Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (16)

Глава 16

Грегор го прие в кабинета си в северното крило. Седеше зад комуникационния си пулт и вдигна глава едва когато майордомът съобщи за пристигането на Майлс и се оттегли. Императорът изключи холограмата и се обърна към дребния, облечен в кафява униформа мъж.

— Майлс, какво е цялото това бърза… О, Господи! — Грегор се сепна и повдигна вежди. — Никога не съм те виждал да идваш като ворски лорд.

— Налага се. Залагам… — по-рано щеше да каже „сребърните си очи“ — … каквото искаш, че Хароче не ти съобщава всичко за Илян.

— По необходимост всичките му доклади са обобщени — отвърна императорът.

— Значи и ти си го усетил. Някога да ти е споменавал, че Илян иска да ме види?

— Не… Откъде знаеш?

— От… как да се изразя? От сигурен анонимен източник.

— Колко сигурен?

— Да речем, достатъчно.

— Доколкото знам, в момента Илян е… е, честно казано, направо не бил на себе си. Искал много непрактични неща. Например атака със скокови кораби срещу Центъра на Хеген, за да предотврати въображаемо нашествие.

— Това нашествие не е въображаемо. Поне не беше.

— Да, преди десет години. Откъде знаеш, че пак не е бълнувал?

— Тъкмо това е проблемът. Не мога да преценя, защото не ми позволяват да го видя. Никой не го е виждал. Вече си разговарял с лейди Алис, нали?

— Хм, да.

— Хароче ме спря на два пъти. Сутринта ми заяви, че ако продължа да му досаждам, щял да нареди да ме зашеметят.

— Много ли му досаждаше?

— Можеш да поискаш — ако бях на твое място, щях да го направя — запис на последния ни разговор от комуникационния пулт на Хароче. Може да ти се стори забавен. Виж, Грегор, аз имам право да видя Илян. Не като негов бивш подчинен, а като син на баща си. Ворски дълг, който няма нищо общо с военната йерархия на ИмпСи. За техен ужас, несъмнено, обаче това си е техен проблем. Подозирам… не знам какво подозирам. Но не мога да седя със скръстени ръце.

— Смяташ ли, че има нещо тъмно?

— Не непременно — бавно каза Майлс. — Но понякога глупостта може да доведе до същия резултат като злонамереността. Ако този проблем с чипа е нещо като моята криоамнезия, Илян сигурно преживява истински ад. Да се изгубиш в собствената си глава… никога през живота си не съм бил толкова самотен. И никой не дойде при мен, докато не се появи Марк. В най-добрия случай Хароче допуска грешка поради нервност и неопитност и трябва внимателно или не чак толкова внимателно да бъде поправен. В най-лошия случай и на теб трябва да ти е минавала през ума вероятността за саботаж. Въпреки че не си разговарял много за това с мен.

Грегор се прокашля.

— Хароче ме помоли.

Майлс се поколеба.

— Най-после е прочел досието ми, нали?

— Боя се, че да. Хароче има… невероятно чувство за лоялност.

— Да, добре… аз не оспорвам лоялността му. А преценката му. Все още настоявам.

— Да видиш Илян ли? Мога да му заповядам, разбира се. Струва ми се, че вече е крайно време.

— Не, нещо повече. Искам да прегледам абсолютно всички данни, свързани със случая, медицински или не.

— Хароче няма да се зарадва.

— Хароче ще се заинати. А не мога да ти се обаждам през петнайсет минути, за да искам подкрепата ти. Искам истински пълномощия. Искам да ми придадеш имперски ревизор.

— Какво?!

— Даже ИмпСи трябва да се подчинява на имперските ревизори. Ревизорът законно може да поиска всичко и Хароче или който и да било не може да направи нищо друго, освен да си изгризе ноктите от яд. Ревизорът говори с твоя Глас. Те са длъжни да се подчинят. Не можеш да се преструваш, че това не е достатъчно важно, за да оправдае намеса на ревизор.

— Не, наистина, но… какво ще търсиш?

— Ако знаех, нямаше да се налага да го търся. Ясно ми е само, че нещо не е наред. Причините може да са банални. Или не. Не знам. Но трябва да науча.

— Кой ревизор имаш предвид?

— Хм… може ли Ворховис?

— Най-добрият.

— Знам. Мисля, че ще мога да работя с него.

— За съжаление в момента пътува за Комар.

— О, не е нещо сериозно, надявам се.

— Превантивна проверка. Пратих го заедно с лорд и лейди Воробьов, за да им помага в преговорите с комарската олигархия за обявяването на моята сватба. Той е изключителен дипломат.

— Хм. — Майлс се поколеба. Когато му беше хрумнала тази идея, наистина се бе сетил за Ворховис. — Ворлейснър, Валънтайн и Воркалонер са малко… консервативни.

— Страх те е, че ще застанат на страната на Хароче ли?

— Ами…

Очите на Грегор проблеснаха.

— Винаги остава генерал Ворпарадийс.

— О, Господи! Пощади ме.

Императорът замислено поглади брадичката си.

— Подозирам, че с това ще има проблем. Който и ревизор да ти дам, има петдесет процента вероятност утре сутрин да се върнеш тук и да поискаш друг да контролира първия. Всъщност на теб не ти трябва ревизор, трябва ти властта на ревизор, за да проведеш собствено разследване.

— Прав си. Но може би… може би в крайна сметка ще успея да направя нещо с Ворпарадийс. — Дъхът му секна, когато си го представи.

— Ревизорът не е само мой Глас — каза Грегор. — Той е и мои очи и уши, почти в буквалния смисъл на думата. Нещо като сонда, макар и определено не роботизирана, която прониква на недостъпни за мен места и ми докладва с абсолютно безпристрастие. Ти — усмихна се императорът — си най-безпристрастният човек, когото познавам.

Сърцето на Майлс сякаш спря да бие. Грегор не можете да мисли за…

— Мисля, че ще си спестим много време — продължи императорът, — ако просто назнача теб за временен имперски ревизор. С обичайните широки ограничения на Девети ревизор, разбира се — действията ти трябва да са поне далечно свързани с проблема, който си назначен да разследваш — в този случай състоянието на Илян. Не можеш да даваш заповед за екзекуция и в малко вероятния случай, че арестуваш някого… е, ще съм ти благодарен, ако разполагаш с достатъчно доказателства за повдигане на обвинение.

— „Всяко нещо, което си струва да се направи — цитира Майлс думите на графиня Воркосиган, — си струва да се направи добре“. — Зачуди се дали очите му са започнали да блестят. Чувстваше ги като въглени.

Императорът позна кого цитира и се усмихна.

— Точно така.

— Но Хароче ще разбере, че това е измама.

— Значи ще допусне опасна грешка — тихо отвърна императорът. — И аз не бях доволен от бавенето им, но освен лично да отида там, не виждах какво мога да направя. Сега виждам. Доволен ли сте, лорд Воркосиган?

— О, Грегор! Дори не можеш да си представиш колко! Да работиш тринайсет години с военна командна верига е все едно да се опитваш да танцуваш със слон. Бавен, тромав, всеки момент готов да те настъпи и да те смачка. Имаш ли представа колко е приятно поне веднъж да можеш да танцуваш върху проклетия слон, вместо под него?

— И аз си помислих, че ще ти хареса.

— Да ми хареса ли? Това ще е по-хубаво от оргазъм.

— Не се увличай — почти усмихнато го предупреди императорът.

— Няма. — Майлс си пое дъх. — Но… мисля, че всичко ще е наред. Благодаря ти.

Грегор повика майордома и го прати в избата на резиденцията за символичната ревизорска верига и несимволичния електронен печат, който вървеше с нея. Докато го чакаха, Майлс каза:

— По традиция ревизорът прави първото си посещение, без да предупреди. — После замислено прибави: — Навярно им е адски забавно.

— Отдавна го подозирам — съгласи се Грегор.

— Но предпочитам да не ме зашеметят, когато вляза през портала на ИмпСи. Не смяташ ли, че трябва лично да се обадиш на Хароче и да уговориш първата ми среща?

— Искаш ли?

— Ммм… не съм сигурен.

— В такъв случай… спазвай традицията. — В гласа на Грегор прозвуча чисто изследователски интерес. — Да видим какво ще се случи.

Майлс го погледна подозрително.

— Говориш точно като майка ми. Да не би да знаеш нещо повече от мен?

— В момента знам по-малко от теб и все повече се убеждавам в това. Но… си мислех за Хароче. Наблюдавах го. Освен тази история с Илян, за която изглежда разбираемо нервен, той като че ли спокойно поема делата на ИмпСи. Ако Илян… не се възстанови, рано или късно трябва да взема решение дали да потвърдя назначението на Хароче, или да намеря някой друг. Любопитен съм да видя как ще реагира.

— С други думи, искаш да му дадеш възможност да се прецака, така ли?

— По-добре рано, отколкото късно.

Майлс сбърчи лице.

— Да не би да искаш да дадеш и на мен възможност да се прецакам?

Грегор се подсмихна.

— Да речем просто, че… едно независимо разглеждане на проблема може да е много ефикасно. — Той замълча, после прибави: — Наистина мислих за вероятността от саботаж.

— И?

— Саботажът трябваше да е последван от някаква атака по време на хаоса непосредствено след срива на Илян.

— Или още по-добре точно преди това — отбеляза Майлс.

— Да. Но не се случи нищо необичайно освен Иляновата… Не съм сигурен как да го нарека… болест? Неразположение?

— Неразположение ми харесва повече. „Болест“ загатва за вътрешна причина. Нараняване — за външна. В момента не знам кое е по-точно.

— Във всеки случай досега не се е случило нищо необичайно освен неразположението на Илян. „Унищожаването на Илян.“

— Освен ако мотивът не е нещо друго, да речем, лично отмъщение — отбеляза Майлс.

— Случайно да си мислил за евентуални заподозрени?

Майлс изпъшка.

— Ако допуснем лични мотиви, както и политически, това може да е отмъщение за всичко, което ИмпСи е направила на когото и да било по което и да било време през последните трийсет години. Дори не е нужно да има някаква логика. Проблемът е прекалено голям. Предпочитам да започна с чипа. Той поне е само един. Обаче… Обаче… все още се опасявам да не ме зашеметят на портала. Нямах намерение да превзема ИмпСи с голи ръце. Мислех, че ще се крия зад гърба на истински ревизор, някой от ония снажни адмирали от запаса например. И все пак ми се струва, че бих искал да имам свидетел. Помощник, естествено, но всъщност свидетел. Някой, на когото да вярвам, на когото вярваш и ти, някой с достатъчно голям достъп до секретни материали, но да не е от ИмпСи.

— Имаш ли някого предвид? — попита Грегор.

* * *

— Боже мой! — възкликна Иван. — Това нещо истинско ли е? — Той прокара показалец по тежката златна верига на имперски ревизор, която висеше на шията на Майлс. Дебелите й брънки свързваха големи квадратни емайлирани плочки, носещи герба на Ворбара. Тежеше около килограм. Закаченият със златен клипс за нея електронен печат също бе с герба на Грегор.

Бяха в императорския кабинет. Грегор седеше на бюрото си и люлееше единия си крак.

— Моля те, кажи ми, че това е шега — обърна се Иван към императора.

— Не е — отвърна Грегор. — Самата истина е. Искам ревизия. Или, за да се изразя по-официално, ние не сме доволни от напредъка на ИмпСи. Както знаеш, имперският ревизор може да иска каквото му скимне. И първото нещо, което поиска, беше помощник. Така че честито.

Иван се облещи.

— Искал е магаре, за да му носи багажа, и аз съм бил първото магаре, за което се е сетил. Ласкаеш ме. Благодаря, лорд ревизор братовчеде. За мен ще е огромно удоволствие.

— Иване — тихо каза Майлс. — Ще направим ревизия на случая с Илян. Не знам какъв товар ще поискам да носиш, но има голяма вероятност да е взривоопасен. Трябва ми магаре, на което да мога напълно да разчитам.

— О! — Иван остави иронията си. — Илян значи? Добре. Крайно време беше някой да го направи. Майка ще е доволна.

— Надявам се — каза Грегор.

Иван се усмихна, макар че очите му останаха сериозни.

— Майлс, трябва да отбележа, че наистина ти отива. Винаги съм смятал, че имаш нужда от нашийник.

* * *

Този път Майлс нареди на Мартин да спре пред главния вход на ИмпСи и остави първо да слязат двамата имперски гвардейци в униформите на Ворбара, които му беше дал Грегор. Когато се приближиха до охраната на портала, той им даде знак да застанат от двете му страни. Иван ги последва. Братовчед му и гвардейците първи дадоха документите си за проверка.

— Добър ден, господа — обърна се Майлс към стражите в момента, в който свършиха с този ритуал и индикаторите на скенерите светнаха в зелено. Неуверени, войниците подозрително присвиха очи. Майлс погледна старши сержанта. — Моля ви, свържете се с генерал Хароче и му съобщете, че е пристигнал имперският ревизор. Искам лично да ме посрещне на портала. Незабавно.

— Вие не сте ли същият човек, когото тази сутрин изхвърлихме? — обезпокоено попита сержантът.

Майлс злобно се усмихна.

— Не точно. — „Оттогава претърпях някои промени.“ Той протегна празните си ръце. — Моля, отбележете, че не се опитвам да вляза на ваша територия. Нямам намерение да ви изправям пред дилемата дали да нарушите пряка заповед, или да извършите държавна измяна. Знам, че от офиса на шефа до портала може да се стигне за около четири минути. Минута след това ще започнат вашите проблеми.

Старши сержантът влезе в караулното помещение и заговори по комуникатора си, като правеше любопитни жестове, сякаш си скубеше косата. Когато отново излезе навън, Майлс си погледна часовника.

След малко на предното стълбище на ИмпСи се появиха военни униформи. Хароче бързо крачеше по хлъзгавите от дъжда плочи, следван от секретаря на Илян.

— Четири минути двайсет и девет секунди — прошепна Майлс на братовчед си. — Не е зле.

— Може ли да се скрия зад храстите и да повърна? — измърмори Иван.

— Не. Престани да мислиш като подчинен.

Майлс изчака Хароче да спре пред него и си позволи за миг да се наслади на ужасеното изражение на генерала. Ала сега не беше време за това. Пред очите му постоянно бе образът на Илян.

— Добър ден, господин генерал.

— Воркосиган. Казах ви да не се връщате тук.

— Опитайте пак — мрачно отвърна Майлс.

Хароче се втренчи във веригата и задавено рече:

— Това просто не е възможно!

— Наказанието за фалшифициране на ревизорски пълномощия е смърт — безизразно заяви Майлс.

Почти можеше да чуе скърцането на колелцата в главата на Хароче. Проточиха се няколко безкрайни секунди, после генералът каза с малко предрезгавял глас:

— Добре дошли, милорд ревизор.

— Благодаря ви. — След като новата му длъжност беше официално призната, вече можеха да продължат. — Господарят император Грегор Ворбара иска да ревизирам мерките, предприети от ИмпСи с оглед на настоящото положение. Искам пълното ви съдействие в това разследване. Какво ще кажете да продължим в кабинета ви?

Хароче свъси вежди и в очите му като че ли проблесна ирония.

— О, да, милорд ревизор.

Майлс освободи двамата гвардейци и нареди на Мартин да ги откара в императорската резиденция.

* * *

Филтрираният въздух в кабинета на Илян бе изпълнен със спомени. Майлс бе идвал тук стотици пъти, за да получава заповеди или да докладва резултати. Беше се чувствал възбуден, понякога възторжен, друг път изтощен или измъчен. Понякога много измъчен. Тази стая беше била центърът на живота му. Всичко това вече го нямаше. Отново стоеше срещу бюрото на Илян, ала местата бяха разменени. Трябваше да внимава за старите си рефлекси.

Хароче придърпа един от столовете от стената и го покани да седне. Иван се настани от едната му страна. Генералът се намести на стола на Илян, отпусна ръце върху черното стъкло и зачака.

Майлс се наведе напред и започна да отброява на пръстите на дясната си ръка.

— Добре. Както вече сте се досетили, Грегор е много недоволен от начина, по който тази организация се занимава със състоянието на Саймън Илян. Ще ви кажа какво искам — в реда, в който го искам. Първо, искам да видя Илян. После искам да се срещна с целия ви медицински екип. Искам да донесат писмени доклади за това, което са научили досега, и да са готови да ми го изложат в обобщен вид. След това… после ще реша.

— Ще ви окажа пълно съдействие, милорд ревизор.

— След като вече преминахме към деловата част, можете да оставите формалностите.

— Но вие ме изправяте пред дилема.

„И пред опасност от инфаркт“ — злобно си помисли Майлс. Но не. Нямаше място за лична вражда.

— Така ли?

— Преждевременно е да се обвинява някой в саботаж по отношение на проблема с чипа на Илян преди да се установи причината за този проблем. Ще е много досадно, ако причината се окаже естествена.

— Това ми е известно.

— Да… разбира се. Но не мога да не мисля за бъдещето. Всъщност това ми е работата. Така че имам един кратък списък, който пазя на тайно място, и очаквам пристигането на някои данни.

— Кратък списък?

— Илян винаги разделяше списъците си на кратки и дълги. Според приоритетността. Тази система ми харесва. Но вие сте на първо място в моя кратък списък.

— Така ли? — повтори Майлс. Внезапно предишното поведение на Хароче му се стори съвсем логично.

— А сега сте недосегаем — прибави генералът.

— Разбирам. — Точно онова унизително подозрение, от което се боеше, когато се зае със спасяването на Илян. Е… жалко.

Двамата се спогледаха над черното стъкло. Хароче продължи:

— Така че най-малко искам да ви допусна до Илян, където можете да му нанесете някакъв втори удар. Сега изглежда, че трябва да го направя. Но отправям официално възражение… милорд ревизор.

— Възражението ви е взето предвид. — Устата на Майлс пресъхна. — А какво ще кажете за мотива, възможностите и метода?

— Не е ли очевидно? — разпери ръце Хароче. — Илян ви уволни съвсем неочаквано. Съсипа кариерата ви.

— Илян ми помогна да се изградя. Той имаше право да ме унищожи. — Майлс можеше да прочете в очите му, че генералът знае всичко.

— Уволнил ви е, защото сте фалшифицирали докладите си. Документиран факт, който също бих искал да се отбележи официално, милорд ревизор. — Хароче погледна Иван, чието лице остана напълно безизразно: защитна реакция, усъвършенствана през целия му живот.

— Един доклад. Веднъж. И Грегор вече знае всичко за това. — Майлс почти усещаше, че земята се клати под краката му. Как изобщо си беше мислил, че този човек е глупав? Губеше инерция почти със същата скорост, с която я бе набрал. Но той стисна зъби и сподави изкушението да се защити, да обясни, да възрази, да се извини или по друг начин да се отклони от целта си.

— Не ви вярвам, лорд Воркосиган.

— Е, не можете да се избавите от мен. Не може да ме свали никой друг освен собствения Глас на императора, който ме назначи, или квалифицирано мнозинство и Съвета на графовете и Министерския съвет, нещо, което, струва ми се, не сте в състояние да уредите.

— Тогава навярно няма смисъл да ходя при Грегор и да искам друг ревизор за този случай.

— Можете да опитате.

— Ясно. И даже да сте виновен… започвам да се чудя дали мога да направя нещо. Императорът е единствената инстанция, към която мога да се обърна, а изглежда, че вие вече сте го обработили. Ако се опитам да ви извадя от играта, рискувам да проваля кариерата си.

— Ако бях на ваше място, нямаше да се откажа. Но ако след посещението ми при Илян бъде нанесен някакъв втори удар… уверявам ви, че ще проуча източника му с извънредно внимание.

Хароче тежко въздъхна.

— Това е преждевременно. Ще се радвам, ако лекарите дадат заключение за естествени причини. Това ще спести ужасно много неприятности.

Майлс сбърчи лице и неохотно се съгласи.

— Тук сте прав, господин генерал.

Майлс се чувстваше по-скоро облекчен, отколкото обезкуражен. Хароче определено се държеше достатъчно прямо. Може би в крайна сметка щеше да е в състояние да работи с този човек.

Очите на генерала се спряха върху колекцията от военни отличия на куртката му. Гласът му прозвуча неочаквано жалостиво.

— Воркосиган, кажете ми, това наистина ли е сетагандански Орден за заслуги?

— Да.

— А останалите?

— Не съм ги отмъкнал от чекмеджето на баща си, ако имате предвид това. Всичко тук е документирано в секретното ми досие. Вие сте един от малцината на планетата, които не трябва да разчитат само на думата ми за това.

— Хм. — Хароче повдигна вежди. — Е, милорд ревизор, продължавайте. Но ще ви наблюдавам.

— Добре. Внимателно ме наблюдавайте. — Майлс почука по черното стъкло и се изправи. Братовчед му го последва.

* * *

Въздухът в клиниката, която заедно с криминологичните лаборатории заемаше цял етаж от щабквартирата на ИмпСи, също носеше познати миризми. Самият Майлс беше прекарал тук прекалено много часове, от първото си идване с начален стадий на пневмония от измръзване до последния си медицински преглед. Той потръпна.

Всички други пациенти бяха прехвърлени в Имперската военна болница. Пред една от вратите стоеше часови в зелена униформа.

Когато Майлс влезе, към него задъхано се приближи полковник от ИмпСи с медицински петлици.

— Милорд ревизор. Аз съм доктор Руибал. С какво мога да ви бъда полезен? — Лекарят бе нисък и кръглолик, с рошави, тревожно свъсени вежди.

— Разкажете ми за Илян. Не, заведете ме при Илян. После ще поговорим.

— Насам, милорд. — Руибал даде знак на часовия да се отдръпне и въведе Майлс в стая без прозорци.

Илян лежеше по гръб на леглото, полузавит с одеяло. Китките и глезените му бяха пристегнати с ремъци. Дишате тежко. Дали беше упоен? Очите му бяха отворени, изцъклени и невиждащи. Гъста брада покриваше обикновено гладко депилираното му лице. В топлата стая вонеше на пот и други, още по-неприятни органични миризми. Майлс в продължение на цяла седмица се беше опитвал да проникне тук и бе приложил някои от най-крайните методи, които беше успял да измисли. А сега му се искаше да си подвие опашката и да избяга.

— Защо е гол? — попита той полковника.

— Процедури — поясни Руибал.

Не се виждаха нито системи, нито медицински уреди.

— Какви процедури?

— Ами, в момента никакви. Но той не е лесен пациент. Едва успяваме дори само да го обличаме и събличаме.

Наистина. Окото на пазача, който също бе влязъл, беше тъмнолилаво. А устните на Руибал бяха подути.

— Разбирам…

Майлс приклекна до главата на Илян и неуверено каза:

— Саймън?

Илян завъртя лицето си към него. Изцъклените му очи постепенно се фокусираха. И проблеснаха. Бе го познал.

— Майлс! Майлс. Слава Богу, че си тук. — Гласът му хриптеше от вълнение. — Жената и децата на лорд Ворвейн — спаси ли ги? Комодор Ривек от Сектор четири ще се побърка от страх.

Майлс си спомни тази операция. Отпреди пет години. И облиза пресъхналите си устни.

— Да. Всичко е наред. Живи и здрави са. — За този случай го бяха наградили със златната звезда, която в момента висеше на гърдите му.

— Добре. Добре. — Илян въздъхна и затвори очи. После отново ги отвори. — Майлс! Слава Богу, че си тук. — Опита се да протегне ръце, но ремъците го спряха. — Защо са ме вързали? Измъкни ме оттук.

— Саймън, знаеш ли кой ден сме?

— Утре е рожденият ден на императора. Или е днес? Ти си облечен официално… Трябва да отида в резиденцията.

— Не — каза Майлс. — Рожденият ден на императора беше преди повече от месец. Чипът ти се е повредил. Трябва да останеш тук, докато открият и оправят проблема.

— О! — Няколко минути по-късно Илян отново обърна глава към него и се сепна. — Майлс, какво правиш тук, по дяволите? Пратих те на Тау Кит.

— Саймън, чипът ти се е повредил.

— Кой ден сме? Къде съм?

Майлс повтори обяснението.

— Божичко! — промълви Илян. — Мръсна работа. — На лицето му се изписа стъписано изражение.

Пет минути по-късно той за пореден път погледна към Майлс.

— Майлс! Какво правиш тук, по дяволите?

„Мамка му.“ Трябваше да стане и да раздвижи схванатите си мускули. „Не знам още колко ще мога да издържа.“ Доктор Руибал го наблюдаваше внимателно.

— През цялата седмица ли е в същото състояние? — попита Майлс.

Лекарят поклати глава.

— Наблюдава се определена промяна. Неговите… не знам точно как да ги нарека… Неговите моменти на временно объркване постепенно зачестяват на все по-малки интервали. Първия ден бяха шест. Вчера — шест на час.

Сега бяха два пъти повече. Майлс се обърна към Илян. След малко шефът на ИмпСи го погледна и лицето му грейна.

— Майлс. Какво става, по дяволите?

Той търпеливо повтори всичко. Ала нямаше полза. На Илян нямаше да му омръзне. Нито щеше да си го спомня — само след пет минути.

Следващия път Саймън му се намръщи.

— Кой си ти, по дяволите?

— Майлс Воркосиган.

— Стига глупости. Майлс е на пет години.

— Чичо Саймън. Погледни ме.

Илян сериозно впери очи в него и прошепна:

— Внимавай. Дядо ти иска да те убие. Разчитай на Ботари.

— Знам — въздъхна Майлс. Три минути по-късно:

— Майлс! Какво става, по дяволите? Къде съм? — И така нататък.

— Как така винаги ви вярва? — по някое време попита стражът с насиненото око. — На нас ни вярва само в един от всеки пет случая. През останалото време се опитва да ни убие.

— Не знам — измъчено отвърна Майлс.

И отново:

— Майлс! Ворберг те е открил!

— Да… да? — Майлс се наведе към него. — Саймън, кой ден сме днес?

— Господи, не знам. Проклетият ми чип се е скапал тотално. Стопил се е на сополи в главата ми. Направо ме побърква. — Той силно стисна ръката на Майлс и напрегнато се втренчи в очите му. — Не мога да издържам повече. Ако това проклето нещо не може да се поправи… заклевам те да ми прережеш гърлото. Не позволявай да се мъча така. Самият аз не мога да го направя. Закълни ми се. Дай ми думата си на Воркосиган!

— Господи, Саймън, не мога да ти обещая такова нещо!

— Трябва. Не можеш да ме оставиш да се мъча цяла вечност. Закълни ми се.

— Не мога — промълви Майлс. — Затова ли… прати Ворберг да ме повика?

Лицето на Илян отново се промени и отчаянието му се превърна в объркване.

— Кой е Ворберг? — После на лицето му се изписа внезапно подозрение. — Кой си ти, по дяволите?

Майлс издържа това още пет пъти и накрая излезе в коридора, облегна се на стената и наведе глава, докато премине пристъпът на гадене. Целият трепереше. Доктор Руибал се приближи до него. Иван също използва възможността да подиша чист въздух.

— Виждате с какво си имаме работа — каза лекарят.

— Това е… ужасно — изпъшка Майлс. — Наредете да го измият. И да го избръснат. И го облечете. В апартамента му на долния етаж има достатъчно цивилни дрехи. — Навярно ако Илян не приличаше толкова на животно, нямаше да се отнасят така с него.

— Милорд — отвърна полковникът, — не ми се ще хората ми да рискуват да изгубят още зъби. Но ако вие присъствате, ще опитаме. Вие сте единственият човек, когото не се е опитал да убие.

— Да. Разбира се.

Майлс остана. Присъствието на познат човек, изглежда, подейства успокоително на Илян. Най-добре бе да вижда хора, които е познавал почти през целия си живот — така в който и ден и година да отвореше очи, щеше да вижда познато лице. Отново облечен, шефът на ИмпСи седна на стол и изяде храната, която му донесоха, очевидно за пръв път от няколко дни, без да се опита да превърне подноса в метателно оръжие.

— Готови сме за съвещанието, което поискахте, милорд ревизор — каза лекарят. Раболепният му тон очевидно не се дължеше само на новата длъжност на Майлс, защото той умолително попита: — После ще се върнете ли тук?

— О, да. Междувременно… — Майлс погледна към Иван.

— Предпочитам да нападна лазерна установка гол, отколкото да остана тук сам — рече братовчед му.

— Ще го имам предвид — отвърна Майлс. — Обаче остани с него, докато се върна.

— Добре. — Иван седна на освободения стол до Илян. На излизане Майлс чу гласа на Саймън:

— Иване, идиот такъв, какво правиш тук?