Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Villa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Отрова

Преводач: Таня Виронова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 14.01.2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-307-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13451

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

12.

Мади наблюдаваше изпитателно баща си, докато той се мъчеше да завърже вратовръзката си. Обикновено тази вратовръзка носеше на първите си срещи с жени. Сива с морскосини ивици. Наистина той най-официално бе обявил, че отива на вечеря с госпожа Джиамбели, така че тя и Тео да си мислят, че всъщност срещата е по работа. Да, но вратовръзката говореше за нещо съвсем друго.

Мади трябваше да помисли върху това. Както и върху собствените си чувства по този въпрос.

Но в момента се забавляваше, докато закопчаваше копчетата на баща си и, естествено, спореше.

— Тате, това е символ на самоизява.

— Но твърде нехигиеничен.

— Всъщност е древна традиция.

— Може да е древен обичай на индианците или на конгоанските негри, но не и на семейство Кътър. Няма да си пробиваш носа, Мади. Толкова по въпроса!

Тя въздъхна и се нацупи. Всъщност нямаше никакво желание да пробива носа си, но искаше трета дупка за; обеца на ухото. Затова беше избрала тази стратегия — да настоява за носа, та дано поне постигне дупката на ухото, Дори смяташе, че ако знаеше стратегията й, баща й би оценил хода като много добър.

— Тялото си е мое, нали?

— Не и докато, не станеш на осемнадесет години. До този прекрасен ден аз отговарям за него и то е мое. Върви да се заяждаш с брат си.

— Не мога, Не му говоря.

Мади се пльосна по гръб върху леглото на баща си и вдигна крака към тавана. Те естествено бяха обути в неизменните черни обувки с дебели подметки, но черното напоследък започваше да й омръзва.

— Може ли тогава да си направя татуировка?

— Да, да, как ли пък не! През уикенда ще отидем и тримата да си направим по една, — Той се обърна. — Как изглеждам?

Мади извърна глава и го огледа. — Средна работа.

— Ти си моралната ми подкрепа, Мади. Какво бих правил без теб.

— Ако имам шестица на класното, ще ми позволиш ли да си пробия носа?

— Ако Тео има шестица по нещо, може да помисля дали да му позволя да си пробие носа.

Тъй като репликите и на двамата бяха в пълно противоречие, тя се разсмя.

— Хайде, моля те бе, тате!

— Излизай. — Той я вдигна от леглото, хвана я през кръста и я понесе с една ръка към вратата, докато краката й се тътрузеха по пода.

Това беше техен стар навик, откакто бе съвсем мъничка, който винаги я разсмиваше и я изпълваше с щастие.

— Щом не може носа, тогава нека да си пробия още една дупка на ухото. За съвсем мъничка обичка.

— Ти изглежда на всяка цена си решила да надупчиш тялото си като лейка. Щом е така, ще трябва да помисля. — Дейвид спря пред вратата на Тео и почука със свободната си ръка.

— Махай се оттук, влечуго!

Дейвид погледна дъщеря си.

— Предполагам, че това беше за теб.

Отвори вратата и видя сина си, излегнат на леглото с телефонна слушалка, притисната към ухото. При тази гледка изпита смесени чувства. Раздразнение, че момчето не си учи уроците, и приятно облекчение, че вече е успял да си намери нови приятели в училище.

— Ще ти се обадя след малко — промърмори Тео и затвори телефона. — Точно си почивах — оправда се той.

— Да бе, да, вече цял месец си почиваш — обади се заядливо Мади.

— Има достатъчно храна за вечеря. Оставил съм ви номера на ресторанта до телефона, можете да използвате и мобилния ми телефон. Но, моля ви, не го правете без нужда. Не искам побоища, голи непознати, нито алкохол. Довършете си домашните. Докато не ги направите, никакви телефонни разговори или телевизия. И да не подпалите къщата. Забравих ли нещо?

— Да не повръщаме по килима.

— Правилно. Ако ще повръщате, правете го на плочките.

Той целуна дъщеря си по главата и я пусна на пода.

— Ще се прибера към полунощ.

— Татко, трябва ми автомобил.

— Ъхъ. А на мен ми трябва вила в Южна Франция.

— Ще помисля. В единадесет искам да сте легнали — добави Дейвид и се обърна.

— На мен наистина ми трябва кола — извика Тео след него и изруга през зъби, като чу стъпките на баща си да се отдалечават. — Човек може да полудее тук без кола. Сякаш сме на края на света, а не на половин час от Сан Франциско!

Мади поклати глава.

— Голям си малоумник, Тео!

— А ти си грозна като вещица!

— Никога няма да получиш кола, ако се заяждаш с него. Ако ти помогна да я получиш, ще ме закараш ли до града дванадесет пъти, без да се пазариш?

— И как ще ми помогнеш ти, малко кречетало? — попита Тео, но тонът му омекна — беше готов да преговаря. Знаеше, че сестра му почти винаги успява да получи онова, което иска.

Тя се завъртя из стаята.

— Първо сделката. После ще обсъдим как.

 

 

Тереза не поддържаше мнението, че родителите в определен момент трябва да престанат да се интересуват от живота на децата си и да наблюдават техните действия, без да се месят. В края на краищата нима една майка, независимо на колко години е детето й, може да стои спокойно на брега, докато то се дави? Това беше нейната теза.

Майчинството, според нея, не свършваше със зрелостта на детето. То нямаше край. Независимо дали детето харесва или не това.

Фактът, че Пилар беше зряла жена със собствена голяма дъщеря, не спря Тереза да отиде в стаята й. Нито пък й попречи да изкаже мнението си, докато наблюдаваше как Пилар се облича, за да излезе. На вечеря с Дейвид Кътър.

— Хората ще започнат да говорят.

Пилар спокойно слагаше обиците си. Всяка стъпка от процеса на обличане беше разтеглена до максимум. Тя нарочно се бавеше, сякаш събираше кураж.

— Отивам само на вечеря, мамо. — С мъж. С един привлекателен мъж, който съвсем ясно й бе дал да разбере, че я желае и иска да спи с нея. Господи!

— Това ще им даде достатъчно материал, за да клюкарстват.

Пилар взе перлите си. Дали не бяха прекалено официални? Или може би старомодни?

— Това притеснява ли те, мамо?

— А теб?

— Че защо да ме притеснява? Не правя нищо ненормално, нито непозволено. Освен това хората не се интересуват особено от мен. — С пръсти, които не я слушаха, тя започна да се бори със закопчалката на гердана.

— Ти си Джиамбели. — Тереза прекоси стаята, взе огърлицата от ръцете й и я закопча. — И това е достатъчно. Нима си мислиш, че понеже предпочете да гледаш къщата и дъщеря си, не представляваш интерес за обществото?

— Ти създаде този дом, отгледа дъщеря си и управляваш империя. В сравнение с теб аз се провалих тотално. И това стана съвсем ясно днес.

— Не ставай глупачка!

— Нима не е вярно, мамо? — тя се обърна рязко към Тереза. — Само преди два месеца ти ме набута в бизнеса, без да ме попиташ дали искам и без да ми дадеш време да ти докажа, че нямам талант за това.

— И го направих много късно. Не биваше да чакам толкова. Ако не бях те набутала, ти пак нямаше да докажеш нищо. Преди години дойдох тук с определена цел. Исках да ръководя „Джиамбели“ и да направя най-добрата фирма за вино в света. Исках да се оженя и да имам деца, да ги отгледам здрави и щастливи. — Автоматично тя започна да преподрежда шишенцата и кутийките върху тоалетката на Пилар. — И един ден да оставя всичко в техните ръце. Мечтата ми за много деца не се сбъдна. Съжалявам за това, но не съжалявам, че ти беше мое дете. Ти може би тъгуваш, че мечтите ти за щастлив брак и много деца също не се сбъднаха. Но не съжаляваш, че Софи е твоя дъщеря, нали?

— Разбира се, че не.

— Мислиш си, че съм разочарована от теб. — Очите на Тереза срещнаха очите на Пилар в огледалото. Бяха съвсем спокойни. — И наистина бях. От това, че позволи на един мъж да се разпорежда с живота ти, да те стъпче и унизи. Не заслужаваше това. Но не направи нищо, за да промениш нещата.

— Аз го обичах. Това вероятно беше грешка, но човек не може да диктува на сърцето си.

— Така ли мислиш? — попита Тереза. — Във всеки случай нищо, което ти казвах, не можеше да ти повлияе. И като гледам сега назад, виждам къде сгреших — че ти позволих да се носиш по течението. Но всичко вече приключи, а все още си достатъчно млада, за да си поставиш нови цели. Искам да не се отказваш от наследството си и да станеш част от онова, което ти принадлежи. Настоявам да го сториш.

— Майчице, дори ти не можеш да направиш от мен бизнесдама.

— Тогава стани нещо друго — сви рамене Тереза. — Престани да мислиш за себе си като за отражение на онова, което един мъж вижда в теб. Бъди себе си! Попитах те дали се притесняваш, че хората ще започнат да говорят, Надявах се да ми отговориш: „Да вървят по дяволите! Нека си говорят.“ Време е да ги накараш да заговорят за теб.

Изненадана от обрата на разговора, Пилар поклати глава.

— Говориш точно като Софи.

— Тогава ме чуй. Ако харесваш Дейвид Кътър, дори и само за момента, вземи го. Жена, която само седи и чака, обикновено остава с празни ръце.

— Отивам само на вечеря, мамо — започна Пилар, но млъкна, защото на вратата се появи Мария.

— Господин Кътър е долу.

— Благодаря, Мария. Кажи му, че Пилар веднага ще слезе. — Тереза отново се обърна към дъщеря си и се развесели, като видя паниката, която се мярна в очите й. Имаше същия израз на лицето си, когато бе на шестнадесет години и някой младеж те чакаше в приемната. Приятно ми е да го видя отново. — Тя се наведе и я целуна. — Приятна вечер.

Пилар остана сама и се опита да се успокои. Не беше на шестнадесет години и отиваше само на вечеря, напомни си тя. Щеше да бъде просто, цивилизовано и най-вероятно много приятно. Това беше всичко.

Излезе от стаята си и понеже беше нервна, отвори чантата си на най-горното стъпало, за да провери дали не е забравила нещо. И премига от изненада, когато видя две опаковки презервативи.

Софи, помисли си, като затвори бързо чантичката. Мили Боже! Смехът, който се изтръгна от гърдите й, беше младежки и безгрижен, Почувства истинска лекота, беше свободна.

И се отправи към мъжа, който я очакваше. Какво ли щеше да се случи след това?

Беше си среща. Нямаше друга дума за това, съгласи се тайно в себе си. Нищо друго не можеше да причини тази нервност, нито така да изостри сетивата й, че да се опияни от прекрасния залез. Бяха минали десетилетия, откакто не бе ходила на среща, но спомените от младостта все още бяха живи.

Отдавна не бе седяла на маса със свещи срещу мъж, с когото да си говори. Нещо повече, този мъж я слушаше с интерес, обръщаше й внимание. Виждаше как устните му се извиват в усмивка, когато изричаше нещо забавно. Да си спомни всичко това, да го изпита отново, беше като да й предложат чаша студена вода в лятната жега.

Не, нямаше намерение да позволи нещо повече освен приятелство. Но всеки път, когато се сетеше какво бе пъхнала дъщеря й в чантата, дланите й се изпотяваха.

Всъщност едно приятелство с привлекателен и интересен мъж би било много приятно нещо.

— Пилар! Чудесно е, че те виждам!

Пилар позна облака от парфюм и гласа преди да вдигне глава.

— Сюзан? И аз се радвам да те видя. — Беше успяла да придаде любезно изражение на лицето си. — Запознай се с Дейвид Кътър.

— Не ставайте, моля ви. — Сюзън, блестящо руса и току-що възстановена след поредната операция за премахване на бръчките, подаде ръка на Дейвид. — Бях се запътила към моята маса, след като напудрих носа си, и кого да видя — теб! Невероятно! Чарли и аз сме тук с едни негови клиенти. Ужасна скука, просто да полудееш! — изрече тя с намигване. — Току-що говорихме с Лора да се видим някой ден. Толкова време мина! Радвам се, че те видях отново скъпа, при това изглеждаш чудесно. Знам какъв ужасен удар беше за тебе. Всъщност за всички ни.

— Да. — Пилар долови лекото ужилване, което помрачи удоволствието от вечерта. — Благодаря ти за съболезнованията.

— Бих искала да мога да направя нещо повече за теб. Е, хайде да не говорим за тъжни неща. — Тя Стисна леко ръката на Пилар, докато оглеждаше Дейвид. — Надявам се, че майка ти е добре.

— Много добре, благодаря.

— Трябва да вървя. Не мога да оставя бедния Чарли да се мъчи сам с тези досадници. Приятно ми беше, господин Кътър. Пилар, ще ти се обадя следващата седмица. Можем да обядваме заедно.

— Разчитам на теб — отвърна Пилар и вдигна виното си, докато Сюзън се отдалечаваше. — Извинявай. Долината не е по-голяма от едно малко градче, където всички се познават. Трудно можеш да отидеш някъде и никой да не те забележи.

— Защо ми се извиняваш?

— Стана ми неудобно. — Тя остави виното и плъзна пръсти по столчето на чашата. — И както каза майка ми, сега ще тръгнат приказки.

— Наистина ли? — Той взе ръката й. — Тогава, нека да им дадем повод да приказват. — Дейвид вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Харесва ми тази Сюзан — каза той, докато Пилар го гледаше изненадано. — Тя ми даде стимул да направя това. Какво мислиш, че ще раз каже утре на Лора, когато и се обади?

— Мога само да гадая. Дейвид? — По ръката й преминаха тръпки! Дори когато издърпа неговата, кожата и продължи да пламти. — Аз не търся… нищо.

— Работата е, че и аз също. Докато не те видях. — Той се наведе свойски напред — Хайде да направим нещо греховно..

Кръвта се качи в главата и.

— Какво?

— Ами… — Гласът му се снижи и премина в шепот — да си поръчаме десерт.

Напрежението, което бе затаила в гърдите си, се превърна във весел смях.

— Чудесно!

Беше наистина чудесно. Да карат към дома през нощта под студените звезди и призрачната бяла луна. Музиката от радиото свиреше тихо, докато те си говореха за книгата, която и двамата бяха чели напоследък. По-късно Пилар щеше да си спомни колко странно бе да бе да се чувства едновременно отпусната и възбудена.

Въздъхна, когато зърна светлините на Вила Джиамбели..Ето я и къщата. Колко жалко! Беше излязла за вечеря почти тресяща се от нерви и напрежение, а ето че сега съжаляваше, че не може да остане по-дълго.

— Децата все още са будни — рече Дейвид, Видя, че къщата за гости е осветена като коледна елха. — Ще ги убия.

— Да, забелязах какъв ужасен и груб баща си. И колко много децата ги е страх от теб.

Той я погледна развеселено.

— Няма да се разсърдя, ако ги видя да треперят поне мъничко от мен.

— Боя се, че вече си закъснял. Но бъди горд, че си отгледал и възпитал две щастливи и умни деца.

— Все още работя по въпроса. — Той почука с пръсти по волана. — Тео имаше известни неприятности в Ню Йорк. Дребни кражби в магазините, проникване в чужди къщи. Успехът му в училище, който никога не е бил кой знае колко висок, съвсем закъса.

— Съжалявам, Дейвид. Пубертетът е труден период Още по-трудно е, когато има само един родител. Мога да ти разкажа няколко истории за Софи, от които да ти настръхнат косите. Синът ти е чудесно момче. Мисля, че поведението му е напълно нормално.

— Поведението му всъщност доста ме стресна. Давах им прекалено много свобода. Защото така беше по-лесно, Нямах достатъчно време за тях през деня, нито пък ми оставаше достатъчно енергия вечер. Беше ми по-трудно е Мади, отколкото с Тео, когато майка им ни напусна, така че на нея обръщах повече внимание, отколкото на него.

— Това са вторичните угризения на съвестта — рече Пилар. — Знам всичко за тях.

— Аз бях изпаднал направо в еретични. Между другото, това е една от причините да купя микробус и да прекося цялата страна, вместо да взема самолет. Нищо не сплотява по-добре семейството от едно пътуване от три хиляди мили, затворени в един автомобил.

— Много храбро от твоя страна.

— Искаш да кажеш безразсъдно? — Той зави по алеята. — Аз бях главният дегустатор на кашите, които забъркваше Мади. Беше ужасно.

Пилар се разкикоти.

— Нали ще ни съобщиш, ако се появи конкурент. — Тя посегна да отпори вратата, но той прехвърли ръка през рамото й и я спря.

— Остави. Нека да завършим вечерта както трябва.

Нервите й се опънаха. Какво точно имаше предвид Дейвид, питаше се Пилар, докато той излезе и заобиколи микробуса. Трябваше ли да го покани в къщата? Със сигурност, не.

Можеше да му позволи само да я изпрати до вратата. Щяха да си кажат лека нощ, може би щяха да се целунат, съвсем безобидно. Като приятели, напомни си Пилар и излезе от колата.

— Благодаря. Беше чудесна вечеря и чудесна вечер.

— За мен също. — Дейвид взе ръката й и не се изненада, когато установи, че е ледена. Беше забелязал как в очите й отново се връщат безпокойството и напрегнатостта, както когато отвори вратата. Но реши да не им обръща никакво внимание. Нямаше намерение да се разстройва от факта, че изнервя една жена.

— Искам да те видя пак, Пилар.

— О, разбира се, добре. Ние се виждаме всеки ден…

— Не във фирмата — прекъсна я той и я обърна към себе си, като спря на верандата. — И не по работа. Насаме. — Притегли я по-близо към себе си. — И поради съвсем лични причини.

— Дейвид…

Но устните му намериха нейните и не й позволиха да продължи. Този път беше нежен. Целувката му не бе безцеремонна, настойчива, нетърпяща възражение. Напротив, събуждаше всички заспали чувства и желания. Беше като бавна и приятна топлина, която се разливаше в нея и нежно развързваше всички стегнати възли на напрежението. Пилар имаше усещането, че дори костите и се размекват като восък.

Когато той се отдръпна, бе останала съвсем без сили. Пръстите му погалиха лицето й и се плъзнаха по шията.

— Ще ти се обадя.

Тя кимна и посегна към вратата зад гърба си.

— Лека нощ, Дейвид.

Влезе вътре и затвори зад себе си. „Сигурно изглеждам като глупава ученичка — помисли си Пилар, танцувайки по стълбите към стаята си. — Е, и какво от това?“

 

 

Пещерите винаги караха Софи да мисли за контрабандисти. За пирати и разбойници. За златни съкровища.

Тези големи, ехтящи пространства, пълни с редици от огромни бъчви, в които отлежаваше виното. Много обичаше да прекарва времето си тук и още, когато беше малко дете, един от майсторите винари й бе позволил да сяда на малка масичка и да опитва по една малка чашка от виното от всяка бъчва.

Съвсем млада се бе научила да прави разликата. Да определя цвета, аромата върху небцето, мириса. Да отличава първокласното вино от обикновеното, Да хваща разликите, характеристиките, букета, които отличаваха едно вино от друго.

Ако не понасяше посредствеността, какво лошо имаше в това? Софи търсеше, изискваше й държеше на качеството, защото беше научена да не приема нищо лошокачествено.

В момента обаче тя не мислеше за виното, въпреки че чашите бяха подредени и напълнени за дегустация. Мислеше за мъжете.

Винаги ги бе изследвала, също както и вината. Имаше си мярка за пресяване, скала за оценка. Можеше да различи кой ще остави горчив привкус и кой — приятно чувство след себе си.

Тази беше причината досега да няма сериозна и дълготрайна връзка с някой мъж. Нито един от онези, които бе опитвала, не притежаваше точния вкус. Букета, който щеше да я задоволи и да я накара никога да не смени марката вино.

Абсолютно убедена в способността си да направи правилния избор и във възможностите си да се наслаждава на опитите, тя не бе така сигурна какви са уменията на майка й в тази област.

— Това е третата им среща за последните две седмици.

— Ммм. — Тайлър вдигна чаша с кларет към светлината на огъня и разгледа цвета му. Той, както дядо му и Ла Синьора, се придържаше към старите, традиционни методи. Прецени виното по цвят и бистрота и отбеляза в бележника си.

— Майка ми и Дейвид — повтори Софи и за да привлече вниманието му, го бутна лекичко по ръката.

— Какво за тях?

— Тази вечер отново излязоха заедно. За трети път през последните две седмици.

— И аз какво общо имам с тази работа?

Тя въздъхна.

— Знаеш, че е много чувствителна и уязвима. Не мога да кажа, че не го харесвам, защото ми допада. А и всъщност дори я окуражих в самото начало, когато той прояви интерес към нея, я тя се дърпаше. Но си мислех, че това е само временно и ще и помогне да забрави за татко.

— Софи, може да ти прозвучи странно, но в момента аз работя и не искам да говоря за личните проблеми на майка ти.

Той разклати леко виното, пъхна носа си в чашата и го помириса. Концентрацията му беше пълна.

— Те все още не са спали заедно.

При тези думи Тайлър трепна и загуби усещането за букета на виното.

— По дяволите!

— Ако бяха спали, нямаше да се притеснявам. Щеше да означава, че всичко е наред. Че става дума само за физическо привличане, а не за нещо повече. Сега започвам да си мисля, че е по-сериозно. А какво всъщност знаем ние за Дейвид Кътър? Нищо повече от професионалната му биография. Той може да е женкар или авантюрист, или пък използвач. Като се замисля, всъщност се сещам, че започна да ухажва майка ми веднага след като баща ми…

Тайлър помириса отново виното и си отбеляза номера му.

— Искаш да кажеш, че майка ти не го е привлякла с качествата си на жена.

— Глупости! Не съм казала такова нещо! — Ядосана, Софи взе една чаша мерло и го вдигна към светлината. — Тя е красива, интелигентна, чаровна, изобщо всичко, което един мъж може да пожелае.

Но не и каквато баща й бе искал, помисли си тъжно Софи. Недоволна от мисълта и от виното, тя отбеляза, че е малко мътно.

— Нямаше да се тревожа, ако говореше с мен. Но единственото, което казва, е, че на двамата им е много приятно заедно.

— Така ли?

— О, я стига! — Софи помириса своята чаша, отбеляза мнението си, сетне докосна виното с език, за да усети сладостта му, остави глътката в долната част на устната си кухина, премести я встрани и назад, за да прецени киселинността и таниновото съдържание.

Отново превъртя виното из устата си, позволявайки на всички елементи да се смесят, и го изплю в голямата чаша.

— Все още не е достатъчно, трябва да отлежи.

Тайлър дегустира виното от своята чаша и се съгласи с нея.

— Ще го оставим още малко. Много неща се превръщат в онова, което трябва, ако ги оставиш да отлежат още малко.

— Това какво, философията ти за живота ли е?

— Ти какво искаш? Мнението ми или просто някой който да се съгласява с теб?

— Предполагам, че ако искам и двете, ще бъде прекалено много.

— Правилно. — Тайлър взе друга чаша и я вдигна към светлината. Но гледаше към Софи, а не към виното. Просто не можеше да не я гледа. Стояха двамата тук, в хладната влажна пещера, огънят гореше, миришеше, на дим, на дърва и пръст, сенките им танцуваха по стените.

Някои хора биха казали, че е романтично. Той обаче правеше всичко възможно да не допусне тази мисъл. Както се опитваше да прави всичко възможно, за да не възприема Софи като жена. Тя му беше делови партньор в най-добрия случай. Партньор, без който не можеше.

И сега се тревожеше. Имаше си грижи. Вероятно, мислеше си Тайлър, тя се тревожеше напразно или просто си пъхаше хубавото носле където не му беше мястото. Но ако Тайлър знаеше със сигурност нещо за Софи, то бе, че тя обичаше много своята майка.

— Бившата му жена офейкала и му оставила децата.

— Офейкала? — Софи вдигна очи от виното, което държеше.

— Ами да, решила, че светът е прекалено голям и красив, за да го изследва с две досадни деца и съпруг отгоре на всичко. И ги напуснала.

— Откъде знаеш?

— Мади ми каза. — Почувства леко угризение, че издава неща, които са му били споделени. Момичето не разказа много за семейството си, но и малкото беше достатъчно, за да придобие представа за случилото се. — Тя не ми се оплака, нито говори много, само откъслечни работи. Но разбрах, че майка им не поддържа никакъв контакт с тях и че Кътър се грижи сам за всичко. Тео е имал проблеми в Ню Йорк и баща му решил да сменят климата, за да го отдалечи от града.

— Значи е добър баща. — Софи знаеше много добре какво значи да бъдеш изоставен от родителя си. — Но това не значи, че е добър за майка ми.

— Това тя ще си го реши сама, нали? Ти във всеки мъж, когото видиш, търсиш дефекти и винаги ги намираш.

— Не е вярно!

— Напротив, абсолютно вярно е.

— Е, при теб изобщо не се наложи да търся дълго — заяде се Софи. — Твоите дефекти са прекалено очевидни и явни.

— Което си е чист късмет и за двама ни.

— Е, това е точно твоят маниер на живот. На тебе ти е по-лесно да се скриеш в лозето, вместо да поддържаш някакви човешки отношения.

— За какво говорим всъщност, за моя сексуален живот ли? Сигурно съм пропуснал да направя стъпката.

— Ти изобщо не си имал намерение.

— Е, да, какво съм в сравнение с теб. — Той остави чашата, за да си отбележи нещо в бележника. — И така, ти вървиш през мъжете като нож, който реже сирене. Един дълъг, бавен и прецизен срез, отхапване, предъвкване, отхвърляне. Правиш грешка, като мислиш, че можеш да наложиш своите стандарти на Пилар.

— Разбирам. — В сърцето й се промъкна болка, която накара гласа й да звучи малко евтино, долнокачествено. Като гласа на баща й. За да го нарани на свой ред, тя приближи към Тайлър. — Но през теб не съм минала все още, нали, Тай? Не съм направила дори първото срязване. Защото ти се страхуваш да опиташ с жена, която мисли за секса по същия начин като мъжете.

— Не искам да опитвам с жена, която мисли каквото и да е като мъж. Аз съм доста старомоден в това отношение.

— Защо не разшириш малко кръгозора си? — Тя вдигна подканващо лице. — Опитай поне — подразни го.

— Не ми е интересно.

Все още държейки чашата в ръка, Софи вдигна ръце и ги обви около врата му, докато той вдигна своите, за да се освободи от нея.

— Кой от нас блъфира?

Очите й бяха тъмни и горяха. Мирисът й го опияни. Тя докосна с устните си неговите.

— Защо не опиташ с мен? — попита тихо Софи. Беше грешка и нямаше да бъде първата. Тай хвана бедрата й и прокара ръце по тях.

Ароматът на тялото й го подлудяваше. Това си беше истинско мъчение.

— Погледни ме! — нареди той и пое устните, които му се предлагаха.

Направи го така, както искаше. Дълбоко, продължително, до самозабрава. Остави вкуса й да проникне в него, както правеше с първокачественото вино, да проникне бавно и с неописуемо удоволствие в тялото му.

Устните му я изсмукваха и преобръщаха всичко в нея. Вълнуваха я повече, отколкото бе очаквала.

Докато я целуваше, той не откъсваше очи от нея. Докато си играеше с езика и устните й, я гледаше внимателно и с търпението на леопард. Дори само това беше достатъчно да я разтрепери цялата.

Той прекара ръце по бедрата й, тръгна нагоре и докосна леко гърдите й. След което се отдръпна.

— Ти ме измъчваш, Софи. Това не ми харесва. — Взе бутилката с вода, която използваха, за да прочистят небцето си.

— Винарят също така е и малко учен — продума Софи и си пое въздух. Стори й се, че е плътен и тежък, толкова гъст, че не можеше да диша. — Сигурно си чувал, че при производството на вино протичат химически реакции.

Тайлър се обърна и й подаде бутилката с вода.

— Да. И добрият винар винаги изчаква да му дойде времето, защото някои химически реакции може да направят от виното оцет.

Това леко я бодна.

— Не можеш ли просто да признаеш, че ме желаеш!

— Мога. Искам те толкова много, че понякога не мога да дишам, когато си наблизо. — Както сега например, помисли си Тайлър, когато вкусът на устните й все още беше жив върху неговите. — Но когато те вкарам в леглото си, искам да ме гледаш по същия начин, по който ме гледаш сега. Не желая да съм просто някой си, поредният мъж за теб. Искам да съм аз — и ти трябва да го знаеш.

По кожата й пробягаха тръпки, като от студ. Софи трябваше да се сдържа, за да не обхване с ръце раменете си.

— Защо ми звучи като заплаха?

— Защото е. — Тайлър се отдалечи, взе следващата чаша с вино и продължи работата си.