Нора Робъртс
Отрова (30)

29.

Джери нямаше никакво намерение да понася това. Този идиот полицай сигурно беше на заплата в „Джиамбели“. Сто процента. Не се и съмняваше.

Естествено, те не можеха да докажат нищо. Но мускулът на челюстта му се сви автоматично, докато прехвърляше съмненията в главата си. Беше сигурен, че не могат да докажат нищо. Беше действал много внимателно.

Джиамбели вече веднъж го бяха унижили публично. Любовният роман на Авано с жена му извади името Де Морни на показ. Накара хората да си чешат езиците. Това го принуди да промени живота си, целия си стил. Не можеше да остане женен за онази невярна кучка. Особено след като обществеността знаеше.

Това разклати престижа му и му коства високия пост във фирмата. В очите на прачичо му, който беше собственик и президент, щом един мъж не може да задържи жена си и конкурентът му я отнема, няма да успее да задържи и клиентите.

И Джери, който винаги бе смятал наследяването на „Льо Кьор“ за сигурно и несъмнено, беше получил болезнен ритник.

Джиамбели дори не пострадаха от това. Трите кучки устояха и дори се издигнаха още по-високо. Приказките, които се разпространяваха за Пилар, бяха по-скоро изпълнени със симпатия, а на Софи гледаха с открито възхищение. За недосегаемата Ла Синьора, както винаги, нямаше никакви приказки.

Нямаше, докато той не се погрижи да има, напомни си Джери.

Трябваха му години, за да планира и подготви изпълнението. Своето отмъщение, което трябваше да засегне Джиамбели право в сърцето и дори да ги унищожи.

То трябваше да прониже семейството право в сърцето. Недоверие, позор, скандал и всичко това, причинено от членовете на семейството. Идеалното отмъщение. Съвършеното!

Кой получи ритник в задника този път?

Но въпреки планирането и внимателните му стъпки те отново бяха обърнали нещата срещу него. Знаеха, че ги е надиграл, и се опитваха да го повлекат със себе си. Не, нямаше да им позволи.

Нима си мислеха, че ще търпи да спекулират с името му? Той, един Де Морни? Само при мисълта за това целият се разтреперваше и го заливаше непрогледна ярост.

Неговото собствено семейство му бе задавало въпроси. Бяха го разпитвали за бизнеса! Лицемери! О, когато сметките им набъбваха и пазарният дял на фирмата растеше, тогава не задаваха въпроси, нали! Но при първия сигнал, че може да бъдат замесени, веднага предадоха фронта.

Вече бяха готови да го направят изкупителна жертва. Те не му трябваха. Нямаше нужда от тях. Нямаше нужда от престорената им загриженост за неговата етика, морал, методи, за личните му мотиви и отмъщение. Нямаше намерение да ги чака да му поискат оставката, ако само посмееха да го направят. Финансово беше добре осигурен. Може би бе дошло време да си почине, да се оттегли от бизнеса. Една дълга ваканция, едно пълно отпускане.

Щеше да отиде в Европа. А там само репутацията и името, което носеше, щяха да му осигурят най-висшият пост, в която фирма си избереше. Но затова щеше да мисли, когато отново бъде готов да работи. Когато бъде готов да плати на „Льо Кьор“ заслуженото за тяхната нелоялност.

Преди отново да преструктурира и пренареди живота си обаче, Джери трябваше да свърши още една работа.

Този път сам, лично. Младият Макмилън си мислеше, че той няма куража да натисне сам спусъка. Нали така рече. Сега ще им покаже, обеща Джери на себе си. Ще покаже на всички на какво е способен.

Жените от рода Джиамбели щяха да платят скъпо и прескъпо за обидите, които бе изтърпял заради тях.

 

 

Софи изтегли електронната поща от офиса си. Предпочиташе да работи в Сан Франциско и там да получава докладите, бележките, въпросите. Но трябваше да се подчини. Беше й забранено да ходи в града без придружител. Временно.

Тайлър отказа да напусне лозята. Плевенето не бе приключило, точно започваше периодът на наливането на гроздовете, имаше малко паразити, листни въшки. Нищо тревожно, мислеше си Софи, докато отговаряше на едно запитване. Осите се хранеха с яйцата на листните въшки. Ето защо покрай лозята и тук-там сред тях бяха засадени храсталаци с къпини, които служеха за убежище на осите.

Не минаваше сезон без тези паразити да ги обезпокоят леко. Но имаше истории, които винарите обичаха да разказват за цели реколти, унищожени от малките пакостници.

Тайлър нямаше да помръдне, докато сам не се убедеше, че всичко е под контрол. А дотогава беше така заета с последните приготовления за сватбата на майка си, че не би могла да отдели време, за да отиде в офиса, а още по-малко в лозовите масиви.

Когато минеше сватбата, щеше да започне гроздоберът. Тогава никой нямаше да има време за нищо друго.

Работата и натоварената програма поне държаха мозъка й далеч от мислите за Де Морни и разследването. Бяха изминали цели две седмици откакто се бе въртяла по завоите без спирачки. Доколкото знаеше, разследването беше попаднало в застой.

Джери де Морни бе друг въпрос. Софи си имаше своите източници на информация и беше отлично осведомена за него. Знаеше, че е бил разпитван не само от полицията, но и от шефовете си. От висшестоящите в компанията „Льо Кьор“. От съвета на директорите, оглавяван от неговият прачичо, за когото се говореше, че е принципен и честен човек. Дано.

Почувства известно задоволство, когато разбра, че е бил притиснат до стената, така както бе притиснато нейното семейство. Между безмилостните юмруци на мълвата и подозрението.

Тя изтегли още един имейл и кликна с мишката, за да отвори файла на екрана.

Докато гледаше как екранът се изпълва, сърцето й изстина.

Беше копие на следващата реклама на фирмата, която щеше да излезе през август.

Представляваше семеен пикник. Слънчева поляна, нашарена от сянката на огромен стар дъб. Весела компания от хора, седнали около дълга дървена маса, отрупана с храна и напитки.

Картината, която Софи бе избрала, включваше няколко поколения от едно семейство. Млада майка с бебе в скута си, малко момче, което си играе с куче на тревата, бащата, който носи върху раменете си момиченце.

Начело на трапезата седеше възрастен мъж, който напомняше Илай, вдигнал чашата си с вино за наздравица. В картината имаше смях, веселие, родова памет, фамилни традиции.

Сега всичко бе променено. Ловко и много сръчно бяха заменили лицата на три от жените. Софи разпозна баба си, майка си и себе си. Собствените и очи бяха разширени от ужас, а устата й отворена във вик. Забита в гърдите й като нож, стърчеше бутилка вино. Имаше и надпис:

Дошъл е твоят ред. Мигът на твоята смърт и смъртта на твоите хора.

— Мръсен кучи син! — Тя включи принтера, за да разпечата картината, сетне я запамети и изключи компютъра.

Не, той нямаше да я уплаши, обеща си Софи. И нямаше да преследва семейството й безнаказано. Тя щеше да се справи с него.

Понечи да прибере копието в папка и се поколеба. Сети се как преди известно време Тайлър й се разсърди за нещо подобно. И тя му бе обещала нещо.

Слънцето грееше топло, бризът беше като целувка. Под брилянтно синьото небе, масивът Вакас беше тъмнозелен, хълмовете се стелеха, покрити със сочна трева.

Гроздовете бяха защитени от горещината от зелената тента на листата. Както казваше дядо му естествен природен чадър.

Реколтата беше наполовина узряла, но още беше далеч мигът, в която зърната щяха да започнат да променят цвета си. От зелени щяха да станат почти сини, сетне пурпурно лилави, докато се изпълнят с последните сокове на зрелостта. И тогава настъпваше гроздоберът.

Всеки стадий на растежа изискваше нежност, внимание.

Видя, че Софи застана до него, но продължи работата си.

— Мислех, че си се затворила в офиса и ще пропуснеш този прекрасен слънчев ден. Избрала си си най-ужасния начин на живот, ако питаш мен.

— Аз пък мислех, че един голям и важен винар като теб едва ли ще се занимава с всяка лоза поотделно. — Тя разреса косата му с пръсти. — Къде ти е шапката, момче?

— Някъде тук. Това „Пино Ноар“ ще узрее първо. Обзаложих се с Поли на сто долара за тези бебета. След пет години ще дадат най-добрата ни реколта. Той пък заложи на „Шенин Блан“.

— Тогава и аз ще участвам. Залагам на „Пино Шардоне“.

— Ти по-добре си спести парите. Ще ти се наложи да финансираш идеята на Мади.

— Това е новост и освен това е много обещаващ проект. Момичето вече ме затрупа с данни. Ще трябва да направим предложение на Ла Синьора.

— Ако искаш да разтриваш тялото си с гроздови зърна, бих могъл и аз да го направя. Нямаш проблеми. — Той се изправи, а коленете му изпукаха, когато стана. — Какво има, скъпа?

— Получих още едно съобщение, още една променена реклама. Получих я по файл, изпратен е електронната поща. — Ръцете му се свиха в юмруци и Софи ги хвана в своите. — Вече проверих откъде идва. Изпратена е с паролата на Пи Джей. Тя днес не ми е пращала поща. Някой друг е използвал нейния компютър или знае паролата й, и адреса. Може да дойде отвсякъде.

— Къде е сега?

— Вкъщи. Разпечатах я и я заключих в чекмеджето. Мисля да я изпратя на полицията, да я приложат към своите документи. Но исках да кажа първо на теб. Въпреки че не ми харесва идеята, предполагам, че трябва да — свикам съвета, така че всички в семейството да знаят и да бъдат предупредени. Но… исках да кажа първо на теб.

Тайлър стоеше неподвижно и стискаше ръцете й. Над главата му един облак засенчи слънцето.

— Има нещо, което искам да направя. Да хвана това мръсно копеле и да отделя кожата от костите му с тъп нож. Но докато настъпи този прекрасен ден, обещай ми нещо.

— Стига да мога.

— Не, Софи, обещай ми. Че няма да ходиш никъде сама. Дори от вилата до тук. Дори на разходка в градината. Или на пазар в минимаркета. Ясно?

— Разбирам колко се тревожиш, но…

— Нищо не разбираш, то е неразбираемо. Не може да се опише. — Той притисна устните си към дланта й. — Когато се събуждам нощем и ти не си до мен, ме облива студена пот.

— Тай!

— Замълчи, просто замълчи. Не съм обичал никого преди. Не очаквах, че това ще бъдеш ти. Но така стана. Да вървим да ти вземем багажа.

— Няма да се местя при теб.

— Но защо по дяволите? И без това прекарваш половината време при мен. И не ми давай разни глупави оправдания и обяснения, че трябва да си вкъщи, за да помагаш за сватбата.

— Не са глупави оправдания, а самата истина. И освен това си имам причина. Може да е неубедителна, но е причина. Не искам да живея с теб.

— Но защо? Кажи ми защо?

— Може би съм старомодна.

— Да бе, сигурно си старомодна! Няма спор!

— Може би съм старомодна — повтори Софи — само по този въпрос. Не мисля, че трябва да живеем заедно. Мисля, че трябва да се оженим.

— Това е само друг… — Той изведнъж осъзна какво му казва тя и спря насред изречението. — Хай!

— Да. И с този страхотен отговор, който току-що получих, вече мога да се върна и да се обадя в полицията.

— Знаеш ли, някоя прекрасен ден ти може би ще ма позволиш да си свърша работата както трябва. Но тъй като този ден явно все още не е настъпил, би могла поне да ми предложиш по традиционния начин.

— Искаш да ти предложа? Добре. Тай, ще се ожениш ли за мен?

— Разбира се. Ноември ме устройва напълно, — Той я хвана за лактите и я повдигна на няколко сантиметра от земята. — Бях планирал през ноември да те помоля аз, но ти както винаги ме изпревари. Ти винаги и във всичко трябва да си първа, бях планирал да се оженим, да си направим един хубав меден месец и да се върнем за зарязването. Нещо като подреден и символичен цикъл, не мислиш ли?

— Не знам, Ще трябва да си помисля.

— Ти също. — Той я целуна силно и я пусна на земята. — Хайде да свърша тук и ще отидем да се обадим на ченгетата, й на семейството.

— Тай?

— Какво?

— Само защото аз ти направих предложението не означава, че не искам пръстен!

— О, да. Ще го имаш.

— Искам аз да си го избера.

— Не, няма да стане.

— Защо? Нали аз ще го нося?

— Ти носиш и лицето си, но не ти си го избирала, нали?

Тя клекна с въздишка до него.

— Това няма абсолютно никакъв смисъл. — Но сложи глава на рамото му, докато той работеше. — Знаеш ли, когато идвах насам, бях уплашена и ядосана. Сега съм уплашена, ядосана и щастлива. Така е по-добре — реши Софи. — Много по-добре.

— Ето това сме ние — рече Тереза и вдигна чашата си, — Това, което сме избрали да бъдем.

Вечеряха на открито, почти като на картината в най-новата реклама на фирма „Джиамбели“. Това беше нарочен, преднамерен избор, помисли си Софи. Баба й щеше да застане с открито лице пред заплахата и да нанесе смъртоносния удар първа, ако е необходимо. Там, където трябва.

Вечерта беше топла, слънцето все още не бе залязло. В лозята зад градините и поляните гроздовете се наливаха със сок и сортът „Пино Ноар“, както Тайлър бе предрекъл, вече започваше да потъмнява.

Четиридесет дни до гроздобера, помисли си Софи. Имаше старо правило. Древен закон. Щом гроздовете започнат да потъмняват, остават четиридесет дни до гроздобер. Дотогава майка й щеше да се е омъжила и да се е върнала от сватбено пътешествие. Мади и Тео щяха да й станат брат и сестра и да тръгнат отново на училище. Тя щеше да планира своята собствена сватба, въпреки че бе помолила Тайлър да се закълне, че няма да обявяват все още намеренията си.

Животът трябваше да продължи, защото както каза Ла Синьора това бяха те. И бяха избрали да бъдат такива.

— Когато имаме проблеми — продължи Тереза, — ги решаваме общо. Цялото семейство. Приятелите ни са с нас. Тази година ни донесе много проблеми, промени и скръб. Но тя ни донесе и много радост. След няколко седмици ние с Илай ще имаме още един син и повече внуци. И — тя погледна към Мади, — доколкото разбирам, ново предприятие, Междувременно отново сме заплашени. Аз мислих много задълбочено кой може да го е направил. Джеймс? Какво е твоето мнение на юрист?

Джеймс остави вилицата и се опита да събере мислите си.

— Макар уликите да сочат, че Де Морни е свързан, дори и само като инициатор на незаконното присвояване и на отравянето на виното, нямаме конкретни доказателства. Твърденията на Донато не са достатъчни, за да бъде убеден прокурорът да повдигне обвинение по тези точки, нито по смъртта на Тони. Освен това се доказа, че Де Морни е бил в Ню Йорк, когато колата на Софи бе повредена.

— Може да е наел някой — започна Дейвид.

— Може, и аз съм съгласен с теб. Но докато полицията няма доказателства срещу него, нищо не може да се направи. Нито пък вие — добави Джеймс — можете да направите нещо. Моят съвет е да не се месите, да оставите нещата да се развиват и системата да работи.

— Не искам да те оскърбя, чичо Джеймс, теб или твоята система, но тя не работи особено добре. Донато беше убит, докато беше вътре в системата. А Дейвид бе застрелян направо на улицата.

— За тези два случая единствено италианските власти имат пълномощия, което връзва ръцете ни още повече.

— Но той измъчва Софи с тези реклами — намеси се Тайлър и отмести чинията си. — Защо да не бъдат проследени откъде идват?

— Бих искал да имам отговор. Де Морни не е глупав, нито пък е безразсъден. Ако той е в основата на всичко, повярвайте ми, покрил се е отвсякъде, изработил си е желязно алиби.

— Влязъл е в моя апартамент, седял е там и е застрелял най-хладнокръвно баща ми. Смятам, че това в никакъв случай не е особено умно. По-скоро е безразсъдно. Трябва да бъде наказан. Трябва да бъде преследван и измъчван, така както преследва и измъчва моето семейство.

— Софи. — Хелън посегна през масата. — Извинявай. Понякога правосъдието не е онова, което искаме да бъде или което очакваме.

— Той иска да ни унищожи — заговори спокойно Тереза. — Не успя. Нанеси ни много вреди, наистина, причини ни загуби. Но ще си плати за всичко. Днес е бил помолен да освободи мястото си в „Льо Кьор“. Доволна съм, че разговорите, които аз и Илай имахме с някой от членовете на съвета на директорите, и онези, които Дейвид проведе с тях, са допринесли за това. — Тя отпи от виното, оценявайки букета и аромата му. — Казаха ми, че го бил приел спокойно. Ще използвам цялото влияние, което имам, за да се погрижа да не получи работа в нито една от уважаваните винарски компании. Професионално той е унищожен.

— Това не е достатъчно — започна Софи.

— Но може да бъде — поправи я Хелън. — Ако е толкова опасен, колкото казваш, това ще го набута в ъгъла и ще го направи още по-нападателен. Като адвокат и като ваш приятел ви съветвам… моля ви всички, да го оставите, да го забравите.

— Мамо! — Линк поклати глава. — Ти би ли могла?

— Да. — Тази едносрична дума беше изречена твърдо и безапелационно. — За да защитя онова, което значи много повече за мен, бих. И ще го направя. Тереза, дъщеря ти ще се жени. Тя най-после намери щастието си. Пилар преживя немалко бури, вие също. Сега е време да празнувате, да тръгнете напред, а не да мислите за отмъщение, наказание и разплата.

— Ние всички защитаваме онова, което има най-голям смисъл за нас, Хелън. По свой си начин. Слънцето залезе — след кратка пауза рече Тереза. — Тайлър, запали свещите, моля те. Каква хубава вечер. Трябва наистина да й се насладим. Я ми кажи, все още ли твърдиш, че твоето „Пино Ноар“ ще бие моето „Шенин Блан“?

— Абсолютно. — Той обиколи масата, за да запали свещите. — Разбира се, макар че никой няма да спечели, защото нали се сляхме, — Беше застанал начело на масата. Вдигна глава и погледна Тереза право в очите. — Та като заговорих за сливане, трябва да ви кажа, че ще се оженя за Софи.

— По дяволите, Тай! Ти ми обеща!

— Спокойно — рече той толкова естествено, че тя наистина млъкна. — Ти ме помоли за това, но мисля, че не беше особено добра идея.

— О, Софи! — Пилар скочи от масата и се хвърли към дъщеря си.

— Мамо, исках да изчакаме след вашата сватба, за да ви кажем, но тази голяма уста тук не може да пази тайна.

— И това също беше нейна идея — съгласи се Тайлър, като отново обиколи масата. — Тя почти никога не греши, затова й е много трудно да го преглътне, когато сбърка. Аз пък си мислех, че просто напоследък ни липсват добри новини. Ето, заповядай.

Хвана ръката на Софи и я задържа. Извади един пръстен от джоба си и го надяна на пръста й. Беше с един-единствен квадратен диамант.

— Трябва да ти хареса.

— Защо не можеш просто да… Прекрасен е!

— Беше на баба ми. Макмилън на Джиамбели. — Тайлър взе ръката й и я вдигна, за да я целуне. — Джиамбели на Макмилън.

Софи въздъхна.

— Наистина те мразя, когато си прав.

 

 

Отмъщението, реши Джери, вкарва по-бързо в леглото двама непознати, отколкото политиката. Не че беше наложително да я вкара в леглото си. Но защо не. Рене беше по-лесна, отколкото си бе представял.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем. И да ме изслушаш. — Де Морни посегна и взе ръката й. — Страхувах се, че си повярвала на отвратителните слухове, които Джиамбели разпространяват за мен.

— Не бих повярвала на нито една тяхна дума. — Рене се облегна назад на дивана и се настани удобно. Зад и над омразата й към Джиамбели на дневен ред стоеше един мъж с много пари. Защото нейните бяха почти на свършване. Оказа се, че Тони, дяволите го взели, е бил нечестен с нея. Остави й доста малко, дори вече й се наложи да продаде някои от бижутата си. И ако не хванеше скоро някоя едра риба, щеше да е принудена да започне работа.

— Не казвам, че съм играл суперчестно. Напротив, това ми е работата. Но „Льо Кьор“ през цялото време беше зад мен. Докато нещата не се объркаха.

— Звучи точно както Джиамбели се отнесоха с Тони.

— Така е. — О, значи имаше какво да използва тук. Както и нейната омраза, за да обърне нещата в своя полза. — Донато ми предлагаше вътрешна информация. И аз я вземах. Разбира се, Джиамбели не можаха да преглътнат това. Не можеха да позволят хората да повярват, че са били предадени от свой. И затова набедиха мен. Обвиниха ме, че съм подкупвал, принуждавал и още един Бог знае какво. А аз вземах само онова, което ми се предлагаше. Че кой не би го направил? Да не съм опрял пищов в главите им!

Той спря изведнъж и стисна ръката й.

— Господи, Рене, прости ми. Какви ги говоря. Извинявай.

— Няма нищо. Ако Тони не ме беше мамил с онази малка скитница, която работеше за Софи, сега все още щеше да е жив.

И аз нямаше да съм почти разорена, възмути се Рене.

— Крис Дрейк. — За повече ефект той притисна челото си с ръка. — Не знаех за връзката й с Тони преди да я наема на работа при мен. Мисълта, че би могла да има нещо общо със смъртта на Тони…

— Ако е имала, щеше все още да работи за „Джиамбели“. Те са зад всичко. Само те.

Нима не бе попаднал точно на когото трябва! Та тази жена беше идеалният инструмент! Щеше му се да се бе сетил да я използва по-рано.

— Те провалиха репутацията ми. Работих така упорито, за да се издигна и да постигна нещо в живота си. Може би не би трябвало да искам да печеля толкова много! — продължи да пуска фитили Джери.

— Но нали това е най-важното в живота! Да печелиш пари!

Джери се усмихна доволно.

— Аз съм мъж, който мрази да губи. Каквото и да е. Знаеш ли, когато за пръв път те видях, не знаех, че ходиш с Тони, и си помислих… Е, както и да е. Реших, че нямам никакъв шанс да те спечеля, така че сметнах за най-разумно да не го смятам за загуба. Още вино?

— Да, благодаря. — Тя изви кокетно устни, обмисляйки какво да отговори, докато той наливаше виното. — Бях омагьосана от чара на Тони — започна Рене. — И се възхищавах на неговите амбиции. Винаги са ме привличали умните бизнесмени.

— Наистина ли? Ех, и аз бях един от тях — рече уж натъжено Джери и й Подаде виното.

— Виж какво, Джери, ти все още си. Ще видиш че ще си стъпиш на краката.

— Иска ми се да ти вярвам. Обмислям да се преместя във Франция. Имам вече няколко предложения оттам. — Или ще имам, помисли си намусено той. Но, разбира се, че ще имам! — За щастие нямам нужда от пари. Спестил съм достатъчно, мога спокойно да избирам. Може би ще ми се отрази добре, ако попътувам малко, да се насладя на плодовете на труда си през изминалите години.

— И аз обичам да пътувам — изтърси Рене.

— Но не мисля, че бих могъл да напусна Америка, преди да оправя нещата тук. Докато не се справя с Джиамбели, лице в лице. Ще бъда откровен с теб, Рене, защото мисля, че ти ще ме разбереш. Искам да ги накажа за това, че изсипаха тази мръсотия върху мен.

— Разбирам те. Много добре те разбирам. — Можеше да бъде взето за жест на симпатия или нещо такова, когато сложи ръката си върху сърцето му. — Те винаги са ме третирали като нещо евтино, второкачествено. Нещо, което лесно може да бъде пренебрегнато. — Напъна се да изкара няколко сълзи от очите си и гласът й да прозвучи по-драматично и искрено. — Мразя ги!

— Рене. — Той се приближи леко към нея. — Може би двамата ще успеем да намерим начин и да им отмъстим. И за двама ни.

Много по-късно, когато тя лежеше гола, с глава на рамото му, Джери се усмихваше в тъмнината. Какви неведоми пътища има понякога съдбата! Вдовицата на неговия враг Тони щеше да разчисти пътя му към Джиамбели и да го заведе право в леговището им. В сърцето, което той щеше да изтръгне.

 

 

Би трябвало да бъде забавно. Рене се облече много внимателно за ролята, която трябваше да изиграе. Тъмен, консервативно строг костюм, къс, лакиран с блед лак маникюр. Двамата с Джери бяха разработили всички детайли. Какво ще каже, как ще го каже. Как да се държи. Той я накара да репетира репликите и жестовете си безброй пъти. Беше малко досаден според нея и не точно по вкуса й. Проявяваше се като прекалено взискателен, но тя смяташе, че ще го опитоми. Ако го задържеше достатъчно дълго, разбира се.

Засега й беше полезен, забавен и за временно ползване. А той, както повечето хора, я подценяваше. Дори не подозираше колко е наясно, че той също я намира полезна, забавна и за временно ползване.

Но Рене Фокс не беше глупачка. Не и по отношение на мъжете.

Джери Де Морни беше изцапан с мръсотия до възела на скъпата си вратовръзка. Ако не беше той човекът, замислил отравянето на виното, тя щеше да си отреже главата, мислеше си Рене, докато обличаше костюма. Щяха да дадат хубав урок на тези гадни Джиамбели. Един добър ритник в задника, подсмихна се тя. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Де Морни е умен и дяволски ловък и ще успее да постигне онова, което и тя желаеше.

Така че Рене сметна, че отиването й в отдел „Убийства“ с кутията в ръка, щеше да бъде първата стъпка към едно доста доходно и много изгодно за нея бъдеще.

— Искам да видя инспекторите Клермонт или Магуайър — започна тя и видя Клермонт да става иззад бюрото си. — О, инспекторе! — Беше добре, че го позна веднага. Това винаги ласкаеше мъжете. — Трябва да ви видя и да говоря с вас. Веднага. Неотложно е. Моля ви…

— Спокойно, госпожо Авано. — Той я хвана за ръката. — Какво ще кажете за едно кафе?

— О, не, не мога. Не мога да преглътна нищо. Не съм спала цяла нощ.

Тя се бе съсредоточила в ролята си и не забеляза неговия бърз поглед към Магуайър.

— Ще поговорим в кафето на участъка. Защо не ми кажете какво ви е разтревожило?

— Да. Аз… Инспектор Магуайър! Добре, че и вие сте тук. Толкова съм объркана. — Рене остави кутията на масата, побутна я към центъра, сякаш колкото може по-далеч от себе си, и седна. — Подреждах някои от вещите на Тони. Документите му. Не бях се наканила досега, защото не можех, нямах сили. Намерих тази кутия на най-горния рафт в неговия кабинет. Представа, нямах какво има в нея. Вече бях открила всички полици, застраховки. — Тя стисна ръцете си. — В неговата кутия за бижута имаше ключ. Спомних си, че съм го виждала и преди, но не знаех за къде е. Оказа се; че е за тази кутия. — Тя я докосна леко. — Отворете я вие, моля ви. Не искам да виждам тези неща отново… — Документи — продължи тя, когато Клермонт отвори кутията и започна да вади листове хартия. — Счетоводни книги, или както там им казват, от онази фалшива сметка, която откриха Джиамбели. Значи Тони е знаел за нея. И затова го убиха. Той е намерил доказателство. Опитал се е да стори нещо. И това му коства живота.

Клермонт погледна сметките и кореспонденцията и подаде листовете на Магуайър.

— Смятате, че съпругът ви е бил убит заради тези документи?

— Да, Да. Точно така. — Този детектив какво, да не би да беше идиот, помисли си Рене. — Страхувам се, че може би съм отчасти отговорна. Страхувам се от това, което може да ми се случи. Знам, че някой ме следи — рече тя почти шепнешком. — Звучи параноично, но съм сигурна. Измъкнах се от апартамента си като крадец, за да дойда тук. Мисля, че са наели някого да ме следи.

— Кой?

— Джиамбели. — Тя посегна и хвана ръката на Клермонт. — Сигурно се чудят дали си спомням, но съвсем ми беше излязло от ума, докато не открих тази кутия. И ако разберат, че знам, ще ме убият.

— Че знаете какво?

— Че Софи уби моя Тони. — Рене покри устата си с ръка и пожертва част от грима си, като пусна няколко сълзи.

— Това е сериозно обвинение. — Магуайър стана да й донесе няколко хартиени кърпички. — Защо мислите така?

Рене преглътна, ръката й очевидно трепереше, когато взе кърпичката.

— Когато намерих тази кутия, си спомних. Беше много отдавна, преди повече от година. Прибирах се вкъщи. Софи беше там. Тя и Тони се караха на горния етаж. Беше бясна, а той се опитваше да я успокои. Дори не разбраха, че съм се прибрала. Отидох в кухнята. Можех да ги чувам оттам, Софи ругаеше, както тя си знае, особено когато е в лошо настроение. Каза, че това не е негова работа. Да не се меси. Не чух какво й отговори Тони, защото гласът му беше тих. — Рене попи сълзите си с кърпичката. — Тони никога не й викаше, нито й повишаваше тон. Той я обожаваше. Но тя… Мразеше го, заради мен. Сметката на Кардианили, тя произнесе това име, но аз не обърнах внимание тогава. Трябвало да остави на мира тази сметка. Ако той направел нещо със счетоводните документа щял скъпо да плати за това. Каза го много ясно: „Ако не оставиш тази работа, Ще те убия.“ Тогава излязох от кухнята, защото се ядосах. Почти в същия момент и тя изфуча по стълбите. Видя ме, каза нещо на италиански и излезе от апартамента. — Рене си пое дъх и тихо въздъхна. — Когато попитах Тони за какво става дума, видях, че целият трепери, че е много разстроен. Но той ме успокои! Каза, че ставало дума за бизнес и че Софи само изпуснала малко пара. Забравих за случката. Софи често изпускаше пара по този начин. Никога не съм мислела, че може да извърши онова, което каза. Но явно го е направила. Тони знаеше, че е свързана с незаконните присвоявания и затова тя го уби.

— Тъй. Ново двайсет. — Магуайър се облегна на стола си, когато останаха сами с Клермонт. — Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа, че за някой, който не е спал цяла нощ, изглеждаше прекалено свежа. За човек, който се страхува за живота си и е толкова объркан е доста странно как не е забравила да се облече така, че обувките и чантата й да съответстват на панталона и сакото.

— Ти си истински специалист й света на модата, партньоре. Няма начин да е открила тази кутия току-що. Та тя е обърнала всички чекмеджета и най-забутаното ъгълче от кабинета му още в деня на смъртта му, за да е сигурна, че ще прибере всяка стотинка.

— Магуайър, струва ми се, че вдовицата Авано не ти харесва много.

— Не ми харесват хора, които ме смятат за глупачка. Въпрос. Ако е намерила тези документи още тогава, защо мълча досега? Защо ги извади днес? Ако не ги е намерила тогава, кой й ги е дал?

— Де Морни е в Сан Франциско. — Клермонт събра връхчетата на пръстите си заедно. — Чудя се докъде ли са стигнали той и вдовичката.

— Едно е сигурно. И двамата имат зъб на Джиамбели и искат да натопят Софи. А Рене Фокс го иска много силно.

— Толкова много, че да дава фалшиви показания в полицията?

— О, тя се забавляваше. Освен това е достатъчно умна, за да знае, че не ни каза нищо, за което можем да я подведем под отговорност. Нищо не можем да докажем. Не знаем дали и кога е намерила тези документи. Ако пък стигнем до разследване, единственият аргумент ще бъде нейната дума, че е видяла Софи и баща й да се карат преди повече от година. За нещо си. Няма начин да я хванем, дори и да искаме.

— Обаче няма смисъл да се ожени за Авано и да го убие на другия ден. С това не печели нищо, а и сега не печели нищо, като обвинява Софи.

— Ако се хванем на тази въдица, дето ни я мята, тя ще получи своето малко отмъщение. Ще задоволи долната си душичка. Ето какво иска сега.

— Да. Същото, което иска и Де Морни. — Клермонт се изправи. — Я да се поразмърдаме и да видим доколко двамата са свързани и как.