Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (3)

Глава 3

Единствените две съседни каюти, останали на борда на първия скоков кораб, заминаващ за Тау Кит, бяха луксозни апартаменти. Майлс се усмихна и мислено си отбеляза да документира необходимостта от секретност за пред счетоводителите на Илян, за предпочитане докато посочва каква огромна печалба им е донесла току-що приключената операция. Той спокойно подреди оскъдния си багаж и изчака сержант Таура да завърши претърсването на каютите. Осветлението и обстановката вдъхваха ведрина, леглата бяха широки и меки, баните бяха отделни и дори не трябваше да излизат за храна — невероятната цена включваше неограничен рум-сървиз. Когато корабът излезеше в космоса, в продължение на седем дни щяха да обитават свои собствени вселени.

Останалата част от пътуването до дома нямаше да е толкова привлекателна. На трансферната станция на Тау Кит щеше да смени униформата и самоличността си и да се качи на борда на правителствен бараярски кораб като лейтенант лорд Майлс Воркосиган, куриер на ИмпСи, скромен млад офицер със същия ранг и задачи като на злощастния лейтенант Ворберг. Той извади зелената си имперска униформа и я закачи в гардероба при униформените си ботуши. Куриерите винаги бяха отлично прикритие за честите му пътувания — така никога не се налагаше да обяснява нищо. От друга страна, всички на борда на другия кораб щяха да са мъже, при това военни, и уви, бараярци. Нямаше нужда от телохранител. Сержант Таура можеше да се върне при „Дендарии“ и Майлс щеше да остане сам с другите поданици на Империята.

Имаше достатъчно богат опит и очакваше реакцията им към очевидната му физическа негодност за военна служба. Открито нямаше да му кажат нищо — щеше да им е ясно, че дължи тази приятна куриерска работа на баща си, вицекрал адмирал граф Вор-и-така-нататък. Тъкмо такава реакция и искаше, за да поддържа прикритието си, и лейтенант Воркосиган Тъпия с нищо нямаше да ги накара да променят мнението си. Е, може би в екипажа щеше да има хора, с които вече е пътувал и които са свикнали с него.

Той заключи гардероба. Поне през следващата седмица можеше да си почине от лейтенант Воркосиган и всичките му проблеми. Имаше по-непосредствени грижи. Стомахът му трепереше в очакване.

Сержант Таура най-после се върна и надникна през отворената междинна врата между каютите.

— Всичко е наред — докладва тя. — Не открих подслушващи устройства. Всъщност, откакто се качихме на борда, не са се появявали нови пътници и не е качван нов товар. Току-що напуснахме орбита.

Майлс се усмихна. Сержант Таура беше един от най-необикновените и най-добрите бойци на „Дендарии“. И нищо чудно, тя бе генетично създадена за тази цел.

Таура бе жив прототип на генетичен проект със съмнителна етика, замислен и изпълнен, къде другаде, на Джаксън Хол. Бяха искали свръхвойник и бяха събрали научен колектив, за да го създаде. Колектив, състоящ се изцяло от биоинженери и нито един опитен военен. Бяха се стремили към нещо зрелищно, за да впечатлят клиента. И определено го бяха постигнали.

Когато Майлс я видя за пръв път, шестнадесетгодишната Таура беше достигнала пълния си ръст от два метра и четиридесет. Пръстите на ръцете й краката й завършваха с тежки нокти и кучешките й зъби стърчаха от издадените й напред устни. Тялото й сякаш излъчваше топлината на яростен метаболизъм, който й осигуряваше необичайна сила и бързина. Това и златистокафявите й очи й придаваше вълчи вид. Когато напълно се съсредоточеше върху работата си, свирепият й поглед можеше да накара здрави мъже да хвърлят оръжието си и да се проснат на земята — психологически военен ефект, който Майлс лично бе наблюдавал в един изключително приятен момент.

По свой собствен начин Таура бе една от най-красивите жени, които беше виждал. Просто трябваше да я погледнеш както трябва. И за разлика от вече сливащите се в паметта му операции на „Дендарии“, Майлс можеше да изброи всеки от малкото случаи, в които се бяха любили, още от първата им среща преди шест-седем години. Всъщност преди да започне историята с Куин. Таура му бе първата, както и той на нея, и тази тайна връзка никога не отслабваше.

О, бяха се опитвали да се държат прилично. Уставът на „Дендарии“ срещу междудлъжностното сближаване — това беше в полза на всички, за да се предпазят войниците от експлоатиране и офицерите да не изпуснат юздите на дисциплината. И младият строг адмирал Нейсмит бе решен да стане пример за подражание на хората си, решителност, която му се беше изплъзнала… някъде. Навярно след поредния път, когато едва не го бяха убили.

Е, щом не можеше да е добър, поне трябваше да е дискретен.

— Отлично, сержант. — Той й подаде ръка. — Вече можеш да си починеш — през следващите седем дни, а?

Лицето й грейна, устните й се разтеглиха в усмивка, която изцяло разкри кучешките й зъби.

— Наистина ли? — с острия си, звънлив глас попита тя.

— Наистина.

Таура се приближи до него. Палубата леко заскърца под мускулестата й грамада. Тя се наведе и залепи на устните му многообещаваща целувка. Кучешките зъби може и да караха адреналина му да кипи, но иначе беше просто прекрасно… Таура се наслаждаваше на живота, живееше във вечно „сега“, при това основателно… Майлс се насили да откъсне мислите си от това бъдеще, а и от което и да е друго, и провря ръка зад тила й, за да отпусне оплетената й на плитка махагонова коса.

— Ще отида да се освежа — след известно време се усмихна тя и се откъсна от прегръдката му.

— Използвай всички удобства на банята — искрено я посъветва Майлс. — След банята в резиденцията на нашия посланик на станция Дайн не съм виждал по-хубава.

Той се оттегли в собствената си баня, съблече униформата си и се зае с приятния ритуал на депилирането, измиването и парфюмирането. Таура заслужаваше най-доброто. Освен това заслужаваше дълга почивка. Рядко й се случваше да захвърли маската на строг сержант и да разкрие свенливо скритата си отдолу женска същност. Рядко можеше да довери на някого уязвимостта си. „Приказната принцеса — помисли си Майлс. — Изглежда, всички имаме тайни самоличности.“

Той се уви в предварително затоплена пухкава хавлия и се отпусна на леглото си. Дали Таура бе очаквала този момент и в такъв случай каква оскъдна дреха щеше да извади от войнишката си раница? Тя настояваше да опитва с него тези ужким секси трикове и като че ли не съзнаваше, че и без това прилича на богиня. Надяваше се, че е успяла да изгуби онова ужасяващо розово нещо с червените пера. Предния път трябваше да приложи цялата си тактичност, за да й подхвърли, че навярно цветът и моделът не подчертават най-хубавото в нея, без нито веднъж да загатне за вкуса или вида й. Таура може и да беше способна да го пречупи с една ръка, ала той можеше да я убие с една дума. Никога.

Когато я видя, на лицето му разцъфтя усмивка. Тя носеше нещо кремаво, гладко и лъскаво копринено, метри плат, толкова фин, че човек без усилие можеше да го провре през пръстен.

— О, великолепно! — с неподправен ентусиазъм възкликна Майлс.

— Наистина ли смяташ така? — Таура се завъртя и коприната полетя около тялото й, разнасяйки мускусен аромат, който сякаш проникна направо от ноздрите в гръбначния му мозък. Ноктите на краката й не тракаха по пода — предвидливо ги беше отрязала преди да ги лакира със златен лак. Иначе този път щеше да му е ужасно трудно да обясни защо се налага да го шият.

Таура легна до него. Тук най-после можеха да утолят жаждата си за човешка или почти човешка близост, без да ги прекъсват, без клюки… Той потръпна при мисълта, че някой може да ги наблюдава, че някой може да им се смее или да пуска язвителни забележки. Дали не бе нервен, защото нарушаваше собствените си правила? Не очакваше друг човек да разбере тази връзка.

А дали самият той я разбираше? Преди може би щеше да измърмори нещо за тръпката, за страстта си към алпинизма, за върховните сексуални фантазии на един нисък мъж. По-късно навярно нещо за победата на живота над смъртта. Или пък беше нещо по-просто?

Може би любов.

* * *

Той се събуди и се загледа в нея. Фактът, че неговото размърдване не я събуди мигновено, както бе генетично програмирана, беше признак за доверието й.

Той наблюдаваше играта на светлината и сенките по стройното й тяло, полускрито под измачканата завивка. Прокара ръка по заобленостите й на няколко сантиметра над златистата й кожа и усети излъчващата се от нея трескава топлина. Лекото повдигане на гърдите й караше сенките да танцуват. Както винаги, дишаше прекалено дълбоко, прекалено бързо. Искаше му се да го забави. Сякаш бяха преброени не дните й, а вдишванията и издишванията и, и когато ги изчерпаше…

Таура бе последната оцеляла от всички прототипи. Те имаха генетично програмиран кратък живот, отчасти навярно като предпазна мярка, отчасти за да им внушат войнишка смелост — на базата на някаква мъглява теория, че краткият живот по-лесно се жертва в битка. Майлс смяташе, че нейните създатели не са разбирали нито смелостта, нито живота. Свръхвойниците бяха умрели бързо, без да прекарат години в артритна старост. Сякаш бяха обречени да изгорят в пламъци, а не да потънат в срам. Той се загледа в няколкото сребристи нишки в махагоновата й коса. Предната година не ги бе имало.

„Тя е едва на двайсет и две, за Бога!“

Корабната лекарка на „Дендарии“ внимателно я беше прегледала и й бе дала лекарства, за да забави яростния й метаболизъм. Сега Таура ядеше само колкото двама мъже, не колкото четирима. Година след година бяха удължавали живота й, сякаш теглеха гореща златна тел. И все пак някога тя щеше да се скъса.

Още колко й оставаше? Година? Две? Дали когато Майлс се върнеше при „Дендарии“, Таура щеше да е там, за да го посрещне с „Привет, адмирал Нейсмит“ пред другите и със „Здрасти, миличък“, щом останеха насаме?…

„Добре че обича адмирал Нейсмит. Лорд Воркосиган не би могъл да го понесе.“

Малко виновно се замисли за официалната любовница на адмирал Нейсмит, Куин. Никой не трябваше да обяснява или да се извинява, че е влюбен в такава красавица. Тя очевидно бе достойна за него.

Не че изневеряваше на Ели Куин. Строго погледнато, Таура беше дошла преди нея. И двамата с Ели не си бяха обещавали нищо. Макар да я бе питал много пъти. Ала и тя беше влюбена в адмирал Нейсмит. Не в лорд Воркосиган. Мисълта да се превърне в лейди Воркосиган, завинаги прикована на планета, която наричаше „мръсна провинция“, бе достатъчна, за да накара израслата в космоса Куин да избяга с писъци в противоположната посока или поне неловко да се извини.

Любовният живот на адмирал Нейсмит малко приличаше на юношеска мечта: неограничен и понякога удивителен секс без отговорности. Защо това вече не му харесваше толкова?

Обичаше Куин, обичаше енергичността и интелигентността й, взаимната им привързаност към военния живот. Тя бе един от най-добрите му приятели. Но всъщност не предлагаше нищо.

Двамата нямаха бъдеще, също както той и Таура.

Почти с облекчение щеше да избяга от адмирал Нейсмит и да се върне към лорд Воркосиган. Лорд Воркосиган нямаше полов живот.

Кога се бе случило това… този пропуск в живота му? „Всъщност много, много отдавна.“ Странно. До този момент не беше обръщал внимание.

Клепачите на Таура се отвориха и тя сънено му се усмихна.

— Гладна ли си? — попита Майлс. Предварително знаеше отговора.

— Аха.

Прекараха доста време в проучване на дългото меню, предлагано от корабния камбуз, после пратиха поръчката си. Докато чакаха, Таура повдигна възглавниците, седна на леглото и замислено се загледа в него със златистите си очи.

— Спомняш ли си първия път, когато ме нахрани?

— Да. В тъмниците на Риовал. С онзи отвратителен сух порцион.

— Беше по-добре от суровите плъхове, уверявам те.

— Сега мога да ти дам нещо по-приятно.

Когато се спасяваха хора, с тях повече не биваше да се случи нищо лошо. Нали такава беше сделката? „И после всички живеем щастливо, нали?“ Но когато всеки момент го заплашваше нов пристъп, наистина ли бе толкова сигурен, че Таура първа ще си иде? Може би в крайна сметка това щеше да е адмирал Нейсмит…

— Това беше една от първите ми спасителни операции. И една от най-добрите.

— Любов от пръв поглед ли беше?

— Мм… честно казано, не. По-скоро ужас от пръв поглед. Влюбването стана след около час.

— С мен беше същото. Започнах да се влюбвам в теб едва когато се върна за мен.

— Нали знаеш, че… тона не започна точно като спасителна операция. — Всъщност го бяха наели да сложи край на експеримента.

— Но ти я превърна в такава. Винаги си щастлив, когато спасяваш някого, независимо колко опасно може да стане.

— Моята работа не ми носи само финансови възнаграждения. Не отричам, че изпитвам емоционална потребност да измъквам някого от блатото. Особено когато никой друг не вярва, че е възможно. Обожавам да се самоизтъквам и публиката винаги е ужасно мила. — „Е, може би без Ворберг.“

— Понякога се чудя дали не си като онзи бараярец, за когото ми разказа. Онзи, който раздавал на всички печен дроб за Зимния празник, защото самият той много го обичал. И винаги се ядосвал, че на него никой не му носел.

— Аз нямам нужда да ме спасяват. Обикновено. — Миналогодишният му престой на Джаксън Хол бе едно от малкото изключения. Само че споменът му за това време представляваше тримесечно бяло петно.

— Мм, всъщност нямам предвид точно спасяване. Спасяването е резултат. Свобода. Ти подаряваш свобода винаги, когато можеш. Може би защото самият ти се стремиш към нея.

„И не мога да я постигна?“

— Не. Обичам притока на адреналин.

Вечерята им пристигна — на две колички, Майлс отпрати стюарда и двамата се заеха да подредят блюдата. Каютата бе ужасно просторна, масата дори не беше сгъваема, а завинтена за палубата. Майлс преглътна първата си хапка и се загледа в Таура. В такъв момент винаги се чувстваше странно щастлив. Когато се хранеше, тя сама по себе си представляваше внушителна гледка.

— Да не пропуснеш тези пържени сиренца с лютив сос — услужливо посочи той. — В тях има много калории, сигурен съм.

— Благодаря. — Последва мълчание, нарушавано само от мляскане.

— Доволна ли си? — попита Майлс.

Таура преглътна нещо вкусно с формата на звезда.

— О, да.

Той се усмихна. Тя имаше дарба за щастие. Винаги живееше в настоящето. Дали мисълта за ранната й смърт някога се стоварваше върху раменете й като лешояд?… „Да, разбира се. Но хайде да не си разваляме настроението.“

— Стана ли ти неприятно, когато миналата година откри, че съм лорд Воркосиган? Че адмирал Нейсмит не е истински?

Таура сви рамене.

— Стори ми се нормално. Винаги съм смятала, че трябва да си някакъв принц.

— Нищо подобно! — засмя се той. „Бог да ме спаси от Империята, амин.“ Или може би лъжеше сега, а не тогава? Може би адмирал Нейсмит бе истинският, а лорд Воркосиган — маска? Бетанският акцент на Нейсмит толкова гладко прилягаше на езика му. Гърлените бараярски гласни на Воркосиган изискваха все по-големи усилия. Толкова лесно се вмъкваше в кожата на Нейсмит и толкова… мъчително в тази на Воркосиган.

— Всъщност — поде нишката на предишния разговор той, — тъкмо свобода не искам. Не искам да се мотая безцелно или… да остана без работа. — „Особено последното.“ — Не искам свободно време… освен моменти като този, разбира се — припряно прибави Майлс. Тя окуражително кимна. — Искам… да съм такъв, какъвто ми е писано. Да съм или да стана самия себе си. — Оттук и измислянето на адмирал Нейсмит, за да запази в личността си всичко онова, за което нямаше място на Бараяр.

Стотици пъти бе мислил по този въпрос. Понякога му се щеше окончателно да се откаже от Воркосиган и да стане просто Нейсмит. Да се отърси от финансовите и патриотични окови на ИмпСи, да стане отстъпник, да изкарва прехраната си със свободните наемници от Дендарии. Ала това пътуване щеше да е еднопосочно. Ворски лорд не можеше да има собствени въоръжени сили, това беше държавна измяна. Ако тръгнеше по този път, никога нямаше да може да се завърне у дома.

И най-вече, не можеше да причини това на баща си. „Баща-ми-графът“, име, изричано на един дъх. Не и докато старецът бе жив и хранеше всички стари бараярски надежди за сина си. Не беше сигурен как ще реагира и майка му, бетанка до мозъка на костите си дори след всички тези години на Бараяр. Тя нямаше да има принципни възражения, но не одобряваше военния начин на живот. И не само че не го одобряваше, но и ясно му даде да разбере, че според нея интелигентните хора могат да постигнат нещо по-добро в живота си. А когато умреше баща му… Майлс щеше да стане граф Воркосиган, да има област и глас в Съвета на графовете, наред с безкрайни задължения… „Дано живееш дълго, татко.“

Но и адмирал Нейсмит не беше всичко.

— Като стана дума за спасителни операции — върна го в настоящето прелестният баритон на Таура, — как е нещастният ти клонинг Марк? Открил ли е вече съдбата си?

Таура поне не наричаше единствения му брат „дебел дребен гадняр“. Той признателно й се усмихна.

— Добре е, струва ми се. Напуснал Бараяр с родителите ми, когато са заминали за Сергияр, останал малко с тях и после продължил за колонията Бета. Там го наглежда баба ми. Записал се в университета в Кварц, същия град, в който живее тя. Учи счетоводство. Изглежда, му харесва. Струва ми се малко непонятно. Предполагам, че близнаците би трябвало да имат еднакви вкусове.

— Може би с възрастта нещата ще се променят.

— Мисля, че Марк никога повече няма да стане военен.

— Не, но навярно ти ще се заинтересуваш от счетоводство.

Майлс подозрително я погледна — а, добре. Тя се шегуваше. Виждаше го по бръчиците в ъгълчетата на очите й.

Той отпи от виното си. Споменаването на Марк го върна към Джаксън Хол, към неговото криосъживяване и към всичките му тайни проблеми, които в момента се свеждаха до изключително неприятен страничен ефект. Спомни си и за доктор Дърона, неговата криоложка. Дали двете сестри Дърона бяха успели да избягат и да основат нова клиника на Ескобар, далеч от омразната си родна планета? Марк трябваше да знае, той продължаваше да им превежда пари. И в такъв случай дали бяха готови да приемат един стар пациент? С извънредна дискретност?

Можеше да си вземе продължителна отпуска под предлог, че ще посети родителите си на Сергияр. Ескобар бе на две крачки от Сергияр. Щом пристигнеше там, можеше да отиде при Роуан Дърона… Дори може би щеше да успее да представи пътуването си пред Илян като тайна любовна връзка. Или поне пред графа. Макар и неохотно, даже на агентите на ИмпСи се позволяваше да имат личен живот, въпреки че щеше да се изненада, ако научеше такова нещо за Илян. Кратката му любовна история с Роуан беше грешка. Бе се случило, докато все още страдаше от криоамнезия, но се бяха разделили, поне според него, като приятели. Навярно можеше да я убеди да го лекува без ИмпСи да научи?

Започваше да съжалява, че не е взел със себе си и двата варианта на доклада си. Можеше да отложи окончателното си решение за по-късно, когато имаше повече време да го обмисли. Ала вече нямаше връщане и се нуждаеше от по-добър план. Не биваше да се доверява на късмета си.

Ескобар, това беше. Веднага щом имаше възможност.

Майлс, се отпусна назад и се загледа в триумфалния блясък на чиниите, чашите и купите по масата, повече напомнящи на бойно поле след… е, след като оттам е минала Таура. Той се обърна към леглото.

— Е, милейди, какво ще кажете да подремнем? Или нещо друго?

Тя проследи погледа му.

— Нещо друго. После ще подремнем.

— Както заповядате. — Майлс се поклони и се изправи, за да й подаде ръка. — Нощта е ваша.