вдъхна аромата на виното и отпи малко.

— За тези пет поколения успяхме да си завоюваме репутация на два континента. Като производители на истински качествени вина. Името Джиамбели означава само едно — вино. Установихме традиции и ги обновихме с нови методи, нови технологии, без да нарушим доброто си име, качество или каквото и да е друго. Никога няма да жертваме името. Преди двадесет години поставихме началото на партньорство с друг винопроизводител. „Макмилън“ от Напа Вали работи рамо до рамо с „Джиамбели Калифорния“. Партньорството ни се разви отлично, отлежа и е време да бъде бутилирано.

Тя повече почувства, отколкото видя напрежението на Тайлър. Направи му знак да си държи езика зад зъбите и го погледна право в очите.

— Необходими са промени за доброто и на двете страни. Следващите сто години започват от днес. Донато!

Той веднага подскочи.

— Si, да — поправи се, подсещайки се, че Ла Синьора предпочита на масата в Калифорния да се говори на английски. — Да, лельо Тереза.

— „Джиамбели Италия“ и „Джиамбели Калифорния“ работеха поотделно и всяка изба сама за себе си. Това повече няма да продължава. Ти ще докладваш за всичко на новия главен директор на новообразуваната компания „Джиамбели-Макмилън“, която ще има офиси както в Калифорния, така и във Венеция.

— Какво значи това? Какво става? — развика се Джина на италиански. — Донато е на ред. Той е следващият по първенство. Той носи името. Той е наследникът!

— Наследник е този, когото аз посоча.

— Но ние ти дадохме деца! — Джина удари с ръка по корема си и размаха ръце в знак на протест. — Три деца и още ще има. Никой не е осигурил на семейството деца освен мен и Донато. Кой ще носи името, когато ти си заминеш за оня свят, ако не моите бебета?

— Ти какво, да не би да се пазариш с утробата си? — погледна я презрително Тереза.

— Тя е плодоносна — не се укротяваше Джина, въпреки че съпругът й се опита да я дръпне обратно на стола. — Повече от твоята и повече от тази на дъщеря ти. Само по едно дете, това сте вие! А аз мога да имам цяла дузина.

— Тогава Господ да ни е на помощ. Ти ще запазиш прекрасния си дом. Джина, както и джобните си пари. Но няма да бъдеш господарката на замъка. На моето саtеllо — добави ледено Тереза. — Вземай, каквото ти се дава или ще загубиш и него.

— Джина, Ваstа! Достатъчно! — нареди Дон и получи удар по ръката.

— Ти вече си стара — продължи през зъби Джина. — Един ден ще умреш, но аз ще съм жива. Ще видим тогава! — изръмжа тя и излезе бясна от стаята.

— Ziа Теrеzа, scusi^[1] — започна Донато, но бе прекъснат от категоричния й жест.

— Жена ти не ти помага особено, Донато, а ти не се справяш с работата си така, както очаквах. Тази година ще трябва да поправиш доста неща. Ще останеш на същата длъжност във фирма „Джиамбели“ до следващата пролет, до зарязването. Тогава ще преценим. Ако съм доволна от теб и работата ти; ще бъдеш възнаграден — както със заплатата, така и с допълнителни възнаграждения. Ако не съм доволна, ще останеш във фирмата само на хартия. Никой от моята кръв няма да бъде отстранен, но няма да позволя да живее на гърба ми. Ясна ли съм?

Донато почувства вратовръзката си прекалено стегната, а храната, която току-що беше погълнал, започна да се бунтува в стомаха му.

— Работих за „Джиамбели“ осемнадесет години.

— Работил си дванадесет. През последните шест само си присъствал и дори присъствието ти не бе достатъчно ползотворно. Нима мислиш, че не знам какво правиш и как прекарваш времето си? Допускаш ли, че не съм осведомена по каква работа пътуваш до Париж, Рим, Ню Йорк и Калифорния на разноските на „Джиамбели“?

Тя изчака думите й да стигнат до съзнанието му и видя как лицето му пребледня и се покри с капчици. Разочарованието от него я бодна болезнено.

— Жена ти е глупава, Донато, но аз не съм. Внимавай.

— Той е добро момче — намеси се тихо Франческа.

— Може и да е бил добро момче. Може би все още може да бъде добър съпруг. Ще видим. Маргарет — Тереза продължи, без да обръща повече внимание на Донато и сестра си. — Извинявай за нашите семейни разправии. Ние сме темпераментен народ, с гореща кръв.

— Разбира се, синьора.

— Ти ще наблюдаваш и координираш, разбира се, ако приемеш, продажбите на „Джиамбели-Макмилън“ в Калифорния и Венеция. Това ще изисква много пътувания и голяма отговорност от твоя страна, които ще бъдат възнаградени с подходящо увеличение на заплатата ти. Ще трябва да бъдеш във Венеция след пет дни, за да се установиш там и да се запознаеш с работата. До утре трябва да решиш дали приемаш това предложение и тогава ще обсъдим всичко в детайли!

— Не ми е необходимо време, за да решавам, синьора. Благодаря. — Маргарет успя да запази гласа си спокоен, но сърцето и биеше като лудо. — Ще бъда щастлива да говорим за подробностите, когато пожелаете. Благодаря за предоставената възможност и за доверието ви. — Тя се обърна към Илай и кимна. — Благодаря и на двама ви.

— Добре казано. Значи ще говорим утре. Поли, с теб вече обсъдихме плановете ни и високо оценявам твоя принос и дискретност. Ще помагаш при координиране на работата в лозята и във винарната. Ти познаваш най-добре мъжете тук и в „Макмилън“. Назначавам те за старши майстор.

— Към Поли изпитвам голямо уважение. — Гласът на Тай беше спокоен, въпреки че в гърдите му се боричкаха гняв и безпокойство. — Към неговите умения и инстинкти също. Високо уважавам и се възхищавам от работата на всички тук, във винарната, както и от хората, които я вършат. Респектиран съм и от онова, което знам за „Джиамбели Венеция“. Но ние, в „Макмилън“, си имаме старши майстори и достатъчно работници. Не мисля, че нашата работа и нашите хора са по-лоши от вашите, синьора. Вие сте горда от онова, което сте постигнали, от наследството, което сте получили и което възнамерявате на умножите. Аз също.

— Добре. Сега слушай. И мисли. — Тя даде знак на Илай, той кимна и започна.

— Тай, Тереза и аз не взехме това решение снощи, нито го взехме лесно. Обсъждахме го много дълго време.

— Не си длъжен да ми даваш обяснение — прекъсна го Тай.

— Млъкни! — повиши тон Илай, преди очите на внука му да се замъглят от яростта и обидата, които го изпълваха. — Наистина не сме длъжни. Ние работихме заедно с Хелън, за да изчистим и уредим формалностите от правна гледна точка. Обмисляхме и умувахме как да направим така, че ползата да бъде за всички. Не само през този сезон, а за още много сезони. Стотици години занапред. — Той се наведе. — Нима мислиш, че искам за „Макмилън“ по-малко, отколкото искаш ти? Нима мислиш, че искам за теб нещо, което не заслужаваш?

— Вече не знам какво искаш.

— Тогава ще ти обясня. Сега, веднага. Като направим това сливане, ние ще се превърнем не само в една от най-големите винарски изби в света, но ще станем и най-добрата. Ти ще продължиш да надзираваш „Макмилън“.

— Да надзиравам ли?

— Да, Поли ще бъде старши майстор, а ти оператор, винар. С неколцина помощници.

— Ти познаваш лозята, Тай — намеси се Тереза. Разбираше объркването и гнева му. И това й харесваше. Този горещ, клокочещ гняв означаваше, че той има отношение, че обича работата си и лозята. Това значеше, че от него можеше да се очаква много. — Познаваш гроздето, бъчвите, цялата технология на правене на вино. Но всичко за теб свършва до бутилката. Време е да тръгнеш напред, да излезеш от избата. Освен гроздето има още много неща, които продават виното. Илай и аз искаме да видим нашите внуци, работещи заедно.

— Моля? За какво става дума? — прекъсна я изненадано Софи.

— За теб, госпожице! Кога за последен път си работила на полето? — попита я баба й. — Кога за последен път си опитала вино, което не е бутилирано в красива бутилка и не е изстудено в хладилника? Пренебрегваш корените си, Софи.

— Не пренебрегвам нищо — избухна на свой ред младата жена. — Аз не съм винар. Занимавам се с връзките с обществеността! И с рекламата!

— Значи трябва да станеш винар — отсече Тереза. — А пък ти — обърна се тя и посочи с пръст Тай. — Ти ще се научиш как да продаваш, как да рекламираш и как да изпращаш кораби, пълни с вино. Ще се учите взаимно един от друг.

— Но, nonnа, наистина…

— Тишина! Имате една година. Пилар, Софи няма да има достатъчно време, за да изпълнява всекидневните си задължения. Затова ти ще запълниш тази празнина.

— Мамо! — Пилар започна да се смее. — Та аз не знам нищо за търговията и продажбите, нито за рекламата.

— Имаш мозък. Време е да го използваш отново. За да успеем, трябва да впрегнем цялото семейство. — Тереза се обърна към Тони. — А също и другите. Ти ще останеш в отдел „Продажби“ и засега ще запазиш поста и привилегиите си. Но ще се отчиташ, както Донатело и всички шефове на отдели, на координационния директор. Можеш да приемеш отношенията ни отсега нататък само за делови отношения. И повече да не си посмял да дойдеш в дома ми или на масата ми без да си поканен.

Това вече си беше истински провал, мина през ума на Тони. Положението му във фирмата беше едно нещо. Заплатата и парите друго. Но Тереза имаше властта да го съблече чисто гол и да го изхвърли на улицата. Затова се реши и използва единственото си оръжие.

— Аз съм бащата на Софи.

— Много добре знам кой си.

— Извинете, синьора — намеси се учтиво Рене, но в гласа й се прокрадваше стоманена твърдост. — Може ли и аз да кажа нещо?

— Щом си под този покрив, си моя гостенка, макар да не съм те канила. Какво искаш да кажеш?

— Разбирам, че моето присъствие не е особено приятно на всички тук. — Тонът й не се промени, а очите й не се откъсваха от тези на Тереза. — Очевидно е, че моята връзка с Тони не среща вашето одобрение. Но той е и ще бъде ценен кадър на вашата фирма.

— Ще видим. Извинете. — Тереза огледа присъстващите на масата. — Хелън, Илай и аз трябва да говорим със Софи и Тайлър. Кафето ще бъде сервирано в приемната. Моля, заповядайте.

 

 

— Е, каза го — избухна Софи, цялата тръпнеща от яд, след като всички останали напуснаха трапезарията. — И това е, свършен факт. Ти така си свикнала, бабо! Вярваш, че само с няколко думи можеш да промениш живота на хората.

— Всеки има право на избор.

— Къде е нашият избор? И кой по-точно има избор? — Тъй като не беше способна да остане седнала, Софи стана. — Донато ли, който никога не е работил извън фирмата? Целият му живот е преминал в нея. Тайлър? Той пък отдава цялата си енергия и време на „Макмилън“ от дете.

— Мога да говоря и сам за себе си — прекъсна я Тай.

— О, я стига! — обърна се гневно към него Софи. — Пет думи на кръст не можеш да кажеш, езикът ти се връзва на фльонга. А аз ще трябва да те уча как да продаваш вино!

Тайлър неочаквано се изправи и за нейна изненада сграбчи ръцете й и ги обърна с дланите нагоре.

— Като розови листенца са. Мекички и добре гледани. Кремчета и маникюр! И аз ще трябва да те уча как да работиш!

— Аз работя всяка минута, така както и ти. Само защото не се потя и не джапам в калта с мръсни ботуши, не значи, че не давам всичко, на което съм способна.

— Най-добре ще бъде да се хващате за работа. И двамата — въздъхна Илай и отпи от виното си. — Искате да се биете, ами добре, бийте се. Но ще спазвате правилата на почтената игра. Въпросът е никой да не направи нещо, което да повали другия на земята. Може би ще се провалите, а може би ще си седнете на задниците, и ще се опитате да направите нещо друго. Нещо повече.

Софи вирна брадичка.

— Аз няма да се проваля.

— Имаш цял сезон, за да го докажеш. Би ли искала да знаеш какво ще получиш накрая? Хелън, твой ред е!

— Е, за мен беше истинско удоволствие да присъствам на тези драматични събития. — Хелън постави куфарчето си върху масата. — Както обядът, така и шоуто след него бяха неотразими. — Тя извади папките, сложи ги до себе си и върна куфарчето обратно на пода. Сетне намести очилата си. — В интерес на деловия тон, ще се придържам към прости юридически термини. Илай и Тереза сляха своите фирми. Обединиха ги в една, с което разходите ще се намалят в известен смисъл. Смятам, че това е много умно решение и го приветствам. Всеки от вас двамата, Софи и Тайлър, ще носи титлата вицепрезидент по производството. Всеки ще има различни задължения и отговорности, които са описани в договорите, които съм подготвила. Срокът на договорите ви е една година. Ако в края на тази година вашата работа е незадоволителна, ще бъдете върнати на по-ниски длъжности. За какви срокове, ще бъде обсъдено тогава. Евентуално.

Докато говореше, тя извади два тънки договора от папката.

— Тай, ти оставаш в „Макмилън“ като постоянна резиденция. Къщата и всичко в нея ще продължат да бъдат на твое разположение. Софи, ти ще трябва да се пренесеш тук. Апартаментът ти в Сан Франциско ще се поддържа от фирма „Джиамбели“ през цялата година, за да можеш да го ползваш, когато имаш работа в града. Тай, когато ти се налага да ходиш в града, ще ти бъде осигурен подслон. Хотел или апартамент, каквото пожелаеш. Пътуванията до други дестинации по фирмени дела ще бъдат поемани и заплащани от фирмата. Кастелото в Италия ще бъде на разположение и на двамата, независимо дали пътувате по работа, за удоволствие или и двете.

Тя ги погледна и се засмя.

— Е, не е чак толкова лошо, нали? А сега морковчето! Ако в края на годината работата на Софи бъде приета като успешна, тя ще получи двадесет процента от фирмата, половината от замъка и титлата президент. Съответно Тайлър, ако работата му бъде оценена добре, ще притежава двадесет процента от фирмата, къщата, в която живее сега, и титлата президент. И двамата ще станете собственици на по десет акра земя, за да създадете свой собствен сорт и етикет, ако желаете, или пазарната цена на същите, ако предпочитате.

Тя направи пауза, за да сложи финалната тежест на изявлението.

— Пилар също получава двадесет процента, ако е съгласна с останалите клаузи от нейния договор. Това дава еднакви части на всеки. В случай на смърт на Илай или Тереза, техните части се разпределят съответно между наследниците им. В този тъжен ден, когато някой от тях няма да бъде вече между нас, техните дялове се разпределят така: по петнадесет процента на всеки от вас двамата и десет за Пилар. Това ще даде на всеки от вас по тридесет и пет процента от една от най-големите винарски компании в света. Дали ще ги спечелите, ще зависи от работата ви през тази година.

Софи изчака, докато се убеди, че дар словото й се върна, и стисна ръцете си здраво в скута. Предлагаше й се много повече, отколкото си бе представяла или беше очаквала. В същото време обаче сякаш я бяха нашляпали по дупето като малко дете.

— Кой ще оценява успеха на работата ни?

— В интерес на справедливостта вие сами ще се оценявате всеки месец — поясни Тереза. — Илай й аз ще също ще ви направим оценка, която ще се прибави към оценката от страна на координационния производствен директор.

— И кой, по дяволите, е този координационен директор? — запита Тайлър.

— Името му е Дейвид Кътър. Работил е в „Льо Кьор“, със седалище Ню Йорк. Утре ще бъде тук. — Тереза се изправи. — Сега ще ви оставим да прочетете договорите си на спокойствие, да дискутирате, да обсъждате и да помислите. — Тя топло им се усмихна. — Хелън? Искаш ли кафе?

Рене категорично отхвърляше отстъплението като тактика. В своята кариера на манекенка, през краткия период, когато бе второстепенна актриса, през немалкото време на бавно катерене по обществената стълбица на лов за мъже тя беше научила едно основно нещо. Единствената правилна посока на движение е напред и нагоре. Затова стоически понесе намеците на старата дама, объркването на съпругата и убийствените погледи на дъщерята. Дори можеше да смята поведението си за победа.. Щеше да продължи да ги презира и мрази, но това нямаше да я спре да общува с тях, след като беше необходимо. Рене си имаше своя диамант на пръста. Беше си го избрала лично и възнамеряваше в най-скоро време да получи и брачната халка. Тони беше входната й врата към света на голямото богатство и тя беше твърдо решена да мине през нея. Рене наистина беше привързана към него. Почти толкова, колкото и към идеята да стане част от богатството на Джиамбели. Затова през следващата година щеше да направи всичко, което зависеше от нея, Тони да заздрави положението си във фирмата. И смяташе да го постигне като негова жена.

— Кажи й сега — нареди му тя, като взе чашата си с кафе.

— Рене, скъпа. — Тони размърда неловко рамене. Можеше почти осезаемо да почувства тежестта на оковите върху гърба си. — Сега е най-неподходящото време.

— Имаше цели седем години да го направиш, Тони. Кажи й! И то веднага. — Тя хвърли многозначителен поглед на Пилар. — Или ще го чуе от мен.

— Добре, добре — съгласи се примирено той и потупа ръката й. Не обичаше скандалите. С любезна усмивка на лицето, Тони стана и прекоси приемната до мястото, където Пилар седеше и се опитваше да успокои стреснатата и явно объркана леля Франческа.

— Пилар, може ли да говоря с теб. Насаме.

През главата й преминаха дузина извинения. В края на краищата тя беше в дома на майка си и бе домакиня. Стаята бе пълна с гости. Леля й се нуждаеше от внимание и подкрепа. Трябваше да поръча да донесат още кафе.

Но всички тези задължения бяха просто извинения и само щяха да отложат момента да се — изправи с лице срещу истината.

— Разбира се — продума тихо тя, сетне каза няколко успокоителни дума на италиански на Франческа и се обърна към Тони.

— Може ли да отидем в библиотеката? — Е, поне не беше помъкнал със себе си и Рене, помисли си Пилар. Когато минаваха покрай нея обаче, тя й отправи твърд и пронизващ поглед, като камъка, който светеше на пръста й.

Поглед на победител, помисли си Пилар. Колко смешно. Нямаше никакво състезание, никой нямаше да пече ли или губи.

— Съжалявам, че мама избра да направи изявлението си пред толкова много хора — започна Пилар. — Ако ме беше уведомила за намеренията си предварително, щях да я убедя да говори с теб насаме.

— Няма значение. Нейните лични чувства към мен са съвсем ясни. — Тъй като перушината му бе доста проскубана и смачкана, очевидно тези чувства го бяха измъчвали доста години. — От професионална гледна точка бих могъл да очаквам повече благодарност. Но няма значение, ще се справя. — Да се справя с чувствата на другите беше второто нещо, което Тони умееше най-добре. Първото бе да не им обръща внимание.

Влязоха в библиотеката и той се отпуска в едно от дълбоките кожени кресла. Някога, преди години, си беше мислил, че ще живее тук или поне тук ще бъде основната му резиденция. За щастие нещата се развиха така, че той предпочете града. Нямаше кой знае колко много за правене в Напа Вали, освен да гледа как зрее гроздето.

— Е, Пилар! — Усмивката му беше мила и очарователна както винаги. — Как си?

— Как съм ли, Тони? — В гърлото й се надигаше истеричен смях и заплашваше да се излее. Но тя го потисна. Това пък беше едно от нещата, които тя умееше да върши най-добре, — Не се оплаквам. А ти?

— Нито пък аз. Зает съм както винаги. Смяташ ли да приемеш предложението на Ла Синьора да вземеш по-активно участие в работата на фирмата?

— Това не беше предложение, а заповед. И не знам какво да правя. — Мисълта за нейната безпомощност все още пронизваше сърцето й като жилото на оса. — Нямах време да размисля.

— Сигурен съм, че ще се справиш. — Тони, се понаведе напред, лицето му беше искрено загрижено.

Това беше част от умението му да очарова и заблуждава събеседника си, помисли си Пилар с лека горчивина. Демонстрация, че е загрижен. Проява на искрен интерес, докато изобщо не му пука за нищо.

— Ти си красива жена и със сигурност ще допринесеш много за фирмата. А и за теб е полезно да излезеш от къщата, да бъдеш ангажирана с друга дейност. Може би ще откриеш, че имаш талант за това. Възможно е кариерата да се окаже точно онова, което би искала да постигнеш в живота си.

Пилар бе мечтала да има семейство. Съпруг и много деца. Никога не бе мислила за кариера.

— За какво искаш да говорим Тони? За моите нужди или за твоите?

— Те не се изключват взаимно. Наистина, Пилар, бихме могли да погледнем в тази нова посока, която ни описа Тереза, може би това е възможност за двама ни да започнем отначало. — Той взе ръката й съвсем естествено, така както правеше с всички жени, и я покри със своята. — Може би се нуждаем от подобен тласък. Разбирам, че идеята за развод винаги е била трудно приемлива за теб.

— Така ли?

— Да. — Тя продължаваше да му действа зле, разнежваше го. Колко досадно! — Факт е, че от много години ние водим съвсем самостоятелен живот. Всъщност живеем разделени.

Спокойно, но твърдо Пилар измъкна ръката си от неговата.

— За кой живот говориш? За този, който водихме след като ти си премести в Сан Франциско, или за този, през който продължихме да се преструваме, че сме женени?

Много точен удар, помисли си Тони. И въздъхна.

— Пилар, нашият брак очевидно се провали. Няма смисъл да обсъждаме защо, да търсим причините, да разчистваме сметки или да се обвиняваме. Няма смисъл след толкова много време.

— Не мисля, че изобщо някога сме си разчиствали сметките, Тони. Но може би наистина безвъзвратно е минало времето да спасим брака си.

— Искам да кажа, че ако не приключим нещата юридически, ще се чувствам подлец. Не искам да постъпя нечестно към теб, Пилар. Ти трябва да имаш възможност да започнеш новия си живот на чисто.

— Но не в това проблемът ти, нали? — Пилар стана и отиде до камината. Защо изобщо се бореше? Какво значение имаше всичко това? — Нека поне веднъж да бъдем честни. Ти дойде днес, за да искаш развод, и това няма нищо общо с решението на майка ми. Всъщност, когато си поставил пръстена върху ръката на Рене, ти не си знаел нищо за това решение.

— Щом искаш да бъдем честни, трябва да признаем, че бракът ни преживя една достатъчно дълга и закъсняла агония. Отлагах развода само заради теб, Пилар. — Докато казваше това, Тони си вярваше. Напълно си вярваше, което направи гласът му да звучи съвсем искрено. — А сега те моля да се разведем само за твое добро. Време е да се промениш.

— Съмнявам се — прошепна тя. Не можеше да се обърне, все още не за да го погледне в очите. Защото кой знае как ставаше, но когато гледаше в честните му искрени очи, продължаваше да вярва на лъжите му. — Ти не можеш да бъдеш честен дори тук. Ако искаш развод, няма да се възпротивя. Все пак имай предвид, че тя няма да е толкова лесна за манипулиране като мен — добави Пилар и се обърна. — Но може би съжителството с нея ще ти бъде от полза. Вероятно тя е най-подходящата жена за теб. Аз със сигурност не бях.

Той чу единствено онова, което искаше да чуе. Че получава каквото иска, без каквито и да било спънки и неприятности.

— Аз ще се погрижа за подробностите. Всичко ще бъде съвсем дискретно, разбира се. След толкова години раздялата ни едва ли ще представлява интерес за пресата. Всъщност няма да е нищо повече от подписването на няколко листа хартия. Сигурен съм, че освен нас и няколко близки приятели, които знаят как стоят нещата, всички отдавна смятат, че сме разведени. — Когато тя не отговори, той се изправи. — И двамата ще бъдем по-щастливи, когато всичко свърши. Ще видиш. Между другото мисля, че трябва да съобщиш на Софи. Редно е да го научи от теб. Като жена от жена. Без съмнение, когато разбере за твоето съгласие, ще започне да се отнася по-приятелски с Рене.

— Защо винаги мислиш само за себе си, Тони?

Той вдигна ръце.

— Просто смятам; че и за двама ни ще бъде по-удобно, ако запазим приятелските си отношения. Рене ще стане моя жена и като такава ще бъде част от моя професионален и социален живот. Сигурно ще се срещаме тук и там в обществото. Неизбежно е. Очаквам от Софи да се държи възпитано и учтиво.

— И аз очаквах от теб да бъдеш почтен и благороден. Ние всички живеем с недостатъците си. Вече получи онова, за което беше дошъл. Сега ти предлагам да вземеш Рене и да си вървиш, преди мама да е допила портото си. Мисля, че в тази къща имаше достатъчно неприятности за един ден.

— Съгласен съм. — Той тръгна към вратата, но преди да прекрачи прага се поколеба и се обърна. — Желая ти всичко най-хубаво, Пилар.

— Благодаря ти. Поради известни причини и аз ти желая същото. Сбогом, Тони.

Когато той затвори вратата зад себе си, Пилар отиде внимателно до креслото и седна бавно, сякаш костите й можеха да се счупят, ако направеше някое по-рязко движение.

Спомни си каква беше на осемнадесет години. Луда от любов по него, пълна с планове и мечти.

А на двадесет и три бе ранена право в сърцето, нарязана на късчета от предателството и излъганото доверие.

На тридесет се бореше да събере парчетата от разбития си брак, да отгледа и възпита сама детето си и да издържа един съпруг, който изобщо не правеше усилия дори да се преструва, че я обича.

Спомни си как на четиридесет години най-накрая прие загубата, изхвърли мечтите, а ярките планове за бъдещето помръкнаха и се превърнаха в безнадеждното сиво на примирението.

Сега, мислеше си Пилар, беше на четиридесет и осем, сама, без илюзии и мечти. Законно заменена от новия, подобрен модел съпруга, така както тя самата често сменяше дамаската на мебелите.

Вдигна глава и свали брачната халка от пръста си. Беше носила това просто тъничко колелце цели тридесет години. Сега й бе казано да го хвърли и да забрави обещанията и клетвите, дадени пред Бога, пред семейството и пред приятелите.

Сълзи напълниха очите й, когато свали халката. Какво беше тя в края на краищата? Най-обикновено колелце с дупка в средата. Едно празно кръгче. Идеалният символ на нейния брак.

Пилар си даде сметка, че никога не е била обичана. Тя отметна глава назад. Колко тъжно, колко тъжно да седи тук да осъзнава нещо, което винаги бе отричала. Непрестанно бе отхвърляла, не бе искала да признае факта, че досега никой мъж, дори собственият й съпруг, не беше я обичал.

Когато вратата се отвори, тя стисна халката в шепата си и нареди на сълзите си да почакат.

— Пилар? Тук ли си? — Хелън надникна през вратата. Устните й бяха стиснати. — О, май ще трябва да забравя за кафето днес.

Тя прекоси библиотеката, отиде до барчето и извади една гарафа с бренди. Познаваше къщата и се движеше като у дома си. Напълни две тумбести чаши, върна се и седна на ниското столче за крака пред креслото, в което бе потънала Пилар.

— Изпий го, скъпа. Изглеждаш бледа.

Без да каже дума, Пилар отвори ръката си; Халката проблесна върху дланта й от отблясъците на огъня в камината.

— Ясно, предположих го, когато видях онази пачавра да парадира с камъка върху пръста си. Те са си лика — прилика и са един за друг. Тони изобщо не те заслужаваше.

— Глупаво е! Глупаво е да бъдеш ударен по този начин. Всъщност никога не сме били женени. Поне не в истинския смисъл на думата. Но това са тридесет години, Хелън! — Тя вдигна халката и погледна през отвора, сякаш гледаше през живота си. Празен и безсмислен. — Тридесет проклети години! Тази жена е била бебе в пелени, когато аз срещнах Тони.

— Е, много важно. Тя е по-млада и има по-големи цици. — Хелън сви рамене. — Бог ми е свидетел, че само тези две причини са достатъчни, за да я мразя и в червата. Аз съм с теб, както и всички останали. Но погледни на нещата от по-друг ъгъл. Ако остане да живее с него, когато стане на нашата възраст, ще трябва да го храни с лъжичка и да му сменя памперсите.

Пилар се засмя горчиво, но смехът й приличаше повече на стенание.

— Не ми харесва къде съм се озовала, но не знам къде да отида. Дори не се борих за него, Хелън.

— Ти не си войник. — Хелън приседна на страничната облегалка на креслото, като прегърна приятелката си през раменете. — Ти си красива, интелигентна, умна жена, която има да върши много работа. По дяволите, скъпа! Моето мнение е, че ако най-сетне затвориш тази врата, ще си направиш най-голямата услуга.

— Боже мой, говориш също като Тони!

— Няма нужда да бъдеш груба. Освен това той изобщо не се интересува от теб, но аз мисля точно така.

— Може би си права. Не мога да видя ясно разликата сега. Не мога да мисля какво ще стане през следващия час, камо ли през следващата година. Господи, дори не го накарах да си плати! Дори нямах смелостта да го накарам да си плати!

— Не се тревожи, тя ще го стори вместо теб. При това с лихвите. — Хелън се наведе и целуна Пилар по главата. Не е възможно мъж като Тони да мине през живота, без да си плати, помисли си тя. — Но ако искаш да го попариш малко, ще ти помогна да оформим бракоразводния договор така, че да остане с незарастващи кървящи белези и треперещи тестиси.

Пилар тъжно се усмихна. Винаги можеше да разчита на Хелън.

— Колкото и голямо развлечение да бъде и каквото и удоволствие да ни достави, това ще нарани Софи и ще направи живота й труден. Хелън, какво, по дяволите, да правя с този нов живот, който подхвърлиха в ръцете ми?

— Все ще измислим нещо.

 

 

Софи дълго мисли. Прочете договора няколко пъти и получи главоболие. Беше проникнала до същината му, дори беше затънала в детайлите. Всъщност беше напълно ясно, че Ла Синьора продължаваше да контролира всичко както винаги. От Софи се очакваше през следващата година да докаже себе си. Нещо, което тя смяташе, че може да направи. Ако успееше, част от така желания от нея контролен пакет акции щеше да премине в ръцете й. А това щеше да достави удоволствие и на баба й.

Е, добре, тя го искаше. Не се интересуваше особено от начините, по които трябваше да го постигне. Но осъзнаваше причините, заради които трябваше да се напъне.

Както винаги най-трудната част бе да проумее причините, поради които баба й искаше нещо. Всъщност двете много си приличаха.

Софи нямаше особено голям интерес към производството на вино. Обичаше лозята заради красотата им, познаваше основните етапи във винопроизводството, но никога не бе имала вътрешния подтик да влага време, емоции и усилия в тази дейност. Но щом някой ден трябваше да заеме мястото на баба си, налагаше се да направи точно това.

Наистина предпочиташе офисите и канцелариите пред ферментационните силози, но…

Тя погледна бегло Тайлър, който се мръщеше над своя договор.

Той очевидно предпочиташе ферментационните силози пред канцелариите. Това или щеше да създаде от двамата един добър екип, или обратното — да ги доведе до провал, реши Софи. И при него всичко беше поставено на карта, както при нея.

Да, Ла Синьора за пореден път се бе изявила като мъдра, но безпощадна жена. Сега, когато емоциите й се поуталожиха и можеше да мисли разумно и трезво, Софи видя, че работата не само можеше, но и трябваше да тръгне.

Освен ако Тайлър не оплескаше нещата.

— Не ти харесва, а? — подхвърли тя.

— И какво, по дяволите, да ми харесва? Това си беше чисто и просто засада. Удар в гърба.

— Съгласна съм. Това е стилът на nonnа. Ескадроните се подреждат по-бързо и по-организирано, когато им дадеш заповед точно преди битката. Ако им дадеш време да мислят, те може и да дезертират от бойното поле. Мислил ли си да дезертираш, Тайлър?

Той вдигна очи и тя видя, че са твърди като стомана. Студени и непоколебими.

— Ръководя „Макмилън“ от цели осем години. Няма да си отида току-така.

Не, нямаше да оплеска нещата.

— Добре. Тогава да започнем от тук. Ти искаш твоя дял, аз също искам своето. Как ще го постигнем? — Тя стана и тръгна бавно към него. — На теб ще ти е по-лесно.

— Защо?

— Защото аз например трябва да напусна апартамента си в града и да се преместя тук. А ти си оставаш в собствения си дом. Аз трябва да се науча да правя вино, което ще ми бъде доста трудно, а ти трябва само да се поотвориш, да се отпуснеш и да отидеш на няколко срещи тук и там.

— И си мислиш, че това е по-лесното? Приобщаването включва контакти с хора. Аз не обичам да се срещам с хора. На всичкото отгоре, докато ще осъществявам контакти с разни персони, лица или задници и говоря за неща, за които не бих дал и пукнат грош, някой, когото изобщо не познавам, ще души и наднича зад гърба ми. За да ме оценява.

— На мен това не ми харесва — съгласи се тя. — Кой по дяволите е този Дейвид Кътър?

— Някой костюмиран тъпанар — отвърна с отвращение Тайлър.

— Сигурно е повече от това — промърмори Софи. Защото ако беше само това, не би трябвало да се притеснява. Тя знаеше как да се оправя с костюмираните тъпанари. — Ние просто трябва да научим колкото може повече за него. — Щеше да се погрижи много скоро и много задълбочено да набави необходимата информация. — И трябва да намерим начин да работим с него и един с друг. Последното няма да е толкова трудно. Познаваме се от години.

Тази нахакана млада жена много бързо се приспособяваше, докато той предпочиташе да върви сам по пътя си. По дяволите, ако не й се противопоставеше.

— Не мисля, че се познаваме. Аз всъщност не те познавам. Не знам нито какво правиш, нито защо го правиш.

Софи сложи ръце на масата и се наведе към него. Прекрасното й лице почти се докосна до неговото.

— Тогава да се запознаем. Аз съм Софи Тереза Мария Джиамбели. Продавам вино. И го правя, защото съм много добра в тази област. За една година смятам да придобия двадесет процента от една от най-големите, най-печелившите и най-известните компании за вино в света.

Той се надигна бавно и зае същата поза като нея, имитирайки я съвършено.

— Значи смяташ да се научиш да правиш вино, и то добре? Смяташ да изцапаш ръчичките си с кал и прах, да накаляш модните си ботушки и да изпочупиш прекрасния си маникюр?

— Нима мислиш, че не знам да работя, Макмилън?

— Мисля, че умееш да седиш зад бюрото си в елегантния си кабинет или на седалката в първа класа на самолета. Но хубавото ти задниче едва ли ще намери живота, който го очаква през следващата година, за много приятен и удобен, госпожице Джиамбели.

Софи видя как пред очите й плъзва червена мъгла. Сигурен знак, че гневът я обхваща и че може да извърши, някоя глупост.

— Да се обзаложим. Пет хиляди долара за това, че ще бъда по-добър винопроизводител от теб в края на сезона.

— И кой ще бъде арбитърът?

— Някой неутрален. Дейвид Кътър.

— Дадено. — Той се пресекна и сграбчи нежната й ръка със своята голяма и мазолеста лапа. — Купи си по-дебели дрехи и по-здрави ботуши. И бъди готова за първия си урок утре в седем сутринта.

— Готово. — Тя стисна зъби. — По обяд ще направим почивка и ще отидем до града за твоя първи урок. Ще ти дам един час време да си купиш приличен костюм, който е бил на мода поне през последните десет години.

— Ти трябва да се преместиш тук. Така каза Ла Синьора. Защо ще ходим в града?

— Трябва да си взема куп неща от офиса, а и ти трябва да се запознаеш със задълженията си там. Освен това трябва да си прибера вещите от апартамента. Вижда ми се, че гърбината ти е достатъчно яка, а и задникът ти ще издаяни — добави тя, усмихвайки се подигравателно. — Ще ми помогнеш да се пренеса.

— Може ли все пак да кажа нещо?

— Да, за Бога!

— Не ми харесва езикът ти. Никога не ми е харесвал. — Той тикна ръце в джобовете си, защото самодоволната й усмивка направо го предизвикваше да я шамароса. — Но нямам нищо против теб самата.

— О, Тай! Това е… трогателно.

— Слушай, млъкни най-сетне! — Той прекара пръсти през косата си и пак пъхна ръка в джоба. — Знам, че си най-добрата в твоята работа. Но аз върша моята, защото я обичам. Нямам нищо против теб, Софи, но ако искаш да ме принудиш да си срежа вените, първо ще срежа твоите.

Заинтригувана и предизвикана, тя го погледна внимателно. Кой би си помислил, че момчето на съседите, което познаваше от дете, можело да бъде толкова безпощадно?

— Добре, значи съм предупредена. Но това се отнася и за теб, Тай. Каквото и да се наложи да направя, ще си запазя онова, което е мое.

Тя въздъхна, погледна към договорите и вдигна очи към Тайлър.

— Мисля, че сме на една и съща страница.

— Така изглежда.

— Имаш ли химикалка?

— Не.

Софи отиде до бюрото и извади две от чекмеджето. Подаде му едната и прелисти договора до последната страница, където трябваше да се подпише.

— Можем да си бъдем свидетели един на друг. — Вдъхна дълбоко и задържа въздуха. — На три?

— Едно, две. Три!

В пълно мълчание двамата подписаха договорите и ги плъзнаха по масата, за да види другият стореното.

Тъй като стомахът й се бунтуваше, Софи вдигна чашата си и изчака Тайлър да вдигне своята.

— За новото поколение — рече тя.

— За добрата реколта.

— Не бихме имали едното без другото. — Без да откъсва очи от лицето му, тя чукна чашата си в неговата. — Наздраве!