Нора Робъртс
Отрова (24)

23.

Главата я болеше като открита рана, но това бе нищо в сравнение с болката в сърцето й. Тереза обаче се опита да не обръща внимание и на двете и седна зад бюрото си.

Въпреки възраженията на Илай и Пилар тя позволи на децата на Дейвид да присъстват на спешното заседание на фирмата. Все още беше глава на семейство Джиамбели и според нея децата имаха право да знаят защо баща им е бил застрелян във Венеция.

Не искаше да крие от тях, че това е грях, който щеше да тежи на нейната съвест.

— Говорих с Дейвид — започна Тереза и се усмихна на децата. — Преди да влезе докторът и да му нареди да си почива.

— Това е добра новина. — Софи седна до Тео. Той беше така млад и безпомощен. — Мъжете са същински бебета, когато нещо ги боли. Не спират да се оплакват и да говорят за това.

— Глупости. Ние сме корави. — Тео наистина се опитваше да бъде, но стомахът го присвиваше от нерви.

— Така, след няколко дни вероятно ще лети за насам. С разрешението на доктора, разбира се. Междувременно полицията разследва инцидента. Говорих също така и с полицая, който води разследването.

Дори вече беше получила, след кратко и безапелационно нареждане, резултатите. Лейтенант Де Марко веднага ги бе изпратил. Тя сложи ръка върху папката.

— Има много свидетели. Те са направили описание, наистина не абсолютно точно, на убиеца. Не знам дали ще го хванат и дали изобщо това има някакво значение.

— Как можеш да говориш така? — подскочи Мади на стола. — Та той е стрелял по баща ми!

Тереза кимна и се обърна към Мади като към равна.

— Защото знам, че е наемен убиец. Някой, който може да се купи с пари. За да вземе документите от куфарчето на баща ти. Едно необмислено и безрезултатно действие за самозащита. Съществуват… да ги наречем несъответствия, в някои от сметките. Няма да ви занимавам с подробности. Вчера рано сутринта стана ясно, благодарение на работата на Дейвид, че моят племенник е прехвърлял суми от фирмата в една съмнителна сметка.

— Донато? — Софи почувства леко бодване в сърцето. — Нима е крал от теб?

— От нас. — Тереза вече бе приела и преглътнала факта. — Срещнал се е с Дейвид по мое нареждане вчера следобед и е разбрал, че скоро ще бъде разкрит. Затова е решил да действа. Моето семейство ви причини това — обърна се Тереза към Тео и Мади. — Аз съм глава на това семейство и съм отговорна за действията на членовете му.

— Татко работи за вас. Той си е вършил работата. — Макар че стомахът му продължаваше да бъде свит на топка, Тео стисна зъби. — Вината не е ваша, а на този кучи син. Той вече в затвора ли е?

— Не. Все още не са го намерили. Очевидно е избягал. — В гласа й прозвуча презрение. — Изоставил е жена си и децата си и е избягал. Обещавам ви, че ще го намерят. И ще бъде наказан. Аз ще се погрижа за това.

— Той ще има нужда от пари от средства — намеси се Тайлър.

— Някой трябва да отиде във Венеция, за да оправи нещата — Софи стана. — Ще замина довечера.

— Не, не мога да изложа още някой от моите хора на опасност.

— Nonna, ако Донато е използвал несъществуващи клиенти, за да краде пари, някой трябва да му е помагал. И аз знам кой. Баща ми. Той пък е моя кръв — продължи на италиански тя. — Това ме засяга лично, засяга моята чест. Не можеш да ми откажеш правото да поправя извършеното. — Софи си пое дъх и премина на английски. — Заминавам довечера.

— По дяволите! — изруга Тайлър. — Значи заминаваме двамата.

— Нямам нужда от бавачка.

— Да, наистина. — Той я погледна и в очите му имаше Непоколебима решителност. — Ние имаме равни права в тази фирма, Джиамбели. Щом ти тръгваш, тръгвам и аз. Аз ще се заема с лозята и избите — обърна се той на Тереза. — Ако нещо не е наред там, ще го открия.

И така, помисли си Тереза и погледна Илай, ето че младите ни изместиха. Това беше следващата стъпка от вечния кръговрат. Предадоха щафетата на младите.

— Съгласна съм — кимна Тереза, без да обръща внимание на недоволството на Софи. — Майка ти ще се тревожи по-малко, ако не си сама. Не съскай.

— Напротив. Ще се тревожа два пъти повече, защото ще се тревожа и за двамата — обади се и Пилар. — А какво ще стане с Джина и децата?

— Ще бъдат осигурени. Не съм привърженичка на тезата, че децата трябва да плащат за греховете на бащите си. — Тереза се обърна към Софи. — Защото вярвам в децата.

 

 

Първото нещо, което Дейвид направи, когато излезе от болницата, или по-точно, когато го пуснаха да излезе след дълги уговорки и настояване от негова страна, бе да купи цветя.

Когато първият букет му се стори недостатъчно красив, той купи втори, сетне трети.

Не му беше лесно да носи огромната купчина цветя в едната си ръка, докато другата висеше на превръзка, през оживените както всеки ден улички на Венеция. Но все пак успя да се справи. Така, както успя да открие и мястото, където стреляха по него.

Беше подготвен да изпита някакви чувства, връщайки се отново там, но не предполагаше, че това ще бъде ярост. Някой бе насилил плътта му, беше разлял кръвта му и за малко не бе превърнал децата му в сираци.

Дейвид погледна нагоре. Нямаше окачено пране, но прозорецът беше отворен. Той прекоси улицата и влезе в сградата, Учуди се колко бързо се измори, докато изкачи стълбите. Целият се изпоти, задъха се и едва си поемаше въздух. Затова се облегна на стената срещу вратата на апартамента.

Как щеше да се върне, да събере багажа си и да резервира билет за самолета, когато нямаше сили да изкачи няколко стъпала дори? Докторът му беше казал същото, но Дейвид не искаше и да чуе за още един ден в болницата. Оказа се, че докторът е бил прав.

Както и да е. Вече беше тук. Той почука на вратата. Не очакваше, че жената ще си бъде вкъщи и възнамеряваше да остави цветята на прага или на съседите, които да й ги предадат. Но вратата се отвори и пред него застана младата жена.

— Signorina!

— Si? — Тя го загледа недоумяващо, сетне хубавото й лице светна. Очевидно го позна. — Signirе! Соmе stа? Оh, оh, che bellezzа!^[1] — Тя пое цветята и го покани да влезе. Звънях днес сутринта в болницата — продължи бързо на италиански момичето. — Казаха ми, че са ви изписали. Толкова много се изплаших. Все още не мога да повярвам, че такова нещо се случи точно пред моя прозорец… Ох! — Тя се удари по челото. — Но вие сте американец! — премина на английски момичето. Scusami. Извинете ме. Моят английски не е особено добър.

— Аз говоря италиански. Исках да ви благодаря.

— На мен? За какво? Не съм направила нищо. Моля ви, влезте. Изглеждате много блед.

— Благодаря ви за това, че бяхте на балкона. — Дейвид огледа апартаментчето. Малко, простичко и семпло обзаведено.

— Ако не бяхте там и ако аз не бях ви загледал, защото представлявахте такава красива гледка с прането, може би нямаше да стоя сега тук пред вас. Signorina, mille draziе!^[2] — Дейвид взе ръката й и я целуна.

— Pregо. — Тя наклони глава. — Колко романтично! Влезте, ще ви направя кафе.

— Не се безпокойте.

— Моля ви, ако съм ви спасила живота, трябва да продължа да се грижа да вас. — Тя занесе цветята в кухнята.

— Една от причините да се прибирам толкова късно беше, че ходих да пазарувам. Тъкмо бях купил пръстен, годежен пръстен за жената, която обичам.

— О! — Момичето въздъхна и остави цветята на масата. Сетне го погледна. — Жалко за мен. Тя сигурно е щастливка. Но все пак ще ви направя кафе.

— Бих изпил едно. Signorinа, аз все още не знам името ви.

— Елана.

— Елана, надявам се, че ще ме разберете правилно. Вие сте втората по красота жена в света.

Тя се разсмя и започна да подрежда цветята във вазата.

— Вашата любима наистина е щастливка.

Дейвид беше изтощен от болката, докторите и блъсканицата по венецианските улици. Когато успя да се добере най-сетне до апартамента, направо беше грохнал от умора. Вече бе стигнал до заключението, че тази вечер няма да успее да пътува за Щатите. Имаше сили само да се съблече и да си легне, защото просто не можеше повече да стои на краката си.

Рамото го болеше много силно, краката му не го държаха и той тихичко ругаеше през зъби, докато се опитваше да пъхне ключа в ключалката. Тъкмо успя и вратата пред него неочаквано се отвори.

— Ето те и теб! Най-сетне! — Софи сложи ръце на кръста си. — Побъркал ли си се или какво! Да се изпишеш от болницата и да обикаляш цял ден из Венеция! Погледни се на какво приличаш! Бял си като платно. Вие, мъжете сте големи бебета!

— Благодаря, благодаря много. Имаш ли нещо против да вляза все пак? Мисля, че това все още е моята стая.

— Тай те търси от сума ти време. — Тя го хвана за здравата ръка и го въведе в апартамента. — Притеснихме се много, след като отидохме в болницата и не те намерихме. Разбрахме, че си напуснал въпреки забраната на доктора.

— Дори в Италия болниците не приличат на хотели. — Дейвид се отпусна тежко на стола. — Човек може да умре от глад в тях. Освен това не очаквах някой да пристигне толкова бързо. Какво сте правили, летяхте със скоростта на светлината ли?

— Тръгнахме снощи. Искам да ти кажа, че съм пътувала много дълго, спала съм много малко и съм прекосила километри в тази стая, тревожейки се за теб. Така че не ме ядосвай — предупреди го Софи и отвори една кутийка с хапчета.

— Какво е това?

— Лекарство срещу болката. Напуснал си болницата, без да си вземеш дори лекарствата.

— Наркотици, значи. Ти си ми купила наркотици. Ще се ожениш ли за мен?

— Не само бебета, но и слабоумни! — повтори Софи заключението си за мъжете и отвори малкия хладилник, за да извади вода. — Всъщност къде се губи толкова време?

— Занесох цветя на една красива жена. — Той седна, посегна, към водата и се подсмихна, когато Софи отдръпна ръката си. — Хайде, не ме наказвай. Не ме лишавай от лекарствата ми.

— Ти си бил при жена?

— И пих кафе — обясни той. — Пих кафе с жената, която спаси живота ми. Занесох й цветя, за да й благодаря.

Софи наведе глава. Той изглеждаше изтощен, мил и много красив с ръката, пъхната в бялата превръзка, и тъмните сенки под дълбоките сини очи.

— Б, добре тогава. Красива ли е?

— Казах й, че е втората по красота жена на света, но съм готов веднага да я сложа на трето място, ако ми дадеш тази проклета бутилка с вода. Не ме карай да дъвча хапчето, моля те.

Софи отвори бутилката и застана пред Дейвид.

— Съжалявам, толкова съжалявам за случилото се!

— Да, и аз. Децата са добре, нали?

— Добре са. Тревожат се, но си дават кураж, а Тео дори в много горд, че са стреляли по теб. Не всеки баща бива застрелван от убийци на улицата.

— Мила, не се упреквай за нищо.

— Няма. Добре де, няма. — Тя си пое въздух. — А Мади се пошегува с куршума миналата нощ. Каза ти нещо от рода да го запазиш, нали? Но според мама тя наистина смята така. Иска да го изследва.

— Тя си е моето момиче. Момичето на татко!

— Страхотни деца имаш, Дейвид. Сигурно, защото баща им е човек, който ще отиде да купи цветя за една жена, когато сам едва стои на краката си. Хайде, ела да си легнеш.

— Всички все това повтарят. — Леката и малко отнесена усмивка, който отправи към Софи, й подсказа, че лекарството вече е подействало. — Майка ти направо не отделя ръце от мен.

— Добро лекарство, нали?

— Наистина. Може би наистина ще е добре да си легна за минутка.

— Разбира се. Защо не го направиш ето тук, на това голямо легло?

— Софи? Пилар много ли е разстроена? Сигурно е навита като пружинка.

— Разбира се. Но мисля, че ще се развие, докато се прибереш вкъщи, където ще може да си го изкара на теб.

— Аз съм добре, само малко ми е мътна главата. — Той се изкикоти като момче, облегна се тежко върху нея и я остави да го заведе до спалнята. И изруга, защото се клатушкаше. — Е, благодарение на химията се живее по-лесно.

— Ето почти стигнахме.

— Трябва да си вървя у дома. Как ще си опаковам багажа с една ръка?

— Няма проблеми, аз ще го опаковам.

— Наистина ли? — Той се обърна, за да я целуне по бузата, но главата му бе така замаяна от силното лекарство, че не успя. — Благодаря ти.

— Спокойно, ето сега. Внимателно. Не искам да те заболи. О, Извинявай! — рече Софи, когато той извика.

— Не, не е ръката, В джоба ми. Има една кутийка, Седнах върху нея. — Дейвид я извади, и се почувства леко объркан, когато Софи посегна и я взе от ръката му.

— Пазарувал си дрънкулки, а? — рече тя и отвори капачето, след което премига. — О, Господи!

— Сигурно трябва да ти призная, че го купих за майка ти. Мисля да я помоля да се омъжи за мен. — Той се отпусна на възглавницата и се изтегна блажено на кревата. — Това притеснява ли те?

— Може би, като се има предвид, че преди пет минути ми направи предложение! — почти просълзена, Софи приседна на леглото. — Прекрасен е, Дейвид. Тя много ще го хареса. Обича те.

— Майка ти е всичко, което съм искал в живота си. Красивата Пилар. Красива и външно, и вътрешно. Все пак има справедливост на този свят, след като Господ дава втори шанс на човека. Аз ще се грижа за нея.

— Знам. Не е минало и половин година. А всичко стана толкова бързо. Но някои неща — добави замислено Софи — стават както трябва. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Затвори очите си. Татко…

 

 

Когато Тайлър се върна, Софи приготвяше минестроне. Обичаше тази студена италианска супа. Той пък винаги се стряскаше малко, когато я видеше, че прави нещо в кухнята. Ролята на домакиня не й подхождаше особено много.

— Дейвид е тук — каза тя, без да вдигне глава. — Спи.

— Казах ти, че може да се грижи за себе си.

— Да, Свърши чудесна работа, като го застреляха, нали? Стой далеч от тази супа — добави, когато той се наведе над тенджерата. — Тя е за Дейвид.

— Всичката? Тук има достатъчно и за нас.

— Не е готова още. Трябва да отидеш в избата. Можеш да останеш да спиш в замъка тази нощ. Трябва да изпратя няколко файла. Ще работя тук на компютъра.

— Не работи ли достатъчно за днес?

— Не сме дошли да се разхождаме и да гледаме забележителностите. — Софи излезе от кухнята.

Тайлър остана за момент, за да успокои нервите си и я последва в малкия кабинет.

— Защо не уточним нещата?

— Няма нищо за уточняване, Тай. Просто имам прекалено много работа на главата си.

— Знам защо не ме искаш.

— Така ли? — Тя включи компютъра. — Ще ми обясниш ли тогава? Може би, защото имам прекалено много работа, която трябва да свърша за прекалено малко време?

— А може би, защото ти е писнало, чувстваш се предадена, обидена, виновна. Тези неща обикновено те дразнят и омаломощават. Тогава се чувстваш уязвима. Нямаш достатъчно защитни сили. И се страхуваш да ме допуснеш по-близо до себе си. Не ме искаш прекалено близо до себе си, нали? Защо, Софи? — Той хвана брадичката й и вдигна лицето й така, че тя нямаше начин да избегне погледа му. — Никога не си ме искала.

— Бих казала, че си бил прекалено близко до мен. По-близко от това няма накъде. При това по мое предложение..

— Сексът си е секс. Говорим за друго. Стани. — Той я изправи властно и толкова бързо, че столът, на който седеше, се катурна. — Не се опитвай да сведеш всичко до него.

Всичко ставаше прекалено бързо, помисли си отново Софи. Много неща я връхлитаха с висока скорост. Ако не държеше здраво волана, как щеше да поддържа правилната посока?

— Аз не искам нищо повече. Всичко друго само носи неприятности. Казах ти, че си имам достатъчно работа. Освен това ми причиняваш болка.

— Никога няма да ти причиня болка. — Той отпусна леко хватката си. — Може би точно това е част от проблема. Запитвала ли си се някога защо си прекъсвала връзката си с мъжете, с които си ходила?

— Не. — Тя вирна брадичката си.

— Онези, по-възрастните. Лъскавите господа. Онези, които се изнизват през вратата, когато ги изриташ отзад. Но аз не съм лъскав и няма да се изнижа, Софи.

— Тогава ще те изхвърля, като запаля килимчето под краката ти.

— Ще видим. — Усмивката му беше убийствена, когато я повдигна леко във въздуха. — Аз не се измъквам, нито се плъзгам, Софи. Бия се. По-добре помисли върху това. — Тай я пусна и тръгна към вратата. — Ще се върна.

Софи се намръщи и разтри ръката си. Кучият му син, Сигурно й беше оставил синина, помисли си тя.

Седна и се опита да работи, но стана и блъсна бюрото. Това я поуспокои малко.

Защо този мъж никога не правеше онова, което очакваше от него? Що за представление бе направил, а след това си бе отишъл. Но я беше засегнал и тази мисъл я накара да изрита бюрото отново.

Те правеха секс, чист, животински, здравословен секс, помисли си Софи и вдигна падналия стол. Изумителен секс. Очакваше от него да бъде достатъчно сдържан и в тази област, какъвто си беше обикновено. Но се оказа, че не е.

И какво, ако наистина беше притеснена, защото тя самата не показваше сдържаност? Беше свикнала на определени правила в живота си. Кой не беше? Никога не бе имала каквито и да е намерения да завързва сериозна връзка с Тайлър Макмилън.

Господи, беше направо бясна! Защото трябваше да си признае, че бе направила точно това.

И което бе още по-лошо, той беше абсолютно прав в преценката си за нейното поведение. Беше се уплашила, чувстваше се предадена, наранена и уязвима и искаше Тай да бъде на шест хиляди мили от нея, далеч в Калифорния. Защото всъщност копнееше отчаяно и без да може да се възпре, да бъде тук, до нея. Заедно с нея. Без каквото и да е разстояние помежду им. Да може да се облегне на него. Но нямаше да се облегне на никого. Семейството й беше в беда. Фирмата, която й бе най-скъпа, беше в затруднение. А мъжът, който най-вероятно щеше да й стане втори баща, лежеше в съседната стая с рамо, пробито от куршум.

Не беше ли всичко това достатъчно, за да не мисли за своите страхове от обвързване!

Не че се страхуваше от обвързване. А ако съществуваха такива страхове, реши Софи и седна обратно на стола, щеше да мисли за тях по-късно.

 

 

Дейвид спа два часа и когато се събуди, се чувстваше като човек, който преди няколко дни е бил ранен. Бил е ранен, но е оживял след това. Сега седеше и ядеше супата, която Софи беше сготвила. И се опитваше да мисли.

— Най-после възвърна цвета на лицето си — рече Софи.

— И голяма част от мозъка си също — увери я Дейвид. Достатъчно, за да види, че тя не яде, а само си играе с лъжицата. — Е, ще ме информираш ли какво става?

— Ще те уведомя какво сме предприели или поне онова, за което знам. Не мисля, че ще успея да дам отговор на всички въпроси. Все още търсим Донато, не само чрез полицията, но и чрез частни детективи. Баба и дядо ги наеха. Разпитаха Джина. Казаха ми, че изпаднала в истерия и се кълне, че не знае нищо. Вярвам й. Ако знаеше нещо и Дон я бе накиснал в тази каша, тя би го издала, за да му отмъсти. Не могат да установят самоличността на жената, с която се е срещал. Ако е влюбен в нея, както ми каза той самият, предполагам, че са избягали заедно.

— Много лошо за Джина.

— Да. — Софи продължи да разбърква с лъжицата супата си. — Аз бях донякъде привързана към Дон. Едва търпях Джина и не изпитвах особено топли чувства към поколението й. Но сега тя е излъгана, изоставена и измамена от своя съпруг, който освен крадец, може да се окаже и убиец. И… По дяволите, въпреки това не я обичам. Не мога.

— Възможно е причината Дон да започне да краде да се окаже тя.

— Дори и да е така, той е отговорен за действията си. Неговите собствени действия. Но не става дума за това. Аз просто не мога да я понасям. Сигурно съм ужасна, нали? Но не мога да я понасям. Много ми дойде. — Тя взе едно парче хляб и го загриза, като продължи да размишлява на глас. — Да приемем, че Дон е имал тайни сметки, фондове, които е скрил от фирмата. Достатъчно, за да живее известно време, предполагам. Но да стреля по теб? Не, той не е толкова умен, че да организира подобно нещо.

— Съгласен съм. Някой му е помагал.

— Баща ми.

— В началото, може би — рече Дейвид, като я гледаше. — След като умря, може би Маргарет. Тяхното участие обаче, ако изобщо има такова, е било доста ограничено, минимално. Не достатъчно да ме убеди, че са играли главната роля.

— Смяташ, че са били използвани? От някой друг?

— Мисля, че баща ти просто е търсил друг път. Колкото до Маргарет, тя е открила нещо.

— След което я убиха — замислено рече Софи. — Баща ми също бе убит. Това отново ни връща тук.

— Има логика. И така, Дон не е достатъчно умен, нито достатъчно далновиден, че да превежда няколко години незабележимо суми от сметката на „Джиамбели“. Той беше вътрешен човек във фирмата, с връзки. Но някой е дърпал конците отвън. Може би любовницата му?

— Може би. Ще го намерят. Или как се пече на някой тропически остров край басейна или как плува с лице надолу в басейна. Докато го търсят обаче, ние трябва да съберем парчетата и да наредим пъзела отново.

Тя седна.

— Донато може да е отровил виното или да е наел някой, който да го отрови.

— Знам.

— Но не разбирам причината. Отмъщение? Защо ще проваля репутацията на фирмата, а следователно и финансовата й сигурност, след като тази фирма го храни? И да убие заради това?

Тя направи пауза и огледа превързаната ръка на Дейвид.

— Добре, да речем, че някой го е убедил, обещал е, че няма да има проблеми. Можел е да извърши всичко. — Тя притисна слепоочията си. — Убил е баща ми. Рене е жена с високи изисквания и татко сигурно се е нуждаел от много пари. Той знаеше, че ще бъде изгонен от „Джиамбели“. Беше изгорил всички мостове към мама, а и аз му показах, че и последните, останали между нас двамата, всеки момент ще рукнат.

— Той сам направи своя избор, Софи. — Дейвид използва нейните думи. — И сам избра действията си.

— Да, бях се примирила с това. Или почти. Мога да си представя какви са били шансовете му. Може да е притискал Дон за все повече и по-големи суми. А той не е от хората, които ще се оставят да бъдат изнудвани. Може да е знаел и за виното, за бедния синьор Баптиста. — След това е дошъл редът и на Маргарет, защото е искала повече или защото той се е страхувал, че ще открие незаконните му далавери и присвоявания. А покушението над теб беше направено, защото е осъзнал, че няма начин да се измъкне.

— Но защо ще краде документите?

— Не знам, Дейвид. Сигурно е бил така объркан, че не е могъл да мисли рационално. Предполагам, решил е, че ако ти си мъртъв и документите изчезнат, с това ще се приключи. Но ти не умря. И тогава той се е сетил, че не документите ще го качат на въжето. Сам си го е сложил на врата. Между другото, ще трябва да преминем през още един кошмар е пресата. Не ти ли е минало през ума да ни напуснеш и да се върнеш в „Льо Кьор“?

— Не. Софи, защо не се опиташ да изядеш това парченце, вместо да го трошиш?

— Добре, татко. — Тя му намигна. — Извинявай. Времето си лети. Защо ли не взема да ти опаковам багажа? След като настояваш да пътуваш, вместо да останеш в моята компания, ще трябва утре рано-рано да хванеш самолета за Америка.

 

 

Беше се изпотил като прасе. Вратите на терасата бяха широко отворени и свежият вятър подухваше откъм Лаго ди Комо. Но това не пречеше на потенето му. Само превръщаше потта в лед.

Изчака, докато любовницата му заспа, и се измъкна от леглото, за да отиде в съседната стая. Не успя да прави секс със нея, но и тя този път не настояваше особено. Нима човек можеше да се възбуди при подобни обстоятелства!

Всъщност за нея може би наистина нямаше кой знае какво значение. Беше развълнувана от пътуването им, от това, че най-после я беше довел в елегантния курорт, нещо, което й бе обещавал хиляди пъти преди и никога не бе изпълнявал. Беше обърнал всичко на игра. Беше й дал съвсем малко пари, така че тя трябваше да плати стаята, с нейната кредитна карта. Каза й, че тук не го познават. И че иска да запази нещата така. Какво щеше да стане, ако го видеха с жена, която не е собствената му съпруга?

Донато си мислеше, че е направил много умен ход. Почти беше повярвал в играта, която играеше. Докато не видя новините във вестниците. Видя снимката си, собственото си лице. Беше благодарен, че в този момент любовницата му не беше в стаята. Лесно щеше да отклоня вниманието й от вестниците и телевизията.

Но не можеха да останат повече тук. Някой щеше да го види и разпознае.

Нуждаеше се от помощ и имаше един човек, който можеше, да му помогне.

Ръцете му трепереха, когато набра Ню Йорк.

— Аз съм, Донато.

— Очаквах, че си ти. — Джери погледна часовника си, пресмятайки часовата разлика. Джиамбели сигурно се потеше в този час. — Ти си бил много заето момче, Дон.

— Мислят, че аз съм застрелял Кътър.

— Да, знам. А ти какво казваш?

— Аз не съм… Не съм го направил. — Английският му му изневери. — Dio! Ти ми каза да напусна Венеция веднага след като ти съобщих какво е открил Кътър. И аз точно това направих. Дори не се върнах у дома. Мога да го докажа — прошепна отчаяно Донато. — Мога да докажа, че не съм бил във Венеция, когато Кътър е бил застрелян.

— Можеш ли? И какво от това? Не виждам какво ще спечелиш, Дон. Историята, която аз научих, е, че си платил на наемен убиец.

— Наел… Какво съм наел? Те казват, че съм наел някой да застреля Дейвид? Защо? Ти самият каза, че нищо не може да се направи.

— Чуй сега какво мисля аз по въпроса. — О, получаваше се дори по-добре, отколкото беше го мислил. Дори още по-сладко, отколкото си бе представял. — Ти си убил вече двама души, вероятно трима с Авано. Дейвид Кътър е само един повече. И какво от това? продължи Джери, Представяйки си паниката, която обхваща Дон. — Направо си затънал до гуша в калта, момче.

— Трябва ми помощ! Трябва да напусна страната. Имам пари, но не достатъчно. Трябва ми паспорт. Ново име, промяна на лицето.

— Всичко това звучи много разумно, Дон, но защо го казваш на мен?

— Ти имаш тези възможности.

— Надценяваш интереса ми към теб. Нека да смятаме този разговор за край на нашите делови отношения.

— Не можеш да направиш това! Ако хванат мен, хващат и теб.

— Ще те разочаровам, но не мисля така. Няма начин да ме свържат с теб. Ще се погрижа за това. Например сега, след като приключим разговора, имам намерение да се обадя в полицията и да ги уведомя, че си се свързал с мен и съм се опитал да те убедя да се предадеш. Няма да им е необходимо много време да проследят откъде си телефонирал. Казвам ти го като приятелско предупреждение, имайки предвид предишните ни връзки. На твое място бих се покрил много бързо.

— Нищо нямаше да се случи, ако… Всичко беше твоя идея.

— Аз съм пълен с идеи. — Джери спокойно разглеждаше маникюра си. — Но както знаеш, не съм убил никого. Бъди умен, Дон, ако изобщо ти е по силите. Изчезвай!

Джери затвори телефона, наля си чаша вино и си запали пура, за да отпразнува добрите новини. Сетне вдигна отново слушалката и набра номера на полицията.