Нора Робъртс
Отрова (21)

20.

Тайлър реши да завърши вечерта, като танцува с Тереза. Тя изглеждаше дребничка, но със сигурност жилава в роклята си с мъниста. Ръката й беше суха и студена, когато легна в неговата.

— Как така не си изтощена? — запита я той.

— Ще бъда, когато си отиде и последният гост.

Той огледа залата над главата й. Прекалено много хора бяха останали, помисли си Тай, а вече минаваше полунощ.

— Можем да ги подсетим да си тръгнат.

— При това не особено изискано и без да се церемоним, нали? Бих го направила заради теб, — Когато той се ухили, тя внимателно го огледа. — Всичко това не означава нищо за теб.

— Разбира се, че означава. Лозята…

— Не говоря за лозята, Тайлър. — Тереза махна с ръка към вратите на терасата, към музиката и светлините. — Имам предвид това, модните тоалети, глупавите, нищо неозначаващи разговори, блясъка на накитите и златото.

— Така е. Нищо от това не ме интересува.

— Но все пак дойде, заради дядо си.

— Заради него и заради теб, Ла Синьора. Заради… семейството. Ако тези неща нямаха значение за мен, щях да си вдигна чуковете още миналата година, когато преобърна живота ми с краката нагоре.

— Все още не си ми простил, така ли? — засмя се тя.

— Не съвсем. — Но вдигна ръката й с изключително галантен жест и я целуна.

— Ако си беше тръгнал, щях да намеря начин да те върна. Щях да те накарам да съжаляваш, но щях да те върна. Ти си необходим тук, Тай. Трябва да ти кажа нещо, защото дядо ти не иска.

— Да не би да е болен? — Тайлър обърка стъпките на танца, като рязко се извърна да потърси Илай сред тълпата.

— Не гледай него. Гледай мен. Мен! — повтори тя много настойчиво. — По-добре ще бъде дядо ти да не знае за какво си говорим.

— Повикахте ли доктор? Какво му е?

— Болен е. Боли го сърцето. Баща ти се обади.

— Какво иска? Пари ли?

— Не. Той знае, че няма да получи повече пари. — Може би не трябваше да му казва, да го запази в тайна. Почувства как го налегна мъка. Но момчето, реши след кратко размишление Тереза, имаше правото да знае. Правото да защитава своето, пък било то и срещу близките. — Бил обиден. И много ядосан. Нашите настоящи проблеми, скандалите ни, както той се изразил, били замесили и неговото име и нарушили социалния му живот, като му причинили големи затруднения. Освен това полицията му била задавала въпроси, разпитвали са го, естествено. И той обвинява Илай.

— Обещавам ти, че няма да се обади повече. Аз ще се погрижа за това.

— Знам, че ще го направиш. Ти си добро момче, Тайлър.

Той погледна надолу към нея и се насили да се усмихне.

— Така ли?

— Да, много добро. Не би трябвало да ти казвам всичко това, но Илай има меко сърце. Това го нарани много.

— А аз… — според теб нямам меко сърце.

— Имаш. И то достатъчно. — Тя вдигна ръката си от рамото му и го погали по бузата. — Разчитам на теб. Дори завися от теб. — Когато на лицето му се изписа изненада, Тереза продължи. — Това изненадва ли те, или те плаши?

— Може би и двете.

— Уреди нещата. — Беше заповед. Макар да бе изказана меко, пак си беше заповед. Сетне Тереза отстъпи. — Сега върви, намери Софи и я изведи навън. Ако трябва, дори я съблазни.

— Тя не се съблазнява лесно.

— Имам впечатлението, че ти умееш да се оправяш с нея. На този свят няма много хора, които успяват да го постигнат. Не съм я виждала от известно време. Върви да я намериш и разсей мислите й поне за няколко часа.

И това, ако не беше благословия, помисли си развеселено Тайлър. Не беше обаче много сигурен дали я иска. За момента беше готов да изпълни нареждането на Тереза. Да намери Софи и да изчезне заедно с нея.

Тя не беше в залата, нито на терасата. Той не искаше да пита хората дали са я виждали, защото това според него щеше да го изложи — да заприлича на някакъв полудял от желание идиот, който си търси гаджето. Което всъщност си беше самата истина. Без да се оглежда много-много, Тайлър прекоси залата, надникна в приемната, където някои от гостите бяха предпочели да поседнат и да си и поговорят. Видя там семейство Мур. Джеймс пушеше пура, а Хелън пиеше чай и слушаше как мъжът й разчепква някакъв стар юридически казус. Линк и момичето му, за които Тайлър мислеше, че отдавна са си отишли, бяха също там, наставени удобно на съседния диван.

— Тай, ела при нас. Вземи си една пура.

— Не, благодаря. Аз само…Ла Синьора ме помоли да намеря Софи.

— Не сме я виждали от известно време. Оу, я виж колко е часът! — Линк стана на крака и вдигна Андреа. — Хайде да си вървим.

— Може да е слязла долу — предположи Хелън. — Да се освежи или да си поеме глътка въздух.

— Да, ще проверя.

Той тръгна надолу и срещна Пилар на стълбите.

— Майка ти се чуди къде е Софи.

— Не е ли горе? — Пилар разсеяно отметна косата си назад. Не искаше нищо друго освен десет минути свеж въздух и чаша студена вода. — Не съм я виждала от… около половин час, Тъкмо се опитвах да говоря с Джина през вратата на стаята й. Тя се е заключила вътре. Очевидно пак са се скарали с Дон. Хвърля разни неща, плаче истерично и, разбира се, вече е събудила децата. Те реват, та се късат.

— Благодаря за предупреждението. Ще се опитам да избегна тази част на къщата.

— Защо не провериш в нейната стая? От Джина разбрах, че Софи се е опитала да ги сдобрява. Може би е отишла да се поосвежи. Дейвид в залата ли е?

— Не го видях — отвърна Тайлър, докато се отдалечаваше. — Сигурно е някъде наоколо.

Отправи се към стаята на Софи. Ако я намереше, мислеше си Тайлър, щеше да бъде чудесно. Щяха да заключат вратата и да се опитат да развеят тъжните й мисли, както му бе наредила Тереза. През цялата вечер се беше чудил какво ли носи под тази прекрасна, прилепнала по тялото й червена рокля.

Почука леко и сетне открехна вратата. Стаята бе тъмна и студена. Като поклати глава, Тайлър се упъти към терасата.

— Ще простудиш прекрасното си дупе така, Софи — промърмори той и чу приглушен стон.

Уплашен и изненадан, излезе навън и я видя, осветена от светлините, които идваха откъм балната зала. Тя лежеше на терасата, подпряна на единия си лакът, и се опитваше да стане. Втурна се към нея, падна на колене и я прегърна.

— Спокойно, момичето ми. Какво си направила? Лошо ли ти стана?

— Не знам. Аз… Тай?

— Да, аз съм. По дяволите, ти си замръзнала. Хайде, ела да влезем вътре.

— Добре съм. Само съм малко объркана. Трябва да дойда на себе си.

— Ела! Но ти си се ударила, Софи! Имаш кръв по главата!

— Аз съм… — Тя докосна с пръсти челото си, където я болеше, и погледна червените следи, които останаха по тях. — Наистина има кръв — каза и клепачите й отново се затвориха.

— О, не! Недей, моля те! — Той я сграбчи. — Не припадай, не се отпускай! — Сърцето му думкаше в гърдите, докато я вдигаше. Лицето й бе бяло като платно, очите бяха като замръзнали, а раната на челото й кървеше. — Ето какво става, като се качваш на тези високи токчета; Не разбирам как жените могат да вървят с тях, без да си счупят глезените!

Тайлър продължи да говори, успокоявайки по този начин и себе си, и нея, докато я занесе и сложи на леглото, след което се върна да затвори вратата на терасата.

— Хайде първо да те стоплим, а после ще видим колко големи са пораженията.

— О, Тай. — Софи хвана ръката му, докато той я завиваше. Въпреки болката можеше да мисли съвсем разумно и ясно. — Не съм паднала. Някой ме блъсна.

— Как така те блъсна? Трябва да светна лампата, за да видя къде си ударена.

Софи обърна глава, за да скрие очите си от светлината.

— Мисля, че съм ударена навсякъде.

— Спокойно. Ти само лежи спокойно. — Ръцете му бяха нежни, макар че в гърдите му бушуваше и ярост. Раната! върху главата й беше дълбока, но кръвта вече се съсирваше и хващаше коричка. Ръката й също беше ожулена, точно под лакътя.

— Мисля да те съблека.

— О, съжалявам, миличък. Имам ужасно главоболие и не ми е до секс.

Оценявайки опита й да запази чувството си за хумор, той я наведе към себе си напред, търсейки да намери ципа на роклята, копчета, илици. Изобщо нещо, за да свали тази дреха от нея.

— Скъпа, как, по дяволите, се откопчава това?

— Под лявата ми мишница. — Всеки сантиметър от тялото я болеше. — Има един малък цип, след това ще ти бъде много лесно.

— През цялото време се чудех какво ли носиш отдолу — добави той, докато я събличаше. Реши, че това нещо без презрамки, което тя носеше на гърдите си, сигурно има име. Той би го нарекъл глупотевина. Огледа тялото й и се успокои, че няма никакви наранявания и синини. Дясното й коляно беше леко ожулено, а копринените чорапи — скъсани.

Който и да й беше посегнал, обеща си Тайлър, щеше да плати скъпо за това. Но засега трябваше да изчака.

— Не е толкова зле, нали? Виждаш ли? — Гласът му беше тих. Вдигна я да седне, за да я разгледа по-добре. — Ето, изглежда, че си паднала на дясната си страна, тук има малко ожулване на бедрото, наранено коляно и рамо. Главата ти е пострадала най-много. И слава Богу, че тя е поела удара. Имала си късмет.

— Това наистина беше изключително мил начин да ми кажеш, че имам корава глава. Тай, аз не паднах. Бутнаха ме.

— Знам. Ще говорим за това, когато те почистя и оправя. — Той стана, а Софи се отпусна назад в леглото.

— Донеси ми кутийката с аспирин, докато си все още тук.

— Не мисля, че трябва да пиеш каквото и да е, преди да отидем в болницата.

— Нямам намерение да ходя в никаква болница заради няколко драскотини и цицини. — Чу, че той пусна водата в банята. — Ако се опиташ да ме закараш насила, ще крещя и от цялата работа ще направя една ужасна женска история. От което ти ще се почувстваш по-зле и от мен. Повярвай ми, готова съм да си го изкарам на някого, а ти си ми точно подръка. Не използвай хубавите ми хавлии! Там има няколко за всекидневна употреба, а също антисептични средства и аспирин. В шкафа.

— Престани, Софи! Млъкни най-сетне.

Тя се зави с одеялото до брадичката.

— Много е студено тук.

Тайлър се върна, носеше купа от кристал, пълна с вода, най-скъпата и най-красива хавлия, която тя пазеше за гости, бе накисната във водата, отделно бе донесъл вода за пиене.

— Какво си направил със сушените розови листенца, които бяха в тази купа?

— Няма значение, не се притеснявай. Хайде да си поиграем на чичо доктор.

— Дай ми аспирин. Моля те.

Той й подаде шишенцето, отвори го и извади две таблетки.

— Моля те, не бъди стиснат! Дай ми четири.

Тайлър й позволи да вземе четири и започна да почиства раната на челото й. Трябваше да положи усилия, за да не треперят ръцете му и да не прескача дишането му.

— Кой те блъсна?

— Не знам. Слязох да видя Джина. Тя и Дон се скараха жестоко.

— Да, вече чух за това.

— Не можах да я намеря и влязох тук. Исках една минутка за себе си и малко въздух. Излязох на терасата. Чух, че зад мен има някой, понечих да се обърна. Следващото нещо, което си спомням, беше, че падам. Сетне всичко избухна в главата ми. Колко зле е лицето ми?

— Нищо ти няма на лицето. Ще си имаш едно белегче тук, точно под косата. Срязването не е дълбоко, няма да остане и следа. Имаш ли някаква представа кой може да е бил? Мъж? Жена? Спомняш ли си нещо?

— Не, нищо. Стана много бързо и освен това беше тъмно. — Мисля, че би могла да е Джина, или Дон, заради намесата ми в кавгата им. И двамата ми бяха ядосани. Винаги става така, когато се набъркаш в нечий спор.

— Ако е някой от тях двамата, ще им се случи нещо много по-лошо, отколкото на теб.

При тези негови думи сърцето й трепна и това я накара да се почувства доста глупаво. И освен това й трябваше време да се успокои, преди да заговори.

— Моят герой! Юнак! Но аз всъщност не съм сигурна дали е бил някой от тях. Възможно да е бил някой друг, който се е вмъкнал в стаята ми и ме е блъснал, за да не го видя.

— Ще трябва да проверим дали не липсва нещо. Сега стисни зъби!

— Какво?

— Стисни си зъбите — повтори той и видя как лицето й се изкриви от болка, когато използва кислородната вода, която извади от другия си джоб, за да почисти раната.

— Festa di cazzo! Coglioni! Mostro!^[1]

— Преди една минута бях герой. — Тайлър духна върху раната. — Няма да щипе повече от минута. Сега да оправим и останалите рани.

— Va Viа.^[2]

— Може ли да ме ругаеш на английски?

— Казах ти да вървиш по дяволите. Не ме докосвай.

— Хайде, бъди добро, голямо и смело момиче. Ще ти дам бонбони след това. — Той отметна одеялото и бързо и много внимателно се справи и с останалите й ожулвания.

— Мисля да ги намажа с това. — Тайлър извади една туба с антисептичен крем. — Ще ги превържа. Как си със зрението?

Софи дишаше тежко поради болката и опитите си да се пребори с него, а той в същото време се държеше, сякаш не му пука. Това направо я убиваше.

— Ще ти кажа как съм! Изобщо не те виждам, садист такъв! Много ти е приятно, нали?

— Това не е задоволителен отговор, Кажи ми имената на първите петима президенти на Щатите.

— Снизи, Дупи, Мо, Лари и Кърли.

Господи, какво чудно имаше в това, че се беше влюбил в нея!

— Почти ги уцели. Може би нямаш сътресение на мозъка. Значи ще се оправиш, бебчо. — Той я целуна по устните, много нежно. — Всичко ще се оправи.

— Искам си бонбоните.

— Имаш ги. — Тай се наведе и я прегърна. — Уплаши ме — прошепна до бузата й. — Уплаши ме до смърт, Софи.

И отново сърцето й трепна.

— Всичко вече е наред. Ти не си чак толкова голямо чудовище.

— Боли ли те още?

— Не.

— Как е на италианска лъжкиня?

— Няма значение. Хубаво ми е, когато ме държиш. Благодаря ти.

— Няма защо. Къде криеш лъскавите си нещица?

— Имаш предвид бижутата ми? Тези за всеки ден са в чекмеджето, а истинските са в касата. Мислиш ли, че тук е влизал крадец?

— Лесно ще открием това. — Той я пусна, изправи се и светна лампите.

И тогава те го видяха. Едновременно. Въпреки болката Софи почти скочи от леглото. Гневът измести болката, когато прочете надписа в червено върху огледалото.

Кучка номер три.

— Крис! По дяволите! Това е нейният стил. Ако си мисли, че ще й позволя да обикаля наоколо с… — Изведнъж Софи осъзна какво се е случило и ужасът скова цялото й тяло. — Номер три. Значи и мама. И nonnа.

— Облечи си нещо — нареди бързо Тайлър. — И заключи вратите. Ще проверя навън.

— Не, няма! — Тя вече ровеше в гардероба си. — Ще проверим двамата. Никой повече няма да ме блъсне — изрече гневно и решително Софи, докато навличаше панталони и пуловер. — Никой.

Откриха подобни послания върху огледалото на Пилар и в стаята на Тереза. Но не намериха никъде Крис Дрейк.

— Трябва да има все пак нещо, което можем да направим.

Софи гледаше яростно буквите върху своето огледало. Бяха извикали местната полиция. Полицаите взеха отпечатъци и ги разпитаха. Но нямаше нищо, от което да се направят заключения. Очевидно някой бе влизал във всяка една спалня и бе надраскал отвратителния надпис с яркочервено червило върху огледалата. И накрая я беше блъснал върху плочките на терасата.

— Тази вечер не можем да направим нищо повече. — Тайлър стисна китката й. — Аз ще се погрижа за всичко.

— Беше адресирано главно до мен. — Софи изрита яростно килима.

— Полицаите ще я разпитат, Софи.

— И тя сигурно ще им каже, че се е промъкнала тук, написала е любовното си послание и ме е блъснала. — Софи въздъхна и стисна зъби. — Няма значение. Полицията може и да не успее да го докаже, но аз знам, че е тя. И рано или късно ще я накарам да си плати.

— Аз пък ще ти държа палтото. Междувременно, марш в леглото.

— Не мога да заспя.

Тайлър хвана ръката й и я поведе. Все още беше облечена с пуловера и панталоните, а той с официалната риза и вечерния костюм. Но легна до нея на леглото и я зави с одеялото.

— Опитай се.

Софи остана неподвижна за миг, питаше се кога ли ще я докосне, ще я вземе, ще я приласкае. Тай се пресегна и изгаси лампата.

— Тай?

— Ъхъ.

— Няма да ме боли много, ако ме прегърнеш.

— Добре. Сега спи.

Софи сложи глава на рамото му и наистина се опита да заспи.

 

 

Клермонт се облегна назад в стола си, докато Магуайър четеше рапорта за инцидента.

— Какво мислиш?

— Госпожица Джиамбели е била блъсната, съборена и наранена. Леко. И трите дами са получили доста неприятно съобщение, изписано върху огледалата им. Какво мисля ли? — рече тя, като остави рапорта върху бюрото си. — Прилича на злобен номер. На глупаво женско отмъщение.

— А под повърхността?

— Софи не е била ранена сериозно, но ако на нейно място е била баба й, може би щеше да пострада много по лошо. Старите кости се чупят по-лесно. А доколкото разбираме, тя е лежала там в зимния студ поне петнадесет двадесет минути. Много неприятно. Можеше да бъде и още по-зле, ако нашето голямо момче не беше тръгнало да я издирва. Така че имаме една пакост и някой, който прави всичко възможно, за да ги изкара извън нерви.

— И според най-младата Джиамбели Кристин Дрейк е точно този някой. Има мотиви, отговаря на подозренията.

— Дрейк отрича категорично — контрира го Магуайър. — Никой не я е виждал в тази част на дома онази вечер. Няма отпечатъци, които да бъдат свързани с нея.

— Нима Софи лъже? Или греши?

— Не мисля така. — Магуайър овлажни устните си. — Няма смисъл да лъже, а не ми прилича на жена, която би казала или направила нещо без причина. Тя е сериозна и отговорна. Не би обвинила никого, ако не е сигурна. Дрейк е груба. Мрази я. Би могло да бъде точно толкова просто, колкото изглежда. Но може да бъде и много по-сложно и заплетено.

— Именно това ме безпокои. Ако имаме някой, който поема риска да подправя вино, да слага отрова, да убива, защо същият този човек ще се занимава с нещо толкова глупаво и безполезно като писане на обиди по огледалата?

— Не знаем дали това е един и същи човек.

Заключението водеше към следващото заключение. Нещата бяха свързани и трябваше да бъдат разплитани нишка по нишка.

— Да подходим хипотетично. Може би вендетата срещу Джиамбели е връзката между събитията.

— Значи човекът решава да нанесе още един удар. Отива на благотворителния бал. Преструва се, че всичко е нормално.

— Може би. Дрейк е работила за фирмата, имала е и любовна връзка с Авано. Ако мрази Джиамбели дотолкова, чеда причинява неприятности по време на бала, може да е имала съображения и да пусне някое и друго куршумче в корема на любовника си.

— Бившия любовник, според нейните показания — намуси се Магуайър. — Виж какво, партньоре, тя е била бита карта още преди това и не виждам как тази малка атака срещу Джиамбели може да е свързана с убийството на Авано. Стиловете са различни.

— Интересна мисъл. Джиамбели правят бизнес от сто години, без каквито и да е сериозни затруднения. През последните няколко месеца обаче имат повече неприятности, отколкото е възможно да се допусне. Трябва да помислим върху това.

 

 

Тайлър излезе навън с телефона. Къщата винаги му изглеждаше прекалено малка, когато говореше с баща си. Дори щатът Калифорния му изглеждаше малък, когато трябваше да говори с него.

Не че в момента говореше. Просто слушаше обичайните оплаквания и жалби.

Остави ги да минат покрай ушите му. „Кънтри клуб“ гъмжал от клюки и сплетни, позволили си и доста черен хумор по адрес на баща му. Настоящата му жена, Тай така и не успя да запомни имената на безбройните госпожи Макмилън, се била почувствала унизена в курорта. Поканите, които очаквали за приеми и вечери, не пристигнали.

Нещо трябвало да се направи, и то бързо. Илай бил отговорен да запази семейното име чисто и неопетнено, нещо, което той очевидно пренебрегнал, още когато се оженил за онази италианска вещица. Това първо. Но най-същественото, важното и абсолютно задължителното било отделянето на името и етикета „Макмилън“ от този на „Джиамбели“. Той очаквал от Тайлър да използва всичкото си влияние, преди да е станало прекалено късно. Илай вече бил стар и очевидно му било време да излезе в пенсия.

— Свърши ли? — прекъсна го остро Тайлър, без да дочака края на бащините си тиради. — Защото и аз искам да ти кажа нещо. Ако имаш някакви оплаквания и забележки, можеш да ги отправиш към мен. Ако още веднъж се обадиш на дядо и го притесниш, ще направя всичко, което е по силите ми, да ти отнема фонда и рентата, с които живееш през последните тридесет години.

— Нямаш право да ми…

— Не, ти нямаш право! Не си работил нито ден за тази фирма, да не говорим, че ти и майка ми не загубихте и един час от скъпоценния си живот, за да ми бъдете родители. Докато може, Илай Макмилън ще ръководи тази фирма. Повярвай ми, аз не съм толкова търпелив като него. Ако още веднъж го оскърбиш или натъжиш, ще имаме нещо повече от телефонен разговор с теб.

— Заплашваш ли ме? Да не би да планираш да изпратиш някого срещу мен, както срещу Тони Авано?

— Не. Защо да си губя времето с теб? Знам къде да те ударя, там, където най-много ще те заболи. Ще се погрижа всичките ти кредитни карти да бъдат анулирани. Запомни добре едно нещо. Насреща ти не е дядо ми и ти нямаш работа с него. И не се закачай с мен. Ще съжаляваш.

Тайлър натисна бутона и в този момент видя Софи на края на верандата.

— Извинявай. Нямах намерение да подслушвам. — Ако беше сърдита, би могла да го прикрие. Но тя беше тъжна. Знаеше, много добре за какво става дума. Затова отиде до него и взе лицето му в шепите си. — Извинявай. Съжалявам — повтори тя.

— Няма нищо. Просто си побъбрихме сладко с добрия стар татко. — Той остави телефона на масата. — Имаш ли нужда от нещо?

— Чух прогнозата за времето. Разбрах, че тази нощ се очаква слана. Мислех си дали няма да искаш някой да ти прави компания навън.

— Не, благодаря. Ще се справя и сам. — Той огледа замразяващата й рана и разпълзялата се синина. — Много впечатляващо.

— Тези неща винаги изглеждат много по-зле на другия ден. Но не се чувствах зле, когато се събудих на сутринта. Тай… кажи ми какво не е наред.

— Нищо. Ще се оправя.

— Да. Разбира се, ти можеш да се справиш с всичко. Аз също. Ние толкова много си приличаме. И двамата сме докачливи оправячи. — Тя го блъсна по рамото. — Казах ти къде ме боли! Сега ти ми кажи!

Той понечи да й върне удара, сетне осъзна, че не иска да го прави.

— Баща ми. Обвинява дядо за всичко, което излиза в пресата, за полицейските разследвания. Това очерняло името му. Пречело му. На тенискортовете, край басейните или там не знам си къде още. Казах му да се разкара.

— И той?

— Ако не го направи, ще говоря с Хелън да му отнемем рентите. Това ще го накара много бързо да млъкне. Кучият му син! Не е свършил за пет пари работа в живота си и още по-лошо, не е показал грам благодарност за онова, което получава. Само взема и взема, и иска все повече и повече. Никак не е чудно, че той и баща ти така се погаждаха. — Изведнъж се усети какво рече и изруга. — По дяволите, Софи! Не исках. Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. Напълно си прав.

Помежду им имаше връзка, помисли си тя, която никой от двамата не бе осъзнавал преди. Вероятно сега бе дошло времето.

— Тай, мислил ли си някога колко щастливи сме ние с теб, че точно от тези гени сме се родили? Че гените се предават и преминават през поколение? Чакай — спря го, преди той да й отговори. — Ти приличаш на Илай. — Прекара пръсти през косата му. Започваше да й харесва как червенее по краищата. — Ти си кораво момче — каза го, докосвайки с устни бузата му. — Солиден и непоклатим като скала. Не позволявай на онова слабо звено между теб и Илай да те обърка.

Тайлър допря челото си до косите й.

— Никога не съм имал нужда от него. От моя баща. — Не, помисли си той, не и по начина, по който ти имаше нужда от твоя. — Никога не съм го искал.

— А аз исках моя и имах нужда от него прекалено дълго време. Това е част от нещата, които са ни направили такива, каквито сме. Но на мен ми харесва какви сме.

— Мисля, че ти не си много лоша. — Той погали рамото й. — Благодаря ти. Наведе се и целуна главата й. — Знаеш ли, нямам нищо против някой да ми прави компания тази нощ.

— Тогава ще отида да взема кафе.