Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Villa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Отрова

Преводач: Таня Виронова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 14.01.2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-307-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13451

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

11.

През дългата зима лозите спят. Поляните и хълмовете са се сгушили, декар подир декар, лозята пият от дъжда и влагата, заякват под снега, омекват и се събуждат от бързата и нежна ласка на топлината.

За един фермер, за една реколта годината всъщност представлява един постоянен кръговрат. Нещата непрекъснато се повтарят, отново и отново, с вариациите, пролените и изненадите, с радостта и трагедиите, които се просмукват във всичко.

Животът е непрекъсната спирала, която се върти и се повтаря, цикъл след цикъл.

През януари валяха проливни дъждове, които забавиха работата по зарязването и объркаха надеждите за добра реколта. Полята и лозята бяха просмукани от влага.

Всички очакваха с нетърпение идването на февруари. За някои очакването бе особено мъчително.

Кабинетът на Тереза беше на третия етаж на Вила Джиамбели. Тя предпочиташе третия, защото бе най-далеч от домашния кошер. И освен това обичаше да гледа отвисоко всичко онова, което се простираше пред погледа и й принадлежеше.

Всеки ден Тереза изкачваше стълбите, което бе една добра тренировка за тялото й, и работеше около три часа. Никога по-малко и без каквито и да е извинения. Стаята беше удобна. Тереза смяташе, че удобството създава и подпомага продуктивността. Също така вярваше, че върши онова, което трябва, за което бе длъжна.

Бюрото беше на баща й. Старо, от тъмен дъб и с дълбоки чекмеджета. Това беше традиция. Върху него имаше два телефона и високоскоростен мощен компютър. Това беше прогрес.

Под бюрото спеше старата Сали. Това беше домът.

Тереза вярваше и в трите. Абсолютно и безрезервно.

Точно поради тази причина сега в кабинета й присъстваха съпругът й внукът му, дъщеря й и внучката й, Дейвид Кътър и Паоло Борели.

Старите и младите, помисли си Тереза.

Тя изчака, докато бъде сервирано кафето, заслушана как дъждът удря по покрива и прозорците с нежните си меки пръстчета.

— Благодаря ти, Мария. — Това беше сигнал за край на гостоприемството и начало на работа. Тереза скръсти ръце, докато икономката излезе и затвори вратата зад себе си.

— Съжалявам, — започна, — че не можахме да се съберем всички по-рано. Загубата на бащата на Софи и обстоятелствата около неговата смърт отложиха в известен смисъл някои от належащите неща в работата ни. А и болестта на Илай попречи да направим срещата по-рано.

Тя погледна загрижено съпруга си. Все още й изглеждаше доста крехък. Простудата бързо можеше да се превърне в треска или пневмония, от което се страхуваше.

— Добре съм — рече той в отговор, повече за да увери нея, отколкото останалите. — Малко ми треперят краката, но мога да се справя. Човек няма много възможности за избор, освен да се изправи на крака, когато толкова много медицински сестри се грижат за него.

Тереза се усмихна, защото знаеше, че Илай иска точно това от нея, но почувства леко стягане в гърдите.

— Докато Илай се възстановяваше, аз го държах в течение за ставащото в бизнеса. Софи, имам твоя доклад, както и предложенията ти за кампанията за стогодишнината. Ние така или иначе ще го обсъждаме индивидуално, но искам да запознаеш и останалите в най-общи линии.

— Разбира се. — Софи стана права, отвори папката, която съдържаше резюмета с обяснения и снимки на реклами, както и пълния списък на съобщения, маркетингови проучвания и подбрани елитни мероприятия. — Първата фаза на кампанията ще започне през юни с рекламата, която предлагаме в пакет — започна тя, като раздаде на всички по една папка. — Обмислили сме трифазна кампания, насочена към крайния потребител. Към клиента от най-висока класа, от средна класа и към най-обикновения, младия консуматор на вино с ограничени парични средства.

Докато тя говореше, Тайлър се опита да изключи. Беше слушал тази реч и преди. Беше преминал и през всички стадии на нейното раждане и усъвършенстване, слава Богу, че беше минало. Изложението му бе дало ясна представа за всичко, което вършеше Софи. Но какво да направи, като не можеше да прояви никакъв интерес към това!

За него дългосрочните метеорологични прогнози бяха от по-голяма важност. Много скоро някои от сортовете щяха да се събудят и да излязат от зимния си сън. Той трябваше да ги наглежда, трябваше да внимава за всеки най-дребен знак от страна на растенията, както и за най-слабото избликване на сок от отрязаните пръчки.

Ранното зарязване можеше да доведе до опасност от измръзване на растенията.

Тайлър обаче беше подготвен за това и когато му дойдеше времето, щеше…

— Виждам, че почти приспахме Тайлър — рече сладко Софи и го потупа по гърба.

— Не, не успя. Но след като прекъсна дрямката ми, аз мога да продължа вместо теб. Втората фаза е свързана с публичните изяви. Дегустации на вино, турове по избите, обществени изяви, аукциони, гала вечери, търгове, тук и в Италия, които създават популярност.

Тайлър стана, за да си сипе още кафе.

— Софи знае какво прави. Не мисля, че някой тук би спорил по този въпрос.

— А какво става в лозята? — попита Тереза. — Знае ли Софи какво става в лозята?

Той отпи от кафето си и забави отговора.

— Абсолютно. На нивото на чирак знае всичко.

— Моля те, Тай, просто ще ме побъркаш с тези комплименти.

— Много добре — промърмори Тереза. — Дейвид? Твоите забележки относно кампанията?

— Умно направена, класическа и задълбочена. Единствената ми забележка като баща на подрастващи е, че кампанията е насочена и към възрастовата група от двадесет и една до тридесет години, като се опитва да ги накара да мислят, че виното стои в основата на едно добро и весело прекарване.

— Което си е абсолютно вярно — отбеляза хапливо Софи.

— И ние искаме да бъде точно такова — съгласи се Дейвид. — Но се притеснявам, че ще направим рекламата прекалено въздействаща и привлекателна за младата аудитория, която все още е твърде млада, за да бъде изкушавана. Това, разбира се, е само мнението на един баща — вметна той. — Но аз също съм бил момче, което, ако е искало да се напие, го е правило без каквито и да било пазарни механизми и рекламни трикове.

Пилар издаде някакъв звук и затихна. Но тъй като Дейвид седеше до нея, защото бе направил всичко възможно да седне до нея, той все пак го чу.

— Пилар, някакви възражения ли имаш?

— Не, аз исках… Е, добре де, мисля че кампанията е чудесна, и се гордея, като знам колко усилено работи Софи за нея. И Тай, разбира се, и целият екип. Но мисля също така, че Дейвид е прав, така да се каже това е трета гледна точка. Не е редно да се продава нещо на младата част от клиентелата, без да бъдат предупреждавани за опасностите. Ако можехме да направим някакъв вид предупреждение.

— Предупрежденията са досадни и замъгляват посланието — започна Софи, но стисна устни и седна на мястото си. — Добре, ще се опитаме да я направим смешна, забавна, остроумна, отговорна и по някакъв начин просмукана с предупреждения. Оставете ме да помисля върху това.

— Значи, постигнахме съгласие. Твой ред е, Паоло.

Сега Софи си позволи да изключи съзнанието си, докато главният майстор-винар говореше за гроздето, за различните реколти и марки, които отлежаваха в бъчвите и силозите.

Години, помисли си Софи. Трябваше да минат години на отлежаване, узряване, пречистване, перфекционизъм. Беше неизбежно. Търпение. Доброто вино искаше търпение, за да бъде направено. Накрая идваше възнаграждението. Отлежаване, търпение и накрая награда. Трябваше да открие техния най-точен израз и да ги вкара в кампанията.

Пръстите й посегнаха към молива и тя започна да пише. Работеше по-добре, когато записваше мислите си и ги виждаше на листа. Стана, за да си сипе още кафе и с гръб към стаята издуха носа си в кърпичката.

Пол и свърши своя доклад и думата взе Дейвид. Вместо обаче да изслуша пазарните проучвания, анализите на цените прогнозите и печалбите, които очакваше, баба й остави доклада на Дейвид настрани.

— С това ще се занимаем по-късно. В момента бих искала да чуя твоята оценка за хората тук.

— Вие имате моя писмен доклад, госпожо.

— Така е — съгласи се Тереза и вдигна вежди. — Но искам и да го чуя.

— Добре. Тайлър няма нужда от мен във лозята и той си го знае. Фактът, че работата ми е да го наблюдавам и че съм едната от компетентния чифт ръце, все още не е успял да съкруши неговата съпротива. Не мога да го обвинявам за това, но никак не ми помага. Като оставим това, лозята на Макмилън са така добре гледани и управлявани, както никои други, с които съм имал работа досега. Същото е положението и в тези на Джиамбели. Могат да бъдат направени още някои подобрения, но работата на Тайлър по координиране действията на работниците е отлична. Софи също се справя много добре в лозята, макар че нейната стихия не е там. Така както маркетингът и рекламата не са голямата сила на Тайлър. Фактът, че тя успя да понесе тежестта на полската работа, така както той трудностите на работата в офиса, дават в резултат една много добра и изненадващо интересна комбинация. Обаче все още има трудности в офисите в Сан Франциско.

— Знам за тези трудности — намеси се Софи. — Ще се справя с тях.

— С нея — поправи я Дейвид. — Софи, ти имаш една сърдита, отрицателно настроена и нежелаеща сътрудничество служителка, която от няколко седмици се опитва да не се съобразява с теб и твоя авторитет.

— Имам уговорена среща с нея утре следобед. Познавам хората си, Дейвид, Знам как да се оправям с тях.

— Все пак не те ли интересува колко сърдита, несговорчива и несъгласна с теб е Кристин Дрейк и какво знам аз за това? — Той изчака една секунда, преди да продължи. — Тя вече си е търсила работа в други фирми. Нейната автобиография стои на половин дузина бюра повече от две седмици. Един от моите източници в „Льо Кьор“ ми съобщи, че е направила доста изказвания за теб, като е мислела, че говори пред правилния човек.

Софи преглътна с мъка предателството и кимна.

— Ще се оправя и с това.

— Гледай наистина да се оправиш — посъветва я Тереза. — Ако някой работник не е лоялен, той трябва да има причини и оправдание за това. Няма да толерираме използването на сплетни и клюки или инсинуации за печелене на позиции в други фирми. Така. Какво ще кажеш за Пилар?

— Тя все още се учи — отговори Дейвид. — Бизнесът не е най-любимото й занимание. Мисля, че не сте я преценили правилно, синьора.

— Моля?

— Според мен вашата дъщеря ще бъде по-полезна като говорител на фирмата, като представително лице или връзка на компанията с обществеността, там, където нейната елегантност и чар няма да бъдат пропилени, вместо да работи на компютъра. Чудя се защо не помолите Пилар да помага по време на туровете и дегустациите, когато посетителите ще могат да се наслаждават на нейната компания и в същото време ще бъдат поласкани от това, че член на семейството им обръща специално внимание. Тя е перфектна домакиня, синьора. Но не е идеалният чиновник.

— Значи твърдите, че съм направила грешка, като съм очаквала дъщеря ми да изучи бизнеса на фирмата?

— Да — отговори Дейвид, което накара Илай почти да се задави.

— Съжалявам, извинете — рече с мъка той и махна е ръка, когато Тайлър стана, за да му даде чаша с вода. — Опитах се да преглътна смеха си, но не можах. Господи, Тереза, той е прав и ти много добре го знаеш. — Илай взе чашата от Тайлър и отпи внимателно, докато хриптенето в гърдите му утихна. — Мразиш да грешиш, но понякога все пак се случва. Софи? Кажи как се справя майка ти като твой помощник?

— Ами… трудно. Изобщо не я бива — съгласи се Софи и също избухна в смях. — О, мамо, съжалявам, но ти си най-лошият помощник, който може са се роди. Не мога да те пратя в града да работиш с хората ми дори и след милион години. Ти имаш идеи — добави тя замислено, защото майка й не каза нищо. — Например днес, относно рекламата. Но ти не би ги споменала, докато някой не те принуди. И дори тогава не знаеш как да ги приложиш. Освен това за теб всяка минута, прекарана в моя кабинет, е ужасна.

— Опитвам се. И очевидно се провалям — отвърна Пилар и се изправи.

— Мамо…

— Не, ти си напълно права. По-добре е да бъдеш искрена и откровена, отколкото да лъжеш. Нека да кажа и аз нещо. Така ще бъде по-лесно за всички. Отказвам се. А сега, ако ме извините, ще се заема с онова, което мога да правя най-добре. Като например да седна някъде и да изглеждам елегантна и очарователна. — С бърза крачка Пилар излезе от кабинета, на майка си.

— Ще говоря с нея — понечи да я последва Софи.

— Не, недей. — Тереза вдигна ръка. — Тя е голяма жена, а не дете, което да бъде успокоявано. Седни. Трябва да довършим срещата.

Беше доста окуражаващо, помисли си Тереза, докато отпиваше бавно от кафето, да види дъщеря си да показва характер и да се противопоставя на някой и на нещо.

Най-после, крайно време беше.

 

 

Дейвид нямаше време да се меси и да оправя нещата, но тъй като чувстваше, че в голяма степен бе предизвикал онова, което се случи, реши да намери Пилар. През последните седмици Мария бе станала един от източниците му за информация относно навиците на семейството. И този път с нейна помощ той откри Пилар в оранжерията.

Намери я, сложила големите градинарски ръкавици на ръцете си, с престилка, да премества разсадите.

— Имаш ли една минута свободно време?

— Имам всичкото време на света — отговори тя, без да вдигне очи и без капка топлота в гласа. — Нямам какво друго да правя.

— Нищо от това, което правиш в офиса, не те задоволява или допринася някаква полза. Извинявай за оценката, която направих и която вероятно е наранила чувствата ти, но…

— Но това е бизнесът. — Този път тя го погледна, доста студено при това.

— Да. Това е бизнес. Искаш ли да пишеш на машина и да изготвяш доклади, Пилар? Да седиш на срещи и заседания, свързани с рекламната кампания и маркетинговата стратегия?

— Желая да се чувствам полезна. — Пилар зарови с малката си лопатка. Нима всички те си мислеха, че е като цветята, за които се грижеше. Такава ли беше? Жена, която се нуждае от контролиран и регулиран Климат и грижливо отношение, която да не прави нищо освен да изглежда привлекателна и добре облечена. — Изморена съм. Тъжна и изморена от чувството, че нямам какво да предложа. Нямам нито умения, нито таланти, нито мозък.

— Тогава нищо не си чула, нито разбрала.

— О, много добре те чух. — Тя свали със замах ръкавиците и ги хвърли на земята. — Аз съм очарователна и елегантна. Като някоя добре облечена кукличка, която може да бъде сложена на определено място, за да украси за известно време интериора и после да бъде отнесена и прибрана в килера. Благодаря. Бях в килера достатъчно дълго време.

Тя започна да го бута, докато той се опитваше да хване ръката й. После изведнъж застина, защото Дейвид успя да улови и другата и ръка и да я спре.

Никой досега не беше се държал така с нея. Просто не беше.

— Спри за малко!

— Свали ръцете си от мен.

— Веднага. Но първо искам да ти кажа, че чарът също е талант. А елегантността е умение. И трябва човек да има много мозък, за да знае какво да каже, къде, на кого и как да го каже, така че хората да се почувстват добре Ти си особено веща в тези неща, така че защо да не ги използваме? Второ, ако си мислиш, че да водиш туристи из избата и в дегустационната е лесна и проста работа, ще промениш мнението си, след като поговориш с момчетата, които го правят.

— Няма нужда да ми казваш, че…

— Очевидно има.

Стори й се, че ще падне, когато той я пусна. Това също не беше й се случвало преди. И Пилар си спомни как Дейвид се бе справил с Тони в нощта на тържеството.

Беше използвал същия леден и категоричен тон както сега.

— Ще ти напомня, че не работя за теб.

— Аз ще ти напомня — възрази той, — че всъщност работиш. Дори и да се държиш като обидено дете, продължаваш да работиш за мен.

— Върви по дяволите!

— Точно сега нямам никакво време да вървя при тях — отвърна спокойно Дейвид. — Просто смятам да използвам талантите ти там, където са най-подходящи. Трябва да знаеш, че работата във винарната е тежка. Трябва да си готова да отговаряш на нелеки или провокиращи въпроси, които ще чуваш отново и отново. Необходимо е да бъдеш грациозна, привлекателна, мила и забавна. И преди да започнеш, да се огледаш хубаво в огледалото и да престанеш да се правиш на отхвърлената съпруга на мъж, който не може да стъпи на малкото ти пръстче дори!

Отвори уста да каже нещо и устните й трепнаха, защото не можа да намери думи.

— Що за идиотщина! Как можа да го кажеш.

— Беше крайно време някой да ти го каже. Загубата, прахосването на време и талант винаги са ме вбесявали. Ти прахосваш времето си и това започва да ми писва!

— Нямаш право да ми говориш подобни неща! Положението ти в „Джиамбели“ не ти дава право да бъдеш груб!

— Постът ми във фирмата ми дава право да говоря истината такава, каквато я виждам. Не ми дава някои права, така е — добави той и я притегли към себе си. — Но този път аз говоря лично.

Беше толкова смаяна, че не успя да го спре, нито да изрази какъвто и да е протест. И когато устните му намериха нейните, твърди и гневни, тя не можа на стори нищо друго, Освен да отговори.

Това беше устата на мъж. Гореща и твърда. И ръцете на мъж, силни и искащи.

Каква забравена тръпка! Да притиска тялото си към неговото, да чувства топлината му, тези твърди мускули, тези силни гърди! Господи, та това си беше истинска сексуална заплаха!

Кръвта нахлу в главата й. Заля я мощен прилив на желание, в който Пилар се потопи, без да се замисли. И тогава тялото, сърцето й мисълта й, прегладнели за ласки, се хвърлиха и потънаха във вълната от удоволствие, което я обзе.

С тих и протяжен стон тя обви ръце около врата му. Двамата се подпряха на работната й маса, върху която саксиите издрънчаха. Събудиха се нерви, желания и копнежи, които бе потискала и погребвала дълги години. Сякаш изведнъж всичко оживя, заплашвайки да подкоси краката й, докато устните й полудяха под неговите.

— Какво? — прошепна, останала без дъх, Пилар, успя само да издиша въздуха от гърдите си, докато той я вдигна от земята и положи върху пейката. — Какво правиш?

— Ще мислим за това после.

Копнееше да я докосва, да усеща кожата и плътта й под пръстите си. Вече беше издърпал пуловера й и се чувстваше изпълнен с енергия и желание като ученик на задната седалка на бащиния шевролет.

Дъждът биеше по стъкления покрив на оранжерията, а въздухът беше изпълнен с топлина и влага, с нежния аромат на цветя, примесен с мириса на пръст и тор. И с нейния аромат. Тя цялата трепереше под него. По тялото й преминаваха бързи тръпки, като вълни. От устните й се изтръгваха неясни, но вдъхновяващи го да продължи звуци.

Искаше да я събори на земята, да я погълне цялата и чак след това да мисли за последствията. Не можеше да си спомни кога за последен път беше изпитвал подобно неистово желание да притежава някого.

— Пилар. Позволи ми… — Дейвид се опита да се справи с копчето на панталоните й.

Ако не бе произнесъл името й, тя сигурно нямаше да се опомни. Беше забравила всичко. Просто щеше да се подчини на желанията, които изпълваха и нейното тяло. Но звукът на гласа му я върна в действителността. И предизвика първата вълна от паника.

— Почакай! Това е… Не, ние не можем да го направим!

Тя го отблъсна, макар че всъщност главата й се отпусна назад и тя предостави шията си на нетърпеливите му устни.

— Дейвид! Недей! Почакай! Спри!

— Пилар? — Беше се задъхал, но все пак се опита да възвърне самоконтрола си. — Искам те.

Колко години бяха минали откакто за последен път бе чула тези думи? Колко години бяха минали откакто бе видяла тази светлина в очите на мъж? Толкова много, помисли си тъжно Пилар, че не можеше да бъде сигурна в себе си, нито да действа с увереност.

— Дейвид. Аз… Не съм готова.

Той задържа ръцете си върху кръста й под пуловера, където кожата беше топла и леко пулсираше.

— Не очаквах… — О, Боже, той имаше толкова силни ръце, помисли си тя. Силни и с твърди длани. Толкова различни от ръцете на… — Моля те, би ли се отдръпнал малко?

Дейвид обаче не помръдна.

— Искам те от първия миг, в който те видях. От минутата, в която отвори вратата пред мен.

В гърдите й се разля удоволствие, примеси се със страха и изненадата.

— Аз…

— Моля те — прекъсна я рязко той. — Не ми казвай, че си поласкана.

— Разбира се, че съм. Ти си толкова хубав и… — Не можеше да мисли логично, когато я докосваше. — Моля те, ще ме пуснеш ли?

— Добре. — Направи го с усилие, с неохота. — Искам да знаеш, че това, което стана току-що, не става нито всеки път, нито с всяка жена.

— Мисля, че и двамата се изненадахме взаимно — започна оправдателно Пилар и се измъкна изпод тялото му.

— Моля те, Пилар, не сме деца.

— Така е. — Обикновеното естествено движение да оправи пуловера си така я развълнува, защото си спомни как ръцете му бяха под него. Върху тялото й. — Но това е едната страна на въпроса. Аз съм на четиридесет и осем години, Дейвид, а ти си… е, ти не си.

Не беше си и помислил, че нещо в тази ситуация би го разсмяло повече от това нейно изявление. Но в момента стана точно това.

— Не можеш да използваш някакви си години като извинение!

— Аз не се извинявам. Това просто е факт. А другият факт е, че ние се познаваме от много скоро.

— От осем седмици и два дни. Което за мен беше безкрайно дълъг срок, защото през цялото време си представях как те прегръщам. — Прокара пръсти през косата й, а тя вдигна очи към него. — Нямах намерение да скачам върху теб в оранжерията, нито да ти късам дрехите сред саксиите и петуниите. Но това просто се случи. Дойде ми изневиделица. Искаш нещо по-обикновено ли? Тогава ще те взема в седем часа за вечеря.

— Дейвид! Съпругът ми е мъртъв едва от няколко седмици.

— Бившият ти съпруг — поправи я с леден глас той, — Не го поставяй помежду ни, Пилар. Няма да позволя това.

— За една нощ не могат да бъдат зачертани повече от тридесет години съвместен живот, без значение обстоятелствата.

Дейвид я хвана за раменете и я повдигна от земята, преди тя да осъзнае колко е сърдит.

— Тони Авано повече не ти е скривалище, Пилар! Разбери го! И се опитай да се справиш с това! Както и с мен!

Целуна я отново, дълго и горещо, и я пусна.

— В седем часа — повтори и излезе под дъжда.

Нямаше да позволи на онзи мръсник да обърка живота му, нито този на Пилар; пък дори и от гроба, реши Дейвид. Крачките му бяха решителни, раменете изправени, а под повърхността клокочеше ярост.

Нямаше да позволи това. Трябваше да проведе с нея един откровен и прям разговор и да изясни всички тайни и съмнения, скрити някъде в сенките зад светлото. При това много скоро.

Тъй като гледаше в краката си, а Софи тичаше под дъжда също без да гледа, двамата едва не се сблъскаха на алеята.

— Опа! — извика тя и притисна с ръка шапката, която бе сложила на главата си, за да се предпази от дъжда. — Мислех, че си се прибрал у вас.

— Имах да свърша нещо преди това. Току-що се опитах да прелъстя майка ти в оранжерията. Това представлява ли проблем за теб?

— Моля?

— Нали ме чу? Майка ти много ми харесва и аз току-що й го показах. И смятам да повторя опита си още веднъж, при това колкото е възможно по-скоро. Това представлява ли проблем за теб?

— Ааа…

— Без бързи откази и без мъгляви увъртания, моля.

Дори през мъглата на изненадата и шока, тя успя да види колко е ядосан и объркан. Затова отговори.

— Не, извинявай. Ще помисля.

— Добре. Когато си готова с отговора, моля да ми оставиш съобщение.

Той се отдалечи, а Софи се загледа в гърба му, почти можеше да види парата, която се надигаше от него. Разкъсвана между неочакваната изненада и загрижеността, тя прихлупи шапката си с ръка и затича към оранжерията.

Когато влетя вътре, Пилар седеше и гледаше с празен поглед пред себе си. Саксиите бяха изпопадали по масата и на земята, където се търкаляха сред няколко разсада.

Това подсказа на Софи какво точно се е случило и къде.

— Мамо?

Пилар подскочи като ужилена и бързо грабна градинарските си ръкавици.

— Да?

Софи се упъти бавно към нея. Бузите на майка й горяха, косата й бе разрошена, току-що галена от мъжки ръце.

— Видях Дейвид.

Пилар изпусна ръкавиците от ръцете си, защото пръстите й станаха непослушни.

— О? И какво?

— Каза ми, че се е опитал да те прелъсти.

— Той какво? — Това, което се надигна в гърлото на Пилар, вече не беше паника, а ужас.

— А от външния ти вид започвам да си мисля, че наистина го е направил, и то доста успешно.

— Това беше просто… — Останала без сили, Пилар свали престилката си, но изобщо не можеше да се сети къде да я остави. — Ние имахме малко недоразумение и това го ядоса. Не си струва да говорим за това.

— Мамо! — Софи взе внимателно ръкавиците, сетне престилката от ръцете на майка си и ги сложи встрани. — Имаш ли някакви чувства към Дейвид?

— Господи, Софи, що за въпрос!

„Да, Пилар, въпрос, на който ти все още сама не си си отговорила“ — помисли си тя.

— Добре, да опитаме по друг начин. Той харесва ли ти?

— Дейвид е много привлекателен мъж.

— Съгласна съм.

— Ние не сме… Това е… Аз съм… — Е, поне трябваше да каже онова, което мислеше, реши Пилар и сложи ръце на пейката. — Аз съм много стара за него.

— Не ставай смешна. Ти си красива жена и си в разцвета на годините си. Защо да нямаш любовен роман?

— Защото не искам никакъв любовен роман!

— Тогава секс?

— Софи!!!

— Мамо!!! — отговори Софи със същия ужасен тон, след което обви ръце около раменете на майка си. — Дойдох тук, защото се страхувах, че съм наранила чувствата ти и си разстроена. Вместо това те намирам развълнувана, зачервена и разрошена след нещо, което приемам, че е било страхотно от страна на нашия нов и много секси шеф на производството. Та това е просто чудесно!

— Не е чудесно и не бива да се случва отново. Софи, бях омъжена почти три десетилетия. Просто не мога току-така да взема и да скоча в обятията на някой друг мъж, и то точно в този момент от живота ми.

— Татко го няма вече, мамо. — Софи притисна още по-силно майка си съм себе си, но гласът й изтъня. — И на мен ми е трудно да го приема. Трудно ми е да живея с онова, което се случи, да приема да бъда отхвърлена и да не мога да му кажа дори сбогом. Много ми е тежко, макар да знам, че той не ме обичаше.

— О, Софи, обичаше те!

— Не, мамо. — Тя се отдръпна. — Не и по начина, по който исках, нуждаех се от него и го търсех. Той не беше тук. Не и за мен. Нито за теб. Това изобщо не му беше дом. Ние не бяхме неговото семейство. Сега имаш възможността да се порадваш на някой, който ще ти обръща внимание.

— Момиченцето ми. — Пилар посегна да погали дъщеря си по бузата.

— Искам го заради теб. И ще бъда много тъжна и сърдита, ако отхвърлиш този шанс заради нещо, което никога не е съществувало в действителност. Обичам те, мамо. Искам да си щастлива.

— Знам. — Пилар целуна Софи по бузата. — Знам това… Но ми трябва време. И всъщност проблемът не е в баща ти, Нито в онова, което се случи с него, cara. Проблемът е в мен. Защото не знам какво ще бъде с някой друг и изобщо дали искам да бъда с някой друг.

— Как би могла да знаеш, ако не опиташ? Ти го харесваш, нали?

— Да, разбира се. — „Харесвам ли го?“ — запита се Пилар. Ако една жена само харесва някого, тя едва ли ще се търкаля полугола сред счупени саксии, тор и пръст за цветя. — Той е много хубав мъж — довърши. — И добър баща.

— И те привлича. Има страхотни бедра, между другото.

— Софи! Какви, са тези приказки?

— Ако ми кажеш, че не си ги забелязала, ще трябва да наруша добрия тон и десетте Божи заповеди и да обявя, че майка ми е лъжкиня. И освен това има такава чаровна усмивка!

— Има много добри очи — промърмори Пилар, като че на себе си, което накара дъщеря й да се усмихне.

— Да така е. Ще излезеш ли с него?

Пилар се престори на много заета да събира разпилените саксии.

— Не знам.

— Хайде де! Излез! Опитай поне веднъж. Виж как ще се чувстваш. И вземи един от презервативите, които съм оставила в моето нощно шкафче.

— Софи! За Бога!

— А, да, добре, че се сетих, да не вземеш наистина само един. — Софи прегърна Пилар през кръста и се разкикоти. — Вземи поне два.