Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Villa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Отрова

Преводач: Таня Виронова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 14.01.2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-307-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13451

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

15.

Пилар отиде до къщата за гости откъм задната врата. Беше й стар навик. Чувстваше, че се сприятеляват с Тео. Той беше интересен и буден младеж, стига човек да успее да разчупи черупката му и да проникне под повърхността. И все още беше момче, което се нуждаеше от майчина грижа и влияние.

Беше трогната, че когато идваше във Вила Джиамбели, за да плува в басейна, определено предпочиташе нейната компания. Значи му беше приятно. Тя успя да го привлече в салона и да го накара да посвири на пианото. Това беше добър ход, чрез музиката да го предразположи за разговор.

Надяваше се, че на него също му е така приятно, както и на нея.

Виж, Мади беше друго нещо. Момичето бе учтиво, но определено хладно и упорито поддържаше дистанция. Наблюдаваше много внимателно всичко и всеки. Не толкова с неприязън, колкото преценяващо. И това отношение, Пилар знаеше това, бе пряко свързано с нейните отношения с баща й.

Това очевидно не правеше особено впечатление на Тео. Но Пилар можеше да види как изглежда в очите на Мади, като жена в женски очи. Затова не биваше да насилва нещата.

Тя се чудеше дали Дейвид, също като сина си, не забелязва, че Мади ревниво пази своята територия.

Преметна чантата през рамо, докато се изкачваше по пътеката. Онова, което се съдържаше в нея, не беше подкуп, уверяваше се сама Пилар. Беше просто символичен подарък. И освен това тя нямаше намерение да остане по-дълго, отколкото беше прието. Макар че част от нея искаше да я помолят да остане с тях. Искаше да им приготви ядене, да ги слуша как си говорят. Така й липсваха деца!

Ако съдбата беше по-благосклонна към нея, щеше да има къща, пълна с деца, голямо рунтаво куче, спорове, които да разрешава, и разбити колене, които да превързва.

Вместо това имаше само една умна и красива дъщеря, която не се нуждаеше от дундуркане. И вече доста години гледаше цветя вместо децата, за които така беше копняла.

Самосъжалението, напомни си Пилар, не беше нито приятно, нито забавно преживяване. Тя почука отривисто на вратата на кухнята и се приготви да се усмихне.

Когато Дейвид отвори, я обхвана колебание. Той беше облечен с джинси и работна риза и държеше чаша кафе.

— И това, ако не е късмет! — Той я хвана — за ръката и я дръпна вътре. — Тъкмо си мислех за теб.

— Не очаквах, че си вкъщи.

— Днес работя тук. — Тъй като искаше, а и защото знаеше, че това ще я обърка, той я привлече към себе си и се наведе да я целуне.

— Ами, аз… Понеже не видях микробуса…

— Тео и Мади го взеха. Днес не са на училище. Подобни дни са кошмар за всеки родител. Ние го разрешихме, като дадох на Тео ключовете за да отидат на кино. Поради което твоето посещение е точно навреме.

— Наистина ли? — Тя се освободи от прегръдката му и оправи дръжката на чантата върху рамото си. — Така ли мислиш?

— Определено. Ще ме разсееш от мрачните предположения, какво ли правят децата. Искаш ли кафе?

— Не, аз трябва… Просто минах да донеса някои неща за децата. — Това, че са сами в къщата, я объркваше. През цялото време, откакто той беше тук, бе избягвала да остават насаме. — Мади се интересуваше от процеса на винопроизводство, затова си помислих, че ще й бъде интересно да прочете историята на фамилията Джиамбели.

Пилар извади книгата, която бе взела от магазинчето за сувенири във винарската изба.

— Много подходящо. Ще ти бъде благодарна и ще ни засипе двамата с Тай с лавина от въпроси.

— Има остър ум.

— Говори ми още!

— Донесох и музика за Тео. Той е затънал в неговото техно, но мисля, че ще му бъде приятно да чуе нещо по-класическо.

Дейвид погледна нотите.

— „Серждънт Пепър“? „Бийтълс“? Откъде изкопа това?

— Навремето го свирех и подлудявах мама. Сама съм нотирала песента.

— А да си носела мънистени гердани, чарлстон панталони и тесни блузки с ресни и открит пъп? — закачливо я попита Дейвид.

— Разбира се. Бях си направила страхотни индиански накити, когато бях на възрастта на Мади.

— Направила си ги сама? Какви скрити таланти! — Той се приближи така плътно, че гърбът й се оказа подпрян на кухненския плот. — А на мен носиш ли някакъв подарък?

— Не знаех, че си тук.

— Ами сега, като съм? Какво ще ми подариш? — Притисна я, като сложи ръцете си от двете й страни. — Хайде, извади нещо от чантата и за мен!

— Нямам. — Пилар се опита да се засмее, но беше много объркана. — Следващият път. Трябва да се връщам във винарната. Ще помагам за една туристическа обиколка следобед.

— В колко часа?

— В четири и половина.

— Хм. — Дейвид погледна часовника на стената. — Значи след час и половина. Чудя се какво бихме могли да направим за деветдесет минути.

— Мога да ти приготвя обяд.

— Имам по-добра идея. — Като обхвана кръста й, той я завъртя и я поведе към вратата.

— Дейвид?

— Няма никой вкъщи освен нас — прошепна Дейвид и леко захапа брадичката й, после шията и накрая устните, докато я извеждаше от кухнята. — Знаеш ли какво си мислех оня ден?

— Не. — Как можеше да знае? Та тя не можеше да улови собствените си мисли в момента!

— Че имам много голям проблем. Приятелката ми живее с майка си.

Сега Пилар се разсмя, защото думата приятелка й прозвуча много смешно.

— А аз живея с децата си. И никъде няма място, където да отидем и да направим всички онези неща, за които си мечтая. Знаеш ли какви неща си представям, че правя с теб?

— Мисля, имам идея. Дейвид, сега е почти обяд.

— Да, средата на деня. — Той спря в началото на стълбите. — Това е чудесна възможност. Аз мразя пропуснатите възможности. А ти?

Пилар се изкачи по стълбите с него, което беше почти подвиг, защото коленете й трепереха, а сърцето й биеше все едно, че изкачва планина.

— Не очаквах… — Думите дойдоха неканени на устните й. — Не съм подготвена.

— Остави на мен, аз ще се погрижа.

Да се погрижи за какво? Как би могъл да се погрижи за нейното секси бельо или как би могъл да превърне безмилостната дневна светлина в меките, тайнствени сенки на нощта? Как би могъл…

Тогава изведнъж осъзна, че той говори за предпазни средства и това я накара да се почувства глупаво и я обърка още повече.

— Не, аз нямах предвид… Дейвид, не съм младо момиче.

— Нито пък аз съм някой хлапак. — Той я побутна леко към вратата на спалнята си. Знаеше, че ако я сграбчи изведнъж, няма да бъде правилният подход. За нея бе необходимо да говорят, а може би и за него самият. — Пилар, изпитвам много сложни чувства към теб. Единственото, което не е сложно, е, че те желая. Това е.

Тя имаше усещането, че се носи сред гореща пара.

— Дейвид, трябва да знаеш. Тони беше първият мъж в живота ми. И последният. Оттогава мина много време. Аз… О, Господи! Забравила съм всичко.

— Да, знам. Но това не ме безпокои, напротив, ласкае ме. — Той докосна леко устните й. — Вълнува ме. И ме възбужда, — Устните му докоснаха нейните за трети път. — Ела в леглото ми. — Поведе я, очарован, че сърцата им биеха забързано и в един ритъм. — Позволи ми да те галя. Нека да те докосвам.

— Не мога да дишам. — Тя се опита да си поеме дъх, докато той сваляше якето й. — Знам, че съм напрегната, извинявай. Не мога да се отпусна.

— Не искам да се отпускаш. — Докато откопчаваше блузата й, Дейвид не откъсваше очи от нея. Пръстите му докоснаха кожата й. — Не и сега. Сложи ръцете си на раменете ми, Пилар. Събуй обувките си.

Тя трепереше цялата, също като него. Като че беше за пръв път, помисли си Дейвид. За нея, за него. Толкова страшно и вълнуващо, очаквано и опасно.

Късното зимно слънце беше като бяла преспа светлина, върху прозореца. Тишината в къщата бе така дълбока, че Дейвид можеше да чуе ударите на сърцето й. Когато прекара пръстите си по кожата й, усети, че е мека и тръпнеща.

— Колко си гладка! Топла! Прекрасна!

Пилар вярваше на думите му. Въпреки че пръстите й трепереха, когато откопчаваше копчетата на ризата му, той не обърна внимание. Едва не подскочи, когато ръцете му преминаха по диафрагмата й, докато сваляше панталоните й, но Дейвид не показа нетърпение или раздразнение.

И което беше най-хубавото, той не спираше да я гали. Ръцете му не се отделяха от тялото й. Движенията им бяха бавни и сигурни. Това я караше да иска отново и отново да усеща ласките, да чувства тази приятна топлина в корема си и почти втечнения си пулс. Пилар се отпусна на леглото, за да усети тялото му върху себе си, да почувства мъжката му тежест.

Изглеждаше й толкова естествено и прекрасно отново да се отдаде на някого.

Забрави, че слънцето свети, забрави за всички недостатъци, които светлината му щеше да разкрие. И се отдаде на опиянението от това да се слее с Дейвид.

Дейвид не искаше да бърза. Но нейното колебание се превърна в нетърпение. Тя се движеше под него, бедрата й се издигаха и спускаха, ръцете й го докосваха с бързи, леки тръпки, като криле на птица, а ноктите й го възбуждаха до изнемога.

Забрави желанието си да бъде търпелив, внимателен и нежен.

Ръцете им бяха преплетени, сетне се разделиха, за да открият нови тайни, да изследват нови кътчета. Устните му намериха гърдите й. Когато през тялото й премина вълна от удоволствие, Пилар промълви името му и простена, защото устните му захапаха нейните.

Сякаш някакъв камшик удряше тялото й и я приковаваше върху ръба на раздвоението, между възбудата и облекчението. Там, където кръвта кипи, а тялото изнемога на от копнеж. И Пилар безпомощно стоеше прикована, отдадена изцяло на радостта от всяка болка, изгаряща я е огнената си непоносимост.

Когато ръката му слезе надолу, за да потърси женствеността й, тя вече беше влажна и гореща.

Избухна под него, прекалено удивена от себе си, от своя бърз отклик, шокирана от невъзможността да удържи реакцията на собственото си тяло. Светът, който я заобикаляше, стана ярък, ослепителен и изпълнен с оглушителна радост. И Пилар се остави на настойчивите му ръце и устни.

Моя. Тази мека влажна кожа, която миришеше на пролет, тези заоблени извивки на тялото, тази изкусителна уста. Те са мои.

Дейвид искаше да вземе всичко наведнъж. Сега. И да й отдаде всичко, което имаше. Тя се движеше в неговия ритъм сякаш не бяха за пръв път заедно, а винаги, винаги са били, хиляди пъти.

Той имаше още много неща, които искаше да й покаже. Да вземе от нея. Но желанието, което го изпълваше, бе така диво, че не се поддаваше на никакъв контрол.

Пилар го гледаше право в очите.

Още веднъж, и още веднъж, ръцете й се вдигнаха, сетне се отпуснаха. Тя се надигна и го прие, и го затвори в себе си. И те се движеха в слънчевата светлина с нарастващо темпо. Пилар извика и заглуши гласа си в шията му. И остана там, усещайки как сърцето й сякаш пробива гърдите й, за да отиде при неговото сърце.

 

 

В Сан Франциско също грееше слънце, но това само усилваше главоболието на Софи. Тя погледна Крис, която седеше от другата страна на бюрото. Най-лошото бе, че жената явно не бе очаквала подобно развитие на нещата. Как е могла да се заблуди след всички предупреждения и забележки, които й бе направила? Това само я ядоса и наля допълнително масло в огъня.

— Ти не искаш да работиш тук, Крис. Това е съвсем ясно.

— Направила съм много повече от който и да е друг в тази фирма. Ти го знаеш, аз също. Само че това не ти харесва.

— Не е вярно. Напротив, винаги съм уважавала и оценявала твоята работа.

— Глупости!

Софи си пое дъх, за да успокои нервите си, и си нареди да запази спокойствие.

— Имаш талант, от който се възхищавам. Но което не ми харесва и не мога повече да толерирам яли да се правя, че не забелязвам твоето определено неприемане на фирмената политика и враждебното ти отношение към управляващите.

— Имаш предвид отношението ми към теб.

— В случая аз съм управляващият.

— Само защото се казваш Джиамбели.

— Дали това е причината или не няма значение и не е твоя работа.

— Ако Тони беше жив, ти нямаше да седиш зад това бюро. Щеше да е мое.

Софи преглътна горчивината, която се надигна в гърлото й.

— Затова ли спа с него? — попита тя с нотка на изненада в гласа. — Беше ти обещал това място? Много умно от негова страна и много глупаво от твоя. Баща ми никога не е управлявал тази фирма и нямаше никакъв авторитет, нито решаващ глас в нея. Как можа да се заблудиш така?

— Вие се погрижихте за това. Вие, трите Джиамбели.

— Не, той сам си го изпроси. Но сега не става дума за баща ми. Не той е темата на нашия разговор. Фактът е, че аз оглавявам този отдел и ти повече не работиш за мен. Искам да напуснеш кабинета си и да се изнесеш до края на работния ден. Днес.

И двете станаха прави. Софи имаше чувството, че ако бюрото не беше между тях, Крис щеше да предприеме нещо повече от словесни излияния. Това доказваше за сетен път колко много са се влошили взаимоотношенията им и Софи съжаляваше, че не могат да си разменят по няколко юмручни удара.

— Много добре. Имам и други оферти. Всеки в нашия бизнес знае кой представлява истинската сила, кой е творческата личност.

— Надявам се, че в „Льо Кьор“ са ти предложили онова, което заслужаваш — каза Софи и видя как челюстта на Крис направо увисна от изненада. — Нищо не остава тайно, Крис. Но трябва да те предупредя да си спомниш клаузата за спазване на фирмената тайна, която си подписала, когато започна работа при нас. Ако дадеш някаква информация за „Джиамбели“ на конкурентите, попадаш под ударите на закона.

— Няма нужда да казвам нищо на конкурентите. Вашата предстояща кампания е зле разработена, изтъркана и банална. Това е.

— Значи трябва да си доволна, че повече няма да бъдеш свързана с нея. — Софи заобиколи бюрото и приближи към Крис, почти надявайки се тя да посегне и да я удари. Стигна до вратата и я отвори. — Мисля, че си казахме всичко, което имахме да си кажем.

— Този отдел ще затъне, защото когато аз си отида, всички останали ще си тръгнат с мен. Тогава ще видим докъде ще я докарате ти и твоето фермерче. — Крис се упъти към вратата и спря за миг. — Тони и аз здравата се посмяхме за ваша сметка.

— Изненадана съм, че си имала време за разговори или смях с него.

— Той ме уважаваше — отговори яростно Крис. — Знаеше кой ръководи в действителност отдела. Имахме и няколко интересни разговора за теб. Кучка номер три!

Софи сграбчи ръката на Крис.

— О, значи ти си била! Вулгарен език, дребнавост, вандализъм, грамадни букви. Би трябвало да се досетя. Трябва да се радваш, че няма да те арестувам, а само ще те уволня.

— Ами хайде, какво чакаш! Извикай ченгетата и се опитай да го докажеш! Това ще ме разсмее още веднъж, за последно. — Тя освободи ръката си и излезе.

Като остави вратата отворена, Софи се върна на бюрото и се обади на охраната. Искаше Крис да бъде ескортирана до външната врата на сградата. Сега, когато първата вълна от гняв премина, вече можеше да мисли спокойно. Не беше изненадана, че всъщност Крис е надраскала ангелите и е изпратила снимката.

Но се чувстваше отвратително.

Нищо не можеше да направи. Така както не можеше да направи нищо за файловете, които Крис може би вече беше копирала и изнесла от фирмата, но трябваше да бъде поне сигурна, че това няма да стане в последната минута.

Тя изпрати да повикат Трейс и Пи Джей, Докато ги чакаше, крачеше нервно из кабинета. В този момент през вратата надникна Тайлър.

— Видях Крис да фучи из коридора — рече той и седна на един стол. — Нарече ме безмозъчен, тъп селянин, когото водят за носа и пришпорват с камшик. Предполагам, че ти си тази, която държи камшика.

— Не й обръщай внимание. По моя преценка мозъкът ти си е съвсем на ред и освен това си изключително устойчив на камшици. По дяволите! Писна ми.

— Мислех, че не е минало толкова зле, когато видях от ушите на Крис да излизат пламъци.

— Надявах се да ми посегне, за да мога да й отвърна. Щях да се чувствам по-добре, ако беше го направила. Нарече ме кучка номер три. Затова ми се щеше да й покажа какво може една истинска италианска кучка, когато я предизвикат. Ще ми цапоти с лак ангелите, ще ми праща анонимни писма!

— Охо, я да чуем! Какви писма?

— Никакви. — Софи усети, че се изтърва и махна с ръка.

Той я хвана и я привлече към себе си.

— Питах какви писма?.

— Изпрати ми една снимка отпреди няколко месеца. Баба, мама и аз. Този път беше използвала червен флумастер, но подходът беше същият като върху ангелите на Джиамбели на Коледа.

— Защо не си ми казала?

— Защото беше адресирано до мен, защото ми дойде до гуша и защото не исках да доставя удоволствие на човека, който ми го беше изпратил.

— Има и още, искам да знам всичко. Хайде! Казвай!

— Добре, слушай тогава. — Прекалено беше ядосана, за да стои на едно място, затова отново закрачи из стаята. — Каза, че баща ми й обещал да й помогне да заеме моето място. Предполагам, че наистина е обещал. Защо не, защо да не обещае нещо, което е мое, нали беше взел брошката на мама, за да я даде на Рене.

И от това я боли, помисли си Тайлър, докато наблюдаваше лицето й. Дори и мъртъв, Авано успяваше да пробие черупката на нейната защита и да я нарани право в сърцето.

— Съжалявам, Софи.

— Каза ми, че те си подхождат. Така мисля и аз. А сега, успокой се, Софи! Успокой се — повтори на глас тя. — Всичко свърши и ако се нервираш и ядосваш, с нищо няма да помогнеш на никого. Трябва да гледаме напред. Трябва да говоря с Пи Джей и Трейс, налага се да бъда спокойна. Трябва да се успокоя.

— Искащ ли да си ходя?

— Не. По-добре остани. Нали сме един екип. — Тя отвори чекмеджето и извади шишенце аспирин. — Трябваше да я уволня още преди няколко седмици. Ти беше прав. Аз сбърках.

— О, това ще си го запиша някъде. Ще ми услужиш ли с молива си?

— Я стига! — Благодарна за спокойствието, което излъчваше и й предаваше, Софи отвори бутилка с вода. — Кажи ми честно, Тай, какво мислиш за кампанията по случай стогодишнината?

— Колко пъти да ти повтарям, че не разбирам много от тези неща.

— Прецени я като консуматор, като купувач, по дяволите! — Тя глътна три хапчета наведнъж и отпи от водата. — Нали имаш мнение за всичко на този свят, дявол да те вземе!

— Е, сега ми харесваш. Това вече е спокоен и разумен разговор — засмя се Тайлър. — Мисля, че кампанията е умна. Какво друго искаш?

— Достатъчно. — Изтощена, Софи седна на края на бюрото. — Тя ме хвана, извади ме извън нерви. Мразя това. — Погледна часовника си. — Трябва да свърша и тази работа, след това имаме среща с Маргарет.

Тайлър почувства лек пристъп на вина и се размърда на стола.

— Аз трябваше да се видя с нея онази вечер, но отложих срещата. А днес не успях да се свържа.

— Тя обикновено става още в шест.

— Така ли? — По дяволите, помисли си той, беше й обещал да й се обади. — Може ли да ползвам телефона ти?

Софи го покани с ръка и излезе да помоли секретарката си да направи кафе.

— Не е там — рече Тайлър, когато тя се върна. — Странно, пропусна две сутрешни заседания.

— Това не е присъщо на Маргарет. Опитай се да я намериш вкъщи — започна Софи и се обърна към Пи Джей и Трейс, които застанаха на вратата. — Влизайте. Сядайте.

— Покани ги с ръка и затвори вратата. — Искам да знаете — рече, докато сядаше зад бюрото си, — че току-що уволних Крис.

Пи Джей и Трейс си размениха бързи погледи.

— Което, както виждам, не ви изненадва. — Тъй като нямаше никакъв отговор или реакция, Софи реши да сложи картите на масата. — Искам да ви кажа, че се надявам да знаете колко много ви ценя, колко сте важни за този отдел, за фирмата и лично за мен. Разбирам, че може би съществува известно недоволство заради промените, които направихме миналата година и ако някой от вас има специфични проблеми или забележки, моля да ги сподели. Готова съм да ви изслушам.

— Може ли въпроси? — попита Трейс.

— Давай.

— Кой ще замести Крис?

— Никой.

— Нямаш намерение да доведеш някой на нейното място?

— Бих предпочела вие двамата да си поделите нейната работа, титлата и мястото.

— И кабинета й — предложи Пи Джей.

— По дяволите — процеди Трейс през зъби.

— Добре, хайде да караме подред — предложи Софи и отиде да отвори вратата, защото секретарката почука с кафетата. — Не само че не бяхте изненадани от последния развой на събитията, но не бяхте особено разочаровани, нито разтревожени.

— Не е възпитано да се говори зад гърба на човек, който току-що е бил уволнен. — Пи Джей погледна кафето си, сетне Софи. — Но… ти не си в офиса всеки ден. Пътуваш или ходиш на срещи. И от декември работиш вкъщи поне три дни в седмицата. А ние сме през цялото време тук.

— И?

— Онова, което Пи Джей се опитва да каже, без риск да я изпратиш по дяволите, е, че с Крис се работеше трудно. И още по-трудно се работеше за нея — добави Трейс. — Тя се правеше на началник, докато теб те нямаше. Мислеше си, че има право и че всички ние в този отдел, сме й подчинени. А на мен ми омръзна да й се подчинявам. Да й бъда домашен любимец. Дори започнах да си търся друга работа.

— Можехте да говорите с мен. По дяволите, Трейс, трябваше да го направите!

— Щях да го направя преди да взема окончателно решение. Сега вече проблемът е решен. Освен ако аз и Пи Джей не се сбием за кабинета на Крис.

— Софи, тя се опитваше да настрои хората срещу теб. Нещо като бунт на борда, нали разбираш? Може би има съмишленици, поддръжници. Възможно е да загубиш някои добри служители, когато тя си тръгне.

— Ясно. Ще свикам общо събрание на целия персонал още днес следобед. Да видим как стоят нещата. Съжалявам, че не съм била в течение за тези неща. От вас ще искам препоръки за хората, които според вас трябва да бъдат поощрени или уволнени. От този момент вие сте подуправляващи. Ще се погрижа веднага да оформим назначението ви.

Пи Джей стана.

— Отивам да видя как ще подредя новия си кабинет. — Тя се обърна към Тай. — Искам само да ти кажа, че да си силен и мълчалив, не значи, че някой те води за носа като че те пришпорва с камшик. Крис вдигаше голяма пара, че не си заслужавал с нищо мястото, което заемаш и че накрая ще се провалиш. Аз пък забелязах, че не казваш нищо, когато няма какво да кажеш. Но когато го правиш, то винаги има смисъл.

— Подмазвачка! — рече Трейс и също стана.

— Няма защо да се подмазвам, получих си големия кабинет — отвърна Пи Джей и като пърхаше с мигли, излезе.

— Харесва ми да работя тук. И за вас. Щеше да ми бъде криво, ако нещата се развиеха другояче. — С тези думи Трейс също излезе, подсвирквайки си.

— Е, по-добре ли се чувстваш? — попита Тайлър.

— Значително. Малко съм ядосана на себе си, че съм оставила нещата да стигнат толкова далеч, но се чувствам добре.

— Хубаво. Защо не се заемеш с организиране на общото събрание, пък аз ще се опитам да открия Маргарет. Нали нямаш нищо против да обядваме тримата заедно?

— Не, разбира се. Само че това никак няма да я зарадва. Тя е луда по теб.

— Я стига глупости!

— Да ти дам ли доказателства? — рече тихо Софи и излезе, за да се заеме с организацията на събранието.

Жени, помисли си Тайлър, докато търсеше домашния номер на Маргарет в телефонния секретар на Софи. И те ще ми разправят, че мъжете непрекъснато мислели за секс. Само защото той и Маргарет бяха излезли няколко пъти, това не означаваше, че…

Той прекъсна нишката на мисълта си, когато някакъв мъжки глас му отговори.

— Опитвам се да се свърша с Маргарет Боуърс.

— Кой се обажда?

— Тайлър Макмилън.

— Господин Макмилън… — Последва къса пауза. — Тук е инспектор Клермонт.

— Клермонт? Извинете, сигурно съм набрал грешен номер.

— Не, не сте. Аз съм в апартамента на госпожица Боуърс. Тя е мъртва.