Нора Робъртс
Отрова (10)

9.

— Не знам защо трябваше да идваме тук!

— Защото се нуждая от някои неща. — Можеше и да не се отбива, съгласи се вътрешно с него Софи. Но нямаше причина да не отиде до апартамента си, след като вече бе дошла в Сан Франциско. Нима не беше се смилила над Тай и не бе взела колата на Илай, вместо своето кабрио! — Слушай — продължи тя. — Обясних ти още в началото, че трябва да проверявам от време на време какво, става в офисите. Крис продължава да се противопоставя на новото положение. Желателно е да ни вижда заедно, мен и теб, като екип.

— То пък един екип!

— Е, аз се справям. — Тя зави към паркинга и удари спирачките. — Мисля, че сключихме примирие по време на празниците. В момента нямам нито време, нито желание да се боря с теб.

Тя излезе, тресна вратата и пъхна ключовете в куфарчето си.

— Какъв е проблемът?

— Аз нямам проблеми. Ти си проблемът.

Тайлър заобиколи, отиде от другата страна до нея и се подпря на бронята. Вече два дни беше настроена кавгаджийски. Достатъчно дълго време, за да му писне на всеки от двамата. Той не смяташе, че причината е инцидентът по време на коледното празненство. Всъщност тогава тя беше излязла победител.

— Нали уж сме един екип? Все още ли си ядосана заради ангелите?

— Не. Погрижих се за тях, нали? Отново са красиви, като нови.

— Вярно. И сега какъв е проблемът?

— Искаш да знаеш какъв е проблемът ли? Добре. Мразя да ставам всяка сутрин по тъмно и да трамбовам из полето в студа. Но го правя, както виждаш. После се прибирам, за да си свърша работата, но съм длъжна да идвам и тук, макар че имам заместничка, която не само че спи с баща ми, но е готова да вдигне бунт на борда на кораба.

— Уволни я.

— О, да, виж това е идея! — Тя почука с пръсти по слепоочията си, докато гласът й заглъхна. — Как не ми беше хрумнало досега? Може би, защото сме в реорганизация, по средата на една огромна, интензивна и особено важна рекламна кампания и няма друг служител толкова квалифициран, че да поеме работата? Да, знаеш ли, това може би е причината, поради която все още не съм я изритала по кльощавия задник.

— Виж какво, хлапе. Който си е напълнил обувките с пясък, трябва сам да си ги изтърси.

— Нямам време — извика Софи и за да докаже това, извади бележника си. Беше поизмачкан. — Би ли погледнал тук, за да видиш програмата ми за близките шест седмици? — Тя го пъхна обратно в куфарчето си.

— Значи си притисната отвсякъде. — Той сви леко рамене, — Тогава използвай сутрините, за да свършиш онова, което трябва. Аз ще те заместя в лозята.

Погледът, който му отправи, беше като картечен откос.

— Нямам нужда от снизхождение, нито от подаръци, Макмилън. Но ти си дяволски прав, че съм притисната отвсякъде. Опитах се да обуча майка ми, но тя не проявява никакъв интерес към тази работа. Трябваше да отменя три срещи с трима много интересни мъже, защото съм претрупана с работа. Социалният и личният ми живот просто изтичат в канала. Не мога да преодолея проклетата Рене вече два дни, за да се свържа с баща ми, който не си е в офиса. А е задължително да говоря с него във връзка с един от нашите основни клиенти през следващите четиридесет и осем часа, тъй като някой, който за съжаление не съм аз, трябва да лети до Сан Диего след четиридесет и девет часа.

— Защо не звъннеш на Маргарет? Мислех, че тя се занимава с основните и важни клиенти.

— Мислиш ли, че не съм опитала? Толкова ли глупава ти изглеждам? — Уморена, ядосана и отегчена, Софи се упъти към асансьора в подземния гараж и го повика. — Тя замина за Италия още вчера следобед. Но нито тя, нито хората й са запознати със сметката на Туинър, защото Туинър винаги е бил галеното дете на татко. Освен това не искам хората на Туинър да знаят, че сме открили дупка във веригата. Пропуски.

— Никой не е снизходителен към теб — отбеляза Тай. — Но ти си прекалено снизходителна към Авано.

— Не, не съм снизходителна. Но тъй като съм загрижена за Джиамбели, ще го прикривам, докато мога. Не ми харесва, дойде ми до гуша и освен това ме боли главата.

— Добре. — Той изненада и двамата като посегна и започна да разтрива раменете й, когато влязоха в асансьора. — Вземи аспирин, след това ще свършим всичко едно по едно.

— Тя няма право да не ме допуска до баща ми! Както на лична, така и на служебна основа.

— Така е. — Разправиите с Рене, съгласи се Тай, наистина можеха да причинят истинско главоболие, — Но това е игра на нерви. Обаче Рене няма да изпита никакво удоволствие, ако ти не й покажеш, че е успяла да те ядоса. Поразпитай другите за него.

— Ако го направя, боя се, че ще изглежда като… по дяволите! Та той си е глупак! Толкова съм му ядосана, че ме забърка в тази каша. Ако не я оправя до края на деня…

— Ще я оправиш до края на деня.

— Ох. — Софи въздъхна и излезе от асансьора. Обърна се и го изгледа. — Защо си толкова добър с мен?

— Защото го заслужаваш. Освен това клиент като Туинър е голям залък. Е, и аз не прекарвам цялото си време на полето — отвърна Тайлър, когато тя вдигна изненадано вежди. — Ако ми беше казала, че се опитваш да проследиш сделките на баща си, щях да ти подам ръка. Няма нужда да ходиш при Кътър.

Софи стисна устни.

— Не. Но мисля, че той знае нещо повече. И скоро, доста скоро ще посочи целта.

— Тогава трябва да действаме по-бързо. Нали сме от един екип, забрави ли?

— Само защото харесваш Кътър по-малко, отколкото мен, нали?

— А какви са твоите подбуди?

Това я накара да се разсмее, докато пъхаше ключа в ключалката.

— Също толкова добри като твоите. Ще взема само някои неща, в това число и няколко стари папки, които ще помоля майка ми да прегледа. Мисля, че може да има някакви бележки за Туинър, които да хвърлят светлина върху съмненията ми. Ще те върна вкъщи преди вечеря. — Тя спря и се обърна към него. — Освен ако не искаш — добави с лека усмивка, — да променим дневния си ред и да опитаме един друг вид обща работа в екипа.

— Зарежи това.

— Хареса ти да ме целуваш.

— Когато бях малък, харесвах зелени ябълки. И открих, че от тях ми става лошо и ме боли корема.

— Аз съм зряла.

Тайлър посегна и натисна дръжката на вратата.

— Ти го казваш.

Софи сви рамене и се обърна.

— Започвам да те харесвам, Макмилън. Какво, по дяволите, ще правим сега? — Тя бутна вратата, направи една крачка и се вкамени. — Татко?!

Успя да зърне картината пред очите си само за секунда, преди Тай да я отмести. Но тя се запечата завинаги в съзнанието й. Баща й седеше на нейния стол, главата му с красивите си посребрени слепоочия бе килната встрани и цялата му риза отпред беше тъмнокафява и корава. А очите му, неговите умни и красиви очи, бяха широко отворени и немигащи.

— Татко! Той е… аз трябва да… Господи, баща ми!

Софи беше бледа като платно и започваше да трепери, така че Тай я изведе и подпря на стената извън апартамента.

— Слушай ме, Софи! Чуй ме! Използвай мобилния си телефон. Набери девет-едно-едно. Веднага!

— „Бърза помощ“ — тя се опита да се измъкне от мъглата, която се стелеше в мозъка й, и започна да се бори с Тайлър. — Той се нуждае от лекар. Трябва да отида при него!

— Стига. — Тайлър я хвана здраво за раменете и я разтърси. — Не можеш да му помогнеш. — Веднага отхвърли мисълта да се върне и да провери състоянието на Тони. Не можеше да остави Софи сама. А и вече беше видял достатъчно, за да е наясно, че нищо не може да бъде направено. Тони беше мъртъв, при това отдавна.

Той сложи Софи да седне на пода, отвори куфарчето й и извади мобилния телефон.

— Трябва да извикаме полиция.

Софи наведе глава и я подпря на коленете си, докато Тайлър даваше необходимата информация и адреса на дежурния в полицията. Тя не можеше да мисли. Все още. Но трябваше да се стегне и да се вземе в ръце.

— Добре съм вече. — Гласът й беше тих, почти спокоен, макар че ръцете й трепереха. — Знам, че е мъртъв. Трябва да вляза при него.

— Не. — Тайлър седна на пода до нея и я прегърна през раменете. — Не си добре. Съжалявам, Софи. Нищо не можеш да направиш.

— Винаги има. — Тя вдигна глава. Очите й бяха сухи. Сухи и пламтяха. — Някой е убил баща ми и сигурно има нещо, което мога да направя. Знам какъв беше. — Гласът и се прекърши и сълзите, които я задушаваха, бликнаха и захапаха по лицето й. — Но все пак ми беше баща.

— Знам това. — Той я притисна в прегръдката си и приласка главата й на рамото си.

Не я изостави нито за секунда. Софи реши, че винаги ще помни това, независимо какво става или не става по между им. Когато нещата бяха най-зле, Тайлър беше неотлъчно до нея.

Тя седеше на дивана в апартамента срещу нейния. Беше присъствала на няколко весели купона тук, спомни си Софи. Двамата хомосексуалисти, които живееха в апартамента, организираха много приятни и забавни сбирки. И сега единият от тях, Франки, художникът график, който често си работеше у дома, отвори апартамента си, за да приеме нея и полицията. И Господ да го благослови, дискретно се затвори в спалнята, за да ги остави на спокойствие и да не досажда с присъствието си.

Нямаше съмнение, че историята щеше да се разчуе и да обиколи сградата като светкавица. Но поне засега той постъпи като мъжко момче. Нищо че беше хомосексуалист. Софи нямаше да забрави и това.

— Не знам какво е правил в моя апартамент — повтори отново тя. Опитваше се да разгледа лицето на мъжа, който я разпитваше. Както да запомни и името му. Инспектор Ламон ли беше? Не, Клермонт? Чертите му все се размазваха пред очите й.

— Имаше ли баща ви или някой друг ключ от жилището ви? — Името му наистина беше Клермонт. Алекзандър Клермонт.

— Не. Аз… да. Софи вдигна ръка и притисна челото си, сякаш да се освободи от мислите. — Баща ми. Дадох му ключ скоро след като се преместих тук. Той имаше да довършва някои неща по обзавеждането на своята къща, а пък аз бях в провинцията. Предложих му да използва моя апартамент, докато ме няма. Не си спомням да ми е връщал ключа. Но и на мен съвсем ми беше излязло от ума.

— Често ли използваше баща ви жилището?

— Не. Никога, докато не му го предложих. Отсядаше в хотел. — Или поне така казваше, помисли си. Дали не беше използвал апартамента й и преди това? При не един и два случая, когато се връщаше от пътувания, откриваше, че някой е бил тук в нейно отсъствие.

Просто някои дреболии, които не бяха по местата си.

Глупости! Не може да бъде! Сигурно са били хората от службата по почистване. Баща й нямаше причини да използва апартамента й. Той си имаше свой собствен, където живееше с Рене.

Там мамеше майка ти, прошепна един глас в мозъка й, Мамеше я с Рене.

Госпожице Джиамбели?

— Извинете ме. Какво казахте?

— Искаш ли малко вода? Или нещо друго? — прекъсна разговора Тайлър, с което й даде възможност да се върне обратно в действителността.

— Не, благодаря. Извинете, инспекторе. Загубих нишката.

— Няма нищо. Питах ви кога за последен път видяхте баща си.

— В събота през нощта. На тържеството по случай Коледа във Вила Джиамбели. Това е ежегодно традиционно парти. Баща ми също присъстваше.

— Кога си тръгна?

— Не мога да кажа. Имаше много хора. Той не дойде да се сбогува.

— Сам ли беше?

— Не, с жена си. Рене.

— Баща ви е женен?

— Да, ожени се един ден преди тържеството. Тя се казва Рене Фокс. Не сте ли се свързали с нея?

— Не знаехме, че съществува. Къде можем да я намерим? На адреса на баща ви ли?

— Да. Аз… да — повтори тя и преглътна онова, което бе на езика й.

— Имате ли оръжие, госпожице Джиамбели?

— Не.

— Държите ли пистолет в апартамента?

— Не. Не обичам оръжията.

— Баща ви имаше ли оръжие?

— Не знам. Поне аз не знам да е имал.

— Кога бяхте за последен път в апартамента си?

— Преди седмица. Както вече ви казах, през следващите шест месеца ще живея основно в Напа Вали. Дойдох днес в града заедно с господин Макмилън и след като посетих офиса ни, реших да си взема някои неща оттук.

— Какви бяха отношенията ви с баща ви?

Софи настръхна. Тъй като седеше до нея, Тайлър усети това.

— Той беше мой баща, детектив. Ще ви спестя неудобството да ме питате дали аз съм го убила. Е, добре. Ще ви отговоря направо. Не съм го убила аз. И не знам кой може да го е направил. Нито защо.

Гласът на Клермонт остана спокоен.

— Имаше ли баща ви врагове?

— Очевидно — отвърна със сарказъм Софи.

— Които вие познавате? — добави инспекторът, без да се засегне ни най-малко от иронията в гласа й.

— Не. Не познавам никого, който би искал да го убие.

Клермонт погледна бележника си, опитвайки се да прочете някои от бележките си.

— От колко време родителите ви са разведени?

— Живеят официално разделени от седем години.

— Разделени?

— Да. Не живеят заедно, откакто бях дете.

— Значи тази Рене Фокс е втората съпруга на баща ви?

— Правилно.

— И те са женени само от няколко дни.

— Доколкото знам.

Усещаше в стомаха си огромна леденостудена топка. Нямаше да позволи на този детектив да разбере, че е нервна.

— Мисля, че разводът е бил оформен един ден преди сватбата на баща ми с Рене. Но това беше само една формалност, инспекторе.

Въпреки че краката й трепереха, Софи се изправи.

— Извинете, но трябва да отида при семейството си. Не искам да научат за това нещастие от вечерните новини. Нито от някой чужд човек. Трябва да си ида вкъщи. Можете ли да ми кажете какво ще стане с баща ми? Какво трябва да се направи сега?

— Ще продължим разследванията. Моят партньор работи във вашия апартамент с екипа по криминалистика. Търсят следи, отпечатъци, улики. Ще обсъдим нещата със следващия наследник.

— Аз съм единственото му дете. Баща ми няма други наследници.

— Жена му е следващата наследница, госпожице Джиамбели.

Устата й се отвори и затвори. Когато ръката й се отпусна, Тайлър просто я взе и задържа в своята.

— Ах, да, разбира се. Трябва да си вървя. Тай?

— Тръгваме..

— Господин Макмилън, имам няколко въпроса и към вас.

— Дадох ви адреса си. — Тайлър го изгледа през рамо, докато водеше Софи към вратата. — Знаете къде да ме намерите.

— Добре. — Клермонт затвори бележника си. — Така и ще направя.

Имаше чувството, че заедно с партньора си много скоро ще тръгнат на не особено приятно пътешествие в провинцията.

Отиде до вратата на спалнята, сигурен, че ако я отвори без да почука, от нея ще се изсипе съседът, с ухо, залепено до ключалката. Затова почука. Винаги беше по-добре да запазиш приятелски отношения с хората, особено когато се налага да им задаваш въпроси.

Алекзандър Клермонт обичаше френски вина, италиански обувки и американски блус. Беше израснал в Сан Франциско, беше средният син в семейство от така наречената средна класа. Родителите му работеха здравата, за да дадат добро образование на своите три момчета и да им осигурят приличен живот.

По-големият му брат беше детски лекар, а по-малкият — преподавател в университета в Бъркли. Алекс Клермонт трябваше да стане адвокат.

Но той беше роден за ченге.

Законът беше един вид инструмент в ръцете на ченгето и съвсем друг в ръцете на адвоката. За адвоката законът служеше да скрие, да извърти нещата, да ги прекрои така, че да отговарят на нуждите на клиента.

Клермонт разбираше това и в известна степен го уважаваше.

Но за ченгето законът си беше закон. — А той го боготвореше.

Сега, почти два часа след откриването на трупа, инспектор Клермонт служеше на закона.

— Какво мислиш за дъщерята?

Той не отговори веднага, но партньорката му го познаваше и беше свикнала. Тя караше колата, защото влезе първа в нея.

— Богата — рече след малко той. — От класа. С твърда черупка. Не каза нищо, което не искаше да каже. Личеше, че в главата й е пълна каша, но внимаваше какво говори.

— Голяма и важна фамилия. Голям и гнусен скандал. — Морийн Магуайър спря на светофара и потропа нервно с пръсти по волана.

Тя и Клермонт бяха пълна противоположност, което според нейното мнение беше причината да намерят своя общ ритъм на работа след първоначалните сблъсъци преди три години и да работят много успешно като партньори.

Тя беше бяла. Ирландка с лунички, сламеноруса коса и нежни сини очи. На тридесет и шест години, с четири години по-възрастна от Клермонт, щастливо омъжена и с къща в покрайнините. Докато той беше черен, ерген и живееше в града.

— Никой не е видял някой да влиза. Никакъв автомобил. Проверяваме такситата, дали някой е идвал с клиент дотук. От огледа на тялото личи, че смъртта е настъпила преди тридесет и шест часа. Ключът от апартамента беше в джоба му, заедно с триста долара, дребни пари и доста презервативи. Има златен „Ролекс“, златни копчета за ръкавели с малки диаманти на тях. Апартаментът е пълен с вещи, които лесно могат да бъдат задигнати. Нищо не е пипнато. Значи не е обир.

Той кимна с глава.

— Стига бе! Да не се шегуваш!

— Само ти изброявам фактите. Две чаши вино, едната пълна, другата наполовина, едната с отпечатъци. Неговите. Застрелян е там, където е седял. Няма следи от борба. От траекторията на изстрела става ясно, че убиецът е седял на дивана. Прилича на приятна среща на вино и сирене и… изведнъж: „О, извинете — бум! бум! бум! Вие сте мъртъв.“

— Господинът се е развел и оженил за втори път в един и същи ден. Обаче романтичната увертюра завършва зле.

— Може би. — Магуайър изкриви устни. — Трудно е да се каже какво е станало. Три изстрела, от пистолет двадесет и пети калибър, и бих казала почти от упор. Не произвежда много шум, но все пак е изненадващо, че никой не е чул нищо в пренаселена сграда като тази.

Тя паркира и се загледа към съседната Сграда.

— Доста странно, нали? Новоизлюпеният съпруг два дни не се прибира вкъщи, а булката дори не е съобщила в полицията, че е изчезнал.

— Хайде да проверим защо.

Рене тъкмо се бе върнала от една тричасова процедура в козметичния салон. Нищо не я ободряваше така, както дългите масажи и грижите за лицето и тялото. Може би само пазаруването по магазините й беше по-приятно. Но тя бе успяла да си достави и това удоволствие, направи един бърз набег в „Нойманс“, където се позабавлява щедро за сметка на Тони.

Докато си сипваше малко вермут, си помисли, че съпругът й ще трябва да плаща с лихвите заради своето малко необявено бягство, което й беше спретнал от два дни насам.

Беше го правил и преди, за по няколко дни, когато го бе притискала по-здраво към стената по една или друга причина. Хубавата част от историята беше, че той винаги се връщаше. И задължително с някакъв, много скъп и красив подарък в ръка и, естествено, съгласен с всички нейни изисквания и готов да направи всичко, което поиска.

Е, нямаше нищо против да разполага с малко свободно време и за себе си. Освен това всичко вече беше законно уредено.

Рене вдигна ръка и със задоволство огледа пръстена. Вече беше госпожа Антъни Авано и възнамеряваше да остане такава още дълго време.

Направо щеше да скалпира Тони, ако тръгнеше да се развежда.

Когато звънецът на вратата иззвъня, тя се усмихна доволно. Сигурно беше той. Блудният син се завръщаше. Той си знаеше, че е по-добре да позвъни, вместо да използва ключа си, за да влезе. Последния път, когато го бе сторил, го бе посрещнала с пистолет в ръката.

Едно нещо можеше да му признае. Тони бързо се учеше.

Рене отвори вратата, готова да го накара да пълзи на колене и да се моли. Но се намуси недоволно, когато видя мъж и жена пред себе си, които държаха в ръцете си отличителни знаци.

— Госпожо Авано?

— Да. Какво има?

— Аз съм инспектор Клермонт, а това е моята партньорка инспектор Магуайър от полицията в Сан Франциско. Може ли да влезем?

— Защо?

— Моля, госпожо Авано, може ли да влезем?

— Тони в затвора ли е? — просъска през зъби тя, като отстъпи назад. — Какво, по дяволите, е направил?

— Не, госпожо, не е в затвора. — Магуайър пристъпи и влезе. — Съжалявам, госпожо Авано. Съпругът ви е мъртъв.

— Какво? — Рене изпусна една дълга въздишка. — Но това е смешно! Сигурно имате грешка.

— Няма грешка, госпожо Авано — рече Клермонт. — Може ли да седнем?

Рене почувства леко свиване в стомаха и отстъпи..

— Искате да повярвам, че Тони е мъртъв? Просто мъртъв?

— Много съжаляваме, госпожо. Защо не седнете? — Магуайър понечи да я хване за ръката, но Рене рязко се отдръпна.

Лицето й бе пребледняло, но очите й си оставаха съвсем живи. И сърдити.

— Какво се е случило? Катастрофа ли?

— Не, госпожо. Бихте ли ни казали кога за последен път видяхте съпруга си, или сте разговаряли с него?

Рене загледа втренчено Клермонт.

— В събота през нощта, предполагам след полунощ. Но какво се е случило с Тони?

— Не се ли разтревожихте, когато не се прибра, нито ви се обади толкова време?

— Ние се скарахме. Тони често изчезваше за известно време, когато се сдърпвахме. Да не съм му майка, че да го контролирам!

— Не, госпожо — кимна Магуайър. — Вие сте му съпруга. Оженили сте се съвсем наскоро, нали?

— Така е. Но какво се е случило? Имам право да знам!

— Антъни Авано е бил застрелян.

Главата й клюмна, но тя веднага я вдигна и лицето й бързо възвърна цвета си.

— Знаех си! Предупредих го, че тя ще полудее, но той не ме слушаше. Тя постоянно ни безпокоеше! Беше от оня тип, тихичките и кротичките, на които не можеш да имаш вяра.

— За кого говорите, госпожо Авано?

— За жена му. — Тя си пое дъх и посегна към чашата си. — За бившата му жена. Пилар Джиамбели. Кучката му с кучка, тя го е убила! Ако не е тя, тогава онова малко чудовище дъщеря й ще да е.

 

 

Не знаеше какво да прави с нея. Тя седеше на предната седалка и очите й бяха затворени. Но Тайлър знаеше, че не спи. Самообладанието й бе крехко като коричка лед или лак върху дърво и той не знаеше какво ще открие под него, ако го счупи.

Затова я остави на мира в дългия им път на север.

Енергията, оптимизма и жизнеността, които Софи притежаваше по рождение, просто ги нямаше. Това му направи най-силно впечатление. Седеше като кукла до него. Може би беше пропаднала в нещо като дупка, празно пространство между шока и следващата скръб, която щеше да нахлуе. Той не бе особено опитен в тези неща. Никога досега не бе губил скъп за него човек, нито пък така брутално и неочаквано.

Когато направи завоя към Вила Джиамбели, Софи отвори очи. Сякаш почувства миризмата на дома. В скута ръцете й се сплетоха.

Мехурчето всеки момент ще се спука, помисли си Тай, наблюдаваше как кокалчетата на пръстите й побеляват.

— Ще дойда с теб.

Тя се опита да отговори, нещо като естествената й реакция от рода на „По дяволите, мога да се справя и сама“, но от гърлото й не излезе звук. Може би й беше трудно да преглътне факта, че не е сигурна дали наистина може да се справи сама. Все пак Тайлър беше от семейството. В този момент тя се нуждаеше от семейство.

— Благодаря. Майка ми… — Софи се опита да преглътне, когато той спря колата пред стълбите. — Това ще бъде голям удар за нея.

— Софи. — Той сложи ръката си върху нейните сплетени ръце и стисна пръстите й, когато тя се опита да се размърда. — Софи — повтори Тайлър и тя го погледна. — Хората винаги смятат, че трябва да бъдат силни. А това не е нужно.

— Джиамбели трябва да бъдат силни. Чувствам се безчувствена и вкочанена, Тай. Страхувам се какво ще стане, когато вцепенението отмине. Страхувам се дори да мисля за това. Боя се да чувствам. Единственото, което мога да правя, е просто да извърша следващото действие, което трябва да извърша.

— Ще направим следващото действие заедно.

Той излезе от колата и мина откъм нейната страна. И пое ръката й с жест, който сви гърлото й.

Къщата беше топла и уханна от цветята, които майка и бе подредила във вазите. Софи огледа огромното фоайе, като че ли го виждаше за пръв път. Всъщност нищо не беше променено. Как бе възможно всичко да си бъде както винаги?

Видя Мария да преминава през коридора. Пред очите й всичко се движеше като в някакъв филм. Дори стъпките отекваха като на сън.

— Мария, къде е майка ми?

— Горе. Работи в твоя кабинет. Госпожице Софи?

— А къде е Ла Синьора?

Объркана и уплашена от изражението на Софи, икономката се обърна към Тайлър.

— На полето с господин Мак.

— Ще изпратиш ли някой да ги повика, моля те?

— Да, веднага.

Мария бързо излезе, а Софи се упъти към стълбището. Пръстите й стискаха здраво ръката на Тай. Можеше да чуе музиката, която долиташе от нейната стая. Нещо леко и весело. Когато застана на прага, видя майка си. Косата й бе събрана назад, а тя се бе навела над клавиатурата на компютъра.

— И какво си мислите, като ме карате да проверявам неправилни сметки? По дяволите, мразя това!

Друг път нейната разстроена физиономия щеше да развесели Софи. Сега това я накара да изхлипа.

— Мамо?

— О, слава Богу, Софи, намерих нещо. Не знам точно какво. Опитвам се вече цял час и все още не мога да се оправя.

Тя вдигна глава, погледна дъщеря си и застина.

— Какво има? Какво е станало? — Познаваше всяка черта, всяка линия и изражение на лицето на момичето. Стомахът й болезнено се сви, тя скочи и тръгна към дъщеря си. — Какво се е случило?

— Мамо! — Сега всичко щеше да се промени, помисли си Софи. След като кажеше новината, която носеше, нищо повече нямаше да бъде същото. — Татко.

— Какво? Ранен ли е? Или болен?

— Той… — Не можеше да изрече думата. Вместо това пусна ръката на Тай и прегърна раменете на майка си.

Стомахът на Пилар се стегна на топка. Всичко в нея замръзна.

— О, Господи! О, не! — Тя притисна лице към косата на Софи. — Не, детето ми, не!

— Съжалявам, мамо. Толкова съжалявам. Ние го намерихме. В моя апартамент. Някой… някой го беше застрелял.

— Какво? Чакай! — Трепереща, Пилар се отдръпна. — Не!

— Седни, Пилар. — Тайлър вече водеше и двете към дивана.

— Не! Това не е вярно! Аз трябва да…

— Седни — повтори Тайлър и внимателно ги побутна да седнат. — Чуй ме сега. Погледни ме. — Изчака, докато Пилар взе ръката на Софи. — Знам, че ви е много тежко. Авано беше в апартамента на Софи. Не знаем защо. Изглежда е имал среща с някого там.

Пилар премига. Мислите й явно прескачаха, като при липсващо зъбче в зъбното колело.

— В апартамента на Софи? Защо? Какво искаш да кажеш?

— Имаше бутилка вино на масата. И две чаши. — Той си припомни обстановката. Елегантна и абсолютно неподвижна. Мъртва. — Изглежда, че оня, с когото е имал среща, го е убил. Полицията вече разпита Софи.

— Софи? — Пръстите й стиснаха ръката на дъщерята. — Полицията?

— Те имат още много въпроси към нея. И към теб. Може би към всички нас. Знам, че ти е трудно, но трябва да се подготвиш. Мисля, че е добре да се обадиш на адвоката си. И двете трябва да се обадите.

— Не искам адвокат! Нямам нужда от него! За Бога, Тай, Тони е бил убит!

— Именно. В апартамента на дъщеря си само ден след като се е развел с теб и се е оженил за друга жена. Само ден след като Софи му вдигна скандал на публично място.

Вина, силна и горчива, впи острите си зъби в Софи.

— По дяволите, Тай! Ако някоя от нас искаше да го убие, щяхме да го направим преди много време. Преди години.

Тайлър премести поглед върху нея. Енергията й се бе върнала, отбеляза той, сега беше бясна. Е, това беше много по-обнадеждаващо, отколкото състоянието й преди малко.

— Това ли смяташ да кажеш на ченгетата? Този отговор ли ще дадеш на репортерите, когато започнат да ти задават въпроси? Връзките с обществеността са твоя специалност, Софи. Мисли!

Дишането й се ускори. Не можеше да спре. Вътре в нея нещо искаше да експлодира, да прогори тънката и нежна ципа от контрол и самообладание, и да закрещи. После почувства ръката на майка си, която трепереше в нейната и постепенно дойде на себе си.

— Добре. Прав си. Но не съвсем. Не сега. Имаме право да тъгуваме, нали? Първо да бъдем хора и после всичко останало.

Тя стана, отиде до вратата, като чувстваше краката си меки и неуверени.

— Ще слезеш ли долу, за да говориш с nonnа и Илай? Кажи им, трябва да знаят. Искам да остана сама с майка си.

— Добре. Пилар. — Той се наведе и я докосна по коляното. — Съжалявам. — Посрещна погледа на Софи, когато мина покрай нея. Очите й бяха дълбоки и пълни със скръб. И това беше единственото нещо, което запомни, когато затвори вратата помежду им.