Нора Робъртс
Отрова (29)

28.

Заслепен от ужас, ярост и облекчение, Дейвид затвори вратата. Когато шумът от отдалечаващата се полицейска кола съвсем се изгуби, той отново прегърна Мади и я залюля в ръцете си сякаш беше бебе.

— Ти си добре. — Притисна устни към лицето й, после към косата й. Едва сега успя да си поеме дъх, колко ли време бе минало след първото телефонно обаждане. — Добре си и си жива и здрава. — Произнасяше това вече десетки пъти.

— Добре съм, татко. Не съм ранена, нямам даже драскотина. — Но когато го прегърна през врата, всичко преживяно отново изплува пред очите й. — Софи караше като един от онези състезатели, който вие с Тео обичате да гледате по телевизията. Направо беше страшно гот!

— Страшно гот, значи — вече малко по-спокоен, той зарови нос в косата й, докато Тео я потупваше по гърба.

— Значи все едно си била на състезание. — Тео се опита по мъжки да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Чувстваше в гърдите си тежест и страх. — Аз ще се погрижа за багажа, татко. Ти трябва да пазиш ръката си.

Неспособен да говори, Дейвид само кимна с глава и пусна Мади. Момиченцето му, неговото малко момиченце беше живо, това беше единственото, за което можеше да мисли. Преди по-малко от час би могъл да я загуби.

— Всичко е наред, татко — повтори Мади. — Всички сме живи и здрави. Ето, виж, мога да вървя. Малко се поразтреперих, но после ми мина. Но Тео може да донесе новите ми придобивки. — Тя потърка бузата си в лицето на баща си. — Ако знаеш как напазарувахме! Нали, Пилар?

— Да. Ще дойда да ти помогна, Тео — предложи Пилар.

— Недей, аз и Тео ще се справим и без теб.

— Какво си направила с косата си? — Дейвид прекара ръка по главата на Мади и я спря на шията й.

— Освободих се от част от нея. Какво ще кажеш?

— Мисля, че така изглеждаш по-голяма. Станала си почти колкото мен. Дявол да го вземе, Мади, все още не ми се иска да порастваш. — Той въздъхна и отново притиска устните си към главата й. — Само една минутка, може ли?

— Разбира се.

— Толкова много те обичам. Ще ти бъда много благодарен, ако не ме плашиш така за в бъдеще.

— Не бях го планирала, тате. Почакай да видиш новата ми рокля. Страшно върви на прическата.

— Чудесно. Хайде бягай, донеси си покупките.

— Ще останеш, нали? — обърна се Мади към Пилар.

— Да, ако искаш.

— Мисля, че трябва да останеш. — В това време Тео отиде за багажа и Мади затича след него с новите си модерни обувки.

— О, Дейвид, така съжалявам!

— Не казвай нищо. Остави ме да те погледам. — Той обхвана лицето й с длани и ги плъзна по косите й. Кожата й беше хладна, а очите — огромни и изпълнени с тревога. Но тя беше тук и беше цяла. — Само да те погледам.

— Аз съм добре.

Той я притисна към себе си.

— А как е Софи?

— И тя е добре. — Онази опъната струна, която я държеше изправена и стабилна се скъса, когато се гушна в него. — Господи, Дейвид, какво можеше да стане! Нашите деца! Никога в живота си не съм била толкова изплашена, ужасена, застрашена. И през цялото време докато ставаше това, те бяха… Те бяха удивителни, чудесни, запазиха пълно самообладание. Не исках да оставям Софи да се оправя сама с полицията, но пък и не исках Мади да се прибере вкъщи сама, затова…

— Спокойно, Тай сигурно вече е при нея.

Пилар отново си пое дъх, този път значително по-леко.

— Тогава всичко е наред.

— Хайде, влизай. — Дейвид я прегърна я задържа до себе си. — И ми разкажи всичко поред.

Тайлър закова колата зад полицейския автомобил и спирачките изсвистяха. Под светлината на фаровете Софи го гледаше как прекосява пътя. Виждаше го достатъчно добре, за да разпознае яростта, която го изпълваше. Постара се да бъде спокойна, когато се отдели от полицая, който я разпитваше, и тръгна към него.

Той я сграбчи така бързо и така силно, че почти изкара въздуха от гърдите й. Никога не се бе чувствала по-сигурна и по-защитена, когато се сгуши в неговата прегръдка.

— Надявах се, че ще дойдеш. Наистина се надявах.

— Има ли ти нещо? Ранена ли си някъде?

— Не. Обаче джипът… Мисля, че му прецаках скоростите. Тай, нямах никакви спирачки! Разбираш ли? Просто колата нямаше спирачки. Знам, че ще я вземат и проверят, но ти казвам, тя няма спирачки!

Думите извираха от устата ти, отначало на пресекулки, сетне гласът й стана по-уверен и по-овладян.

— Това не беше случайност. Нито злополука. Не беше механична повреда. Някой искаше да ми навреди и изобщо не го е било грижа, че майка ми и Мади също щяха да пострадат. По дяволите, та тя е само едно малко момиче! Малко, обаче умно, много умно и кораво. Има страхотна жилка. Идеята да мина на по-ниска предавка беше нейна! А дори не знае да кара!

Яростта трябваше да почака. Софи трепереше и трябваше да се погрижи за нея.

— Децата винаги знаят всичко. Хайде, ела в колата! Време е някой друг да те повози.

Тя погледна назад.

— Струва ми се, че ще искат още да говорят с мен.

— Ще го направят утре. Отиваме си у дома.

— Добре. Само че имам няколко плика с покупки.

Тайлър се усмихна и прегръдката му стана по-нежна.

— Разбира се, че ще ги вземем. Може ли да зарежем покупките ти!

Когато й каза, че си отиват вкъщи, Тайлър имаше предвид точно това. Неговата къща. Софи не започна да спори с него, както обикновено правеше и той реши, че е наистина много разстроена и объркана от случилото се. Пренесе чантите и пликовете на верандата и се зачуди как да я успокои.

— Искаш ли гореща вана? Или пък питие?

— А какво ще кажеш за едно питие в горещата вана?

— Нямаш проблеми. Първо се обади на майка си, да знае, че си тук. И че ще останеш тук.

— Добре. Благодаря ти.

Тайлър изсипа половин туба гел за вана, който му бе останал от Коледа, във водата. Миришеше на бор и правеше мехурчета. Реши, че тя сигурно обича мехурчета. Жените по сериалите все в мехурчета се къпеха. Запали няколко свещи покрай ваната. Пак по телевизията беше видял, че те умират за свещи, докато се къпят, поради какви причини, все още не можеше да проумее. Напълни една чаша с вино, постави я на перваза на ваната и се отдръпна, за да види как изглежда всичко. След миг Софи влезе в банята. Прегръдката й му каза, че е уцелил в десетката.

— Макмилън, обичам те.

— Да бе, знам. Нали все така казваш.

— Не. В този момент, точно в този момент те обичам и в никой друг няма да те обичам повече. Обичам те толкова, че ще ти позволя да дойдеш с мен.

Какво?! Във вана с мехурчета? Да не е луд! Изобщо нямаше подобно намерение. И ако пропускаше да види предимствата пред унижението, то си бе за негова сметка.

— Този път ще откажа. Събличай се и влизай.

— Ех, ти! Романтичен първобитен човек! Само половин час и ще се съм като нова.

Той я остави и отиде да донесе покупките. Мислеше си, че ако занесе вещите й направо в спалнята, ще я накара да размисли дали да си тръгне. Според него това бе първата крачка към преместването й в този дом.

Тайлър взе чантата, куфарчето и четири, мили Боже! четири огромни плика с покупки и ги внесе в къщата. Трябваше да се занимава с нещо и да отвлича вниманието си, за да отклони в известен смисъл мисълта си от инцидента.

— Какво си купила? Малки павета гранит ли? — Тайлър хвърли пликовете на леглото и в този момент куфарчето й падна на земята и се отвори, при което голяма част от съдържанието му се разпиля по пода.

Защо ли жените носеха толкова много излишни неща със себе си? Примирен със съдбата, той приклекна и започна да събира вещите обратно. Така, бутилка вода, издут бележник с телефонни номера, химикалки, добре, но защо й бяха необходими цяла дузина! Червило.

Заинтригуван той го отвори и завъртя. Замириса му на Софи.

Малки ножички. Хм. Кламери за хартия, аспирин, нещо, което приличаше на пухче за пудра, несесер за нокти, лак, други неща, които го накараха да се зачуди, защо изобщо носи чанта и какво ли слага в нея.

Ментова вода за зъби, неотворена опаковка бонбони, мини касетофон, кибрит, влажни кърпички, няколко дискети, няколко папки, шишенце е безцветен лак за нокти.

Удивително, помисли си Тайлър, как така не беше се изкривила под тежестта на куфарчето, след като го носеше непрекъснато. Колкото да мине времето той прехвърли папките. Имаше скъсан лист на първата реклама, цяло тесте от листа с нахвърляни бележки и още толкова напечатани.

Тайлър намери изявлението за пресата със забележките върху него. Със стиснати устни прочете английския вариант и реши че е силно, въздействащо и умно написано.

Не че беше очаквал нещо друго.

След което видя рекламата със заплахата.

Стреснат, той се изправи, като държеше в ръка снимката и ксерокопието на плика, в който бе пристигнала. И все още ги стискаше, когато отвори вратата на банята.

— Какво е това, по дяволите?

Софи беше почти заспала. Премигна изненадано и първото, което видя, беше изкривеното му от гняв лице. А второто — листа, който държеше в ръката си.

— Защо си ровил в куфарчето ми?

— Няма значение. Как е попаднало това нещо тук?

— Дойде по пощата.

Леко колебание, съвсем леко, но достатъчно, за да разбере, че тя обмисля отговора.

— Не се опитвай да ме излъжеш, Софи! Питам те кога дойде това нещо?

— Вчера.

— И кога смяташе да ми го покажеш?

— След няколко дни. Виж, не можеш ли да почакаш, докато свърша с банята все пак? Гола съм и съм покрита с глупави мехурчета.

— След няколко дни значи?

— Да, исках първо да помисля. Отидох в полицията. А днес го показах и на Линк, така че да разбера мнението му на адвокат. Мога да се оправя с този боклук, Тай.

— Аха. — Той я загледа. Лицето й бе посивяло от умора. — Ти наистина си страшна в оправянето, Софи. Бях забравил тези ти способности.

— Тай… — Тя удари с юмрук във водата, когато той излезе и затвори вратата след себе си. — Почакай! — Изскочи от ваната и се наметна с една хавлия, без дори да се избърше. Изтича след него, оставяйки по пода мокри следи и мехурчета пяна.

Викаше подире му, проклинаше и тичаше, докато чу как външната врата на къщата се хлопна. Запали външните лампи и го видя да крачи с широки сърдити крачки към лозята. Затегна възела на кърпата върху гърдите си и изскочи след него.

Босите й крака почувстваха хладните малки камъчета, които я боцкаха, и това предизвика нови проклятия, докато продължаваше да тича след него.

— Тайлър! Почакай само една минута! — Софи викаше и ругаеше зад гърба му, докато осъзна, че говори на италиански и това сигурно звучи в ушите му като обещания за вечна любов. — Слушай какво, идиот такъв! Ти си страхливец! Спри веднага и се бий като мъж!

Тъй като рязко спря и се обърна, тя просто налетя в устрема си върху него. Дишаше тежко като локомотив и се опитваше да се задържи на босите си изранени крака.

— Къде си тръгнал? — попита го сърдито.

— По-добре стой далеч от мен!

— Грешиш! — Тя го удари с юмрук по гърдите. — Искаш да ме удариш? Добре. — Софи вирна брадичката си, — Предпочитам честен бой пред това да избягаш навън.

— Както съм ядосан, а повярвай ми, много съм ядосан, може и да набия някого, Но аз никога не удрям жена. По-добре се прибирай вкъщи. Цялата си мокра и полугола. Ще изстинеш.

— Ще се прибера, когато и ти се прибереш. Всъщност можем да уточним нещата още сега. Тук. Ти си бесен, защото не дотичах веднага при теб с това гнусно парче хартия. Е, добре, съжалявам, направих онова, което сметнах за най-правилно.

— Да, само че това е половината истина. Ти наистина правиш онова, което мислиш за най-правилно, но не съжаляваш. Изненадан съм, че дори ми се обади тази вечер, след като някой се опита да те убие, просто ей така.

— Тай, това са различни неща. Това тук е просто една глупава картинка. Нямах намерение да те тревожа и не исках да позволя тази глупост да разстройва теб или когото и да било друг.

— Тя нямало да позволи! Ето на, това си ти! А приказките ти, че работим в екип, че сме, партньори! Дрън-дрън, та пляс!

Сега той викаше и ругаеше, и то така, че Софи зяпна насреща му от изненада Беше само един голям и много ядосан мъж, който изливаше яростта си.

— Ти решаваш какво да дадеш, колко и кога. Всички трябва да се съобразяват с теб, с твоята програма, с твоите планове. Добре, дявол да го вземе! Софи! Омръзна ми! Цялата тази шибана работа ми омръзна! Не мога повече! Разбери, че те обичам! — Той я грабна в прегръдките си и я вдигна във въздуха. — Ако обаче чувството не е равностойно, не е споделено и от двете страни, то просто е нищо. Разбираш ли? Нищо! — Ядосан и на двамата, той я пусна на земята. — А сега върви вкъщи и се облечи. Ще те закарам у вас.

— Моля те, недей! Моля те! — тя го хвана за ръката, когато той отстъпи встрани. — Господи, моля те! Не си отивай. — Отново трепереше цялата, но не, както когато животът й беше застрашен. Сега трепереше много повече, защото беше застрашено нещо много важно. — Съжалявам. Толкова съжалявам! Не ми се сърди! Не искам да те тревожа, а всъщност те обиждам. Разбери, свикнала съм да се грижа сама за себе си, да вземам решения и да ги изпълнявам.

— Но така повече няма да продължава. Ако не можеш да се промениш, значи сме си губили времето.

— Прав си. И това ме плаши. Разбирам колко е важно за теб и че може да те накара да си отидеш. А аз не искам. Прав си, аз сгреших. Исках да се справя сама, така, както аз си знам, но сгреших. Викай по мен, ругай ме, карай ми се, само не ме гони!

Гневът и яростта му изчезнаха внезапно, както винаги ставаше, когато беше с нея, и той се почувства изненадан и изпразнен.

— Ще изстинеш. Да влизаме вътре!

— Почакай! — Гласът му бе така равнодушен, че предизвика тръпка на ужас. — Само ме изслушай.

Тя стисна ръката му, сетне сграбчи с пръстите си ризата му. Ако сега той се обърнеше и си тръгнеше, Софи знаеше, че ще бъде много самотна. Толкова самотна, колкото никога не е била досега.

— Слушам те.

— Когато писмото пристигна, много се ядосах. Мислех единствено за това, че негодникът, бях сигурна, че е Джери, използва собствената ми работа, за да ми се подиграва. Опитва се да ме стресне, да ме изплаши, но аз няма да му позволя. Няма да му позволя да ме тревожи. Нито мен, нито майка ми, нито никой от хората, на които държа и обичам. Мислех, че ще мога да се справя сама и да ти спестя грижите и безпокойството. Но сега, докато стоя тук, осъзнавам, че ако ти беше направил същото, аз щях да бъда бясна и толкова сърдита, колкото си и ти в момента.

Гласът й се прекърши и Софи почувства, че ще се разплаче. Това не беше честна тактика, напомни си с известно съжаление тя.

— Аз те обичам. Това е може би единственото нещо, с което не мога да се справя. Дай ми шанс, дай ми възможност да се поправя. Помолих те да не си отиваш. Това е нещо, което не ми се е удавало да постигна — да обичам някого, да имам нужда от него и да успея да го задържа.

— Аз не съм баща ти. — Тайлър хвана с ръка брадичката й. Видя как очите й се пълнят със сълзи. Видя и усилията, които полага, за да ги удържи. — Не се страхувай. Ако аз поема част от грижите ти, това няма да те направи по-слаба. Нито по-безпомощна. Софи.

— Той винаги оставяше някой друг да се оправя с трудните и неприятни неща. — Тя въздъхна дълбоко, за да се успокои. — Знам какво правя, Тай, когато отблъсквам хората, за да се справя сама с проблемите си. Знам какво се опитвам да докажа. Съзнавам, че е глупаво и егоистично. Но невинаги успявам да се възпра и да не го правя.

— Значи ти липсва практика. — Той хвана ръката й. — Казах ти и преди, че съм луд по теб, нали?

По гръбнака й премина тръпка.

— Да, каза ми. — За да се успокои, тя допря сплетените им ръце до бузата си. — Никога преди не съм била луда по някого. И никой не е бил луд по мен. Изглежда, че ти си единственият.

— Това ми харесва. Значи сме квит?

— Предполагам, че да. — Устните й се извиха. Той правеше всичко така лесно, помисли си Софи. Единственото, което се искаше от нея, бе да му позволи да се грижи за нея. — Ама че нощ!

— Да се връщаме и да довършим започнатото. — Тайлър я прегърна през раменете и я поведе към къщата, като автоматично я подпря, защото тя накуцваше. — Удари ли се?

Доволният му тон с нотка на закачка в него не убягна от вниманието й.

— Стъпих накриво, докато тичах след един голям и много смел cilo^[1].

— О, това сигурно съм бил аз. И освен това разбирам достатъчно италиански, за да разбера, че жената, която обичам, ме нарича задник.

— Да, но много нежно. След като знаеш толкова добре италиански, защо не завършим нощта като… — Тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му една дума на този език, като в същото време го смушка в ребрата.

— Мм! — Тайлър нямаше и понятие какво му каза, но почувства как кръвта зашумя в главата му. — Мисля, че това ще трябва да ми го преведеш.

— С удоволствие — рече Софи. — След като влезем вътре обаче.

 

 

Пилар се изненада да види Тайлър на вратата на кухнята толкова рано сутринта. Изненада я също така и огромният букет цветя, които той държеше в ръце.

— Добро утро.

— Здрасти. — Той влезе, пристъпвайки неловко от крак на крак. — Не очаквах да те видя тук, иначе щях да набера… — Объркан, той размаха букета. — Щях да набера повече.

— Аха, разбирам. Донесъл си ги за Мади, нали? — Трогната, Пилар се надигна и го целуна по бузата. — Ти наистина си добро момче.

— Ами… може и така да е. Как се чувстваш?

— Добре. Щастлива. — Пилар отиде до вратата и извика Мади.. — Софи беше удивителна. Не трепна. Като скала.

— Такава си е Софи. Дадох й почивка днес, оставих я да се наспи. — Той погледна към Мади, която влезе в кухнята. — Здравей, хлапе.

— Здрасти. Какво е това?

— Букет. Цветя. За теб.

Веждите й се събраха в недоумение.

— За мен? Че защо?

— Аз трябва да вървя. Само да кажа чао на Дейвид и Тео. — Пилар целуна леко момичето по бузата, — Довиждане, миличко.

— И защо ми носиш цветя? — попита Мади.

— Защото чух, че си се държала страхотно. — Протегна букета към нея. — Не ги ли искаш?

— А, искам ги. — Тя пое цветята, обзета от вълнение. Беше странно усещане, като някакъв мускулен спазъм, помисли си Мади. Но много приятно. — Досега никой не ми е подарявал цветя.

— Има време, ще ти подаряват. Мислех, че трябва да ти подаря нещо и за това, че си умна. Впрочем, какво си направила с косата си?

— Подстригах я. Харесва ли ти?

— Аз… само попитах. — Изчака, докато тя взе една ваза. Новата прическа й придаваше вид на самодива, помисли си Тайлър. Момчетата щяха да обикалят около прозорците й, осъзна с леко съжаление той. — Искаш ли да дойдеш днес с мен? Трябва да проверя лозята за мана, а после да погледна как върви работата в старата дестилационна. Започва и плевенето.

— Чудесно! Искам!

— Върви се обади на баща си.

Когато седна в колата до Тайлър, Мади скръсти ръце в скута си.

— Искам да те питам две неща.

— Добре. Давай.

— Ако бях с десет години по-голяма и имах гърди, щеше ли да ме ухажваш?

— Господи, Мади! Какви ги говориш!

— Спокойно, не те свалям, нищо подобно. Беше ми хрумнало нещо такова, когато дойдохме тук, но го изхвърлих от главата си. Ти си прекалено стар за мен, пък аз не съм готова за истинска връзка, нито за секс.

— Много умно от твоя страна.

— Но все пак искам да знам дали момчетата ще ме харесват. Теоретично.

Тайлър прокара ръка по лицето си.

— Теоретично и като оставим настрана въпроса с гърдите, защото това не е най-важното нещо, ако ти беше с десет години по-голяма, вече щях да съм луд по теб. Разбра ли ме?

Тя се усмихна и си сложи слънчевите очила.

— Добре. За гърдите обаче не си прав. Момчетата само казват, че се интересуват от личността и интелигентността на жената. Някои от тях твърдят, че се интересуват от краката или дупето. Но аз знам. Най-много ги интересуват гърдите.

— И откъде си толкова сигурна?

— Много просто. Защото ние имаме, а вие — не.

Той отвори уста да каже нещо, но млъкна. Това не беше точно най-подходящата тема за спор с едно петнадесетгодишно момиче.

— Каза, че имаш два въпроса.

— Да. — Мади се обърна към него. — Предлагам ти идея. Гроздова терапия.

Гроздова терапия ли? Че какво е това?

— Четох за нея. Кремове и друга козметика за кожа въз основата на семена от грозде. Мислех си, че можем да направим производствена линия.

— Можем какво?

— Трябва да проуча още малко въпроса, да направя опити. Но една фирма във Франция вече го прави. Ние можем да разработим и да превземем американския пазар. Нали разбираш, червеното вино съдържа антиоксиданти — полифеноли и…

— Мади, знам всичко за полифенолите.

— Добре. Но виж сега, семената на гроздето, които вие изхвърляте по време на производството на вино, съдържат антиоксиданти. А те са много полезни за кожата. Освен това можем да използваме и билки. Една истинска екологична, здравословна и полезна козметична линия.

Екологична и здравословна. Здраве и красота. И какво още? Щеше да го побърка това девойче!

— Виж какво, хлапе, аз произвеждам вино, а не кремчета за лице.

— Но можеш да правиш и кремчета — настоя Мади. — Аз ще събера семената и ще опитам. Нали каза, че искаш да ми подариш нещо и за акъла, който имам. Ето, подари ми това.

— Всъщност мислех да ти подаря една химическа лаборатория — промърмори Тайлър. — Нека да помисля.

Възнамеряваше да мисли след работа, но Мади имаше други планове.

Софи беше сред лозята, наблюдаваше как работниците плевят с големите си остри коси. Мади се упъти право към нея и заговори, преди Софи да успее да продума и една дума дори.

— Знаеш ли, бихме могли да се ориентираме към гроздова терапия, както онази френска фирма.

— Така ли? — Софи присви устни, което беше сигурен признак, че мисли задълбочено. — Това е интересно, защото веднъж опитах маската им за лице. Беше направо фантастична.

— Но ние произвеждаме вино! — намеси се Тайлър.

— И винаги ще го правим — съгласи се Софи. — Това обаче не означава, че трябва да изключим всички останали дейности. Пазарът за козметика от природата е огромен. И на мен ми беше дошло наум, но трябваше да изоставя тази мисъл, защото имахме тежка година и много други неща изискваха вниманието ми. Сега обаче може би е дошло време да обсъдим този въпрос. Разширяването на полето на дейност никога не пречи. — Тя очевидно вече мислеше върху идеята. — Ще ми трябват повече данни.

— Аз мога да ги събера — въодушеви се Мади. — Много съм добра в търсенето и събирането на данни.

— Значи се смятай за наета. След като изследванията преминат на стадий разработки, ще ни трябва морско свинче. За опитите.

Те се обърнаха едновременно и изгледаха Тайлър. Той пребледня. Направо почувства как кръвта се отдръпва от лицето му.

— А, не! Забравете!

— По дяволите! — Веселото изражение от лицето на Софи изчезна, когато зърна двете фигури, които вървяха през лозята. — Май наистина ще трябва да забравим. Полицията е тук. Клермонт и Магуайър. Едва ли вестите, които ни носят, са добри.

Вестите наистина бяха лоши. Дори много лоши, помисли си Софи, докато седеше във всекидневната на Тайлър. И четирите колела на колата й били повредени. И това беше толкова сигурно, колкото че виното е било отровено. Бе подозирала, че резултатът ще бъде такъв. Но когато чу безпристрастните факти, по кожата й отново пролазиха тръпки.

— Да, често използвам тази кола. В началото карах моята, но тя е двуместна. А през този ден и трите бяхме в града, пазарувахме за сватбата на майка ми. Трябваше ни по-голяма.

— Кой знаеше за плановете ви? — попита Магуайър.

— Много хора. Цялото семейство. Срещнахме се със съдия Мур, така че вероятно и нейното семейство е знаело. — Имахте ли срещи?

— Не точно. Наминах край Линкълн Мур, преди да се присъединя към останалите за обяд. През другата част от деня бях свободна.

— И кое е последното място, където спряхте за повече време? — попита Клермонт.

— На вечеря. Вечеряхме в „Мууз“ на Вашингтон Скуеър. Колата бе паркирана за около деветдесет минути. От седем до осем и половина. Или там някъде. После си тръгнахме.

— Имате ли идея, госпожице Джиамбели, кой би искал да ви причини това?

— Да. — Тя смело срещна очите на Клермонт. — Джеръми де Морни. Той е свързан и с отравянето на виното, и с незаконните присвоявания, и с всеки един от проблемите на семейството ми тази година. Вярвам, че е планирал и използвал братовчед ми. И след като му го казах лично, едва ли ще бъде много щастлив, ако остана жива.

— Разпитахме господин Де Морни.

— Сигурна съм, че е имал алиби и отговор на всеки от въпросите ви. Но аз знам, че е виновен.

— Видели сте какво е изпратил на Софи — намеси се ядосано Тайлър и се изправи на крака. — Това си беше чиста заплаха и той почти я осъществи.

— Не можем да докажем, че господин Де Морни е изпратил писмото. — Магуайър се загледа в Тайлър, който крачеше из стаята. Има големи ръце, помисли си тя. Де Морни е бил направо като пластилин в тях. — Установихме със сигурност, че е бил в Ню Йорк по времето, когато писмото е изпратено от Чикаго.

— Намерете начин да докажете участието му — отговори Тайлър. — Това е ваша работа.

— Мисля и вярвам, че той е убил баща ми. — Софи се опита да запази спокойствие. — Сигурна съм, че омразата му към него е в основата на всичко, което се случи и продължава да се случва. Той може да казва, че това е бизнес. Но не е. Всичко е на лична основа.

— Ако любовната връзка между господин Авано и бившата госпожа Де Морни е действителната причина, то господинът е чакал доста време, за да осъществи своето отмъщение.

— Не, не сте прави — неочаквано се намеси Мади. — Ако е искал да го направи както трябва, така че всеки да си получи заслуженото, естествено е да му трябва време.

Клермонт се обърна към момичето и кимна с глава, за да я насърчи да продължи.

— Ако беше нападнал бащата на Софи веднага след развода, на всеки щеше да му е ясно, че той го е сторил. — Тя замълча за известно време, анализирайки фактите и изграждайки теорията си. — Както аз например, ако искам да хвана за нещо Тео, изчаквам, обмислям нещата и решавам кога и как да го издебна и изработя най-добре. И когато го направя, той изобщо не очаква и дори не може да разбере какво е станало и защо така му се е случило. — Тя кимна. — Така е научно и право да ви кажа, действа почти безотказно.

— Това хлапе е гений — възхити се Тайлър.

— Отмъщението е блюдо, което се сервира най-добре студено — размишляваше Клермонт, докато пътуваха обратно към града. — Пък и този вид отмъщение подхожда на профила на Де Морни. Той е умен, хладнокръвен и ерудиран. Има пари, положение, безупречен вкус. От типа хора е, които предварително планират всичко, изчакват и дърпат конците. Но не мога да приема, че човек от неговия тип ще рискува всичко, което има, заради един разрушен брак. Ти какво би направила, ако съпругът ти те измами?

— Аз ли? Ще го изритам незабавно, сетне по време на развода ще го скалпирам и ще направя всичко, на което съм способна, за да превърна живота му в ад. Ще набия и иглички в гърлото на куклата, с която се е забъркал. Но аз не съм нито умна, нито ерудирана.

— И после хората се чудят защо не съм се оженил. — Клермонт отвори бележника си. — Хайде да говорим още веднъж с Кристин Дрейк.

 

 

Беше много неприятно полицията да те посещава на работното място. Хората веднага започват да говорят, да клюкарстват, да сплетничат зад гърба ти. А на този свят нямаше нищо, което Крис да мрази повече от това. И виновна за цялата тази каша отново беше Софи.

— Ако искате да знаете моето мнение, проблемите, с които „Джиамбели“ се сблъска тази година, произтичат от това, че Софи е по-заинтересована да осъществи своята идея за рекламна кампания, отколкото да обърне внимание на хората, с които работи.

— А каква е нейната идея?

— Тя самата.

— И заради нейната самовлюбеност, според вас, разполагаме с четири смъртни случая, един ранен с огнестрелно оръжие и повреда на автомобил, което би могло да има фатален край за майка й, за едно дете и за самата нея.

Крис си спомни ледената ярост, която плъзна върху лицето на Джери в Ню Йорк, когато Софи и нейният фермер го обвиниха.

— Очевидно е раздразнила някого.

Но това не беше неин проблем, увери сама себе си. Изобщо не й влизаше в работата.

— Някой друг освен вас ли, госпожице Дрейк? — любезно попита Магуайър.

— Не е тайна за никого, че напуснах „Джиамбели“ с не особено приятелски чувства и поради причини, в чиято основа стои Софи. Не я харесвам и се възмущавам от факта, че ме измести от мястото, което заслужавах, за което имам повече опит и повече талант. Не е тайна също, че исках да я накарам да си плати за това.

— От колко време Де Морни и фирма „Льо Кьор“ ви ухажваха, въпреки че сте получавала заплата от „Джиамбели“?

— Няма закон срещу получаването на изгодни предложения, докато все още си на работа в една фирма. Това е бизнес.

— Е, от колко време?

Тя сви рамене.

— Свързаха се с мен за пръв път миналата есен.

— Кой, Джеръми де Морни ли?

— Да. Той подчерта, че „Льо Кьор“ ще бъде очарована, ако се присъединя към тях. Направи ми предложение и аз поисках малко време, за да помисля.

— И какво решихте?

— Просто осъзнах, че така, както стоят нещата, не съм особено щастлива в „Джиамбели“. Чувствах се творчески потисната.

— Въпреки това сте останали във фирмата още месеци наред. През този период поддържахте ли активни контакти с господин Де Морни?

— Няма закон, който да забранява…

— Госпожице Дрейк — прекъсна я Клермонт. — Ние разследваме убийства, търсим убиец. Вие ще ни улесните много, ако ни дадете ясна представа за нещата. А ние ви улесняваме, като ви задаваме въпросите тук, във вашия офис, където се чувствате удобно, вместо да ви закараме в участъка. Там, бъдете сигурна, атмосферата е доста по-неприятна. Поддържахте ли контакти с Де Морни през този период?

— И какво ако съм?

— По време на тези контакти давахте ли на господин Де Морни поверителна информация за „Джиамбели“? За бизнеса, за рекламната кампания, лична информация за навиците на членове от семейството, всичко, което сте знаели за тях?

Ръцете й се овлажниха. Станаха горещи и потни.

— Искам да повикам адвоката си.

— Това е ваше право. Вие избирате. Може да отговорите на въпросите ни и да ни помогнете тук или да не ни сътрудничите, което вероятно ще завърши с обвинение в съучастие в убийство.

— Не знам нищо за убийствата! Не знам нищо! И ако Джери… Господи! Господи!

Усещаше как паниката я връхлита. Колко пъти досега се бе връщала към сценария, който Тайлър описа в апартамента на Джери? Колко често се бе чудила дали онова, което той каза, дори само част от него, е истина?

Ако беше така, тя наистина ставаше съучастница. Беше свързана. И явно бе дошло време да прекъсне тази връзка, реши Крис.

— Бях принудена да играя твърдо, за да преуспея в бизнеса. Не знам нищо за убийствата, нито за отравянето на виното. Давах известна информация на Джери, да. Казах му за основните моменти в плана на Софи за стогодишнината, описах му идеите й за рекламната кампания и за програмата й. Той ме питаше и за лични неща, и аз му отговарях, но това бяха само клюки. Ако е направил нещо с Тони… — Тя трепна и очите й се напълниха със сълзи. — Не очаквам да ми повярвате. Всъщност не ме интересува дали ми вярвате или не. Но Тони наистина означаваше нещо за мен. Може би в началото започнах да се виждам с него, защото смятах това за допълнителен шамар, за отмъщение към Софи, но след това нещата се промениха.

— Бяхте ли влюбена в него? — В гласа на Магуайър се прокрадна симпатия.

— Той ме уважаваше. Обеща ми висок пост в „Джиамбели“. И щеше да изпълни обещанието си, ако бе останал жив. Знам това. Казах ви и преди, че се срещахме няколко пъти в апартамента на Софи. Но не и в нощта, когато беше убит — натърти Крис. — Отношенията ни бяха охладнели по онова време. Бях доста разстроена от това. Рене беше впила здраво ноктите си в него.

— Много ли ви заболя, когато той се ожени за нея?

— Беше ми все едно. — Крис стисна устни. — Когато ми каза, че се е сгодил, бях много ядосана. Не че исках да се женя за него, Бог ми е свидетел. Защо трябваше да го правя? И кому беше необходимо? Но обичах неговата компания, харесвах го и исках да бъда с него. Той беше добър в леглото, галантен любовник и оценяваше моя професионален талант и качествата ми. Не ме интересуваха и парите му. Мога да спечеля пари и сама. Рене не е нищо повече от една проститутка, която изсмуква мъже с пари.

— И сте й казали точно тези думи, когато миналия декември сте се обадила в нейния апартамент — отбеляза Магуайър.

— Може би. Не си спомням точно. Не се извинявам, че казвам онова, което мисля. Но между изразяването на лично мнение и убийството, има голяма разлика. Моите взаимоотношения с Джери бяха професионални. Ако е сторил нещо на Тони или на някого от останалите, да си отговаря, за действията. Нямам намерение да го прикривам. Не играя играта по този начин.

— Все същото — рече Магуайър, като седна зад волана на колата. — Никой никога не казва направо и ясно „Аз го убих, защото той ме отряза.“

— Дрейк беше доста уплашена. Цялата трепереше. От върха на косата до върха на пръстите. Очевидно мисли, че Де Морни е убиецът и че сега идва нейният ред.

— Той е доста гадно копеле, което много ловко се измъква.

— Да. Какво ще кажеш да го попритиснем повечко. Колкото по-хлъзгави са тези копелета, толкова по-силен трябва да е натискът върху тях.