Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (20)

Глава 20

Дните се точеха без инциденти. Майлс отказваше да приеме все по-категоричното мнение на Хароче, че причината за повредата на чипа е естествена. Временният шеф на ИмпСи определено изглеждаше все по-спокоен. И защо да е нервен, когато през последвалия смут не бяха нанесени нови атаки? Ако целта на предполагаемия заговор беше да хвърли ИмпСи в хаос, тя не бе постигната.

Три дни преди пристигането на майка му Майлс не издържа и реши да избяга в имението Воркосиган. Нито се надяваше, нито искаше да избегне срещата с нея, просто още не се чувстваше съвсем готов да я види. Може би няколко дни на спокойствие щяха да му помогнат да събере кураж. Освен това… там Илян щеше да е в безопасност. В онзи рядко населен район веднага се забелязваше появата на непознати.

Единственият проблем бе, че не знаеше дали ще успее да убеди готвачката да ги придружи. Мартин обаче се оказа достатъчен, за да накара Мама Кости да напусне столицата и да замине за съмнителната провинция. Майлс започна да се замисля дали вместо нейната заплата да не повиши неговата. Но може би скоро нямаше да се нуждае от шофьор.

Илян се съгласи с поканата за екскурзия, макар и не особено ентусиазирано.

— Тази седмица навярно ще е последната с хубаво време — отбеляза Майлс. И наистина, дните ставаха все по-студени и дъждовни. Ясно се усещаше приближаването на първите снегове.

— Ще ми е… интересно пак да посетя имението — каза Илян. — Да видя дали си го спомням.

Поредната проверка. Саймън не говореше много за това, навярно защото досегашните резултати бяха обезсърчаващи. Или може би защото бързо забравяше за тези резултати.

След като се настаниха в крайезерната къща, двамата излязоха да пият чай на дългата предна веранда. Не можеха да не се отпуснат в топлия следобед, седнали на сянка и загледани в зелената морава и искрящата водна повърхност. А и кулинарните удоволствия лишаваха човек от каквито и да било останки от амбиции. Ако нещата продължаваха така, на Майлс щеше да му се наложи да се заеме с физически упражнения, иначе рискуваше да заприлича на Марк. Той мислено си отбеляза да направи всичко възможно брат му да не среща Мама Кости.

Докато чакаха да им сервират закуската, Илян погледна към моравата.

— Ха. Онова там е мястото, където умря капитан Негри, нали? Първият изстрел във Войната на Вордариан.

— Така са ми казвали — потвърди Майлс. — Ти тук ли си бил тогава? Присъства ли на убийството?

— Не, не. Бях в столицата, силите на Вордариан ме изненадаха. — Илян замислено въздъхна. — Или поне така ми се струва. Спомням си само, че един от подчинените ми се втурна при мен да ми съобщи, после отидох някъде с кола. И бях адски уплашен. Това си го спомням, да, съвсем ясно. Странно. Защо не помня… по-важните факти?

— Предполагам, защото винаги е трябвало да ги помниш — отвърна Майлс. — Чипът ти записваше ли и чувства?

— Не. Макар че на базата на спомена можех да ги възстановя.

— Значи само дедукция. А не чувство.

— Повече или по-малко.

— Сигурно е много странно.

— Бях свикнал. — Илян иронично се усмихна. — Когато баща ти ме назначи за шеф на ИмпСи, първата ми работа беше да разследвам убийството на предшественика си. Като се замисля сега, това е била и първата работа на Негри. Той несъмнено е бил улеснен от факта, че е помогнал за убийството на своя предшественик. На Бараяр е традиция всичко да се повтаря. Аз се отървах леко, струва ми се. Никога не съм мислил, че ще остана жив, макар че оттеглянето на баща ти миналата година ми вдъхна известни надежди.

— Тогава ли… започна да ме гласиш за свой наследник?

— А, много по-рано. Двамата с Грегор го решихме.

Майлс не бе сигурен, че иска да разговаря за това.

— Е… след като имаше на разположение една седмица за размисли, смяташ ли, че причината за повредата на чипа ти е била естествена?

Илян сви рамене.

— Нищо не е вечно. Хората, машините… Е, адмирал Авакли все някога ще стигне до заключение. Чудя се какво прави днес лейди Алис.

— Съставя списъци на гостите, избира хартията за поканите и дава уроци по калиграфия на новите си секретарки.

Предния ден лейди Алис го беше казала и на двамата.

— Аха.

Сладкишите пристигнаха и последва мълчание, нарушавано само от мляскане и възхитени възклицания.

— Е — каза Илян накрая, — как прекарват уикендите си в провинцията офицерите от запаса?

— Както искат. Например могат да си отспят.

— Правим го вече цяла седмица.

— Интересуваш ли се от езда?

— Не особено. Когато идвах тук, дядо ти настояваше да ми дава уроци. Мога да се задържа на седлото, но не си спомням да ми е било много приятно.

— Е, тогава да се поразходим. И да поплуваме, макар че за мен може би няма да е благоразумно… предполагам, че мога да си сложа спасителна жилетка.

— Водата не е ли вече малко студена?

— Не чак толкова, колкото напролет.

— Мисля, че ще пропусна това удоволствие. Звучи ми прекалено младежко.

— О, тук е чудесно място за деца. — Майлс се замисли. — Можем да отидем за риба. Не ми се е случвало често. Сержант Ботари не обичаше да чисти риба.

— Виж, това вече е по-спокойно занимание.

— По традиция трябва да си вземеш местна бира от селото — вари я една жена, страхотно нещо — и да потопиш бутилките във водата, за да е студена. Когато бирата се стопли, значи е станало прекалено горещо за риболов.

— Това за кой сезон се отнася?

— Ако съдя по собствения си опит, за никой.

— Тогава да спазим традицията — сериозно отвърна Илян.

* * *

Трябваше им половин ден, за да извадят моторната лодка от бараката. Успяха да излязат в езерото едва следващия следобед. Майлс не беше забравил основните методи за риболов. Вече нямаше нужда да забиват кукички в нещастните гърчещи се създания. Вместо това можеха да използват протеинови кубчета, които според упътването привличали рибата на ята.

Спуснаха бирата с мрежа през борда на лодката, опънаха брезентовия навес и се отпуснаха, за да се насладят на покоя и гледката. Дежурният телохранител от ИмпСи, един от тримата, пратени от щаба да охраняват Илян, седеше на брега до малък гравитоскутер и ги наблюдаваше от разстояние.

Двете корди бяха хвърлени почти едновременно и примамките и тежестите потънаха във водата. На тази дълбочина не се виждаше скалистото дъно. Майлс и Илян се настаниха на меките си столове и отвориха първите си бутилки. Бирата бе великолепна и почти също толкова тъмна, колкото езерната вода. И несъмнено изобилстваше на витамини. Тя се хлъзна в гърлото на Майлс с приятно горчиво шипене.

— Това е почти като засада — след малко отбеляза Саймън. — Стига рибата да беше въоръжена и да можеше да отвръща на огъня. Ако рибата ловеше хора, каква ли примамка щеше да използва?

Майлс си представи корда, хвърлена на брега и завършваща с парче прасковена торта. „Хайде да ходим за хора!“

— Не знам. Ти каква щеше да избереш?

— Хм, какви са човешките мотиви? Пари, власт, отмъщение, секс… почти никога обаче не е толкова просто. Най-завъртяният случай, който си спомням… мили Боже, защо си спомням точно това, когато не мога… е, добре. По онова време тогавашният премиер-министър Вортала водеше сложни преговори с полианците за достъп до скоковия пункт и опитваше какво ли не, за да ги склони да отстъпят. Полианският посланик даде на Вортала да разбере, че тайно винаги е мечтал да има слон. До ден-днешен не знам дали наистина е искал слон, или просто не е успял да се сети за нещо по-абсурдно. Така или иначе, заповедта беше спусната… Всъщност това беше в ресора на галактическия отдел, но аз лично възложих задачата на един от агентите си, за да мога да го контролирам. Все още виждам изцъкления му поглед, когато ме попита: „И… колко голям трябва да е този слон?“ В работата ми няма много такива моменти, затова ги ценя. Ти още не беше постъпил в Службата, иначе нали ти е ясно за кого първо щях да си помисля.

— О, благодаря. И агентът ти успя ли да намери слон?

— Той беше от ИмпСи до мозъка на костите си — разбира се, че намери. Слонче. Специално присъствах, когато Вортала го закара в полианското посолство. С оня негов смешен сериозен глас: „Подарък от моя господар император Грегор Ворбара…“ Тогава Грегор беше на около десет години и най-вероятно щеше да предпочете да остави животното за себе си. Баща ти благоразумно не му съобщи, че е подарил на някого слон.

— Полианците подписаха ли договора?

— Разбира се. Сега си мисля, че посланикът наистина е искал слон, защото след първоначалното си смайване видимо се зарадва. Около година го държаха в задния двор на посолството и той лично го къпеше и хранеше. Когато замина, го взе със себе си. Оттогава мирогледът ми се разшири. Пари, власт, секс… и слонове.

Майлс се засмя. И се зачуди за собствените си мотиви, тласкали го толкова упорито, толкова дълго, толкова надалеч. Парите не го вълнуваха, може би защото никога не му бяха липсвали, освен в астрономическите количества, необходими за ремонт на бойни крайцери. За разлика от него, Марк направо беше алчен. Власт? Не копнееше да застане начело на Империята, нищо подобно. Ала мразеше, когато други имаха власт над него. Това не бе стремеж към власт, това беше страх. От какво? Да не стане жертва на тяхната некадърност ли? Да не го унищожат заради недъзите му, ако не е в състояние постоянно да доказва превъзходството си? Имаше нещо такова, скрито дълбоко под повърхността. Е… всъщност не чак толкова дълбоко. Собственият му дядо се беше опитал да го убие, защото го бе смятал за мутант. По-късно през детството му бяха последвали още няколко опита за убийство, обикновено, макар и не винаги осуетявани от навременната намеса на сержант Ботари. Но това едва ли можеше да се смята за скрит мотив.

Той отпи от студената бира. „Идентичност. Това е моят слон.“ Мисълта бе категорична, този път без въпросителен знак. Не точно слава, макар че признанието играеше важна роля. Ала за човек се съдеше по делата му. „А аз постигнах много, о, да.“ Ако стремежът към идентичност можеше да се превърне в глад за храна, Майлс щеше да е невъобразимо по-лаком от Марк. „Ирационално ли е да искаш да постигнеш толкова много, въпреки мъките?“ И в такъв случай, кога щеше да се насити?

Илян също надигна бутилката си и разклати въдицата си.

— Сигурен ли си, че тук изобщо има риба?

— О, да. От векове. Можеш да легнеш на пристана и да гледаш малките рибки около скалите или да плуваш сред ятата им. Езерото е било тераформирано преди края на Периода на изолация, по стария примитивен начин. Изхвърляли в него всякакви органични отпадъци, после пускали крадени водорасли и риба с надеждата да създадат екосистема, поддържаща земен живот. По времето на първите графове това предизвикало много спорове, защото местните фермери също искали тор за нивите си. От дните на графа, моя дядо, в графското представителство в Хасадар винаги има хора, които се грижат за научното тераформиране на водите в областта. Така че тук има много видове риба — пъстърва, костур, сладководна сьомга.

Илян се надвеси над борда и малко скептично се втренчи в чистата вода.

— Наистина. — Той намота кордата и разгледа кукичката. Протеиновото кубче го нямаше.

— Дали не съм забравил да сложа примамка?

— Сложи. Видях те. Най-вероятно се е откачила.

— Сръчно пипа тая риба. — Но Илян се въздържа да се пошегува за рибите мутанти. Той постави нова примамка и отново хвърли въдицата. Двамата си отвориха по още една бира. Майлс седна на ръба на лодката и потопи босите си крака във водата.

— Това нещо направо е безполезно — отбеляза Саймън, след като нагласи навеса, за да се скрие от слънцето.

— И аз съм на същото мнение. Струва ми се, че не е направено, за да е полезно. Онзи, който го е правил, най-вероятно просто е искал да си даде вид, че работи. За да затвори устата на жена си навярно.

— От една седмица и аз не правя нищо. — Илян се поколеба. — Но като че ли не помага.

— Не е вярно. Ставаш по-добър на карти. Наблюдавам те.

— Последния път двамата с лейди Алис просто сте се наговорили да ме оставите да спечеля.

— Не.

— Хм. — Илян се поободри, но само за миг. — Това, че понякога успявам да спечеля на карти, не е достатъчно, за да се върна в ИмпСи.

— Още е рано. Едва си започнал да се възстановяваш. — Краката на Майлс започнаха да измръзват и той се върна на меката седалка.

Илян се загледа към отсрещния бряг, огрян от клонящото към залез-слънце.

— Не… Когато си се представял в най-добрата си форма… не можеш да се примириш с нещо по-малко. Нека парафразирам думите на майка ти: не си струва да правиш нещо, което не можеш да направиш добре. А ръководството на ИмпСи далеч не е игра. Заложен е животът на прекалено много хора.

Майлс отпи от бирата си.

— Четирийсет години служа на императора — продължи Илян. — Започнах на осемнайсет при стария Ецар… не в Имперската академия; за да те приемат, навремето трябваше да имаш пари и една задължителна сричка пред името. Постъпих в един от регионалните школи. Винаги съм знаел, че все някога ще трябва да се оттегля, просто не знаех кога. Служа на Грегор, откакто беше на пет години. Той вече е възрастен мъж.

— Това определено е твоя заслуга — отбеляза Майлс.

Илян кимна.

— Не само моя. Но не мога… да съм такъв, какъвто съм — какъвто бях и да не го зная.

— Моята кариера приключи много по-рано — мрачно отвърна Майлс.

Илян се прокашля и погледна към въдицата си.

— Май клъвна, а?

— Не, прътът щеше повече да се наклони. Просто течението си играе с тежестта.

— Не ми се ще да напусна, уверявам те — каза Илян. — Иска ми се да видя сватбата на Грегор.

— И после поредната криза — подразни го Майлс. — И после следващата…

Саймън примирено въздъхна.

— Е… може би не е толкова зле. — Той замълча, после попита: — Не ти ли се струва, че може да са откраднали цялата риба от езерото?

— Първо трябва да я хванат.

— А, добър отговор. — Илян отвори по още една бира. Вече я бе преполовил, когато каза: — Знам… колко много означаваха за теб „Дендарии“. Щастлив съм, че оцеля.

Не каза „съжалявам“, помисли си Майлс. Той сам си бе нанесъл тази рана.

— Къде е жилото ти, смърт? — Майлс разклати въдицата си. — Къде е рибата ти, куко? Не. Самоубийството не беше изход за мен. Вече не вярвам, че ако сам не я потърся, смъртта някак си ще ме пропусне. А животът… струва ми се глупаво да не използвам онова, което имам. Да не кажа, че е адски неблагодарно.

— Смяташ ли… че вие с Куин… как да се изразя по-тактично? Смяташ ли, че ще успееш да убедиш капитан Куин да прояви интерес към лорд Воркосиган?

О, Илян се опитваше да се извини, че е прецакал любовния живот на Майлс. Той отпи от бирата и сериозно се замисли.

— Преди никога не съм успявал. Искам да опитам… Трябва да опитам още един път. — Кога? Как? Къде? Мисълта за Куин го пробождаше в сърцето. И за „Дендарии“. Затова нямаше да мисли за тях. Още бира. — Що се отнася до останалото… — горчиво се усмихна Майлс, — има убедителни доказателства, че прекалено много съм забавял темпото, за да продължа да се правя на ходеща мишена. Всъщност напоследък любимите ми операции не се нуждаеха от въоръжени сили.

— Ставаше адски хитър, това е — отвърна Илян, загледан в изкривения от цветното стъкло на бутилката силует на Майлс. — Макар че дори маневрената война изисква значителни сили, с които да маневрираш. Обичах да печеля. Наистина обичах.

Илян остави бутилката в сандъка, въздъхна, отново премести навеса и за пореден път изтегли кукичката.

Майлс се взираше в бялата си корда, която се губеше в потайните глъбини.

— Винаги някак успявах. По какъвто и да било начин. С каквито и да било средства. Тая история с пристъпите… изглежда, е първият противник, когото не можах да надхитря.

Илян иронично повдигна вежди.

— Казват, че някои от най-непристъпните крепости били превземани с предателство отвътре.

— Бях победен. — Майлс замислено духна в гърлото на бутилката. — И все пак оцелях. Не го очаквах. Чувствам се така, сякаш… съм изгубил равновесие. Винаги е било просто. Или победа, или смърт. Къде… сбърках? Дай още една бира.

Илян я отвори и му я подаде. Водата в езерото ставаше приятно ледена, определено неподходяща за плуване. Или за удавяне.

— Може би поколенията рибари са изловили цялата риба, достатъчно глупава, за да се хваща на примамката — след дълго мълчание каза Илян.

— Възможно е — съгласи се Майлс. Гостът му започваше да се отегчава. Като домакин, трябваше да направи нещо по този въпрос.

— Според мен тук няма никаква риба. Това е измама, Воркосиган.

— Не. Видях няколко. Ако имах зашеметител, щях да ти го докажа.

— Напоследък се движиш без зашеметител, така ли? Не е много разумно.

— Сега съм имперски ревизор. Имам си телохранители да ми носят зашеметителите.

— Така или иначе, на тази дълбочина няма да зашеметиш нищо.

— Е, нямах предвид точно зашеметител. По-скоро пълнител от зашеметител.

— О! — За миг лицето на Илян се проясни, после изражението му отново стана скептично. — Значи искаш да пуснеш бомба? Изобщо не ми дойде наум.

— Това е стар планински номер. Планинците нямат време да ловят риба с въдици, това е ворска перверзия. Те огладняват и си искат вечерята. Освен това господарите на езерото смятали риболова за бракониерство, което допълнително стимулирало местните да действат бързо преди да се появят графските гвардейци.

След около минута Илян измърмори:

— Аз случайно нося зашеметител.

„Мили Боже, как сме те пуснали въоръжен?“

— Нима?

Саймън остави бирата си и извади оръжието от джоба си.

— Ето. Готов съм да го пожертвам. Трябва да видя тоя трик.

— Хм, добре… — Майлс му подаде пръта и разгледа зашеметителя. Стандартно производство, пълен заряд. Той извади пълнителя и известно време си поигра с него. После отново отпи от бирата си и хвърли импровизираната граната през борда.

— Да се надяваме, че ще потъне — подметна Илян.

— Ще потъне. Виж. — Металическият блясък изчезна в дълбините.

— Колко секунди?

— Никога не знаеш, разбира се. Това е едно от нещата, които правят номера толкова рискован.

Половин минута по-късно мракът на дъното се освети за миг. След няколко секунди водата закипя. Звукът можеше да се опише по-скоро като оригване, отколкото като тътен. Лодката се разклати.

Стражът от ИмпСи на брега рязко скочи и насочи бинокъла си към тях. Майлс успокоително му махна и отново седна на седалката.

— Е? — без да откъсва очи от водата, попита Илян.

— Просто чакай.

След около две минути на повърхността изплува нещо лъскаво. И още едно. После още две.

— Божичко! — с уважение възкликна Илян. — Риба.

Риба, и то каква. Най-малката беше дълга половин метър, най-голямата около седемдесет сантиметра, сьомга и пъстърва. Очите им бяха изцъклени и пълни с укор. Бяха студени и хлъзгави и Майлс едва не падна в езерото преди да успее да извади всички. Илян благоразумно го държеше за глезена.

— Ето че наловихме риба — каза шефът на ИмпСи, загледан в плячката им, която почти се равняваше по тегло на Майлс. — Вече можем ли да се прибираме?

— Случайно да имаш втори пълнител?

— Не.

— Остана ли бира?

— Това беше последната.

— Тогава да си вървим.

Илян злобно се ухили.

— Нямам търпение някой да ме попита какво сме използвали за примамка.

Майлс успя да пристане, без да разбие лодката, въпреки че ужасно му се пикаеше и главата му се мотаеше, което обаче не се дължеше на езерните вълни. Той грабна двете по-малки риби, втурна се нагоре по склона и остави Илян да се пребори с трите по-големи.

— Трябва ли да изядем всичките? — задъхано извика след него шефът на ИмпСи.

— Може би само една. Останалите ще бъдат изчистени и замразени.

— Кой ще ги изчисти? Дали Мама Кости няма да има нещо против? Струва ми се, че не бива да обиждаш готвачката си.

— В никакъв случай. — Майлс спря и кимна нагоре. — За какво са подчинените?

Привлечен от шума на двигателя на лодката, Мартин се спускаше по пътеката към тях.

— А, Мартин — каза Майлс с глас, който би накарал по-опитния Иван мигновено да си плюе на петите. — Точно ти ми трябваш. Занеси тези риби на майка си… — той стовари рибата в ръцете на ужасения младеж — и направи с тях каквото тя ти каже. Хайде, Саймън.

Илян се ухили и също се избави от товара си.

— Благодаря, Мартин.

Оставиха момчето на пътя и дори не се обърнаха, когато чуха жалостивото му:

— Милорд?…

В момента единственото желание на Майлс бе да се облекчи, да вземе душ и да подремне. Точно в този ред. Това щеше да му е достатъчно.

* * *

След здрачаване Майлс и Илян се настаниха за вечеря в трапезарията. Мама Кости им беше приготвила най-малката пъстърва — достатъчна да нахрани всички в къщата — с великолепен сос.

— Често ли си хранил така цялото си семейство? — попита Илян.

— Много рядко. После открих, че като бетанка, майка ми по възможност приема само изкуствен протеин и се насилва да яде рибата, лъжейки колко добро момче съм бил. Тогава престанах да предизвиквам нейните кулинарни предпочитания.

— Мога да си я представя — усмихна се Илян.

— Искаш ли утре пак да отидем за риба?

— Хайде… да почакаме поне да я изядем всичката. — Котките в имението могат да ни помогнат. В момента около кухненската врата висят най-малко четири и се опитват да омилостивят готвачката. Май че успяват.

Майлс отпиваше малки глътки от виното си. Дрямката и едно хапче бяха облекчили бирено-слънчевия му махмурлук. Изпитваше странно и непознато усещане — пълно отпускане. Не бързаше за никъде и се наслаждаваше на мига.

В трапезарията влезе Мартин.

— Милорд? Търсят ви по комуникационния пулт.

„Няма значение кой е, кажи му, че утре ще му се обадя. Или другата седмица.“ Не, можеше да е графинята. Струваше му се, че вече е готов да разговаря с нея.

— Кой е?

— Представи се като адмирал Авакли.

— О! — Майлс веднага остави вилицата си и се изправи. — Ще се обадя, благодаря, Мартин.

Слабото лице на Авакли изпълваше екрана. Майлс седна на стола и настрои обектива.

— Да, господин адмирал?

— Милорд ревизор. — Биокибернетикът кимна. — Екипът ми е готов да изложи заключението си. Можем едновременно да докладваме на вас и генерал Хароче, както поискахте.

— Добре. Кога?

Авакли се поколеба.

— Препоръчвам колкото е възможно по-скоро.

Майлс се вледени.

— Защо?

— Смятате ли, че е подходящо да го обсъждаме по комуникационен пулт?

— Не. — Майлс облиза пресъхналите си устни. — Хм… разбирам. Ще ми трябват около два часа, за да се върна във Ворбар Султана. — И за този случай трябваше да си остави време да се преоблече. — Ще се срещнем, да речем, в двайсет и шест часа. Освен ако не предпочитате да го отложим за утре сутрин.

— Вие решавате, милорд ревизор.

Авакли не възразяваше срещу нощно съвещание. Предполагаемите „естествени причини“ не изискваха такова припиране. Майлс и без това нямаше да успее да заспи.

— Тогава тази нощ.

— Отлично, милорд — одобрително кимна адмиралът. Майлс прекъсна връзката и въздъхна. Животът отново започваше да набира скорост.