Нора Робъртс
Отрова (23)

22.

Венеция беше като жена. Една красива жена, La bella donna. Елегантна за годините си, чувствена с невероятните извивки на тялото си, тайнствена в сенките. Първият поглед към нея от Канале Гранде към леко увехналите й цветове, като на избеляла старинна бална рокля, направо караше сърцето да спира. Светлината, бяла и ослепителна, слънцето, което измиваше всичко, минаваше през нея и оставаше в нея, като загубил се пътник сред криволичещите й вени, в тайните извивки и ъгълчета.

Това беше град, чието сърце беше женско и лукаво, а пулсът му биеше в дълбоките, тъмни и тайнствени води на лагуната.

Венеция не беше град, който може да бъде пренебрегнат заради срещи с адвокати и счетоводители. Не беше град, където един мъж можеше да остане доволен, като Се затвори в офиса си и работи часове наред, докато сладките изкушения на пролетта пееха зад стените и прозорците на неговия затвор.

Дейвид си напомни, че Венеция е била създадена от търговците и заради търговията, но това не му помогна особено. И в момента тесните улички и мостчета бяха изпълнени с туристи, които използваха своите кредитни карти в безбройните магазинчета, където разни глупави безвкусици се продаваха за изкуство. Но това не спираше Дейвид да мечтае да бъде един от тях.

Не спираше да мисли как би се разхождал безцелно из тези старинни улички с Пилар и би купувал разни смешни дрънкулки, на които след години щяха да се смеят, Би се радвал да види как Тео поглъща своя сладолед, своя „Джелато“ като вода, или да слуша как Мади разпитва някой гондолиер за историята и архитектурата на града.

Липсваха му. Всички му липсваха. Семейството, децата, Пилар. А не бяха минали дори три дни.

Счетоводителят говореше на италиански, при това доста тихо, така че му беше трудно да го разбира добре въпреки пълната си концентрация и внимание. Дейвид си напомни, че не е дошъл във Венеция, за да мечтае, а да работи.

— Scusi^[1]. — Той задържа ръката си върху страницата на доклада, дебел около пет сантиметра. — Мисля си дали не бихме могли да прегледаме още веднъж това. — Говореше бавно, за да произнася правилно италианските думи. — Искам да съм сигурен, че съм разбрал добре всичко.

Дейвид се надяваше, че тактиката му ще има успех. Новата част от цифри бе обяснена търпеливо.

— Тук нещо не съвпада — рече италианецът, минавайки на английски.

— Да, виждам. Сметките в разходите на отделите не си съвпадат. Това ме смущава, синьор, но аз съм доста по-смутен от активите, приписани на сметката на „Кардианили Ордери“, товари, аварии, заплати, разходи. Всичко е много точно записано.

— Si. В тази област няма никакво… Как се казва? Несъответствие. Цифрите са абсолютно верни.

— Очевидно е така. Обаче купувач на име Кардианили не съществува. „Джиамбели“ няма клиент с подобно име. В Рим няма склад на фирма „Кардианили“ на адреса, упоменат в доклада. Ако няма клиент, купувач, склад, тогава къде са изпращани според вас през последните три години тези поръчки?

Счетоводителят премига зад стъклата на телените си очила.

— Не мога да ви кажа. Сигурно има грешка.

— Сигурно. Има грешка. — И Дейвид беше сигурен, че знае кой я е направил.

Той се завъртя на стола си и се обърна към адвоката.

— Синьоре, имахте ли възможност да разгледате документите, които ви дадох вчера?

— Да.

— Кой е изпълнителният директор, подписал тези сметки?

— Антъни Авано.

— И фактурите, телефонните разговори, кореспонденцията, свързана със сметките, всичко ли е подписано от Антъни Авано?

— Да. До декември миналата година неговият подпис стои върху всички документи. След това върху документите се появява подписа на Маргарет Боуърс. — Ще трябва да дадем тези подписи за експертиза.

— Ясно.

— А също така и още един подпис. Върху всички документи за пътувания, плащания и експедиция на стока.

Този на Донато Джиамбели.

— Синьор Кътър, ще направя експертизата на подписите и ще разгледам ситуацията от юридическа гледна точка. Но ще го направя — добави той, — когато имам разрешението от самата синьора Джиамбели. Това е много деликатна материя.

— Давам си сметка. Поради тази причина Донато Джиамбели не бе информиран за нашата среща. Разчитам на вашата дискретност, господа. Джиамбели не искат повече публични скандали, нито фирмата, нито семейството. Ако ми позволите за момент, ще се свържа с Ла Синьора в Калифорния и ще й предам какво сме говорили.

Винаги беше много трудно за един чужденец да прецени честността на един човек дълбоко в същността й. Дейвид не беше нито италианец, нито Джиамбели. Два минуса за негова сметка, реши той. Фактът, че беше влязъл в организацията и същината на работата само преди четири месеца, беше третият.

Трябваше да подходи към Донато Джиамбели с едно наум. Според него имаше два начина да се справи със ситуацията. Можеше да бъде агресивен и да нападне. Или можеше да изчака, с готовата за удар бухалка, скрита зад гърба му, и да удари, когато трябва.

Като отхвърли тази спортна метафора, Дейвид застана до прозореца на офиса с ръце в джобовете и загледа лодките и корабчетата, които минаваха по каналите. Това беше доста подходяща гледка. Какво беше бизнесът, освен една друга игра? Умения, талант, стратегия и малко късмет.

Донато вероятно смяташе, че се ползва с привилегията на това, че си е у дома. А там, както знаем, и стените помагат. Но в минутата, в която пристъпеше в офиса, щеше да бъде на територията на Дейвид. А той имаше намерение да му даде да разбере съвсем ясно това. Вътрешният телефон иззвъня.

— Синьор Джиамбели е тук, синьор Кътър.

— Благодаря ви. Кажете му, че ще го извикам.

Нека да се поизпоти малко, реши Дейвид. Ако тук клюките се разпространяваха толкова бързо, както в повечето компании, Дон вече знаеше за срещата, която се бе провела без негово знание и присъствие. Бе чул за счетоводителите, адвокатите, въпросите, докладите. И сигурно вече се притесняваше. Имаше защо.

Би трябвало, ако е умен, да си е подготвил някакви приемливи обяснения. Отговори, хора, свидетели, които да потвърдят. Още по-мъдър ход би било неговото възмущение, гневът и обидата. Освен това би трябвало да се позове на лоялността си към семейството, на кръвната връзка, която ще му помогне да преодолее кризата.

Дейвид отиде до вратата, отвори я и видя Донато да прекосява външната канцелария.

— Дон, благодаря ти, че дойде. Извинявай, че те накарах да чакаш.

— Гласът ти звучеше толкова угрижено. Разбрах, че е важно, и веднага тръгнах. — Дон влезе в кабинета и огледа бързо стаята. Очевидно се успокои, когато видя, че е празна и вътре няма никой друг. — Ако знаех предварително, че планираш да идваш насам, щях да подредя срещите си така, че да мога да ти покажа Венеция.

— Пътуването ми беше решено много набързо, а Венеция съм я виждал и преди. Искам обаче да видя вашия кастело, както и лозята. Седни.

— Ако ми кажеш кога смяташ да отидеш, бих могъл да те придружа. Ходя там редовно, за да съм сигурен, че всичко е наред. — Той седна и скръсти ръце. — Е, какво мога да сторя за теб?

Дейвид се върна и седна зад бюрото.

— Можеш да ми обясниш какво представлява този клиент „Кардианили“.

Лицето на Дон пребледня. Очите му неспокойно се местеха от предмет на предмет, а той се опита да изобрази на лицето си някаква изненадана усмивка.

— Не разбирам.

— Нито пък аз — отговори любезно Дейвид. — Точно затова те питам, да ми обясниш.

— О, ами… добре, Дейвид. Ти ме изненада. Не мога да помня всички клиенти, нито подробностите за тях. Ако ми дадеш малко време да прегледам файловете и информацията..

— Аз вече ги прегледах. — Дейвид потупа с пръст папките върху бюрото си. Не беше особено умно от страна на Дон, реши той. И беше изненадан. Та той очевидно не бе подготвен за това! — Твоят подпис стои върху доста сметки, кореспонденции, преводи на суми и други хартийки, свързани с този клиент.

— Моят подпис стои върху страшно много сметки и фактури. — Дои започна да се изпотява. Лекичко, но видимо. — Не мога точно да си спомня за тези.

— Тази сметка би трябвало да я помниш добре. Защото не съществува. Няма клиент на име „Кардианили“, Донато. Такава фирма не съществува. Има много похарчени пари, много фактури и разходи, но няма такава фирма. Няма човек на име… — той направи пауза, отвори папката и извади лист, който подаде на Донато — на име Джорджио Кардианили, с когото, както се вижда, ти си поддържал оживена кореспонденция доста често през изминалите няколко години. Той не съществува. Няма такъв човек, няма такъв склад на този адрес в Рим, до който обаче има изпратени доста пратки с вино, както са описани. Та този склад, където ти за сметка на фирмата си пътувал доста често по работа през последните осем месеца, не съществува. Как би ми обяснил този парадокс?

— Не разбирам. — Донато се изправи на крака. Но не изглеждаше ядосан. Напротив, изглеждаше ужасен. — В какво ме обвиняваш?

— В настоящия момент в нищо. Просто искам да ми обясниш всичко за този клиент.

— Нямам обяснение. Не знам нищо нито за клиента, нито за сметката му, нито за файла.

— Тогава как твоят подпис се е появил върху всички фактури? Как твоята лична сметка е била попълнена с над десет милиона лири във връзка с този клиент?

— Трябва да е някаква, грешка. — Донато навлажни устните си. Сетне погледна надписа върху папката. Фалшификация. Някой ме използва, за да краде от Ла Синьора, да краде пари от семейството. Mia famiglia^[2] — рече той и ръката му трепна, когато я сложи на сърцето си. — Ще се заема с това незабавно.

Не, това вече не бе никак умно, реши Дейвид. Направо никак.

— Имаш четиридесет и осем часа.

— Какво си мислиш? Ти си позволяваш да ми дадеш ултиматум, когато някой краде от семейството ми?

— Ултиматумът, както го нарече, идва от името на Ла Синьора. Тя иска твоето обяснение до два дни. Между временно всички преводи и движения по тази сметка са замразени. Два дни, броено от днес, след което всички документи, свързани с този въпрос, ще бъдат предадени на полицията.

— На полицията? — Дон пребледня като платно. Заприлича на някакъв бездомник, ръцете му трепереха, а гласът му изневеряваше. — Но това е смешно! Очевидно има някакъв проблем, но той е от вътрешно естество. Не искаме никакви външни разследвания, общественото мнение и публичността само ще…

— Ла Синьора иска да получи резултатите. На каквато и да е цена.

Сега вече Дон спря да се съпротивлява, опита се да мисли, да намери някаква сламка, за която да се хване, преди да е потънал съвсем.

— Лесно може да бъде открит източникът на проблема, като се има предвид, че Тони Авано тогава беше изпълнителен директор.

— Така е. Но аз не открих никъде името и подписа на Тони Авано.

— Естествено, аз контролирах… — Дон инстинктивно сложи ръката на устата си — само важните сметки.

— Не бих квалифицирал „Кардианили“ като важен клиент. Имаш два дни — рече спокойно Дейвид. — И искам да ти дам един съвет. Помисли за жена си и децата. Ла Синьора може би ще бъде по-снизходителна, ако й кажеш, че всичко, което си направил, е било заради семейството.

— Не ми казвай какво да правя за моето семейство! Нито за положението ми. Бил съм в „Джиамбели“ през целия си живот. Аз съм Джиамбели. И ще бъда дълго след като ти си отидеш. Искам тази папка.

— Ще я получиш. — Дейвид не обърна внимание на протегнатата ръка и затвори чекмеджето си. — След четиридесет и осем часа.

Дейвид беше много изненадан, че Донато Джиамбели бе така неподготвен, така изненадан и хванат, както се казва, по бели гащи. Очевидно не беше невинен, мислеше си Дейвид, докато пресичаше площад „Сан Марко“. Донато бе затънал в мръсотията почти до шия. Ръцете му бяха изцапани до лактите. Но не можеше да разбере поведението му. Може би наистина Авано беше замесен. Много вероятно, макар че сметката, която обираше каймака под негово име беше направо смешна в сравнение с онова, което Донато бе заграбил.

И освен това Авано беше мъртъв от четири месеца. Инспекторите, които разследваха убийството му, може би щяха да бъдат заинтригувани от новата информация. Но каква част от тази нова мръсотия щеше да падне върху Пилар?

Като изруга тихо, Дейвид се упъти към една от масите на кафенето, разположени направо на тротоара. Седна и за известно време просто гледа потока от туристи, които минаваха покрай него влизаха и излизаха от катедралата или се разхождаха безцелно по площада. Много от тях влизаха в магазинчетата, които заобикаляха площада от четирите му страни.

Авано беше доил фирмата. Това вече бе съвършено ясно. Но онова, което Дейвид носеше в момента в куфарчето си, поставяше нещата в нова светлина. Донато беше още едни мошеник.

А Маргарет? Нямаше никакви доказателства, че тя е знаела или е участвала в някакви далавери преди издигането й на поста. Нима толкова бързо се бе ориентирала? Или беше открила фалшивата сметка и това бе причината за смъртта й?

Каквото и да беше обяснението, то не даваше отговор на най-трънливите въпроси. А именно, кой е сега на ход? На кого в паниката си щеше да се обади Донато за инструкции, за помощ?

Дали този човек който и да е той, би повярвал, така лесно както Донато повярва, че Ла Синьора има намерение да предаде случая на полицията? Бяха ли, той или те, така хладнокръвни, че да успеят да блъфират?

Във всеки случай през следващите два дни Донато Джиамбели щеше да седи върху горещи въглени. Което причиняваше още едно главоболие на Дейвид. Дон трябваше да бъде сменен, при това бързо. Вътрешното разследване трябваше да продължи, докато се изясняха течовете.

Това автоматично означаваше, че пребиваването му в Италия щеше да се удължи, и то в момент, когато искаше и трябваше да си бъде вкъщи.

Дейвид си поръча чаша вино, пресметна колко е часът в Америка и набра мобилния си телефон.

— Мария? Аз съм, Дейвид Кътър. Пилар там ли е?

— Един момент, синьор Кътър.

Той се опита да си представи къде ли в къщата се намира Пилар и какво прави.

Предната нощ бяха заедно, правиха любов в микробуса, паркиран в края на лозята. Като двама нетърпеливи и жадни ученици, спомни си с удоволствие. Така жадни и нетърпеливи един за друг. Така всеотдайни и тръпнещи в очакване на онова, което ще се случи.

Спомни си копнежа, неистовото си желание да я притежава.

Беше му по-лесно да си представи, че тя седи срещу него, докато светлината помръкваше и превръщаше катедралата „Сан Марко“ срещу него в нещо призрачно, неземно. Като стрела, насочена към небето, като видение, мираж, нещо създадено не от човешка ръка. А въздухът беше изпълнен с пърхането на гълъбови крила.

Когато тази ужасна история свършеше, обеща си тържествено Дейвид, щеше да се върне тук заедно с Пилар.

— Дейвид? Къде си?

Фактът, че бе останала без дъх, за да дотича до телефона, го накара да се засмее. Беше задъхана.

Току-що седнах, на „Сан Марко“. — Той вдигна чашата си с вино, която сервитьорът бе донесъл и отпи. — Пия едно доста интересно „Кианти“ и си мисля за теб.

— Има ли музика?

— Един малък оркестър на площада, свири нещо американско. Нещо от рода на популярни евъргрийни.

— Не, не ми допада. Предпочитам канцонети.

— Как са децата?

— Добре. Всъщност, струва ми се, че Мади и аз доста се сближихме. Тя дойде вчера следобед след училище в оранжерията. Получих един урок за фотосинтезата, но голяма част не запомних. Тео скъса с момичето, с което се виждаше.

— С Джули?

— Джули беше през зимата, Дейвид. Сега е друга, Кери, Двамата с Кери се разделиха и той тъгува точно десет минути. Каза, че му било дошло до гуша от момичета и има намерение да се посвети на музиката.

— Сигурно. За един ден.

— Не се тревожи, ще ти кажа, когато има промяна. Как вървят нещата там?

— По-добре да говорим за друго. Ще кажеш ли на децата, че ще им позвъня тази вечер? Около шест часа ваше време.

— Разбира се. Предполагам, все още не знаеш кога ще се върнеш?

— Не, все още не. Има известни усложнения. Липсваш ми, Пилар.

— И ти на мен. Направи ми една услуга?

— Готово, казвай.

— Просто остани там още малко. Изпий виното си, послушай музиката и виж промяната на светлината. Аз ще си мисля за теб.

— И аз ще си мисля за теб. Чао. — Дейвид затвори и се наслади на виното. Беше вълнуващо да говори с някого, с жена, при това точно с Пилар, за децата си. Да говори с някого, който ги разбира и оценява. Това като че ли ги свързваше още повече, правеше ги да изглеждат като семейство. А той точно това искаше, осъзна Дейвид. Отново искаше да има семейство. Искаше всички онези връзки, които правят кръга.

Остави с въздишка чашата си. Искаше да има жена. И искаше Пилар да бъде тази жена. Неговата жена. Толкова скоро? — зачуди се сам той. Не. Не беше нито скоро, нито бързо. Беше си съвсем навреме. И двамата бяха преполовили живота си. Защо трябваше да губят останалата част от него заради някакви си измислени от другите предразсъдъци?

Дейвид стана на крака и остави няколко лири на масата.

Да, наистина, нямаше смисъл да губи нито минута. Имаше ли по-подходящо място от Венеция на света, за да купи човек пръстен за жената, която обича? Когато се обърна и тръгна, първата витрина, която зърна, бе златарски магазин. Дейвид прие това като знак на съдбата.

Оказа се, че никак не е лесно да избере пръстен. Не искаше да бъде с диамант. Авано вече й бе подарил такъв и Дейвид дълбоко в себе си интуитивно чувстваше, че не бива да прави същото. Не трябваше да прави нищо, което Авано вече беше правил за Пилар. Искаше да купи нещо, което да говори и на двамата.

Което да й подсказва, че той я разбира така, както никой друг на света.

Това съперничество ли беше? Може би, размишляваше Дейвид, влизайки в друг магазин. Но какво от това?

Изкачи стълбите на покрития мост „Риалто“, където магазинчетата бяха така подредени, сякаш висяха над реката. Купувачите се бутаха и блъскаха, сякаш се страхуваха, че последният сувенир ще бъде продаден под носа им и те няма да успеят да се сдобият с него.

Дейвид си проправи път покрай сергиите, предлагащи кожени изделия, тениски и дрънкулки и се опита да разгледа витрините на бижутерийните магазини. Всяка от тях блестеше със златото и скъпоценните си камъни. Блясък, който замъгли очите му. Объркан, Дейвид се почувства изморен от дългата обиколка. Беше се стъмнило. Щеше да остави за утре, можеше да помоли венецианския си помощник да му препоръча някой добър магазин.

Той се обърна и погледна за последен път една витрина. И тогава видя пръстена.

Беше с пет камъка, всички с изящна издължена форма, което ги правеше да приличат на листенцата на цвете. Пет камъка, помисли си той и пристъпи по-близо. По един за всеки от тях двамата и за децата им. Помисли си, че синият сигурно е сапфир, червеният — рубин, зеленият — смарагд. За лилавия и жълтия не беше съвсем сигурен. Но това нямаше значение. Пръстенът беше великолепен.

След тридесет минути Дейвид излезе от магазинчето. Носеше пръстена в джоба си и дори бе научил какви бяха двата непознати камъка — аметист и цитрин. Бе помолил да гравират датата, на която го купи, върху вътрешната му страна.

Искаше Пилар да знае, искаше тя винаги да помни, че беше купил този пръстен същата вечер, когато бе седял на площад „Сан Марко“ в припадащата венецианска вечер и бе говорил с нея през океана.

Сега стъпките му бяха по-леки, идеше му да литне. Тръгна по тесните улички с намерение да повърви малко.

Тълпите туристи бяха оредели. Нощта падна непрогледна и водата в каналите наглеждаше също толкова черна. Тук и там се дочуваха стъпки на окъснели минувачи или плисъкът на водата под мостовете.

Дейвид реши да не се връща в апартамента си, а да хапне нещо под навеса на една тратория. Ако се прибереше, щеше да работи и да помрачи прекрасното настроение и удоволствието, което изпитваше. Поръча си Половин гарафа домашно вино.

Разглеждаше менюто, като се усмихваше сантиментално на една двойка на съседната маса, очевидно младоженци в меден месец. Забавляваше го малкото момченце, което се криеше от родителите си. Това, осъзна неочаквано Дейвид, беше поведението на влюбен мъж, който гледа на света с други очи и всичко наоколо му се струва прекрасно.

Докато пиеше кафето си, мислеше какво ще й каже и как ще й го каже, когато й поднесе пръстена.

Беше доста късно, когато тръгна да се прибира. Повечето улички и площадчета бяха съвсем пусти. Магазините отдавна бяха затворени и уличните търговци бяха прибрали стоката си.

Тук-там можеше да види лъч светлинна, идеща от гондолите, които возеха туристи по каналите, или да чуе нечия песен, извисила се над водата. Но по-голямата част от града вече спеше и той се чувстваше почти сам.

Наслаждаваше се на тази самота и тишина. Прекоси още един мост и потъна в сенките на поредната крива старинна уличка. Погледна към един балкон, който светна и се усмихна на младата жена, който излезе да простира пране. Косата й беше тъмна и падаше на вълни по раменете. Ръцете й бяха дълги и изящни, на пръста й проблесна пръстен. Тя пееше и прекрасният й глас премина като вятър по пустата улица.

Този миг се запечата в съзнанието на Дейвид. Една красива тъмнокоса жена, която е закъсняла с простирането на прането си, но пее в нощта. От прозореца й се носеше аромата на приготвена вечеря. Тя го забеляза и се засмя, а смехът й беше изпълнен с радост.

Дейвид се спря с намерението да я поздрави. И това спаси живота му.

Първо почувства неочаквана болка, някакво непоносимо ужилване и горещина между плешките на гърба. Дочу някак си приглушено звук като гърмеж, а лицето на жената се размаза пред очите му.

После започна да пада. Бавно и безкрайно дълго, сред виковете и писъците на жената и отдалечаващите се бързи стъпки, докато се свлече върху студените древни камъни на малката венецианска уличка.

Не остана дълго в безсъзнание. В един миг му се стори, че светът става целият червен и през тази червена мъгла някъде от края на света долитаха чужди гласове. Италиански думи, които сякаш се плъзгаха, и той не разбираше нищо от тях.

Чувстваше повече топлина, отколкото болка, сякаш някой го държеше над пламъците на огън. През съзнанието му съвсем ясно премина една мисъл. Застреляха ме.

Някой беше стрелял по него, беше ранил тялото му и сега през топлината се промъкваше и болка, която режеше като острието на сребърна сабя. Дейвид се опита да проговори, да протестира, да извика, да се защити, но от устните му излезе само стенание, докато погледът му потъмняваше и се замъгляваше.

Когато отново се избистри, той видя над себе си лицето на жената, която бе простирала прането.

— Сигурно работите до късно — рече Дейвид, защото тези думи изплуваха в съзнанието му и се откъснаха от устните му.

— Signore, per piacere. Stazitto. Riposta. L’aiuto sta venendо.^[3]

Дейвид я слушаше и тържествено и бавно си превеждаше италианските думи, като начинаещ студент в първи курс. Тя му казваше да лежи спокоен, да не мърда. Колко беше добра, помисли си, Дейвид. Казваше му че идва помощ. Помощ за какво?

О, да, разбира се. Нали беше ранен. Той успя да проговори първо на английски, сетне на италиански.

— Трябва да се обадя на децата си. Да им кажа, че съм добре. Имате ли телефон?

Жената държеше главата му в скута си и в този миг Дейвид изгуби съзнание.

 

 

— Вие сте истински късметлия, господин Кътър.

Дейвид се опита да се фокусира върху лицето на мъжа. С каквито и лекарства да го бяха натъпкали докторите, очевидно имаше ефект. Вече не чувстваше никаква болка, нито горещина, просто не чувстваше абсолютно нищо.

— Трудно ми е да се съглася с вас. Извинете, но не си спомням името ви.

— Де Марко. Лейтенант Де Марко. Докторът каза, че трябва да лежите, разбира се. Аз имам само няколко въпроса. Спомняте ли си какво се случи?

Дейвид си спомняше много ясно красивата млада жена с прането на балкона, отражението на светлините във водата, хладния допир на камъните.

— Да. Вървях — започна той и изведнъж се опита да седне. — Пръстенът на Пилар. Аз й купих пръстен.

— Спокойно, пръстенът е у мен. А също така портфейла и часовника. Те са на сигурно място.

Разбира се, нали беше полицай, спомни си Дейвид. Хората викат полиция, когато някой е застрелян на улицата в гърба. Този лейтенант приличаше на полицай, но не бе така потаен като детективите в Сан Франциско. Де Марко бе топчест, плешив. Но компенсираше тези недостатъци с прекрасни черни мустаци, които се кипреха над горната му устна. Английският му беше точен и правилен.

— Връщах се към апартамента си, бях решил да се поразходя малко. Ходих на пазар след работа, купих пръстена. Вечерях. Беше хубава вечер, а бях стоял затворен в офиса през целия ден. Видях една жена на балкона. Тя простираше пране. Приличаше на картина. Жената пееше. Аз спрях да я погледам. И тогава ме удариха. Почувствах… — Предпазливо той вдигна ръка към рамото си. — Знаех, че са ме застреляли.

— Били ли сте раняван и преди?

— Не — намръщи се Дейвид. — Просто разбрах с абсолютна увереност, че са ме застреляли. Сигурно съм изпаднал в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, жената беше до мен. Предполагам, че е изтичала долу, когато е видяла какво е станало.

— А видяхте ли кой стреля?

— Не видях нищо освен камъните на улицата, които се приближаваха застрашително към мен.

— Защо мислите, че някой е искал да ви застреля, господин Кътър?

— Не знам. За да ме оберат, предполагам.

— Но нищо ценно не е взето. По каква работа сте във Венеция?

— Аз съм главният координационен директор на фирма „Джиамбели-Макмилън“. Имах срещи тук.

— А, значи работите за Ла Синьора?

— Така е.

— Тя има някакви неприятности в Сан Франциско, доколкото знам.

— Да, но не виждам каква връзка може да имат те с покушението срещу мен. Трябва да се обадя на децата си.

— Ще уредим този въпрос. Дали има някой във Венеция, който би искал да ви навреди, господин Кътър?

— Не — отговори Дейвид и веднага си помисли за Донато. — Не — повтори той. — Не знам. Не знам кой е стрелял по мен на улицата. Казахте, че сте прибрали ценните ми вещи. Пръстена, часовника, портфейла. А куфарчето ми?

— Нямаше куфарче. — Де Марко отново седна. Жената, която бе свидетелка на инцидента, твърдеше, че жертвата е носела куфарче. Беше го описала много добре. — И какво съдържаше вашето куфарче?

— Документи от офиса — отговори Дейвид. — Само документи.

 

 

Беше много трудно, помисли си Тереза, човек да остане прав, когато е връхлитан от толкова много удари. При подобно постоянно напрежение духът отслабваше. Въпреки това тя изправи гърба и раменете си, докато вървеше заедно с Илай към приемната във Вила Джиамбели. Знаеше, че децата са там, очакват телефонен разговор с баща си.

Колко са невинни, помисли си, като видя Мади да седи на дивана, забила нос в книгата си, а Тео да дрънка на пианото. Защо тази невинност трябваше да бъде окрадена по този начин?

Тереза стисна ръката на Илай. За да си вдъхне смелост, да окуражи и него самия.

Пилар вдигна очи от ръкоделието. Трябваше й само един поглед към майка й, за да разбере, не се е случило нещо лошо. Сърцето й изстина. Бродерията падна от ръцете й и тя бавно се изправи.

— Мамо?

— Моля те, седни. Тео — Тереза се обърна към момчето. — Мади. Първо трябва да ви кажа, че баща ви е добре.

— Какво е станало? — Мади скочи от дивана. — Нещо лошо се е случило с татко! Ето защо не се обажда. Той никога не закъснява да се обади.

— Бил е ранен, но е добре. В момента е в болница.

— Катастрофа? — Пилар пристъпи и сложи ръка върху рамото на Мади. Когато момичето се разтрепери, тя просто я прегърна още по-силно.

— Не, не е катастрофа. Някой е стрелял по него.

— Застрелян? С пистолет? — Тео стана от пианото. Гърлото му стисна страх и ужас. — Как така застрелян? Това не може да е вярно, има някаква грешка. Татко не може да бъде застрелян!

— Веднага е бил откаран в болницата — продължи Тереза. — Вече говорих с лекаря. Баща ви е добре. Всичко ще се оправи.

— Чуйте ме — намеси се Илай, като взе първо ръката на Мади, сетне ръката на Тео. — Нямаше да ви кажем, че е добре, ако наистина не беше. Знам, че сте уплашени и се тревожите, ние също. Но докторът беше съвсем категоричен. Баща ви е силен и ще се оправи. Раната му не е опасна. Ще се възстанови напълно.

— Искам да си дойде вкъщи — устните на Мади трепереха. — Искам си го вкъщи.

— Ще се върне веднага след като го изпишат от болницата. Ще направим всичко необходимо. Баща ви много ви обича, нали Маделин?

— Сигурно.

— Знаеш ли колко много се тревожи за вас сега? За теб и брат ти, и как тези тревоги пречат на оздравяването му? Вие трябва да бъдете силни, за да му помогнете.

Когато телефонът иззвъня, Мади скочи и грабна слушалката.

— Ало? Татко? — Сълзите бликнаха от очите й. Ръцете и краката й трепереха. Въпреки това успя да плесне Тео, който се опитваше да й вземе слушалката. — Ние сме добре. При нас всичко е наред. — Гласът й се пречупи и тя се обърна към Тереза, сякаш искаше помощ. — Всичко е наред — повтори, като избърса носа си с ръкава и вдъхна дълбоко. — Хей, к’ви ги вършиш ти там? Запази ли си поне куршума за спомен?

Слушаше гласа на баща си от другата страна на океана и гледаше Ла Синьора, която й кимаше одобрително.

— Да, Тео е тук до мен, иска да ми вземе слушалката. Да го изритам ли? Защо ли те питам, вече го направих — продължи тя. — Ето, давам ти го.

Тя подаде телефона на брат си.

— Браво, момичето ми. Ти си силна и умна млада жена — каза й Тереза. — Баща ти ще бъде много горд с теб.

— Само да се върне у дома — не удържа повече сълзите си Мади, хвърли се в прегръдките на Пилар и се разрида.