Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Villa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Отрова

Преводач: Таня Виронова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 14.01.2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-307-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13451

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

5.

Италианка значи, мислеше си Дейвид доста по-късно. При това великолепна. Високомерна и мила, величествена и грациозна едновременно. И това не беше никаква преструвка, нито трик. Тя просто беше дъщеря на майка си.

Той умееше да вниква в хората. Това беше безценно качество в търговията и при изкачването по хлъзгавата стълбица в големите корпорации. Онова, което разбра за Пилар Джиамбели, беше, че е свикнала да дава нареждания, но също така и да ги изпълнява.

Знаеше, че е омъжена. Знаеше и за кого, но след като не забеляза халка на пръста й, предположи, че бракът й с небезизвестният Тони Авано е приключил или поне има сериозни проблеми. Трябваше да открие какво точно се е случило, преди да си позволи да гледа на тази жена по по-особен начин.

Знаеше, че има дъщеря. Всеки в техния бизнес беше чувал за Софи Джиамбели. Огнената лешникотрошачка според мълвата, която имаше стил и амбиции в изобилие. Беше я срещал няколко пъти и сега се чудеше как ще приеме назначаването му като координационен директор. Може би щеше да се наложи да прави известна политика по отношение на нея, помисли се Дейвид и посегна към цигарите в джоба си. Което го подсети, че там няма никакви цигари, защото ги беше отказал преди три седмици и пет дни.

Което направо го убиваше.

Я мисли за нещо друго, нареди си сам и се заслуша в музиката, която доста силничко се носеше откъм стаята на сина му. Слава Богу, че стаята бе чак в другия край на коридора.

Естествено, както и очакваше, при разпределението на спалните имаше истинска битка. Накрая все пак успяха да се споразумеят за стаите. Дейвид го отдаде на нежеланието им да се представят зле пред непознат човек. Във всеки случай разправията беше далеч под онова, което бе очаквал, и нямаше невъздържани изблици, докато обикаляха къщата и разглеждаха стаите.

А те бяха съвършени, помисли си Дейвид, докато плъзгаше поглед по блестящия паркет, плочките, копринените тапети на стените и скъпата мебел.

Перфектни, елегантни, стилни. Абсолютният ред, който цареше навсякъде, лекичко го потисна. Но знаеше, че децата скоро щяха да вземат нещата в свои ръце. Познаваше ги добре, не бяха от най-подредените. Колкото и да лъскаш една кутийка, съдържанието й скоро излиза наяве. Така че много скоро те щяха да се почувстват у дома си.

Дейвид се отегчи от разопаковането на багажа, затова отиде до един прозорец и се загледа в полето. Пилар беше права. Гледката бе изумително красива. И сега този пейзаж беше част от неговото настояще. Той имаше намерение да остави и своя почерк тук. Мади излезе в коридора. Беше се опитала да се държи разумно, докато спореше с Тео, кой коя стая да вземе. Всъщност беше развълнувана и объркана. За пръв път в живота си нямаше да споделя банята със своя брат идиот. Щеше да си има собствена баня, която според нея беше прекрасна със своите тъмносини и тъмночервени плочки. Докато се къпеше, тя си представяше големи прекрасни цветя, плуващи в някакво приказно езеро.

Освен това леглото й беше огромно, можеше да побере поне четирима. Тя заключи вратата, за да може да се търкаля и скача в него на воля.

Сетне се сети, че когато погледне през прозорците, няма да вижда Ню Йорк, нито ще може да позвъни на приятелите си. Нямаше да може да ходи на кино, когато си поиска. Нито да прави онова, с което беше свикнала.

Носталгията по дома я завладя, гореща и непоносима, и беше толкова силна, че я заболя коремът. Единственият човек, с когото можеше да говори, бе Тео. Според нея това беше най-лошата възможност, но нямаше избор.

Затова отвори вратата на стаята му и музиката на „Кемикъл брадърс“ я оглуши. Брат й лежеше на своето легло с китара на гърдите и се опитваше да докара звуците, които се разнасяха от уредбата му. В стаята вече цареше пълен хаос и сигурно щеше да си остане така, докато отидеше в колежа.

Тео беше голямо прасе, каза си за пореден път Мади.

— Би трябвало да разопаковаш багажа си.

— Ти би трябвало да си гледаш работата.

Тя приклекна до леглото му.

— Тук няма нищо за правене.

— Сега ли го разбра?

— Може би на татко ще му омръзне и ще се върнем вкъщи.

— Няма начин. Не видя ли как се умилкваше около старата дама? — Тъй като той също бе връхлетян от носталгия, остави китарата встрани и реши да си говорят за онова, което ги измъчваше. — Е, какво ще правим?

— Гласът на татко звучеше като на кино. Нали знаеш как изглежда, когато си облече костюм за официална среща! — Мади се превъртя по гръб. — Е, сега говореше така, както изглежда с костюма. Отсега нататък нищо няма да бъде както преди. Освен това мисля, че е хвърлил око на мадамата.

— На коя?

— На Пилар, на коя! Що за име е пък туй?

— Предполагам италианско или нещо от тоя род. Какво искаш да кажеш с това, че й е хвърлил око?

— Е, знаеш много добре. Ще я сваля.

— Глупости!

— Господи, вие мъжете нищо не забелязвате. — Чувствайки се далеч по-умна и превъзхождаща брат си, тя седна и прибра косата си назад. — Той я преценяваше и направо щеше да я изяде с поглед.

— И какво от това? — Тео се опъна върху, леглото. — Татко и преди е оглеждал жените. И дори съм готов да се обзаложа, че е правил секс с тях.

— Сериозно? — Сарказмът в гласа й беше повече от очевиден. Тя стана и отиде до прозореца. Дъжд и лозя, лозя и дъжд. — Може би, ако прави секс с дъщерята на шефа си, ще го хванат, ще го уволнят и ние ще се върнем у дома.

— Къде е това у дома? Той напусна работа, нямаме къде да живеем там. Време е да пораснеш, Мади!

Тя сви нещастно рамене.

— Но това е убийствено!

— Хайде, сподели с братчето си, може да ти олекне.

И Тай мислеше същото за живота, когато Софи го заведе на срещата с нейните хора от отдела. Нарече сбирката мозъчна атака. Затрупа го с имена, докато фучеше енергично из стаята. Жестикулираше, издаваше заповеди и нареждания, грабваше съобщения и факсове пътьом.

Той не запомни нито едно име, разбира се, а лицата бяха като голямо размазано петно пред очите му, докато се стремеше да не изостава от нея. Тя летеше като стрела, като ракета. Като краен защитник с топка в ръката. Бърза и повратлива.

Сега в стаята бяха останали само трима души, които Тай оприличи на героите от сериала „Западното крило“ с техните тенденциозни костюми, тенденциозни прически, малки очила с телени рамки и електронни бележници с размерите на длан. Двете бяха жени, единият — мъж. Всички бяха млади и красиви. Той не можеше за нищо на света да си спомни кой кой е, тъй като и тримата имаха хермафродитни имена.

Тай държеше в ръката си чаша с някакво модерно кафе, което не му се искаше да пие. Всички говореха едновременно.

От това адски го заболя главата. Направо умираше от болка.

— Не, Крис! Това, което търся, е неуловимост, изтънченост, но същевременно мощно внушение. Един силен, въздействащ образ с дълбоко емоционално послание. Да остави следа, да грабне въображението. Млада двойка, съвсем обикновена, в края на своите двадесет години. Почиват си на верандата. Може и на люлка. Да има загатната чувственост, сексуално привличане, но в същото време да бъде дискретно.

След като мъжът с русата рошава коса взе молива и започна да скицира нещо, Тай си спомни, че името му е Трейс.

— Залез слънце — продължи да рисува картината Софи, като стана от бюрото си и закрачи из стаята. — Краят на работния ден, изобщо на деня. Те са работещо семейство, все още нямат деца, насочили са усилията си да постигнат успеха, но сега си отдъхват.

— Люлката се люлее — предложи наперената тъмнокожа жена с червен костюм.

— Не, прекалено идилично е. Прекалено провинциално. Може да я заменим с красив плетен стол — отвърна Софи. — Ярки цветове на възглавничките. Свещи на масата. Дебели, не високи.

Тя се надвеси над рамото на Трейс и изсумтя одобрително.

— Добре, добре, продължавай. Нека да се гледат в очите, може нейният крак да бъде преметнат през коляното му. Приятелска, непосредствена интимност. Навий ръкавите на ризата му, облечи жената в джинси, не в камуфлажни панталони.

Тя седна на края на бюрото си и прехапа замислено устни.

— Искам да си говорят. Да си почиват, да се наслаждават, да изживяват момента. Да се радват един на друг и на взаимната си компания след тежкия ден.

— Какво ще кажеш, ако единият от тях налива вино? Държи бутилката в ръка.

— Ще опитаме и това. Искаш ли да направиш една скица, Пи Джей?

Пи Джей кимна и взе бележника си.

— Би трябва да вмъкнете в сцената вода — намеси се втората жена и прикри прозявката си, но тенденциозно. Беше червенокоса и изглеждаше отегчена и раздразнена.

— Май прекъснахме дрямката на Крис — рече мило Софи, но Тай забеляза бързия, пронизващ поглед изпод сведените ресници на червенокосата.

— Провинциалните картинки винаги ме приспиват. Водата поне добавя елемент на неограничена сексуалност.

— Крис иска вода — кимна Софи, стана на крака и отново тръгна из стаята. — Би било добре. Например езеро или поточе. Можем да извлечем добра светлина, ще има отражения. Погледни, Тай. Какво мислиш?

Той направи всичко възможно, за да се настрои и да се опита да не изглежда глупаво, когато Трейс му показа скицата си.

— Не знам нищо за рекламата. Тази рисунка е хубава.

— Това е реклама — напомни му Софи. — През цялото време, където и да си, това нещо трябва да ти носи послание. Е, какво ти говори, като го гледаш?

— Говори ми, че тези двамата седят на люлката и пият вино. Защо нямат деца?

— А защо трябва да имат?

— Ами, нали са двойка, семейство, което седи на верандата. Щом има веранда и люлка, значи има семейство. Семейството обикновено се свързва с деца. Защо няма деца?

— Защото не искаме малки деца да присъстват в реклама за алкохолни напитки — отговори Крис с известна досада в гласа. — Правило номер 101.

— Тогава нека да има някакъв намек, че имат деца. Например разхвърляни играчки на верандата. Това ще означава, че двамата са семейство, били са заедно и все още са щастливи да седят един до друг и да споделят чаша вино в края на деня. Това е секси. Децата сигурно вече са си легнали.

Крис понечи да отвори уста, но забеляза блясъка в очите на Софи. И много мъдро я затвори.

— Звучи добре. Дори чудесно — въодушеви се Софи. По-добре, отколкото ние го мислехме. Сложи играчки на верандата, Трейс. Запази бутилката вино върху масата със свещите. Това ще бъде нашата мила, уютна и леко меланхолична провинциална сцена. „Да отпразнуваме залеза, мила — прошепна си тя. — Това е твоят миг. Отпусни се с «Джиамбели» Това е твоето вино“

— Сцената трябва да е повече мила, отколкото меланхолична — намеси се Крис.

— Сега, нека да използваме градска обстановка. Две двойки приятелски семейства, заедно на вечеря. Сцена в апартамент. Те са млади, те са красиви. Покажи града през прозореца. Светлини и силуети.

— Касичка за кафе — вметна Пи Джей, вече скицирайки сцената. — Едната двойка седи на пода. Другите са се разположили на дивана, всички говорят едновременно. Почти можеш да чуеш музиката, която свири. На масата има храна. Разхвърляно е. Точно тогава разливаме виното, нали?

— Добре, чудесно. Празнуваме вторник. Същите етикети вино.

— Защо вторник? — попита Тай, макар че не искаше да се меси.

— Защото никога не правиш планове за вторник. — Софи отново приседна на края на бюрото си и кръстоса крака. — Правиш планове за събота и неделя, за уикенда. Правиш планове за всичко. А вечерта във вторник прекарана с приятели, става просто спонтанно. Искаме хората да си купят бутилка вино спонтанно. Просто защото е вторник. Твоят момент, твоето вино. Ето това е тонът. — Виното е „Джиамбели-Макмилън“.

Тя кимна.

— Точно така. Трябва да подчертаем това по време, на кампанията. Нашето сливане, сватбата ни. Да отбележим брака.. Значи още един етюд — шампанско, цветя, прекрасна двойка.

— Меден месец ще бъде по-секси — коментира Трейс, докато довършваше скицата си. — Ще използваме същите елементи, но в хотелска стая. Сватбена рокля, паднала до вратата и нашата двойка, която се целува, а на масата има бутилка шампанско в кофичка с лед.

— Ако се целуват едва ли ще им е до шампанското — отново се обади Тай.

— Правилно. Махни целувката, останалото е добре. Я да видим — Тя започна да движи ръце. — Очакване. Коприна, цветя. Нека очите им да бъдат привлечени, а не устните. Хайде деца мои, вървете и създайте магията. Да видим какво ще ми предложите следващите няколко часа. Мислете за миговете. За специалните и обикновените мигове от живота.

Софи пусна краката си на земята, докато сътрудниците й излизаха, говорейки един през друг.

— Не беше лошо, Макмилън. В никакъв случай.

— Ами тогава може ли вече да си вървим вкъщи?

— Не. Имам още много работа тук, след това трябва да си опаковам нещата, за да пренеса офиса си във Вила Джиамбели. Можеш ли да рисуваш?

— Разбира се.

— Това е голям плюс за теб. — Тя се пресегна през бюрото си и взе един бележник за скициране от лавиците на стената.

Има прекалено много неща на тези лавици, отбеляза Тай. Не само предмети, необходими за работата, но и такива, които хората, особено жените, събират без всякакъв здрав смисъл. Разни дреболии и украшения. Нещица, които според него само събират прах. Малки зелени жаби, големи бронзови жаби, модерно облечени жаби и нещо, което изглеждаше като семейство жаби.

Те обаче никак не се връзваха с лъскавата и елегантно облечена жена, която летеше из коридорите като стрела и ухаеше като нощния въздух в гората.

— Принц ли търсиш?

— Моля? — Тя го погледна неразбиращо и едва след като проследи погледа му, разбра въпроса. — О, не, принцовете излизат много скъпо и трябва да бъдат издържани. Аз просто обичам жаби. Сега ще ти кажа какво си представям. Един вид телевизионен монтаж. Значи лозя, лозови масиви, техните извивки, като жена излегнала се на слънце. Лозя, бременни с гроздове. Една самотна фигура върви сред редовете. Сетне за завършек — огромни кошници, пълни с гроздове, току-що откъснати.

— Ние не използваме кошници.

— Понапъни се, Тай! Опитай се да си го представиш. Използвай въображението си. Простота, традиция. Изкривени, чепати ръце, уморени от работа, които носят кошниците. После бъчви. Редове и редове от бъчви в полутъмната сянка и мътната светлина на пещерите. Мистерия, романтика. Двойка екзотично изглеждащи младежи в работни дрехи, които претакат виното. Ще използваме червено, яркочервено вино. После други, които го дегустират. И накрая една бутилка. Може би две чаши и до тях тирбушон. От лозето на масата. Сто години отлично качество. Не! От нашите лозя на вашата трапеза. — Веждите й се извиха, когато си представи рекламата в главата си. — Ще тръгнем от стоте години качество, през монтажа и накрая „От нашите лозя на вашата трапеза. Традицията на «Джиамбели-Макмилън» продължава.“

Обърна се към него, погледна го през рамо и лекичко възкликна. Докато беше говорила, той бе скицирал и в резултат върху белия лист имаше кръгове, яки мъжки силуети и някаква цилиндрична форма, която Софи предположи, че би трябвало да представлява бутилка червено вино.

— Каза, че можеш да рисуваш.

— Не съм казал, че рисувам добре.

— Е, значи имаме проблем. Рисуването не е най-силният от талантите ми, макар че в сравнение с теб съм направо Леонардо да Винчи. Работя по-добре, когато имам визуални помагала. — Тя въздъхна и се отдалечи. — Ще направим така. Ще кажа на сътрудниците да ми изпратят по факса скиците, след като си отидем. Ще координираме програмите си така, че да можем да провеждаме всяка седмица сбирки тук или в моя офис във вилата.

Тя се плъзна по облегалката на стола и спря за миг. Беше чувствителна по отношение на сътрудниците си и бе доловила настроението им. Така че трябваше да оправи нещата още сега, веднага.

— Необходим ми е още половин час тук. Защо не отскочиш до „Армани“? По-късно ще дойда да те взема.

— И защо трябва да ходя до „Армани“?

— Защото ти трябват дрехи.

— Имам си достатъчно.

— Скъпи, твоите дрехи са същите като рисунките ти. Те задоволяват основните изисквания, но няма да спечелят нито една награда. Аз ще ти купя подходящо облекло, а ти след това ще ми купиш подходяща екипировка за работа на полето. — Тя го потупа по рамото и стана.

Той искаше да възрази, но нямаше смисъл да си губи времето. Колкото по-бързо свършеха и тръгнеха на север, толкова по-щастлив щеше да се чувства.

— И къде е този „Армани“?

Тя го загледа изумено. Този човек живееше на половин час път от Сан Франциско от години. Как можеше да не знае къде е магазинът на „Армани“?

— Върви при секретарката ми. Тя ще ти опише точно как да стигнеш. Идвам веднага.

— Един костюм — предупреди я Тай, докато вървеше към вратата. — Това е.

— Ъхъ — промърмори Софи неопределено. Ще видим тази работа, помисли си тя, като лекичко се усмихна.

Сигурно щеше да падне голям майтап да го облече както трябва. Той беше като глина за моделиране. Но преди да започне майтапът, тя имаше да свърши още работа. Затова се върна на бюрото си и вдигна телефона.

— Крис, може ли да те видя за минутка? Да, веднага. Времето ми е много малко.

Софи започна да събира папки и дискети. Беше работила с Крис повече от четири години и още в началото бе усетила основателното й възмущение заради това, че начинаещата, току-що завършила Софи бе назначена за шеф на отдела. Въпреки че се бяха сработили, макар да се налагаха много компромиси. Сега обаче Софи не се съмняваше, че Крис отново е бясна.

Но нищо не можеше да се направи. Трябваше да се справят с това.

На вратата се почука и след секунда Крис влезе в стаята.

— Софи, имам страшно много работа.

— Знам, Пет минутки само. За мен се очертава доста солидно сноване между този офис и Напа Вали през следващите месеци. Аз съм в клопка, Крис.

— Така ли? Не ми изглеждаш хванатата в капан.

— Е, не си виждала да зарязвам лозя, нали? Слушай, баба ми има причини за това, което прави, и за това как го прави. Не винаги съм ги разбирала и доста често не ми харесват, но това все пак си е нейната фирма. Аз просто работя в нея.

— Така е.

Софи спря да прибира нещата си, постави ръце върху бюрото и посрещна погледна на Крис.

— Ако си мислиш, че ми е много, приятно да деля времето си между работата, която обичам, и това да се плескам с кал в лозята, много грешиш. А ако си въобразяваш, че Тайлър се е засилил да си извоюва някакво място — тук, в този офис, ще те посъветвам да обмислиш нещата отново.

— Извинявай, но той вече има положение в този офис, и то доста високо.

— А това е мястото, за което вярваше, че ще бъде твое. Няма да кажа, че не съм съгласна с теб, но това е само временно. Ти си необходима тук. Няма да мога да идвам всеки ден, няма да мога да приемам всеки посетител, нито да присъствам на всяка среща, най-същественото е, Крис, че ти ще трябва да ме заместваш. Наистина не получи повишение в йерархията, но ще направя всичко възможно да получиш финансова компенсация за допълнителните отговорности, които ще се стоварят на гърба ти.

— Не става дума за пари.

— Но те никога не пречат — Довърши Софи — Положението на Тай е така или иначе вече факт, и като титла, и като титуляр. Но той не знае нищо за рекламата и маркетинга, и всъщност те не го интересуват.

— Интересуват го достатъчно, че да прави коментари и предложения.

— Момент. — Трябваше да е бъде спокойна, помисли си Софи, не биваше да насилва нещата. Но и не биваше да се оставя да я нападат. — Да не си очаквала от него да седи тук като идиот? Той беше длъжен да даде мнението си и се оказа, че предложенията му бяха напълно уместни. Беше хвърлен от скалата без парашут и успя да се справи. Получи първия си урок.

Крис стисна зъби. Тя работеше с фирма Джиамбели от десет години и й беше дошло до гуша да бъде пренебрегвана заради роднините на семейството.

— Той все пак има парашут, както и ти. Родени така. Каквото и да се случи, вашите парашути ще се отворят. Което не важи за останалите.

— Няма да обсъждам семейния бизнес с теб. Само ще ти кажа, че си ценен служител на фирма „Джиамбели“, а сега вече Джиамбели-Макмилън. Съжалявам, ако мислиш, че твоите таланти и възможности са били пренебрегнати и недооценени. Всичко, което мога да направя лично аз, ще бъде сторено. Но това разместване трябва да се извърши така или иначе и през следващите няколко месеца ще се наложи всички да платим известна цена, за да не се провалим. Аз трябва да го заслужа. И освен това ще завися от теб. Ако не можеш, искам да ми кажеш, за да си направя други сметки.

— Ще си върша работата. — Крис се обърна към вратата и я отвори. — Както и твоята.

— Добре — промърмори Софи, когато вратата се затвори. — Това е чудесно. — Тя въздъхна и отново вдигна телефона. — Пи Джей, може ли да дойдеш за минута?

 

 

— Не, искаме нещо класическо. Ето това неуловимо, тебеширено райе.

— Добре, чудесно. Ще го взема. Хайде да вървим.

— Тайлър! — Софи стисна устни и го потупа по бузата. — Върви да го пробваш преди това. Бъди добро момче.

Той стисна китката й.

— Мамичко?

— Да, скъпи?

— Престани.

— Ако беше направил нещо през последните тридесет минути вместо да мърмориш и да се дърпаш, отдавна да сме приключили. Ето този — рече тя и пъхна в ръцете му кафяв костюм на съвсем тънки райета. — И този. — Избра един черен класически от три части.

За да предотврати каквито и да е коментари, Софи се отдалечи от него и отиде на щанда с ризите.

— Шон? — Тя повика с ръка една от продавачките, която познаваше по физиономия. — Това е мой приятел, господин Макмилън. Нуждае се от помощ.

— Ще се погрижа за него, госпожице Джиамбели. Впрочем баща ви и годеницата му бяха тук тази сутрин.

— Така ли?

— Да, пазаруваха за медения си месец. Ако търсите нещо специално за сватбата им, имаме прекрасен вечерен жакет, който ще ви стои страхотно.

— Днес нямам време — успя да се измъкне Софи. — При първа възможност ще се върна, за да го пробвам.

— Само ми се обадете преди това. За мен ще бъде удоволствие да ви запазя някои неща от колекцията. Сега ще проверя какво да предложим на господин Макмилън.

— Благодаря. — Софи взе една блуза и се втренчи в нея, без да я вижда.

Не си губеха времето, помисли си. Вече пазаруваха за медения месец, преди да е минал дори разводът. Парадираха с отношенията си навсякъде и пред всички.

Може би, може би беше по-добре, че щеше да се махне от града за известно време. Нямаше да е принудена да се движи между хора, които говорят и клюкарстват непрекъснато за сватбата на баща й, всеки път, на всеки ъгъл, всяка минута където и да отидеше.

Защо обаче позволяваше това да я наранява? И ако нея я болеше толкова много, тогава какво ли чувстваше майка й?

Всъщност няма класация на яростта, рече си сама Софи и се упъти към ризите като атлетка, решила да вземе златния медал в бягането с препятствия. Нямаше място за цупене.

Нямаше място и за умуване.

След ризите отиде при вратовръзките и беше натрупала малка планина от избрани неща, когато Тай излезе от пробната.

Изглеждаше объркан, унижен и абсолютно впечатляващ. Направо беше прекрасен.

Вземи един фермер от полето, помисли си Софи, вкарай го в моден магазин и само гледай в какво можеш да го превърнеш. Широки рамене, тесни бедра и дълги крака в класически италиански костюм. Направо фотомодел за женски списания!

— Господи, Господи! — Софи наклони глава одобрително. — Изглеждаш много добре, Макмилън. Остави на италианците да правят мода и няма да сгрешиш. Шон, обади се на шивача. А ние с теб сега ще се насладим на едно кратко ревю.

Тя се приближи до Тайлър с две ризи в ръка — кремава и тъмнокафява, и ги сложи до сакото.

— Какво има? — стрелна я с поглед.

— Нищо. Тези двете ще свършат работа.

Тайлър отново хвана китката й и я задържа, докато тя не го погледна право в очите.

— Какво не е наред, Софи?

— Нищо — повтори тя, страхувайки се, че Тай може да види притеснението и — Нищо важно. Изглеждаш много добре — добави, като се опита да се усмихне. — Едновременно сериозен и секси.

— Но това са само дрехи!

Тя притисна ръка до сърцето си и отстъпи крачка назад.

— Макмилън, ако продължаваш да мислиш по този начин, ще трябва да извървим много дълъг път, преди да стигнем дори до средата. — Взе една вратовръзка и я сложи до ризата. — Да, става. Как си усещаш панталоните? — попита го, като протегна ръка да провери талията му.

— Какво имаш предвид? — Той целият се изчерви и отмести ръката и.

— Ако щях да те опипвам, щях да почна по-отдолу, Защо не облечеш черния костюм? В това време шивачът ще стесни талията на този.

Той се намръщи само за вид, но побързала се скрие обратно в пробната. Там поне никой нямаше да го притеснява още няколко минути.

Не че беше привлечен от Софи. Глупости! Но тя беше жена, която го оглеждаше, докосваше го. Е, той беше нормален човек, нали? При това мъж. Имаше абсолютно естествени мъжки реакции. Които нямаше намерение да споделя с никакви шивачи, нито кльощави продавачки на име Шон.

Това, което трябваше да направи, бе да се успокои, да им позволи да му вземат мерките или там, каквото беше необходимо. Трябваше да купи всичко, което Софи беше избрала за него, и да премине изпитанието със стиснати зъби.

Би искал все пак да узнае какво се бе случило за времето, откакто бе влязъл в пробната и бе излязъл отново, Какво бе накарало големите й тъмни очи да се изпълнят с тъга й болка. Толкова много болка, че му се прииска да й предложи рамото си, за да се облегне на него.

Това също си беше нормална човешка реакция, увери сам себе докато сваляше кафявия и обличаше черния костюм. Не обичаше да вижда хората нещастни или болни.

Но при тези обстоятелства изглежда се налагаше да задуши каквито и да е нормални реакции по отношение на Софи.

Тайлър се погледна в огледалото и поклати глава, Кой, по дяволите, беше по-голям глупак от двамата, че да го облича в този идиотски черен костюм от три части? Като сватбарин! Та той си беше фермер! Селянин, казано по-просто, И си беше напълно щастлив като такъв.

След което направи грешката да погледне етикета с цената. Никога не бе предполагал, че няколко цифри могат да спрат дъха му и да накарат сърцето му да престане да бие.

Все още беше в шок и не можеше да помръдне, когато Шон влезе в пробната, последвана от шивача.

— Мисли за това като за инвестиция — посъветва го Софи, докато излизаха с колата от града и се отправяха на север. — И освен това, скъпи, изглеждаше прекрасно.

— Млъкни! Не искам да говоря с теб!

Мили Боже, беше толкова сладък! Кой би могъл да предположи?

— Нима аз не си купих всичко, което ми каза? Дори онази отвратително грозна бархетна риза?

— Вярно, но колко ти струваше? Ризите, няколко панталона, шапката и ботушите. Няма и петстотин долара, А моята сметка е поне двадесет пъти по-голяма. Не мога да повярвам, че съм обул гащи за десет хиляди долара!

— Ще видиш, че всеки сантиметър от тези панталони си е струвал цената. Знаеш ли, ако те бях срещнала облечен с черния костюм, направо щях да те пожелая.

— Така ли? — Той се опита да свие краката си в малката кола, естествено, неуспешно — Тази сутрин не бях с него и ти въпреки това ме пожела.

— Не. То беше моментно привличане. И е съвсем различно. Но мъж, облечен в костюм от три части, ми действа особено. На теб какво ти действа?

— Една гола жена. Аз съм си прост човек.

Тя се разсмя, доволна, че шосето е празно и може да натисне газта.

— Не, не си. Мислех си така за теб, но съвсем не си прост. Днес се справи много добре в офиса. Държиш на своето.

— Думи и картинки. — Той сви рамене. — Е, каква е голямата загадка, която се крие в рекламата?

— О, моля те, не разваляй всичко, Тай. Не ти казах нищо, преди да влезем, защото не исках твоето първо впечатление да бъде повлияно от моето мнение, или от моя опит. Но сега ми се струва, че трябва да ти дам някои разяснения и да ти опиша характера на хората, с които ще трябва да работиш.

— Няма нужда. Момчето си е на място. Има мозък и знае какво прави, освен това обича работата си. Вероятно е ерген, така че няма кой да го подтиква да прави кариера. Освен това му е приятно да работи с красиви жени.

— Доста точно попадение. — Впечатлена от характеристиката, която направи на Трейс, тя го изгледа продължително. — И освен това изключително проницателно за човек, който твърди, че не харесва хората.

— Да не ги харесваш, не означава да не можеш да ги характеризираш. Наперената Пи Джей например…. — Той спря да говори, защото Софи се разсмя. — Е, какво толкова съм казал?

— Наперената Пи Джей? Отново абсолютно точно!

— Ами да, в нея има много енергия. Ти я плашиш, но тя се опитва да не го показва. Иска да стане като теб, но все още е много млада, за да промени мисленето си.

— С нея се работи лесно. Тя ще възприеме всичко, което й кажеш, и ще го изпълни идеално. Много е добра в откриването на нови нюанси, освен това се е научила да не се страхува да отхвърли идея, която някой от нас предлага, но не съвпада с нейното виждане. Ако имаш неочаквани спънки и мен ме няма, за да те измъкна, можеш да разчиташ на нея.

— Защото червенокосата вече ме мрази и в червата — довърши Тай. — А също и теб. За нея не си модел за подражание, по-скоро иска да бъде на твоето място още сега и изобщо няма да плаче, ако попаднеш в някоя кървава катастрофа, която ще те изтрие завинаги от фирмата и от лицето на земята.

— Ти си изключителен, Тай! Първият ти ден е повече от успешен. Крис е добра, наистина много добра в рекламните концепции, в кампаниите, и, както тя си мисли, в детайли. Но не е добър мениджър, защото смята, че хората са лоши, и освен това се смята за повече от останалите в екипа. И си много прав за омразата. В момента те мрази, защото си се напъхал в територия, която смята, че й принадлежи. Не го приемай лично.

— Аха. Само че не си права.. Винаги е лично. Не че ме притеснява, но ако бях на твое място, щях да се огледам и да си осигуря гърба. Тази жена обича да оставя белези от ноктите си.

— Опитвала се е, но не е успявала. — Софи разсеяно потропа по волана. — Аз съм по-корава, отколкото си мислят някои хора.

— Разбрах го вече.

Той се облегна назад. Ще видим колко си корава след няколко седмици на полето, помисли си развеселено Тайлър.

Очертаваше се дълга и студена зима.