Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 29

Майлс стоеше сред тълпата пред митницата на една от по-големите комарски орбитални транзитни станции. „Мирише на космическа станция.“ Атмосферата на адмирал Нейсмит, невероятно наелектризираща, дори сега.

Станцията бе една от десетките, орбитиращи около единствената полуобитаема планета в системата. Други три обикаляха около бледата звезда на Комар и всеки един от шестте транзитни изхода, които всички те обслужваха, имаше и военна, и цивилна станция. В тази огромна мрежа пристигаха товари и пътници не само за Бараяр, но и за Пол, Центъра на Хеген, Сергияр, Ескобар и много други планети. По новооткрития търговски път за Ро Кит и останалата част на Сетаганданската империя също кипеше оживен трафик. Таксите и митата, които се събираха тук, представляваха огромен източник на доходи за Бараярската империя. Това също беше част от Бараяр — не биваше да забрави да го спомене на израсналата в космоса Ели Куин.

Куин навярно щеше да е почти щастлива на Комар. Неговите куполни градове приличаха на космическата станция, на която бе родена тя. Наистина, повечето задължения на лорд Воркосиган щяха да го задържат във Ворбар Султана. Столицата привличаше всички амбициозни мъже като гравитационен кладенец. Но можеше да поддържа втори дом на една от тукашните станции, уютна космическа вила… „Далеч от планината.“

Предния ден беше изпратил родителите си от този космодрум. Петте дни в сравнително спокойния скоков кораб им бяха дали достатъчно време за разговори. Освен това бе използвал възможността да изпроси от баща си един личен гвардеец, Пим. Графинята мърмореше, че трябвало да им даде в замяна Мама Кости, но въпреки това му го отстъпи. Графът обеща след време да му прати още двама.

Навалицата около изхода на митницата стана още по-голяма. Майлс се повдигна на пръсти. Напразно. Девет десети от тълпата се разпръсна преди от вратата да излезе Куин, облечена в консервативни комарски дрехи: бяло копринено сако и панталон. Те подчертаваха тъмните й къдри и блестящите й кафяви очи, но пък Куин изглеждаше страхотно във всичко, дори в окъсана и окаляна униформа.

Тя също се надигна на пръсти и го потърси с поглед, доволно измърмори „Ха“, когато го видя, махна му и се запъти към него. После пусна сака си на земята и го прегърна толкова силно, че едва не го смачка. „Куин, моята Куин.“ След десетина целувки вече можеха да разговарят.

— Защо ме накара да ти донеса целия багаж? — подозрително попита тя. — Това не ми харесва.

— Донесе ли го?

— Да. На митницата е. Щяха да се побъркат, когато го видяха, особено оръжията. Отказах се да споря с тях — ти си бараярец, ти се оправяй.

— Хм, Пим. — Майлс даде знак на гвардееца си, облечен като самия него в дискретни цивилни дрехи. — Вземи документите на комодор Куин и спаси вещите ми от ония бюрократи, моля те. Прати ги в замъка. После се върни в хотела.

— Слушам, милорд. — Пим тръгна да изпълни заповедта.

— Това ли е целият ти багаж? — попита Майлс.

— Както винаги.

— Тогава към хотела. Хубав е. — Всъщност най-луксозният на станцията. — Хм… наех апартамент за тази нощ.

— Надявам се.

— Вечеряла ли си?

— Не.

— Добре. Аз също.

Взеха такси, което ги остави пред хотела. Мебелите бяха елегантни, коридорите — широки и с дебели килими, персоналът — любезен и отзивчив. Апартаментът бе огромен за космическа станция, което означаваше уютен за целите на Майлс.

— Твоят генерал Алегре е много щедър — отбеляза Куин, след като надзърна в разкошната баня. — В края на краищата може би няма да имам нищо против да работя с него.

— Не се съмнявам. Но хотелът е за моя сметка, не го плаща ИмпСи. Исках да можем да поговорим на спокойствие преди утрешната ти официална среща с Алегре и шефа на галактическия отдел.

— Така… Всичко това ми е абсолютно неясно. Получих едно скапано съобщение от теб, че Илян те хванал за оная история с нещастния Ворберг. После седмици наред не отговаряше на въпросите ми, страхливец такъв. След това се обади да ми кажеш, че всичко било наред, а сега тая заповед незабавно да се явя в ИмпСи на Комар, без обяснения, без никакъв намек каква е новата задача, освен твоя послепис да ти донеса целия багаж за сметка на ИмпСи. Връщаш ли се в Службата, или не?

— Не. Тук съм като консултант, за да те заведа при новите шефове. Но… имам нова работа.

— Наистина не разбирам. Искам да кажа, съобщенията ти бяха мъгляви…

— Трудно е да пращаш любовни писма, когато знаеш, че цензорите от ИмпСи следят всичко.

— Но този път беше абсолютно неразбираемо. Какво става с теб? — Майлс усети страха в гласа й. „Губя ли те?“ Не, не страх. Разбиране.

— Няколко пъти се опитвах да ти съчиня съобщение, но беше… прекалено сложно и не исках да пращам по теснолъчевия канал най-важните неща. Редактираният вариант се получаваше пълна идиотщина. И без това трябваше да те видя лично, поради… поради много причини. Това е дълга история, по-голямата част е секретна, факт, който напълно ще пренебрегна. Мога, нали знаеш. Искаш ли да слезем в ресторанта да вечеряме, или да си поръчаме рум сървис?

— Майлс — ядосано каза Куин. — Рум сървиз. И обяснения.

Той успя временно да я разсее с огромното меню на хотела, за да обмисли какво да й каже. След като пратиха поръчката, двамата седнаха един срещу друг на по-малкия диван.

— За да ти обясня новата си работа, трябва да ти разкажа как я получих и защо Илян вече не е шеф на ИмпСи… — Майлс й предаде историята от последните месеци. Донесоха храната, което забави реакцията на Ели. Лицето й беше напрегнато и замислено. „Да. Тази вечер и двамата първо трябва да помислим преди да кажем нещо, любима.“ Куин заговори едва след третата хапка.

— Имперски ревизор… звучи като някакъв счетоводител. Това не е в твоя стил, Майлс.

— Вече е. Положих клетва. Това е един от онези бараярски термини, които не означават каквото си мислиш. Не знам… имперски агент? Специален прокурор? Специален пратеник? Генерален инспектор? По малко от всички тези неща. Каквото поиска от мен Грегор. Това напълно ме устройва.

— Никога не си ми споменавал, че си амбициозен.

— Защото никога не съм го мислил. Виж, това не е работа за прекалено амбициозни хора. Енергични, да, но не амбициозни. Тя изисква… безпристрастие, а не страст.

Куин се намръщи и дълго мълча. Накрая събра смелост и започна директно:

— И къде оставам аз, къде оставаме ние? Това означава ли, че никога няма да се върнеш при „Дендарии“? Майлс, може никога повече да не те видя! — Гласът й почти трепереше.

— Това е… една от причините, поради които исках да поговорим преди утрешните ти срещи. — Сега бе негов ред да замълчи, за да събере кураж. — Виждаш ли, ако ти… ако останеш тук… ако си лейди Воркосиган, можеш завинаги да си с мен.

— Не… — Супата й съвсем щеше да изстине, ако го нямаше миниатюрното нагревателче на дъното на чинията. — Завинаги ще съм с лорд Воркосиган. Не с теб, Майлс, не с адмирал Нейсмит.

— Адмирал Нейсмит е нещо измислено, Ели — предпазливо отвърна той. — Аз го създадох. И като всеки творец, егоистично се радвам, че творбата ми ти харесва. Но той не съм аз.

Куин поклати глава.

— Миналия път ми каза, че повече няма да ми предлагаш това нещо с лейди Воркосиган. Всъщност каза ми го последните три пъти, когато ми предложи да се омъжа за лорд Воркосиган.

— Дай ми последна възможност, Ели. Само че този път съвсем… съвсем честно трябва да ти призная всичко — и другата страна, контрапредложението. Онова, което ти предстои утре, наред с новия договор на „Дендарии“.

— Договор, глупости. Променяш темата, Майлс. Ами ние?

— Не мога да стигна до нас преди да съм ти казал това. Утре ние, тоест Алегре, ИмпСи и аз, Бараяр, ако щеш, ще ти предложим адмиралския пост. Адмирал Куин от флота на Свободните наемници от Дендарии. Ще работиш за Алегро по същия начин, по който аз работих за Илян.

Очите на Куин се разшириха, проблеснаха и угаснаха.

— Майлс… аз не мога да върша твоята работа. Изобщо не съм готова.

— Ти вършеше моята работа. Отдавна си готова, Куин. Аз го казвам.

— Признавам… че исках да командвам „Дендарии“. Но не толкова скоро, не по този начин.

— Сега е моментът. Твоят момент. Моят момент.

Тя напрегнато се вгледа в него, озадачена от гласа му.

— Майлс… не искам да остана на една планета през целия си живот.

— Планетата е адски огромно място, Ели, когато стигнеш до подробностите. А и в Бараярската империя има три планети.

— Три пъти по-лошо тогава! — Куин се наведе напред и стисна ръцете му. — Ами ако аз ти направя предложение? Зарежи Бараярската империя. Флотът на „Дендарии“ няма нужда от имперски договори. Той съществуваше още преди Бараяр да се появи на хоризонта и може да продължи да съществува след като империята потъне в скапания си гравитационен кладенец. Ела с мен. Бъди адмирал Нейсмит. С радост ще се омъжа за адмирал Нейсмит, ако го искаш. Двамата ще сме страхотен екип, ще се превърнем в легенда. Ти и аз, Майлс, там, в космоса! — Тя махна с ръка, докато с другата продължи да стиска дланта му.

— Опитах, Ели. Опитвах седмици наред. Не знаеш колко упорито опитвах. Аз никога не съм бил наемник, никога. Нито за миг.

В кафявите й очи проблесна гняв.

— Смяташ ли, че това те издига по-високо от нас?

— Не — въздъхна той. — Но ме прави Майлс Воркосиган. А не Майлс Нейсмит.

Куин поклати глава. О, пак онзи отказ. Майлс познаваше кухия му кънтеж.

— В теб винаги е имало нещо, което ми е напълно непознато.

— Знам. Години наред се опитвах да се преборя с лорд Воркосиган. Не успях. Дори заради теб. Не можеш просто да избереш една част от мен, Ели, и да оставиш другата. Всичко или нищо.

— Ти можеш да си какъвто решиш, Майлс, навсякъде! Защо настояваш да останеш тук?

Той мрачно се усмихна.

— Не. Открих, че на Бараяр ме задържа друго нещо. Но ти можеш да вземеш решение, Ели. Ела на Бараяр и бъди… и бъди отчаяно нещастна с мен.

Куин се засмя.

— Какво е това, пак ли откровение?

— Няма друг начин.

— Майлс, не мога. Искам да кажа, твоята родина е хубава за планета, но там долу е ужасно.

— Можеш да го направиш по-приятно.

— Не мога… Не мога да съм каквато искаш, не мога да съм твоята лейди Воркосиган.

Майлс извърна очи, после отново я погледна и разпери ръце.

— Мога да ти дам всичко, каквото имам. Не мога да ти дам по-малко.

— Но в замяна искаш всичко, каквото съм аз. Адмирал Куин ще изгори… и от пепелта ще се появи лейди Воркосиган. Не съм много добра във възкръсването, Майлс. Това е по твоята специалност. — Тя безпомощно поклати глава. — Ела с мен.

— Ти остани с мен.

„Любовта не побеждава всичко.“ Докато наблюдаваше изписаната на лицето й вътрешна борба, той се почувства като Хароче. Навярно и генералът не се бе наслаждавал на своя миг на морално мъчение. „Единственото, което не можеш да размениш за най-съкровеното си желание, е сърцето си…“ Майлс стисна ръката й.

— Тогава избирам Ели. Която и да е тя.

— Ели е… адмирал Куин.

— Така мисля и аз.

— Тогава защо ми причиняваш тази мъка?

— Защото трябва да решиш. Ели, веднъж и завинаги.

— Ти трябва да решиш, не аз!

— Да. Точно така. Мога да продължа с теб. Мога да продължа и без теб, ако се наложи. Но не мога да спра, Ели, дори заради теб. Пълният покой не е живот, а смърт. Знам го.

Тя бавно кимна.

— Поне това ми е ясно.

После започна да яде супата си, без да откъсва очи от неговите.

* * *

Любиха се за последен път, любиха се за сбогом, разбра Майлс, всеки в отчаян опит да достави удоволствие на другия.

Накрая той с въздишка седна на огромното легло.

— Не става, Ели.

— Трябва да стане — измърмори тя. Майлс хвана ръката й и я целуна по китката. Куин се надигна и седна до него. Двамата дълго мълчаха.

— Ти си предопределен за войник — каза тя накрая. — А не за някакъв, някакъв… надут бюрократ.

Майлс се отказа да обяснява на небараярка древния и знатен пост на имперския ревизор.

— За да си велик войник, ти трябва велика война. В момента наоколо няма такава. Сетаганданците кротуват за пръв път от десет години. Пол не е агресивен и напоследък сме в добри отношения с целия Хеген. Джаксън Хол е отвратителна дупка, но те са прекалено разединени, за да представляват военна опасност. А и не съм сигурен, че бих могъл да участвам във война на страната на агресора.

— Баща ти го е направил. Със забележителен успех.

— Оспорван успех. Би трябвало по-внимателно да изучиш нашата история, скъпа. Но аз не съм като баща си. Няма нужда да повтарям неговите грешки. Мога да изобретя чисто нови.

— Напоследък започваш да се интересуваш от политика.

— Изисква го новата ми работа. Ако някога потрябвам на империята като войник, могат да ми пратят съобщение по комуникационния пулт… Виж, не искам да кажа, че вече няма да има спасителни операции, от време на време. Имай предвид, като адмирал Куин, мястото за сладкото ти дупе ще е удобен мек стол в оперативен център. Няма винаги лично да командваш взводовете. Това не е редно за висш щабен офицер и е прекалено опасно.

Куин прокара пръсти по паяжината белези по гърба му.

— Ти си лицемер, любими.

Майлс благоразумно реши да не спори.

— Това… ми напомня за нещо, за което исках да те помоля. Услуга. За сержант Таура.

Ели едва забележимо се напрегна.

— Да?

— Последния път, когато я видях, забелязах, че косата й се прошарва. Знаеш какво значи това. Наскоро разговарях за това с Канаба, спомняш си го. Той й дава още най-много два месеца. Искам да ми обещаеш, че ще ми съобщиш навреме, за да дойда и да я видя преди да умре. Не… не искам да е сама.

— Добре — сериозно отвърна тя. После прибави: — Така… спал ли си с нея?

— Хм… — Майлс мъчително преглътна. — Това беше преди теб, Ели. — И след малко се почувства принуден да признае: — И после, от време на време. Съвсем рядко.

— Така си и знаех.

„Щом ще си причиняваме болка…“

— Ами… ти? Нямаше ли никой друг след моето заминаване?

— Не. Аз съм добро момиче. Виж, преди теб, беше друга Куин.

— Би трябвало да се подразбира, но за всеки случай… нали знаеш, че си свободна от всякакви лични задължения към мен?

— За да можеш да си свободен и ти ли? Това ли било? — Тя го докосна по лицето и се усмихна. — Нямам нужда да ме освобождаваш, любими. Аз мога да се освободя сама, когато реша.

— И винаги си ми харесвала заради това — Майлс се поколеба. — Но дали можеш да решиш винаги, когато поискаш?

— Това е въпросът — тихо каза Куин. И след дълго мълчание добави: — Надявам се да намериш своята лейди Воркосиган. Която и да е тя.

— И аз се надявам, Ели — въздъхна Майлс. — Но ме е страх от търсенето.

— Мързеливец — измърмори тя.

— И това е вярно. Ти беше мечтата на пияницата, Куин. Доста ме разглези, да знаеш.

— Трябва ли да се извинявам?

— Никога.

След последвалата дълга целувка Ели си пое дъх и попита:

— Докато продължаваш да търсиш, може ли от време на време да се виждаме?

— Навярно… Не знам. Ако случайно се озовем по едно и също време на една и съща планета. Вселената е голяма.

— Тогава защо все се натъквам на едни и същи хора?

Двамата се отдадоха на милувки — без цел, без бъдеще, без минало, просто миг от времето, в който бяха само Майлс и Ели. След това нещата тръгнаха много по-добре.

* * *

После тя прошепна в ухото му:

— Смяташ ли, че новата ти работа ще ти хареса също толкова, колкото аз харесвам моята?

— Започвам да си мисля така. Ти си готова, знам. Напоследък научих, че не бива прекалено дълго да оставяш без повишение способните си подчинени.

— А има ли за какво повече да се бориш? Да се издигнеш от осми до първи ревизор, да речем?

— Това идва с годините служба. Като се замисля, аз съм най-младият от имперските ревизори. Но номерата са само за удобство. Не са свързани с по-висок или по-нисък ранг. Когато се срещат, ревизорите сядат в кръг. Всъщност много необичайно за строго йерархичния Бараяр.

— Като рицарите от Кръглата маса — каза Куин.

Майлс се засмя.

— Не и ако ги видиш… — Той се поколеба. — Е, не знам. Рицарите от Кръглата маса постоянно са се състезавали за почести. Искам да кажа, нали затова Артур е трябвало да направи масата кръгла. Но повечето ревизори са… не мога да кажа, че не са амбициозни, нито че не да постигнали много. Просто са надживели амбицията. Тези стари бараярски рицари са удивително равнодушни. С нетърпение очаквам да ги поопозная.

Ели прокара пръсти през тъмните си къдрици и се усмихна.

— В края на краищата започвам да си мисля, че ще си попаднеш точно на мястото.

— Някога случвало ли ти се е да се озовеш на непознато място и да се почувстваш у дома си? Нещо такова е. Много е… странно. Но в никакъв случай неприятно.

Тя го целуна по челото за благословия, той целуна дланта й за късмет.

— Е, щом искаш да си цивилен, бъди добър бюрократичен рицар. Направи така, че да се гордея с теб.

— Ще се постарая, Ели.

* * *

Завръщането на Майлс от Комар мина нормално. На другия ден официално щеше да покани приятели, реши той. Дъв, Делия и останалите от семейство Куделка. Но тази вечер седна в кухнята със своя гвардеец и Мама Кости. Готвачката беше малко изнервена — или защото бе нарушил ролята си, или защото бе навлязъл на нейна територия. Но Майлс й разказа няколко вица и тя се смя до сълзи, и го удари с кухненската си кърпа, сякаш е някое от нейните момчета, което безкрайно развесели Пим. Ефрейтор Кости се отби след дежурството си, за да се нахрани и да поиграе с котенцата, които сега живееха или по-точно постоянно бягаха от кашона си край печката.

След късната вечеря Майлс слезе в избата и избра бутилка от най-старото и хубаво вино на дядо си. Когато я отвори, откри, че виното се е вкиснало. Въпреки това отпи малко заради символиката. После я изля в мивката в банята си и се върна за вино от много по-нова реколта, в която бе сигурен.

Този път избра кристална чаша и седна на невероятно удобния стол до прозореца, за да погледа танца на снежинките в задната градина. И вдигна тост към призрачното си отражение в стъклото. Това бе вече третата смърт на адмирал Нейсмит. Веднъж на Джаксън Хол, веднъж в кабинета на Илян и трети, последен, особено мъчителен път с подкупа на Лукас Хароче. Той се приготви за дълго самосъжаление, ала усети, че се радва да е в топлия стол. Преглътна неволната си усмивка и се зачуди дали най-после не губи ума си.

„Тъкмо обратното.“

Хароче не беше чудотворец. Дори не бе цирков факир. Той нямаше власт да му даде или да му отнеме Нейсмит, макар че Майлс потръпна, когато си помисли, че е оставало малко сам да се предаде в ръцете на генерала.

Нищо чудно, че се смееше. Не оплакваше смърт. Празнуваше избавление.

— Аз не съм мъртъв. Тук съм. — Той удивено докосна покритите си с белези гърди.

Чувстваше се странно сам. Вече не се състоеше от две половини. Лорд Воркосиган не беше заменил Нейсмит, просто двамата се бяха слели в едно. „Тясно ли ви е там вътре?“

„Не особено.“

Хара Ксурик бе почти права. Животът не продължаваше. Животът започваше наново. И изобщо не беше такъв, какъвто очакваш. Усмивката му стана още по-широка. Започваше да го измъчва любопитство за бъдещето му.

Край
Читателите на „Императорската гвардия“ са прочели и: