Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (19)

Глава 19

На следващия ден Майлс без желание, но твърдо седна пред комуникационния си пулт, свърза се с отделението за лечение на ветерани в Имперската военна болница и си определи час за предварителен преглед. Военната болница беше най-подходящото място, тъй като там имаха опит с криосъживяването и разполагаха с непосредствен достъп до всичките му медицински данни, секретни или не. Бележките на корабната лекарка от „Дендарии“ трябваше да им спестят седмици на постоянни изследвания. Рано или късно Иван щеше да си спомни заплахата си да го замъкне в клиника по негов избор или още по-лошо, да се оплаче от разтакаването му на Грегор.

След като свърши, Майлс въздъхна, стана и безцелно се заскита из кънтящите коридори и зали. Не че му липсваше компанията на Иван, просто… липсваше му някаква компания, дори на братовчед му. Замъкът Воркосиган не бе построен, за да е толкова пуст.

* * *

— Отвличане? — измърмори генерал Хароче.

Майлс се усмихна.

— Нищо подобно. Покана да се възстанови в замъка Воркосиган, която му отправям от името на баща си. Не се съмнявам, че Илян ще се съгласи.

— Екипът на адмирал Авакли все още не е изключил възможността за саботаж, макар че самият аз съм склонен да дам естествено обяснение на повредата. Замъкът Воркосиган наистина ли е достатъчно сигурен? В сравнение с щаба на ИмпСи?

— Ако чипът на Илян е бил повреден нарочно, това спокойно може да се е случило на територията на ИмпСи. В крайна сметка той прекарваше повечето си време там. А и… хм… ако ИмпСи не е в състояние да осигури достатъчна охрана на замъка Воркосиган, бившият лорд регент извънредно ще се изненада. Аз дори бих го нарекъл сериозен скандал.

Хароче се усмихна — по-точно се озъби.

— Тук сте прав, милорд ревизор. — Той погледна към Руибал, който седеше до Майлс. — Какво е професионалното ви мнение, докторе?

— Ммм… идеята е добра, струва ми се — отвърна пълният невролог. — Физически Илян е готов да се завърне към нормален живот. Все още не може да става и дума за работа, разбира се. Ако се отдалечи от службата си, може би ще успеем да го накараме да си почине.

Хароче повдигна вежди. Очевидно не се бе замислял за това.

— Нека си вземе отпуск по болест — продължи Руибал, — да се поотпусне, да почете или да се занимава с нещо друго… като остане под наблюдение за нови проблеми, естествено. Нищо не ми пречи всеки ден да го преглеждам и там.

— Нови проблеми ли? — повтори Майлс. — Какви са сегашните му проблеми?

— Ами, физически е добре, макар и разбираемо уморен. Двигателните му рефлекси са нормални. Но спомените му за най-близкото минало са адски объркани. Резултатите от когнитивните му тестове, които изискват такъв вид памет, са далеч под нормите. Още е рано да се каже дали завинаги ще остане в това състояние, или с времето мозъкът му ще се приспособи към промяната. И дали няма да се наложи някаква медицинска интервенция. Нека си почине няколко седмици, после ще видим.

Това даваше време на Руибал да потърси решение.

— Звучи ми разумно — каза Майлс.

Хароче кимна.

— На ваша отговорност, лорд Воркосиган.

* * *

След още един личен разговор с Авакли в лабораторията Майлс отиде в клиниката на ИмпСи, за да предаде поканата на Илян. Там откри неочакван съюзник в лицето на лейди Алис. Както обикновено, тя беше безупречно облечена, днес в нещо тъмночервено и ворски женствено, с други думи — скъпо.

— Това е великолепна идея — каза лейди Алис, когато Илян колебливо понечи да възрази. — Много мило от твоя страна, Майлс. Корделия ще го одобри.

— Смятате ли? — попита Илян.

— Да, несъмнено.

— И в апартамента има прозорци — услужливо отбеляза Майлс. — Ужасно много прозорци. Това винаги най-много ми е липсвало, когато съм лежал тук.

Саймън плъзна поглед по стените на стаята.

— Прозорци, а? Не че непременно са преимущество. Ти вече си бил заченат, когато Евън Ворхалас изстреля газова граната през прозореца в стаята на родителите ти. Спомням си оная нощ… — Ръката му потръпна и той се намръщи. — Помня я като сън.

Това се беше случило преди тридесет години.

— Затова оттогава всички прозорци в замъка Воркосиган са със силови полета. Няма проблем. В момента там е съвсем спокойно. И имам нова готвачка.

— Иван ми разказа за нея — каза Илян. — Много подробно.

— Да — каза лейди Алис и на финото й лице се изписа пресметливо изражение. Дали не съжаляваше, че набезите в съседните имения завинаги са останали в миналото? — И там ще е много по-удобно да те посещаваме, отколкото на това ужасно потискащо място, Саймън.

— Хм — изсумтя Илян. — Това е вярно. Е, Майлс… добре. Благодаря ти. Приемам.

— Отлично — рече лейди Алис. — Имате ли нужда от помощ? Можете да използвате моята кола.

— Имам кола и шофьор — каза Майлс. — Ще се оправим и сами.

— В такъв случай надявам се да се видим там. Сигурна съм, че не си помислил за всичко, Майлс. Мъжете никога не се сещат за всичко. — Тя решително кимна, изправи се и излезе.

— Какво може да му липсва на замъка Воркосиган? — зачуди се Илян.

— Цветя? — предположи Майлс. — Танцуващи прислужнички? — „Хм… сапун и хавлии?“ Лейди Алис имаше право — не се бе сетил за всичко.

— Нямам търпение да разбера.

— Е, каквото и да измисли, убеден съм, че ще е направено както трябва.

— Човек винаги може да разчита на тази жена. — За разлика от някои мъже от неговото поколение, които познаваше Майлс, Илян, изглежда, не забелязваше противоречие в последното изречение. Саймън се поколеба и с присвити очи се вгледа в него. — Струва ми се, че си спомням… тя беше тук. В някои доста неприятни моменти.

— Да, беше.

Илян се замисли, после се огледа, сякаш за пръв път виждаше малката стая.

— Уважаемата ти леля е права. Това място наистина е мрачно.

— Тогава да се махаме оттук.

* * *

Мартин ги откара в замъка с луксозната стара бронирана кола. Завариха Алис да надзирава група чистачи, които тъкмо привършваха. Имаше цветя, сапун, хавлиени кърпи и чисти чаршафи. Ако някога изпълнеше заканата си да превърне имението в хотел, Майлс знаеше кого ще назначи за генерален управител. Мартин изгуби цели пет минути, докато нареди оскъдните вещи на Илян, после Алис го отпрати в кухнята.

Цялото това внимание малко смущаваше Саймън. Облекчи го завръщането на Мартин, който тикаше количка, натоварена от Мама Кости с обилна следобедна закуска. Момчето нареди всичко на масата в дневната, която гледаше към задната градина. И тук се усещаше пръстът на лейди Алис — най-после, изглежда, бяха открити всички необходими съдове и прибори, при това се използваха по предназначение. След чая със сметана, сандвичи, пълнени яйца, кюфтенца в сос от сливи, прословутия прасковен сладкиш, десертно вино и някакви страхотни шоколадови неща с плътността на плутоний, чието име Майлс дори не знаеше, всички въздъхнаха облекчено.

В последвалото пълно мълчание Майлс най-после посмя да зададе въпроса, който отдавна го измъчваше.

— Е, Саймън, как е? Какво си спомняш от последните няколко седмици и хм… отпреди? — „Какво сме направили с теб?“

Потънал в мекия фотьойл, Илян сбърчи лице.

— Последните няколко седмици са ми малко разпокъсани. Преди това… пак същото. — Ръката му потръпна. — Сякаш човек, който винаги е имал отлично зрение, си е сложил стъклен шлем, покрит с кал. Само че… не мога да го сваля. Не мога да го счупя. Не мога да дишам.

— Но ти ми изглеждаш… не знам, като че ли се владееш — каза Майлс. — Не е като криоамнезията. Аз не знаех кой съм… по дяволите, не познах дори Куин. — „Господи, как ми липсва Куин!“

— О, моето е нищо. Ти си преживял нещо… много по-ужасно, предполагам. — Илян мрачно се усмихна. — Започвам да го разбирам.

— Не знам дали е било по-ужасно. Знам обаче, че беше мъчително. — Малко подценяване.

— Аз, изглежда, познавам нещата — въздъхна Саймън. — Просто не си ги спомням точно.

— Миналото наистина е като сън — успокоително отбеляза Алис. — Повечето хора си го спомнят така. Опитай се да си спомниш как е било в младостта ти, преди старият Ецар да ти имплантира чипа. Това е съвсем нормално.

— Нормално за вас.

— Ммм. — Тя се намръщи и допи чая си, сякаш за да скрие факта, че няма какво да му отговори.

— Зададох ти този въпрос поради съвсем конкретна причина — каза Майлс. — Не съм сигурен, че някой ти го е обяснил, но Грегор ме назначи за временен имперски ревизор по твоя случай.

— Да, чудех се как сте го замислили.

— Трябваше по някакъв начин да преодолеем съпротивата на ИмпСи, разбираш ли, и просто не ни оставаше друг избор. Когато екипът на адмирал Авакли свърши работата си с чипа, ще трябва да представя на императора ревизорски доклад. Ако стигнат до заключението, че причината е естествена, е, с това ще приключи всичко. Но ако… Чудех се дали ще успееш да си спомниш нещо, някакъв момент или събитие, което може да е свързано с биологичен саботаж.

Илян раздразнено разпери ръце.

— Ако чипът още беше в главата ми… щях да съм в състояние да си представя всеки момент от живота си. До последната подробност. Щеше да отнеме време, но нямаше да е невъзможно… Ако наистина е било саботаж, те са унищожили всички улики. — Той мрачно изсумтя.

— Ясно. — Майлс си наля чай и реши да не прекалява с последното парче прасковен сладкиш, останало самотно на таблата. Не биваше да притиска Илян, за да не го раздразни. Беше време за смяна на темата. — Е, лельо Алис, как вървят приготовленията за годежната церемония на Грегор?

— О! — Тя го погледна признателно. — Много добре.

— Кой отговаря за безопасността? — попита Илян. — Хароче ли?

— Не, натоварил е с тази задача полковник лорд Вортала Младши.

— Добър избор. — Той видимо се отпусна и започна да върти празната си чаша.

— Да — каза Алис. — Вортала разбира от тези неща. Официалното съобщение и церемонията ще са в резиденцията, разбира се. Опитах се да помогна Лайза с традиционната бараярска рокля, макар че се колебаем дали за годежа няма да е по-подходящ комарският стил. Бараярската рокля ще е задължителна за сватбата, разбира се… — Тя продължи с безкрайна лекция за — както мислено ги определи Майлс — социално-техническите аспекти на работата си. Темата бе успокояваща и приятна и двамата с Илян окуражаваха лейди Алис с насочващи въпроси.

След като Мартин разчисти съдовете, Майлс предложи да поиграят на карти, за да „убиели времето“. Целта му обаче беше да провери нервните функции на Илян, което не убягна на шефа на ИмпСи. Но той прие.

След шест раздавания Майлс и лейди Алис си бяха поделили точките и Саймън се извини под предлог, че е уморен. Наистина изглеждаше отпаднал, ала причината едва ли бе тази.

Руибал не беше преувеличил. Илян почти не помнеше подробностите от най-близкото минало. Това не личеше в обикновен разговор, когато една забележка водеше след себе си друга, но…

— Е, какво мислиш за избора на Хароче за шеф на безопасността на императорската сватба? — небрежно подхвърли Майлс.

— Кого е избрал? — попита Илян.

— Ти кого щеше да назначиш?

— Полковник Вортала. Той отлично познава столицата.

— Съгласен съм с теб — рече Майлс. Алис, която тъкмо си тръгваше, потръпна. Илян внезапно се намръщи и присви очи, но не каза нищо.

* * *

Двамата бързо свикнаха с новото ежедневие в замъка Воркосиган. Ставаха, когато поискат, и обикновено не се засичаха в кухнята сутрин, макар че се срещаха по-официално на обяд и на вечеря. Майлс всеки ден ходеше в Имперската военна болница оттатък реката, която разделяше Стария град. Първия ден го накараха да чака в коридора като всеки друг ветеран, но той небрежно спомена за новия си пост на имперски ревизор и това не се повтори. Е, все трябваше да има някаква полза от златната верига на Грегор.

На втората вечер дойде Дъв Галени. Преместването на Илян в някогашните стаи на графа, изглежда, изненада комареца и той се опита да отклони предложението да остане на вечеря, но Майлс не му позволи. Дъв се държеше сковано и се чувстваше неловко в присъствието на страшния си бивш шеф. Тактично се преструваше, че не забелязва белите петна в паметта на Илян, и бързо възприе метода на Майлс да подхвърля напомнящи забележки.

Лейди Алис ги посещаваше често, както бе обещала, макар че с наближаването на императорския годеж й оставаше все по-малко време. Отбиваше се и Иван, винаги точно навреме, за да го поканят на вечеря. Появиха се петима-шестима стари военни другари на Илян, които също усвоиха навика да пристигат около времето за чай. Сред тях беше Гай Алегре, шеф на комарския отдел в ИмпСи, който за щастие имаше благоразумието да не позволява на Илян да разговаря за работа.

ИмпСи увеличи охраната на трима души, което сложи край на разточителните обеди на ефрейтор Кости, но след дежурство той винаги минаваше през кухнята и Майлс не се опасяваше, че младежът може да умре от глад. Сметките за продукти започнаха да нарастват, макар че все още далеч не можеха да се сравняват с времето, когато имението бе обитавано от графа и графинята.

Майлс всеки ден се обаждаше на адмирал Авакли, за да се осведомява за напредъка на екипа му. Информациите на биокибернетика бяха предпазливи, но в този случай наистина не можеха да си позволят грешки. И нямаше смисъл да бързат. Стореното беше сторено и нито Майлс, нито Авакли, нито който и да било друг можеше да го поправи.

* * *

Медицинският пробив, който очакваше Майлс, дойде на шестия ден, но не от екипа на адмирала. Криологът и неврологът от Имперската военна болница, които се занимаваха с неговия случай, най-после успяха да предизвикат пристъп в лабораторни условия.

Майлс се свести от до болка познатите пъстри фойерверки, следвани от мрак, и установи, че все още лежи на масата за прегледи с глава, пъхната в огромен скенер, и с безброй проводници, стърчащи от тялото му. Полковник доктор Ченко, неврологът, и капитан доктор Д’Гайс, криологът, енергично подскачаха насам-натам, смееха се и си сочеха разни данни на мониторите, сякаш току-що бяха присъствали на най-страхотното представление след появата на яздещата велосипед мечка на панаира в Хасадар. Майлс изпъшка, ала без резултат — мониторите очевидно бяха много по-интересни.

Обърнаха му внимание едва след като отново се облече и ги изчака в кабинета на доктор Ченко. Този път дори постът му на имперски ревизор не ги накара да побързат. Последен влезе неврологът, атлетичен мъж на средна възраст, който приличаше на ходеща реклама на лекарската професия. Той носеше няколко инфодиска и първоначалната му радостна възбуда беше отстъпила място на обикновено самодоволство.

— Знаем какво става с вас, лорд Воркосиган — заяви доктор Ченко, когато се настани зад комуникационния пулт. — Както предполагахме, механизмът на вашите пристъпи е идиосинкратичен. Но вече го установихме!

— Чудесно — безизразно отвърна Майлс. — И какъв е точно?

Необезпокоен от тона му, лекарят пъхна инфодисковете в пулта и включи холодисплея.

— Очевидно след криосъживяването мозъкът ви е започнал да произвежда необичайно голямо количество невротрансмитери^[1]. Те се натрупват в невралните си резервоари, както виждате на тази графика. За сравнение, това тук е нормален резервоар, нали забелязвате разликата? В даден момент се случва нещо, което предизвиква извънредно голяма мозъчна активност — стрес или някаква възбуда, да речем — и резервоарите едновременно се изпразват. Това е пикът на тази графика, ето тук. Нормалните ви нервни функции временно спират, което обяснява халюцинациите ви. След минута-две невротрансмитерните ви резервоари се изпразват до нормално равнище. Всъщност даже под нормалното. Оттук и няколко минути безсъзнание. После равновесието се възстановява и вие идвате в съзнание, макар и малко изтощен. И цикълът отново започва. Това е чисто биохимична, а не фазоелектрическа форма на епилепсия. Много интересна и уникална. Доктор Д’Гайс иска да я опише в статия за медицинското списание на Военната болница — анонимността ви е гарантирана, разбира се.

Майлс прие новината за бъдещото си място в медицинската история унило. И само попита:

— Какво можете да направите по въпроса?

— Причината е комплексна и обхваща големи части от мозъка ви. Макар че навярно, за щастие, е съсредоточена по-скоро във фронталните лобове, затова и пристъпите не са фатални. Но се съмнявам, че хирургическата намеса ще даде резултат.

„Никой няма да ми реже мозъка!“

— Радвам се да го чуя. Какво лечение предлагате?

— Ами…

Майлс търпеливо зачака. За медицинската находчивост на невролога нямаше да е от полза, ако някой имперски ревизор му се нахвърлеше и започнеше да го души. Освен това не беше сигурен дали временният му имунитет се отнася и за криминални прояви.

— Едно от леченията на фазоелектрическата епилепсия — почна доктор Ченко — е чрез имплантиране на дестабилизиращ чип в мозъка. Когато започне пристъпът, биочипът го регистрира и генерира противоположни електрически импулси. Това не решава проблема, но облекчава сериозните симптоми.

— Не съм съвсем сигурен, че вярвам на биочиповете — отвърна Майлс. — Особено на невралните.

— Това е надеждна и проверена техника — увери го доктор Ченко. — Макар да не мисля, че е подходяща за вашия случай.

„Има лекарство, но не тук. Ясно.“

— Тогава?

— С доктор Д’Гайс ще се консултираме по този въпрос. След като вече разполагаме с ясни данни, смятам, че ще успеем да разработим подходящо лечение. Тъй като вашият случай е уникален, ще се наложи да експериментираме. Може би ще трябва да опитаме няколко варианта преди да установим оптималния.

Съвсем разумно.

— За дни ли става дума? Или за седмици? За месеци? За години?

— Не, не чак за месеци. Ако това ви успокоява, мисля, че до следващия пристъп ще мине известно време. Всъщност това ми дава една идея… — Неврологът съсредоточено започна да пише нещо на комуникационния пулт. Майлс се изправи и тихо излезе от кабинета.

* * *

Завари Илян да седи на пейката под витото стълбище. Беше се изкъпал, избръснал, вчесал и носеше пълна униформа с всичките си отличия. За миг Майлс ужасено си помисли, че: 1) Илян се е объркал и се е приготвил за доклад при императора или 2) самият той се е объркал и Илян наистина отива на доклад при императора.

— Какво става, Саймън? — престорено небрежно попита Майлс.

— А, ти ли си? Къде ходи? Да, във Военната болница, нали ми каза. Лейди Алис ме помоли да я придружа на концерт.

— На концерт ли? Не знаех, че обичаш концерти. Къде?

— Във филхармонията. Не знам дали обичам концерти. Въпреки че много пъти съм охранявал сградата, когато Грегор е бил там, никога не съм имал възможност да седна и да слушам музиката. Може би най-после ще открия защо всички мили хора като леля ти ходят на концерти.

— Сигурно за да ги видят — рече Майлс. — Макар че това навярно не е единствената причина, поради която местата се запазват за две години напред. Твърдят, че филхармонията на Ворбар Султана била най-добрата на Бараяр.

Концерт, колко неочаквано! Първата публична поява на Илян след инцидента определено щеше да обогати столичните слухове. Той изглеждаше така, както винаги, когато си даваше труд да играе ролята на имперски офицер. Белегът на главата му почти беше заздравял и когато вчешеше отгоре оредяващата си коса, изобщо не се забелязваше, освен ако човек не го търсеше специално. Трудно можеше да се направи разлика дори между сегашния му смътно неуверен поглед и предишния му разсеяно затворен вид. Но ако наистина се касаеше за саботаж, някаква атака… дали някой отново щеше да опита?

— Хм… взел ли си някакви мерки за безопасност, Саймън?

— Виж, Майлс, тази вечер това е проблем на ИмпСи. Предпочитам да не им се бъркам. — На устните му се появи странна усмивка. — А, ето я и нея.

Разнесе се тихото бръмчене на колата на лейди Алис, виенето на вдигащия се покрив, после се чуха бързите й стъпки. Майлс отвори вратата и леля му застана на прага. Носеше нещо бежово и много ворско.

— Здравей, скъпи! — Тя го потупа по рамото — по-добре от обичайната лелина целувка по бузата. — Готов ли си, Саймън?

Илян се наведе над ръката й.

— Милейди…

Е… лейди Алис навярно нямаше да го остави да се изгуби. Така че Майлс позволи на леля си да отведе плячката си, която, изглежда, нямаше нищо против да бъде отведена. Илян бе негов гостенин, не беше под домашен арест, за Бога!

— И внимавайте — извика той след тях.

Саймън весело му махна с ръка, после спря.

— Почакайте. Имаше нещо… забравих.

— Да, Саймън? — търпеливо попита лейди Алис.

— Съобщение за теб, Майлс. Беше важно. — Той разтри дясното си слепоочие. — Оставих диска на пулта ти. Какво ли беше? А, да. От госпожа майка ти. Току-що е напуснала Комар и ще пристигне след пет дни.

Майлс успя да не възкликне: „Мамка му“.

— Баща ми не пътува с нея, така ли?

— Не, струва ми се.

— Определено не — каза Алис. — И аз получих съобщение от Корделия — трябва да ги е пратила едновременно. Ужасно ще се радвам да ми помогне за годежа, е, не точно да ми помогне, нали знаеш, че майка ти не обича много такива социални прояви. Но поне ще мога да разчитам на моралната й подкрепа. И имаме да си казваме адски много неща.

Илян сви устни.

— Не изглеждаш особено радостен, Майлс.

— О, иска ми се да я видя, естествено. Но нали разбираш, страх ме е от бетанския й обичай да мери емоционалната ми температура. Като си помисля за цялата тази майчинска загриженост, направо ми идва да си взема багажа и да избягам.

Илян съчувствено изсумтя.

— Не бъди дете, Майлс — укори го лейди Алис. Шофьорът й вдигна покрива и Илян й помогна да влезе. Годините на внимателно наблюдение на ворската класа определено го бяха научили на маниери.

Колата потегли и остави Майлс за поредна вечер безцелно да обикаля из стаите и да си говори сам. Защо самият той не водеше дами на концерти? Какво му пречеше? Е, пристъпите, разбира се. И все още нерешеният проблем с Илян. Ами после? Мили Боже, само не Иван. Трябваше му нещо ново. Някак си се бе превърнал в пленник на старите си навици. Беше прекалено млад за пенсионер, по дяволите! Само Куин да бе тук…

Надяваше се, че лейди Алис ще внимава. Преди няколко дни с Илян бяха излезли на разходка, дискретно следвани от ефрейтор Кости, и Саймън се беше изгубил на две преки от замъка Воркосиган. Майлс нямаше да е толкова нервен, ако Илян и лейди Алис бяха останали да поиграят на карти, нещо като когнитивна терапия, която доктор Руибал бе одобрил.

Двамата се прибраха едва в два след полунощ, дълго след края на концерта. Майлс малко навъсено посрещна госта си на вратата.

Илян се изненада.

— Здравей, Майлс. Още ли си буден? — Той изглеждаше добре, макар че дрехите му бяха поизмачкани и от него се носеше мирис на вино и парфюм.

— Къде се губиш толкова време? — попита Майлс.

— Толкова време ли?

— Откакто свърши концертът.

— А, поразходихме се. Вечеряхме. Разговаряхме. Нали знаеш.

— Разговаряхте ли?

— Е, говореше лейди Алис. Аз слушах.

— Играхте ли на карти?

— Не. Върви да си лягаш, Майлс. Ужасно ми се спи. — Илян се прозя и се заизкачва по стълбището към стаята си.

— Хареса ли ти концертът? — извика след него Майлс.

— Много!

„По дяволите, ние се побъркваме заради тая история с чипа, а той се забавлява!“ Не, не беше честно да обвинява Илян. Шефът на ИмпСи навярно бе решил, че причините за проблема са естествени. Или просто търпеливо чакаше да открият следите на саботьора. Типично в негов стил.

Така или иначе, защо Илян да не прекара една нормална вечер навън? Той поне не изпадаше в гърчове пред хора. Майлс изсумтя и си легна, ала не успя да заспи. Предстоеше му мъчително чакане на някаква вест от доктор Ченко.

* * *

Неврологът напрегнато погледна комуникационния си пулт.

— Ето какво свършихме дотук, лорд Воркосиган. Изключихме възможността за чисто медицинска терапия, да речем медикаментозно забавяне на производството на невротрансмитери. Ако ставаше въпрос само за едно или няколко сродни вещества, навярно можехме да опитаме, но при вас очевидно става въпрос за десетки или дори стотици — а може би даже всичките. Даже да бяхме в състояние да им въздействаме, това само би ограничило честотата на пристъпите и не би ги прекратило окончателно. Всъщност, след като внимателно анализирахме данните, мисля, че проблемът далеч не е толкова в свръхпроизводството на невротрансмитери, колкото в механизма на молекулярно освобождаване на резервоарите. Повече надежди вдъхва един друг подход. Смятаме, че можем да направим микроскопичен вариант на нервните стимулатори, които онзи ден използвахме в лабораторията, за да предизвикаме пристъпа ви. Той ще е постоянно имплантиран в черепа ви и ще сигнализира, когато равнището в резервоарите стане опасно високо. Можете да го използвате, за да предизвиквате пристъп в избрано от вас време и място. Ако го правите в определена система, припадъците би трябвало да са по-леки и не толкова продължителни.

— Ще мога ли да шофирам и пилотирам? — „Да командвам?“

— Ммм… ако равнището на невротрансмитерите се следи и поддържа, не виждам защо не. Ако се получи.

След кратка вътрешна борба — срещу кого? — Май отвърна:

— Пенсионираха ме по болест заради тези пристъпи. Ще мога ли… да се върна на работа?

— Да, не разбирам… трябвало е да ви пратят във Военната болница преди да ви пенсионират. Хм. Добре. Ако бяхте действащ лейтенант, можехте да поискате да ви прехвърлят на канцеларска работа. Тъй като вече сте в запаса… определено ще се наложи да упражните известен натиск. — Ченко се усмихна.

— Канцеларска работа. И никакви кораби, нито полево командване?

— Полево командване ли? Мислех, че сте били агент от галактическия отдел на ИмпСи.

— Хм… да речем просто, че не съм се озовал в оная криокамера в резултат на инцидент при тренировка.

— Вижте, това определено не е в моята област. ИмпСи си има свои закони и техните лекари ще решат за какво сте годен. Що се отнася до останалите отдели на Службата, ще ви трябват изключително леки условия, за да се занимавате с нещо друго освен канцеларска работа.

„Бих могъл да ги осигуря.“ Но канцеларската работа не го изкушаваше. Да прекара остатъка от кариерата си като интендант или още по-лошо, като метеоофицер в някоя затънтена база, вечно очакващ повишение… Не. Несъмнено щеше да се окаже в удобен малък кабинет в подземията на ИмпСи, където щеше да анализира данни, събрани от други агенти. Редовно щяха да повишават заплатата му, ала никога нямаше да го направят началник-отдел, още по-малко шеф на ИмпСи. Да се прибира вкъщи всяка вечер и да спи в собственото си легло, точно като Иван. Да спи сам? Даже това не бе задължително.

Само да не беше фалшифицирал онзи проклет доклад…

Майлс въздъхна.

— Опасявам се, че всичко това е чисто хипотетично. Що се отнася до идеята за нарочно предизвикваните пристъпи… това не е лечение на проблема, нали?

— Не. Но докато чакате някой по-умен от мен да ви излекува, това ще контролира симптомите.

— Да речем, че не се появи по-умен от вас. През целия си живот ли ще трябва да нося този проклет стимулатор?

Ченко сви рамене.

— Честно казано, нямам представа. Състоянието ви е уникално.

— Добре. Да опитаме. И да видим какво ще се получи. — Той се усмихна на любимия израз на Грегор.

— Отлично, милорд. — Неврологът си записа нещо. — Ще трябва да дойдете пак, ммм, след около седмица. — Той замълча, после го погледна. — Простете ми любопитството, милорд… но защо един имперски ревизор иска да се върне в Службата като обикновен лейтенант от ИмпСи?

„Капитан от ИмпСи. Искам да ме върнат като капитан от ИмпСи.“

— Аз съм само временен ревизор. Назначен съм само за конкретен случай.

— Хм… и какъв е този случай?

— Извънредно деликатен.

— А, ясно. Извинете ме.

Майлс прекъсна връзката и се замисли за въпроса на Ченко. Като че ли не можеше да му отговори убедително.