Нора Робъртс
Отрова (27)

26.

Лейтенант Де Марко прекара ръка по мустаците си.

— Много ви благодаря, че дойдохте, синьорина. Информацията, която вие и Ла Синьора ми дадохте, е много интересна. Ще я разуча подробно.

— Само това ли смятате да направите? Да я разучите подробно? Аз ви казвам, че братовчед ми е използвал нашия замък за срещи с любовницата си, за заговори с нашия конкурент и с една от нашите служителки, която ви назовах по име.

— Но нищо от това не е доказано. — Де Марко разпери ръце. — Интересно, бих казал дори много подозрително, затова ще го разгледам най-подробно. Обаче срещите са били нелегални, тайни, така че работниците и служителите в замъка и избата едва ли ще могат да ги потвърдят.

— Те няма да сбъркат идентичността на Джеръми де Морни, нито принадлежността му към „Льо Кьор“ — Тайлър хвана предупредително ръката на Софи, преди тя да избухне. Защото ако не се заблуждаваше, беше готова всеки момент да грабне стола си и да го запрати по лейтенанта. — Откъдето следва, че Де Морни е свързан със саботажа, който е причина за смъртта на няколко души. Вероятно и други хора от фирма „Льо Кьор“ са замесени или поне знаят за това.

Тъй като не можеше да помръдне, защото ръката на Тайлър я държеше здраво, Софи сви свободната си ръка в юмрук.

— Джери е племенник на настоящия президент на „Льо Кьор“. Той е амбициозен и интелигентен мъж, имаше с баща ми лични сметки за уреждане. Може би и с цялото ми семейство. Всеки загубен клиент или пазар на „Джиамбели“ се оказа чиста печалба в джоба на „Льо Кьор“. Като член на семейството това е печалба и за Джери, а също така и лично удовлетворение заради неприятностите, в които се оказахме забъркани.

Де Марко я изслуша любезно.

— Аз нямам съмнение, че когато тази информация бъде представена на съответните власти, те ще се заинтересуват от Джеръми де Морни. Но тъй като той е американски гражданин, с местожителство Ню Йорк, аз не съм в състояние да направя нищо. Моята основна задача в момента е да открия Донато Джиамбели.

— Който успява да се крие от вас вече цяла седмица — натърти Софи.

— Открихме кой му прави компания едва вчера. От кредитната карта на синьорина Чезо има направени няколко доста значителни плащания. Всеки момент очаквам нова информация.

— Разбира се, че ще използва нейната кредитна карта — отговори нетърпеливо Софи. — Той може да е идиот, но не е глупак. Със сигурност е достатъчно умен да покрие следите си и да напусне Италия по най-бързия и най-лесния начин. През границата с Швейцария, предполагам. Свързал се е с Джери от областта Комо. Швейцарската граница е на няколко минути път. Тамошните митничари едва ли проверяват паспорта на всеки турист.

— Очаквахме подобно действие и се погрижихме швейцарските власти да ни съдействат. Въпрос на време.

— Времето е много ценно. Семейството ми страда — лично, финансово и емоционално, вече месеци наред. Докато Донато не бъде заловен и разпитан, докато нямаме отговорите и сигурността, че не се подготвя нов саботаж, не можем да спрем. Баща ми също е забъркан във всичко това, до каква степен все още не знам. Можете ли да разберете чувствата ми?

— Да, мисля че ви разбирам, синьорина.

— Баща ми е мъртъв. Искам да знам кой го е убил и защо. Ако трябва ще преследвам сама Дон, ако трябва, ще се изправя лично срещу Джери де Морни и срещу цялата организация на фирма „Льо Кьор“, но ще получа отговорите. Повярвайте ми, ще го направя.

— Вие сте разстроена.

— Напротив, съвсем спокойна съм. — Тя се изправи. — И искам резултатите.

Той вдигна пръст, когато телефонът иззвъня. Изражението му се промени леко, докато слушаше информацията по телефона. Накрая остави слушалката и скръсти ръце.

— Ето, имате вашите резултати. Швейцарската полиция току-що е задържала братовчед ви.

Беше си направо представление да я наблюдава в действие. Тайлър не промълви нито дума, а и не беше сигурен дали би могъл, дори да беше опитал. Тя притисна Де Марко с изисквания, въпроси, догадки, записвайки всичко в бележника си.

Когато излязоха от кабинета на лейтенанта, Тайлър трябваше да ускори крачка, за да върви в едно и също темпо с нея. Движеше се като ракета с мобилния телефон, залепен за ухото й.

Не можа да разбере и половината от онова, което казваше. Говореше на италиански, сетне преминаваше на френски и пак обратно на италиански, като тук-там даваше къси нареждания на английски. Проправяше си път между туристите по тесните улички, пресичаше красивите мостчета, без да забелязва хората и прелестите на града. И не спря да говори, не спря да върви, дори когато трябваше да задържи малкия телефон между ухото и рамото си, за да извади бележника си и да запише нещо.

Преминаваше покрай витрините, без да ги забележи. Тайлър си помисли, че щом мина покрай магазина на „Армани“, без да забави ход и да обърне очи, значи нищо на света не беше в състояние да я спре.

На пристанището Софи скочи в едно водно такси и той долови думата летище в бързата й италианска реч. Слава Богу, че паспортът беше в джоба му, иначе щеше да й диша пушилката.

Тя дори не седна, а се облегна на перилото зад кормчията и продължи да говори по мобифона. Удивен, той се настани в задната част на лодката и започна да я наблюдава с умиление и наслада. Вятърът развяваше късата й коса, слънцето се отразяваше в тъмните стъкла на очилата й. Венеция се оглеждаше в канала зад гърба й и гледката бе невероятна. Старинен, екзотичен град зад гърба на една съвременна делова жена.

Беше луд по нея. Това го смайваше. Но си беше самата истина.

Тайлър скръсти ръце, отметна глава и се остави на удоволствието последният морски бриз на този прекрасен град да гали лицето му. Ако наистина познаваше жена, а той смяташе, че я познава, вече знаеше, че щяха да прекарат известно време в Алпите.

— Тайлър! — Той се обърна, когато тя сложи ръка на рамото му. — Колко пари имаш? В брой?

— В себе си ли? Не знам точно. Няколкостотин хиляди италиански лири и може би стотина долара.

— Добре. — Софи тръгна да слиза, въпреки че лодката все още не бе окончателно спряла. — Плати на лодкаря.

— Слушам, мадам.

Тя измина пътя до летището по същия начин, по който премина по улиците на Венеция. По нейно нареждане, когато пристигнаха, самолетът на фирмата вече чакаше, зареден и готов да излети. По-малко от час след като научи, че братовчед й е в ареста, Софи вече беше на път. Тя остави телефона, затвори очи и си пое дъх.

— Софи?

— Сhе? Извинявай, какво?

— Май срита доста задници.

Тя отвори очи и се усмихна леко.

— Прав си.

 

 

Хванаха го в малък курорт, разположен близо до австрийската граница, сред планините на север от Чур. Мислеше да премине границата с Австрия или може би с Лихтенщайн. Целта му беше да остави колкото се може повече страни между себе си и Италия.

Но докато гледаше на север, Донато пропусна да обърне внимание на собствената си среда. Забрави да подсигури гърба си. Любовницата му не беше чак толкова глупава, колкото той си мислеше, нито толкова вярна. Тя видя новините по телевизията, докато той се къпеше във ваната, и намери парите му в портфейла и в куфарчето.

Взе парите, резервира си полет и се обади анонимно в полицията. И когато, вече доста по-богата, летеше към френската Ривиера, бързата швейцарска полиция влезе в стаята на Донато и го извади по бели гащи от леглото.

Сега той седеше в една килия, оплакваше съдбата си и ругаеше всички жени по света, виновни за положението му.

Нямаше пари да си наеме адвокат, а се нуждаеше от такъв, за да отложи екстрадирането в Италия, за колкото е възможно по-дълго време. За да успее да си събере мислите и да реши как да постъпи.

Би могъл да се остави на милостта на Ла Синьора. Би могъл да избяга в Източна Европа. Би могъл да убеди властите, че не е направил друго, освен да напусне семейството си и да избяга заедно с любовницата си.

И би могъл да изгние в затвора до края на живота си. Тези мисли се въртяха в главата му безкрайно, но шум от стъпки привлече вниманието му. Един от пазачите идваше от другата страна на решетките и му съобщи, че има посетител. Донато се разтрепери, но се изправи на крака. Швейцарците бяха оставили дрехите, но му бяха отнели всички допълнения. Вратовръзката, връзките на обувките, колана на панталона, всичко. Да не би случай, но да вземе да се обеси. Те за какъв го вземаха!

Оправи косата си с ръце и се упъти към стаята за свиждания. Не го интересуваше кой е дошъл да го види, нито кой ще го изслуша.

Когато видя Софи от другата страна на стъклената стена, настроението му се повиши. Ето, това бе семейството, помисли си Донато. Кръвта вода не става.

— Софи! Сrazi а Dio! — Той се свлече на стола и грабна телефонната слушалка.

Тя го остави да се оплаква, да се оправдава, да изкаже страховете си, паниката, молбите, отричането, объркването, оправданията. И колкото повече той говореше, толкова по-непробиваема ставаше обвивката около сърцето й.

— Stai zitto^[1].

При тази кратка заповед Донато веднага млъкна. Вече беше забелязал колко много прилича на баба си и колко студено и безмилостно е изражението на лицето й.

— Не ме интересуват извиненията ти, Донато. Не съм дошла тук, за да слушам жалките ти твърдения, че всичко е плод на ужасна грешка. Не ме моли за помощ. Дойдох да ти задам няколко въпроса и трябва да ми отговориш. След това ще реша какво да направя. Ясно ли ти е?

— Софи, трябва да чуеш…

— Не, не искам да слушам. Не съм длъжна да правя каквото и да е. Мога да стана и да си отида. Веднага. Ти обаче не можеш. Ти ли уби баща ми?

— Не! In nome di Dio!^[2] Не съм аз! Не може да мислиш така!

— Като имам предвид обстоятелствата, може и да мисля. Крал си от семейството.

Той започна неубедително да отрича, но Софи прочете отговора в очите му, затова стана и остави слушалката. Паникьосан, Донато долепи ръка на стъклото и заблъска по него. Когато пазачите скочиха, тя им махна със спокойно движение и отново вдигна телефонната слушалка.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Да. Да, откраднах. Беше грешка, бях глупак. Джина, тя ме побъркваше. Искаше все повече и повече. Повече бебета, повече пари, всичко повече. Взех парите. Мислех си, какво значение има. Моля те, Софи, сага, няма да им позволиш да ме затворят заради един пари, нали?

— Помисли си отново. Бих могла да го направя. Баба ми би го сторила. Но не са само крадените пари. Ти си отровил виното. Убил си стария, невинен човек, синьор Баптиста. Заради парите ли, Дон? Колко струваше той за теб?

— Беше грешка, нещастен случай! Кълна се! Трябваше само да се разболее малко. Защото той знаеше. Той видя… Направих грешка. — Донато прекара ръка през лицето си.

— Какво знаеше той, Донато? Какво видя?

— В избата. Видя моята любовница. Не одобряваше поведението ми и може би щеше да каже на ziа Тереза.

— Ако продължаваш да ме правиш на глупачка, ще си отида и ще те оставя на плъховете. Повярвай ми. Сега искам да чуя истината. Цялата.

— Беше грешка. Кълна се! Вслушах се в лоши съвети. Бях объркан, заблуден. — Той дръпна отворената яка на ризата си. Гърлото му беше пресъхнало, давеше се. — Щяха да ми платят, а аз имах нужда от пари. Ако фирмата имаше неприятности, ако в пресата излезеха съобщения, съмнения, подозрения, щяха да ми платят повече. Баптиста видя… Видя хората, с които говорих. Софи, моля те. Бях ядосан, много ядосан. Работих толкова усърдно, през целия си живот. Ла Синьора никога не ме е ценила достатъчно. Един мъж все пак има някаква гордост. Исках тя да ме оцени.

— И затова уби невинния човек? Реши, че като атакуваш репутацията на Ла Синьора, ще получиш награда?

— Първо, това беше нещастен случай. И второ, не нейната репутация, а репутацията на фирмата…

— Което е едно и също. Нима не знаеш това?

— Мислех си, че ако има неприятности, аз ще успея да се справя с тях и тя ще оцени моите усилия и работа.

— И така щеше да бъдеш възнаграден и от двете страни — довърши Софи с презрение. — Но със синьор Баптиста не се получи. Той не се разболя, а взе, че умря. И те го погребаха, смятайки, че сърцето му не е издържало. Колко жалко за теб, колко неприятно. И сетне изведнъж Ла Синьора обяви, че прави реорганизация.

— Да. Точно така. Но не ме възнагради за всичките ми години работа! Не. — Искрено възмутен, той удари с юмрук по бюрото. — Тя повика един непознат, чужд човек, позволи на една американка да дойде тук и да ми задава въпроси.

— И затова уби и Маргарет и организира покушението срещу Дейвид.

— Не! Не! Смъртта на Маргарет беше нещастен случай. Аз бях объркан. Тя започна да рови из сметките, във фактурите. Трябваше да я отдалеча, нуждаех се само от малко време. Трябваше да я забавя. Как бих могъл да знам, че ще изпие цялата бутилка вино? Една чаша, две, те само щяха да я разболеят.

— Значи кой й е крив, че се е разровила в мръсотията! Било е много рисковано от нейна страна! Ти си отровил виното и си й подарил бутилка от него, но то е можело да излезе на пазара. Рискувал си живота на хората!

— Нямах избор, никакъв. Трябва да ми вярваш.

— Баща ми знаеше ли? За виното? За отровата?

— Не! Не! За Тони бизнесът беше само играчка. Той не знаеше за тайните сметки, защото никога нямаше време да ги провери. Дори не познаваше Баптиста, защото никога не бе ходил в лозята и не се бе срещал с никого от работниците. Това не беше неговият живот. Софи, това беше моят живот.

Софи седна. О, Господи, какво облекчение! Баща й може и да беше мошеник, слаб човек, мръсник и женкар. Доста тъжни определения и не особено положителни качества за един съпруг и баща. Но поне не беше убиец. Не беше участвал в убийствата, нито в саботажа. Това й доставяше известно утешение.

— Ти си довел Де Морни в замъка и във винарната. Взел си пари от него, нали? Той ти е платил, за да предадеш собствената си кръв.

— Изслушай ме, Софи! — Гласът му се снижи почти до шепот. — Стой далеч от Де Морни. Той е опасен човек. Трябва да ми вярваш. Каквото и да съм направил, трябва да знаеш, че не съм искал да ви нараня. Той няма да се спре пред нищо.

— И пред убийство ли? Той ли уби баща ми?

— Не знам. Кълна се в живота си, Софи! Наистина не знам. Но съм сигурен, че иска да съсипе нашето семейство. И ме използва за това. Чуй ме — повтори той, като отново сложи ръка на стъклото. — Взех парите, откраднах ги. Направих каквото той ми каза с виното. Бях заблуден. Сега той ще ме окачи на въжето. Моля те да ми помогнеш. И те съветвам да стоиш далеч от него. Когато научих, че Кътър е открил всичко, избягах. Просто избягах, Софи. Кълна ти се, ей Богу! Кълна се в децата си! Казаха, че съм наел някой да го застреля и съм откраднал документите. Че защо да го правя? Нямаше смисъл. Всичко вече беше свършило. Кътър беше открил всичко и беше уведомил Ла Синьора.

Възелът от лъжи и истини трябваше да се разплете. За това трябваше здрава и хладнокръвна ръка, помисли си Софи. Дори сега, след като знаеше всичко, част от нея искаше да помогне на бедния Донато. Но нямаше право. Не можеше да си го позволи.

— Ти искаш моята помощ, Дон. Кажи ми всичко, което знаеш за Джери де Морни. Всичко. Ако съм доволна, ще се погрижа за защитата ти, а също децата ти да бъдат в безопасност.

 

 

Когато Софи излезе, Тайлър видя, че е изтощена. Някак си повехнала, изсъхнала, без жизнени сокове. Преди да заговори, тя протегна ръката си към него.

— Не ме питай. Все още недей. Трябва да организирам пресконференция по време на полета, така че ще ти кажа всичко наведнъж.

— Добре. Нека да опитаме тогава с това. — Той я притегли и прегърна.

— Благодаря ти. Ще можеш ли да минеш без нещата, които си оставил в замъка, за няколко дни? Ще се разпоредя да ги опаковат и изпратят в Америка. Трябва да се връщаме у дома. Трябва, Тай. Необходимо е.

— Това е най-хубавата новина, която чувам от няколко дни насам — отвърна Тайлър и я целуна. — Да вървим.

— Вярваш ли му?

Изчака, докато Софи приключи с телефонните разговори. Вече всичко беше казано. Сега тя вървеше из кабината на самолета и пиеше третото си кафе, откакто излетяха от Италия.

— Вярвам, че е глупак със слабости и много егоистична душа. Дълбоко в себе си е убеден, че смъртта на синьор Баптиста и на Маргарет са нещастни случаи. Той се е оставил да бъде използван заради пари. Продал се е, но всичко е замислено от много по-коварния ум на човек доста по-интелигентен от него. Сега съжалява, но съжаленията не могат да поправят нищо. Вярвам, че се страхува от Джери. Не вярвам, че Дон е убил баща ми. Не вярвам, че се е опитал да убие и Дейвид.

— Значи следите водят към Де Морни.

— Кой друг? Но няма да е лесно да го докажем. Да свържем Джери с някое от тези събития и да го докажем, ще бъде много трудно.

Тайлър стана и взе кафето от ръцете й.

— Стига. Целиш се много високо и съперничеството ви е от години. Престани за известно време.

— Не мога. Кажи, кой друг, Тай? Видях, че не си съгласен, докато слушаше разговорите ми. Виждам го и сега.

— Не съм сигурен какво да мисля. На мен ми трябва повече време, за да преценя нещата. Но не разбирам защо баща ти ще си прави среща с Де Морни в твоя апартамент и защо въпреки целия им съвместен план Джери ще го убива. Не смяташ ли, че така рискува, забърква се в нещо много по-страшно. Нещо не ми се връзва. Е, аз не съм полицай, нито пък ти.

— Полицията ще трябва да го разпита. Дори и само заради показанията на Донато. Джери е гъвкав, лукав и коварен, ще се измъкне, ще се оправдае, но… — Тя спря и си пое дъх. — Ще спрем в Ню Йорк, за да заредим.

— Минахме три държави за един ден! Ти си луда!

— Добре дошъл в моя свят.

— Няма да изкопчиш нищо от него, Софи.

— Искам само да видя лицето му.

— Аха, добре. Точно това искаш наистина. — Щеше да я остави да го направи. — Знаеш ли как да го намериш? Ню Йорк е голям град.

Софи седна и извади отново мобилния си телефон.

— Да направя връзка с човек в която и да е точка на света, е едно от нещата, които мога да правя най-добре. Благодаря ти.

— Хей, аз само те придружавам.

— Позволи ми да ти кажа нещо, което не бива да забравям днес.

— Софи, няма нужда.

— Има. Бях така задълбала в тази мръсотия, да въртя телефони, да уреждам срещи, да натискам бутони, а ти нито веднъж не ме прекъсна. Не ми зададе нито един въпрос, дори не ме потупа по главата и не ми каза да спра, защото ти ще се заемеш с нещата и ще се справиш по-добре.

— Аз не мога да говоря три езика.

— Не е заради това. Ти не се изпъчи, не стегна мускули и не поиска да свършиш нещо заради мен. Изглежда твоето самочувствие не беше засегнато от това, че знам какво трябва да направя и как да го сторя. Ти си човек, който знае, че не трябва да използва юмруците си, когато не е необходимо. Аз също го знам.

— Може би просто ми харесва, когато ти го правиш.

Софи стана и се премести в скута му.

— През целия си живот се опитвах да се наложа над слаби мъже. Всичко беше само показност, нищо съществено. — Тя сложи глава на рамото му и наистина почувства облекчение. — Ето на, виж докъде я докарах.

 

 

Джери също проведе няколко телефонни разговора. От улични телефони. Той не смяташе, че Донато ще създаде големи проблеми, по-скоро дребни неприятности. Беше го предвидил преди доста време. Трябваше да довърши онова, което бе решил да свърши.

Джиамбели се сблъскваха с поредната криза. Семейството беше напълно объркано, а доверието на купувачите спадаше все повече и повече, до най-ниско ниво. А той печелеше главоломно — в личен, професионален и финансов план. Нищо не можеше да бъде доказано. Нямаше нищо, в което да го обвинят. Просто си беше вършил работата като един настъпателен и естествено агресивен конкурент, използвал възможностите, които му се предлагаха.

Беше повече развеселен, отколкото разтревожен, когато охраната на входа му съобщи, че има посетители. Готов за посещението, той уточни кои са, след което се обърна към сътрудничката си.

— Имаме си компания. Една твоя стара приятелка.

— Джери, имаме още два часа работа, ако искаме да свършим тази вечер. — Крис свали краката си от кушетката. — Кой е дошъл?

— Предишната ти шефка. Защо не отворим една бутилка „Пули Фюзе“ реколта 96? Да отпразнуваме случая.

— Софи? — Крис скочи на крака. — Тук? И защо?

— Сега ще разберем — рече той, докато звънецът иззвъня. — Бъди добро момиче. Донеси виното. — И отиде да отвори вратата.

— И това, ако не е изненада! Нямах представа, че си в Ню Йорк. — Той се наведе да целуне Софи по бузата. Тя беше достатъчно бърза да се отдръпне, но Тайлър беше още по-бърз. Ръката му се опря в гърдите на Джери.

— Хайде да не правим глупости — посъветва го той.

— Съжалявам. — Вдигайки и двете си ръце, Джери отстъпи назад. — Не знаех, че нещата между вас са се променили в такава насока. Влезте. Тъкмо щях да отворя вино. Познавате Крис, нали?

— Да. Много добре — започна Софи. — Ще прескочим виното, благодаря. Няма да се заседяваме. Ти очевидно се наслаждаваш на всички предимства, които ти предоставя новия работодател, Крис.

— Предпочитам стила на новия си шеф пред стила на стария.

— Сигурна съм, че си доста по-приятелски настроена към сътрудниците си.

— Дами, моля ви — помоли Джери, затваряйки вратата. — Всички тук сме професионалисти. Знаем, че персоналът ни се сменя всеки ден. Това е бизнесът. Надявам се, не сте дошли да ми се карате, че откраднах една от вашите най-добри служителки. Още повече че миналата година „Джиамбели“ привлякоха един от нашите най-добри служители. Как е Дейвид, между другото? Чух, че напоследък имал неприятности във Венеция.

— Добре е, ще се оправи. За щастие на Крис, „Джиамбели“ има фирмена полиция, която се грижи да не би някой да организира покушение или не дай си Боже, да убие някой от бившите й служители.

— Но полицията ви не е достатъчно кадърна, когато става дума за вътрешни войни. Бях шокиран да науча за Донато. — Джери се облегна на рамката на дивана. — Напълно шокиран.

— Стига! Няма нужда, Де Морни. — Тайлър хвана ръката на Софи, за да я успокои. — Така че си спести представлението. Посетихме Донато преди да напуснем. Европа. Той ни разказа някои интересни неща за теб. Не мисля, че полицията ще закъснее с въпросите си.

— Така ли? — Това момче е доста бързо, помисли си Джери, но не достатъчно. — Аз вярвам повече в нашата система, отколкото на полицията или на някого, който е крал от собствената си фирма и семейство. Трудни времена за теб, Софи. — Той стана отново. — Ако има нещо, което мога да направя…

— Можеш да вървиш по дяволите, но не съм сигурна, че ще те приемат. Би трябвало да бъдеш по-внимателен — продължи тя. — И двамата — добави, като кимна към Крис. — Миналата година сте посетили замъка, винарската изба и цеха за бутилиране. Достатъчно много хора са ви видели.

— Това не е незаконно — сви рамене Джери. — Всъщност това е естествена практика. Приятелски фирми, макар и конкуренти, да се посещават взаимно. Бяхме поканени в края на краищата. Вие и всеки член на вашето семейство също сте били винаги добре дошли в която и да е изба на „Льо Кьор“.

— Ти си използвал Донато.

— Виноват. — Джери разпери ръце. — Но отново не е нещо нелегално. Той ме потърси. Страхувам се, че се чувстваше нещастен в „Джиамбели“. Обсъждахме възможностите да дойде да работи за „Льо Кьор“.

— Ти си му казал да сложи отровната билка във виното. И как да го направи.

— Това е смешно и оскърбително. Внимавай, Софи. Разбирам, че си разстроена, но се опитай да не прехвърляш своите семейни неприятности върху мен. Защото аз не съм отговорът.

— Точно ти си отговорът. — Тайлър беше прекарал часове наред в самолета, мислейки и разнищвайки историята от всички страни. Сега седна и се настани удобно. — Ти искаш да причиниш на семейство Джиамбели неприятности, при това сериозни. Авано е прелъстил жена ти. Тежко е за един мъж да го приеме дори когато другият си е просто женкар и не прощава на нито една жена, изпречила се на пътя му. Но неприятностите никога не са засягали Авано, те просто са се плъзгали по него, без да оставят следи. Запазил е съпругата си, така както е искал, а това му е било достатъчно да запази положението си и в семейната фирма. Докато ти и твоето положение сте пострадали сериозно от скандала. Ето това те е вбесило.

— Поведението на моята бивша съпруга не е твоя работа, Макмилън..

— Но е засегнало теб, отразило се е на Авано. Проклетите Джиамбели са му отпуснали юздите. Значи е трябвало да намериш начин да ги стегнеш, както на Авано, така и на всички тях. Може би си знаел, че Авано краде, а може би не. Но си надушил достатъчно за Дон. Той също мамеше жена си и беше близък с Авано. Донато е простодушно момче. Лесно се лови на въдицата и създава приятелства. Не ти е било особено трудно да станеш близък с него, да му намекнеш, че „Льо Кьор“ ще се радва, ако работи за тях. Повече пари, повече власт. Сигурно си наблегнал на егото, на комплексите му, на онова, от което е имал нужда. Открил си тайната му сметка и вече си имал с какво да го притискаш и шантажираш.

— Опитите ти да ме хванеш на въдицата, Макмилън, са жалки и ме отегчават.

— Сега ще стане по-интересно. Авано започва да се гушка със заместничката на Софи във фирмата. Това не е ли интересно? Ти веднага размахваш морковчето пред носа й и тя започва да ти снася информация. Предложи ли ти пари, Крис? Или само ъгловия кабинет с една хубава бронзова табелка на вратата?

— Не разбирам за какво говорите — извика Крис, но бързо направи крачка встрани от Джери. — Моята връзка с Тони няма нищо общо с работата ми в „Льо Кьор“.

— Продължавай да си мислиш така — рече спокойно Тай. — Междувременно, Де Морни, ти продължаваш да разиграваш Дон, като го изнудваш все повече и повече. Той има известни парични проблеми. Че кой ги няма? Ти му даваш малък аванс, само като приятелски заем. И продължаваш да му говориш за евентуално преместване в „Льо Кьор“. Той какво може да ти предложи в замяна? Вътрешна информация? Не, не е достатъчно.

— Моята фирма не се нуждае от вътрешна информация.

— Не става дума за твоята фирма. — Тай наклони глава, наблюдавайки как очите на Джери се изпълват с ярост. — Става дума за теб. Ти казваш на Дон да сложи билката в бутилките, само в няколко бутилки. Показваш му как да го направи, казваш му какво ще стане и как накрая, когато падне завесата, той ще излезе на сцената върху бял кон и ще стане герой. Точно както ти ще бъдеш герой за „Льо Кьор“, защото си готов да реагираш, когато „Джиамбели“ се провалят с трясък. Никой няма да пострада, поне така си казал на бедния глупак Донато. Но фирмата ще се разклати здравата.

— Колко жалко! — Под прекрасния скъп костюм по гърба на Джери течаха струйки пот. — Защото никой няма да повярва на тази приказка.

О, полицията може доста да се заинтересува. Само почакай да довърша — предложи любезно Тай. — Само че нещата се развиват зле и старецът умира. Никой не подозира теб, разбира се. И косъм не може да падне от главата ти. Но ти хващаш Дон изкъсо. Казваш му, че е виновен, че ще го заподозрат в убийство. Само че „Джиамбели“ продължават да вървят напред. Авано пак ти се е изплъзнал. А за капак един от твоите хора отива в лагера на врага.

— Можем да се справим и без Дейвид Кътър. — Джери искаше да отпие малко вино, но осъзна, че ръката му трепери и се отказа. — Освен това имам работа, а вие ми отнехте достатъчно много време.

— Почти свърших. Ти решаваш да започнеш атака на втори фронт, примамваш единия от мозъците в рекламата на фирмата с обещания, а също така като подхранващ неудовлетвореността и от служебното положението и ревността й. Когато настъпва кризата, а ти си се погрижил това да стане, „Джиамбели“ започват да губят равновесие.

— Нямам нищо общо с това. — Крис грабна куфарчето си и започна да си събира документите. — Не знаех нищо за тези задкулисни игрички.

— Може би. Твоят стил е характерен повече за поддържаща танцьорка от миманса.

— Не ме интересува какво си мислиш за мен или какво искаш да кажеш. Аз напускам.

Тя блъсна вратата и я затвори с трясък зад себе си.

— Очевидно не може да се разчита особено на подобен служител — коментира Тай. — Ти подцени Софи, Де Морни. Така както надцени себе си. Получи си отмъщението, задоволи жаждата си за кръв, но това не беше достатъчно за теб. Искаш още и това ще те унищожи. Да тръгнеш срещу Кътър беше глупаво. Адвокатите имаха вече копия от документите и Дон знаеше това.

В главата на Де Морни мислите се блъскаха и прелитаха бързо. Крис не го притесняваше. Тя можеше да бъде сплашена или дори пожертвана, ако се наложеше.

— Очевидно Донато се е паникьосал. Човек, който е убил веднъж, няма скрупули да убие втори път.

— Точно така. Добрият стар Донато, той дори не знае, че е убил някого. Виното го е сторило. И освен това беше прекалено зает да бяга, за да се притеснява за Дейвид. Чудя се кого си изпратил във Венеция и защо Дон толкова на бързо е изтеглил парите от частната си сметка. Ченгетата ще се поровят в това и ще направят връзката с теб. Ще трябва да отговориш на доста въпроси, но преди това ще преживееш истински кошмар, докато даваш отговори и обяснения на собствените си шефове. „Льо Кьор“ със сигурност ще те скастрят, приятел, така както биха отрязали някоя болна лозичка. — Тайлър стана на крака. — Мислиш, че си се покрил отвсякъде. Никой не може да го направи. И когато Дон започне да потъва, ще те повлече заедно със себе си. Лично аз ще се забавлявам много да видя как пропадаш за трети път. Не ми дреме за Авано. Той беше един егоистичен женкар, който не можеше да оцени онова, което има. Дон попада в същата категория, но на малко по-високо ниво. Но ти! Ти си гнусен страхливец, който плаща на другите да му свършат мръсната работа, за която нямаш нито здрави гащи, нито смелост да свършиш сам. Не се изненадвам, че жена ти е тръгнала да си търси друг, който поне има топки.

Тайлър остана на място с ръце, отпуснати спокойно покрай тялото, когато Джери скочи срещу него. И прие удара на юмрука му в челюстта си, без да направи и най-малкото движение, за да го избегне. Дори позволи на Джери да го притисне до стената.

— Видя ли това? — обърна се с равен глас към Софи. — Този господин скочи и ме удари. Смятам да го помоля да спре. Чуваш ли ме, Де Морни? Моля те най-учтиво да спреш.

— Да ти го начукам! — Джери вдигна юмрук, за да го стовари в корема на Тайлър, когато той хвана ръката му и я изви. Чу се звук от счупване на кост. Беше толкова неочаквано и болката го зашемети с такава сила, че Джери падна на колене и не можа да си поеме въздух.

— Ще трябва да си направиш рентгенова снимка — рече спокойно Тайлър, като го вдигна и подкрепи, докато Джери седна на стола, бездиханен и превит на две от агонията. — Мисля, че току-що ти счупих ръката. При самозащита. Готова ли си, Софи?

— Ааа… да. — Стресната и объркана, тя се остави да я отведе до асансьора. Успя да си поеме дъх и да проговори едва когато влязоха в кабинната. — Искам да кажа нещо.

— Давай. — Тайлър натисна копчето за първия етаж и се облегна на стената.

— Не успях да се намеся, нито да задам поне един въпрос. Не успях дори да свия мускулите си — продължи тя, докато той се подсмихваше. — Нито да ти докажа, че мога да се справя. Само това исках да ти кажа.

— Приемам. Ти си имаш твоята област на действие, аз — моята. — Той преметна ръка през рамото й. — Хайде да си вървим у дома.