Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 4

Както изискваше стандартната оперативна процедура за завръщащи се куриери, Майлс бе посрещнат на космодрума край Ворбар Султана от шофьор, който го откара направо в щаба на ИмпСи. Когато видя сградата му се прииска да се бяха движили по-бавно или да бяха обиколили центъра поне няколко пъти. Като че ли седмиците, прекарани в обмисляне на дилемата на борда на правителствения кораб, не му бяха достатъчни. Нямаше нужда от повече мислене, а от действие.

Шофьорът мина през контролния пост и спря пред огромното сиво здание, мрачно и навяващо лоши предчувствия. Това впечатление не се дължеше изцяло на психическото състояние на Майлс — щабквартирата на ИмпСи беше една от най-грозните сгради във Ворбар Султана. Туристите от провинцията, които всъщност би трябвало да я избягват, специално идваха да я разглеждат, главно заради славата на архитекта, който според легендата полудял след неочакваното детрониране на своя покровител император Юри.

Майлс освободи шофьора с махване на ръка и застана под хладното есенно слънце пред вратата. Струваше му се, че грижливо разработеният му план изобщо няма да успее.

„И даже да успее, през остатъка от живота си все ще се озъртам през рамо в очакване да ме хванат.“ Не. Нямаше да го направи. Щеше да предаде редактирания вариант, да, не си бе оставил друг избор, но после (и преди Илян да има възможност да прочете трижди проклетия доклад) щеше да каже на шефа истината. Можеше да се оправдае с това, че медицинският му проблем е прекалено сериозен, за да го документира.

Ако продължеше да стои на студа и да се преструва, че разглежда стилизираните гранитни чудовища, изрязани в нисък релеф над входа, щеше да привлече вниманието на охраната. Майлс съблече шинела си, внимателно го преметна през ръка, притисна куфарчето към зелената си куртка и влезе.

Служителят на пропуска без коментари го подложи на обичайната проверка. Майлс остави шинела си — ушит по поръчка за нестандартния му ръст — в гардероба. После, както се полагаше на офицер с неговия ранг, го пуснаха без придружител до иначе труднодостъпния кабинет на Илян. За да стигне на неговия етаж, трябваше да се качи с два различни асансьора и да слезе с трети.

Мина през последния скенер в коридора и завари вратата на външния офис отворена. Секретарят на Илян седеше на бюрото си и разговаряше с генерал Лукас Хароче, началник на вътрешния отдел, една от най-неприятните и неблагодарни служби. В този ресор бяха държавната измяна и антиправителствените групи на Бараяр. Неговият колега генерал Алегро се занимаваше със същото на непокорния Комар.

В редките случаи, в които не докладваше лично на Илян, Майлс обикновено се явяваше при началника на галактическия отдел. Но щабът на ГО се намираше на Комар, а този път го бяха повикали директно на Бараяр, без да се отбива на планетата, която охраняваше единствения бараярски скоков пункт. Трябваше да е нещо спешно. Може би достатъчно спешно, за да отклони вниманието на Илян от медицинския проблем на Майлс.

— Здравейте, капитане, здравейте, генерал Хароче. — Като формално младши офицер, Майлс им отдаде чест, на което те небрежно отвърнаха. Той не познаваше добре секретаря на Илян, който заемаше този важен пост от около две години.

Капитанът протегна ръка към куфарчето.

— Докладът ви, добре. Подпишете, моля.

— Аз… исках да го предам лично на шефа. — Майлс кимна към затворената вътрешна врата.

— Днес не може. Няма го.

— Няма ли го? Очаквах… трябва устно да прибавя някои неща.

— Ще му ги предам веднага щом се върне.

— Скоро ли ще се върне? Мога да го почакам.

— Няма да е днес. Извън града е.

„Мамка му!“

— Ами… — Майлс неохотно остави куфарчето на бюрото и четири пъти притисна дланта си към скенера на комуникационния пулт, за да документира предаването на доклада.

— Хм… оставил ли е някаква заповед за мен? Трябва да е знаел кога ще пристигна.

— Да, лейтенант. Свободен сте, докато ви повика.

— Мислех, че е нещо спешно.

— Какво да ви кажа? — сви рамене секретарят. — Понякога ИмпСи си спомня, че е военна организация. Бързай и чакай.

Очевидно нямаше да научи от него нищо друго. Но щом разполагаше с достатъчно време… хитрият му план да замине за Ескобар отново изплуваше на повърхността.

— Значи съм свободен, така ли? Имам ли време да посетя родителите си на Сергияр?

— Боя се, че нямате. Трябва да сте готов да се явите тук с едночасово предупреждение. Най-добре не напускайте града. — Забелязал стъписаното изражение на Майлс, той прибави: — Съжалявам, лейтенант Воркосиган.

„Но не толкова, колкото съжалявам аз.“ Нямаше боен план, който да не се промени след първия сблъсък с врага.

— Ами… предайте на Илян, че бих искал колкото е възможно по-скоро да се видя с него.

— Разбира се. — Секретарят си записа.

— Как са родителите ви, лейтенант Воркосиган? — добродушно попита генерал Хароче. Побеляващ петдесетинагодишен мъж, той носеше малко смачкана зелена униформа. Майлс харесваше дълбокия му, богат глас с едва доловим провинциален акцент от западните области, който прекараните в столицата години не бяха изгладили. Работата на Хароче му бе донесла страхотна репутация във вътрешните кръгове в Службата, но извън нея не го познаваше никой. Беше постъпил в ИмпСи около година преди Майлс, но след едно десетилетие във вътрешния отдел всеки щеше да побелее и да получи язва.

— Вие сигурно имате по-нова информация за тях, господин генерал.

Хароче разпери ръце и сви рамене.

— Не, всъщност не. Илян извади Сергияр от моя ресор и създаде специален сергиярски отдел.

— Там със сигурност няма достатъчно работа за самостоятелен отдел — отбеляза Майлс. — Колонията е на по-малко от трийсет години. Населението още не е достигнало милион, нали?

— Почти — отвърна секретарят.

Хароче мрачно се усмихна.

— Аз смятах, че е преждевременно, но вицекрал граф Воркосиган поиска… така се случи. — Той избели очи и хвърли на Майлс многозначителен поглед.

„Не ми излизай с тия глупости, Хароче. Знаеш каква е истинската ми работа. И че я върша адски добре.“

— Звучи ми като поредната синекурна бюрократщина. Заселниците са прекалено заети, за да вдигат бунтове. Навярно трябва да се кандидатирам за мястото.

— Боя се, че вече е заето. От полковник Олшански.

— О? Чувал съм, че е стабилен човек. Сергияр определено има стратегическо място в трансферния възел, но мислех, че с това се занимава галактическият отдел. Илян се застрахова за бъдещето, предполагам. — Майлс въздъхна. — Е, сега спокойно мога да се прибера вкъщи. Ще ме откриете в замъка Воркосиган.

Секретарят зловещо се усмихна.

— О, ще ви открием, където и да сте.

Това беше една от шегите на ИмпСи. Майлс учтиво се засмя и си тръгна.

* * *

Слезе от асансьора в последното фоайе едновременно с капитан в зелена униформа, тъмнокос мъж на средна възраст с напрегнати тъмнокафяви очи и месест римски нос: познато, но напълно неочаквано лице.

— Дъв Галени! — възкликна Майлс. — Какво правиш тук?

— О, здравей, Майлс — усмихна се Галени, доколкото доволната му гримаса можеше да се нарече усмивка. Беше малко по-възрастен и по-пълен от последната им среща, но изглеждаше спокоен и самоуверен. — Работя, разбира се. Поисках да ме прехвърлят тук.

— За последен път те видях в контраразузнаването на Комар. Повишили ли са те? Да не би ненадейно да си изпитал копнеж към канцеларската работа? Или си дошъл да се погрееш на малко радиоактивния блясък на центровете на имперската власт?

— От всичко това по малко, плюс… — Галени се озърна, сякаш за да се увери, че са сами. Какво можеше да е толкова тайно, че да шепне тук, в самото сърце на лабиринта? — Заради една жена.

— Мили Боже, това ми прилича на някоя от историите на братовчед ми Иван. Ти, жена и още какво?

— Не ми се подигравай. Нима все още нямаш връзка с онази страхотна Куин?

Майлс си спомни за последния си спор с Ели и овладя потръпването си.

— Повече или по-малко. — При първа възможност трябваше да се върне и да уреди въпроса с нея. Тя бе омекнала достатъчно, за да отиде да го види на люка на совалката на „Перегрин“, но сбогуването им беше официално и сдържано.

— Виждаш ли? — тактично каза Галени. — Тя е комарка. От рода Тоскана. След като получила докторска степен по бизнес-теория на Комар, започнала работа в семейния транспортен концерн. Сега е на Ворбар Султана като постоянен лобист и представлява всички комарски транспортни компании, нещо като свръзка между тях и Империята. Блестяща жена.

От устата на Галени, самият той защитил докторат по история преди да стане един от първите комарци, приети на имперска военна служба, това беше огромна похвала.

— Е… значи ходиш с нея? Или смяташ да я назначиш в своя отдел?

Майлс можеше да се закълне, че Галени почти се е изчервил.

— Това е сериозно, Воркосиган.

— И е амбициозна. Щом е от ония Тоскана.

— И аз някога бях от „ония“ Галени. Когато това име се споменаваше с такава интонация.

— Мислиш да възстановиш семейното богатство, така ли?

— Ммм… времената се промениха. И миналото никога няма да се върне. Струва ми се, че е настъпил моментът да проявя малко амбиция. Наближавам четирийсетте, нали знаеш.

— И очевидно си съвсем грохнал — ухили се Майлс. — Е, моите поздравления. Или би трябвало да пожелая късмет?

— Май че ще предпочета късмета. Поздравленията засега са преждевременни. Но скоро и на тях ще дойде ред, надявам се. Ами ти?

„В момента любовният живот е прекалено сложен. Или поне… животът на адмирал Нейсмит.“

— А, питаш за работата. Ами… хм, точно сега съм свободен. Тъкмо се връщам от кратка галактическа обиколка.

Галени разбиращо повдигна вежди — сигурно добре си спомняше собствената си среща с наемниците на Дендарии и „адмирал Нейсмит“: оттогава бяха минали само няколко години.

— Накъде си се запътил сега?

Майлс посочи асансьора за надолу.

— Към вкъщи. Имам няколко дни отпуска.

— Тогава може би ще се видим в града. — Галени се вмъкна в асансьора и весело отдаде чест на Майлс.

— Надявам се. Пази се. — Той се качи в своя асансьор и слезе на първия етаж.

Когато стигна на пропуска, Майлс спря и се замисли. Винаги, когато се прибираше от доклад в ИмпСи, или викаше кола от гаража на графа, шофирана от гвардеец или прислужник, или по-често го очакваха, без да ги е предупредил. Но гвардейците, прислугата и колите бяха прехвърлени заедно с графа и графинята във вицекралския дворец на Сергияр (макар майка му да му бе писала, че „дворец“ било твърде подвеждащо определение). Дали не трябваше да поиска автомобил от гаража на ИмпСи? Или да повика такси? Въпреки че всяко такси, което дойдеше тук, първо щеше да бъде претърсено от охраната. От космодрума Майлс беше пратил оскъдния си багаж направо в имението.

Времето бе сиво и студено, ала не валеше. И той беше прекарал прекалено много време на борда на ужасно тесен (макар и бърз) скоков кораб. Майлс взе шинела си и излезе навън. В края на краищата имаше заповед да се движи с телохранител само по време на галактическите си пътувания.

* * *

Когато зави зад последния ъгъл и излезе на улицата, на която се намираше замъкът Воркосиган, тъкмо започваше да ръми. Четири километра… е, навярно не беше счупил рекорд, но поне не се задъхваше.

Разходката бе минала… нормално. Улиците в столицата бяха пълни с коли и пешеходци, които не обръщаха внимание на дребния мъж във военна униформа. Никой не се заглеждаше в него, не правеше груби жестове, даже стария символ против мутация. Дали се дължеше на факта, че се бе избавил от куцането и гърбицата си? Или се бяха променили самите бараярци?

Някога на тази улица се бяха издигали три старомодни постройки. Поради съображения за сигурност, Империята бе купила едната по време на регентството на баща му и сега в нея се помещаваха някакви чиновнически офиси. Другата в отсрещния край, по-занемарена и влажна, беше съборена и на нейно място имаше малък парк. Преди век и половина големите къщи сигурно величествено се бяха извисявали над конските каруци и ездачите. Сега бяха засенчени от по-високите модерни сгради наоколо.

Замъкът Воркосиган се намираше в средата, отделен от улицата с морава и градина около полукръглата отбивка. Имението бе оградено с каменна стена, увенчана с черни шипове от ковано желязо. Двете четириетажни крила от грамадни сиви каменни блокове, допълнени с някои архитектурни странности, определено имаха древен вид. Трябваха им само зъбери и крепостен ров. „И малко прилепи и гарвани за красота.“ Произхождащите от Земята прилепи рядко се срещаха на Бараяр, тъй като нямаше достатъчно земни насекоми, с които да се хранят, а местните създания, погрешно наричани „бръмбари“, обикновено бяха отровни. Истинската защита на целия комплекс се осигуряваше от силово поле точно зад стената, което елиминираше романтичната възможност за прилепи. Часовите бяха в бетонното помещение на портала. В зенита на регентството тук денонощно се бяха редували три взвода от ИмпСи. Сега имаше само един самотен пазач, млад ефрейтор от ИмпСи, които чу стъпките на Майлс и подаде глава от отворената врата, после излезе и му отдаде чест. Новак. Майлс не го познаваше.

— Добър ден, лейтенант Воркосиган — каза младежът. — Очаквах ви. Преди два часа докараха багажа ви. Вече го сканирах.

— Благодаря, ефрейтор. — Майлс мрачно отвърна на поздрава. — Напоследък да се е случило нещо интересно?

— Не, господин лейтенант. Поне откакто заминаха графът и графинята. Имахме проблем само една нощ, когато през скенерните лъчи някак си беше минала котка. Не знаех, че котките могат да вдигат такъв шум. Явно си е мислила, че ще я убият и изядат.

Майлс забеляза празната опаковка от сандвич на пода до отсрещната стена и паничка с мляко. Мониторите във втората стаичка хвърляха студена светлина през тесния отвор на вратата.

— Е? Убихте ли я?

— А, не, господин лейтенант. За щастие.

— Добре. — Той взе раницата си след като едва не се сблъска с ефрейтора, който със закъснение се опита да му я подаде. От сенките под стола на пазача го гледаха две уплашени жълто-зелени очи. Младежът имаше интересна колекция от дълги черни котешки косми по униформата и дълбоки, полузараснали драскотини по ръцете. Забавленията с домашни любимци по време на дежурство бяха строго забранени от устава. Но девет часа на ден в този тесен бункер… момчето трябваше да се е побъркало от скука.

— Ключалките са пренастроени за вашите длани, господин лейтенант — услужливо прибави ефрейторът. — Проверих всичко. Два пъти. Да ви помогна ли с раницата? Знаете ли колко време ще останете?

— Нямам представа. Ще ти съобщя. — Хлапето явно копнееше да поговори с някого, ала Майлс бе уморен. Може би по-късно. Той излезе навън, после се обърна. — Как я кръсти?

— Господин лейтенант?

— Котката.

На лицето на младежа се изписа паника. Изглежда, най-после си беше спомнил онази част от устава, която се отнасяше за домашните любимци.

— Хм… Зап, господин лейтенант.

Поне бе честен.

— Добре, всичко е наред, ефрейтор. — Майлс му отдаде чест като аналитик от щаба на ИмпСи, нещо като махване с два пръста в областта на слепоочието — аналитиците от Службата не се отнасяха с голямо уважение към всеки с коефициент на интелигентност, по-малък от техния. Пазачът отвърна с надлежно козируване.

„Откога ИмпСи ни пращат деца за охрана?“ Мрачните мъже, които бяха патрулирали в имението в дните на регентството, щяха да екзекутират нещастната котка на място и да проверят останките й за сканиращи устройства и бомби. Хлапето трябваше да е… „поне на двайсет и една, щом е в ИмпСи и е ефрейтор“. Майлс овладя лекото си безпокойство и излезе под вече усилващия се дъжд.

Притисна дланта си към скенера от дясната страна на вратата и двете крила се отвориха. Почувства се странно да го направи сам — преди тук винаги бе стоял гвардеец в кафяво-сребристата униформа на Дома. „Кога са автоматизирали тази врата?“

В огромния вестибюл с черно-бял под беше студено и тъмно. Майлс едва не каза „Светлина!“, но се отказа. Никога не бе оставал сам в замъка Воркосиган.

— Някой ден, синко, всичко това ще е твое — прошепна в сумрака той. Кънтящото ехо на думите му тихо отекна от стените. Майлс сподави потръпването си, обърна се надясно и бавно започна да обикаля сградата.

Килимът в следващата стая приглуши самотното тропане на ботушите му. Всички мебели — липсваха около половината — бяха покрити с призрачни бели калъфи. Къщата му се струваше едновременно по-голяма и по-малка, отколкото си я спомняше, озадачаващ парадокс.

Майлс надникна в гаража, заемащ цялото мазе на източното крило. Неговият гравитоскутер бе паркиран в единия ъгъл. В другия видя бронирана кола, лъскава и луксозна, но стара. Той си помисли за бойния си скафандър. „Навярно не бива да се опитвам да шофирам и пилотирам, докато не излекувам проклетия дефект в главата си.“ Със скутера рискуваше да загине, ако получеше пристъп, с наземната кола можеше да убие всички на пътя. Миналата зима, преди да се убеди, че оздравява, както му бяха обещали, винаги го бе возил някой друг.

Майлс се качи по едно от задните стълбища в огромната кухня на първия етаж. Като малък, тук винаги откриваше вкусни неща и интересни, заети хора, като готвачки, гвардейци, слуги и от време на време дори изгладнелия регент, дошъл да потърси нещо за хапване. Бяха останали някои прибори, но в килерите, хладилните камери и хладилниците нямаше нищо.

Той включи най-малкия хладилник. Ако се наложеше да остане продължително време, трябваше да се снабди с храна. Или да си вземе прислужник. Един щеше да му е достатъчен. И все пак не искаше непознат да влиза тук… навярно някой от неотдавна пенсионираните служители на баща му. Но можеше и да не се задържи много. Можеше да си купи готова храна — само не военни порциони, благодаря. В избата беше оставено да отлежава внушително количество алкохол. Майлс взе няколко бутилки червено, останало от времето на дядо му.

Без да си нрави труда да включва асансьора, той се качи по витото стълбище в спалнята си на третия етаж, която гледаше към задната градина. Сега вече наистина имаше нужда от осветление, тъй като нощта криеше повече опасности от меланхолията. Стаята беше същата, каквато я бе оставил… само преди четири месеца? Прекалено подредена — тук никой не беше живял задълго. Е, предната зима лорд Воркосиган бе останал доста време, но тогава не беше в състояние да остави трайни следи.

„Мога да поръчам храна. И да вечерям заедно с ефрейтора.“ Ала всъщност не бе толкова гладен.

„Мога да правя каквото поискам. Абсолютно всичко.“

Освен единственото нещо, което наистина желаеше — да замине още тази вечер за Ескобар с възможно най-бързия скоков кораб. Или за някоя станция със също толкова модерна медицина. Той изсумтя и се зае да разопакова багажа си.

После седна на леглото и си наля вино в чашата от банята. До последната операция с „Дендарии“ беше избягвал алкохол и опиати, но това, изглежда, нямаше никаква връзка с редките пристъпи. Ако останеше сам тук до срещата си с Илян и ако припадъкът се повтореше, поне нямаше да го види никой.

„Ще пийна, после ще си поръчам нещо за вечеря.“ На другия ден трябваше да измисли нов план за атака на… на проклетия саботьор, който се криеше в невроните му.

Виното се плъзна в гърлото му, ароматно и затоплящо. Откри, че му трябва повече алкохол, за да се отпусне — проблем, с който лесно можеше да се справи. Това навярно бе поредният страничен ефект от криосъживяването, ала той се боеше, че просто се дължи на възрастта му. Заспа, когато бутилката беше вече почти празна.

* * *

По обяд на следващия ден проблемът с храната започна да се изостря въпреки няколкото болкоуспокоителни за закуска. Липсата на кафе и чай направо го отчайваше. „Аз съм агент на ИмпСи. Мога да се справя с положението.“ Някой трябваше да е пазарувал през всички тези години… не, сега си спомняше, че провизиите се доставяха ежедневно с гравитобус. Главният готвач имаше задълженията на ротен старшина и осигуряваше храната на графа, графинята, двадесетина слуги, двадесет гвардейци и техните семейства. Гладната охрана от ИмпСи също не се свенеше да отмъква по нещо от кухнята, а и често имаше официални вечери, балове или приеми със стотици гости.

Комуникационният пулт в малкия кабинет на готвача скоро му осигури нужните данни. Имението беше имало редовен снабдител. Сметката вече бе закрита, но Майлс винаги можеше отново да я открие. Списъкът на предлаганите стоки беше удивителен, цените им — още повече. Колко марки бяха плащали за яйца? Аха! В една щайга имаше дванадесет дузини, а не дванадесет яйца. Майлс се опита да си представи какво би могъл да направи със сто четиридесет и четири яйца. Може би когато бе на тринадесет години… Някои възможности просто идваха прекалено късно в живота.

Той превключи на видеодиректорията. Най-близкият магазин се намираше на около шест преки от къщата. Друг квартал: можеше ли да си позволи да шофира? „Дотам ще отида пеш. И ще се върна с такси.“

Магазинът се оказа странна дупка в стената, но предлагаше кафе, чай, мляко, разумен брой яйца, кутия овесени ядки и цял куп полуфабрикати. Майлс си взе по два от петте вида и импулсивно купи шест пакета скъпа котешка храна. Щеше да я даде на пазача. Или да се опита да примами Зап при себе си? След инцидента с лазерните лъчи животното навярно нямаше да припари до главната сграда.

Той взе покупките си и ги занесе на касата, където продавачката го измери от главата до петите и странно му се усмихна. Майлс вътрешно се приготви за някоя ехидна забележка от рода на „А, мутант?“. Трябваше да облече униформата си — никой не смееше да се присмива на окото на Хор, намигащо от яката му. Вместо това жената рече:

— А, ерген?

Обратното пътуване и следобедната закуска отнеха един час. До мръкване оставаха още пет часа. И после още до лягане. Достатъчно време, за да издири всички крионеврологични клиники и специалисти на Бараяр и да ги подреди в две графи според медицинската им репутация и вероятността да запазят посещението му в тайна от ИмпСи. Проблемът беше второто изискване. Наистина не искаше някой неопитен лекар да се рови в главата му, ала щеше да е много трудно да убеди най-добрите да приемат пациент, без да документират лечението. Ескобар? Бараяр? Или трябваше да почака до следващата си галактическа операция, колкото може по-надалеч от щаба?

Той нервно обикаляше из къщата и всяко нещо му навяваше спомени. Това бе спалнята на Елена. Тази стаичка беше на Ботари, нейния баща. Тук Иван се бе промъкнал през перилата, беше паднал и си бе разцепил главата — без външни отражения върху интелигентността му. Бяха се надявали, че падането ще го направи по-умен…

За вечеря Майлс реши да се придържа към стандартите. Облече зелената си униформа, свали калъфите на мебелите в официалната трапезария, наля си вино в кристална чаша и седна на дългата няколко метра маса. За малко да си вземе и чиния, но си помисли, че може да спести миенето като изяде един от полуфабрикатите от кутията. Дори пусна тиха музика. Иначе вечерята отне около пет минути. Когато свърши, той надлежно постави калъфите върху полираното дърво и столовете.

„Ако «Дендарии» бяха тук, щяхме да вдигнем страхотен купон.“

Ели Куин. Или Таура. Или Роуан Дърона. Или дори Елена, Баз и всички останали. Бел Торн, който все още му липсваше. Който и да е. Зави му се свят, когато си представи „Дендарии“ тук, но пък те несъмнено щяха да съживят замъка.

* * *

До следващата вечер толкова се отчая, че се обади на братовчед си Иван.

Лейтенант лорд Иван Ворпатрил все още носеше зелена униформа, същата като на Майлс, освен символа на ВС, вместо този на ИмпСи на яката пред червените лейтенантски правоъгълници. Поне той не се беше променил. Денем седеше на старото си бюро в щаба на Имперската служба, а вечер водеше приятния живот на ворски офицер в столицата.

Когато видя Майлс, красивото му приветливо лице грейна в искрена усмивка.

— Хей, братовчед! Не знаех, че си се върнал.

— Пристигнах преди два дни — призна Майлс. — Опитвах малко странните усещания от самотния живот.

— Мили Боже, останал си съвсем сам в тоя мавзолей?

— Освен пазача и Зап, които са доста затворени. Зап е котка.

— Би трябвало да си доволен, след като съвсем наскоро се завърна от мъртвите — отвърна Иван. Майлс докосна гърдите си.

— Всъщност не. Преди никога не съм забелязвал как скърца нощем старата къща. Прекарах следобеда… — не можеше да каже на Иван, че е прекарал деня в обмисляне на план за тайно лечение, без братовчед му да го попита защо — … в ровене из архива. Беше ми интересно колко души са умрели през вековете в имението. Освен дядо ми, разбира се. Оказаха се много повече, отколкото предполагах. — Наистина интересен въпрос — трябваше да провери в архива.

— Пфу!

— Е… какво става тук? Някакъв шанс да се отбиеш насам?

— Цял ден съм на работа, разбира се… всъщност няма нищо особено. В момента сме в странния период между рождения ден на императора и Зимния празник.

— Как мина рожденият ден тази година? Адски ми липсваше. По това време все още бях на път. Никой не се напи, за да отпразнува случая.

— Да, знам. Трябваше аз да предам торбата със злато от твоята област. Ами, обичайната навалица. Грегор се оттегли рано и всичко свърши много преди сутринта. — Иван присви устни, сякаш внезапно му бе хрумнала страхотна идея. Майлс се приготви да я чуе.

— Знаеш ли какво, след два дни Грегор дава официална вечеря. Ще дойдат двама-трима нови галактически посланици и двама второстепенни съветници, които представиха акредитивните си писма миналия месец. Грегор реши да ги събере наведнъж. Както обикновено, мама играе ролята на домакиня.

Лейди Алис Ворпатрил беше широко известна като главен обществен арбитър на Ворбар Султана, не на последно място заради редовните си задължения в императорската резиденция като официална партньорка на император Грегор, който нямаше нито съпруга, нито майка, нито сестра.

— После ще има танци. Мама ме помоли да заведа неколцина младежи, за да загреем балната зала. Имай предвид, че под „младежи“ тя разбира хора под четирийсет.

— Тя иска да си заведеш момиче — разтълкува предложението й Майлс. — За предпочитане годеница.

Иван се ухили.

— Да, но кой знае защо, повечето ми познати няма да ми заемат своите.

— Трябва ли и аз да си взема партньорка за танците? Вече не познавам почти никого тук.

— Доведи някое от момичетата на Куделка. Като мен. Естествено, това е все едно да отидеш с родната си сестра, но те са адски внушителни, най-вече с масата си.

— С Делия ли ще бъдеш? — замислено попита Майлс.

— Да. Но ако искаш, ще ти я отстъпя и ще взема Мартя. Само че ако ще си с Делия, ще трябва да обещаеш да не я караш да е с високи токове. Тя мрази да носи високи токове.

— Но тя е толкова… внушителна с тях.

— И без тях.

— Прав си. Е… да, добре. — Майлс за миг си представи как получава пристъп в императорската бална зала пред половината ворски столичен каймак. Но имаше ли алтернатива? Да остане сам вкъщи още една нощ и да мечтае за бягството си на Ескобар след поредната операция, да измисли деветнайсет по-непрактични начина да се справи с наблюдението на ИмпСи или как да открадне котката на пазача за компания? А Иван можеше да реши проблема му с транспорта.

— Нямам кола — каза Майлс.

— Къде е скутерът ти?

— Ами… на ремонт.

— Искаш ли да те взема?

Това означаваше да шофира Иван за ужас на всички благоразумни пътници. Можеше да накара Делия Куделка да заеме мястото му. Внезапно му хрумна нова идея и Майлс се поизправи на стола.

— Майка ти наистина ли иска повече хора?

— Да.

— Капитан Дъв Галени е в града. Видях го в щабквартирата на ИмпСи. В аналитичния отдел е, макар че той го приема като награда.

— А, да, знам! Щях да се сетя да ти кажа. Преди няколко седмици дойде при нас с генерал Алегро за някакви консултации с шефовете. Все се канех да организирам нещо в чест на прехвърлянето му във Ворбар Султана, но не ми оставаше време. Вашите момчета от ИмпСи не си подават носа от оная ваша параноична централа.

— Така или иначе, той се опитва да направи впечатление на едно комарско момиче — продължи Майлс. — Не момиче, жена, предполагам, някаква високопоставена клечка в търговско представителство. Доколкото разбрах, тя блести повече с ума, отколкото с красотата си, което не ме изненадва, защото познавам Галени. И има интересни комарски връзки. Колко точки според теб ще получи той, ако я заведе на официална императорска вечеря?

— Много — решително отвърна Иван.

— Двамата с теб сме му длъжници.

— Така е. И забелязах, че вече далеч не е толкова саркастичен, колкото някога. Може да е поомекнал. Естествено, покани го.

— Ще му се обадя и после пак ще ти позвъня. — Доволен от идеята си, Майлс прекъсна връзката.