Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Villa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Отрова

Преводач: Таня Виронова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 14.01.2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-307-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13451

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

24.

Със смесица от съжаление и облекчение, Дейвид наблюдаваше как Венеция се отдалечава.

— Нямаше никакъв смисъл да ставаш толкова рано и да ме изпращаш на летището — рече той на Тайлър, докато водното такси си проправяше път в ранния утринен трафик. — Нямам нужда от детегледачка.

— Вярно, напоследък изпълнявам основно тази роля. — Тайлър отпи от кафето и разкърши рамене в хладния въздух. — Започва да ми писва.

— Мога и сам да се кача на самолета.

— Чуй ме сега. Аз ще те кача в този край, а те ще те свалят в другия. Така че свиквай с мисълта и престана да мърмориш.

Дейвид го погледна. Лицето на Тайлър беше небръснато, а изражението — уморено. Дейвид се намръщи.

— Тежка нощ, а?

— Имал съм и по-добри.

— Ще можеш ли да се върнеш обратно? Италианският ти език не е много добър.

— Ти си гледай твоята работа.

Дейвид се разсмя и приятелски го потупа по рамото.

— Е, сега вече се чувствам по-добре. Софи ли те измъчва?

— Измъчва ме вече двадесет години. Това отдавна престана да ми влияе на настроението.

— Ако ти дам няколко съвета, нали няма да ме хвърлиш зад борда? Не забравяй, че съм ранен.

— Нямам нужда от съвети, когато се отнася до Софи — отвърна Тайлър, но въпреки това се обърна и го погледна в очите. — Е, какво?

— Продължавай да я притискаш. Не мисля, че някой някога е правил това с нея. Не и мъжете, с които е била. Ако не те убие, значи е твоя.

— Благодаря, но може би аз не я искам.

Дейвид обърна очи към панорамата.

— Да бе, как не се сетих! — засмя се той. — Сигурно е така.

Да, призна си Тайлър. Искаше я, разбира се. И точно затова рискува да си навлече гнева й. Знаеше, че не обича някой да се меси в живота й. Не й беше приятно да й казват какво да прави дори когато, особено когато й предлагаха по-доброто решение. Той подреждаше вещите й в офиса, когато Софи застана на вратата.

— Какво правиш, по дяволите?

Тайлър вдигна очи и я погледна. Все още с коса, мокра от душа, Софи излъчваше искрено възмущение.

— Събирам ти багажа, партньоре. Ще се местим.

— Махни мръсните си ръце от вещите ми! — Тя скочи, грабна портативния си компютър и го притисна към гърдите си сякаш беше скъпото й дете. — Никъде няма да ходя. Току-що дойдох.

— Аз се връщам в замъка. А където съм аз, там си и ти. Има ли някаква причина, поради която не можеш да работиш там?

— Да, няколко.

— И какви са те, да чуем?

Софи стисна още по-здраво лаптопа.

— Ще помисля.

— Докато мислиш, събери остатъка от багажа си.

— Току-що го разопаковах.

— Тогава го опаковай отново. — С това нетърпящо възражение изречение той излезе.

Беше ядосана. Направо беше бясна. Бе я хванал неподготвена. Все още беше сънена и главата й беше мътна от безсънните часове.

Дразнеше се, защото всъщност самата тя беше решила да отиде на север и да прекара поне два дни в замъка.

Седеше ядосана, потънала в мълчание, докато Тайлър караше колата. И още повече се раздразни, защото той изглеждаше толкова спокоен, все едно нищо не го засягаше.

— Ще спим в отделни стаи — неочаквано рече Софи, — Време е да прекъснем тази връзка.

— Добре.

Отвори уста, за да продължи да настоява, когато осъзна краткия му отговор и млъкна.

— Чудесно.

— Точно така, чудесно. Знаеш ли, вкъщи сме доста по-напред в работата по лозята. Тук изглежда току-що са приключили с новите насаждения. Говорих вчера с бригадира. Каза ми, че времето било хубаво, нямало е студ вече няколко седмици и очакват цъфтежа. Ако се задържи топло и по време на цъфтежа, ще имаме нормално връзване. Това е превръщането на цвета в плод.

— Знам много добре какво е. Няма защо да ми обясняваш като на малко дете — отвърна през зъби Софи.

— Нали трябва да си говорим нещо. — Той слезе от аутобана и тръгна по второстепенен тесен път сред разлети хълмове. — Красива страна. За последен път идвах тук преди няколко години. Но никога толкова рано напролет.

Тя беше идвала много пъти, но почти бе забравила. Нежната зеленина на хълмовете, шарените къщи, дългите, стройни редици лозя. Нивите, със слънчогледи, очакващи лятото, и сенките на далечните планини, които се изправяха високо в синьото небе.

Туристите на Венеция, забързаният ритъм на Милано бяха на светлинни години разстояние от тази тишина и красота. Тук беше сърцето на Италия, което дишаше, туптеше равномерно, подхранвано от земята, дъжда и природата.

Лозята тук бяха корените на нейната съдба, посадени в земята, когато Чезаре Джиамбели беше боцнал своята първа лозичка. Една мечта, помисли си Софи, превърнала се в грандиозен замисъл. От малкото лозе до международната империя.

Колко огромна беше тази отговорност, това наследство! Дали някой се досещаше какво трябваше да запази Софи?

Видя винарната, оригиналната й каменна постройка и различните допълнения, пристроявани през годините. Нейният прадядо беше положил първия камък. Сетне неговият син беше добавил още, сетне дъщерята на неговия син. Някой ден, помисли си Софи, тя също щеше да сложи своя собствен камък тук.

На хълма, където лозята се разстилаха като женска пола, се издигаше замъкът. Грациозен и величествен, със своята фасада от колони, с извитите като крила балкони, тесни и високи прозорци, той стоеше като доказателство за мечтата на един мъж.

Трябвало е да се бори, помисли си Софи. Не само за печалба и реколта. Трябвало е да се бори за земята, за името си. Тук това я вълнуваше много повече, отколкото у дома, сред стените на кабинетите и в заседателните зали. Тук, където един мъж беше променил своя живот и с това бе предначертал нейния.

Тайлър спря колата пред сградата. Градините пред нея бяха отрупани с напъпили цветове.

— Страхотно място — рече и излезе от колата. Софи също излезе бавно, поглъщайки гледката на къщата така, както вдъхваше свежия ароматен въздух. По покритите с декоративна мозайка стени се виеха лози. Едно старо крушово дърво беше буйно разцъфтяло. По него имаше толкова много цвят, все едно бе посипано със сняг, Софи изведнъж си спомни вкуса на плодовете му, сладки и сочни, и как когато беше дете, сокът им преминаваше по гърлото й, докато вървеше с майка си между редовете на лозята.

— Ти искаше да почувствам това — изрече внезапно и се обърна към него над покрива на колата. — Нима мислиш, че аз не исках? — Притисна ръка към гърдите си. — Нима мислиш, че не съм го чувствала и преди?

— Софи! — Тайлър се наведе над покрива. — Мисля, че си изпитала всички възможни чувства. Но знам също, че някои от тях може да се загубят или забравят под бремето на тревогите. Съсредоточавайки се прекалено много в днешния ден, може да изгубиш спомена за тази картина. Или виждането си за голямото на важното.

— И затова ме отвлече от Венеция, за да я видя. Или както ти каза, голямото, важното.

— И за това. Сега е пролет, Софи. Каквото и да става, пролетта си е пролет. Време на цъфтеж. Не бива да изпускаш сезона.

Той отиде към багажника, за да извади куфара й.

— Това метафора ли беше? — попита тя, като се присъедини към него и посегна да вземе лаптопа си.

— Ами! Аз съм прост селянин. Какво разбирам от метафори?

— Прост селянин, как ли пък не! Не ми ги разправяй на мене тия! — Тя окачи портативния компютър на рамото си и посегна за куфарчето си.

— Извинявай, но ти ми забрани да мисля за теб — рече Тайлър и измъкна своя куфар, след което изгледа нейния с недоумение. — Защо твоят куфар е два пъти по-голям и по-тежък от моя. Нали аз съм по-едър от теб!

— Защото… — Тя премигна кокетно. — Аз съм момиче, И сигурно трябва да ти се извиня, че бях надменна и груба с теб.

— Защо? Ти не го направи нарочно.

— Може и нарочно да беше. Дай да ти помогна. — Софи посегна и пое тоалетната си чанта. Сетне бавно се упъти към замъка.

Пилар отвори вратата на полицаите. Е, поне този път ги очакваше, помисли си тя.

— Инспектор Клермонт, инспектор Магуайър, благодаря ви, че дойдохте.

Отстъпи, назад и ги покани в приемната.

— Хубав ден за разходка извън града — продължи тя. — Но знам, че и двамата сте много заети, така че високо оценявам времето, което ни отделяте.

Вече беше приготвила кафето и бисквитите и побърза да ги сервира, докато новодошлите сядаха. Двамата си размениха погледи зад гърба й, а Магуайър озадачено присви рамене.

— Какво можем да направим за вас, госпожо Джиамбели?

— Да ме успокоите, надявам се. Макар да знам, не е ваша работа. — Пилар наля кафето, изненадвайки Магуайър, че помни кой как го пиеше.

— И за какво успокоение говорите? — попита я Клермонт.

— Знам, че вие и вашият отдел сте във връзка с италианските власти. — Пилар седна, но не докосна своето кафе, Беше доста нервна. — Както може би вече сте се уверили, майка ми има известно влияние в Италия. Лейтенант де Марко ни уведомява за всичко, доколкото му е възможно. Той ни даде известна информация. Знам, че братовчед ми се е свързал с Джеръми де Морни вчера и че Джери е информирал нюйоркската полиция за телефонния разговор. Беше доста разтревожен и веднага се обади на втория ми баща, за да го извести за събитията.

— Щом сте толкова добре осведомени, не знам какво повече можем ние да ви кажем.

— Инспекторе, това е моето семейство. — Пилар остави изречението да виси във въздуха. — Знам, че властите са проследили откъде е воден разговорът. От Лаго ди Комо. Също така знам, че Донато вече е избягал, когато са отишли в хотела да го арестуват. Питам ви дали според вас братовчед ми е убил моя… дали е убил Антъни Авано.

— Госпожо Джиамбели! — Магуайър остави кафето, — Нашата работа не е да гадаем. Ние търсим очевидни факти и доказателства.

— Вие и аз сме свързани през последните няколко месеца. Вие ровехте в живота ми, в личните ми проблеми. Разбирам, че естеството на работата ви изисква известна професионална дистанция. Само ви моля за малко състрадание. Възможно е Донато все още да е в Италия. Дъщеря ми е там, инспектор Магуайър. Мъжът, на когото много държа, едва не беше убит. Мъжът, за когото бях омъжена почти половината си живот, е мъртъв. Единственото ми дете е на шест хиляди мили оттук. Моля ви, не ме оставяйте така безпомощна.

— Госпожо Джиамбели…

— Алекс — прекъсна го Магуайър. — Съжалявам, Пилар, не мога да отговоря на въпроса ви. Защото все още не знам отговора. Вие познавате братовчед си по-добре от мен. Вие ми кажете.

— Мислих за това няколко дни — започна Пилар. — Бих искала да кажа, че бяхме близки, че познавам мисленето и сърцето му. Но не мога. Преди седмица бих казала: „О, Донато ли? Той може да е глупав, но е добър по природа.“ Сега няма съмнение, че е крадец. Че той и бившият ми съпруг са се съюзили, за да крадат от жената, дала им хляба в ръцете. — Пилар взе кафето си. — Да крадат от мен. От дъщеря ми. Но въпреки това, въпреки че знам това, не мога да си представя, че е седял в апартамента на дъщеря ми и е гледал в очите мъжа, когото познава от толкова години, след което го е убил! Не, не мога да го приема. Не мога да си представя пистолет в ръката на Донато. Не знам дали защото просто не искам да го повярвам.

— Вие се тревожите да не би да преследва дъщеря ви, Няма причини.

— Ако е извършил всички тези ужасни неща, само фактът, че тя е жива и съществува, вече е достатъчна причина.

 

 

Зад затворените врати на кабинета си Крис Дрейк беснееше. Тези Джиамбели, начело с малката кучка Софи, продължаваха да се опитват да я съсипят. Насъскваха ченгетата подир нея, помисли си, — като сви юмруци. Мислеха си, че могат да слухтят наоколо, да я свържат с убийството на Тони. Дори да я свържат с отравянето на виното и с премеждието на Кътър във Венеция!

Цялата трепереща от яд, тя отвори кутийката и глътна едно успокоително без вода.

Нямаше как да докажат, че тя е блъснала онази нощ Софи на терасата. Не можеха да докажат нищо. И какво от това, че е спала с Тони? Това не беше престъпление. Той беше добър с нея, ценеше я, разбираше я — както нея, така и онова, което искаше да постигне.

Беше й обещал. Обещания, които не можа да изпълни заради онази дърта кучка Джиамбели. Милият измамник, помисли си Крис с нежност. Щяха да бъдат добър екип, ако я беше послушал. Ако не бе позволил на мръсницата Рене да го оплете в мрежите си и да се омъжи за него.

Но за всичко бяха виновни Джиамбели, въздъхна Крис. Направиха така, че онази пачавра Рене Фокс да научи за връзката й с Тони. Сега и нейното име се подмяташе из пресата и тя често долавяше подигравателните погледи на колегите си.

Както някога, когато работеше в „Джиамбели“. Беше работила прекалено упорито и бе стигнала доста далеч, за да позволи на италианските вещици да провалят кариерата й. Без подкрепата на Джери вече щеше да бъде на улицата. Слава Богу, че той беше до нея. Джери разбираше, че тя е жертва, прицел на нападките и домогванията им.

Бе му предала всичката вътрешна информация, до която бе имала достъп. Нека само да се опитат да я дадат под съд за това. „Льо Кьор“ щеше да се бори за нея. Джери й подсказа това от самото начало. Тук я ценяха.

„Льо Кьор“ щяха да й дадат всичко, което бе искала. Престиж, статут, пари и уважение. Докато станеше на четиридесет щеше да бъде една от стоте най-преуспели в бизнеса жени в Америка. Може би дори щяха да я изберат за жена на годината.

И не защото се бе родила със сребърна лъжичка в устата, нито с наследството още в люлката. А защото сама си бе извоювала и заслужила богатството и положението.

Но това не стигаше. Не бе достатъчна компенсация за разпитите на полицията, за подмятанията в пресата, за обидите, които бе понасяла, докато работеше в „Джиамбели“.

Наистина в момента фирмата им пропадаше, помисли си с ехидно задоволство Крис. Но имаше начини да ги накара да треперят, докато падат.

 

 

Беше дълъг полет. През океана, сетне през целия американски континент. Дейвид спа през повечето време и когато се разсъни с кафе, се обади в Калифорния, за да научи последните новини. Чу се с Илай и от него разбра какво е станало в Италия, след като я напусна. И беше изненадан колко много му липсват децата и Пилар.

Искаше да си бъде у дома. След като кацна на летището в Напа, нямаше търпение да премине разстоянието, което го отделяше от дома.

Дейвид прекоси асфалтираната площадка, където му бяха казали, че ще го чака шофьор, и ги видя.

— Татко!

Тео и Мади изскочиха от лимузината. Дейвид изтърва куфарчето си и разпери ръце, за да ги прегърне. Грабна Мади със здравата си ръка, а през рамото го прониза болка, когато се опита да прегърне и Тео.

— Извинявай, това крило ми е счупено.

Когато Тео го целуна, Дейвид се изчерви от изненада и удоволствие.

— Господи, толкова съм щастлив да ви видя! — Притисна устни към косата на дъщеря си и приласка сина си. — Толкова се радвам!

— Никога повече не прави така! — Мади сложи главата си на гърдите му. Искаше да усети топлината му, да чуе как бие сърцето му. — Никога!

— Добре, момичето ми. Не плачи, Сега всичко е наред.

Страхувайки се, че също ще се разциври, Тео се отдръпна и се прокашля.

— Носиш ли ни подаръци?

— Чувал ли си за „Ферари“?

— Стига, татко! Имах предвид… ами…

Той погледна към самолета, сякаш очакваше наистина да види как свалят малката италианска спортна кола.

— Само се чудех дали си чувал за тази марка. Е, успях да взема някои неща, които са в куфара ми. — Дейвид завъртя глава. — И ако ги пренесеш като мой покорен слуга, през уикенда ще отидем да ти купим кола.

Челюстта на Тео направо увисна.

— Без майтап?

— Няма да е ферари, но без майтап.

— Супер! Ей, ти защо чака толкова дълго да те ранят? Можеше и по-рано!

— Умник! Господи, колко е хубаво да си вкъщи! Хайде да тръгваме.

Дейвид се обърна и в този миг видя Пилар. Тя стоеше до колата, а косата й се развяваше от вятъра. Очите й бяха овлажнели, когато тръгна към него. След това се затича.

Мади я наблюдаваше как тича към тях, след което направи своята първа стъпка към съзряването, като се отдръпна тактично от баща си.

— За какво плаче сега? — искаше да знае Тео, когато Пилар, хълцайки, се хвърли в прегръдките на Дейвид.

— Жените чакат да дойде времето да плачат, особено когато е важно. — Мади не пропусна и начина, по който баща й зарови лице в косите на Пилар. — А сега очевидно е важно.

Един час по-късно той седеше на дивана в къщата, напълнен до гърлото с чай. Мади се бе сгушила в краката му, с глава на коленете, докато си играеше с огърлицата, която й беше донесъл от Венеция. Не някаква си дрънкулка като за малко момиченце, а истинско бижу. Имаше око на познавач.

Тео пък не сваляше модните маркови слънчеви очила и от време на време се оглеждаше в огледалото, за да се порадва на европейския си шик.

— Е, сега вече може да си вървя. — Пилар се наведе и целуна косата на Дейвид. — Добре дошъл у дома.

Той може и да беше ранен, но здравата му ръка бе достатъчно бърза. Посегна и я хвана.

— Защо бързаш?

— Имал си дълъг и уморителен ден. Деца, ще ни липсвате много в голямата къща — рече тя на Тео и Мади. — Надявам се, че скоро ще ни посетите.

Мади потърка буза в коляното на баща си, но не откъсна очи от лицето на Пилар.

— Татко, ти не донесе ли подарък и за госпожа Джиамбели от Венеция?

— Всъщност донесох.

— Е, това съвсем ме успокои — засмя се Пилар. — Ще ми го дадеш утре. Сега трябва да си почиваш.

— Почивах си цели шест хиляди мили. Не мога да погълна повече чай, не ми остана място за него. Ще имаш ли нещо против да отнесеш тези неща в кухнята и да ме оставиш за една минутка насаме с децата?

— Разбира е. Ще ти се обадя утре, да видя как си.

— Не си отивай. Просто ме почакай — настоя той, докато тя започна на прибира чашите.

Дейвид се размърда на дивана, опитвайки се да намери думите, които искаше да използва.

— Вижте… Тео, седни за минутка.

Спортната кола не излизаше от главата му, така че Тео веднага изпълни молбата на баща си.

— Ще разгледаме ли кабриолетите? Сигурно е много приятно да караш със свален гюрук и вятърът да развява косата ти.

— Млъкни, Тео! — Мади обърна лице към баща си, макар да продължи да седи на пода. — Няма да спечелиш много точки за кабрио, ако му кажеш, че ще го използваш да сваляш мацки. И освен това остави на татко да ни каже как смята да помоли госпожа Джиамбели да се омъжи за него.

Усмивката на Дейвид, появила се на лицето му при първото изречение, направо угасна.

— Как, по дяволите, успя да разгадаеш мислите ми? — попита искрено изненадан той. — Това е просто удивително!

— Следвах простата логика. Нали това смяташе да ни кажеш?

— Вярно, исках да говоря с вас за това. Имате ли нещо против да го направим сега?

— Татко! — Тео удостои баща си едно истинско мъжко потупване. — Това е страхотно!

— Благодаря ти! А ти, Мади, какво ще кажеш?

— Когато човек има семейство, естествено е да остане с него. Понякога хората не…

— Мади?

— Ъхъ. — Тя поклати глава. — Тя ще остане, защото го иска. Може би така е по-добре.

Няколко минути по-късно Дейвид вървеше с Пилар към Вила Джиамбели, пресичайки напряко през лозята. Луната тъкмо бе започнала да изгрява.

— Дейвид, наистина знам пътя за вкъщи. А и ти не бива да излизаш навън.

— Нуждая се от въздух, от повече упражнения и от малко време с теб.

— Мади и Тео се нуждаят от присъствието ти.

— А ти?

Тя преплете пръстите си с неговите.

— Чувствам се доста по-добре. Не мислех да припадам на летището. Кълна ти се.

— Искаш ли да чуеш аз какво мисля? Хареса ми. Много допринася за самочувствието на мъжа да знае, че има на света жена, която плаче за него.

Той вдигна преплетените им ръце и целуна нейните пръсти, докато излизаха на алеята.

— Помниш ли онази първа нощ? Налетях на теб точно тук. Господи, ти беше прекрасна! И бясна. Говореше си сама.

— Измъкнала се бях да изпуша една цигара за успокоение — спомни си Пилар. — И се почувствах много неловко да бъда хваната от новият ни директор.

— От новия страшно привлекателен директор, искаш да кажеш.

— О, да, точно така.

Дейвид спря и нежно я привлече в прегръдките си.

— Исках да те докосна онази нощ. Сега мога да го направя. — Прокара пръсти по лицето й. — Обичам те, Пилар.

— Дейвид, аз също те обичам.

— Когато ти се обадих от площад „Сан Марко“ и говорих с теб, докато уличните музиканти свиреха, спомняш ли си?

— Разбира се. Нали същата нощ ти беше…

— Шт! — Той сложи пръст на устните й. — Аз затворих телефона и останах там, мислех си за теб. — Дейвид извади малката кутийка от джоба си.

Пилар отстъпи назад. В гърдите й натежа удоволствие, премесено с паника.

— О, Дейвид! Моля те, почакай!

— Не ме отблъсквай. Не бъди прекалено разумна. Просто се ожени за мен. — Той се поколеба за миг и избухна в смях. — Няма ли да отвориш кутийката? Хайде, дай ми ръката си!

Звездите светеха в косата му и превръщаха сребърното в златно. Очите му бяха тъмни, прями, откровени и изпълнени с любов и възхищение. Пилар усети аромата на цъфнал жасмин и ранни рози. Всичко беше съвършено, помисли си тя. А толкова много съвършенство я плашеше.

— Дейвид! И двамата сме били женени преди. От горчив опит знаем, че не винаги става както трябва. Ти имаш деца, които вече са били наранени.

— Но не сме били женени ние двамата. И освен това вече знаем какво да направим, за да имаме щастлив брак. Ти няма да нараниш моите деца. Както моята странна и чудесна дъщеря каза, ти няма да останеш защото трябва, а защото искаш. А това е много по-доброто.

Част от тежестта в гърдите й се стопи.

— Мади ли ти каза това?

— Да. Тео като истински мъж само рече, че е страхотно.

Очите й се замъглиха, но Пилар прогони сълзите с едно премигване и проясни погледа си.

— Обещал си да му купиш кола. При това положение той ще се съгласи с всичко.

— Ето защо те обичам. Веднага отгатна.

— Дейвид, аз съм, почти на петдесет години.

Той се засмя.

— Така ли?

— И освен това… — Тя неочаквано се почувства глупаво. — Мисля, че трябваше да ти го напомня още веднъж.

— Добре де, стара си. И какво от това?

— Не съм толкова стара, че… — Пилар се разсмя — Не мога да мисля трезво.

— Добре. Тогава остави на мен. Каквото и да пише в кръщелното ти свидетелство каквото и да си сторила или пропускала до този момент, аз те обичам. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб, за споделя семейство то си и да бъда с теб. Така че ми помогни да отворим тази кутийка.

— Добре. — Пилар очакваше, че пръстите й ще треперят, но те не потрепнаха. Напрежението в гърдите й изчезна, дишаше леко.

— Много е красив. — Тя преброи камъните и разбра символиката. — Просто е прекрасен.

Дейвид го извади от кутийката и го постави на пръста й.

— Точно това си мислех и аз.

Когато Пилар се върна вкъщи, Илай запарваше чай в кухнята.

— Как е Дейвид?

— Добре. Много по-добре, отколкото си мислех. — Тя завъртя пръстена на пръста си. Чувстваше го нов, но съвсем на място. — Трябва му почивка.

— На всички ни е нужна — въздъхна Илай. — Майка ти се качи в кабинета си. Тревожа се за нея, Пилар. Почти не е яла днес.

— Ще отида да й занеса малко чай. — Тя го погали по рамото. — Ще се оправим, Илай.

— Знам. Вярвам го, но започвам да се страхувам за цената, която ще платим. Тереза е горда жена. Това е най-опасната черта от характера й.

Тревогите на Илай занимаваха Пилар през цялото време, докато изкачваше стълбите до кабинета на Тереза. Помисли си, че тази вечер за втори път носи чай на някого, който вероятно не го иска.

Все пак това беше жест за успокоение. Вратата беше отворена и се виждаше, че Тереза седи на бюрото. Бележникът й беше разтворен.

— Мамо! — Пилар застана на прага. — Не искам да работиш толкова много. Всички останали започваме да се срамуваме.

— Не ми се пие чай, Пилар. Няма настроение и за компания.

— Добре, аз пък имам. — Пилар остави подноса на масата и започна да налива чая. — Дейвид изглежда забележително добре. Ще го видиш утре.

— Срамувам се, че човек от моето семейство извърши такова зло.

— И, разбира се, ти си отговорна. Както винаги.

— Че кой друг?

— Ами онзи, който го е застрелял. И аз по-рано си внушавах, че съм отговорна за срамните неща, които вършеше Тони.

— Вие не бяхте кръвни роднини.

— Не, но го бях избрала, което е още по-лошо. Все пак не аз бях отговорна за онова, което вършеше той. Той си беше отговорен. Ако имам някаква вина, тя е че му позволих да пренебрегне и използва мен и Софи. — Пилар сложи чашата с чай на бюрото. — Джиамбели е повече от име.

— Вярно. Нима смяташ, че е нужно да ми го казваш?

— Мисля, че трябва да ти го кажа сега. Струва ми се, че трябва да ти напомня за всичко свършено, всичко хубаво и добро. Милионите долари за благотворителност, които фирмата ни дава от години. Хората, на които осигуряваш работа, и техните семейства. Всеки от тях зависи от нас и от онова което правим, мамо.

Тя седна върху бюрото и видя със задоволство, че е привлякла вниманието на майка си.

— Ние работим, тревожим се и рискуваме през всеки сезон. Правим най-доброто, което можем, и имаме вяра. Това не се е променило. И никога няма да се промени.

— Нима бях непочтена с него, Пилар? С Донато?

— Би трябвало да попиташ себе си. Сега разбирам защо Илай се тревожи. Ако ти кажа истината, ще ми повярваш ли?

Уморена, Тереза стана от бюрото и отиде до прозореца. В тъмнината не можеше да види лозята. Но ги виждаше в мислите си.

— Знам, че не лъжеш. Защо да не ти повярвам?

— Ти си твърда. Това понякога плаши. Когато бях малка, те виждах да вървиш сред редовете от лози и си мислех, че си като генерал от историята. Силен и страшен. Сетне ти спираше, проверяваше лозята, говореше с работниците. Знаеше името на всеки от тях.

— Добрият генерал трябва да познава армията си.

— Не, мамо, повечето генерали не познават армиите си. За тях войските са безлична маса. И трябва да бъдат такива, ако ще ги водят в битка. А ти винаги знаеше имената, защото винаги те е засягало кои са тези хора. За теб имаше значение. Софи също ги знае. Ти й остави това в наследство.

— Господи, знаеш ли, че ми действаш добре? Продължавай.

— Надявам се. Никога не си била непочтена или нечестна. Към Донато също. Не си отговорна за действия, породени от алчността, жестокостта или егоизма на онези, които виждат само безличната маса.

— Пилар! — Тереза подпря лицето си на стъклото и това беше израз на умора, която тя така рядко показваше, че дъщеря й бързо скочи на крака. — Синьор Баптиста. Той ме преследва.

— Мамо! Не бива да имаш угризения. Той не те обвинява. Баптиста никога няма да обвини теб, Ла Синьора. И си мисля, че ще бъде много разочарован, ако Ла Синьора се чувства така.

— Надявам се да си права. Може би ще пия малко чай. — Тя се обърна и докосна с нежност бузата на дъщеря си.

— Ти имаш добро сърце. Винаги съм го знаела. Но имаш и по-ясно виждане от мен за много неща.

— По-широко може би. Трябваше ми доста време, за да събера кураж и да прогледна. Това промени живота ми.

— За добро. Ще помисля върху онова, което ми каза. — Тя понечи да седне и изведнъж видя блясъка на камъните върху пръста на Пилар.

— Какво е това?

— Пръстен.

— Виждам, че е пръстен — отвърна сухо Тереза. — И доколкото разбирам, си го купила, за да замениш оня, който носеше на този пръст.

— Не, не съм го купила. И не е замяна. Чаят ти изстина.

— Когато излезе да посрещнеш Дейвид на летището, не носеше този пръстен.

— Нищо не убягва от погледа ти дори когато си заета. Е, добре. Исках първо да кажа на Софи, но ти я изпревари. Мамо, Дейвид ме помоли да се омъжа за него.

— Разбирам.

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

— Не съм свършила. — Тереза взе ръката на Пилар и разгледа пръстена. Тя също проумя символиката и я оцени. — Дал ти е едно семейство, което да носиш на ръката си.

— Да. Неговото и моето. Нашите деца.

— Трудно е за жена с твоето сърце да отхвърли подобен жест. — Пръстите й се свиха и стиснаха ръката на Пилар. — Каза ми какво мислиш за онова, което тежи на душата ми. Сега аз ще ти кажа нещо. Веднъж един мъж те помоли да се омъжиш да него. И ти каза да. Задръж! — Тереза вдигна ръка, преди Пилар да заговори. — Тогава беше още момиче. Сега си жена и си избрала по-добър мъж, cara! — Тереза хвана лицето на дъщеря си с две ръце и я целуна. — Щастлива съм за теб. Имам един въпрос.

— Питай.

— Защо си го изпратила и си дошла да ми носиш чай? Защо не го доведе да помоли за моята благословия и да пием с Илай и с вас шампанско, както си му е редът? Няма значение — тя махна с ръка. — Обади му се сега. Кажи му, че го чакаме.

— Мамо, той е изморен, не е добре.

— Не е чак толкова изморен и явно е достатъчно добре, за да разроши косата ти и да изтрие червилото от устните ти. Хайде, обади си — нареди Тереза с тон, който не търпеше възражения. — Това трябва да бъде отпразнувано със семейството. Ще слезем долу, ще отворим от най-доброто вино и ще се обадим на Софи. Неговите деца ми харесват — добави тя и се обърна да затвори бележника си и да го остави на мястото му. — Момичето ще получи перлите на майка ми, а момчето — сребърните копчета за ръкавели на татко.

— Благодаря ти, мамо.

— Ти ми донесе… всъщност донесе на всички ни нещо, за което си заслужава да празнуваме. Кажи им да побързат — нареди Тереза и излезе, дребничка, но изправена като войник, нареждайки в движение на Мария да донесе вино.