Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 21

В щаба на ИмпСи цареше среднощна тишина. В заседателната зала на клиниката бе почти като в гробница. Около холопроекторната маса имаше пет стола. О, поредният медицински разговор. Напоследък Майлс научаваше много повече, отколкото искаше, за вътрешността на човешките глави, включително за собствената си.

— Изглежда, липсва един стол — каза той на Авакли и кимна към масата. — Освен ако не предлагате генерал Хароче да стои прав.

— Ще донеса, милорд ревизор — измърмори адмиралът. — Не очаквахме…

Той погледна Илян, седнал отляво на мястото, запазено за Майлс, до полковник Руибал и срещу доктор Уедел.

Майлс не беше сигурен дали е много разумно да доведе шефа на ИмпСи, но очевидното безпокойство на Авакли го изпълни с енергична безмилостност.

— Така ще си спестя време по-късно да му го повтарям — отвърна той. — А и честно казано, не се сещам някой друг на тази планета да има повече право да научи.

Биокибернетикът отиде да донесе стол.

Майлс носеше пълната си кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган, макар че този път беше оставил военните си отличия в чекмеджето на бюрото си. Не искаше ордените му да отклоняват погледите от ревизорската му верига. Илян бе избрал цивилно облекло: отворена риза, широки панталони и сако, които му придаваха вид на човек в отпуска. Любезност към заместващия го Хароче? Само че Илян беше носил цивилни дрехи на работа толкова често, че посланието, ако изобщо имаше такова, ставаше малко двусмислено.

Авакли и Хароче едновременно влязоха в заседателната зала. Когато видя Илян, генералът се сепна. Шефът на ИмпСи го погледна и приветливо му кимна.

— Здравей, Лукас.

Дълбокият глас на Хароче омекна.

— Здравейте, господине. Радвам се отново да ви видя на крака. — После се обърна към Майлс и прошепна: — Достатъчно ли се е възстановил? Ще издържи ли?

— О, да — усмихна се Майлс и скри собственото си неведение по този въпрос. При небрежния жест с ръка на Хароче всички отдадоха чест, макар че в присъствието на Илян навярно не бяха сигурни кой на кого трябва да козирува. Адмирал Авакли остана прав на подиума при холодисплея.

— Милорд ревизор — започна биокибернетикът. — Генерал Хароче, господа. Господин началник Илян. — Той неуверено кимна на Саймън. — Не… Не очаквам да се изненадате от заключението на моя екип. Ние установихме, че повредата на невралния чип е била умишлено предизвикана.

Хароче дълбоко въздъхна и кимна.

— Тъкмо от това се боях. Надявах се да се окаже нещо по-просто.

Майлс също се беше надявал.

— „Просто“ — отвърна Авакли — е последната дума, която бих използвал в този случай.

— В такъв случай става въпрос за умишлен саботаж.

Адмиралът прехапа долната си устна.

— Това вече е във вашата област. Както казах, засега предпочитам да го наричам „умишлено предизвикана повреда“. Ще дам думата за обяснение на доктор Уедел — на високото чело на биокибернетика се появи едва забележима бръчка, — на когото в голяма степен дължим това откритие. Заповядайте, доктор Уедел.

По тази бръчка Майлс заключи, че Канаба продължава да се държи както обикновено, блестящо и отвратително. Ако някога изгубеше способностите си, той несъмнено щеше да се изненада колко омраза му е донесло поведението му. Ала Авакли беше прекалено честен учен, за да си припише чужди достойнства. Уедел се качи на подиума. Патрицианското му лице изглеждаше уморено, напрегнато и малко самодоволно.

— Ако искате да видите виновника — искам да кажа непосредствения виновник, — това е портретът му. — Той натисна няколко бутона и над проектора се появи яркозелено сложно петно, което бавно се завъртя във въздуха. — Цветът е компютърно подсилен, разбира се, позволих си малко артистична волност, и увеличението е няколко милиона пъти. Това, господа, е биоинженерен апоптотичен прокариот. Или поне така съм го реконструирал.

— Какво? — попита Майлс. — По-просто, моля.

Уедел му прати измъчена усмивка, несъмнено търсейки в ума си едносрични думи. Майлс съжали за последните си четири бири.

— Миниатюрно създание, което яде разни неща — обобщи биологът.

— Не чак толкова опростено — сухо каза Майлс. Гласът му накара бараярците около масата, които бяха наясно с властта на имперския ревизор, да потръпнат. Уедел остана невъзмутим. „Никога не спори с педанти за терминология. Така само си губиш времето и дразниш педанта.“ — Прокариот. Ясно. Реконструиран.

— След малко ще стигна до това, милорд ревизор. Той едва ли може да се нарече форма на живот, тъй като е по-малък и по-прост от най-малката бактерия, но изпълнява две жизнени функции. Така да се каже, „яде“. По-точно, той произвежда протеолитен ензим, който разгражда протеиновата матрица, използвана за въпросния чип, както и за още някои подобни видове галактически нервни имплантанти. Просто я унищожава и нищо повече. След като погълне разградените хранителни вещества, той се възпроизвежда чрез елементарно делене. Броят на прокариотите нараства в геометрична прогресия до определен момент. След известен брой деления прокариотът е програмиран да се самоунищожи. Когато получихме чипа за анализ, почти всички вече го бяха направили и трябваше да си играя с откъслечни части от мозайката. Само още една седмица, и нямаше да има какво да изследваме.

Хароче потръпна.

— Специално за Илян ли е бил създаден този прокариот? — попита Майлс. — Или може би е продукт, произвеждан с търговска цел?

— Не мога да отговоря на първия ви въпрос. Но по молекулярната му структура съм в състояние да прочета голяма част от историята на неговото създаване. На първо място, създателят му не е започнал от нищо. Това е вариант на съществуващ, патентован апоптотичен организъм, първоначално предназначен да унищожава нервна плака. Галактическият патентен код за това напълно законно медицинско приложение все още се четеше на някои молекулни фрагменти. Модифицираният прокариот обаче не носеше обозначение на лабораторията производител. Между другото, първият патент е отпреди десетина години, което ни дава някаква отправна точка във времето.

— Това щеше да е следващият ми въпрос — каза Майлс. — Надявам се, че ще успеем още повече да стесним времевите граници.

— Разбира се. Но виждате колко много научихме дори само от кодовете и тяхното отсъствие. Оригиналният медицински прокариот е бил незаконно произведен за нова цел и хората, които са го модифицирали, очевидно не са искали да го узаконят за масово производство. Налице са всички признаци за еднократно производство по поръчка на един-единствен клиент.

— Дали случайно не е работа на Джаксън Хол? — попита Майлс. „Ти би трябвало да знаеш.“

— Използваните методи определено подкрепят тази възможност. За съжаление, аз не съм лично запознат с тях.

Значи не идваше от лабораториите „Барапутра“, предишните работодатели на Канаба. Това вече щеше да е страхотна случайност. Но на Джаксън Хол имаше десетки други производители, които биха изпълнили такава поръчка.

— Колко е струвало производството на този прокариот? Или по-скоро за колко е бил продаден?

— Ммм… — Уедел замислено се загледа в празното пространство. — Действителните лабораторни производствени разходи са малко под петдесет хиляди бетански долара. Кой знае колко са надули цената. Ако клиентите са поставили условие поръчката да се запази в тайна, може да са им поискали пет пъти по-голяма сума. Но най-вероятно цената просто е зависела от пазара.

В такъв случай не беше работа на самотен луд, освен ако не бе баснословно богат. Организация, навярно. Първите, за които си помисли Майлс, бяха комарските терористи. За съжаление, човек винаги първо се сещаше за тях.

— Възможно ли е да е сетаганданско изпълнение? — попита генерал Хароче.

— О, не, едва ли — отвърна Уедел. — Изобщо не е в техния стил. От генетична гледна точка. Сетаганданците се отличават със своето качество, оригиналност и… как да се изразя… елегантност. В сравнение с тяхната работа това е свършено надве-натри. Въпреки ефикасността му.

Илян сви устни, но не се обади.

— Самоунищожителният код — продължи Уедел — може просто да е останал от оригиналния вариант. Или… да цели заличаване на следите.

— Коя от двете възможности сте склонен да подкрепите?

— Има някои изменения в сравнение с оригиналния медицински прокариот… най-малкото нарочно са го запазили. Мога да ви изложа фактите, милорд, но не мога да съдя за намеренията на непознати хора.

„Това е моя работа, да.“

— Така… кога са го дали на Илян? И как?

— Кога за пръв път се проявиха първите сериозни симптоми на срива?

— Преди четири седмици — отвърна Хароче. — По време на оперативка на всички отдели.

— Всъщност около една седмица по-рано — поправи го Майлс. — Според мой източник.

Генералът го изгледа остро.

— Наистина.

Илян се размърда, сякаш понечи да прибави нещо, после се отказа.

— Хм. Прокариотът не се възпроизвежда много бързо. До голяма степен зависи от това каква доза е била вкарана в организма.

— Ясно. А как са го направили? — повтори Майлс. — И изобщо как се съхранява и транспортира това нещо? Каква е трайността му? Изисква ли специални условия?

— Съхранява се на сухо в капсулиран вид, при стайна температура, макар че малко студ няма да му навреди. Трайност… Господи! Години. Макар че в случая очевидно става дума за по-малко от десетилетие. Активира се чрез овлажняване. Вкаран е в организма през лигавицата. Може да е бил вдишан като прах, инжектиран като разтвор или да е попаднал в открита рана. Достатъчна е и обикновена драскотина.

— Може ли да е погълнат?

— Стомашните киселини унищожават повечето прокариоти. Възможно е, но изисква по-голяма първоначална доза, за да проникне в кръвоносната система и да стигне до чипа.

— Така… Кога? Можете ли на базата на темповете на възпроизводство да пресметнете кога е станало това?

— Съвсем приблизително. Боя се, че това е само една от няколкото променливи величини, милорд. Срокът може да варира от десет до една седмица преди появата на първите симптоми.

Майлс се обърна към Илян.

— Спомняш ли си нещо такова?

Шефът на ИмпСи безпомощно поклати глава.

— Има ли някаква вероятност… — попита Хароче — може ли… възможно ли е прокариотът да е попаднал в организма му случайно?

Уедел сви устни.

— Дали е възможно? Кой може да каже? А дали е вероятно? Тъкмо това е въпросът. — Очевидно се радваше, че той не е човекът, който трябва да даде отговора.

— Има ли сведения за други загадъчни случаи с подобни чипове на Бараяр? — попита Майлс. — И изобщо някой на Бараяр има ли такъв чип?

— Поне на мен не ми е известно — отвърна Хароче.

— Бих искал ИмпСи да направи проверка, моля.

— Да, милорд. — Хароче си записа.

— Невралните имплантанти на скоковите пилоти използват съвсем различна система — обади се Авакли. — Слава Богу. — Той запремигва, навярно представил си хаоса, който можеше да предизвика някакъв масов пилотски мор.

— Този прокариот не се предава по обикновен начин — категорично ги увери Уедел.

— Мисля, че трябва да допуснем най-лошата възможност — каза Майлс.

— Наистина — въздъхна Хароче.

— Прилича ми на саботаж — продължи Майлс. „При това жесток, Господи, невероятно жесток.“ — Вече знаем какво и как. И донякъде, кога. Но кой и защо? — О, пак тези човешки мотиви. — Методът ни е известен. Мотивът остава неясен. Ти имаш прекалено много врагове, Саймън, и нито един от тях не е отделна личност. Поне така ми се струва. Нали не си… спал с нечия жена или дъщеря?

Илян мрачно се усмихна.

— Уви, не, Майлс.

— Така… трябва да е някой, който се е целил изобщо в ИмпСи. Политически мотиви? По дяволите, това пак е прекалено общо. Макар че извършителят очевидно е имал достатъчно пари и, хм, търпение — за колко време според вас е създаден този микроскопичен звяр, доктор Уедел?

— Лабораторно време, около два месеца. Освен ако не са платили за експресна услуга. Най-малко месец.

— Плюс пътуването… този заговор трябва да е започнал най-малко преди половин година, струва ми се.

Хароче се прокашля.

— Има вероятност да идва извън Бараяр. Искам да знам в коя лаборатория е произведен и кога. С ваше разрешение, милорд ревизор, незабавно ще наредя на галактическия отдел да задейства агентите си на Джаксън Хол. Без да изключваме другите възможни източници на биопродукт от такъв порядък — например Ескобар. В края на краищата Джаксън Хол няма пълен монопол върху тъмните сделки.

— Да, генерал Хароче — отвърна Майлс. Тези досадни проучвания бяха специалността на ИмпСи. Истинският имперски ревизор обикновено разполагаше със собствен екип, на който да възлага такива задачи. Щеше да се наложи лично да проверява докладите, за да е сигурен. Е, в крайна сметка пак щеше да се озове в подземията на ИмпСи. Навярно така му бе писано.

— И ще проуча всички пътувания на Илян през последните, да речем, шестнайсет седмици — прибави Хароче.

— През повечето време бях тук в щаба — каза Саймън. — Два пъти съм пътувал извън града… струва ми се. И не съм напускал Бараяр.

— Не забравяй официалната вечеря при Грегор — напомни му Майлс. — И още няколко подобни случая.

— Да. — Генералът отново си записа. — Ще имаме нужда от списък на всички галактически посетители, с които се е срещал Илян.

— Има ли някакъв начин да стесним времевите рамки? — обърна се Майлс към учените.

Уедел разпери ръце, Авакли поклати глава и отговори:

— Не и с тези данни, милорд.

— Имате ли да прибавите още нещо? — попита генерал Хароче.

Те поклатиха глави.

— Всичко друго ще е в областта на хипотезите — отвърна адмиралът.

— Много странен инцидент — отбеляза Майлс. — Целта е била паметта на Илян, а не животът му.

— Не съм сигурен, че можем напълно да изключим последната възможност, милорд — рече доктор Руибал. — Ако не бяхме извадили чипа, той спокойно можеше да умре от изтощение. Или при нещастен случай — докато съзнанието му беше помрачено.

Хароче въздъхна. Основателно, помисли си Майлс. Щом някой искаше да убие шефа на ИмпСи, генералът можеше да е следващият в списъка.

— Господа — каза Хароче, — всички свършихте изключителна работа. Ще впиша личната си похвала в секретните ви досиета. Веднага щом предадете окончателния си доклад, можете да се върнете към обичайните си задължения.

— Утре, най-вероятно — уточни Авакли.

— Може ли да си тръгна още сега? — попита Уедел. — Бедната ми лаборатория цяла седмица е в ръцете на моите асистенти. Страх ме е да си помисля какво ме очаква там.

Авакли погледна Майлс и му предаде топката — „Ти ми го натрапи, сам се оправяй с него.“

— Не виждам защо не — отвърна Майлс. — Но искам копие от доклада.

— Естествено, милорд ревизор — каза адмирал Авакли.

— И всичко друго, което откриете, генерал Хароче.

— Разбира се. — Генералът понечи да прибави още нещо, после протегна ръка към Майлс. — Милорд ревизор, вие свикахте това съвещание.

Майлс се усмихна и се изправи.

— Свободни сте, господа. Благодаря на всички ви.

В коридора Илян спря при Хароче и Майлс го изчака.

— Е, господине — въздъхна генералът, — трябва да отбележа, че ме изправихте пред много неприятна загадка.

Илян се ухили.

— Добре дошъл в отбора. Вчера казах на Майлс, че първата ми работа като шеф на ИмпСи беше да разследвам убийството на предшественика си. Триумф на традицията.

„Каза ми го следобед, Саймън.“

— Вие поне не бяхте убит — отвърна Хароче.

— А, да, забравих. — Усмивката на Илян помръкна. Той погледна заместника си и сниши глас, така че генералът трябваше да се наведе към него, за да го чуе. — Разкарай тия копелета от мен, Лукас.

— Ще направя всичко възможно, господине. — Въпреки цивилното облекло на Илян, Хароче му отдаде чест.

* * *

По обяд на следващия ден Майлс, вече в пълна униформа и с ревизорската си верига, допиваше кафето си на пейката в предния вестибюл и чакаше Мартин да докара колата на графа. Изведнъж отвън се разнесе шум от няколко автомобила, отваряне на покриви, гласове и стъпки. Той остави чашата си и се запъти към вратата, ала тя се отвори сама. О, разбира се. Графиня Воркосиган и нейният антураж очевидно бяха влезли в орбита сутринта, докато той бе спал.

Двама гвардейци в кафяво-сребристи униформи първи влязоха в преддверието и й се поклониха преди да се обърнат и да отдадат чест на Майлс. Тя мина през тълпата от стражи, секретари, прислужници, сервитьори, шофьори и носачи като яхта, разцепваща водите на бурно море. Лейди Воркосиган беше висока червенокоса жена, облечена в кремава рокля. Думите „добре запазена“ не можеха да опишат красотата й — в крайна сметка, тя бе бетанка на около шестдесет и пет години, едва достигнала средна възраст според стандартите на родната й планета.

— Майлс, мили мой!

Той се поклони над ръката й в опит да прескочи майчинската прегръдка. Лейди Воркосиган разбра намека.

— Божичко, колко си официален за това време на деня.

— Тъкмо отивам на работа — поясни Майлс. — Повече или по-малко.

— Подробно ще ми разкажеш за това, разбира се… Ела.

Влязоха в съседната стая, преддверието на голямата библиотека, и майка му го измери с очи от глава до пети.

— Как си? — Усмивката й не скриваше тревожните нотки в гласа й.

От нейните уста този въпрос криеше потенциална опасност.

— Добре, благодаря — отвърна Майлс.

— Наистина ли? — тихо попита тя.

— Наистина.

— Изглеждаш… по-добре, отколкото очаквах. Не толкова ужасно като в някои от, хм, изключително кратките ти съобщения.

— Аз… имах няколко тежки дни веднага след… нали знаеш. Преживях го.

— С баща ти едва не се прибрахме у дома. На няколко пъти.

— Радвам се, че не дойдохте. Не че не се радвам да те видя — припряно прибави той.

— Хм. Вече си мислех, че нещата отиват натам.

— Може би все още щях да съм в същото състояние, ако не бяха някои събития — мрачно призна Майлс. — Предполагам, че си научила за Саймън.

— Да, но не всичко. Макар че Алис беше по-изчерпателна от вас с Грегор. Как е той?

— Добре е. В момента ни гостува. Снощи не спахме много. Мисля, че… е по-добре той да ти разкаже. Доколкото може. Физически се е възстановил, но е малко… е, много по-мъгляв от онзи Саймън, с когото си свикнала. Ще разбереш, когато поговориш с него.

— Ясно. — Майка му леко се намръщи. — Колкото може по-скоро. След час имам кратка среща с Алис. Изгарям от нетърпение да се запозная с Лайза.

— Успя ли да успокоиш родителите й?

— О, Алис беше положила основите. Чувствата им са смесени, разбира се. Тоскана се вълнуват от перспективата да спечелят още по-голямо влияние — и за себе си, и за компанията си, и изобщо за Комар.

— Тук грешат, ако си мислят така. Грегор отлично съзнава необходимостта да изглежда безпристрастен, за да си позволи да прави открито прекалено много услуги на роднините на жена си.

— Аз внимателно им го обясних. Те са достатъчно разумни, за щастие. Радостта им е помрачена от искрено безпокойство за безопасността и личното щастие на дъщеря им, макар че също като всички други родители, нямат представа как да го осигурят. — Тя сухо му се усмихна.

Това за него ли се отнасяше? Несъмнено.

— Така… Как е татко? Как понесе… всичко това? — Майлс сви едното си рамо, за да загатне за новия си цивилен живот.

Майка му се прокашля.

— Със смесени чувства и смесени реакции. С две думи, имаш неговата подкрепа. Винаги.

— Знам го. Питах за друго. Беше ли много… разочарован?

Тя на свой ред сви рамене.

— Всички знаем с колко труд постигна всичко.

„Не иска да ми отговори, по дяволите.“

— Повече се безпокоеше какво ще правиш после — прибави лейди Воркосиган и прокара дългия си показалец по златната му верига. — Това е много находчиво от страна на Грегор, трябва да отбележа. Момчето е станало ужасно гъвкаво.

— Почакай Саймън да ти обясни какъв товар се очаква да нося с тая проклета верига.

В този момент в стаята надникна Мартин и когато видя графинята, на лицето му се изписа страхопочитание.

— Милорд? Хм, колата ви е готова и всичко…

Лейди Воркосиган разпери ръце.

— Щом трябва, върви. Ще отида при Саймън.

— Изглежда, че ще ми се наложи да раздвижа… предишната му служба. — Не му харесваше звученето на „предишната“. — Хароче адски се тутка с този проблем. Макар да не мога да обвинявам ИмпСи, че отказва да действа преди да получи достатъчно информация.

— Защо не? Правили са го, и то често.

— Дръж се прилично, госпожо майко. — Майлс се поклони съвсем по ворски.

— Радвам се, че те заварих тук — извика след него тя.

— Къде другаде?

Лейди Воркосиган се поколеба, после кисело призна:

— Хванах се на бас с Арал, че ще предпочетеш дребния адмирал.