Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 5

Майлс слезе от колата на капитан Галени, която спря пред източната колонада на императорската резиденция, и се обърна да подаде ръка на Делия Куделка, която всъщност изобщо не се нуждаеше от помощ. Тя измъкна навън дългите си атлетични крака и енергично се изправи. Полите на роклята й, в нейния любим сив цвят, разкриха бални пантофки, удобни и с равна подметка. Делия беше най-високата от четирите дъщери на комодор Куделка — темето на Майлс стигаше на десет сантиметра под рамото й. Той й се усмихна. Тя отвърна с малко крива усмивка.

— Не знам защо ви позволих да ме доведете тук — прошепна в ухото му Делия.

— Защото обичаш да танцуваш — уверено каза Майлс. — Запази ми първите два танца и ти обещавам, че за остатъка от вечерта ще ти намеря красив и висок галактически дипломат.

— Не е това — отрече тя и плъзна очи по ниското му тяло.

— Ще компенсирам недостатъчния си ръст с бързина.

— Тъкмо това е проблемът. — Тя енергично кимна. Галени предаде скромната си кола на прислужника, който я откара на паркинга, и пое ръката на собствената си дама. Човек трябваше да го познава, за да чете изражението на мрачното му лице. Майлс долови във вида му малко гордост, малко самодоволство и малко срам, сякаш е дошъл на бала прекалено официално облечен. Тъй като Галени, макар и болезнено спретнат, избръснат и излъскан, носеше същата зелена униформа като Майлс, това трябваше да се дължи на спътничката му.

„Наистина си заслужава да е самодоволен — помисли си Майлс. — Почакай да я види Иван.“

Ако притежавате повече ум, отколкото красота, Лайза Тоскана трябваше да е гениална. И все пак му убягваше точната причина за изключителното й физическо присъствие. Лицето й бе приятно, но не поразително като, да речем, на Ели Куин; очите й бяха необикновени, синьо-зелени, макар че не знаеше дали цветът е постигнат козметично, или генетично. Беше ниска дори за комарка, две педи по-ниска от Галени, чийто ръст бе почти като на Делия. Но най-отличителната черта на Лайза беше кожата й, млечнобяла и сякаш сияйна — „сочна“, помисли си Майлс, това бе точната дума за такава богата плът.

Богатството не винаги върви ръка за ръка с добрия вкус, но когато това се случи, резултатите може да са внушителни. Тя носеше тъмночервени широки комарски панталони и бюстие, подчертани с отворено право сако в кремаво и синьо-зелено. Семпли бижута. Косата й беше прекалено тъмна, за да се нарече руса, прекалено сребриста, за да се нарече кестенява, и ситно накъдрена в откровено комарски стил. Усмивката й изглеждаше радостна и възбудена, но в никакъв случай смаяна. „Ако спечели благоразположението на леля Алис — реши Майлс, — няма да има проблеми.“ Той ускори крачка, за да настигне Делия.

След като императорската охрана ги претърси, майордомът ги покани вътре. Следващият човек, когото видяха, се оказа самата лейди Алис Ворпатрил. Тази вечер бе избрала тъмносиня кадифена рокля със златна бродерия, навярно в чест на родовите цветове на отдавна покойния си съпруг. През цялото детство на Майлс тя беше носила вдовишко гълъбовосиво, но накрая се бе отказала, навярно по същото време, по което беше простила на лорд Ворпатрил, че е допуснал да го убият по такъв отвратителен начин през Войната на Вордариан.

— Здравейте, Майлс, скъпи, Делия — поздрави ги лейди Алис.

Майлс се поклони и представи капитан Галени и доктор Тоскана. Тя одобрително кимна — Майлс бе облекчен, че Иван наистина е уредил да прибавят имената им към списъка с гостите.

— Грегор приема всички в Стъклената зала, както обикновено. Ще ви настанят на неговата маса до ескобарската посланичка и нейния съпруг — реших, че този път трябва да пръснем галактяните сред местните.

— Благодаря, лельо Алис. — Майлс погледна над рамото й към слаба, позната фигура в зелена офицерска униформа, застанала в сенките на вратата вляво от стълбището. Мъжът тихо разговаряше с един от охраната. — Хм, Делия, би ли завела Дъв и Лайза в Стъклената зала? Аз ще дойда след малко.

— Естествено, Майлс.

Делия се усмихна на Лайза, с опитно движение събра полите си и поведе комарците нагоре по широкото стълбище.

— Каква прекрасна млада жена — загледана след тях, отбеляза лейди Алис.

— А, имаш предвид доктор Тоскана? — рискува Майлс. — Разбрах, че няма проблем да я доведем.

— О, разбира се. Тя е основна наследница на ония Тоскана, нали знаеш. Много е мила за комарка.

„Никой не е съвършен.“ Лейди Алис се грижеше да бъдат канени подходящите хора, но Майлс бе забелязал и човека, който се грижеше тези хора да са и сигурни. Шефът на Имперската служба за сигурност Саймън Илян най-после приключи разговора си с офицера от охраната, който отдаде чест и излезе през вратата. Илян не се усмихна, нито повика Майлс, но той се провря покрай лейди Алис и въпреки това се запъти към него.

— Господине. — Майлс небрежно козирува. Илян беше шестдесетинагодишен, с посивяваща кестенява коса, измамно благо лице и постоянен навик да се слива с тълпата. Очевидно тази вечер бе тук служебно, за което свидетелстваха и смъртоносните оръжия на хълбоците му и слушалката в дясното му ухо. Това означаваше или че тук става нещо повече, отколкото предполагаше информацията на Майлс, или че никъде другаде не става нищо, което да го задържи в щабквартирата, и че е оставил нещата в ръцете на своя любезен и стабилен заместник Хароче. — Секретарят ви предаде ли ви моята молба?

— Да, лейтенант.

— Той ми каза, че не сте в града.

— Нямаше ме. Върнах се.

— Видяхте ли… последния ми доклад?

— Да.

По дяволите. Думите „Не съм пропуснал нищо съществено“ като че ли заседнаха в гърлото на Майлс.

— Трябва да поговоря с вас.

Лицето на винаги сдържания Илян изглеждаше по-безизразно отвсякога.

— Това не е нито времето, нито мястото.

— Ясно, господине. Кога?

— Чакам още информация.

Ясно. Ако не беше „бързай и чакай“, щеше да е „чакай и бързай“. Ала скоро трябваше да се случи нещо, иначе Илян нямаше да държи Майлс на разположение във Ворбар Султана.

— Много добре.

Илян кимна. Но когато Майлс понечи да се отдалечи, го повика:

— Лейтенант…

Майлс се обърна.

— С кола ли дойдохте тук?

— Да. Шофира капитан Галени.

— Аха. — Илян, изглежда, откри нещо интересно над главата на Майлс. — Умен човек е Галени.

— И аз смятам така. — Майлс се отказа от опитите си да изкопчи нещо от шефа на ИмпСи и побърза да настигне приятелите си.

Те го чакаха в широкия коридор пред Стъклената зала. Галени разговаряше с Делия, която очевидно не бързаше да влезе при Иван и сестра си. Лайза се оглеждаше наоколо, явно очарована от антиките и пъстрите килими. Майлс се приближи до нея и се наведе над богатата инкрустация на дървена маса, представяща сцена с тичащи коне.

— Всичко е толкова бараярско — сподели с него Лайза.

— Това отговаря ли на очакванията ви?

— Всъщност да. На каква възраст е според вас тази маса? И какво си е мислил майсторът, който я е направил? Смятате ли, че е можел да си представи как си го представяме ние? — Чувствителните й пръсти се плъзнаха по полираната повърхност, лъсната с ароматичен восък. Тя се усмихна.

— Отпреди двестатина години е. Но не, предполагам, че не си ни е представял — отвърна Майлс.

— Хм. — Усмивката й стана замислена. — Някои от нашите куполи са на над четири века. И все пак Бараяр ми се струва по-древен, даже когато не е. Във вас просто има нещо архаично.

Той се замисли за природата на родния й свят. След още четиристотин години тераформирането на Комар можеше да започне да го прави обитаем за хора без кислородни маски. Засега комарците живееха в куполни селища, също толкова зависими от техниката си, за да оцелеят в задушаващия студ, колкото и бетанците на своята ужасяващо гореща пустинна планета. Комар никога не бе преживявал Период на изолация, никога не се беше откъсвал от галактиката. Издържаха се от единствения си жизненоважен природен ресурс — шест важни скокови пункта, разположени в близост един до друг. Скоковете бяха превърнали района на Комар в космически кръстопът и за съжаление, в стратегическа мишена. Бараяр имаше само един скоков маршрут, който го свързваше с галактическия възел — и той минаваше през Комар. Ако човек не пазеше собствената си врата, онези, които я контролираха, щяха да го притежават.

Майлс насочи мислите си към по-лични, по-човешки проблеми. Очевидно Галени трябваше да изведе дамата си сред бараярската природа. Всички тези километри на некомарска пустош определено щяха да й доставят удоволствие. На разходка, да речем, или ако наистина си падаше по архаичното…

— Трябва да накарате Дъв да ви заведе на езда — предложи той.

— Божичко. И той ли може да язди? — Поразителните й тюркоазени очи се разшириха.

— Хм… — Сериозен въпрос. Е, ако не можеше, Майлс щеше да го научи. — Естествено.

— Вроденият архаизъм изглежда толкова… — тя поверително сниши глас, — толкова романтичен. Но не го казвайте на Дъв. Той е абсолютен педант по отношение на историческата точност. Първата му работа е да издуха целия приказен прах.

Майлс се усмихна.

— Не съм изненадан. Но мислех, че самата вие сте практична бизнесдама.

Усмивката й стана по-сериозна.

— Аз съм комарка. Трябва да бъда. Без добавената стойност от нашата търговия, труд, транспорт, банки и рециклиране, Комар отново ще се върне към някогашната си жалка икономика. Голяма част от населението ще измре.

Майлс заинтригувано повдигна вежди. Струваше му се, че тя преувеличава. Ала май беше искрена.

— Е, не бива да задържаме парада. Ще влизаме ли?

Двамата с Галени застанаха от двете страни на дамите си и Майлс поведе всички през двукрилата врата. Стъклената зала представляваше продълговато помещение с високи прозорци на едната стена и с високи старинни огледала на другата, откъдето идваше и името й.

Тази вечер Грегор играеше ролята на домакин, а не на император. Той стоеше до вратата в компанията на неколцина домъкнати за случая министри и посрещаше гостите. Бараярският император бе висок слаб тридесет и пет годишен мъж с черна коса и тъмни очи. Носеше цивилни дрехи в най-консервативен официален бараярски стил с лампази в цветовете на Ворбара. Когато можеше да си го позволи, той беше необикновено затворен човек. Ала сега, разбира се, Грегор действаше в социален режим — задължение, което не обичаше, но с което се справяше блестящо, както с всичките си останали задължения.

— Това той ли е? — прошепна Лайза на Майлс, докато чакаха групата пред тях да приключи с любезностите и да продължи нататък. — Мислех, че ще е с оная фантастична военна униформа, в която го показват по видеото.

— А, парадната червено-синя униформа ли? Той я носи само на летния парад, рождения си ден и Зимния празник. Дядо му, император Ецар, е бил истински генерал преди да стане император и е носил униформата си като втора кожа, но Грегор не се смята за военен, въпреки че официално е главнокомандващ имперските въоръжени сили. Затова винаги щом етикетът позволява, предпочита ворбарската си униформа или нещо такова. Всички сме му ужасно признателни, защото това позволява и на нас да не носим проклетите парадни униформи. Яката те задушава, сабята те спъва и пискюлите на ботушите се закачат навсякъде. — Не че яката на зелената униформа бе много по-ниска, а и пискюлите на ботушите бяха същите, но дългата сабя беше истинско мъчение за неговия ръст.

— Разбирам — отвърна Лайза. Очите й весело проблеснаха.

— Аха. Сега сме ние. — Майлс поведе групата си напред. Делия познаваше Грегор, откакто се помнеше, затова след кратката размяна на реплики и приветствени усмивки се отдръпна назад и направи място на новодошлите.

— Да, капитан Галени, чувал съм за вас — сериозно каза императорът, когато Майлс му представи комареца. Галени сякаш не бе сигурен как да приеме тази обезпокоителна информация и Грегор бързо прибави: — Хубави неща.

После се обърна към Лайза и за миг остана поразен, но бързо възвърна самообладание, леко се поклони над ръката й и измърмори нещо любезно за Комар, който щял да е част от бъдещето на Империята.

Когато свършиха с формалностите, Делия отиде да потърси Иван и сестра си сред блестящо облечените гости. Залата далеч не бе толкова претъпкана, колкото на рождения ден на императора или Зимния празник. Лайза хвърли поглед през рамо към Грегор.

— Господи. Стори ми се, че почти се извинява за това, че сте ни завладели.

— Хм, всъщност не — отвърна Майлс. — След като сетаганданците ни нападнали през вашите пунктове, не сме имали друг избор. Той просто изрази съчувствие заради личните ви неудобства трийсет и пет години след войната. Многопланетните империи се управляват трудно. Макар че сетаганданците са запазили своята в продължение на векове. Не че ги смятам за образец на политическа система.

— Той не прилича много на суровия император, за какъвто го представят официалните ви информационни мрежи, нали?

— По-скоро мрачен, отколкото суров — ето как изглежда на екрана. За щастие, навярно.

На пътя им се изпречи мършав възрастен мъж с бастун. Свръхофициалната му парадна червено-синя униформа с две саби, поклащащи се на костеливите му хълбоци, свободно висеше на тялото му, а цветовете й бяха малко избледнели. Майлс припряно отстъпи назад, за да му направи място.

— Кой е този стар генерал? — заинтригувано попита Лайза.

— Една от най-прочутите антики на Ворбар Султана — отвърна Майлс. — Генерал Ворпарадийс е последният жив имперски ревизор, назначен лично от император Ецар.

— Има прекалено военен вид за счетоводител — скептично отбеляза тя.

— Това е имперски ревизор — поясни Майлс. — Хм… всяко общество трябва да си зададе въпроса „Кой ще пази пазителите?“ Бараярският отговор е имперският ревизор. Нещо средно между, хм, бетански извънреден прокурор, главен инспектор и второстепенно божество. Работата му не е задължително свързана със счетоводството, макар че произходът на титлата е точно такъв. Първите графове са събирали данъците на Ворадар Тау. Невежите ми предци боравели с толкова много пари, че започнали да покрадват. Ревизорите контролирали графовете от името на императора. Неочакваната поява на имперски ревизор, обикновено придружаван от многобройна имперска кавалерия, често предизвиквала необичайни самоубийства. По онова време бил убиван не един ревизор, но първите императори наказвали такива престъпления със зрелищни масови екзекуции и ревизорите станали почти недосегаеми. Говори се, че можели да яздят в провинцията с чували злато на седлата си почти без охрана и бандитите тайно разчиствали пътя им, просто за да са сигурни, че ревизорите по-бързо ще стигнат до своите области без досадни забавяния. Самият аз мисля, че това е легенда.

Лайза се засмя.

— Обаче е страхотна история.

— Трябва да са деветима — вметна Галени. — Традиционен брой с няколко възможни варианта за произход от Старата Земя. Това е любима тема за студентски исторически доклади. Но ми се струва, че в момента има само седмина живи имперски ревизори.

— Това пожизнена длъжност ли е? — попита тя.

— Понякога — отвърна Майлс. — Други се назначават само за конкретни случаи. Когато беше регент, баща ми назначаваше само временни ревизори, макар че когато стана пълнолетен, Грегор потвърди няколко от назначенията. По всички въпроси, свързани с техните разследвания, те говорят с Гласа на императора. Пак нещо типично бараярско. Веднъж говорих с Гласа на графа, моя баща. Разследвах убийство в моята област. Беше странно преживяване.

— Звучи адски интересно от социологическа гледна точка — рече Лайза. — Мислиш ли, че бихме могли да поговорим с генерал Ворпарадийс за едно време?

— Не, не! — ужасено възкликна Майлс. — Интересна е институцията. Самият Ворпарадийс е най-склерозиралият старец във Ворбар Султана. Приказва само за това, че стандартите от времето на Ецар били отишли по дяволите — „и обикновено подчертано гледа към мен“ — и разнообразява монолога си с подробни обяснения за стомашните си проблеми.

— Да — съгласи се Делия Куделка. — Постоянно те прекъсва, за да ти каже, че младежите били невъзпитани. Под „младежи“ разбира всички под шейсетгодишна възраст.

— Седемдесет — поправи я Майлс. — Той все още нарича баща ми „по-малкото момче на Пьотър“.

— Всички ревизори ли са толкова стари?

— Е, не чак толкова. Но обикновено избират пенсионирани адмирали и генерали.

Те се отдалечиха от досадния генерал и настигнаха Иван и Мартя Куделка, само за да бъдат отново разделени от майордома, който ги настани на тяхната маса в пищната Малка трапезария. Вечерята вървеше добре. Майлс се насилваше да води разговор с ескобарската посланичка и търпеливо да отговаря на обичайните въпроси за прочутия си баща. Лайза, която седеше срещу него, беседваше с възрастен господин от ескобарската група. Грегор и капитан Галени размениха няколко любезни реплики за бараярско-комарските отношения, подходящи за нежните уши на галактическите гости.

Лайза се напрегна, когато Галени нарочно спомена нещо за комарските транспортни компании и директно се обърна към императора.

— Да, сир. Всъщност Комарският синдикат на превозвачите, който представлявам, е много загрижен за въпроса, в момента обсъждан от Министерския съвет. Подадохме молба за данъчни облекчения върху печалби, пряко инвестирани в капитални подобрения.

Майлс вътрешно изръкопляска на дързостта й да лобира пред самия император. „Да, давай така! Защо не?“

— Да — поусмихна се Грегор. — Министър Ракоци ми спомена за тока. Боя се, че това предложение ще има сериозна опозиция в Съвета на графовете, чийто по-консервативни членове смятат, че огромните ни военни разходи за отбраната на комарските скокови пунктове трябва, хм, пропорционално да се поделят между онези на предните линии.

— Но капиталното развитие ще осигури много по-голяма база за данъчно облагане. Да я източвате прекалено рано е все едно… все едно да изядете зърното си за посев.

Императорът повдигна вежди.

— Извънредно точна метафора, доктор Тоскана. Ще я предам на министър Ракоци. Това може да се хареса на някои от нашите провинциални графове повече от сложните дискусии на скокова технология, за която той се опитва да ги образова.

Лайза се усмихна. Грегор отвърна на усмивката й. Галени изглеждате откровено самодоволен. След като постигна своето, Лайза има благоразумието да насочи разговора към по-леки въпроси или поне към ескобарската политика по отношение на скоковата технология, потенциално далеч по-безопасна от бараярско-комарските данъчни отношения.

След това в балната зала на долния етаж засвири Оркестърът на Имперската служба, определено най-миролюбивите и талантливи войници на Бараяр. Старият полковник, който дирижираше, от години работеше в императорската резиденция. Грегор официално откри танците с лейди Алис, а после, както изискваше етикетът, с поредици от дами по реда на общественото им положение, започвайки с ескобарската посланичка. Майлс изтанцува своите дни танца с високата руса и красива Делия. Направил съответното впечатление на околните, той се отдалечи и застана до стената. Капитан Галени също танцуваше — ако не добре, то поне полагаше усилия. След двадесетте си години в Службата той мислеше за политическа кариера и методично събираше всички възможни необходими умения.

Един от гвардейците на Грегор се приближи до Лайза и скоро тя танцуваше огледален танц срещу Грегор. Майлс се зачуди дали тя няма да се възползва от възможността, за да постигне нещо повече за търговските връзки. Комарският синдикат на превозвачите трябваше да й даде извънредно възнаграждение за тази вечер. Мрачният Грегор високо се засмя на нещо, което Лайза му каза.

Тя се върна при Галени, който временно подпираше стената с Майлс. Очите й блестяха.

— Той е по-интелигентен, отколкото предполагах — задъхано рече Лайза. — Слуша… много внимателно. Като че ли разбира всичко. Или се преструва?

— Не се преструва — увери я Майлс. — Попива всичко. Но Грегор трябва да внимава какво говори, тъй като думата му буквално е закон. Като човек е срамежлив, но не му е позволено да го проявява външно.

— Не му било позволено ли? Звучи адски странно.

Лайза още три пъти имаше възможност да изпита сдържаността на императора на дансинга преди приемът благоприлично и консервативно да свърши в единадесет часа. Майлс се чудеше дали Грегор не го е излъгал за срамежливостта си, защото и той успя да накара Лайза да се засмее.

Успя да хване императора насаме почти в самия край на вечерта. За съжаление, първите думи на Грегор бяха:

— Чух, че си успял да ни върнеш нашия куриер почти цял. Малко под обичайните ти стандарти, нали?

— О. Значи Ворберг се е завърнал.

— Така ми съобщиха. Как точно се случи?

— Хм… много неприятен инцидент с автоматичен плазмен пистолет. Ще ти разкажа всичко, но… не тук.

— Нямам търпение.

Това включваше Грегор в растящия списък с хора, които Майлс трябваше да избягва. По дяволите.

— Къде намерихте тази изключителна млада комарка? — загледан в далечината, попита императорът.

— Доктор Тоскана ли? Страхотна е, нали? Възхищавам се на смелостта й не по-малко, отколкото на деколтето й. За какво си говорихте?

— Предимно за Комар… Имаш ли, хм, адреса й в Синдиката на превозвачите? Е, няма значение, Саймън ще го открие. Наред с подробен доклад, независимо дали искам, несъмнено.

Майлс се поклони.

— ИмпСи обича да ви служи, сир.

— Дръж се прилично — измърмори Грегор и Майлс се усмихна.

* * *

Майлс покани двамата комарци на по чаша в замъка Воркосиган, без да се замисли за усложненията с припасите си. Галени любезно понечи да отклони предложението, като спомена, че на другия ден бил на работа, но Лайза го прекъсна:

— О, да, моля. С удоволствие ще разгледам къщата, лорд Воркосиган. От нея лъха на древност.

Галени незабавно преглътна възраженията си.

Всички стаи на първия стаж изглеждаха прекалено големи, мрачни и зловещи за трима души, затова Майлс ги отведе в по-човешкия малък салон. Наложи се припряно да вдигне калъфите от мебелите, за да има къде да седнат. Той настрои осветлението на разумно романтичен привечерен сумрак, после отново изтича долу в търсене на три чаши и подходящо вино. Върна се доста задъхан.

Междувременно Галени не се бе възползвал от открилата му се възможност. Майлс трябваше да разчисти само малкия диван и да ги принуди да седнат един до друг, а не на удобните фотьойли. Сериозният, спазващ правилата капитан, изглежда, не съзнаваше тайния копнеж на своята дама към малко романтични глупости. Майлс си спомни за Таура, принудена от ръста, работата и ранга си да носи постоянна маска, прекалено опасна, за да се подиграват с нея. Лайза не беше прекалено едра, но навярно бе прекалено умна, прекалено съвестна по отношение на обществените си задължения. Тя никога нямаше директно да му предложи. Галени я караше да се усмихва, ала не и да се смее. Липсата на каквото и да е усещане за игра помежду им разтревожи Майлс. Той бе убеден, че човек трябва да има чувство за хумор, за да прави секс и да запази разсъдъка си.

Но в момента не се чувстваше в състояние да дава съвети на комареца за любовния му живот. По дяволите. Галени беше голямо момче, можеше сам да открие собственото си проклятие.

Не бе трудно да насочи Лайза към разговор за работата й, макар че така нещата ставаха малко едностранни. Майлс и Галени естествено не можеха да говорят за строго секретните си професии. Очевидно това щеше да е темата на вечерта: комарско-бараярските отношения и историята. След завладяването на Комар родът Тоскана беше оказал значително съдействие на Империята, на което се дължеше и днешното му положение.

— Но не може да се каже, че са колаборационисти — категорично заяви Майлс. — Мисля, че това определение трябва да се използва само за онези, които са ни помагали преди бараярското нашествие. Фактът, че са отказали да се присъединят към съпротивата, не означава, че не са патриоти. Тъкмо обратното. — Бараярското нашествие не беше било изгодно и за двете страни, но онези, които бяха приели новата власт, просто бяха успели да ограничат загубите си и да продължат напред. Сега, едно поколение по-късно, успехът на предвождалата от Тоскана възродила се олигархия доказваше, че са били прави.

И за разлика от Галени, чийто баща Сер Гален беше прекарал живота си в безплодни опити за отмъщение, позицията на Тоскана не бе оставила на Лайза срамни връзки. Сер Гален беше тема, която не желаеха да подемат нито Майлс, нито Галени. Майлс се чудеше дали Дъв й е разказал за покойния си побъркан баща.

Беше призори и тримата вече бяха изпили втора бутилка от най-доброто вино, когато Майлс най-после позволи на прозяващата се двойка да си тръгне. Той замислено проследи с поглед колата на Галени, изпратена с козируване от самотния нощен пазач. Също като него, Дъв бе прекарал последните десет години в преследване на всепоглъщаща кариера и напрежението навярно донякъде го беше лишило от романтичност. Майлс се надяваше, че когато настъпи моментът, Галени няма да направи предложение на Лайза като делова оферта, но много се боеше, че ще стане точно така. Галени нямаше достатъчно инерция. Канцеларската работа напълно го устройваше.

„Тя няма да те чака много дълго, Галени. Някой с повече кураж ще я грабне и ще я отведе надалеч от теб.“ Като набеден Баба, традиционен бараярски сватовник, Майлс не смяташе, че тази вечер е допринесла особено много за целите на Дъв. Сексуално разочарован и за двамата си приятели, той се прибра. Автоматичната ключалка на вратата изщрака.