Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (2)

Глава 2

Майлс седеше на комуникационния пулт в каютата си на борда на флагманския кораб „Перегрин“ и пишеше хилядния си секретен доклад до шефа на бараярската Имперска служба за сигурност Саймън Илян. Е, не беше хилядният, това бе абсурд. Не можеше да изпълнява повече от три-четири операции годишно, а той командваше „Дендарии“ от по-малко от десетилетие. Няма и четиридесет задачи. Ала вече не помнеше действителния им брой и това не бе резултат от криоамнезията.

„Не се разсейвай, момче.“ Обобщеното изложение трябваше съвсем накратко да покрива фактологичните приложения, качени от файловете на флота на „Дендарии“. Разузнавателните аналитици на Илян обичаха да разполагат с много сурови данни. Така си намираха работа в малките си кабинети в подземията на щабквартирата на ИмпСи във Ворбар Султана. И се забавляваха, понякога се боеше Майлс.

„Перегрин“, „Ариел“ и останалите от бойната група на „адмирал Нейсмит“ орбитираха около планетата Здрачът на Зоав. Корабната му счетоводителка уреждаше сметките със застрахователната компания, която най-после беше получила кораба и екипажа си, искаше награда за пленените кораби на похитителите и подаваше официално искане до посолството на станция Вега. Майлс въведе счетоводния баланс в доклада като „Приложение А“.

Пленниците бяха свалени на планетата и правителствата на Вега и Зоав можеха да си ги поделят — за предпочитане по същия начин като бедния Ворберг. Похитителите бяха отвратителна шайка. Майлс почти съжаляваше, че катерът се е предал. Приложение Б съдържаше записи от разпитите на пленниците. Властите на Вега и Зоав щяха да получат редактирани копия. Почти всички конкретни въпроси и отговори, свързани с Бараяр, бяха изтрити. Голяма част от признанията на престъпниците не представляваха особен интерес за ИмпСи, макар че същото не можеше да се каже за веганците.

От гледна точка на Илян, най-важен бе фактът, че няма доказателства бараярският куриер да е бил отвлечен по нечия заповед. Освен ако — Майлс не забрави да го отбележи в обобщението — тази информация не е била известна само на загиналите бандити. Тъй като сред тях бяха и така нареченият им капитан, и двама от най-старшите офицери, имаше достатъчно възможности в тази насока. Аналитиците на Илян получаваха шанс да си заслужат заплатите. Но това трябваше да се проследи от другия край, чрез представителите на дома Харгрейвс, които се бяха опитвали да уредят продажбата или откупа за товарния кораб от страна на похитителите. Майлс искрено се надяваше ИмпСи да съсредоточи интереса си върху полупрестъпния Велик дом на Джаксън Хол. Макар че агентите на дома Харгрейвс неволно бяха помогнали в организирането на операцията на „Дендарии“.

Докладът на счетоводителката щеше да се понрави на Илян. „Дендарии“ не само бяха успели да не надхвърлят бюджета си — за пръв път, — но и бяха получили удивителна печалба. ИмпСи безплатно получаваше обратно куриера си. „Страхотни сме, нали?“

И кога лейтенантът от ИмпСи лорд Майлс Воркосиган най-после щеше да получи дългоочакваното си повишение в капитан? Странно, бараярският му чин все още му се струваше по-действителен от този в „Дендарии“. Наистина, той първо се беше обявил за адмирал и после го бе заслужил, вместо обратното, както беше нормално, но вече никой не можеше да твърди, че не е такъв. От галактическа гледна точка, адмирал Нейсмит бе съвсем реален. Бараярската му самоличност просто представляваше още едно негово измерение. Или приложение?

„Нищо не може да се сравнява с дома. Не казвам, че няма нищо по-добро. Казвам само, че нищо не може да се сравнява с него.“

Това го върна към Приложение В, видеозаписите от бойните скафандри на „Дендарии“ при проникването във вражеския кораб и освобождаването на заложника, действията на зеления взвод на сержант Таура, която беше спасила екипажа на товарния кораб, собствения му син взвод и цялата… верига от събития. Майлс мъчително изгледа момента на пристъпа си. Камерата на скафандър №60 бе уловила в близък план лейтенант Ворберг, който изкрещя и изпадна в безсъзнание, докато отсечените му крака отхвърчаха в противоположната посока.

Моментът не беше подходящ да досажда на Илян с искане за повишение.

Предния ден бяха прехвърлили възстановяващия се Ворберг в сградата на Бараярския съвет на Здрача на Зоав, за да бъде откаран у дома по нормалните канали. Майлс тайно се радваше, че секретността не му бе позволила да отиде в лазарета, за да му се извини. Преди изстрела с плазмения пистолет лейтенантът не бе видял лицето му, скрито под шлема на скафандъра, а после, разбира се… Лекарката на „Дендарии“ беше казала, че Ворберг имал съвсем мъгляв и объркан спомен за спасяването си.

Искаше му се да може да изтрие от доклада си целия запис на синия взвод. Непрактично, уви. Отсъствието на най-интересната част щеше да привлече вниманието на Илян като сигнален огън на планински връх.

Разбира се, ако изтриеше цялото приложение, записите на всички взводове, липсата нямаше да направи впечатление…

Майлс се замисли с какво би могъл да замени Приложение В. В миналото беше писал предостатъчно кратки или мъгляви доклади — поради бързане или умора. „В резултат на повреда десният плазмен пистолет на скафандър №032 превключи на режим «Огън». Последваха няколко минути на смут и за съжаление, субектът беше улучен от плазмения лъч…“ Онзи, който четеше доклада, нямаше да хвърли вината върху него, ако приемеше, че повредата е била в скафандъра.

Не. Не можеше да излъже Илян. Дори в страдателен залог.

„Това няма да е лъжа. Просто съкращаване на доклада.“

Нямаше начин. Със сигурност щеше да пропусне някоя дребна подробност в другите файлове и аналитиците на Илян щяха да забележат.

Не че в другите части имаше много моменти, свързани с този кратък инцидент. Нямаше да е толкова трудно да прегледа целия доклад.

„Лоша идея.“

И все пак… щеше да е интересна проверка. Някой ден можеше да се озове на мястото на четящите, не дай си Боже. С образователна цел щеше да е полезно да види до каква степен може да ги манипулира. От любопитство, той записа целия доклад, копира го и започна да коригира копието. Какви незначителни промени бяха необходими за изтриването на такъв позор за един оперативен агент?

Отне му само двадесетина минути.

Майлс прегледа резултата. Майсторска работа. Чак му се пригади. „За това могат да ме уволнят.“

„Е, само ако ме хванат.“ Целият му живот сякаш се основаваше на този принцип — бягство от наемни убийци, лекари, правилника на Службата, ограниченията на ворския му ранг… бягство от самата смърт. „Мога да изпреваря дори теб, Илян.“

Той се замисли за независимите наблюдатели на Илян в „Дендарии“. Единият се намираше в основните сили на флота, вторият бе свързочен офицер на „Ариел“. Нито един не беше на борда на „Перегрин“, нито във взводовете, нито един не можеше да оспори твърденията му.

„Не е зле да обърна малко повече внимание на това.“ Майлс засекрети коригирания вариант и го записа при оригинала. После се протегна, за да облекчи болката в гърба си. Такива бяха последствията от канцеларската работа.

На вратата се позвъни.

— Да?

— Баз и Елена — разнесе се по интеркома женски глас.

Той изчисти комуникационния си пулт, облече униформената си куртка и натисна бутона за отключване на вратата.

— Влезте. — После се завъртя на стола си и се поусмихна.

Баз беше комодор Баз Джесек, главен инженер на флота и първи заместник на Майлс. Елена бе капитан Елена Ботари-Джесек, съпруга на Баз и в момента командир на „Перегрин“. Двамата бяха сред малцината бараярци в „Дендарии“ и знаеха всичко за двете самоличности на Майлс като адмирал Нейсмит, бетански наемник, и лейтенант лорд Майлс Воркосиган, таен оперативен агент на бараярската ИмпСи. Длъгнестият оплешивяващ Баз беше с него още от самото начало, дезертьор, когото Майлс бе прибрал и (според собственото му мнение) превъзпитал. Елена… беше съвсем друг въпрос.

Тя бе дъщеря на бараярския му телохранител, отгледана в имението на граф Воркосиган и приемна сестра на Майлс. Лишена от право да служи в бараярските въоръжени сили заради пола си, Елена копнееше да постъпи в армията. Майлс беше намерил начин да изпълни желанието й. Сега тя бе истински войник, стройна и висока като мъжа си в стегнатата си сива униформа. Прихваната над ушите й, тъмната и коса обрамчваше светлото й скулесто лице и будните й тъмни очи.

Животът им можеше да тръгне в съвсем друга посока, ако някога беше отговорила с „Да“ на пламенното, смутено предложение на Майлс да стане негова жена. Тогава и двамата бяха на осемнадесет. Къде ли щяха да са сега? Да водят разкошен живот на ворски аристократи в столицата? Дали щяха да са щастливи? Или щяха да си омръзнат и да съжаляват за пропуснатите възможности? Не, дори нямаше да знаят какво са пропуснали. Може би щяха да имат деца… Майлс се отърси от тези мисли. Непродуктивно.

И все пак някъде, дълбоко потискано в сърцето му, нещо все още чакаше. Елена изглеждаше щастлива със съпруга си. Но наемническият живот — както той знаеше от собствен опит — криеше много рискове. Някой вражески изстрел можеше да я превърне в скърбяща вдовица, очакваща утеха… само че Елена участваше в повече битки от Баз. Като коварен план, изплуващ нощем от тъмните кътчета на ума му, тези мисли имаха един съществен недостатък. Е, не можеше да го избегне. Обаче можеше да отвори уста и да каже нещо адски глупаво.

— Привет, приятели. Разполагайте се. С какво мога да ви бъда полезен? — весело попита Майлс.

Елена се усмихна в отговор и двамата седнаха от другата страна на комуникационния пулт. В поведението им имаше нещо необичайно официално. Баз даде знак на Елена да започне.

— Добре ли се чувстваш вече, Майлс? — попита тя.

— А, да. Нищо ми няма.

— Чудесно. — Тя дълбоко си пое дъх. — Милорд… — Фактът, че се обръща към него с бараярската му титла, бе още един сигурен признак, че предстои нещо необикновено. — … ние искаме да подадем оставка. — Смутената й усмивка стана още по-широка, сякаш току-що беше казала нещо изключително приятно.

Майлс едва не падна от стола.

— Какво? Защо?

Елена погледна Баз и той взе думата.

— Получих предложение за инженерска работа в един орбитален док на Ескобар. Заплатата е достатъчна и за двама ни.

— Аз… аз… не знаех, че не сте доволни от възнагражденията си. Ако става дума за пари, можем да уредим нещо.

— Не става дума за пари — отвърна Баз.

Тъкмо от това се боеше. Не, щеше да е прекалено лесно…

— Искаме да подадем оставка и да създадем истинско семейство — довърши Елена.

Какво толкова имаше в това просто, рационално обяснение, че напомняше на Майлс за момента, в който иглената граната пръсна гърдите му по паважа?

— Хм…

— Като офицери от „Дендарии“ — продължи тя, — можем просто да отправим съответното предварително предупреждение и да напуснем, разбира се. Но като ваши васали, трябва да ви помолим да ни освободите от задълженията ни като Извънредна милост.

— Хм… не съм… не съм сигурен, че флотът е готов едновременно да изгуби двамата си старши офицери. Особено Баз. Когато отсъствам, а това се случва през половината време, аз разчитам на него не само за техническата част, но и да държи нещата под контрол. Да се грижи частните договори да не накърняват бараярските интереси. Да знае… всички тайни. Не виждам как бих могъл да го заменя.

— Първият ми заместник е готов за повишение — увери го Баз. — Чисто технически, той е по-добър от мен. И по-млад, както знаеш.

— И всеки знае, че от години подготвяш Ели Куин за командир — продължи Елена. — Крайно време е да я повишиш. Мисля, че миналата година тя доказа способностите си.

— Тя не е… бараярка. Илян може да се заяде за това — все още се колебаеше Майлс. — За толкова важен пост.

— Досега не е имал нищо против. Вече я познава достатъчно добре. Повечето агенти на ИмпСи също не са бараярци.

— Сигурни ли сте, че искате официално да напуснете? Искам да кажа, наистина ли се налага? Не е ли достатъчно да си вземете безсрочен отпуск?

Елена поклати глава.

— Родителството… променя хората. Не знам дали ще искам да се върна.

— Мислех, че армията те привлича. Че копнееш за това с цялото си сърце, повече от всичко. Като мен. — „Имаш ли представа, че всичко това е заради теб, само заради теб?“

— Така беше. Но вече… не. Зная, че за теб „достатъчно“ не значи нищо. Съмнявам се, че и най-невероятните успехи някога ще ти стигнат.

„Защото душата ми е толкова пуста…“

— Но… през цялото ми детство, през цялата ми младост Бараяр ми е набивал в главата, че да си войник е най-важното на света. И че никога няма да съм важна, защото никога не мога да стана такава. Е, аз доказах, че Бараяр греши. Бях войник, при това адски добър.

— Вярно е…

— И сега се питам в какво друго е сгрешил Бараяр. Например кое е най-важното на света и кой е истински важен. Когато миналата година ти беше в криостаза, прекарах много време с майка ти.

— О! — По време на пътуване до родния свят, на който някога се бе заклела никога да не стъпи, да…

— Много разговаряхме. Винаги съм смятала, че й се възхищавам, защото на младини е участвала в Ескобарската война на страната на колонията Бета преди да емигрира и да се омъжи за баща ти. Но веднъж тя ми разказа каква е била някога. Астрокартограф и учен, капитан на кораб и военнопленничка, съпруга, майка и политичка… списъкът продължава до безкрай. Нямало начин да предполага, каза ми майка ти, каква щяла да стане после. И аз си помислих… искам да съм такава. Да съм като нея. Не само едно нещо. Искам да открия още какво мога да бъда.

Майлс крадешком погледна Баз, който се усмихваше, горд от жена си. Това решение несъмнено се дължеше на нейната воля. Той бе неин покорен роб. Всичко, каквото казваше тя, се отнасяше и за него. Пфу!

— Не смяташ ли… че после може да поискаш да се върнеш?

— След десетина-двайсет години ли? — попита Елена. — Мислиш ли, че наемниците от Дендарии все още ще съществуват? Не. Смятам, че никога няма да поискам да се върна. Ще поискам да продължа нататък. Вече съм убедена.

— Но ще имаш нужда от някаква работа. От нещо, в което да прилагаш способностите си.

— Мислех да стана капитан на търговски кораб. Така ще използвам всичките си умения, освен да убивам хора. До гуша ми дойде от смърт.

— Сигурен съм… че ще си блестяща, с каквото и да се занимаваш. — За миг Майлс обмисли възможността да откаже да ги освободи. „Не, не можеш да си идеш, трябва да останеш при мен…“ — Технически погледнато, вие разбирате, че мога да ви освободя само от „Дендарии“. Не мога да ви освободя от васалната ви клетва, както император Грегор не може да ме освободи от ворската ми титла. Не че не можем… просто да забравяме за съществуването си за дълги периоди.

Елена му отправи мила усмивка, която му напомни за майка му, сякаш тя виждаше цялата ворска система като халюцинация. Като законна фантазия, която може да се променя по желание.

Не беше честно хората да се променят, докато самият той е мъртъв. Да се променят, без да го показват, без дори да искат разрешение. Щеше да завие от мъка, само че… „Ти я изгуби още преди много години. Тази промяна е започнала още тогава. Просто си патологично неспособен да се признаваш за победен.“ Това бе полезно качество за един военен командир. Понякога.

Но докато се питаше защо го приема толкова тежко, Майлс премина през съответния ворски протокол и те коленичиха пред него, за да поставят ръце между неговите. Той протегна дланите си напред и впери поглед във фините пръсти на Елена — като птица, освободена от клетка. „Не знаех, че съм те хвърлил в затвор, моя първа любов. Съжалявам…“

— Е, желая ви много щастие — каза Майлс, когато Елена се изправи и хвана Баз за ръка. Дори успя да им намигне. — Кръстете първото на мое име, а?

Тя се усмихна.

— Не съм сигурна, че на нея ще й хареса. Майлсана? Майлсия?

— Майлсия звучи като име на болест — призна той. — В такъв случай, недейте. Не искам да ме намрази.

— Кога можем да заминем? — попита Елена. — В момента нямаме договор. И без това флотът ще остане известно време тук.

— Всичко в машинното отделение е наред, снабдяването и персоналът също — прибави Баз. — За пръв път след операция да не се налага ремонт.

Да ги забави? „Не. Да свършим бързо.“

— Съвсем скоро, предполагам. Ще трябва да уведомя капитан Куин, разбира се.

— Комодор Куин — кимна Елена. — Ще й хареса как звучи. — Тя го прегърна на прощаване. Докато вратата зад тях се затваряше, Майлс остана неподвижен, като се мъчеше да улови последните следи от нейното ухание.

* * *

Куин имаше работа на повърхността на Здрача на Зоав. Майлс й остави заповед след завръщането си на „Перегрин“ незабавно да се яви при него. Докато чакаше, той отвори списъка с персонала на „Дендарии“ и проучи предложените от Баз заместници. Всички напълно отговаряха на изискванията. Повиши този, прехвърли онзи, за да запуши дупката… Това не го шокираше, уверяваше се Майлс. В края на краищата, склонността му да преувеличава значението на отделни хора си имаше граници. Може би бе изгубил равновесие, като човек, свикнал да се опира на декоративно бастунче, което ненадейно са му отнели. Или на бастун с шпага, като онзи на стария комодор Куделка. Ако не беше медицинският му проблем, щеше да се съгласи, че Баз и Елена са избрали подходящ момент от гледна точка на флота.

Куин най-после се появи, спретната и свежа в сивата си униформа. Носеше куфарче, заключено с шифър. Тъй като бяха сами, тя го поздрави с неуставна целувка, на която той заинтригувано отвърна.

— Бараярското посолство ти праща това, мили. Може би е подарък от чичо Саймън.

— Да се надяваме. — Майлс го отключи. — Ха! Наистина. Кредитен чек. Втори аванс за току-що приключената операция. В щабквартирата не може да са научили, че вече сме свършили — сигурно е искал да се погрижи парите ни да не свършат по средата. Радвам се, че толкова сериозно приема спасяването на хората си. Някой ден и аз може да имам нужда от такова внимание.

— Миналата година той ти обърна достатъчно внимание — каза Куин. — Трябва да отдадеш дължимото на ИмпСи, поне че се грижат за своите. Много старо бараярско качество за организация, която се опитва да е толкова съвременна.

— А това какво е, а? — Той извади втория пакет от куфарчето. Шифровани инструкции, лично.

Куин тактично се отдалечи и Майлс пусна записа на комуникационния си пулт, макар че каквато си бе любопитна по природа тя не успя да се сдържи и попита:

— Е? Заповеди от дома? Поздравления? Жалби?

— Ами… хм. — Той озадачено се отпусна назад. — Кратко и неинформативно. Защо са си направили труда да го шифроват? Нарежда ми се да се явя на Бараяр, лично, в щаба на ИмпСи, незабавно. През Тау Кит минава правителствен куриерски кораб, който ще ме изчака — колкото може по-бързо трябва да потегля. Дори с търговски кораб, ако се налага. Не са ли научили нещо от малкото приключение на Ворберг? Дори не пише „Приключи операцията и…“, а само „Ела“. Очевидно трябва да захвърля всичко. Щом е толкова спешно, трябва да е нова задача, но в такъв случай защо искат да изгубя седмици в път до Бараяр, след като после ще трябва да се върна обратно при флота? — Внезапно гърдите му се свиха от вледеняващ страх. „Освен ако не е нещо лично. Баща ми… майка ми… не.“ Ако нещо се беше случило с граф Воркосиган, който в момента служеше на Империята като вицекрал и губернатор на Сергияр, галактическите информационни мрежи щяха да съобщят дори на Здрача на Зоав.

— Какво ще стане, ако пак припаднеш по време на пътуването?

— Нищо особено — сви рамене той.

— Откъде знаеш?

— Ами…

Тя остро го изгледа.

— Не знаех, че отхвърлянето на истината може толкова рязко да понижи коефициента на интелигентност. По дяволите, трябва да направиш нещо за тези пристъпи. Не може просто да… забравиш за съществуването им, макар че очевидно се опитваш да направиш точно това.

— Не, наистина се опитвах да направя нещо. Мислех, че лекарката на „Дендарии“ ще успее да се справи с проблема. Отчаяно исках да се върна във флота, при лекар, на когото мога да вярвам. Е, мога да й вярвам, да, но тя казва, че не можела да ми помогне. Сега трябва да измисля нещо друго.

— Доверил си се на нея. Защо не на мен?

Майлс успя да свие рамене. Явно недостатъчният отговор го накара умолително да прибави:

— Тя изпълнява заповеди. Беше ме страх, че може да се опиташ да направиш нещо за мое добро, независимо дали аз го искам.

След кратък размисъл Куин продължи малко по-нетърпеливо:

— Ами собственият ти народ? Имперската военна болница във Ворбар Султана вече се доближава до галактическите медицински стандарти.

Той не отговори веднага.

— Трябваше да го направя миналата зима — накрая каза Майлс. — Сега… се налага да намеря друг изход.

— Значи просто си излъгал началниците си. И са те хванали.

„Все още не са ме хванали.“

— Знаеш, че имам много за губене. — Той се изправи, заобиколи бюрото и я хвана за ръката преди да е започнала да си гризе ноктите. Прегърнаха се и Майлс я притегли надолу, за да я целуне. Усещаше страха, потискан в нея също толкова, колкото и в него, усещаше го в ускореното й дишане и мрачните й очи.

— О, Майлс! Кажи им — кажи им, че тогава мозъкът ти още не се е бил размразил. Че не си бил отговорен за преценките си. Предай се на милостта на Илян, бързо, преди да е станало още по-лошо.

Той поклати глава.

— До миналата седмица това можеше да успее, но след случая с Ворберг? Мисля, че няма как да стане по-лошо. Самият аз не бих се отнесъл снизходително към свой подчинен, който ме е подвел така. Освен ако Илян… още отначало не е бил запознат с проблема.

— Велики и малки богове, нали не вярваш, че можеш да продължаваш да го криеш?

— Докладът за операцията спокойно може да мине и без този момент.

Куин ужасено се отскубна от ръцете му.

— Мозъкът ти наистина е пострадал от замразяването.

— Илян много грижливо си е създал репутация на всезнаещ, но това е преувеличение — ядосано изсумтя Майлс. — Не позволявай на ония значки с окото на Хор — той имитира емблемата на ИмпСи, като долепи палци и показалци в триъгълник и погледна през тези импровизирани очила — да влияят на мисленето ти. Виждал съм секретните файлове, знам как се прецакват нещата зад кулисите. Страхотният чип в мозъка на Илян не го прави гений, а само забележително противен.

— Има прекалено много свидетели.

— Всички операции на „Дендарии“ са секретни. Войниците няма да се раздрънкат.

— Освен помежду си. Вече знаят всички на кораба. Даже мен ме разпитваха.

— Хм… и ти какво им каза?

Куин ядосано сви рамене.

— Намекнах, че се е повредил скафандърът.

— А, добре. И все пак… всички те са тук, а Илян е чак на Бараяр. На огромно разстояние. Какво може да научи, освен онова, което аз му разкажа?

— Разстоянието не е чак толкова огромно. — Оголените й зъби нямаха нищо общо с усмивка.

— Хайде, помисли логично. Знам, че можеш. Ако в ИмпСи бяха научили, това щеше да е още преди месеци. Очевидно изобщо не подозират.

Тя видимо се напрегна.

— В това няма нищо логично! Да не си си изгубил ума? Заклевам се в боговете, ставаш също толкова невъзможен, колкото и брат ти Марк!

— Как пък се сети за Марк? — Това бе лош признак, предупреждение за опасна бездна в разговора. И трите най-свирепи спора, които беше водил с Ели, се отнасяха за Марк. Мили Боже! По време на тази операция беше избягвал в повечето случаи обичайната им интимност, защото се страхуваше тя да не стане свидетел на нов пристъп. Нямаше да може да го обясни като адски страхотен нов вид оргазъм. Дали Ели не отдаваше студенината му на постоянните им кавги за брат му? — Марк няма нищо общо с това.

— Марк има много общо с това! Ако не беше тръгнал след него, изобщо нямаше да те убият. И нямаше да останеш с някакво проклето крионично късо съединение в главата. Може би си мислиш, че той е най-великото откритие след Неклиновия двигател, но аз мразя този дебел дребен гадняр!

— Е, на мен пък този дебел дребен гадняр ми харесва! Все някой трябва да го харесва. Просто си адски ревнива. Не се дръж като кучка!

Двамата се гледаха, стиснали юмруци и задъхани. Ако се стигнеше до бой, той щеше да изгуби, във всяко едно отношение. Затова смени темата.

— Баз и Елена напускат, научи ли? Повишавам те в комодор и мой заместник на мястото на Баз. Пиърсън ще поеме поста главен инженер. Освен това ще изпълняваш длъжността капитан на „Перегрин“, докато се срещнеш с другата половина от флота. Тогава ще назначиш нов командир на „Перегрин“. Избери някой, на когото можеш да имаш дове… с когото ще можеш да работиш. Свободна си!

Не беше възнамерявал да й съобщи по този начин за отдавна желаното й повишение. Искаше да й го поднесе като награда, да я зарадва и да възнагради изключителните й усилия. А не да й го тросне в главата като тенджера по време на разгорещен семеен скандал, когато думите вече не могат да изразят чувствата ти.

Тя отвори уста, затвори я, после пак я отвори.

— А къде си мислиш, че отиваш ти, по дяволите, без мен да те пазя? — изсъска Куин. — Знам, че Илян ти е дал категорична заповед никога да не пътуваш сам.

— В този сектор телохранителят е формалност и разхищение на хора. — Той си пое дъх. — Ще взема… сержант Таура. Това би трябвало да задоволи и най-параноичния шеф на ИмпСи. А и тя определено си заслужи почивката.

— О! Ти! — Куин рядко изпускаше нервите си. Тя се завъртя на токове и се насочи към вратата, където се обърна и му отдаде чест, с което го принуди да й отвърне. Уви, нямаше начин да затръшне автоматичната врата, но тя се затвори сякаш със змийско съскане.

Майлс се отпусна на стола си и се загледа в комуникационния пулт. Колебаеше се. После отвори файла със съкратения доклад за операцията и го качи на шифрован диск. И изтри дългия вариант. Край.

Постави диска в заключващо се с шифър куфарче и се изправи, за да събере багажа си за пътуването.