Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Villa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Отрова

Преводач: Таня Виронова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 14.01.2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-307-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13451

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

ЧАСТ ТРЕТА
ЦЪФТЕЖЪТ

Цветята са красиви. Любовта е като цвете.

А приятелството е дърво за подслон.

Самуел Тейлър Колридж

16.

Март дойде в долината заедно с бурния, галопиращ вятър. Той втвърди земята и накара голите ръце на лозите да подрънкват. Падащите мъгли хапеха и се просмукваха чак до костите. Всички щяха да се притесняват за реколтата, докато не настъпеше пролетта с истинската си животворна топлина.

Всъщност притесненията бяха за много неща.

Софи спря насред лозята силно разочарована, че не откри Тайлър. Знаеше, че е сезонът за култивиране, защото времето го позволяваше. Мъжете с дисковите култиватори щяха да обогатят почвата с въздух, превръщайки изгнилите растения в тор и смесвайки техния азот с пръстта. За винаря след спокойния февруари идеше критичният и забързан март.

Зимата, тази бяла непостоянна вещица, все още държеше в лапите си долината, И предоставяше на обитателите й достатъчно дълго време за размисъл.

Тай сигурно размишлява, помисли си Софи, като смени посоката и се упъти към къщата му. Седи си в кабинета, затрупан с графики, таблици и прогнози. Прави си бележки в своя дневник. Но през цялото време мисли. Май беше време да го поразсее. Тя понечи да почука на вратата. И изведнъж реши, че ако почукаш, винаги съществува възможността човекът вътре да ти каже: „Я се махай.“ Така че отвори вратата и още от прага започна да сваля якето си.

— Тай? — Тя хвърли дрехата на стълбите и тръгна към кабинета.

— Имам работа. — Той дори не вдигна глава. Преди няколко минути всъщност беше до прозореца. Видя я да върви между лозята, видя, че промени посока, та и се упъти към къщата. Дори си помисли дали да не слезе и да заключи вратата. Но му се стори глупаво.

Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че една заключена врата няма да я задържи отвън.

Софи седна срещу бюрото, облегна се и зачака, докато тишината стана непоносима и той заговори пръв.

— Е, какво?

— Изглеждаш зле.

— Много ти благодаря.

— Има ли нещо ново от полицията?

— Ако имаше, щеше да го чуеш.

Така беше, намуси се Софи. А това чакане я изнервяше. Беше минала почти седмица, откакто откриха тялото на Маргарет. На пода, до масата, подредена за двама, с недокосната пържола в чинията, догорели свещи и празна бутилка „Мерло“.

Точно това продължаваше да измъчва и Тай. Защото второто място на онази маса е било предназначено за него.

— Говорих днес с родителите й. Смятат да я погребат в родния й град. Много им е тежко.

— Ако не бях отменил…

— Престани! Не знаеш дали това щеше да промени нещо или не. — Софи стана и се приближи до него. Застана зад гърба му и започна да разтрива раменете му. — Ако е имала проблеми със сърцето, за които никой не знаеше, това можеше да й се случи по всяко време.

— Все пак, ако бях там…

— Ако, ако. И може би. — Тя го целуна по главата. — Тези две думички могат да те побъркат. Да го знаеш от мен.

— Беше прекалено млада, за да получи сърдечен удар. И не ми цитирай статистиката за умрелите от инфаркт. Ченгетата продължават да ровят и не дават никаква информация. Което според мен значи нещо.

— Това бе една непредизвестена и неочаквана смърт, която обаче, поради факта, че Маргарет работеше за „Джиамбели“, е свързана и с баща ми. Ченгетата правят просто рутинна проверка, Тай. Докато не ни уведомят за нещо друго.

— Ти каза, че имала чувства към мен.

Ако можеше да върне времето назад, би си прехапала езика, преди да изтърве тази безгрижна и нищо не значеща забележка.

— Само те дразнех.

— Не, не е така. — Той стана и затвори дневника си. — Знаеш какво значи вътрешно усещане. Аз нямах такова усещане. Тя не се интересуваше от мен, затова и не съм забелязал да ме харесва.

— Но това не е твоя грешка. Ако пък го беше забелязал, едва ли щеше да промениш нещо. Съжалявам, че така се случи. Аз я харесвах. — Без да мисли, Софи обви с ръце раменете му и допря лице до гърдите му.

— Аз също.

— Слез долу. Ще ти направя супа.

— Защо?

— Защото това ще ни помогне, ще ни разсее и ще отвлече мислите ни в друга посока. Стига сме се измъчвали. — Софи завъртя стола му, докато той се обърна с лице към нея. — Освен това научих някои клюки й нямам с кого да ги споделя.

— Не обичам клюките.

— Колко жалко! — Тя взе ръката му и й стана много приятно, когато той я привлече върху коленете си. — Майка ми спи с Дейвид.

— По дяволите, Софи! Защо ми казваш тези неща?

Тя му се усмихна и пъхна ръката си в неговата.

— Първо, защото ти няма да разпространиш подобна новина извън семейството. Второ, защото не мисля, че е подходящо да обсъждам това с баба си по време на закуска.

— Но е подходящо да я обсъждаш с мен по време на супата. — Той наистина не можеше да разбере хода на женските мисли. — Откъде знаеш?

— Тай! — започна Софи, докато двамата слизаха по стълбите. — Първо, познавам мама отлично и един поглед ми стига, за да разбера. Второ, видях ги двамата вчера следобед и по всичко им личеше.

Не посмя да попита по какво им е личало. Тя сигурно щеше да му каже, но Тайлър не беше сигурен, че ще го разбере.

— И какво мислиш по този въпрос?

— Не знам. Донякъде съм доволна. Искам да й кажа: „Браво на теб, мамо! Най-сетне! Браво!“ Защото един мъж я изостави, смятайки, че моята майка не е подходяща за секс.

— Ти си добра дъщеря. — Тайлър спря на последното стъпало и я обърна към себе си. — И не толкова лош човек, както казват хората.

— О, мога да бъда и лоша. Ако я нарани или обиди, Дейвид начаса ще узнае колко лоша мога да бъда.

— Аз ще го съборя, а ти ще го одереш. Става ли?

— Благодаря за помощта. — Очите й промениха цвета си, защото той продължаваше да я гледа. Кръвта й се развълнува. — Тай? — Софи вдигна ръка към лицето му и го погали.

В този момент на вратата се почука.

— Мили Боже! Какво толкова лошо има в това, че с теб се виждаме, та все ще се намери някой да ни попречи! Искам да запомниш докъде бяхме стигнали. Само го запомни!

— Мисля, че си го записах. — Не по-малко ядосан от прекъсването, Тайлър отиде до вратата и я отвори, И стомахът му се сви.

— Господин Макмилън. — Пред него стояха детективите Клермонт и Магуайър. — Може ли да влезем?

Озоваха се във всекидневна, където цареше ергенска атмосфера и беше доста разхвърляно. Не се бе сетил да запали огън, така че беше и доста студено. Някакъв стар вестник, отпреди няколко дни, все още стоеше разлистен върху масичката за кафе. Под него лежеше разтворена книга. Магуайър не успя да види заглавието й.

Тайлър дори не направи опит да разтреби, отбеляза си тя, както биха направили повечето хора. А също така не даваше вид, че иска да ги покани да седнат. Но когато той се отпусна на един стол, а Софи се намести на облегалката до него, двамата й заприличаха на двойка.

Клермонт извади бележника си и веднага хвана бика за рогата.

— Казахте, че вие и Маргарет Боуърс сте се срещали.

— Не, не съм казал такова нещо. Казах, че няколко пъти сме излизали.

— Това обикновено се смята за среща.

— Аз не го интерпретирам така. Още веднъж повтарям, че просто сме излизали няколко пъти.

— Трябвало е да се видите с нея през нощта, в която е умряла.

— Да. — Върху лицето на Клермонт нямаше никакво изражение. Но то все пак беше напрегнато, забеляза Тайлър. — Както ви казах и преди, аз се забавих тук. Обадих й се по телефона някъде около шест. Нямаше я, затова оставих съобщение, че не мога да отида.

— Не сте й дали обяснение.

— Не съм.

— Защо се забавихте?

— Имах работа.

— Във Вила Джиамбели?

— Точно това ви казах и последния път. Стига толкова. Всъщност бях загубил представа за времето и бях забравил напълно за вечерята, докато не се прибрах вкъщи.

— Вие сте се обадили в шест, значи е имало цял час време до определената среща. Можело е да отидете. — Магуайър поклати глава. — Или да й се обадите и да предупредите, че ще закъснеете.

— Бих могъл. Но не го направих. Нямах настроение да ходя в града. Това представлява ли проблем за вас?

— Госпожица Боуърс е умряла на маса за двама. Това е проблемът.

— Инспектор Клермонт — намеси се Софи, гласът й беше любезен, — господин Макмилън не е особено словоохотлив, защото мисли, че това ще ме злепостави или затрудни. Така поне предполагам. Същата вечер между нас двамата се случи нещо.

— Софи!

— Тай — отвърна спокойно тя, — вярвам, че детективите ще разберат защо не си бил в настроение да шофираш до Сан Франциско и да вечеряш с една жена, когато малко преди това си се търкалял на пода на офиса във Вила Джиамбели с друга. Казах ви, че нещо се случи — продължи тя. — Нещо, което не бе планирано и се получи много конфузно. Дядото на Тай влезе в стаята в този момент. — За да подчертае близостта им, тя прекара пръсти през косата му. — Господин Макмилън старши може да потвърди случката, ако смятате, че е необходимо да го питате дали ние с внука му действително сме били на пода в кабинета ми. При тези обстоятелства, мисля, че е напълно разбираемо защо Тай е бил леко разстроен и не е бил в настроение да ходи до града на бизнесвечеря с Маргарет. Всъщност основното нещо, подчертавам, въпреки че съм толкова глупава, е, че той не е ходил там и че няма нищо общо с онова, което й се е случило.

Клермонт я изслуша мълчаливо, кимна и хвърли бърз поглед на Тайлър. Искаше да се увери, че говорят истината. Забеляза, че Макмилън се чувства неудобно, а Джиамбели доста се забавлява. Изглежда, че казваха истината!

— Друг път вечеряли ли сте в апартамента на госпожица Боуърс?

— Не, никога. Не съм ходил там. Вземал съм я от офиса и сме ходили в „Четирите сезона“. След това я изпращах. Но това бе преди повече от година.

— Защо просто не го попитате дали е спал с нея? — предложи Софи. — Тай, кажи, ти и Маргарет спали ли сте някога?

— Не. — Разкъсван между гнева и напушващия го смях, той й хвърли един заплашителен поглед. — Престани, Софи!

Преди да успее да се съвземе, Софи го потупа по рамото и се облегна на него.

— Тя го харесваше, а той дори не си даваше сметка за това. Мъжете често са доста слепи за тези неща, особено пък Тай. Аз например се опитвам да го вкарам в леглото си от…

— Ти ще престанеш ли? — Трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не вдигне ръка и да запуши устата й. — Вижте какво, съжалявам за това, което се случи с Маргарет. Тя беше много мила жена. И аз я харесвах. Може би ако не бях отложил срещата, щях да успея да повикам „Бърза помощ“, когато е получила инфаркта. Но не мога да разбера какво общо имат вашите въпроси с всичко това.

— Давали ли сте някога бутилка на госпожица Боуърс?

Тайлър прекара ръка през косата си.

— Не знам. Вероятно, може би. Давал съм и давам бутилки на много хора, на сътрудници, на гости. Нещо като спомен от винарната.

— Бутилки с етикет „Джиамбели“, италианско производство?

— Не. Подарявам моите с етикет „Макмилън“, само тях. Защо?

— Госпожица Боуърс е изпила почти цяла бутилка мерло „Кастело ди Джиамбели“ вечерта, когато е трябвало да вечеряте с нея. Бутилката е съдържала отрова от растението дигиталис.

— Какво? Не разбирам. — Тайлър се опита да стане, но Софи го задържа за рамото.

— Била е убита? — попита тя. — Отровена? Маргарет е била… Ако ти си бил там… Ако ти си пил от онова вино… Ти също?

— Възможно е, ако повече от един човек консумира бутилката, дозата да не се окаже смъртоносна — отбеляза Клермонт. — Но госпожица Боуърс е изпила цялата бутилка, което е очевидно. Имате ли идея как тази отрова е попаднала в бутилката от италианската изба на Джиамбели и в апартамента на госпожица Боуърс?

— Трябва да се обадя на баба ми. — Софи се изправи на крака. — Ако виното е подправено, трябва веднага да реагираме. Необходима ми е цялата информация за бутилката. Коя е избата производител? Трябва ми копие на етикета.

— Баба ви е информирана — отговори Магуайър. — Както и съответните италиански власти. Възможна е подмяна на виното, но ние все още нямаме представа откъде госпожица Боуърс се е сдобила с бутилката. Може би й е била дадена или подарена. Не можем дори да твърдим, че сама не е сложила отровата в него.

— Да се самоубие? Това е смешно! — Тай също се изправи. — Тя не беше самоубийца. Всичко беше наред, тя беше много щастлива от работата си, когато говорих с нея. Беше въодушевена от новите задачи и отговорности, от пътуванията.

— Имате ли врагове, господин Макмилън? Някой, който може да е знаел за вашите планове да вечеряте с госпожица Боуърс онази вечер?

— Не. И мисля, че не аз съм на мушката. Първо, ако виното е било подправено, аз щях да го узная. Щях да го помириша или да го усетя, когато го опитам. Това ми е работата, в края на краищата.

— Точно така — съгласи се Магуайър.

Софи почувства, че настръхва.

— Тай! Мисля, че отговори на достатъчно въпроси. Трябва да се обадим на адвоката ни.

— Не ми трябва никакъв адвокат!

— Ще се обадим на чичо Джеймс. Веднага.

— Това е ваше право. — Клермонт също стана. — Имам един въпрос към вас, госпожице Джиамбели. Знаете ли дали между баща ви й госпожица Боуърс е съществувала някаква връзка?

Кръвта се отдръпна от лицето, от вените, от сърцето й.

— Доколкото ми е известно, не. Не знам за Никаква друга връзка извън бизнеса.

— Разбирам. Е, благодаря ви за времето, което ни отделихте.

 

 

— Баща ми и Маргарет?

— Престани. Това беше изстрел в тъмното. Той го направи, за да те извади от равновесие. Извън релси.

Но Софи се ровеше из спомените настървено, сякаш търсеше чисто злато.

— Ако наистина е имало нещо между тях и ако тяхната смърт е свързана..

— Не прави прибързани заключения, Софи. — Тайлър хвана ръката й, докато правеше завоя към Вила Джиамбели. Разбираше колко е разстроена. Тя дори не се възпротиви, когато седна зад волана на нейната кола, за да тръгнат.

— Ако става дума за подмяна, за фалшификация? Тогава има някакъв шанс. Малък шанс, но сигурно съществуват и други бутилки…

— Не бързай — повтори той. Спря колата и се наклони към нея. Взе и другата й ръка и ги задържа в своите. — Трябва да проверим всичко. Всяка стъпка, всеки детайл. Не бива да се паникьосваме. Защото, ако има подмяна, то означава, че някой цели нещо. Да се създаде паника, хаос, скандал. Някой го е подготвил.

— Знам, Скандалите са по моята част. Мога да се справя с тях. Ще помисля на кого да възложа да се оправя с медиите. Но баща ми и Маргарет… Ако е имало нещо… — Тя стисна ръцете му, когато Тайлър поклати глава. — Трябва да помисля за това. Ако е имало нещо, дали баща ми е знаел за фалшификата? Колко пъти пътуваше той до Италия всяка година? Осем, десет, дванадесет?

— Не мисли това, Софи!

— Защо? Ти си го помисли. Мислиш че не забелязах ли? На другите също ще им мине през ума. Така че трябва да започна първо оттам. Не искам да го повярвам. Мога да приема всичко останало, но не искам да вярвам, че е убиец.

— Правиш прекалено сериозни заключения, при това прекалено бързо. Намали темпото, Софи. Хайде да започнем с фактите.

— Фактите са, че двама души са мъртви. — Тъй като ръцете и започнаха да треперят, тя ги издърпа и излезе от колата. — Маргарет пое голяма част от сметките и задълженията на баща ми, както и отговорностите. Така или иначе помежду им съществува някаква връзка.

— Добре. — Тайлър искаше да й предложи успокояващата си прегръдка, но изглежда единственото, което тя искаше, беше студената безпристрастна логика. — Да тръгнем по тази нишка и да видим къде ще ни отведе. Първо трябва да се заемем с виното — рече, докато изкачваха стълбите. — След това с всичко останало.

Семейството се бе събрало в голямата приемна, а Дейвид стоеше до прозореца и говореше по телефона. Тереза седеше, изправена като войник, и отпиваше от кафето си.

Тя киша, когато Тай и Софи влязоха, и ги покани е жест да седнат.

— Джеймс е вече на път. — Илай крачеше напред-назад пред камината. Напрежението очевидно беше голямо, лицето му наглеждаше отслабнало, бузите — хлътнали. — Сега Дейвид говори с Италия, дава нареждане да се започне проверка.

— Да ви сипя ли кафе? — попита Пилар. — Мамо, моля те, седни.

— Трябва да правя нещо.

— Мамо! — Софи стана, отиде до масичката, където бе сервирано кафето, и се вгледа в лицето на майка си. — Татко и Маргарет? Знаеш ли нещо?

— Не, не знам. — Ръцете й не трепереха, въпреки че всичко в нея трептеше. — Просто не знам. Имах чувството, че Рене го държи изкъсо.

— Не чак толкова. — Софи успя да остане спокойна. — Той ходеше с една жена от моя офис.

— О… — Това беше само въздишка. Подобие на въздишка. — Бих искала да мога да ти отговоря, Софи. Но наистина не знам. Съжалявам.

— Разбери. — Софи се извърна към баба си. — Ако е съществувало нещо между Тони Авано и Маргарет Боуърс, полицията ще разследва всеки от нас. Всеки, който е бил свързан с тях и може да има нещо общо с работите им. Тук сме се събрали цялото семейство. Ще стоим един зад друг. Един за всички, всички за един, докато всичко свърши.

Тя погледна към Дейвид, когато той остави телефона.

— Е?

— Ще го проследим — отвърна той. — Ще проверим всички бутилки с мерло от тази изба. Мисля, че много бързо ще успеем да определим от коя бъчва е била напълнена бутилката. Заминавам утре.

— Не. Илай и аз ще заминем. — Тереза вдигна ръка и стисна пръстите на съпруга си, когато той я хвана. — Това е моя работа. Ти оставаш тук, за да съм сигурна, че всичко в Калифорния ще е наред. Не искам проблеми. Ти и Тайлър ще отговаряте за това.

— Пилар и аз можем да започнем с винарите — предложи Тайлър. — Дейвид ще се разрови в бутилиращия цех.

Дейвид кимна.

— Ще проверим досиетата на всички, един по един. Вие познавате персонала по-добре от мен. Изглежда ми по-вероятно проблемът да е в Италия, но трябва да бъдем абсолютно сигурни и за тук.

Софи вече беше извадила бележника си.

— Ще направя изявление за пресата, на английски и на италиански, ще бъде готово до час. Ще се нуждая от всички подробности. Ще се постарая да внуша колко вълнуващо е производството на вино в „Джиамбели-Макмилън“. Колко е сигурно и безопасно. Ще покажем персонала в избите и самите изби, както тук, така и в Италия. Бабо, с теб и Илай ще покажем, че „Джиамбели“ е семейна фирма и че Ла Синьора продължава да участва и до ден днешен в производството на вино.

— Това наистина е семейна фирма — отвърна равно Тереза. — И аз наистина участвам лично в нея.

— Знам това. — Софи остави бележника. — Важното е да накараме пресата и читателите да го разберат. Да повярват. Да бъдат впечатлени. Трябва да използваме и мама. Мама, Тай и мен. Ще покажем корените, приемствеността, семейството. Сто години традиция, отлично качество и отговорност. Знам как да го направя.

— Тя е права. — Никой не бе по-изненадан от Софи, когато чу гласа на Тайлър. — Аз обикновено не отдавам много голямо значение на публичността и известността — добави смутено той, — което предполагам е причината вие двамата да ме насадите на тези пачи яйца. И все още не твърдя, че ми допада, но знам доста повече. Достатъчно, за да съм сигурен, че Софи ще намери начин да завърти нещата така, че да обърне лошото в добро и да извлече някаква полза за фирмата. Тя ще намери начин, защото е загрижена повече от когото и да било друг.

— Съгласна съм. Е, значи всеки от нас ще прави онова, за което най-много го бива. — Тереза взе ръката на Илай и помежду им сякаш премина нещо. — Но няма да предприемаме нищо, докато не се видим с Джеймс Мур. Защото не само репутацията на фирмата трябва да бъде защитена, а самата фирма. Софи, ти можеш да нахвърляш изявлението си. Дейвид ще ти помогне с подробностите, След това ще го дадем на адвокатите. И ще се заемем с всичко останало.

Това беше страшен удар по гордостта й. Тереза стоеше до прозореца на кабинета и си мислеше, че всъщност най-трудно й е да приеме точно това. Нейната репутация беше застрашена, заплашени, очернена от една бутилка вино.

Сега трябваше да се довери на други хора, за да спасят наследството.

— Ще се оправим, Тереза.

— Да. — Тя вдигна ръка и я сложи върху ръката на Илай, която лежеше на рамото й. — Спомням си как, когато бях младо момиче, моят дядо вървеше с мен сред лозята към къщи. Той ми казваше, че не е достатъчно да посадиш лозе. Посаденото трябва да бъде гледано, защитавано, обичано и контролирано. Лозята бяха неговите деца. След това станаха моите деца.

— Ти ги отгледа добре.

— И платих висока цена. Бях по-малко жена на човека, за когото се омъжих, и по-малко майка на дъщерята, която родих. Имах толкова много отговорности и амбиции. Такива големи амбиции!

И все още ги имаше, не съжаляваше за това.

— Дали щях да имам повече деца, ако не бях така отдадена на лозята си? Дали дъщеря ми щеше да направи по-правилен избор в живота си, ако бях по-добра майка за нея?

— Нещата стават така, както е било наредено да станат.

— Това може да го каже само един практичен шотландец. Ние, италианците, вярваме повече в съдбата и късмета. И във възмездието.

— Това, което се случи, не е възмездие, Тереза. Това е или ужасно нещастие, или криминално престъпление. Ти не си виновна в нито един от двата случая.

— Аз поех отговорността в деня, в който поех фирма „Джиамбели“. — Очите й не се откъсваха от лозята, от спящото обещание, скрито в тях. — Не съм ли отговорна за това, че хвърлих Софи и Тайлър в огъня на страстта? Мислейки за фирмата, не си и представих какво може да се случи помежду им.

— Тереза! — Илай обърна лицето й към себе си. — Това, че работят заедно, не е причина да се озоват на пода в прегръдките си. Те са млади, здрави, достатъчно отговорни. Ти нямаш вина.

Тереза въздъхна.

— Така е, но доказва още веднъж, че не съм взела нещо предвид. Именно младостта им. Ние предадохме нашето наследство в техните ръце. Очаквах от тях да се борят. И двамата го очаквахме. Но след като възбудата отмине, сексът може да направи хората врагове. Ето какво не предвидих. Господи, това ме кара да се чувствам стара.

— Тереза! — Илай докосна с устни челото й. — Ние и двамата сме стари.

Каза го, за да я разсмее. Тя се усмихна, беше му признателна за подкрепата.

— Добре. Ние не станахме врагове. Можем да се надяваме, че нашите внуци все са взели по нещичко от нас.

— Обичам те, Тереза.

— Знам. Аз не се омъжих за теб по любов, Илай.

— Знам, скъпа.

— Омъжих се заради бизнеса — продължи тя, като се дръпна леко назад. — Това беше голяма сделка, сливане. Уважавах те. Харесвах те много и твоята компания ми харесваше. И вместо да бъда наказана за тези свои сметки, бях възнаградена. Обичам те толкова много. И се надявам, че го знаеш.

— Знам. Ще издържим и това изпитание, Тереза.

— Искам да си до мен. Твоята подкрепа означава много.

Той взе ръката й.

— Да слезем долу. Джеймс скоро ще дойде.

Джеймс прегледа написаното от Софи изявление и химна.

— Добре. — После свали очилата си за четене и я погледна. — Кратко, ясно, с леко ангажирано звучене. Не бих променил нищо от правна гледна точка.

— Тогава отивам горе да го завърша, да свикам четата и да го пусна.

— Вземи със себе си и Линк — предложи Джеймс и й намигна. — Той е много добър и предан роб.

Джеймс изчака, докато двамата излязоха от стаята.

— Тереза, Илай ще се консултирам с адвокатите ви в Италия. Засега сте овладели проблема бързо и решително. Не би трябвало да се очакват някакви юридически действия срещу фирмата. Но може би журналистите ще ви нападнат, трябва да сте подготвени. Ще гледам да науча всичко, което мога да измъкна от полицията. Същественото е, че отровното вещество е било вътре в бутилката, преди тя да бъде отворена, така че няма защо да се притеснявате от друго, освен от публичността. Ако фирмата бъде обвинена в нехайство или немарливост, ще се справим.

— Аз не го наричам нехайство, Джеймс. Ако виното е било отровено преди да бъде запечатано, това си е чисто убийство.

— Засега това са предположения. От въпросите на полицията разбирам, че те допускат и тази възможност но не е единствената. Не знаят кога дигиталисът е бил сложен във виното. От правна гледна точка това оневинява фирмата и не е проблем за нас.

— Проблемът е, че жената е мъртва — рече Тайлър.

— Това е работа на полицията. И макар да не ви харесва, ще ви посъветвам да не отговаряте на повече въпроси в отсъствието на адвокат. Нека полицията открие какво е станало, това е тяхна работа. Не ваша. Нито пък трябва да им помагате. Не сте длъжни.

— Аз я познавах!

— Така е. И тя е приготвила романтична вечеря за двама в онази нощ. Вечерята, на която ти не си отишъл. Затова сега полицията си блъска главата доколко добре си я познавал. Нека да се чудят. А докато те се чудят, ние ще се поразровим около Маргарет Боуърс. Коя е била тя, какво е знаела, какво е искала.

— Дяволска мръсотия, нали? — Софи погледна Линк. — Имам чувството, че ще ни трябва доста време, за да я изметем.

— А и доста метли. Но имаш зад гърба си татко, така че разполагаш с най-доброто. Няма начин и мама да не се намеси. А освен това можеш да разчиташ и на мен.

Тя се усмихна.

— Тройно подсигуряване.

— Абсолютно си права. Мур, Мур и Мур. Мур на трета степен. Кой би могъл да иска нещо повече?

— Спри. Най-добре това да излезе от офиса в Сан Франциско, вместо оттук. — Тя изпрати написаното изявление по факса до Пи Джей. — Искам да има личен елемент, но не желая да изглежда сякаш семейството се оправдава. Защо не го прегледаш и да прецениш дали съм успяла добре да си покрия задника.

— Винаги ми е харесвал задникът ти.

— Ха-ха. — Софи стана, за да освободи мястото пред компютъра. — Как е докторката?

— Непрекъснато в разход. Трябва да се видим някоя вечер. Бихме могли да отидем в някой клуб, да се повеселим. Струва ми се, като те гледам, че се нуждаеш от малко свеж въздух и веселие.

— Повече от малко. Напоследък съм го закъсала здравата с развлеченията. И както изглежда това ще продължи за неизвестно дълго време. Не му се вижда краят.

— И това го чувам от царицата на купоните?

— Царицата на купоните си е загубила някъде короната. — Тъй като Линк работеше на компютъра, Софи взе телефона, за да говори с Пи Джей.

— Ако ме питаш, ти се нуждаеш от малко почивка, Софи. Ти си на края на силите си. По-точно беше — добави той, когато тя го погледна, — преди тази последната история да се стовари върху главата ти. Само работа и никакви хахо-хихи.

— Нямам време за хахо-хихи — отвърна Софи. — Нямам време да мисля дори за следващата стъпка, нито да си поема дъх, без да се тревожа какъв ще бъде поредният удар, който ще ме блъсне в лицето. Или в гърба. Работех по дванадесет часа на ден през последните три месеца. Получих пришки по ръцете, трябваше да уволня най-добрия си сътрудник и не съм правила секс поне от половин година.

— Уха! Виж ти! Много лошо. Нямам предвид пришките. Бих ти предложил да ти помогна, и то веднага, но докторката е много ревнива и сигурно ще има нещо против.

Софи въздъхна.

— Мисля да се отдам на йога. — Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади аспирин, в това време Пи Джей се обади по телефона. — Факсът пристигна ли? — Изслуша какво и отговориха от другата страна и кимна, докато отваряше бутилката с вода. — Изпрати го, след това… Какво? Крис ли? Кога? Добре, добре. Пусни го веднага. И ми изпрати информацията. Дума по дума. Аз ще приготвя отговор. Не прави никакви коментари, използвай само изложението. Това е политиката на фирмата до ново нареждане. Дръж ме в течение. — Софи затвори телефона и погледна Линк. — Вече се е разчуло. Информацията е изтекла отнякъде.