Нора Робъртс
Отрова (22)

21.

Напъпили млади клонки израснаха от лозовите храсти. Все по-дългите дни ги къпеха в слънце и те бързаха да се отворят. Земята беше готова да изпълни обещанието си за нова реколта. Дърветата все още стискаха пролетните си листенца в свити, нежнозелени юмручета, но тук-там най-храбрите, най-нетърпеливите и любознателните бяха показали главичките си за новия свят. В горите гнездата бяха пълни с яйца. Гъските ревниво пазеха малките си, докато се учеха да плуват в потока.

Април, мислеше си Тереза, означава прераждане. И работа. И надежда, че зимата най-после си е отишла.

— Канадските гъски скоро ще се излюпят — каза й Илай по време на ежесутрешната им разходка в прохладната и нежна като воал мъгла.

Тя кимна. Баща й бе използвал същия естествен барометър, за да определя времето за полската работа. Тя се бе научила да гледа небето, птиците, земята, така, както се бе научила да прави вино.

— Ще бъде добра година. Имаше много дъжд.

— Още няколко седмици има опасност от измръзване. Но мисля, че новите насаждения са добре защитени.

Тереза огледа земята дотам, откъдето започваше разораната угар. Беше отделила петдесет акра за нови насаждения, лозя с европейски произход, които щеше да приспособи към американския климат и почва. Бях избрали най-добрите сортове — Каберне Совиньон, Мерло, Шенин блан. И след като се консултира с Тайлър, направиха същото и в лозята на Макмилън.

— След пет години, може би дори четири, ще ги видим да раждат грозде.

Беше се научила също така да гледа в бъдещето. Животът течеше, не спираше. Цикъл след цикъл, като по спирала.

— Когато нашите нови лози дадат плод, ние с теб ще направим четвърт век съвместен живот, Илай.

— Тереза. — Той я прегърна, обърна лицето й към себе си и тя почувства, че я обхваща тревога, — Това е моят последен гроздобер.

— Илай…

— Спокойно, нямам намерение да умирам — увери я той и я погали по ръката. — Искам да се оттегля. Обмислих го, при това много сериозно, след нашето пътуване с теб до Италия. Позволихме си да пуснем прекалено здрави корени тук и там — той посочи земята на Макмилън, — и в кастелото. Нека това да бъде последният ни гроздобер и после да оставим децата да ни заместят. Време е.

— Вече говорихме по този въпрос. Нали решихме след пет години или горе-долу толкова да се оттеглим. Постепенно.

— Знам. Но последните месеци ми напомниха колко бързо тече животът и колко лесно може да свърши. Има места на този свят, които искам да видя, преди да ми е изтекло времето. И искам да ги видя с теб, Тереза. Уморен съм да живея според законите на сезоните.

— Моят живот, целият, принадлежи на „Джиамбели“. — Тереза отстъпи крачка от съпруга си и докосна едно нежно бяло цветче. — Как бих могла да се откажа от него сега, когато всичко е така объркано? Илай, как може да оставим на децата нещо, което е опетнено?

— Можем, защото им имаме доверие. Защото вярваме в тях. Заслужили са своя шанс.

— Не знам какво да ти отговоря.

— Помисли. Има достатъчно време до гроздобер. Аз мислих. Не искам да дам на Тай онова, което е заслужил, написано в завещание. Искам да му го дам, докато съм жив. Достатъчно много смърт преживяхме тази година. — Той погледна към напъпилите лозя. — Време е да започне да се ражда нещо.

Тереза се обърна към него. Това беше нейният Илай. Висок, обрулен от вятъра, слънцето и времето мъж, със старото вярно куче в краката му.

— Не знам дали мога да ти дам онова, за което ме молиш. Но обещавам да помисля по въпроса.

 

 

— Кипенето е най-същественият момент при искрящите вина. — Пилар развеждаше група туристи из избата и разказваше най-любимата си част от експозето. Създаването на шампанското. — Но първата фаза все пак е да се направи виното. Тук — тя посочи подредените в избата бутилки — то отлежава няколко месеца, сетне се хармонизира. Наричаме хармонизирането cuvee, което на френски означава малка бъчва. Защото, както на всички ние известно, родината на процеса е Франция. Цялото човечество дължи благодарност на онзи късметлия, монаха Дом Периньон, който случайно открил и пръв произвел онова, което нарекъл Питие от звезди.

— Ако е просто само вино, какво го кара да се пени?

— Вторичната ферментация, която Дом Периньон открил през седемнадесети век. Пилар отговаряше бързо и компетентно. Въпросите, които й задаваха туристите, отдавна вече не я притесняваха. Облечена в семпъл костюм и ниски обувки, тя отстъпи малко встрани, за да могат хората да виждат по-добре. — Първоначално това предизвикало големи проблеми — продължи тя. — През пролетта бутилираното вино гърмяло тапите, или онова, което в онези дни са използвали за запушалки, направени били от памучни тампони.

Много неприятно и тревожно явление, особено в областта Шампан в Южна Франция. Тогава един бенедектинец, майстор в избата на абатство Отвилерс, решил проблема. Наредил да се правят по-здрави и яки запушалки. Добре, но тогава започнали да гърмят бутилките. Затова той взел по-здрави бутилки. И така, бутилките и запушалките издържали и монахът успял да опита от повторно ферментиралото вино. Това била първата дегустация в света.

Пилар направи пауза, за да даде възможност на групата да разгледа добре рафтовете с бутилки. Гласовете на туристите ехтяха и тя изчака, докато отново настъпи тишина.

— Днес… — По тялото й премина лек трепет, когато видя Дейвид да се присъединява към групата. — Днес ние правим шампанско не случайно, а съвсем целенасочено. Макар че, за да получим най-доброто, следваме традиционните методи, развити преди векове в онова френско абатство. Използвайки метода champenoisе, винарите бутилират младите, преточени вина. Във всяка бутилка се при бавя малко количество мая и захар, сетне бутилката се затваря добре, както виждате ето тук. Тя взе една бутилка и я показа на групата.

— Добавките активират вторичната ферментация, която наричаме, отново на френски, рrisе de moussе. Мехурчетата са резултат от превръщането на захарта в алкохол. Добре затворени, мехурчетата не могат да излязат навън. Тези бутилки отлежават от две до четири години.

— Тук има утайка — обади се глас от групата.

— Бутилката за демонстрация показва отделянето на частиците и тяхната седиментация. Това е естествен процес по време на вторичното отлежаване и ферментацията. Бутилките се съхраняват с гърлата надолу върху тези наклонени рафтове и се вдигат и разклащат всеки ден месеци наред.

— На ръка?

Пилар се усмихна на жената, която гледаше с недоверие дългите редици от бутилки.

— Да, на ръка. Както успяхте да видите по време на обиколката, „Джиамбели-Макмилън“ вярват, че всяка бутилка, предложена на техните клиенти, трябва да бъде произведение на изкуството, науката и на човешкия труд, така че да заслужава етикета, който носи. Този процес се нарича пресяване, или на френски remuage, и ускорява отделянето на частиците, така че в течение на месеци виното се избистря. Когато това стане, бутилките се поставят обърнати надолу, за да се запазят частиците в гърлото.

— Ако пият от този боклук, нищо странно, че умират.

Беше казано шепнешком, но Пилар го чу. Стегна се, почувства, че се обърква, но се насили да продължи.

— Работа на майстора е да реши кога виното е готово. Тогава бутилката бива замразена в областта на гърлото в солен разтвор, нещо като саламура. По този начин запушалката може да се отстрани, не се губи вино и замразените частици се отстраняват. Процесът се нарича изхвърляне, или degorgement. Бутилката се допълва с още вино или малко добавки — la dosagе. Например бренди или захар, за да се подслади.

— Или малко дигиталис.

Отново този убийствен шепот. Пилар съвсем се разтрепери, а някои от хората се размърдаха обезпокоени. Все пак успя да продължи, усети, че Дейвид се придвижи застана до нея.

— По време на процеса се правят проверки и се вземат всички необходими мерки за сигурност. Това се отнася за всички вина. След като премине тестовете, шампанското се запечатва и изпраща на пазара, така че вие да можете да го сложите на масата си за празника, който ще чествате. Има по-евтини и по-лесни начини за създаване на шампанско, но „Джиамбели-Макмилън“ вярват в традициите, качеството и детайлите, които са съществен елемент за нашите вина. — Тя се усмихна, като върна обратно бутилката образец. — В края на обиколката ще имате възможност да отсъдите сами в залата за дегустации.

Пилар остани гостите да се забавляват в залата за дегустации. Да опитат най-добрите образци вина и да задават въпроси. Това беше приятна работа, всъщност приличаше повече на забавление, отколкото на работа. Нещо, което правеше с удоволствие, защото винаги го бе умеела. А най-хубавото бе, че тази работа я караше да се чувства не само част от семейството, но и част от фирмата.

— Добре се справяш.

— Благодаря.

— Въпреки подмятанията.

— Не ми е за пръв път. Свикнах вече. Или поне дотолкова, че ръцете ми да не се изпотяват..Но все още се уча. Понякога се чувствам като в училище, на изпит, но ми е приятно. Все още имам да…

Тя спря да говори, защото видя един мъж на края на масата как започва да се дави. Човекът се хвана за гърлото, завъртя се, пребели очи и се олюля. Когато Пилар затича към него, той се разсмя.

Същият шегобиец, който правеше заядливите си подмятания и в избата, позна го Дейвид. Преди да успее да се намеси обаче, Пилар го изпревари.

— Извинете, господине. — Гласът й беше хладен и спокоен. — Не ви ли харесва виното?

Мъжът отново се изсмя, въпреки че жена му го сръга в ребрата.

— Престани, Бари.

— Е, хайде де! Малко майтап на никого няма да навреди.

— Хуморът често е субективен, нали? — отговори любезно Пилар. — Разбира се, ние в „Джиамбели-Макмилън“ не виждаме никакво забавление, нито удоволствие в трагичната смърт на двама от нашите служители, но високо оценяваме вашите опити да разведрите атмосферата. Може би ще повторите шегичката си с нашето „Мерло“? — Тя даде знак на разливача. — Ще бъде по-достоверно.

— Не, благодаря. — Мъжът се потупа по шкембето. — Аз си падам повече по бирата.

— Така ли? Никога нямаше да се досетя.

— Голяма си драка, Бари. — Съпругата му си взе чантата и се упъти към вратата.

— Но това беше само една малка шегичка! — Като повдигна колана си, мъжът се затътри след нея. — Никой ли не разбира от шеги?

— Така. — Пилар се обърна към останалата част от групата, която или се правеше, че не е забелязала нищо, или пулеше очи. — Сега, след като се насладихме на тази комична сценка, надявам се, че обиколката ви хареса. Готова съм да отговоря на всички ваши въпроси. Моля, ако желаете, можете да посетите нашия сувенирен магазин, където вината се продават на дребно, включително и тези, от които опитахте вече. Ние от Вила Джиамбели се надяваме да ни посетите отново, а също и нашата съдружна фирма винарна „Макмилън“, която се намира само на няколко минути път оттук. Желаем ви buon viaggio^[1], навсякъде по света.

Дейвид изчака хората да се разпръснат, хвана Пилар за ръката и я дръпна встрани.

— Прибързах, като казах чудесна работа. Не чудесна, направо възхитителна. Браво на теб! Макар че предпочитах да халосам този идиот с бутилката „Мерло“ по главата, вместо да му я предложа.

— О, и аз го направих. Само че мислено. — Пилар си пое дълбоко въздух и се облегна на покритата с лозница стена на старата винарна. — Имам си по един такъв Бари поне два пъти седмично. Когато се държа с тях ледено любезно обикновено има ефект. Много помага и това, че съм член на семейството.

— Не съм идвал преди на твоите обиколки. Не исках да си помислиш че те проверявам. — Той докосна с ръка перлите на врата й. — Вие, госпожо Джиамбели, сте истинско съкровище.

— Знаеш ли какво? Много си прав — съгласи се Пилар, очарована от комплимента. — Искам да кажа, че беше прав, когато ме накара да се заема с тази работа. Това ми дава увереност, че върша нещо важно, значително.

— Не те накарах насила. Фактът, че никой не беше се сетил преди мен, е един от твоите секрети. Ти си бе изработила начин на живот от много време и смяташе, че това ще продължава вечно. Но времената се менят. Аз само отворих вратата, а ти сама влезе през нея.

— Интересно. — Развеселена, Пилар наклони закачливо глава. — Не съм съвсем сигурна, че семейството ми ще се съгласи с теб.

— Иска се доста силен характер да запазиш един брак, който всъщност не съществува само защото приемаш клетвата си сериозно. Сигурно би било по-лесно да се оттеглиш. Знам всичко за тези неща.

— Ти ми вдъхна много кураж.

— Не мисля, но щом искаш да ми бъдеш благодарна, че съм те насочил към тази работа, добре, приемам. Особено — добави той, като я прегърна през раменете, — ако смяташ да ми се отплатиш както подобава за това.

— Ще си помисля. — Тя сплете пръсти с неговите. Все по-лесно й ставаше да флиртува. Така е, никога не е късно човек да научи нещо ново. Пилар се наслаждаваше на усвоените уроци. — Като начало можем да започнем с една вечеря. Открих наблизо страхотна кръчмичка.

— Чудесно. — Но вечерята в кръчмичка си беше среща. Формална, официална, независимо че и двамата се наслаждаваха на компанията на Другия. Тя, осъзна Пилар, искаше нещо друго. Нещо повече.

— Имах предвид да ти сготвя вечеря. За теб и семейството ти.

— Да ни сготвиш ядене ли? За всички нас?

— Аз съм много добра готвачка — увери го Пилар. — И много рядко успявам да се вредя в кухнята. Ти имаш страхотна кухня. Но ако мислиш, че ще бъде неподходящо или пък децата ще се чувстват неудобно, тогава съм съгласна да отидем на кръчма.

— Готвено — повтори Дейвид. — Домашно, вкъщи. Харесвам печки. И тенджери, и тигани. — Той я вдигна от земята и я целуна. — Кога ще ядем?.

Днес ще вечеряме в домашна обстановка. Пилар ще ни сготви. Не знам какво ще бъде менюто, но трябва да го харесате. Тя ще дойде вкъщи около шест. Опитайте се да се държите като човешки деца, а не като мутанти, които съм спечелил на игра на покер.

Обичам ви. Татко.

Мади прочете бележката, залепена на вратата на хладилника. Защо трябваше да им правят компания? Нима баща им си мислеше, че те с Тео са безмозъчни същества и не знаят за какво една жена идва в кухнята на един мъж? Сигурно да му сготви само! Моля, моля! Не на нас с тези номера.

Добре де, поправи се сама Мади. Тео може и да беше сляп и глух, но тя не беше.

Взе бележката от хладилника и тръгна нагоре. Тео вече се бе прибрал и естествено говореше по телефона. Беше надул музиката до спукване. Очевидно нямаше нужда да ходи в кухнята, за да хапне нещо след училище, защото в противоречие с всички семейни правила стаята му беше пълна с ядене, толкова, че да изхрани една малка латиноамериканска държавица.

Мади скъта тази информация дълбока в паметта си. Някой ден можеше да я използва в своя полза.

— Госпожа Джиамбели ще ни готви вечеря.

— Какво? Разкарай се оттук! Говоря, не виждаш ли?

— Всъщност не бива да говориш по телефона, а да си пишеш домашните. Казах, че госпожа Джиамбели ще ни дойде на гости, така че най-добре ставай. Може да каже на татко, че пак си се излежавал.

— Софи ще дойде ли?

— Да, да, надявай се.

— Слушай, ще ти се обадя по-късно. Сестра ми ми досажда, така че първо трябва да я убия. Да. По-късно. — Той затвори Телефона и напълни устата си с чипс. — Кой ще идва и за какво?

— Жената, с която татко спи, ще дойде да ни сготвя вечеря.

— Аха. — Гласът на Тео зазвуча по-бодро. — Значи топла вечеря, на печката?

— Нищо ли не схващаш? — Мади размаха ядосано бележката. — Това е тактика. Тя се опитва да се намърда в нашата кухня.

— Хей, всеки, който може да готви и иска да се намърда в нашата кухня, е добре дошъл за мен. Освен това кухнята си е нейна. Какво ще ни готви?

— Това няма никакво значение. Как може да бъдеш толкова тъп? Не разбираш ли каква е целта й? Да сготви за него, за нас, това първо. А защо? За да му покаже какво голямо и щастливо семейство можем да бъдем всички заедно.

— Не ми пука какво смята да прави, след като ще има какво да ям. Махай се, Мади, изчезвай оттук! Татко има право да си има приятелка. Да не е малък!

— Глупак! Хич не ми пука колко приятелки си има. Ако ще сто. Но какво ще правим, ако реши да се жени за нея?

Тео се замисли и напълни устата си с още чипс.

— К’во? Не знам.

— К’во? Не знам — имитира го подигравателно Мади. — Тя ще започне да променя нещата, установените правила, ще започне да ни се меси в работите. Ето това ще стане. На нея едва ли ще й пука за нас. Ние ще бъдем само неизбежната баластра, багажът на татко.

— Госпожа Джиамбели е готина.

— Да бе, сигурно. Сега е много сладка и мила. Но когато получи онова, което иска, повече няма да е нито сладка, нито мила, нито пък готина. Ще започне да ни командва. Туй направете, онуй направете. Всичко ще зависи от нея. Всичко ще трябва да бъде направено така, както тя иска.

Мади се обърна, защото чу, че външната врата се отваря.

— Ето, виждаш ли? Направо си влиза. Това си е нейната къща.

Мади изтича в стаята си и затръшна вратата. Смяташе да стои там, докато се завърне баща й.

Успя да издържи около час. Чуваше музиката от долния етаж, долиташе смях. Направо побесняваше, докато слушаше конското цвилене на брат си. Предател, изменник. Още повече я измъчваше фактът, че никой не дойде да я потърси, да се опита да говори с нея или да я разведри.

Затова пък тя им показа, че хич не й пука за тях. Така или иначе.

По някое време надникна надолу и подуши въздуха. Миришеше на хубаво и това бе още една черна точка за Пилар в мозъка на Мади. Тя просто се представяше в най-добрата си светлина, готвейки някаква фантастична вечеря.

Когато влезе в кухнята, направо трябваше да стисне зъби от изненада. Тео седеше до кухненската маса и свиреше на електрическото си пиано, а Пилар бъркаше нещо в тенджерата на печката.

— Трябва да измислиш думи — рече Пилар.

На Тео му харесваше да свири своята музика за нея. Защото тя го слушаше. Когато свиреше нещо, което не й допадаше, тя му го казваше. Е, наистина, правеше го много тактично, помисли си Тео. Очевидно обръщаше внимание на всичко, което той казва и върши. Обръщаше внимание на всичко свързано с него. Майка им никога не беше го правила.

— Хич не ме бива с римите. Справям се само с музиката.

— Значи ти трябва партньор. — Тя се обърна и остави лъжицата. — Здравей, Мади. Как върви есето?

— Какво есе? — Забеляза предупредителния поглед на Тео и разбра, че я беше извинил. Но всъщност не знаеше дали да му бъде благодарна или сърдита за това. — О, много добре. — Отвори хладилника и се направи, че си избира безалкохолно. — Какви са тези боклуци?

— Различни. Има един боклук със сирене за спагетите. Другият боклук пък е марината. Баща ви ми каза, че обичате италианска храна, затова реших, че ще ни бъде много лесно.

— Днес няма да ям жабарски манджи. — Знаеше, че не бива да го казва, и нямаше нужда от погледа на Тео за това. Но когато направи гримаса зад гърба на Пилар, която се обърна към печката, и погледна брат си, той не й отвърна със същото както обикновено. Напротив, гледаше настрани сякаш беше объркан Или нещо такова. Това я ядоса.

— Освен това, имах намерение да ходя у една приятелка и да вечерям у тях.

— О, жалко. — Съвсем спокойно Пилар извади една купа и започна да бърка в нея сместа, за тирамису. — Баща ти не спомена, че ще излизаш.

— Той не е длъжен да ти казва всичко.

Това беше първото директно отправено открито заяждане, което момичето правеше. Пилар реши, че преградите вече са паднали и няма защо да се крият зад тях.

— Не го и прави. А тъй като ти си почти на петнадесет, значи си достатъчно голяма, за да знаеш какво обичаш да ядеш и къде обичаш да го ядеш. Тео, ще ни извиниш ли за минутка?

— Разбира се. — Той си грабна клавиатурата и погледна укорително сестра си. — А да видим сега кой е безмозъчен глупак? — прошепна й, минавайки покрай нея.

— Защо не седнеш?

Вътрешностите на Мади се преобърнаха, а в гърлото й стана горещо.

— Не слязох тук да седя, нито да си говоря. Слязох да си взема нещо за пиене. И трябва да довърша есето си.

— Нямаш да пишеш никакво есе, Мади. Седни.

Тя седна и изпружи крака, с израз на нежелание и досада, изписани върху лицето й. Пилар, според нея, нямаше никакво право да й изнася лекции и Мади смяташе да й даде да разбере съвсем ясно това, след като жената изпуснеше парата си.

Пилар си наля една чаша еспресо, което бе приготвила към сладкиша. Седна срещу Мади на масата и отпи.

— Бих искала първо да те предупредя, че имам предимство, не само защото и аз самата съм била някога на четиринадесет години, но и защото съм била майка на едно такова момиче.

— Ти не си ми майка.

— Не съм. И е много тежко някаква жена да идва в къщата ти по този начин, нали? Опитвам се да мисля как бих се чувствала аз на твое място. Вероятно също като теб. Раздразнена, нервна и неспокойна. На Тео му е по-лесно. Той е момче и не знае нещата, които ние знаем.

Мади отвори уста да каже нещо, но я затвори, когато осъзна, че не знае какво да отговори на това.

— Ти си била доста време сама. Трябвало е да се справяш с много неща без подкрепа. Твоите мъже едва ли ще се съгласят и най-вероятно ще бъдат засегнати от подобно изявление — продължи Пилар и беше доволна да види лекото изкривяване на устните на Мади. — Но силата на жената, нейната истинска женска сила, обикновено задейства бутоните. Свършила си добра работа, като си успяла да държиш здраво тези момчета и не съм дошла, за да поема контрола от теб.

— Ти вече промени нещата. Всяко действие има противодействие. Това е научно доказано. Аз не съм глупава.

— Така е, дори си прекалено умна. — „Ти си едно уплашено малко момиче — помисли си Пилар, — с ум и разум на зряла жена.“ — Винаги съм искала да бъда умна, но никога не бях достатъчно. Компенсирах този си недостатък с това да бъда добра, уравновесена, да запазя мира и спокойствието около себе си. Тези действия също имаха своето противодействие.

— Ако си тиха, никой няма да те чуе.

— Напълно си права. Баща ти…Той ме накара да се почувствам умна и достатъчно силна, за да казвам какво мисля и какво чувствам. Това е изключителна способност. Но ти вече го знаеш.

Мади се намуси и сведе поглед към масата.

— И аз смятам така.

— Възхищавам му се. На човека и на бащата, който е. Това също е изключителна способност. Не очаквам от теб да се хвърлиш на врата ми, за да ме посрещнеш, но се надявам, че няма да хлопнеш вратата под носа ми.

— На теб какво ти пука аз какво ще направя?

— Пука ми поради много причини. Първо, защото те харесвам. Извинявай, но е така. Харесва ми твоята независимост, начинът ти на мислене, умът и силното ти чувство за семейна принадлежност и вярност, Мисля си, че ако не бях се свързала с баща ти, двете много щяхме да си допаднем. Но аз така или иначе вече съм с него и отнемам част от времето и вниманието му. Би трябвало да кажа, че ми е мъчно за това и че съжалявам, но и двете знаем, че няма да бъде истина. Аз искам част от времето и вниманието му. Защото, Мади, другата причина, поради която ми пука какво правиш или не, е, че съм влюбена в баща ти. — Пилар премести чашата си, сложи ръка на корема си и стана. — До този момент не бях изрекла това признание гласно. Сигурно заради навика да живея тихо и мълчаливо. Господи! Чувствам се странно.

Мади се размърда на стола. Поизправи се и собственият й стомах също се разбунтува.

— Майка ми също го обичаше. Достатъчно, че да се омъжи за него.

— Сигурна съм. Тя…

— Не! Не говори! Сега ще кажеш всички извинения, всички причини, поради които тя си е отишла. Всичките са лъжи! Глупости. Истината е, че тя си отиде, когато не стана така, както искаше. Това е истината. Ние всъщност нямахме никакво значение за нея!

Първото нещо, което си помисли инстинктивно Пилар, беше да прегърне това момиче, да го успокои и приласкае. Можеше да й каже много неща, но това дете с влажни и предизвикателни очи, едва ли щеше да я чуе. Тогава защо трябваше да го прави?

— Да, така е. Вие не сте имали значение. — Тя отново седна. Искаше да протегне ръка и да привлече детето по-близо. Но това не беше начинът, по който щеше да я спечели, нито беше време да го прави. — Знам как боли да не означаваш нищо за някого. Наистина знам, Мади — рече сериозно Пилар и сложи ръката си върху ръката ни момичето, преди тя да успее да я свали от масата. — Колко ти е тъжно и колко си ядосана, как съмненията и въпросите минават като вихър през главата ти посред нощ, когато не можеш да заспиш.

— Възрастните мотат да идват и да си отиват, когато си искат. Децата не могат.

— Така е. Но баща ти не ви е напуснал. За него вие имате значение. Ти и Тео означавате много за него. И знаеш, че каквото и да кажа или направя аз, това няма да го промени.

— Други неща ще се променят. А когато едно нещо се променя, то води до промяна и на останалите. Това е като верижна реакция.

— Добре, не мога да ти обещая, че нищата няма да се променят. Нещата се променят, така както и хората. Но сега твоят баща ме прави щастлива. И аз него също. Не искам да те наранявам и не искам да си обидена от това. Мога само да ти обещая, че ще се опитам да не бъдете засегнати нито ти, нито Тео. Ще ви пазя и ще уважавам онова, което мислите и чувствате. Това мога да ти обещая.

— Той първо е мой баща — прошепна яростно през сълзи Мади.

— И винаги ще бъде твой баща. Докрай. Ако исках да променя това, ако исках поради някакви причини да го разруша, пак не бих могла. Нима не знаеш колко много ви обича? Ти можеш да го накараш да избира. Погледни ме, Мади. Погледни ме! — рече тихо Пилар и изчака, докато момичето вдигна очи. — Ако толкова много искаш, можеш да го накараш да избира между мен и вас. Аз нямам никакви шансове. Бих те помолила да ми дадеш поне един. Ако не можеш, значи просто не можеш и аз няма да се разсърдя. Ще почистя всичко тук и ще си отида преди той да се е прибрал.

Мади избърса една сълза на бузата си, без да откъсва поглед от масата.

— Защо?

— Защото не искам да го наранявам.

Момичето подсмъркна и погледна чашата с кафе.

— Може ли да го опитам?

Пилар я вдигна и й я подаде. Мади първо отви, после намръщи нос.

— Ужасно е! Как можеш да го пиеш?

— Има малко странен вкус, наистина. Ще го харесаш повече с тирамисуто.

— Може би. — Мали остави чашата на масата. — Мисля, че ще ти дам шанс.

Имаше едно нещо, в което Пилар беше абсолютно сигурна. Нямаше човек на света, който да не хареса сготвеното от нея ядене. Отдавна не бе приготвяла лично вечеря за семейство. Много отдавна не бе чувала похваля за това колко е вкусно и молба да сипе повторно в чиниите.

Тя сервира вечерята в трапезарията, надявайки се, че атмосферата на тържественост и официалност ще притесняват по-малко Мади, отколкото интимността на кухнята. Но тази тържественост беше нарушена в мига, в който Тео опита първата хапка от нейните спагети и обяви, че са божествени.

Всъщност Тео говореше най-много, сестра му седеше и наблюдаваше и от време на време задаваше въпроси, при това съвсем на място. Това я накара да се смее, сетне й стана драго, когато Дейвид използва някаква спортна метафора, за да илюстрира мнението си, а Мади и тя споделиха женското си неприемане на подобна мъжка реакция.

— Татко е играл бейзбол в колежа — обясни й Мади.

— Така ли? Още един скрит талант. И добър ли беше?

— Бях страхотен. Играех на първа база.

— Да и понеже се притеснявал за резултатността и личните си постижения, никога не отишъл по-далеч от първа база с момичетата. — Тео се разхихика и смушка Дейвид в ребрата.

— Ти много знаеш! Просто ще кажа, че вечерята беше страхотна. От мое име и от името на моите две лами, искрено ти благодаря.

— Няма защо, но от името на твоите две лами, бих искала да ти кажа, че всъщност ти омете почти всичко.

— Защото имам добър метаболизъм — отговори Дейвид, докато Пилар ставаше.

— Точно това казват всички лакомници.

— О, не. — Той сложи ръка върху нейната, преди тя да започне да събира чиниите. — В тази къща си има правила. Който готви, не чисти.

— Разбирам. И да ти си призная, това правило доста ми харесва. — Тя му подаде чинията си. — Ами какво чакаш, започвай.

— Второ правило — рече Дейвид, докато Тео се заливаше от смях. — Бащата може да делегира правата си. Значи Тео и Мади ще бъдат очаровани да се заемат с чиниите.

— Представи си! — въздъхна Мади. — А ти какво смяташ да правиш?

— Смятам да преработя тази превъзходна храна в стомаха си, като се поразходя навън с готвачката. — Опитвайки почвата, той се наведе и целуна топло Пилар. — Става ли?

— Трудно ми е да ти откажа.

Излезе с него, доволна, че ще вдъхне от свежия пролетен въздух.

— Вземаш си голяма беля, като оставяш двама тийнейджъри да се оправят сами.

— Характерите трябва да се изграждат. Освен това по този начин ще им дам възможност да си поговорят на спокойствие и да обсъдят как съм те примамил навън.

— Така ли? Нима бях примамена?

— Поне така се надявам. — Той я взе в прегръдките си и я притисна, като покри устните й със своите. През тялото му премина тръпка, когато тя въздъхна.

— Нямаме много време да сме заедно напоследък.

— Да, толкова неща се случиха. — Доволна, Пилар опря глава на гърдите му. — Знам, че напоследък се въртя около Софи. Не мога да й помогна. Мисълта, че бе нападната в собствения ни дом! Фактът, че някой си е позволил да се разхожда из къщата, да влезе в нейната стая, в моята, в стаята на мама… Лежа нощем в кревата и се вслушвам в шумовете и звуците. Никога не съм правила подобно нещо досега.

— Гледам понякога през прозореца си в нощта и виждам твоя да свети. Искам да ти кажа да не се тревожиш, но знам, че докато нещата не се оправят, това няма да стане. Всички ще се тревожим.

— Ако ще ти бъде от полза, искам да знаеш, че се чувствам по-добре, когато поглеждам през моя прозорец и виждам твоя да свети. Помага ми. Знам, че ти си наблизо.

— Пилар!

— Какво има?

— Има известни проблеми в Италия. Някои несъответствия в цифрите, които излязоха по време на проверката я одиторския контрол. Може би ще се наложи да отида за няколко дни. Не искам да пътувам точно сега. — Погледът му мина покрай нея и се върна към прозореца на кухнята, който светеше ярко в нощта.

— Децата могат да дойдат у дома за няколко дни. Ние ще се погрижим за тях, Дейвид. Няма защо да се тревожиш.

— Не, не е за това. — Тереза вече беше се разпоредила децата му да гостуват във Вила Джиамбели по време на неговото пътуване. И все пак той се притесняваше за тях. За всичко. — Не искам да оставям теб. Хайде, ела с мен.

— О, Дейвид! — При мисълта за това Пилар цялата потръпна от възбуда. Господи, италианската пролет, меките уханни нощи, цветята, при това с любимия мъж! Колко чудесно бе, че животът й така се промени и че подобни неща вече бяха възможни. — Много бих искала, но не мога. Не мога да оставя мама точно сега. А и ти ще свършиш по-бързо и по-лесно работата си там, когато знаеш, че аз съм тук с твоите деца.

— Трябва ли да бъдеш толкова практична?

— Не искам да бъда — отвърна тихо тя. — Искам да ти кажа да и веднага да тръгнем. — Чувствайки се млада, глупава и смешно щастлива, Пилар се обърна. — Искам да правя любов с теб в едно от онези огромни легла, каквито има само в Италия, в нашия кастело. След това ще излезем да вечеряме във Венеция и ще танцуваме на рiazzа^[2]. Откраднати целувки в сенките на мостовете. Помоли ме отново — тя се обърна към него. — Когато всичко това приключи, моля те, покани ме отново. Ще дойда.

Нещо се беше променило. Нещо… Тя беше някак си по-освободена, осъзна Дейвид. Това я правеше още по-желана.

— Защо да не те помоля още сега. Ела с мен във Венеция, когато всичко приключи.

— Съгласна съм. — Пилар протегна ръце и хвана неговите. — Обичам те, Дейвид.

Той застина.

— Какво каза?

— Казах, че те обичам. Влюбена съм в теб. Извинявай, сигурно тя идва прекалено неочаквано, но не мога да се спра. И не искам.

— Не се оправдавай. Повтори го още веднъж. За себе си. — Той я вдигна и когато тя се озова в прегръдките му, я завъртя няколко пъти във въздуха. — Значи съм пресмятал неправилно. По моите изчисления, трябваше да минат поне още два месеца, преди да те накарам да се влюбиш в мен.

Пилар се усмихна.

— Беше ми много трудно — продължи Дейвид. — Защото аз вече бях влюбен в теб. Не знаех дали няма да ме оставиш да страдам още дълго.

Тя притисна бузата си към неговата. Можеше да го обича. Сърцето й беше изпълнено с радост. Защото беше обичана.

— Какво каза?

— Добре, нека да го перифразирам. — Той я отдалечи леко от себе си. — Обичам те, Пилар. От първия поглед. Погледнах те и в същия миг разбрах, че те обичам. Погледнах те и повярвах, че ми е даден втори шанс. — Той отново я прегърна и докосна нежно устните й. — Ти си моя.