Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (27)

Глава 27

— Наистина ли трябва да гледам това? — прошепна в ухото на Майлс Иван, докато малката им група се приближаваше към килията на Хароче. — Очертава се много неприятен спектакъл.

— Да, поради две причини. Ти през цялото време беше мой официален свидетел и несъмнено по-късно ще се наложи да даваш показания под клетва. Освен това нито аз, нито Илян сме способни да се справим с Хароче, ако реши да се разбеснее.

— Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— Всъщност… не. Но Грегор смята, че присъствието на обикновен пазач, някой от бившите хора на Хароче, ще въздейства лошо на, хм, откровеността му. Ще трябва да го изтърпиш, Иване. Няма нужда да говориш, само ще слушаш.

Стражът набра кода, отвори вратата на килията и почтително се отдръпна. Майлс влезе пръв. Новите килии на ИмпСи не бяха особено просторни, но имаха индивидуални бани. Все още обаче миришеше на военен затвор. Хароче седеше на една от двете койки, облечен в униформените си панталони и риза, които бе носил само преди половин час. Ала беше без куртка и ботуши, без никакви отличия за ранга си, без сребърните си очи.

Когато вдигна глава и видя Майлс, на лицето му се изписа враждебно изражение. Иван застана до вратата. При появата на Илян Хароче сякаш се засрами и още повече се затвори в себе си.

Едва когато в килията влезе император Грегор, висок и мрачен, генералът изгуби самообладание. Пое си дъх и се опита да изглежда студен и суров, но не успя. Изправи се — Иван се напрегна, — но от гърлото му се изтръгна само едно задавено „сир“. И не се осмели да отдаде чест на своя главнокомандващ. Грегор едва ли щеше да му отвърне.

Императорът даде знак на двамата си лични гвардейци да изчакат навън. Вратата на килията се затвори и се възцари пълна тишина.

След внимателно обмисляне на ситуацията Майлс застана колкото може по-далеч от Хароче. С Иван щяха да мълчат като статуи и генералът скоро щеше да забрави за присъствието им. Грегор щеше да се погрижи за това. Самият император седна на койката срещу Хароче. Илян скръсти ръце и се облегна на стената в типичната си поза, въплъщение на окото на Хор.

— Седнете, Лукас — толкова тихо каза Грегор, че Майлс трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

Хароче разпери ръце, сякаш искаше да възрази, ала коленете му се подгънаха и той тежко се тръшна на койката.

— Сир — отново промълви арестантът и се прокашля.

О, да. Грегор го беше преценил правилно.

— Генерал Хароче — започна императорът, — исках лично да приема последния ви доклад. Дължите ми го, както и аз ви го дължа за трийсетте ви години служба.

— Какво… — Хароче мъчително преглътна — искате да ви кажа?

— Разкажете ми какво сте извършили. И защо. Започнете от началото и продължете до края. Изложете ми всички факти. Оставете всякакви оправдания. По-късно ще имате време за това.

Едва ли можете да е по-просто. Майлс бе виждал Грегор тихо очарователен, тихо странен, тихо отчаян, тихо решителен. Никога не го беше виждал тихо гневен. Това бе внушителна гледка, огромна тежест — като дълбока морска вода. Човек можеше да се удави в нея. „Измъкни се, ако можеш, Хароче. Грегор не е наш господар само по титла.“

Генералът дълго мълча, после започна:

— Аз… отдавна знаех за комарските прокариоти. Още отначало. Каза ми Диамант от комарския отдел — координирахме ареста на групичката на Сер Гален, давахме им хора и изобщо им помагахме с каквото можем. Бях с него в деня, в който остави капсулите в склада. Години не се бях сещал за тях. После дойде случаят „Равнец“, повишението ми… нали си спомняте, сир? — Той се обърна към Илян. — Вие казахте, че съм се справил блестящо.

— Не, Лукас — престорено любезно възрази Саймън. — Не може да съм казал такова нещо.

Тишината, която настана след тези думи, заплашваше да продължи цяла вечност.

— Слушаме те — каза Грегор.

— Започнах… все повече да усещам присъствието на Воркосиган. Носеха се слухове за него, направо невероятни истории. После чух, че го готвели за наследник на Илян. Беше очевидно, че е любимец на Илян. Миналата година го убиха, макар че се оказа… не съвсем мъртъв.

Единствената реакция, която си позволи Грегор, бе едва забележимо свиване на устни. Хароче побърза да продължи:

— По онова време Илян реорганизира командната си верига. Аз станах заместник на ИмпСи. Той ми каза, че мислел да си избере наследник в случай, че някой успее да го елиминира, и че се бил спрял на мен. После Воркосиган отново се появи жив. До миналото лято не чух нищо повече за него. Тогава Илян ме попита дали смятам, че ще мога да работя с Воркосиган като мой заместник във вътрешния отдел. Предупреди ме, че бил свръхактивен и адски непокорен, но че давал резултати. Каза, че или съм щял да го харесам, или да го намразя, макар че някои хора едновременно го харесвали и мразели. Воркосиган имал нужда от моя опит. Отговорих му, че… ще опитам. Смисълът на всичко това беше ясен. Нямаше да имам нищо против да обуча свой заместник. Обаче да обуча бъдещия си шеф… щеше да ми е малко трудно да го преглътна. Трийсетгодишен опит… Но го преглътнах.

— После Воркосиган… се подхлъзна — продължи Хароче. — Така да се каже. Тъкмо навреме. Нямаше нужда да го елиминирам, той го направи сам. По-добре, отколкото можех да си представя. Той отпадаше, идваше моят ред. Отново щях да имам шанс, но… Илян можеше да се задържи на мястото си още пет-десет години. И отдолу постоянно напираха млади хора. Исках да използвам шанса си, докато все още съм на върха. Илян остаряваше. Уморяваше се. Постоянно приказваше за пенсиониране, но не предприемаше нищо. Исках да служа на империята, да служа на вас, сир! Знаех, че мога, ако получа възможност. Навреме. И после… си спомних за онзи проклет комарски прах.

— Кога точно си спомнихте за него?

— Онзи следобед, когато Воркосиган напусна кабинета на Илян с откъснати сребърни очи. Слязох в склада по друга работа, минах край оная лавица като стотици други пъти, но спрях… отворих кутията и взех две от капсулите. Нямаше проблем да изляза с тях — алармената система щеше да се задейства само от кутията, не от съдържанието й. Разбира се, не ме претърсиха. Знаех, че ще се наложи да направя нещо за мониторите, но даже някой да прегледаше записите, просто щеше да види мен, а аз имах право да взимам каквото поискам.

— Знаем къде. Но кога пуснахте прокариотите?

— След няколко дни. Три-четири дни. — Хароче махна с ръка и Майлс си представи прашеца, разпръскващ се от пръстите му. — Той често се отбиваше в кабинета ми да се консултира с мен.

— И двете капсули ли използвахте?

— Не едновременно. След като около една седмица не се случи нищо, счупих втората. Не знаех колко бавно се проявяват симптомите. Нито… колко сериозно. Но знаех, че няма да го убия. Поне така смятах. Исках да съм сигурен. Направих го импулсивно. И после стана късно да отстъпвам.

— Импулсивно ли? — повдигна вежди Грегор. — След три дни размисъл?

— Понякога — наруши мълчанието си Майлс — наистина става така. Особено когато имаш адски лоша идея. — „Знам го от собствен опит.“

Грегор му даде знак да млъкне и Майлс си прехапа езика.

— Кога решихте да обвините капитан Галени? — строго попита императорът.

— О, много по-късно. Не исках да вредя на никого, но ако се наложеше, щях да избера Воркосиган. Той беше най-подходящ. Струваше ми се, че в това има някаква справедливост. Нали почти беше убил онзи куриер. Аз бих го дал на военен съд това гадно джудже, но то все още беше любимец на Илян. После се появи на вратата с оная проклета ревизорска верига на врата и разбрах, че не е любимец само на Илян. — Хароче най-после срещна погледа на Грегор и очите му проблеснаха обвиняващо.

— Продължавайте — хладно каза императорът.

— Дребосъкът нямаше намерение да се откаже. Постоянно ме притискаше — ако бях успял да го забавя още само една седмица, нямаше да има нужда да обвинявам никого. Всичко стана заради Воркосиган. Галени се въртеше около него, привлече вниманието ми и разбрах, че като заподозрян той е още по-подходящ. Много по-лесно можех да се избавя от него. Ако не друго, Галени щеше да постави в неудобно положение бъдещата императрица. Кой можеше да се усъмни във вината му?

Лицето на Грегор бе станало толкова безизразно, че изглеждаше почти сиво. „Значи такъв е, когато се разгневи.“ Майлс се почуди дали Хароче съзнава какво означава това. Генералът сякаш беше в плен на собствените си думи и говореше все по-бързо.

— Джуджето продължаваше да се инати. Три дни — само за три дни откри ония капсули в склада. А трябваше да му отнеме три месеца. Не можех да повярвам. Мислех, че ще успея да го накарам да тича до Джаксън Хол и обратно, но той като че ли беше залепнал за мен — по което и време на денонощието да се озърнех, виждах все него, из цялата сграда. Трябваше да се избавя от Воркосиган преди да съм го удушил, затова избързах с Галени и го прибрах на топло. И джуджето пак не пожела да се откаже! Затова му хвърлих примамката, за която мечтаеше, бях сигурен, че ще я захапе, направо му я натиках в гърлото, но той вече толкова се беше разлигавил, че в следващия момент се появи в кабинета ми с оня надменен галактически биолог и сега аз съм тук долу, а той е… горе. — Хароче замълча, за да си поеме дъх.

Грегор запремигва.

— Каква примамка?

„По дяволите, Хароче, няма нужда да навлизаш в такива подробности…“

След като генералът не отговори, Грегор погледна Майлс и измамно меко повтори:

— Каква примамка?

Майлс се прокашля.

— Предложи ми „Дендарии“. Каза, че съм можел да се върна на работа при същите условия като при Илян. О, даже по-добри. Щял да ме повиши в капитан.

Три почти еднакво удивени погледа сякаш го приковаха към стената.

— Ти не ми спомена нищо — накрая се обади Илян.

— Да.

— Нито на мен — каза Грегор.

— Да.

— Искаш да кажеш, че не си приел, така ли? — смаяно попита Иван.

Майлс не отговори.

— Защо? — след безкрайно мълчание попита Илян.

— Нямаше да мога да докажа, че е подкуп.

— Не. Искам да кажа, знам какъв подкуп е това. За Бога, няма нужда да го обясняваш точно на мен. Защо не прие?

— И да му оставя Галени за изкупителна жертва ли? И да му позволя да ръководи ИмпСи десетина-двайсет години, като знам как се е добрал до този пост? Според теб колко време щеше да мине преди да престане да докладва на Грегор и да започне да го манипулира чрез докладите си или даже директно? За негово добро, разбира се. И за благото на империята.

— Нямаше да го направя. Щях да ви служа вярно, сир — тихо и с наведена глава настоя Хароче.

Грегор се намръщи.

„По дяволите, остави го.“ Майлс не искаше от Хароче нищо повече — нито признания, нито мъст. Дори нямаше нужда да го мрази. Можеше само да изпитва тъга за някогашния честен Хароче, който вече не съществуваше. „Писна ми, искам си вечерята.“

— Свърши ли? — въздъхна той.

Грегор се отпусна назад.

— Да, опасявам се.

— Държите се така, като че ли е било убийство, а не беше. Не беше измяна — продължи да упорства генералът. — Трябва да го разберете, сир.

„Опитай със «Съжалявам». Престани да се оправдаваш, просто поискай милост. Ще се изненадаш какво би могъл да постигнеш.“

— Саймън изобщо не пострада!

Грегор преднамерено бавно се изправи и му обърна гръб. Хароче отвори уста, за да продължи с отчаяните си оправдания, но от гърлото му не се изтръгна нито звук. Прочутият с отровните си думи Илян сякаш не можеше да измисли нищо унищожително.

Императорът даде знак да отворят вратата и излезе. Иван го последва. Илян изчака Майлс и напусна килията последен.

Четиримата не казаха нито дума, докато не стигнаха до изхода.

— Мислех, че онова за борбата с изкушението е шега — отбеляза Илян.

— Не искам да говоря за това.

— Той се е опитал да подкупи мой ревизор — каза Грегор. — Това е тежко престъпление.

— Струва ми се, че предпочитам да не го обяснявам пред военен съд, сир. Хароче има да отговаря за достатъчно сериозно престъпление. Оставете го. Моля ви.

— Както желаете, милорд ревизор. — На лицето на императора се изписа странно изражение. Майлс неловко се извърна. Не бе нито изненада, нито учудване. Страхопочитание? Определено не. — Какво те накара да откажеш? И аз искам да знам защо. Дължиш ми го.

— Не… не знам точно как да се изразя. — Майлс потърси точните думи. — Понякога цената е прекалено висока, колкото и да копнееш за нещо. Единственото, което не можеш да размениш за най-съкровеното си желание, е сърцето ти.

— О — само каза Грегор.

* * *

Илян бе споменал, че за написването на ревизорския му доклад ще му трябва толкова време, колкото му е отнело решаването на случая. Тази прогноза се оказа прекалено оптимистична — не беше взел предвид смущаващите фактори. Майлс прекара по-голямата част от следващата седмица в стаята си в преглеждане на купища файлове. След като откри всички липсващи части от мозайката, трябваше да се консултира с Криминологията, клиниката и още пет-шест отдела в щаба на ИмпСи и да разговаря с генерал Алегро. Дори се наложи да напусне Ворбар Султана, за да вземе показания от адмирал Авакли. Накрая отново провери всичко. Не искаше да му върнат доклада за доизясняване на отделни въпроси.

Беше се съсредоточил върху съчиняването на кратко изложение на поведението на Хароче преди операцията на Илян и се ругаеше за всички очевидни признаци, които бе пропуснал — о, генералът ловко беше манипулирал всички — когато в спалнята му внезапно се втурна Иван.

— Наясно ли си какво става в стаята за гости?

Майлс изпъшка и прокара пръсти през косата си, махна с ръка на братовчед си да мълчи, безуспешно се опита да си спомни блестящото изречение, с което бе възнамерявал да завърши тази част от доклада си, отказа се и изключи комуникационния пулт.

— Няма нужда да крещиш.

— Не крещя — отвърна Иван. — Просто искам ясен отговор.

— Не може ли да го поискаш малко по-тихо?

— Не. Саймън Илян спи с майка ми и за това си виновен ти!

— Хм… струва ми се, че нямам никаква вина.

— Така или иначе, те го правят в твоя дом! Ти носиш известна отговорност за последствията.

— Какви последствия?

— Не знам какви последствия! Не знам как трябва да реагирам, по дяволите! Да започна да казвам на Илян „татко“ или да го предизвикам на дуел?

— Ами… като начало можеш да помислиш за това, че просто не е твоя работа. Последния път, когато ги видях, те бяха възрастни хора.

— Те са стари, Майлс! Това е, това е, това е… недостойно. Или нещо такова. Скандално. Тя е вор, а той е, той е… Илян.

— Уникален по рода си — ухили се Майлс. — Ако бях на твое място, нямаше да очаквам скандал. Струва ми се, че се държат доста, хм, дискретно. Майка ти проявява добър вкус във всичко. Освен това, кой би посмял да каже нещо?

— Срамно е. Мама ми каза, че след годежната церемония на Грегор и преди да започне подготовката за сватбата, двамата щели да отидат на почивка на южното крайбрежие. За половин месец. Заедно. В някакъв второкласен курорт, за който дори не съм чувал. Илян го избрал, защото и той не бил чувал за него, а всяко място, което не било привличало вниманието на ИмпСи, напълно го устройвало. След годежа мама искала по цял ден да се пече на слънце и да не прави нищо, да пие ония отвратителни коктейли с плод на клечка, а през нощта щели да измислят какво да правят. Господи, Майлс, родната ми майка!

— А ти как мислиш, че ти е станала майка? По онова време на Бараяр не е имало утробни репликатори.

— Това е било преди трийсет години!

— Достатъчно време. На южното крайбрежие, а? Звучи… отпускащо. Всъщност направо спокойно. — Тази сутрин във Ворбар Султана валеше лапавица. Може би щеше да успее да убеди Илян да му каже името на курорта и щом предадеше проклетия доклад… но Майлс нямаше с кого да отиде на почивка. Освен с Иван, ала нямаше да е същото. — Ако това наистина те безпокои, можеш да поговориш с майка ми.

— Опитах. Тя е бетанка. Смята, че е страхотно. Било полезно за сърдечносъдовата система, производството на ендорфин и така нататък. Двете с майка ми сигурно са го измислили заедно.

— Възможно е. Погледни го откъм хубавата му страна. Има вероятност леля Алис да е толкова заета със собствения си любовен живот, че да престане да се опитва да уреди твоя. Винаги си казвал, че не искаш нищо повече.

— Да, но…

— Помисли. През последния месец досаждала ли ти е с подходящи момичета?

— През последния месец… всички бяхме много заети.

— Колко пъти подробно ти е описвала годежи и сватби на деца на свои познати?

— Ами… нито веднъж. Освен годежа на Грегор, разбира се.

— Дай им благословията си, Иване.

Братовчед му сви устни и измърмори:

— Плодове! На клечка!

След като Иван си тръгна, на Майлс му трябваше цял час, за да се съсредоточи. Използва това време, за да се обади на доктор Ченко във Военната болница и най-после си уговори час. Неврологът, изглежда, нямаше търпение да провери дали устройството работи. Майлс се опита да не се чувства като голяма двунога лабораторна мишка.

Следващия следобед тъкмо се готвеше да излезе за болницата, когато срещна пристигащия отнякъде Илян. Навън валеше сняг и по цивилното му сако бяха полепнали бели снежинки. Лицето му бе почервеняло от студ.

— Къде си ходил? — попита Майлс.

— Поразходих се из града.

— Сам? — Майлс се опита да не дава израз на тревогата си.

— Да — усмихна се Илян и му показа малък холокуб. — Госпожа майка ти ми даде карта. Със северния и южния континент, с обитаемите острови, всички градове, улици и планини в мащаб до един метър. Винаги, когато се изгубя, мога да намеря обратния път.

— Повечето хора използват карти, Саймън. — „Аз съм идиот! Защо не се сетих за това?“

— Отдавна не ми се е налагало, изобщо не ми хрумна. — Той разкопча сакото си и извади второ устройство от вътрешния си джоб: съвсем обикновен, макар и очевидно скъп аудиобележник. — Майка ти ми даде и това. Автоматично сравнява всичко по ключови думи. Примитивно, но съвсем достатъчно за практическа употреба. Това си е жива протезна памет, Майлс.

В крайна сметка, през последните тридесет и пет години на Илян изобщо не му се беше налагало да си води записки. Какво щеше да открие после, огъня ли? Писмото? Земеделието?

— Само трябва да запомниш къде го оставяш.

— Мисля да го закопчая за колана си. Или да го вържа с верижка на шията си. — Саймън погледна нагоре към стаята за гости и се подсмихна.

* * *

На следващата вечер Майлс се откъсна със зачервени очи от комуникационния си пулт и вечеря с графинята и Илян. През първата половина от разговора успя твърдо да отблъсне явните намеци на майка си, че Мама Кости може би ще прояви интерес към емиграция на Сергияр.

— Докато синът й служи тук, тя никога няма да напусне Ворбар Султана — увери я той.

Графинята скептично го погледна.

— Ефрейтор Кости може да бъде прехвърлен на Сергияр…

— Без мръсни номера — побърза да каже Майлс. — Аз пръв я открих, моя си е.

— Просто ми хрумна — нежно му се усмихна тя.

— Като стана дума за Сергияр, кога си пристига татко?

— В деня преди годежа. Ще заминем веднага след това. И ще се върнем за сватбата през лятото, разбира се. Иска ми се да остана по-дълго, но наистина трябва да се върнем на колония Хаос. Колкото по-кратък е престоят ни в столицата, толкова по-малка вероятност има старите политически приятели на баща ти да му намерят някаква работа. Това е едно от преимуществата на Сергияр — там им е по-трудно да го открият. Веднъж месечно се появява по някой, пълен с идеи за неща, които Арал може да направи през въображаемото си свободно време, и се налага да го напоим, нагостим и любезно да го изпратим през задната врата. Наистина трябва да ни дойдеш на гости. Напълно безопасно е. Вече имаме лекарство против ония отвратителни червеи, нали знаеш, много по-нормално от стария хирургически метод.

— Ще видим. След няколко дни трябва най-после да приключа заключителната част от ревизорското си разследване. После… Не съм съвсем сигурен какво ще правя.

Последва кратко мълчание. Тримата замислено се заеха с десерта си. Накрая Илян се прокашля и се обърна към графинята.

— Днес подписах договора за наем на новия апартамент, Корделия. Утре ще мога да се нанеса.

— О, прекрасно.

— Искам да благодаря на двама ви, особено на теб, Майлс, за гостоприемството. И за помощта.

— Какъв апартамент? — попита Майлс. — Боя се, че тази седмица живея в комуникационния си пулт.

— Напълно разбираемо. Лейди Алис ми помогна да го намеря.

— В нейния блок ли е? — Дали Илян можеше да си го позволи? Вицеадмиралската пенсия бе прилична, а и с предишния си скромен, отдаден на работата живот, трябваше да е натрупал значителни спестявания.

— Мисля, че вече не съм такава заплаха за съседите си като някога, но в случай, че някой стар враг има лош мерник… апартаментът е на няколко преки от нея. Навярно няма да е зле да пуснем слухове, че съм зле с паметта. Това ще ме направи по-безинтересна мишена.

— Смяташ ли да продължиш работата си в ИмпСи, макар и не като шеф… не знам… може би като консултант или нещо подобно?

— Не. След като случаят с, хм, странното покушение срещу мен е решен, реших да напусна. Не се шокирай толкова, Майлс. Четирийсет и пет години имперска служба не могат да се нарекат трагично рано свършила кариера.

— Сигурно си прав. Ще липсваш на Грегор. На всички ни.

— О, аз пак ще съм тук.

* * *

Майлс приключи ревизорския си доклад следващия следобед, включително съдържанието и сравнителния показалец. Отпусна се на стола пред комуникационния пулт и се протегна. После записа окончателния вариант на шифрован диск и се обади на секретаря на Грегор, за да си уговори официална среща на другата сутрин. Най-после щеше да предаде доклада, наред с веригата и печата.

Половин час по-късно майка му го откри с помощта на Мартин и половината от нейните прислужници да пренася всичките си вещи в другото крило.

— Майлс, мили, какво правиш?

— Пренасям се в стаите на дядо. Вече никой не ги използва. Защо не? — Той нервно зачака някакво възражение, като мислено подготвяше защитната си реч.

— О, чудесна идея! Крайно време беше да се измъкнеш от тази малка стая. Там си от петгодишен, за Бога.

— И аз… така си помислих. Смятам да заема целия втори етаж, с Жълтия салон и другите стаи. Може да… ми идват гости или нещо подобно.

— Когато заминем на Сергияр, цялата къща ще е на твое разположение.

— Да, но искам да имам свой апартамент, докато сте тук. Преди никога не ми се е налагало.

— Знам. Сега ти си тук, а мен ме няма. Понякога животът наистина е странен. — Тя се отдалечи, като си тананикаше под нос.

С толкова много носачи преместването отне само около час. Разбира се, във флота на „Дендарии“ имаше поне още един тон лични вещи на адмирал Нейсмит, които някак си трябваше да си вземе. В крайна сметка едва ли някой щеше да използва дрехите или специално пригодения за ръста му боен скафандър. Израсналата в космоса Куин щеше да го нарече „домашар“. И щеше да е… наполовина права.

Дължеше й съобщение. Дължеше й няколко съобщения и извинение за това, че в суматохата напоследък не е отговарял на въпросите й. Майлс се настани пред преместения си комуникационен пулт и започна.