Нора Робъртс
Отрова (5)

4.

Дъждът беше остър и студен като бръснач. Един противен ситен ръмеж, който проникваше до костите и смачкваше настроението. Превръщаше лекото снежно наметало в блато от кал и променяше светлината на деня в мръсно сиво небе.

Беше една от онези утрини, когато разумните хора си оставаха до късно в леглото. Или поне си позволяваха втора чаша кафе.

Но Тайлър Макмилън, както откри Софи, не беше разумен човек.

Събуди я телефонът, звънът я накара да плъзне ръка изпод завивките, за потърси пипнешком слушалката и да я мушне при себе си на топло.

— Да?

— Закъсняваш.

— Ъ? Не, не съм. Все още е тъмно.

— Не е тъмно, а вали. Ставай, обличай се и идвай тук. Сега си под мое разпореждане.

— Но… — Звукът на даващата свободен сигнал слушалка я накара да изругае. — Копеле! — промърмори тя, но нямаше достатъчно сили, нито воля да помръдне.

Остана да лежи, заслушана в ромоленето на дъжда навън. Звучеше сякаш на края на всяка капка имаше ледено връхче. Беше доста приятно, но да го слушаш под одеялото.

Като се прозя, Софи отхвърли завивките и стана от леглото. Може и да беше под негово разпореждане сега, но не след дълго той щеше да бъде под нейно.

Дъждът се стичаше по периферията на шапката му и проникваше от време на време под яката, като се пързулваше на тънка струйка по гърба му. Въпреки това не беше чак толкова зле, че да спре работата.

А дъждовната зима си беше чиста благословия. Нямаше нищо по-подходящо за лозята от една студена влажна зима. Това бе първата предпоставка за добра реколта.

Той управляваше онова, което беше по силите му — работата, решенията, предпазливостта и рисковете. За другото можеше само да се моли природата да бъде на негова страна.

Ето я и нея, помисли си Тайлър, наблюдавайки Софи с ръце в джоба. Тя идеше към него, крачейки в калта със своите ботуши от петстотин долара.

— Казах ти да облечеш подходящи дрехи.

Тя въздъхна и видя как мъглата погълна парата от устата й.

— Това са най-подходящите ми дрехи.

Тайлър огледа елегантното кожено яке, скъпите панталони и стилните италиански ботуши.

— Сигурно ще станат такива, преди да сме свършили.

— Смятах, че когато вали, не се зарязват лозите.

— Сега не вали.

— О, така ли? — Софи протегна ръката си с дланта нагоре и остави дъждът да я напълни. — Странно. Винаги съм мислела, че тази мокра субстанция, която пада понякога от небето, се нарича дъжд.

— Само ръми. Къде ти е шапката?

— Нямам.

— Господи! — Раздразнен, той свали своята шапка и я нахлупи на главата й. Макар да беше прогизнала от дъжда и доста смачкана, пак не може да навреди на външния й вид. Не променяше стила й. Тайлър си помисли, че тази изисканост сигурно й е вродена, както строежа на костите й.

— Има две основни причини за зарязването — започна той.

— Тай, много добре знам защо се зарязват лозите.

— Отлично. Кажи ми тогава.

— За да се насочат правилно соковете — рече тя през зъби. — И ако ще се изпитваме устно, защо не го направим някъде вътре, където е сухо и топло?

— Защото лозята не са вътре, а вън. — И защото, помисли си за миг той, искаше да й покаже уменията си тук. — Зарязваме, за да насочим соковете, а това ще улесни култивирането и качеството на реколтата, а също ни помага да контролираме болестите.

— Е Тай…

— Почакай. Много лозари използват подпорни техники вместо зарязване. Тук, понеже лозарството е един безкраен експеримент, ние използваме и двете. Вертикално подпирано, подпиране от женевски тип с Т-образна форма и други видове. Но все още използваме и традиционните методи на зарязване. Втората причина е, че така ще подтикнем развитието на лозата, ще увеличим продуктивността, като в същото време запазим възможността да произведем висококачествени плодове.

Когато й каза почакай, гласът му бе като на някой спокоен добър баща, който говори с малкото си нетърпеливо дете. Софи реши, че той ги прави нарочно и влезе в тона му, като премига с мигли.

— Това шегичка ли беше, професоре?

— Няма да ти разреша да зарязваш моите лозя, нито пък ти дам да ги подпираш, докато не научиш защо се прави. — Значи зарязваме и подпираме, за да получим грозде. А отглеждаме гроздето, за да правим вино.

Ръцете й се движеха, докато говореше. Сякаш играеше балет, си помисли Тайлър, като я гледаше. Жестовете й бяха грациозни и изпълнени с вътрешен смисъл.

— И — продължи тя — след това аз продавам виното благодарение на умната и печеливша реклама, която съм измислила, и на пазарните техники и проучвания. Което, смея да ти напомня, е също толкова съществено за тази винарна, колкото и твоите техники на зарязване.

— Добре, но сега сме в лозята, а не в твоя кабинет. И няма да извършиш нито едно действие тук, без да знаеш причините и последствията от него.

— Винаги съм мислела, че е по-добре да не знаеш последствията. Това е като хазарта — рече тя и посочи с широк жест лозята. — Една игра с високи залози, но в същността си все пак е игра.

— Ти я играеш заради удоволствието.

Сега тя се усмихна и му напомни за баба си.

— Не аз играя играта, скъпи.

— Това тук са по-стари лози. — Софи огледа редиците от двете им страни. Дъждът беше намокрил напълно косата й в нея просветваха червеникави отблясъци с цвета на старо отлежало каберне. — Значи ще започнем да зарязваме ето тук.

— Защо?

Тя намести шапката върху главата си.

— Защото така.

— Защото — продължи вместо нея той, изваждайки лозарската си ножица, затъкната в колана му — искаме равномерно разпределение на плодовете в горната част на лозата. — Той я обърна към себе си и пъхна ножицата в ръката й. Отмести с ръка пръчките, откривайки новите, и насочи ръката на Софи към тях, за да ги среже. — Търсим центъра, върха, отваряме пространство. Необходимо е място, за да влезе слънцето.

— А ако извършим зарязването механизирано?

— Правим и това, разбира се. Не е работа за теб обаче. — Той я наведе към следващата пръчка. Вдъхна уханието й — женско, нежно, съблазнително. Някаква екзотична смесица от парфюм, дъжд и мокра земя.

Защо, по дяволите, си беше сложила парфюм преди да излезе на полето? Едва не я запита, но осъзна, че всъщност не би искал да чуе, нито да разбере причините. Затова не зададе въпроса си.

— Ще работиш ръчно — рече той и се поотдръпна, за да не вдишва изкусителната й миризма. — Пръчка след пръчка. Растение след растение. Ред подир ред.

Тя огледа безкрайната редица от лози, безкрайния низ от растения, които чакаха да бъдат обработени, отрязани или погалени. Зарязването се прави до февруари. Представи си колко безкрайно отегчена щеше да бъде около Коледа.

— Ще прекъснем на обяд — напомни му Софи.

— В един часа. Ти закъсня.

— Но не чак толкова! — Тя обърна глава и тялото, й неочаквано се допря до неговото. Той едва не я прегърна, ръцете му държаха нейните, хванали пръчките и ножиците. И най-слабото движение беше непредвидимо. И не бе желателно.

Очите им се срещнаха. В неговите имаше раздразнение, в нейните — размисъл. И разбиране. Тя усети, че тялото му се напряга, но почувства и отговора на своето собствено. Леко завързване на пулса, инстинктивно вдишване на въздух, резултат от смесването на желанията.

— Добре, добре — едва измърмори Софи и сведе очи към устните му, след което ги върна обратно.

— Продължавай да режеш. — Тайлър отстъпи една крачка като човек, който току-що се е озовал на ръба на дълбока пропаст. Но тя също се обърна, така че телата им отново се докоснаха. А една втора крачка назад щеше да го направи да изглежда страхливец. Или глупак.

— Не се тревожи. Спокойно, Макмилън. Не си моят тип. — Твърде едър, груб и елементарен, помисли си, без да го произнесе на глас. — По принцип.

— И ти не си моят. — Заядлива, превзета и опасна. — Изобщо.

Ако я познаваше по-добре, щеше да знае, че подобно изявление не може да я засегне. Но пък беше предизвикателство за нея. Събуди някакъв, макар и елементарен, интерес.

— Така ли? И какъв е твоят тип?

— Не обичам наперени, агресивни жени с модерни възгледи.

Софи се подсмихна.

— Ще заобичаш. — Тя се обърна към лозите. — Ще спрем работа в дванадесет и половина. — Още веднъж му хвърли поглед през рамо. — Това е компромис. Налага се да свършим много работа през този сезон, затова ще трябва да правим компромиси.

— Добре, в дванадесет и половина. — Той извади ръкавиците си и й ги подаде. — Сложи ги. Ще ти излязат мазоли върху градските ръчички.

— Благодаря. Мисля, че са ми големи.

— Няма значение. Утре ще си вземеш други по мярка, а също и шапка. Не, не там — поправи я той, като видя, че се насочва да отреже друга пръчка.

Отново се наведе зад нея, хвана ръката й и постави ножицата под правилен ъгъл.

И не видя леката й доволна усмивка.

Въпреки че носеше ръкавици, пак й излязоха мехури по ръцете. Те повече я дразнеха, отколкото боляха, докато се преобличаше набързо за следобеда; който щяха да прекарат в града. Издокарана и лъсната, Софи грабна куфарчето си и извика довиждане от вратата. Докато караше към къщата на Макмилън, прехвърли през ума си нещата, които трябваше да вземе, както и какво трябваше да свърши през остатъка от деня. Трябваше да събере всичко най-необходимо от кабинета и от апартамента си за много кратко време.

Спря пред входната врата на обградената с кедри и зид от естествен камък къща и натисна два пъти клаксона на колата. Тайлър не я накара да чака, което й направи добро впечатление. Беше се преоблякъл все пак, което би трябвало да отбележи като положителен напредък. Въпреки че дънковата риза и доста поизносените джинси бяха далеч от облеклото за работа в офис. Реши, че ще се заеме с гардероба му по-късно.

Той отвори вратата на двуместното БМВ кабриолет, ухили се и изгледа нея и покривалото.

— Да не би да очакваш да се сгъна на две в тази играчка?

— Има повече място, отколкото изглежда. Влизай, сега си под мое разпореждане.

— Каква е тази тротинетка? Не можеш ли да караш нещо на четири колела? — продължи да се заяжда Тайлър, докато се наместваше на седалката.

Изглеждаше като голям и капризен мечок в прекрасна малка кутийка.

— Да, мога, но не искам. Освен това обичам да карам собствената си кола. — И го доказа в мига, в който той закопча колана си, като натисна рязко газта и полетя по пътя.

Обичаше планините да преминават размазани покрай нея, докато летеше в дъжда. Бяха като сенки зад сребърна завеса. И редиците от лозя, ред след ред, голи лози, застинали в очакване, заспали до мига, в който слънцето и топлината щяха да ги изпълнят отново със сокове и живот.

Софи премина на висока скорост покрай избата на Макмилън. Покрай нейната избеляла тухлена сграда с триъгълен островръх покрив, горд и строг. Беше романтичен и прекрасен вход към пещерите, които криеше и пазеше, поне според спомените й. Вътре, както и в избите на Джиамбели, работниците сигурно подреждаха или обръщаха бутилките с шампанско. А може би се приготвяха за дегустация, ако имаше група от посетители или някой винарски клуб беше на ред да ги посети този ден. Други претакаха вино от бъчва в бъчва, докато се утаи и избистри.

Там кипеше работа, помисли си Софи. В сградите, в пещерите, в лабораториите, нищо че лозята все още спяха.

И освен това я чакаше работа в Сан Франциско.

Софи караше из долината като човек, току-що излязъл от затвора. Тай дори се притесни дали изобщо вижда пътя.

— Защо седалката ми е топла?

— Какво? О! — Тя го погледна и се разсмя. — Просто един начин да ти припари под задника, скъпи. Не ти ли харесва? — Натисна копчето и изключи парното под седалката. — Нашата главна цел, нашият приоритет, е кампанията по случай стогодишнината на фирмата. Има много фази, етапи, като например търга миналата седмица, които вече осъществихме. Другите все още стоят на дневен ред. Търсим нещо ново, нещо свежо, но едновременно с това спазваме благородната традиция. Нещо класическо и дискретно, което да се хареса на нашия високопоставен, богат и повече или по-малко изтънчен ценител, и нещо закачливо и приятно, което да привлече вниманието и да хване окото на по-младите и повече или по-малко богати потенциални пазарни единици.

— Аха, ясно.

— Тай, това е нещо, на което трябва да проумееш причините и следствията. Продаването на вино е толкова просто и естествено, колкото и онова, което ти правиш. Ако не го продадеш, излиза, че правиш виното само за себе си, нали така?

Той се размърда, опитвайки се да намери място за коленете си.

— Ами сигурно би ми било по-лесно.

— Виж какво, ти произвеждаш различни качества вино. От най-доброто грозде правиш най-доброто вино, което струва най-скъпо като производство, бутилки, съхранение и така нататък. Правиш и друго, средно като качество, което се продава наливно. Повечето от средствата отиват за осигуряване на продажбите, вместо в производството на виното.

— Без виното обаче, нищо друго няма да има значение.

— И така да е — продължи тя, осъзнавайки че говори малко патетично. — Това е част от моята работа. А сега вече и от твоята. Трябва, да ми помогнеш да продадем тези различни видове вина на потребителите. На обикновения консуматор и на първокласния колекционер. На хотели, ресторанти и на средностатистически семейства. Целта е да достигнем до продавачите на дребно, до брокерите и да ги накараме да мислят, че трябва да купят виното „Джиамбели“, както и онова, което вече ще се нарича „Джиамбели-Макмилън“, че трябва да ги включат техните менюта на всяка цена. За да постигнем това, трябва да продадем както опаковката, така и онова, което е вътре в нея.

— Опаковката е мижи да те лъжем — отвърна, Тай. — Онова, което се съдържа вътре, това е важното, то вдига цената.

— Много умно. Абсолютно си прав. Обаче опаковката, маркетингът, рекламата издигат продукта нагоре към върха на скалата на цените. Хайде да се върнем на виното, става ли?

Устните му се извиха. Тонът й беше пресилено любезен и студен, сигурно указание, че е спечелил точка.

— Добре.

— Моята задача е да създам идеята за продукт, който е интригуващ, скъп, ценен, привлекателен, желан. Така че трябва да познавам продукта и да знам откъде да започна. Но също така трябва да съм наясно с цената и пазара, към които се стремя. Ето това трябва да научиш.

— Значи проучвания, статистики, срещи, сдружения, партита.

Софи се пресегна и го потупа по ръката.

— Ще преминеш и през този ад и ще го преживееш. — Тя направи пауза и леко намали скоростта. — Познаваш ли тази кола?

Тайлър се намръщи и огледа през прозореца тъмния микробус, доста стар модел, който зави от пътя и се насочи към входа на Вила Джиамбели.

— Не.

— Кътър — каза Софи. — Обзалагам се, че е Кътър.

— Можем да се откажем от пътуването до Сан Франциско и да видим дали си права.

Беше много изкусително предложение, а и надеждата в гласа му я развесели. Тя обаче поклати глава и продължи да кара.

— Не. Това ще го накара да си мисли, че е твърде важна личност, Обещавам, че ще въртя мама на шиш, но ще изкопча от нея всичко, когато се върнем.

— Бих искал и аз да съм там.

— За добро или за лошо, Тай, ти и аз вече сме в един и същи кюп. Аз ще те държа в течение за всичко, което става при мен, така че и ти ме дръж за теб.

 

 

Пътят от единия бряг на континента до другия беше много дълъг. Това направо си беше, казано с прости думи, един друг свят. Свят, в който всички бяха чужди и непознати. Беше изтръгнал корените, които бе пуснал в бетонните улици на Ню Йорк, с надеждата, че ще може да ги посади отново тук, сред хълмовете и долините на Северна Калифорния.

Ако беше само това, Дейвид нямаше да се тревожи. Би го приел като авантюра, приключение, като тръпка, нещо като неангажиращите хазартни игри, които бе играл на младини. Но след като вече бе на четиридесет и три години и имаше две подрастващи деца, които зависеха от него, тази стъпка бе нещо съвсем различно.

Може би ако беше останал да работи в „Льо Кьор“ в Ню Йорк, вместо да идва тук, би било по-добре за хлапетата. Но той се задушаваше там, сред стъклото и алуминия на офиса си. Освен това беше престанал да се чувства сигурен, когато шестнадесетгодишният му син бе хванат да краде в магазина, а четиринадесетгодишната му дъщеря бе започнала да лакира ноктите на краката си с черен лак.

Беше загубил връзка с децата си, а явно и контролът му се изплъзваше. Когато офертата от „Джиамбели-Макмилън“ попадна в ръцете му, Дейвид имаше чувството, че е получил знамение. Знак Божи.

Трябваше да грабне шанса си. Да започне отначало.

Бог му беше свидетел, че не за пръв път правеше това. Но този път го направи с мисълта за щастието на децата.

— Това място трябва да е тук някъде по средата.

Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане към сина си. Дъщеря му Мади седеше на предната седалка, не беше обелила нито дума от Сан Франциско и се опитваше да не изглежда твърде отегчена.

— И къде ли се намира средата на това тук някъде? — попита Дейвид. — Винаги съм се чудил.

С удоволствие видя как Тео се усмихва, което може би беше първата искрена усмивка през последните няколко дни.

Прилича на майка си, помисли си Дейвид. Едно по младо и мъжко копие на Силвия. Което нито Тео, нито Силвия щяха да признаят, ако го кажеше пред тях. И това също беше другото общо помежду им. Да бъдат ярки индивидуалности.

За Силвия индивидуалността явно означаваше да излезе от брака и да зареже майчинството. За Тео… времето щеше да покаже, реши Дейвид.

— Защо трябва да вали? — размърда се Мади на седалката и се опита да скрие блясъка в очите си при вида на огромната каменна къща, която се появи пред погледа им.

— Ами, ще трябва да измислим начин как да съберем мъглата в атмосферата и тогава…

— Татко! — Тя се разкикоти и за Дейвид смехът й прозвуча като музика.

Това е. Той беше довел децата си тук каквото и да му бе струвало.

— Е, да отидем да се срещнем с Ла Синьора.

— Така ли ще трябва да я наричаме? — завъртя очи Мади. — Звучи ми почти средновековно.

— Ще започнем с госпожо Джиамбели, а по-нататък ще видим. И нека да се опитаме да изглеждаме нормални.

— Мад не може. Пубери като нея никога не изглеждат нормални.

— Нито пък такова чудо на природата като теб. — Мади излезе от колата със своите грозни черни ботуши с осемсантиметрови подметки. Стоеше под дъжда, гледаше баща си и приличаше на някаква екзотична принцеса с дълга светла коса, начупени устни и яркосини очи с дълги мигли. Крехкото й телце бе увито в пластове черен плат. На дясното й ухо висяха три реда синджирчета, които подрънкваха. Това беше компромис, който Дейвид направи, защото се уплаши, когато Мади заяви, че ще пробие носа си и ще си сложи халка там или на някое друго по-нехигиенично място.

Тео беше нейна пълна противоположност. Висок, с тъмнокафява къдрава, която се стелеше в невчесана маса около красивото му лице и стигаше до кокалестите му рамене. Очите му бяха по-меко сини и прекалено често според баща му, замъглени и тъжни.

Носеше джинси, които висяха като торба, обувки, почти толкова грозни колкото тези на сестра му, и куртка, която стигаше до средата на бедрата му.

Но това са само дрехи, помисли си Дейвид. Дрехи и коси, общо взето все неща, които не са вечни. Нищо постоянно. Дрехите могат да бъдат сменени, а косите — подстригани. Нима собствените му родители не го бяха обвинявали в бунтарско поведение заради стила му на обличане, когато той самият беше тийнейджър? И нима не беше си обещал тогава, че никога няма да се държи така с децата си, ако има такива!

— Все пак, мили Боже, много му се щеше да носят дреха, които да им приличат.

Дейвид изкачи няколкото стъпала и застана през резбованата врата на къщата, като прекара ръка през своята гъста тъмноруса коса.

— Какво има, татко? Нервен ли си?

В гласа на сина му имаше лека насмешка, достатъчна да опъне до крайност и без това изопнатите му нерви.

Тео отвори уста, готов със саркастична забележка на върха на езика си. Но забеляза предупредителния поглед на сестра си и напрегнатото лице на баща си.

— Хей, я се стегни! Можеш да се оправиш с нея сигурен съм — Разбира се — добави Мади. — Тя е само една стара италианска баба, нали така?

Дейвид натисна с пръст звънеца и се засмя.

— Така е.

— Почакай, трябва да си сложа нормалното лице. — Тео сложи двете си ръце върху лицето и започна да опъва кожата, завъртя очите, изкриви устата. — Пфу! Не мога да го намеря.

Дейвид преметна едната си ръка през врата му, а другата през врата на Мади и се засмя, Те тримата щяха да се правят, помисли си той. И всичко щеше да бъде наред.

— Аз ще отворя Мария — Пилар прекоси фоайето. Ръцете и бяха пълни с бели ризи.

Когато отвори вратата, видя след себе си висок мъж, който бе прегърнал две деца през вратовете. И тримата широко й се усмихваха.

— Здравейте. С какво мога да ви бъда полезна?

Това не беше стара италианска бабичка, помисли си Дейвид и пусна децата. Беше една красива жена, с изненада в очите и рози в ръцете.

— Искам да се видя с госпожа Джиамбели.

Пилар се усмихна и се вгледа в лицата на момчето и момичето.

— Тук има много дами с това име.

— Тереза Джиамбели. Аз съм Дейвид Кътър.

— О, господин Кътър! Извинете. — Тя подаде ръката си. Съвсем ми излезе от ума, че всъщност ви очакваме точно днес. — Нито пък, че има семейство, добави си наум тя. Майка й не беше споменала тези подробности. — Моля, влезте. Аз съм Пилар. Пилар Джиамбели… — Щеше по силата на навика да добави и името си по мъж, но навреме се усети и спря. — Дъщерята на Ла Синьора.

— Така ли й викате? — попита Мади.

— Понякога. Когато се запознаете с нея, ще разберете защо.

— Това е дъщеря ми Маделин, а ето и синът ми Теодор.

— Тео — промърмори младежът.

— Приятно ми е Тео, Маделин.

— Наричат ме Мади.

— Добре, нека да е Мади. Заповядайте в приемната. Огънят е запален и е топло. Ще се разпоредя да ви донесат нещо освежително. Какъв противен ден, нали? Надявам се, че сте пътували добре.

— Не беше чак толкова лошо.

— Беше безкрайно — поправи го Мади. — Ужасно… — Но млъкна и загледа със зяпнала уста стаята, в която влязоха. Защото й се стори, че попада в приказките. Дворец, палат, царски покои, помисли си тя. Като картинка от книга, където всичко е ярко, красиво и изглежда старо и безценно.

— Обзалагам се, че е така. Дайте ми палтата си.

— Но те са мокри — възрази Дейвид, обаче Пилар просто ги взе и ги прехвърли върху свободната си ръка.

— Ще се погрижа за тях. Моля седнете, чувствайте се като у дома си. Ще отида да съобщя на майка ми, че сте тук, и ще ви приготвя нещо топло за пиене. Искате ли кафе, господин Кътър?

— С удоволствие, госпожо Джиамбели.

— И аз искам — вметна Мади.

— Не, ти не искаш — рече баща й и тя отново се нацупи.

— По-късно може би?

— Това вече е приказка. Исках да кажа — поправи се Мади, след като лакътят на баща й и напомни за добрите обноски, — да, благодаря.

— А вие, Тео?

— Да, госпожо, благодаря.

— Връщам се след минута.

— Човече! — Тео изчака Пилар да излезе от стаята и се пльосна в едно от креслата, — Те трябва да са безумно богати. Това място прилича повече на музей или нещо такова.

— Не си слагай ботушите там — нареди Дейвид.

— Но това е столче за крака — поясни Тео.

— След като си напъхал краката си в подобни обувки, не можеш да ги слагаш там.

— Супер, тате! — Мади го потупа одобрително по гърба като че той беше малко момче, а тя възрастен човек. — Значи ще си директор или нещо подобно?

— Правилно. — Беше се преобразил от изпълнителен вицепрезидент в координационен директор и бе преминал три хиляди мили разстояние. — Куршумите ще отскачат от мен — промърмори Дейвид под носа си и се обърна, защото дочу стъпки.

Понечи да каже на децата да станат, но нямаше смисъл. Те вече го бяха направили. Когато Тереза Джиамбели влизаше някъде, хората инстинктивно ставаха на крака.

Беше забравил колко е дребничка. Бяха се срещали два пъти в Ню Йорк, на четири очи. Две дълги, подробни срещи. И от двете Дейвид си беше тръгнал с усещането, че е бил в контакт с амазонка, а не с крехката, слабичка жена, която в момента вървеше към него. Ръката, която тя му подаде, беше малка, но силна.

— Господин Кътър. Добре дошли във вила Джиамбели.

— Благодаря, госпожо. Имате прекрасен дом сред вълшебна природа, Моето семейство и аз сме ви много благодарни за гостоприемството.

Пилар влезе в приемната в същия миг и чу речта му, не можеше да не забележи официалността, с която бе изречена. Помисли си, че изобщо не бе очаквала такова поведение от човека, който преди минути държеше двете смачкани от пътешествието хлапета за вратовете.

— Надявам се, че пътуването ви не е било досадно и скучно — продължи Тереза, насочвайки вниманието си към децата.

— Не съвсем. Всъщност ние се забавлявахме. Синьора Джиамбели, позволете ми да ви представя децата си. Синът ми Теодор и дъщеря ми Маделин.

— Добре дошли в Калифорния. — Тя подаде ръка на Тео и въпреки че се почувства глупаво, той я стисна и сви другата в джоба си.

— Благодаря.

Мади също пое ръката й.

— Много е хубаво, че сме тук.

— Надявам се, че ще бъде — рече Тереза и в гласа й сякаш прозвуча усмивка. — Достатъчно засега. Моля седнете. Настанете се удобно. Пилар, ела при нас.

— Разбира се.

— Трябва да сте горди с баща си — започна Тереза, като седна. — И с всичко, което той върши.

— Ами… да. — Тео също седна, като си напомни да не се изгърбва. Всъщност не знаеше точно какво прави баща му. Според него ходеше всеки ден на работа в офиса и сетне се връщаше вкъщи. Проверяваше домашните им, готвеше вечеря.

Поне през последната година беше така. Понякога звънеше и съобщаваше, че ще закъснее, и той или Мади да приемат разговорите за него.

— Тео се интересува повече от музика, отколкото от вино, или от бизнеса с вино — обясни Дейвид.

— Виж ти. А свириш ли?

Това си беше типично в стила на баща му, помисли си Тео. Как можеше да отговори на толкова много въпроси! Възрастните са такива досадници.

— На китара. И на пиано.

— Ще трябва да ми посвириш някой път. Аз харесвам музиката. Ти каква предпочиташ?

— На този свят съществува само рок. Аз харесвам техно и алтернативна музика.

— Той пише музика — добави Дейвид и зърна изненаданото премигване на сина си. — Доста интересни неща.

— Бих искала да чуя нещо, когато се установите. А ти, Мади?. — обърна се Тереза към момичето. — И ти ли свириш?

— Аз вземах уроци по пиано. — Мади сви рамене. — Но не си падам много по това. Искам да стана учен. — Подигравателното подхилване на брат й я ядоса.

— Мади се интересува от всичко — рече бързо Дейвид, преди кръвта на дъщеря му да кипне, — Тукашният колеж, както ми казаха, може би ще бъде подходящ и за двамата. И за нейните, и за неговите специфични интереси.

— Изкуство и наука. — Тереза се облегна назад. — Значи приличат на баща си, защото виното съчетава и двете. Предполагам, че ще са ви необходими няколко дни, за да се настаните и подредите. Ново положение, ново място, нови хора. И, разбира се, ново училище и нова програма за цялото семейство.

— Татко, нарича това приключение — рече Мади и получи утвърдително кимване от страна на Тереза.

— Тогава да се опитаме да го превърнем в такова.

— Аз съм на ваше разположение, госпожо — произнесе Дейвид и видя, че Пилар стана, за да сервира кафето и сладкишите. — Много съм ви благодарен, че ни предоставяте гостоприемния си дом. Сигурен съм, че да живеем тук, за нас ще бъде истинско удоволствие.

Тъй като гледаше Пилар, забеляза как трепнаха клепачите й. Охо, помисли си той, тя е изненадана от тази новина. Но защо?

— Заповядайте, моля — промълви Пилар.

След като кафето бе сервирано, те продължиха лекия си разговор. Дейвид следваше темите на Тереза, но и двамата изобщо не засягаха бизнеса. Имаше достатъчно време за това.

Точно след двадесет минути Тереза стана.

— Съжалявам, че съпругът ми няма възможност да ви види днес, нито да посрещне очарователните ви деца. Ще ви бъде ли удобно да ни посетите утре отново?

— На ваше разположение съм, госпожо. — Дейвид също стана.

— Тогава в единадесет часа. Пилар, ще покажеш на семейство Кътър къщата за гости и ще се погрижиш да получат всичко необходимо, нали?

— Разбира се. Само да донеса палтата.

Какво, по дяволите, искаше да каже? — зачуди се Пилар, докато носеше връхните дрехи. Обикновено винаги бе в течение какво става в домакинството. Както се казва държеше пулса на къщата. А ето че сега майка й бе успяла да изсипе на главата й цяло едно семейство, без да я предупреди или да й даде поне елементарен знак.

Толкова много промени, и то за едно денонощие. Изглежда беше време да започне да обръща повече внимание на онова, което ставаше около нея. Пилар не се страхуваше от промените тогава, когато беше подготвена за тях. Все пак възвърна самообладанието си и отново се превърна в гостоприемна домакиня, когато се върна при новодошлите.

— Къщата е съвсем наблизо. Много приятна разходка, особено когато времето е хубаво.

— Зимният дъжд е скъпоценен за лозята. — Дейвид взе якето й и й помогна да го облече.

— От дете чувам само това, когато се оплаквам от влагата. — Пилар излезе навън. — Има директна телефонна линия от едната до другата къща, така че може да се обадите, ако искате нещо или имате въпроси. Нашата икономка се казва Мария и е истинска вълшебница, няма нещо, което да не може да направи. Благодаря ви — добави тя, когато Дейвид отвори вратата на микробуса пред нея.

— Ще имате прекрасен изглед — продължи Пилар, като се обърна към децата, които се наместиха на задната седалка. — От която и да е спалня. Има и басейн.. Разбира се, няма да може да го използвате в това време, но можете да идвате на закрития басейн в голямата къща, ако желаете.

— Закрит басейн! — Очите на Тео светнаха. — Сууупер!

— Това не значи, че можеш да се хвърлиш в него с дрехите, когато ти хрумне — предупреди го баща му. — Не бива да им позволявате да се мотаят из къщата, госпожо Джиамбели. Ще си имате главоболия с тях. Поне една седмица след това ще трябва да се лекувате.

— На теб това не ти помага особено — озъби му се Тео.

— Ние винаги се радваме, когато наоколо има млади хора. И освен това, наричайте ме Пилар.

— Аз съм Дейвид.

Зад гърбовете им Мади се обърна към брат си и направи изразителна гримаса.

— Дейвид, наляво. Оттук можете да видите къщата. Мястото е красиво, а дъждът й придава доста приказно очарование, нали?

— Това ли е? — заинтригуван, Тео се наведе напред. — Доста е голяма.

— Има четири спални, пет бани. Красива всекидневна, но най-приятна е кухнята, поне аз така мисля. Някой от вас умее ли да готви?

— Татко претендира, че може — отвърна Мади. — А ние сме по яденето.

— Много умно. А вие? — обърна се Дейвид към Пилар. — Умеете ли да готвите?

— Да, при това добре, но рядко го правя. Е, поне съпругата ви ще се наслаждава на кухнята, когато пристигне.

Настъпи неочаквана пълна тишина, която накара Пилар да потръпне.

— Разведен съм — наруши неловкото мълчание Дейвид и зави пред къщата. — Ние сме само тримата. Хайде да влезем. Ще свалим багажа по-късно.

— Извинете ме — промърмори Пилар, докато децата се измъкваха от микробуса. — Не предполагах.

— Няма нищо. Естествено е да си помислите, че имам и жена. Мъж, две деца… нормално е да очаквате пълен комплект. Не се притеснявайте. — Той потупа приятелски ръката й и посегна да отвори вратата. — Знаете ли, ще се сбият за спалните. Надявам се, че не обръщате внимание на крясъци и детски кавги.

— Аз съм италианка — отвърна Пилар и излезе под дъжда.