Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Villa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Отрова

Преводач: Таня Виронова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 14.01.2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-307-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13451

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ПЛОДЪТ

Кой ще приеме мимолетна радост — в замяна дълго да изстрада?

И вечното кой би сменил с примамлива игра?

За сладък грозд — един-единствен, кой би изтръгнал цялата лоза?

Уилям Шекспир

25.

Тайлър беше мръсен, гърбът го болеше силно, а на лявата си ръка имаше гадна драскотина, нескопосно превързана.

Но беше на седмото небе.

Планините тук не бяха по-различни от стърчащите зъбери на неговите родни планини в Калифорния. Но докато родната почва беше чакълеста, тази тук бе камениста, с висока киселинност, което щеше да даде мекота на виното.

Разбираше защо Чезаре Джиамбели беше положил основите на своята мечта тук. Беше орал и се бе борил с каменистата почва. Имаше някаква сурова красота в сянката на тези хълмове, която хармонираше с душевността на истинския мъж. Предизвикателството не беше в опитомяването им, а в приемането им такива, каквито са, мислеше си Тай.

Щом се налагаше да прекара известно време далеч от собствените си лозя, то мястото му беше тук. Времето беше идеално, дните — дълги и прекрасни, а главният майстор винар съвсем добронамерен и с желание вслушващ се в съветите му.

Със същото желание бе използвал и мускулите му, помисли си Тайлър, докато вървеше обратно към къщата. Беше прекарал по-голяма част от деня да помага на работниците да инсталират маркучи от резервоара към младите насаждения. Беше добра система, умно планирана и часовете, които прекара с работниците, му позволиха да добие представа и за този клон на фирмата. И да ги разпита за Донато.

Езиковата бариера не се оказа толкова голям проблем, колкото си мислеше в началото. Дори тези, които не говореха английски, имаха желание да участват в разговора. С помощта на десетопръстната система, с мимики и жестове Тайлър придоби напълно ясна представа за положението. Нямаше човек на полето, който да възприемаше Донато Джиамбели по друг начин освен като шут.

Сега, когато сенките се удължаваха от падащата вечер, Тайлър размишляваше върху това всеобщо мнение. Излезе от лозята и влезе в градината, където хортензиите бяха нацъфтели с огромни бели цветове, като баскетболни топки, а реки от бледорозово се виеха по склона към пещерата. Там водата се изливаше във фонтан, пазен от бог Посейдон.

Италианците, помисли си Тайлър, бяха луди на тема богове, фонтани и цветя. Чезаре Джиамбели очевидно беше събрал всички тях тук, в този красив дворец, скътан сред гънките на хълмовете.

Един много скъп малък замък, замисли се Тайлър, с ръце на кръста, като го обгърна с поглед. Типът дворец, който един амбициозен мъж бе построил, за да задоволи исканията на взискателната си съпруга.

Всъщност, това беше прекрасно място за посещение но как можеше човек да живее тук с всичките тези стаи и прислуга. Само земята наоколо, градините, поляните, дърветата, басейните и статуите изискваха цяла малка армия да ги поддържа.

Е, някои хора обичаха да имат армия на разположение.

Тайлър премина между мозаичните стени, украсени с фигурите на щедро надарени нимфи, после по стълбите, които водеха към друг басейн с лилии. Оттук не можеше да види лозята, сърцето на царството. Пък и онези, които работеха там, не можеха да видят какво ставаше тук. Предположи, че Чезаре е търсел тази интимност и неприкосновеност в своята империя.

Зад цветята и терасите се виждаше плувният басейн. И от него, като Афродита от морските вълни, в момента излизаше Софи.

Беше облечена с прост черен бански костюм, който обгръщаше тялото й като водата, която се стичаше по нея. Косата й бе прилепнала по главата и опъната назад и той зърна нещо блещукащо, може би диаманти на ушите й. Кой друг освен Софи би плувал с диаманти на ушите си?

Наблюдавайки я, Тайлър почувства вълнуваща смесица от желание и копнеж.

Тя беше прекрасна — елегантна, умна, прелъстителна. Помисли си, докато стомахът му се свиваше на топка при вида й, дали на света има нещо по-объркващо за един мъж от такава жена.

Да, имаше още нещо, реши Тайлър, тръгвайки към нея. И то беше да обичаш тази жена до полуда.

— Водата сигурно е студена.

Софи взе една хавлиена кърпа и избърса лицето си.

— Студена е. Аз исках да бъде такава. — Тя остави кърпата и се загърна в халата си.

Знаеше, че я гледа по неговия спокоен и замислен начин. Тя също го желаеше. Всеки път, когато бе отивала до прозореца през деня, го търсеше с поглед, за да го открие сред работниците на полето.

— Мръсен си.

— Да.

— И това ти допада — заключи Софи. Харесваше му да е мръсен и потен. Беше прекрасен по този примитивен начин и човек не можеше да не бъде изкушен. — Какво си направил с ръката си?

— Свалих малко кожа от нея, това е всичко. — Вдигна ръката си и я загледа. — Бих пийнал нещо.

— Скъпи, би могъл да се изкъпеш.

— Всичко по реда си. Ще те чакам след час в централния двор.

— Защо?

— Ще си отворим бутилка вино и всеки ще разкаже на другия какво е правил днес. Искам да ти разкажа някои неща.

— Добре, съгласна съм. И аз имам да ти кажа някои неща. Може някой от нас да е докопал нещо, без да се е ровил в мръсотията и прахта.

— Облечи си нещо хубаво — извика след нея и се ухили, когато тя се обърна. — Само защото не ми е позволено да те докосвам, не значи, че не ми харесва да те гледам.

Когато Софи се скри в къщата, той вдигна мократа хавлия и я помириса. Красавицата не си поплюваше. Не, той не искаше да я опитомява повече, отколкото да покори земята. Но все пак бе дошло време за разбирателство и от двете страни.

 

 

Софи смяташе да му даде да разбере. Щеше да му предостави достатъчно щедра гледка. Да го побърка от желание. Нали в края на краищата беше експерт по опаковката. А стоката се продаваше благодарение на добрата опаковка. Всеизвестно правило и закон в търговията.

Тя се облече в синьо, блестящо като светкавица. Деколтето на роклята беше дълбоко и от него се надигаха заоблените хълмчета на гърдите й. А полата бе доста къса и откриваше дългите елегантни бедра. Добави тънък гердан от диаманти с един-единствен сапфир, който висеше по средата и легна удобно в гънката между гърдите й.

Обу обувки с високи токчета, пръсна си парфюм на най-важните места и реши, че е напълно готова. Сетне се погледна в огледалото. И защо поглеждаше толкова нещастна? Бъркотията наистина бе разстройваща, ужасна и потискаща, но това не беше причина да е така дълбоко и безутешно нещастна. Софи се чувстваше винаги добре, когато работеше, когато се концентрираше върху някаква задача, върху нещо, което трябва да бъде свършено, при това по възможно най-добрия начин. Но минутата, в която спреше да мисли за работата, безпокойството и скръбта се завръщаха отново и я обземаха. Бяха толкова дълбоки и силни, че чак я болеше.

А заедно с тях се промъкваше и едно чувство на гняв, което Софи не можеше да определи съвсем точно. Дори не знаеше на кого е сърдита и защо. На баща си, на Дон, на себе си. Или на Тайлър.

Какво значение имаше това? Щеше да направи каквото бе необходимо и сетне да се притеснява за останалите неща.

Засега искаше да пие малко вино и да говори с Тайлър, да му разкаже какво е научила и открила през деня. И щеше да получи известно задоволство да го накара да я желае. Ако и това не беше приятно прекарване!

— Господи! Не мога да се понасям! — изрече на глас Софи. — И аз не знам защо.

Накара го да я чака, но той го очакваше. Всъщност така му даде време да подреди всичко както трябва. Покритият с плочки вътрешен двор беше сенчест. На масата горяха свещи. Здрачът на припадащата вечер отстъпваше пред тяхната светлина, светлината на лампионите в градината и на малките декоративни лампи, разположени в цветните лехи.

Тайлър избра виното. Леко, младо вино, подходящо за сезона. Предварително бе поръчал няколко ордьовъра в кухнята. Прислугата, както вече беше забелязал, бе предана на Софи и оценяваше романтиката.

Много бяха мили, реши той, защото съвсем дискретно подредиха свещите, сложиха малки вазички с пролетни цветя, за които Тайлър изобщо не се сети, и дори пуснаха съвсем тиха музика.

Можеше само да се надява, че няма да ги разочарова и ще отговори на техните очаквания. Дочу почукването на токчетата й по плочките, но не стана. Софи, помисли си, беше свикнала да получава прекалено много внимание от страна на мъжете. Обичаше да падат в краката й.

— Какво е това? — попита тя, оглеждайки масата.

— Работа на прислугата. Заповядай, седни. — Той посочи с ръка стола срещу себе си. — Ако им поискаш малко вино и сирене, ще ти приготвят истинско кралско угощение. — Гледаше я, докато изваждаше бутилката от кофичката. — Виж ти какво стана, когато те помоля да облечеш нещо хубаво. Сигурно е заради замъка.

— Знам, че не е в твой стил, но очевидно си впечатлен.

— Изкопаването на няколко дупки днес ми повдигна настроението. — Той напълни чашата и й я подаде. — Salutе!

— Както ти казах, и аз покопах тук-там и поизрових нещичко. Домашната прислуга е много информирана. Научих, че Дон е идвал тук редовно, без да се обади предварително. Никога не е бил сам, но рядко е идвал с Джина.

— Аха, любовно гнезденце, значи.

— Очевидно. Името на любовницата е синьорина Чезо. Млада, руса, празноглава и обича да закусва в леглото. През последните няколко години е била честа гостенка. Дон е настоявал прислужниците да държат в тайна тези посещения. И тъй като никой не е обичал особено Джина, те просто са си пазили работата и заплатата и затова са мълчали. Е, разбира се, че не биха били толкова дискретни, ако не бяха парите.

— Разбира се. Казаха ли ти за другите посетители?

— Да. Баща ми, но ние вече се бяхме досетили, и една жена, с която той е идвал веднъж, но не е Рене. Крис.

Тайлър се намръщи над виното си.

— Виж това не успях да науча в лозята.

— Естествено, по-лесно е да се научи от прислугата. Но това не са пресни новини. Очевидно е използвал моя апартамент, когато му е било необходимо. Защо да не е използвал и замъка.

— Не искам да изразявам съжаление, но наистина съжалявам.

— Няма нужда. Аз също съжалявам. Важното е, че мама успя да си намери мъж, който да я прави щастлива. Мъж, на когото да вярва. На когото всички можем да се доверим. Казвам това, въпреки че знам, че той е работил за Джери де Морни от „Льо Кьор“ и че Джери също е идвал тук.

Тайлър кимна.

И аз стигнах до същото заключение. Работниците ми дадоха описание, но то не беше особено ясно. Очевидно те обръщат повече внимание на жените, а не на мъжете в костюми. Връзва се, нали?

— Дали? — Неспокойна, Софи стана с чашата с вино в ръка. — Джери мразеше баща ми. Това е цивилизованият израз на отвращението, както винаги съм смятала.

— Защо?

— Ти наистина стоиш далеч от клюките. Преди няколко години баща ми имаше любовна връзка с жената на Джери. Те я пазиха в тайна, но може ли нещо да остане в тайна? Тя напусна Джери, или по-точно той я изгони. Парчето от тортата се сервира в зависимост от това кой я реже. Джери и баща ми бяха доста близки преди това, но след този случай отношенията им охладняха. Все пак под леда бяха останали въглени, което открих преди две години, когато Джери налетя да ме сваля.

— Той те е свалял?

— Ясно и откровено. Но не ме заинтересува и нищо не излезе. Беше изненадан от отказа ми и каза доста неприятни неща за баща ми, за мен и за семейството.

— По дяволите, Софи, защо не си ми казала?

— Защото още на следващия ден дойде да ми се извини. Каза, че е бил много разстроен от развода, че се е чувствал ужасно, срамувал се и си го бил изкарал на мен, но всъщност вече осъзнал, че бракът му е приключил още преди цялата тази история. И тъй нататък, и тъй нататък. Звучеше разумно, можех да го разбера. Каза само верни неща и повече не се върнах към този въпрос.

— А какво мислиш сега?

— Сега виждам как е построен един много хитър малък триъгълник. Баща ми, Крис и Джери. Кой кого е използвал не мога да кажа, но мисля, че Джери е замесен или поне знае за подмяната на виното, дори за отровата. Всичко това е било от полза за „Льо Кьор“, разбира се. Да бъде дискредитирана фирма „Джиамбели“, да стане публичен скандал, да започнат вътрешни неразбории. Сложи и Крис в кюпа и той има върху бюрото си моите планове, моята кампания, моята работа, преди да съм успяла да ги претворя в действие. Корпоративен саботаж, шпионаж, това са често срещани неща в бизнеса.

— Но убийството не е.

— Не. Точно това прави нещата лични. Той може да е убил баща ми. По-лесно мога да си представя Джери с пистолет в ръката, отколкото Донато. Все пак има голяма разлика между вътрешнофирмения шпионаж и хладнокръвното убийство. Но…

— Но?

— Скритите знаци — рече с вдигане на рамене Софи. Като се замисля за нещата, които изрече, когато загуби контрол, и още повече, как ги каза. Беше си изтървал нервите и беше готов да направи нещо лудо, непозволено. След дванадесет часа дойде кротък, с извинения, възвърнал си самообладанието и ми донесе рози. И все пак ме използва. Бих казала, че първата му изява е била истинското му лице, а втората маска. Но не го казвам. Защото съм свикнала мъжете да ме използват. — Тъгата и недоволството се измъкнаха отново на повърхността, преди да успее да ги потисне. — Е, аз също ги използвам, когато ми е удобно, за да получа, каквото искам.

— Защо? Ти си достатъчно умна, за да се възползваш от способността си. Ако някой ти позволява да се възползваш от него, то си е негов проблем.

— Добре. Много ме успокои. — Тя се разсмя и отпи от виното. — Беше наистина неочаквано, още повече изречено от човек, върху когото използвах женския си чар.

— Това не ме засяга вече. — Тайлър кръстоса крака, знаейки, че тя се опитва да го озадачи. Чудесно, помисли си. Нека да прави каквото й е приятно. — Между другото, момчето, което ми даде описанието на Де Морни, каза, че той е прекарал известно време в избата. Имал е достъп до линията за бутилиране. Заедно с Донато.

— А! — Сега вече става наистина страшно, помисли си Софи. — Значи триъгълникът се трансформира в квадрат. Джери е свързан с Дон, Дон с баща ми. Двамата от своя страна с Крис. Доста подредено.

— Какво смяташ да направиш?

— Ще уведомя полицията, както тук, така и в Америка. И искам да говоря с Дейвид. Той сигурно знае повече за работата на Джери в „Льо Кьор“. — Софи си взе една ягода от подноса и бавно отхапа от нея. — Утре ще отида във Венеция. Съгласих се да дам няколко интервюта, с което ще сритам Дон в топките. Ще обявя, че е бил непочтен със семейството и е предал верните работници и клиенти на „Джиамбели“. Ще покажа на света нашето смайване, мъка и съжаление, както и непоколебимото ни желание да помогнем на властите с надежда, че той скоро да бъде намерен от правосъдието, ще изразя и нашето съчувствие към невинната му бременна съпруга, малките му деца и скърбящата му майка.

Тя посегна към бутилката и напълни отново чашата си. Погледна го косо и след кратко мълчание подхвърли:

— Сигурно си мислиш, че е грубо, хладнокръвно и малко гадничко.

— Не. Мисля си, че ти е тежко. Поела си отговорността да изречеш всички тези неща и да държиш главата си изправена, докато го правиш. Имаш гръбнака на баба си. Софи.

— Отново ме изненадваш, но graziе. Трябва да се справя с Джина и леля ми. Ако искат подкрепата от страна на семейството — емоционална и което е по-важното, финансова, — ще трябва да се придържат към нашата линия на поведение пред обществото.

— Кога тръгваме?

— Нямам нужда от теб.

— Не ставай глупава, не ти прилича. Макмилън е толкова замесен в тази работа, колкото и виновен. Ще бъде по-добре, ако пред пресата се появим двамата. Нали говорим за ценности — семейство, фирма, партньорство. Солидарност.

— Значи в седем. — Софи отново седна. — Ще напиша изявлението, както и някои евентуални твои отговори. Ще ги прегледаш, докато пътуваме, така че да ти бъдат достатъчно пресни, когато ти задават въпроси.

— Чудесно. Но нека това да бъде единствената област, където ти ще ми подсказваш какво да казвам.

— Трудно ми е да се съпротивлявам на мълчаливия ти характер, но ще се опитам.

Тайлър намаза една препечена филийка с пастет и й я подаде.

— Е, да сменим за малко темата. Какво мислиш за майка си и Дейвид?

— Мисля, че е страхотно!

— Наистина?

— Да. Ти не си ли съгласен?

— По принцип да. Но смятам, че за теб беше прибързано и неочаквано. Трябваше да изчакат с обявяването на годежа си.

— Е, при тези обстоятелства, сигурно имам право да не го приемам. Но това е завой, ново развитие на нещата, което ми доставя радост. Чувствам се добре. Щастлива съм за мама. И за двамата. Той ще бъде добър с нея, тя също. А децата… Тя винаги е искала да има много деца. Е, сега ще ги получи. Макар че вече са наполовина пораснали.

— И аз бях наполовина пораснал, когато Пилар съумя да ми стане повече майка, отколкото моята собствена.

Раменете й, напрегнати и стегнати при последния му въпрос, се поотпуснаха.

— Тя е прекалено млада, за да ти бъде майка.

— И аз й казвах същото. А тя ми отговаряше, че не става дума за възраст, а за отношение.

— Тя те обича. Много.

— Чувствата ни са взаимни. Защо се смееш?

— Не знам. Предполагам, защото бях малко скапана днес, по една или друга причина. И не очаквах да завърша деня, като си седим тук с теб и се разтоварваме от напрежението в романтична обстановка. Чувствам се по-добре, след като ти казах всичко. След като изрекох всички тези ужасни и гадни неща на глас. Изринах мръсотията от оборите — добави Софи и отпи от виното. — Хайде да говорим за нещо по-приятно.

— Вече има доста общи неща помежду ни, за които можем да говорим.

— Вярно. И съм впечатлена, че вместо да водим този разговор вътре и ти да си качил краката си върху масата, седим тук. Вино, свещи, дори музика. — Софи се облегна назад и погледна небето. — Звезди. Приятно ми е да знам, че оценяваш тази атмосфера и дори предпочиташ приятелския разговор пред бизнеса.

— Така е. Но всъщност истинската причина да седнем тук беше, че исках да те прелъстя в приятна обстановка.

Софи едва не се задави с виното.

— Да ме прелъстиш ли? И коя подред е тази точка от твоя дневен ред?

— Току-що излезе на дневен ред. — Тайлър прокара ръка по бедрото й, чувствайки колко е стегнато. — Харесва ми тази рокля.

— Благодаря. Честно да ти призная, облякох я, за да те измъчвам.

— Можеш да бъдеш доволна. Успя. — Очите му срещнаха нейните. — Действа ми като червено на бик.

Тя отново взе бутилката и напълни неговата чаша. Когато ставаше дума за сексуални схватки и престрелки, Софи се смяташе за опитен боец.

— Нали вече се договорихме, че тази част от нашите взаимоотношения приключи?

— Нищо подобно не сме се договаряли. Ти беше раздразнена от нещо и аз не ти възразих.

— Раздразнена ли? — Софи потопи пръст във виното и бавно го облиза. — Не съм била раздразнена.

— Напротив. Беше през цялото време. Винаги си била изчадие. Истинско малко и много секси изчадие. Което напоследък преживя няколко наистина тежки и бурни момента.

Софи почувства как по гръбнака й преминават тръпки при тези думи.

— Не търся твоето съчувствие, Макмилън, нито одобрението ти.

— Знам. — Усмивката му, съвсем премерена и преднамерена, проблесна на светлината на свещите. — Ти търсиш само раздразнението.

Тя наистина почувства раздразнение, което прибави масло в огъня на гнева й.

— Нека ти кажа нещо. Ако това е твоята представа за прелъстяване, просто се чудя дали изобщо някога си свалял гаджета.

— Има известна разлика между мен и мъжете, които познаваш и с които си свикнала. — Краката му бяха изпружени, а гласът ленив. — Аз не правя сметки. Не мисля за теб като за поредната резка върху ботуша си, нито като за трофей в леглото.

— О, да бе, Тайлър Макмилън! Моралистът, умникът, най-умният от всички.

Той отново се ухили, но този път усмивката му беше изпълнена с искрено веселие.

— Мислиш, че ме предизвикваш ли? Просто използваш гнева си като защита. Това е твоят механизъм на действие. Не бих се поколебал да ти вляза в тона и да ти отговоря, но нямам настроение за битка. Искам да правя любов с теб, като започна още от тук, по целия път нагоре по стълбите и до голямото прекрасно легло в твоята стая.

— Когато те поискам в леглото си, ще ти кажа.

— Разбира се, сигурен съм. — Той стана и като я хвана за раменете, я изправи на крака. — Ти наистина си падаш по мен, нали?

— Какво, да си падам ли? — Устата й остана полуотворена, сякаш не можеше да я затвори. — Моля? Сега наистина ще паднеш и ще бъдеш изненадан.

— Направо си луда по мен. — Тайлър я прегърна и се засмя, когато тя се опита да го отблъсне. — Видях те днес, и не един път, докато стоеше до прозореца, за да ме търсиш с поглед.

— Не знам за какво говориш. Мога да си гледам през прозореца, когато си искам и колкото пъти искам.

— Да, но ти стоеше там, за да гледаш мен — продължи той и я притисна към себе си. — Така както и аз те търсих. Искаше ме. — Плъзна устните си по шията й. — Както аз те исках. Дори повече. — Езикът му близна бузата й, защото тя отметна глава назад. — Но помежду ни има нещо много повече от сексуално желание.

— Няма нищо… — успя да прошепне Софи, когато ръцете му обхванаха главата й и тя простена под устните му, покрили нейните.

— Ако беше само това, ако беше само желанието, нямаше да си толкова уплашена.

— Не ме е страх от нищо.

— И няма защо. Аз няма да те нараня.

Тя разтърси глава, но устните му намериха отново нейните. Сега бяха нежни и сладостно чувствени. Не, помисли си Софи, докато тялото й омекваше в ръцете му. Той наистина никога нямаше да я нарани. Но тя беше готова да го направи.

— Тай! — Започна отново да го блъска и накрая се вкопчи в ризата му. Липсваше й това, тази топлина, която се излъчваше от него. Липсваше й това объркано усещане между риска и сигурността. — Това е грешка.

— Не ми изглежда така. Знаеш ли какво си мисля? — Той я вдигна на ръце. — Мисля, че е глупаво да спорим, особено когато и двамата знаем, че съм прав.

— Престани! Няма да ме носиш до къщата! Прислугата ще говори за това седмици наред!

— Сигурен съм, че вече са се обзаложили как ще завърши тази вечеря. Хайде да не ги разочароваме. — Той отвори вратата с лакът. — А ако не искаш да се говори за това какво правиш, не би трябвало да имаш прислуга. Когато си отидем вкъщи, смятам да те взема да живееш при мен. Ще бъдем само двамата и никой няма да знае какво правим.

— Когато отидем… Къде да отида с теб? Ти си си загубил ума! Пусни ме, Тай! Не искам да ме носиш по стълбите като героиня от някакво блудкаво любовно романче!

— Не ти ли харесва? Е, тогава ще го направим така. — Той с един замах я преметна през рамото си. — По-добре ли е?

— Не е никак смешно!

— Бейби! — Тай я потупа по дупето. — От тук започваме. Между другото, в моята къща има достатъчно място.. Три спални с празни гардероби. Би трябвало да стигнат за дрехите ти.

— Няма да се местя при теб!

— Ще се преместиш и още как! — Той влезе в спалнята и с крак затвори вратата зад тях.

Трябваше да възнагради прислугата. Не бе видял никого, докато се качваха нагоре. Не бе забелязал никой да наднича зад ъглите. Беше показал на Софи точно какво смята да прави. Тя не бе ритала, нито беше крещяла. Значи всичко беше наред, помисли си, докато палеше свещите, вървейки през стаята с нея на рамото.

— Тайлър, мога да ти препоръчам един добър психиатър. Няма нищо срамно да потърсиш помощ заради умствената си нестабилност.

— Всичко ми е наред със стабилността. Ей на, Господ ми е свидетел, че не съм си изгубил ума от момента, в който се забърках с теб. Можем да си уредим среща заедно при психоаналитик, след като се пренесеш при мен.

— Няма да се местя!

— Ще се местиш. — Той я пусна и когато тя стъпи на краката си, я погледна право в очите. — Защото аз така искам.

— Не давам пет пари за онова, което ти искаш…

— Защото — продължи той, като сложи пръсти на устните й — съм луд по теб, така както и ти по мен. Е, ще спреш ли да говориш? Време е, Софи, да започнем да действаме, вместо да се разправяме.

— Съжалявам, — Гласът й трепереше. — Не искам.

— И аз съжалявам, че не искаш. Защото това е начинът. Погледни ме. — Той взе лицето й в ръце. — Не съм го търсил, нито преследвал. Но то е било вътре в мен през цялото време. Нека да видим докъде ще ни доведе. — Сведе устни към нейните, — Нас двамата.

Да, това беше той, помисли си Софи. Точно той. Точно него искаше тя. Искаше да му вярва, да повярва на всички нежни и горещи чувства, които изпълваха душата й. Да обича някого и да му вярва. Да бъде способна на това. Да го заслужи.

Искаше да вярва.

Да бъде обичана от един честен мъж. От някой, който спазва обещанията си. Който ще бъде загрижен за нея, дори тя да не го заслужава. Когото ще го е грижа за нея, ще мисли и ще се тревожи.

Това беше мечта. Мираж. Чудо. Софи искаше да вярва в чудесата. Устните му бяха горещи и твърди, и събуждаха в нея желание. Това силно и неустоимо чувство за притежание й действаше като облекчение. Можеше да го разбере и можеше да му повярва. А също така, мислеше си Софи, докато обгръщаше с ръце раменете му, можеше и да му го даде.

Остави се да я сложи на леглото.

Той изчака жарта в нея да се разгори. Този път не трябваше да има грешка в това, което ставаше помежду им. Защото всъщност онова, което ставаше, беше акт на любов. Безразсъден, сладостен и прекрасен. Тайлър сплете пръсти с нейните, като удължи целувката си и почувства отговора на нейните устни.

Трябваше да стане тук, в голямото старо легло на замъка, където всичко беше започнало преди век. С едно ново начало, ново обещание. Нова мечта. Докато гледаше към Софи, Тайлър го почувства с цялото си сърце.

— Време е за цъфтеж — прошепна той. — За нашия цъфтеж.

— Фермерът си е фермер. Където и да е — отвърна с усмивка Софи, докато разкопчаваше ризата му. Но ръцете й трепереха, затова той ги взе и притисна към устните си.

— Нашият — повтори Тайлър.

Съблече я бавно, като наблюдаваше как светлината на свещите играе върху тялото й, слушаше я как диша накъсано и преглъща с мъка, когато я докосва. Знаеше ли тя, че бариерите помежду им вече са паднали? Той го знаеше. Защото ги бе усетил как падат, докато тя се съпротивляваше, И знаеше кой е точният момент, когато тялото й се бе подчинило на сърцето й.

Те се гмурнаха в леглото като в басейн. Софи се остави на ласките на тези твърди длани, на тази ненаситна уста, която я целуваше навсякъде.

Посегна към него и получи отговора. Простото осъзнаване, че е желана, премина през нея като виното през кръвта й.

Докато притискаше устните си към сърцето му, й се прииска да заплаче.

Никоя друга, помисли си Тайлър, докато я обладаваше. Никоя друга не беше отговорила на любовта му като нея. Почувства надигането й под себе си и прегръдката за добре дошъл. Чуваше накъсани думички и стонове от устните й. И знаеше, че и тя чувства същото, което и той.

Едно чисто, съвършено и абсолютно сливане. Още веднъж сплете ръце с нейните.

— Вземи ме отново, Софи. — Тялото му трепереше. Едва се сдържаше, докато влизаше в нея. — Вземи ме. Обичам те.

Дишането й почти спря, докато през тялото й преминаваха вълни, разкъсвайки сърцето й. Страх и радост, щастие и съмнение.

— Тай, моля те, недей.

Той затвори устните й с целувка. Беше прекрасно.

— Обичам те. Вземи ме. — Гледаше я право в очите и виждаше сълзите, които се стичаха бавно и тихо по бузите й. — Кажи ми го.

— Тай. — Сърцето й сякаш беше спряло. После пръсти, те й стиснаха неговите. — Тай — повтори тя, — ti amo[1].

Той посрещна дъха й.

— Кажи го пак. — Прекара пръсти по гръбнака й — На италиански.

Тя поклати глава. Това беше единственият знак, че го е чула, но задържа лицето си притиснато до сърцето му.

— Харесва ми как звучи. Искам да го чуя отново.

— Тай…

— Няма смисъл да отричаш. — Той продължи нежната си ласка, а гласът му беше ясен и спокоен. — Не можеш да избягаш.

— Хората казват какво ли не, когато са обхванати от страстта. — Тя отново се опита да го отблъсне и почти успя да се измъкне от леглото.

— Обхванати от страст ли? Откога си започнала да употребяваш подобни клишета? Нещо си се объркала. — С едно-единствено движение Тайлър я привлече отново до себе си. — Кажи го. Вторият път не е толкова страшно. Повярвай ми.

— Слушай… — Тя посегна към завивките. За пръв път се сети, че голотата я прави безпомощна и податлива. — Каквото и да съм чувствала в момента, това не значи, че… Господи! Мразя, когато ме гледаш така! Забавно любопитство! Дразни ме! Ядосва ме!

— Искаш да сменим темата на разговор ли? Няма да се боря с теб, Софи. Не и за това. Само ми го кажи още веднъж.

— Нима не разбираш? — Тя сви ръцете си в юмручета. — Знам на какво съм способна. Знам всичките си силни и слаби страни. И в момента съм разбита.

— Не, не си. Няма да позволя подобно нещо.

— Ти ме подценяваш, Макмилън. — Софи прекара ръка по косата си.

— Ти се подценяваш.

Точно така беше, осъзна тя, като бавно свали ръката си. Тази негова абсолютна увереност в нея, повече отколкото тя самата я имаше, я оставяше безсилна.

— Никой не ми е казвал това досега. Ти си първият. Може би това е причината да съм…

Нервите му бяха опънати до крайност, но той я потупа приятелски по глезена.

— Спокойно. Няма нищо страшно.

— Това е нещо друго, разбираш ли? Ти ме пришпорваш. Буташ ме напред. Никой не го е правил досега.

— Никой от онези, които си обичала? Значи си била ограбена, Софи. Държали са те запъната, затворена. Като конче или пиленце.

Тя присви очи. Неговите бяха спокойни като синьо езеро. Може би малко закачливи, но съвсем малко. Не, осъзна тя, в тях нямаше веселост, нито насмешка. Имаше напрежение и стръв. Но той все още очакваше да му даде онова, което искаше.

— Ти не си първият мъж, с когото съм била — избълва накрая Софи.

— Престани да правиш ревизии и рекапитулации. — Той се наведе и хвана брадичката й с ръка. Лицето й бе започнало да се изопва от напрежение. Това му хареса. — Има обаче нещо друго за уточняване. Може да не съм първият, но смятам да съм последният.

И това беше най-правилното решение, премина като светкавица през ума на Софи.

— Добре, Тай. Никога не съм го казвала на друг мъж. Никога, защото не е било от особена важност. Не съм била толкова обвързана, че да го кажа. Може би няма да ти направя голяма услуга, като го кажа на теб, но ще трябва да се справиш с това. Обичам те.

— Ето, видя ли, че не боли. — Той прекара ръце по раменете й, докато през тялото му премина вълна на успокоение. — Но не го каза на италиански. На италиански звучи много по-истински.

— Идиот такъв! Ti amo!

Тя се разсмя и го прегърна.

Бележки

[1] Обичам те (ит.) — Б.пр.