Нора Робъртс
Отрова (11)

10.

Тайлър беше прав, но Софи реши да мисли за това по-късно. Искаше й се да насочи мислите си към нещо незначително. Репортерите започнаха да звънят десет минути след като съобщи на майка си, така че дори не успя да слезе долу й да говори с баба си.

Знаеше каква линия на поведение трябва да поддържа. Сплотеност. Беше готова да се изправи срещу цялата полиция, за да смекчи натиска, който може би щяха да окажат върху майка й.

Нямаше да има никакви изявления за пресата преди да е в състояние да напише подходящото обяснение. Нямаше да има интервюта. Тя беше абсолютно убедена, че убийството на баща й щеше да предизвика медиен бум, но Джиамбели нямаше да правят представление.

А това означаваше, че трябваше да се обади на много телефони, за да уведоми членовете на семейството и свързаните с него лица. И първият човек, на когото трябваше да се обади, беше Хелън Мур. Колко прав беше Тайлър, както винаги!

Трябваше й правен съвет.

— Ще се обадя на леля Хелън — съобщи тя на Тереза.

— Добре. — Баба й седеше в приемната с изправен гръб и каменно лице. — Как е майка ти?

— Искаше да остане няколко минути сама.

Тереза кимна и вдигна ръка, за да хване ръката на Софи. Това беше израз на съпричастие, единственият, който си позволи. Тереза беше сдържан човек.

— На кого от хората си имаш достатъчно доверие, че да му възложиш да напише изявлението за пресата и да пресява телефонните обаждания?

— На себе си. Аз ще го направя, nonnа.

— Добре. — Тереза стисна ръката й и я пусна. — Съжалявам за мъката ти, cara. Тайлър ни разказа всичко. Не ми хареса, че са те разпитвали, преди да си успяла да се консултираш с Хелън или Джеймс.

— Нямам какво да крия. Не знам нищо. Баща ми е убит, както е седял на моя стол в моя апартамент. Как бих могла да не кажа всичко, което може да помогне да открият кой е убиецът?

— Ако не знаеш нищо, не можеш и да им кажеш нищо. — Тереза реши да смени темата и да не мисли за полицията. — Тайлър, донеси на Софи малко вино.

Когато телефонът зазвъня отново, тя потупа по облегалката на стола.

— Аз ще се погрижа — изправи се Тайлър.

— Не, днес не искаме членове на семейството да говорят с пресата. — Софи разтри челото си, нареждайки си да мисли. — Ти най-добре намери Дейвид. Помоли го да дойде веднага тук. Ако можеш, обясни му как стоят нещата. Аз ще започна да пиша изявлението. Засега семейството е в шок и няма да прави никакви коментари. Това поне е просто обяснимо.

— Ще го доведа. — С широка крачка отиде до нея, вдигна лицето й нагоре, като я хвана за брадичката. — На теб не ти трябва вино. Нужен ти е аспирин.

— Нищо не ми трябва. — Тя отстъпи. — Дай ми половин час — обърна се към баба си.

— Софи!. — Илай пусна ръката на Тереза и прегърна Софи през раменете. — Поеми си дъх!

— Не мога.

— Добре, направи онова, което смяташ за най-добро. Аз ще започна да звъня по телефоните — предложи Тай.

— Мога да го направя и сама.

— Можеш, но аз искам да те отменя. И вземи аспирина.

— Добре. Заради теб.

Това й помогна. Аспиринът и работата. За около час тя се окопити и успя да нахвърли официалното изявление на семейството и да проведе кратък разговор с Дейвид.

— Аз ще се занимавам с пресата, Софи. Ти се погрижи за себе си и за майка си.

— Ще се оправим. Трябва да си готов, че някои репортери ще се опитат да проникнат тук във Вила Джиамбели, както и в имението на Макмилън. Имаш деца, знам как ще понесат шумотевицата.

— Ще говоря с децата. Те няма да продадат историята на таблоидите, вярвай ми.

— Извинявай. Съвсем не исках да кажа това. Но все пак те са си деца. Може да бъдат изнудени и да изгубят самоконтрол.

— Ще говоря с тях — повтори Дейвид. — Знам, че ти е много тежко. Не мога дори да си представя какво ти е. Както и на майка ти. — Той стана прав. — Ще направя всичко, което мога. Ти само ми кажи.

— Благодаря ти. — Софи се поколеба, преценявайки го, както правеше винаги. Дребните обещания и политиката на фирмата трябваше да бъдат разграничавани. — Моите баба и дядо ти вярват, в противен случай нямаше да бъдеш тук. Аз също ти вярвам. Възнамерявам да те помоля да останеш в къщата, за да поемаш телефонните обаждания. Ще ти отстъпя мястото си, защото се нуждая от помощник, на когото имам доверие.

Тя тръгна към вратата, после спря по средата на стаята. Изглежда бледа, помисли си Дейвид. Сякаш някакъв вътрешен механизъм в нея е блокирал и повече не работи. Всичко, което правеше, го правеше по инерция.

— Защо не си починеш малко?

— Не мога. Докато все още се движа, успявам да се справя. Зная какво си мислеха хората за него. Зная какво ще говорят по коктейли и вечери, шепнешком или съвсем открито по жълтите страници на вестниците. — „Знам и онова, което аз мисля за него — мина през ума й. Което му казах. О, Господи, не бива да мисли за това сега!“ — Това няма да го обиди. Него вече нищо не може да го обиди. Но ще засегне майка ми. Така че не мога да спра. — Тя забърза към вратата. — Мисля, че библиотеката е подходящо място. Ще бъдеш на спокойствие и всичко ще ти бъде подръка. Ако се сетиш за нещо, за което не сме помислили, уведоми ме.

Софи беше преполовила стълбите, когато Мария отвори външната врата на полицаите. Инспектор Клермонт погледна над главата й и я видя.

— Госпожице Джиамбели?

— Добър ден, инспекторе. Всичко е наред, Мария. Аз ще се погрижа. Имате ли повече информация, която можете да ми съобщите? — попита тя, продължавайки да слиза по последните няколко стъпала.

— Все още не. Бихме искали да говорим с вас отново, както и с майка ви.

— Майка ми си почива. Дейвид, това е детектив…

— Клермонт — довърши полицаят. — И моята партньорка, детектив Магуайър.

— Дейвид Кътър. Той е шеф на производството на фирма „Джиамбели-Макмилън“ и координационен директор. Ще ви заведа в приемната и ще остана с вас за малко.

— Майка ви вкъщи ли е, госпожице Джиамбели?

— Казах ви, че си почива. В момента не е в състояние да говори с вас.

— Софи! — Пилар се появи в горния край на стълбите, като с едната си ръка се държеше за перилата, Хелън стоеше зад нея. — Всичко е наред. Искам да направя каквото мога.

— Госпожа Авано — започна Хелън, решила да използва съпружеското име на Пилар, — би искала да отговори на вашите въпроси. Сигурна съм, че ще имате предвид емоционалното й състояние в момента. Аз съм съдия Мур — добави хладно. — И съм стар семеен приятел.

Клермонт я познаваше много добре. На няколко пъти беше попадал под кръстосания разпит на съпруга й. Адвокатите, както винаги, вече са на линия, намуси се той.

— Вие официално ли представлявате госпожа Авано, съдия Мур?

— Тук съм, за да предложа на моята приятелка подкрепа и съвет, ако е необходимо.

— Защо не седнем? — покани ги Пилар. — Софи, би ли помолила Мария да направи кафе?

— Разбира се, мамо.

Много цивилизовано и сдържано, помисли си Клермонт. Вече можеше да види откъде дъщерята бе получила класата си. Но и жените от изисканото общество понякога убиват, също като другите. Особено, когато са пренебрегнати заради по-младички и напористи манекенки.

Все пак тази жена отговаряше на въпросите прямо.

Не го била виждала, нито говорила с него от нощта на коледното тържество. Не е ходила в апартамента на дъщеря си повече от месец. Няма ключ. Няма оръжие, макар че се замисли, преди съдия Мур да уточни въпроса, дали в къщата има оръжие.

— Вие сте била разстроена, когато съпругът ви е приключил с бракоразводното дело, за да се ожени за Рене Фокс.

— Да — съгласи се Пилар, въпреки че Хелън отвори уста да възрази. — Глупаво е да го крия, Хелън. Естествено, че бях разстроена. Макар и бракът ни отдавна да не съществуваше, той беше баща на дъщеря ми.

— Скарахте ли се?

— Не. — Устните й се извиха и Клермонт си помисли, че прилича на прекрасна и тъжна мадона. — Трудно беше да се спори с Тони. Той винаги се измъкваше много умело, успяваше да заобиколи аргументите; Аз му дадох онова, което искаше. Нямаше какво повече да се направи, не мислите ли?

— Аз се занимавах с развода на госпожа Авано — намеси се Хелън. — Бях… Познавах и двете страни. Делото беше изключително лесно и елементарно, защото нещата между тях отдавна бяха приключили.

— Но все пак сте била разстроена — отбеляза Магуайър. — Достатъчно разстроена, че да звъните в жилището на бившия си съпруг миналата седмица посред нощ и да отправяте заплахи и обиди.

— Не съм правила подобно нещо. — За пръв път й стана ясно, че ще има битка. Сабите сякаш блеснаха пред очите й. — Никога не съм звънила в апартамента на Тони, нито съм говорила с Рене. Тя си въобразява, че съм аз.

— Госпожо Авано, ние много лесно можем да проверил телефонните разговори.

— Направете го тогава. — Гърбът й се изпъна, а гласът й охладня. — Колкото и да бях разочарована от избора на Тони, той си беше негов. Нямам навика да звъня на когото и да било посред нощ, за да го заплашвам или обиждам.

— Настоящата госпожа Авано твърди обратното.

— Значи или греши, или лъже. Тя ми се обади, наистина след полунощ, и ме обвини в същото. Държа се грубо и цинично. Може да го проверите по телефонните обаждания, инспекторе. Но няма да откриете мое обаждане.

— Защо ще лъже?

— Нямам представа. — Пилар разтърка слепоочията си и въздъхна. — Вероятно не лъже. Сигурна съм, че някой наистина се е обадил и е наговорил тези неща, а тя е решила, че съм аз. Беше много ядосана, направо бясна, Тя не ме харесва по принцип.

— Знаете ли кога новата госпожа Авано е напуснала тържеството онази нощ?

— Не. Честно казано, избягвах ги и двамата. И него, и Рене, доколкото беше възможно. Беше ми неприятно в тъжно.

— Знаете ли защо той е отишъл в апартамента на вашата дъщеря в… — Фирмата за таксита беше проверена и бяха открили часа. Клермонт погледна бележника си, за да се подсети. — В три часа след полунощ.

— Не.

— Къде бяхте по това време?

— В леглото си. Повечето от гостите си бяха отишли. Отидох си в стаята около два часа. Сама — добави тя, защото предугади въпроса. — Казах лека нощ на Софи и веднага си легнах, защото бях изморена. Беше един много дълъг и изморителен ден.

— Може ли за момент да ни оставите сами? — попита Хелън и направи жест с ръка, с който показваше на детективите да излязат от стаята.

— Можела е да стигне от тук до Сан Франциско за около час — подхвърли Магуайър в коридора. — Тя няма алиби за времето, за което говорим. А има достатъчно убедителна причина.

— И защо да се среща с бившия си съпруг в апартамента на дъщерята?

— Нещо като среща на цялото семейство.

— Може би — отговори Клермонт и влезе пак в приемната, защото съдия Мур ги повика.

— Детективи, госпожа Авано желае да ви даде информация. Антъни Авано беше неин съпруг много години и те имат дъщеря. Тя е много депресирана и не иска да каже нещо, което може да опетни репутацията му. Аз я посъветвах обаче, че е много по-конструктивно да ви даде информацията, която може да бъде полезна за вашето разследване. И освен това… Освен това, Пилар — рече тихо и спокойно Хелън, — те така или иначе ще я получат много скоро от други източници.

— Добре. — Пилар стана и закрачи из приемната. — Добре, съгласна съм. Вие ме попитахте дали имам представа, защо той може да е отишъл в апартамента на Софи. Не съм сигурна, но… Тони имаше слабост към жените. Някои хора имат слабост към алкохола, други към хазарта, трети към любовните авантюри. Тони беше от третите. Обичаше жените и непрекъснато се забъркваше в любовни истории. Може би е имал среща с някоя жена, за да прекъсне или да започне поредния си роман.

— Имате ли представа коя може да е била жената?

— Не, престанах да се интересувам от неговите завоевания преди много години. Но сигурно е имало някоя. Той знаеше кой е звънил на Рене онази нощ, сигурна съм в това, усетих го по гласа му. И освен това на тържеството изглеждаше нервен. Това не е присъщо на Тони. Обикновено се перчи. Беше малко груб с Дейвид Кътър и не особено общителен с гостите. Сега се сещам, че ми се стори разстроен, като че го глождеше някакво безпокойство. Не знам. Не го попитах и не направих нищо. Ако бях… не знам дали щях да променя нещо. Това е много болезнено.

Клермонт стана.

— Оценяваме показанията ви, госпожо Авано. Сега трябва да поговорим и с останалите членове на семейството, с господин Кътър и някои от прислугата, които са били ангажирани по време на партито.

Но най-вече искаше да говори отново със Софи. Намери я сама, докато партньорката му отиде при Дейвид Кътър.

— Не ни споменахте, че сте водили разгорещен разговор, по-точно спор с баща си в нощта, когато е бил убит.

— Не ви казах, защото не ме попитахте. Сега ме питате и аз ще ви отговоря. Спорът между двама души винаги е въз основата на несъгласие. Ние не спорихме.

— Тогава какво правихте?

— Разменихме си тежки думи. Тежки думи, събирали се от много време. Трудно ми е, инспекторе, да осъзнавам, че това бяха последните думи, които казах на баща си в живота му. Въпреки че бяха истина, въпреки че аз бях и съм напълно убедена в правотата им, трудно ми е, Бях ядосана. Той се бе оженил часове след, развода с майка ми. Не си беше направил дори труда да ни каже за плановете си, не бе проявил благородството и достойнството да информира поне майка ми, а се довлече на фамилното тържество с новата си жена подръка. Бях ядосана, напрегната и невнимателна, също като него. И му го казах.

— Моята информация е, че сте го заплашила.

— Нима? Може и да съм го направила. Бях бясна, объркана и тъжна. Рене беше завряла майка ми в ъгъла и я атакуваше. Обиждаше я и я заплашваше. Нямаше нито право, нито причини да се държи така. Нали вече бе получила всичко, което искаше. Баща ми обаче й позволи да го направи. Той беше изключителен в способността си да оставя нещата да се случват и да прехвърля отговорността върху някой друг.

 

 

Новината се разпространи бързо. В цялата страна, че дори и отвъд океана. Донато седеше в кабинета си на първия етаж, пиеше бренди и размишляваше. Къщата най после беше тиха и спокойна, въпреки че очакваше съвсем скоро бебето да се разплаче за кърмене.

Джина беше заспала и ако не предстоеше това среднощно кърмене, той сигурно щеше да се измъкне и да отиде да се отпусне за няколко часа при любовницата си.

Но сега беше по-добре да си кротува и да не рискува.

Тони Авано беше мъртъв.

Срещата, определена от Маргарет Боуърс за следващата сутрин, сигурно щеше да се отложи. Така щеше да спечели малко време. Донато предпочиташе да продължи бизнеса си заедно с Тони. Знаеше точно къде стои, когато беше с Тони Авано.

Сега обаче той бе мъртъв и предстояха големи размествания. Щеше да има разговори, сплетни, клюки, догадки. Можеше да използва това в своя полза.

Трябваше да отиде до Калифорния, разбира се. Да предложи подкрепата и помощта си, както и да покаже всичките си добри чувства към братовчедка си. И да увери Ла Синьора, че ще направи всичко, което трябва и което тя поиска от него, за да продължи и да поддържа производството на Джиамбели.

Тъй като имаше още два дни до Коледа, щеше да убеди Джина да си остане у дома, за да не се разстройват децата. Да, това беше умно. Тогава можеше да вземе своята хубавица със себе си да му прави компания.

Никой нямаше да разбере размяната.

Да, смъртта на Авано му даде време да измисли какво да прави и как да го направи.

Бедният Тони, помисли си Донато и надигна чашата с бренди. Най-после си почива в мир.

 

 

Джеръми де Морни превключи телевизора на вечерните новини и свали официалното си сако. Беше доволен, че се прибра рано тази вечер. Беше по-добре да си е вкъщи, сам, когато съобщават подобни важни новини, вместо пред очите на други хора.

Тони Авано, това незначително копеле, беше мъртъв.

Жалко все пак! Напоследък климатът така се бе променил, че Авано беше узрял и сигурно щеше да падне в ръцете му като зряла круша. А Джери бе чакал този момент от много отдавна.

Нещастният негодник беше оставил безутешна бивша съпруга, мислеше си Джери, новозадомена вдовица и скърбяща дъщеря. Отново много повече, отколкото заслужаваше.

Докато се събличаше, Джери обмисляше дали да пътува до Калифорния, за да отиде на погребението, което Джиамбели вероятно щяха да организират. Сетне отхвърля идеята като не особено подходяща.

Бе прекалено добре известно, че Авано е спал с жената на Джери.

Е, бяха се разбрали като цивилизовани хора, разбира се. Без да се брои разцепената устна на невярната съпруга — прощален подарък от Джери. Иначе за пред хората имаше просто развод, финансови споразумения и претенции за добри маниери.

Нали всички много ги биваше в маниерите, помисли си с усмивка Джери. Щеше да изпрати лично писмо до семейство Джиамбели, за да изрази съболезнования съжаления. Но най-добре щеше да бъде, ако запази дистанцията с тях и в бъдеще.

Щеше да се приближи повече, когато му дойдеше времето. Когато беше напълно готов.

Засега щеше да си позволи само една малка слабост, лично за себе си. Щеше да си отвори бутилка шампанско и да отпразнува смъртта на Тони Авано като истински празник.

 

 

Софи прекара почти цялата седмица да се занимава с проблемите около смъртта на баща си като че ли беше неотложен бизнес. Трябваше да потиска чувствата си, да отговаря на телефоните, да урежда срещи, да задава въпроси и да отговаря на такива, докато в същото време бдеше над майка си като орлица.

Когато се блъскаше в някоя стена, а това ставаше доста често, правеше така, че или да мине отдолу, или да изплува отгоре. Полицията не й казваше нищо ново, само повтаряше едно и също предположение. Разследването вървеше мудно, макар всички следи да бяха активно разработени и проследени.

Приемаха я раздразнено, така както приемаха и репортерите. И освен това я подозираха.

Рене отказваше да отговори на обажданията й и Софи направо се измори да й оставя съобщения. Съобщения изпълнени със съчувствие, загрижени, вежливи или само правещи се на такива, гадни, тъжни или горчиви.

Баща й трябваше да получи своето изпращане. Със или без участието и съдействието на своята вдовица.

 

 

Софи се извини на майка си с обяснението, че има проблеми в офиса в Сан Франциско, които изискват нейното внимание и присъствие, и се приготви да тръгне за града.

Тайлър тъкмо спираше колата си пред къщата, когато тя излезе.

— Накъде си се упътила?

— Имам работа.

— Къде?

Тя се опита да се измъкне и тръгна към гаража, но той вървеше по петите й.

— Виж какво, бързам. Върви да си зарязваш лозите.

— Попитах те къде отиваш?

Нервите й бяха на път да се скъсат, а не искаше да си позволи да избухва.

— Трябва да отида в града. Имам малко работа.

— Добре. Ще отидем с моята кола.

— Нямам нужда от теб днес.

— Нали сме от един екип? — Тайлър знаеше кога една жена е на ръба на силите и нервите си и не искаше тя да шофира в това състояние.

— Мога да се справя и сама, Макмилън. — Защо, по дяволите, не му каза, че отива да пазарува! — Знам, че можеш да се справиш с всичко. — Той сложи ръка на рамото й и отвори вратата на колата с другата си ръка. — Влизай!

— Идвало ли ти е понякога наум, че може да ми се иска да остана сама?

— Идвало ли ти е понякога наум, че това не ме интересува? — За да разреши проблема, той просто я набута насила в колата. — Сложи си колана — нареди Тайлър и затръшна вратата.

Софи си помисли да отвори рязко вратата, след което да го удари. Но се страхуваше, че няма да може да спре. Беше насъбрала прекалено много мъка в себе си, гняв и изгаряща болка. И освен това си напомни, както си беше обещала, че той беше до нея в най-лошия миг от живота й.

Тайлър седна зад волана. Може би го правеше, защото я познаваше през повече от половината си живот. Или защото през последните седмици й бе обръщал повече внимание, отколкото през последните двадесет години. Както и да е, каквато и да беше причината, помисли си Тайлър, познаваше това лице много добре. И неговото изражение в момента не бе маска.

— Така — рече той и запали колата, като я погледна. — Къде искаш да отидеш?

— Да се видя с полицията. Не ми отговарят по телефона.

— Добре. — Тайлър включи на първа скорост и тръгна по алеята.

— Нямам нужда от куче пазач, Тай. Нито от солидно и широко рамо, нито от възглавница да попива сълзите ми.

— Хубаво. За твое сведение, мога да изпълнявам ролята и на боксова круша за тренировки. Понякога.

Той обгърна раменете й с една ръка, а с другата продължи да шофира. Планините бяха обвити в мъгла, нашарени като бяла дантела от снега и приличаха на размазана снимка. Изумителната им красота изобщо не успя да стигне до съзнанието й и да я ободри. Тя виждаше единствено откъснатата страница от списание, която беше пристигнала по пощата същия ден.

Една снимка. Баба й, майка й и тя. Беше публикувана преди месеци и я бяха обезобразили като трите ангела на Джиамбели. Този път беше използван червен флумастер. С него бяха изрисувани лицата им, а върху гърдите им пишеше убийци.

Дали това беше отговорът на нейните постоянни опити, да се свърже с Рене? Възможно ли бе тази жена да си мисли, че подобен детски трик ще я уплаши? Софи нямаше да позволи подобно нещо. И когато изгори снимката в огъня на камината, тя се почувства ядосана, но не уплашена.

Все пак, ето че ден след това случката все още продължаваше да занимава мислите и.

— Да не би Илай да те е помолил да се грижиш за мен? — обърна се към Тайлър.

— Не.

— Тогава баба ми?

— Не.

— Тогава кой?

— Ще се опитам да ти обясня, Софи. Аз мога да приемам нареждания за работата, която трябва да свърша. Но не приемам нареждания в личния си живот. Това е лично. Ясно ли ти е?

— Не. — Тя погледна към планините, на чийто фон се открояваше неговият също толкова привлекателен профил. — Ти никога не си харесвал баща ми, пък и не си луд по мен.

— Вярно е, не харесвах баща ти. — Каза го просто, с известна нотка на извинение и без задоволство. — По отношение на теб все още не съм наясно. Но харесвам майка ти и никак не харесвам Рене, нито факта, че тя се опитва да насочи ченгетата към Пилар или към теб.

— Тогава сигурно ще се изненадаш, че втората ми спирка днес е при Рене. Трябва да говоря с нея за погребението.

— О Боже, направо ще падна от смях! Ще има ли скубане на коси и блъскане на глави в стената?

— Ама вие мъжете наистина нищо не разбирате от тези неща! Ама че досада.

— Какво да се прави. Такива сме си. — Той въздъхна, тежко и замислено, и това я накара да се разсмее за пръв път от толкова дни насам, искрено и истински.

Софи никога досега не бе попадала в истински полицейски участък. Представата й за него беше изградена от телевизията и киното, така че очакваше дълги, тъмни коридори, покрити с изтъркан линолеум, безлични, шумни и тесни офиси, подозрителни типове и подхвърлени думички, миризма на долнокачествено кафе, предлагано в пластмасови чаши.

Тайничко се надяваше да се срещне поне с опитни хора.

Вместо това откри светли офиси с чисти подове, покрити с плочки, и широки помещения, които миришеха приятно и чисто на лизол. Не би казала, че прилича на болница или на погребално бюро, но когато тръгна към канцеларията на инспекторите заедно с Тай, можеше да чуе екота на токчетата си по плочките на пода.

Отделът на детективите бе обзаведен с бюра, удобни и широки, а не издраскани и овехтели, както тя си бе представяла. Наистина миришеше на кафе, но миризмата беше свежа и приятна. Видя и оръжие. То бе прехвърлено през облегалките на столовете или висеше под мишниците на някои от служителите. Беше доста странно да попадне в тази ярко осветена стая, където основният звук, който се чуваше, бе тракането по клавишите на компютрите.

Тя се огледа и веднага забеляза Клермонт. Той вдигна поглед към вратата и когато я видя, стана и тръгна към нея.

— Госпожице Джиамбели?

— Трябва да говоря с вас за баща ми. Във връзка с вашето разследване и мерките, които сте взели.

— Когато говорих с вас по телефона…

— Знам какво ми казахте по телефона, инспекторе. Всъщност нищо. Мисля, че имам право да получа повече информация и най-важното, да узная кога тялото му ще ни бъде предадено. Искам да ви предупредя и, че за тази цел ще използвам всички връзки, които имам. А повярвайте ми, моето семейство има много връзки.

— Очаквах го. Защо не отидем да поговорим в офиса на лейтенанта? — Той посочи с ръка и изруга, защото в същия момент една странична врата се отвори и оттам излезе партньорката му Магуайър заедно с Рене.

Тя беше цялата в черно и изглеждаше прекрасно. Бледо лице, косата й с цвят на шампанско, блестяща и събрана на врата. Беше идеалната представа за млада и безутешна вдовица. Софи предположи колко обстойно е изследвала външния си вид преди да излезе и как все пак не е устояла на изкушението да освежи черното с една деликатна диамантена брошка, която й се стори позната. Тя се втренчи в брошката за миг, сетне насочи вниманието си към Рене.

— Какво прави тази тук? — развика се Рене. — Казах ви, че ме заплашваше. Непрекъснато ми се обаждаше по телефона, заплашваше ме. — Стисна в ръката си носната кърпичка. — Искам да я арестувате. Всички тях! Те убиха моя беден Тони.

— Достатъчно дълго ли репетира това пред огледалото, Рене? — попита ледено Софи. — Мисля, че трябва още да поработиш. Винаги си била лоша актриса.

— Искам полицейска защита! Те убиха Тони заради мен. Те са италианци. Имат връзки с мафията.

Софи започна да се смее неудържимо, в началото леко, сетне все по-силно и по-високо. Не можеше да спре. Отдръпна се назад и седна на една ниска пейка, докато най-накрая, с големи усилия, успя да потисне пристъпа на смях.

— Ето, това е! Точно така! Страхотно попадение! Наистина има гнездо на организираната престъпност в къщата на баба ми. Трябваше само една бивша манекенка, една златотърсачка и свалячка на мъже да се появи, за да го открие. — Не си даваше сметка, че смехът й се е превърнал в хлипане и сълзите се стичат по бузите й. — Искам да погреба баща си, Рене. Остави ме да го направя. Остави ме да го изпратя в последния му път и после никога повече няма нито да те безпокоя за нищо.

Рене пъхна кърпичката в чантата си. Прекоси стаята, притихнала в очакване. И изчака, докато Софи отново се изправи.

— Той ми принадлежи. И ти няма да получиш нищо.

— Рене! Моля те! — Софи протегна ръка и преглътна с мъка, когато ръката й беше отхвърлена със злоба настрани.

— Госпожо Авано! — Гласът на Клермонт беше сериозен и укорителен. Той я хвана предупредително за рамото.

— Не желая тя да ме докосва. Ако ти или някой от вашето велико семейство ми се обади още веднъж, ще си имате работа с адвокатите ми. — Рене вирна брадичка и излезе от стаята.

— Каква злоба! — прошепна Софи. — Господи, всичко това е от злоба.

Госпожице Джиамбели! — Магуайър хвана ръката й. — Защо не седнете, ще ви донеса кафе.

— Не искам никакво кафе. Кажете ми има ли някакво развитие във вашето разследване?

— Нищо ново. Съжалявам.

— Кога ще освободите тялото на баща ми?

— Останките на баща ви бяха освободени тази сутрин и предадени на другите наследници.

— Моля? А, разбирам. Значи само съм си губила времето, както и вашето. Извинете. — Тя тръгна и пътьом извади мобилния телефон от чантата си. Първо се опита да се свърже с Хелън Мур, но й казаха, че съдията е в заседание и не може да се обади.

— Мислиш ли, че би могла да спреш Рене?

— Не знам. Трябва да опитам. — Софи позвъни и в офиса на Джеймс Мур, откъдето й отговориха, че е на среща. Като последен опит тя помоли да я свържат с Линкълн.

— Линк? Обажда се Софи. Нуждая се от помощ.

 

 

Пилар седеше на каменната пейка в градината. Беше студено, но ей Богу, тя се нуждаеше от въздух. Чувстваше се хваната в капан. Сред стените и затворените прозорци, заобиколена и пазена от хората, които я обичаха най-много.

Грижеха, се за нея като за болен, който трябва да преодолее кризисния момент.

Всички мислеха, че тя тъгува. И тя ги остави да си мислят така. Какъв по-голям грях от този, помисли си Пилар. Да позволи на другите да вярват, че е потопена в скръб и отчаяние.

А тя всъщност не чувстваше нищо. Не можеше да чувства.

И това, за неин ужас, й носеше облекчение. Наистина в началото беше шокирана и се натъжи, но всичко това премина много бързо. Липсата на каквито и да е чувства до такава степен я караше да се срамува, че Пилар избягваше семейството си колкото е възможно повече. Дотолкова, че прекара почти цялата Коледа в стаи те си, неспособна да се срещне дори с дъщеря си от страх, че това дете щеше да почувства фалша у майка си.

Как можеше една жена да престане да обича толкова бързо, да стане абсолютно безразлична за толкова кратко време? Нима липсата на страст и състрадание са съществували у нея отдавна? И може би тази липса е отблъснала Тони от нея? Или поведението му, докато бяха женени, беше убило цялата й любов към него?

Вече нищо нямаше значение. Той беше мъртъв, а тя усещаше безкрайна празнота.

Пилар стана и се упъти към къщата, но спря, защото видя Дейвид Кътър да върви към нея по алеята.

— Не исках да ти преча.

— Няма нищо.

— Опитвах се да стоя далеч от теб.

— Не беше необходимо.

— Мисля, че беше. Изглеждаш уморена, Пилар. — И самотна, помисли си тъжно той.

— Предполагам, че всички сме. Знам, че имаш много работа и задължения през последните дни. Надявам се, знаеш колко сме ти благодарни. — Тя отстъпи инстинктивно при приближаването му към нея, но успя да спре навреме. — Как прекарахте Коледа?

— Бях зает. Мога да кажа, че ще се радвам януари да се претърколи по-бързо и децата да тръгнат на училище. Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Не, наистина няма. — Пилар възнамеряваше да се извини и да се скрие в стаите си. Отново. Но имаше нещо в израза на лицето му. Нещо, което я накара да говори. Просто думите сами избликнаха от сърцето й и се озоваха на езика. — Толкова съм безполезна тук, Дейвид. Не мога да помогна на Софи. Знам, че тя се опитва да превъзмогне всичко чрез работа и губи много време, опитвайки се да ме обучи. А аз само бъркам.

— Това е най-глупавото нещо, което можеш да кажеш.

— Наистина е така. Никога не съм работила. А краткото време, когато го правех, беше преди двадесет и пет години. Всичко се е променило. Не мога да се справя с компютъра, не знам дори за какво става дума. Вместо да ми се накара едно хубаво както заслужавам, тя ме гали по главата, защото не иска да ме разстройва. А всъщност разстроената е тя и аз не мога да й помогна. — Пилар притисна ръце към лицето си. — И затова я избягвам. Много съм добра в избягването. Сега съм тук, защото не мога да я погледна в очите. Тя е болна от смъртта на Тони, опитва се да спре Рене, която настоява за тялото му. Дори не може да скърби, не си го позволява. Това няма край и няма да има, докато полицията… Но Софи се нуждае от този ритуал, от това погребение, а на Рене изобщо не й пука.

— Софи трябва да се справи по свой собствен начин. Знаеш това. Както и ти ще се справиш по своя начин.

— Не знам какъв е моят начин. Трябва да вървя. Трябва да намеря правилните думи.

Тъй като не искаше да я оставя сама, Дейвид тръгна с нея към къщата.

— Пилар, мислиш ли, че Софи не знае какво означава за теб?

— Знае. Така както знае какво не означаваше за баща си. Много е трудно за едно дете да живее с това знание.

— И аз го знам. Но и моите деца така живеят.

Пилар спря на страничната тераса и се обърна към него.

— Страхувал ли си се някога, че само ти не си им достатъчен?

— Всеки ден.

Тя се усмихна леко.

— Ужасно грозно ще прозвучи, но да чуя това от теб беше за мен облекчение. — Тя отвори вратата и видя Софи да седи на дивана, с бяло като платно лице. До нея стоеше прав Линк Мур и държеше ръката й.

— Какво има? — Пилар притича през стаята и застана до дъщеря си. — О, мило дете, какво става?

— Закъсняхме, мамо. Линк се опита. Дори успя да получи временна заповед, но беше много късно. Тя вече го беше кремирала. Беше уредила нещата, още преди да получи тялото му.

— Съжалявам. — Все още държейки ръката на Софи, Линк се обърна към Пилар. — Беше го откарала от моргата направо в крематориума. Когато пристигнахме, церемонията вече бе започнала. Не успяхме да се намесим.

— Той си отиде, мамо. Край.