Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (12)

Глава 12

След като стигнаха в имението и след скромния обяд Майлс се заключи в стаята с комуникационния пулт и се приготви за очаквания порой от съобщения, препратени от Ворбар Султана. Поздравленията за рождения му ден напълно отразяваха характера на изпращача си: сериозни от Грегор и предпазливо иронични от Иван.

Теснолъчевият запис на Марк, пратен от колонията Бета, беше… в стила на Марк. Неговата ирония представляваше несръчна, по-грубовата имитация на Ивановата. Когато се замисли, Майлс осъзна, че на брат му навярно за пръв път му се налага да съчинява поздравление за рожден ден. „Продължавай да се опитваш, Марк, постепенно ще станеш истинско човешко същество.“

Самодоволството му обаче се стопи, когато си помисли, че трябва да прати отговор. Марк очевидно не бе научил новината за уволнението му. Как да му го съобщи, по дяволите, така че брат му да не го приеме като обвинение към себе си? Засега просто щеше да отложи решението на този проблем.

Майлс остави поздравлението от родителите си за накрая. Двамата седяха далеч от записващото устройство, за да попаднат в обектива заедно. Граф Арал Воркосиган беше набит белокос седемдесетинагодишен мъж, облечен в кафяво-сребристата униформа на Дома Воркосиган изглежда, съобщението бе записано през работното му време. Графинята носеше следобедно сако и зелена пола във ворски стил. Червената й, вече прошарена със сиви нишки коса беше прихваната над високото и чело с гребени. Тя бе висока колкото съпруга си и сивите й очи весело проблеснаха.

„Те не знаят. Никой не им е казал.“

— Здравей, мили — започна майка му. — Поздравяваме те, че ставаш на трийсет и все още си жив.

— Да — прибави графът. — Наистина много пъти сме се чудили дали ще успееш. Е, чувстваме се малко уморени, но след сериозно обмисляне на алтернативата все пак сме щастливи. Може и да съм далеч от теб, но всяка сутрин се поглеждам в огледалото и си те спомням по всички тези бели коси на главата ми.

— Не е вярно, Майлс — усмихнато възрази графинята. — Той вече побеляваше, когато се запознахме, тогава беше около четиридесетте. Виж, аз наистина побелях после.

— Липсваш ни — продължи баща му. — Настоявам преди следващата си операция да се отбиеш на Сергияр. Тук стават много неща, важни за бъдещето на Империята. Знам, че ще ти е интересно да ги научиш.

— Ще почерня живота на Саймън, ако не те прати при нас — прибави графинята. — Можеш да му го предадеш от мое име. Алис ми каза, че си на Бараяр за няколко седмици. Защо не ни се обади? От забавления с Иван не ти остават десет минути, за да поговориш с престарелите си родители ли?

Изглежда, лейди Алис също не им бе съобщила дори смекчената версия на лошата новина, а тя обикновено информираше графинята за всички клюки във Ворбар Султана и в двора на Грегор.

— Като стана дума за Алис — продължи майка му, — тя ми каза, че Грегор се запознал с Едно момиче — с главна буква, разбира се. Знаеш ли нещо за това? Познаваш ли я? Трябва ли да сме доволни, или имаме основания за тревога?

— Комарка за императрица — каза граф Воркосиган, някога наричан от политическите си врагове (повечето от които беше надживял) „Касапина на Комар“. — Това определено ще донесе политически усложнения. Но ако след всички тези години Грегор изпълни дълга си и някак си ни даде престолонаследник, аз ще положа всички усилия да го подкрепя. И всички от моето поколение, които сме сред потенциалните наследници, ще въздъхнем с огромно облекчение. Увери Грегор, че може да разчита на моята подкрепа. — Лицето на графа изразяваше странен копнеж. — Тя мило момиче ли изглежда? Грегор заслужава поне малко лично щастие, за да компенсира всички глупости, които понася заради нас.

— Алис твърди, че е мила — рече графинята, — и аз вярвам на нейната преценка. Макар че не зная дали младата дама съзнава в какво се забърква. Моля те, увери доктор Тоскана, че може да разчита на моята подкрепа, Майлс, каквото и решение да вземе.

— Ако Грегор й предложи, тя със сигурност ще приеме — каза графът.

— Само ако е толкова влюбена, че е изгубила всякакъв инстинкт за самосъхранение — отвърна графинята. — Повярвай ми, трябва да си си изгубил ума, за да се омъжиш за бараярски вор. — Родителите му размениха странни усмивки.

— Хм, да видим — продължи графът. — Какво сме правили ние на трийсет години? Спомняш ли си, Корделия?

— Съвсем смътно. Аз бях в Бетанския астрономически проект и провалих първата си възможност да ме повишат в капитан. На следващата година обаче се възползвах от шанса, иначе никога нямаше да се срещна с Арал и ти нямаше да съществуваш, Майлс, така че сега за нищо на света не бих променила миналото.

— Аз станах капитан на двайсет и осем — самодоволно си спомни графът. Графинята му направи гримаса. — Службата на корабите ми харесваше. Свалиха ме на Бараяр четири-пет години по-късно, когато Ецар и умниците в щаба започнаха да планират анексирането на Комар. — Лицето му отново стана сериозно. — Пожелай успех на Грегор от мое име. Надявам се да успее там… където аз не успях съвсем. Слава Богу, че сега командва новото поколение. — Двамата с графинята се спогледаха и той довърши: — Доскоро, момче. Обаждай се, по дяволите.

— И се пази, моля те — прибави майка му. — И се обаждай, по дяволите. — Силуетите им избледняха и изчезнаха от екрана.

Майлс въздъхна. „Не мога повече да отлагам, наистина.“

* * *

Ала успя да го отложи с още един ден като на следващата сутрин накара Мартин да го откара до Ворбар Султана. Мама Кости му поднесе обяд в Жълтия салон — тя очевидно полагаше всички усилия да го прави както трябва, навярно изучаваше новите ръководства или искаше съвети от другите ворски прислужници в района. Той послушно изяде храната, въпреки че му се искаше да вземе чиниите и да се премести при Мартин и майка му в кухнята. Някои страни от ролята на ворски лорд му се струваха невероятно идиотски.

После отиде в стаята си и най-накрая се зае със задачата да съчини писмо до родителите си. Тъкмо изтриваше третия опит — първият се оказа прекалено мрачен, вторият прекалено лекомислен, а третият прекалено изобилстващ на грозни сарказми — когато някой го потърси. Това го зарадва, макар че над видеоплочата се появи братовчед му. Иван бе униформен, явно беше в обедна почивка.

— А, върнал си се. Чудесно — започна той. Това „чудесно“ прозвуча съвсем искрено. — Вярвам, че след кратката почивка сред хълмовете се чувстваш по-добре, нали?

— Донякъде — предпазливо отвърна Майлс. Как Иван толкова скоро бе научил, че е в града?

— Чудесно — повтори братовчед му. — Виж сега, чудех се дали си придвижил въпроса с лечението си? Ходи ли на лекар?

— Не още.

— Поне уговори ли се да те приемат?

— Не.

— Хм. Майка постоянно ме пита. Изглежда, Грегор се е поинтересувал. Казах й, че според мен не си направил нищо, но обещах да проверя. Защо се бавиш?

— Ами… — Майлс сви рамене. — Няма защо да бързам. Не ме изхвърлиха от ИмпСи заради припадъците, а защото фалшифицирах доклада си. Даже докторите да могат да ме излекуват за един ден, това няма да промени нищо. А и те не могат, иначе корабната ми лекарка вече щеше да го направи. — „Илян няма да ме приеме пак. Не може. Това е принципен въпрос, по дяволите, а Илян е един от най-принципните хора на света.“

— Чудех се… дали е защото не искаш да идеш във Военната болница — каза Иван. — Ако не искаш да си имаш работа с военните лекари, напълно те разбирам. Мисля, че е глупаво, но те разбирам. Затова намерих три цивилни клиники, които се занимават с криосъживяване, и изглежда, имат добра репутация. Едната е във Ворбар Султана, другата е в Уейеновия в областта Вордариан, а третата е на Комар, ако смяташ, че близостта до галактическата медицина е преимущество, което ще компенсира враждебното отношение към твоето име. Искаш ли да се свържа с някоя от тях?

Майлс знаеше имената и на трите.

— Не. Благодаря.

Иван озадачено сви устни.

— Знаеш ли… мислех, че това ще е първото нещо, което ще направиш след като ледената баня те извади от мъглата. Че ще скочиш и ще избягаш, както винаги. Никога не съм те виждал да се изправиш пред стена, която, ако не можеш да прескочиш, поне да се опиташ да заобиколиш, подкопаеш или взривиш. Или просто да си блъскаш главата в нея, докато не я събориш.

— Къде да избягам, Иване?

Братовчед му се намръщи.

— При „Дендарии“, разбира се.

— Знаеш, че не мога да го направя. Без официалния си пост в ИмпСи аз ставам ворски лорд, наследник на граф, за Бога, който командва лична армия. Държавен изменник! Веднъж вече сме го преживявали. Ако бях избягал, никога повече нямаше да мога да се завърна. Дадох дума на Грегор, че няма да го направя.

— Нима? Ако не се върнеш, какво общо има думата ти на Воркосиган?

Майлс замълча. Така. Значи в крайна сметка смисълът на присъствието на Иван не се бе изчерпвал само в това да го държи под око. А и да го пази да не избяга.

— Щях да се обзаложа, че ще се чупиш — продължи братовчед му, стига да имаше някой с достатъчно голям достъп до секретна информация, с когото да се басирам. Освен Галени, разбира се, обаче той не си пада по хазарта. Затова си правя оглушки, въпреки че Грегор и майка непрекъснато настояват да те накарам да се лекуваш. Защо да си правя труда? Между другото, с удоволствие ще изгубя този бас. Та кога ще се уговориш да те приемат?

— Скоро.

— Прекалено мъгляв отговор. Искам да ми кажеш нещо конкретно, например: „Днес“. Или може би: „Утре сутринта“.

Иван нямаше да го остави на мира, докато не получеше задоволителен отговор.

— До… края на седмицата — измърмори Майлс.

— Добре — кимна братовчед му. — Ще ти се обадя пак, за да проверя. Чао — засега. — И прекъсна връзката.

Майлс остана втренчен в тъмния видеоекран. Иван имаше право. Откакто го бяха уволнили, не беше направил нищо, за да реши здравословния си проблем.

Той разтърка лицето и очите си и се зае да съчини последователно обяснение за новото си цивилно положение, което да прати на родителите си. Получи се много сковано и плоско, още по-лошо от поздравлението на Марк, но не искаше да отлага повече. Майлс го записа и го прати. Но не по теснолъчевия канал, а с обикновена поща — само го обозначи като „Лично“.

Куин също му бе пратила поздравление, съвсем кратко, за да не дава възможност на цензорите от ИмпСи да се забавляват прекалено много.

Майлс с огромна неохота й прати редактиран вариант на съобщението до родителите си. Тя заслужаваше нещо повече, но това беше за предпочитане пред мълчанието. „Съжалявам, Ели.“

* * *

На следващия ден Иван се самопокани на вечеря. Майлс се страхуваше, че ще трябва да изтърпи още увещания да отиде на лекар, но братовчед му донесе цветя на Мама Кости и вися в кухнята, докато тя готвеше, и я забавляваше. Тъкмо започваха десерта — по молба на Иван отново прасковен сладкиш, — когато някой се обади по комуникационния пулт.

— Търси ви някакъв сухар от ИмпСи, лорд Воркосиган — съобщи Мартин.

„Илян? Защо ще ме търси Илян?“ Но когато, следван от любопитния Иван, Майлс включи най-близкия комуникационен пулт на етажа, онзи в старата дневна на дядо му, над видеоплочата се появи Галени.

— Мазен сводник такъв — с убийствено безизразен глас каза Дъв.

— Здрасти, Дъв, какво има? — невинно попита Майлс. Лицето на Галени не бе нито зачервено, нито бледо, а синкавосиво от гняв. „Трябваше да остана в имението Воркосиган поне още една седмица.“

— Ти си знаел. Ти си го уредил! Ти ми подля вода!

— Хм… — Майлс мъчително преглътна. — За какво говориш?

Галени дори не си направи труда да го удостои с отговор, а просто продължи яростно да го гледа, оголил зъби в изражение, което нямаше нищо общо с усмивка.

— За Грегор и Лайза ли? — рискува Майлс. Отново зловещо мълчание, нарушавано само от дишането на Галени.

— Дъв… Не знаех, че ще се получи така. Кой би предположил след всички тези години? Опитвах се да ти направя услуга, по дяволите!

— Единственото хубаво нещо, което се е случвало през живота ми. И ми го отнеха. Откраднаха ми го. Вор наистина означава „крадец“. И вие, проклети бараярски крадци, винаги си помагате, нали? Ти, твоят скапан император и цялата ви отвратителна банда!

— Хм — обади се Иван, — този комуникационен пулт може ли да се подслушва, Майлс? Извинявай, Дъв, но ако ще се изразяваш така, честно казано, няма ли да е по-добре да го направиш лично? Искам да кажа, надявам се, че не се обаждаш по канала си от ИмпСи. Те имат уши навсякъде.

— ИмпСи може да си натика ушите в гъза. — Обикновено ворският акцент на Галени сега бе не само специфично комарски, но и улично комарски.

Майлс даде знак на братовчед си да мълчи. Знаеше какво се бе случило с двамата нещастни сетаганданци предния път, когато бе видял Галени толкова разстроен, и личната среща му се струваше неподходяща идея. Ефрейтор Кости беше тук, за да го пази, разбира се, но дали щеше да се справи с един от собствените си началници? Изпаднал в убийствен транс? Бе прекалено да иска това от бедния войник.

— Дъв, наистина съжалявам. Не исках да се получи така. Не съм го планирал. Всички се изненадахме, даже лейди Алис. Питай Иван.

Братовчед му сви рамене и разпери ръце.

— Вярно е.

Майлс предпазливо се прокашля.

— Хм… откъде научи?

— Тя ми се обади.

— Кога?

— Преди пет минути.

„Тя просто го е изритала. Страхотно.“

— И двамата ми се обадиха — простена Галени. — Тя каза, че съм бил най-добрият й приятел тук и че искала да съм първият комарец, който научава новината.

„Значи Грегор наистина го е направил.“

— И, хм… ти какво отговори?

— Поздравих ги, разбира се. Какво друго можех да кажа? Двамата просто си седяха и ми се хилеха. — Майлс облекчено въздъхна. Добре. Галени не беше изгубил самообладание. Просто му се обаждаше, за да си го изкара на някого. В известен смисъл това бе проява на огромно доверие. „Супер. Благодаря ти, Дъв.“

Иван разтри тила си.

— Значи сваляш тази жена цели пет месеца, а тя те смята за свой най-добър приятел, така ли? Дъв, какво си правил през цялото това време, по дяволите?

— Тя е Тоскана — отвърна Галени. — Според нейното семейство аз съм само един разорен колаборационист. Трябваше да я убедя, че имам бъдеще, достойно за нея… после се появи той и просто… просто ми я отмъкна.

Майлс, който лично беше видял как Грегор едва ли не ходи на ръце, за да се хареса на Лайза, само промърмори:

— Хм.

— Пет месеца е адски много време — критично продължи Иван. — Господи, Дъв, защо не ми поиска съвет?

— Тя е комарка. Какво може да знае за комарките един проклет бараярски военен шут? Интелигентна, образована, възпитана…

— Почти трийсетгодишна… — замислено рече Майлс.

— Бях планирал всичко — каза Галени. — Точно на шестия месец щях да й направя предложение.

Иван потръпна.

Дъв, изглежда, започваше да се успокоява или поне първоначалната му яростно мъчителна реакция преминаваше в отчаяние. Навярно беше изразходвал енергията си с бурни обвинения и този път щеше да мине без агресивни действия.

— Майлс… — поне вече не поставяше пред името му поредица от ругатни, — ти си почти доведен брат на Грегор. „Без «почти».“

— И какво?

— Смяташ ли… можеш ли да го убедиш да се откаже? — Галени окончателно се отчая.

„Не.“

— Аз съм длъжник на Грегор… от едно време. И лично, и политически. Тази работа с наследника е жизненоважна за бъдещата ми безопасност, а Грегор като че ли нямаше никакво намерение да я свърши. Досега. Не мога да постъпя другояче, освен да го подкрепя. А и без това… — Той си спомни думите на леля Алис. — И без това изборът е на Лайза, нито твой, нито мой, нито на Грегор. Аз не съм виновен, че си забравил да й кажеш за шестмесечния си план. Съжалявам.

— Мамка му! — Галени прекъсна връзката.

— Е — наруши последвалата тишина Иван, — поне свършихме с това.

— И ти ли го избягваше?

— Да.

— Страхливец.

— А кой се кри цели две седмици в планината?

— Това беше стратегическо отстъпление.

— Добре. Струва ми се, че десертът ни ще изсъхне, ако не побързаме.

— Не съм гладен. Освен това… ако Грегор и Лайза са избрали тази вечер, за да се обадят на избрани лични приятели преди официалното съобщение… спокойно мога да остана тук още няколко минути.

— Ясно. — Иван кимна и се настани на съседния стол. Три минути по-късно комуникационният пулт иззвъня. Майлс го включи.

Грегор носеше тъмно цивилно облекло. Както обикновено, Лайза бе прелестна в комарските си дрехи. И двамата се усмихваха и очите им грееха от взаимна любов.

— Здравей, Майлс — започна императорът, а Лайза прибави:

— Здравейте, лорд Воркосиган.

Майлс се прокашля.

— Здрасти, приятели. Какво е станало?

— Исках да си сред първите, които ще научат — каза Грегор. — Помолих Лайза да се омъжи за мен. И тя прие. — Императорът изглеждаше малко смутен, сякаш съгласието й го бе изненадало. Усмивката на Лайза беше също толкова смутена.

— Честито — отвърна Майлс.

Иван се наведе над рамото му към обектива и се присъедини към поздравленията.

— О, добре, че си там — рече Грегор. — Ти беше следващият от списъка. — Да не би да се обаждаше на всички извънредно облекчени наследници според официалния им ранг? Е… точно в бараярски стил.

— Аз ли научавам пръв? — попита Майлс.

— Не съвсем призна императорът. — Първа беше лейди Алис, разбира се. Тя знаеше почти от самото начало.

— Вчера пратих съобщение на родителите си — рече Лайза. — И казах на капитан Галени. Дължах му го. И на двама ви.

— Хм, той какво каза?

— Съгласи се, че навярно ще е добре за междупланетното разбирателство — отвърна Грегор. — Като се има предвид миналото му, струва ми се, че това е обещаващо.

„С други думи, изстрелял си му го от упор и той ти е казал «Да, сир». Бедният Дъв. Нищо чудно, че ми се обади. Иначе е щял да експлодира.“

— Галени… е сложна личност.

— Да, известно ми е, че го познаваш… Пратих съобщение на родителите ти, което би трябвало да пристигне тази вечер. Очаквам утре да ми се обадят.

— О — спомни си Майлс, — Лайза ви е изпреварила, струва ми се. Баща ми ме помоли да ви уверя, че ви подкрепя. Майка ми ме помоли да ви предам същото, доктор Тоскана.

— Нямам търпение да се запозная с легендарната Корделия Воркосиган — с очевидна искреност отвърна Лайза. — Мисля, че бих могла да науча много от нея.

— И аз така смятам — призна Майлс. — Те ще се приберат за случая, нали?

— Не се сещам за друг, който да стои във венчалния ми кръг, освен вас тримата — каза Грегор. — Надявам се, че ще ми станеш секундант?

Точно като на дуел.

— Естествено. Хм… за кога планирате този цирк?

Лицето на императора малко помръкна.

— Лейди Алис, изглежда, има някои много определени идеи в това отношение. Исках незабавно да направим годежа, но тя настоява дори да не го обявяваме до завръщането й от Комар. Пращам я като свой Глас при родителите на Лайза, всички тия формалности, нали знаеш. Така че годежът трябвало да е след два месеца. А сватбата — почти след цяла година! Споразумяхме се на компромис и годежът ще е един месец след завръщането й и все още спорим за сватбата. Тя казва, че ако не им дадем време да приготвят тоалетите си, ворските дами никога нямало да ми простят. Не виждам защо са им цели два месеца, за да се облекат.

— Ммм. Ако бях на твое място, щях да й се доверя. Тя е в състояние да се справи с консервативната стара ворска фракция, без те дори да се усетят. Което решава половината от проблема ви. Боя се, че не мога да кажа нищо за радикалната комарска половина.

— Алис смята, че трябва да направим две сватби — едната тук, другата на Комар. Двойно изпитание. — Грегор се обърна към Лайза и стисна ръката й. — Но си струва.

— Ще издържите — увери ги Майлс. — Всички ще ви помагаме, нали, Иване?

— Майка ми вече ме вербува за помощник — мрачно призна братовчед му.

— Хм… казахте ли на Илян? — попита Майлс.

— Пратих лейди Алис да му съобщи — отвърна Грегор. — Той ми се обади, за да ме увери в личната си и професионална подкрепа — този израз за подкрепата го чувам отвсякъде. Чак толкова слаб ли изглеждам? Не знам дали се е зарадвал, или се е ужасил, но пък Илян винаги е непроницаем.

— Не винаги. Предполагам, че лично се е зарадвал и професионално се е ужасил.

— Той предложи да направя всичко възможно, за да ускоря завръщането на госпожа майка ти преди годежа. За да помогнела на Лайза. Чудех се дали ще се присъединиш към молбата ни, Майлс. Тя не обича да оставя баща ти сам.

— Ще опитам.

Грегор се усмихна.

— Поздравления и на теб, Майлс. Преди на баща ти му е трябвала цяла армия, за да го направи, а ти промени бараярската история само с една покана за вечеря.

Майлс безпомощно сви рамене. „Господи, всички мен ли ще обвиняват за това? И за всичко, което последва?“

— Хайде да се опитаме поне този път да избегнем правенето на история, а?

— С удоволствие — съгласи се Грегор, бодро отдаде чест и прекъсна връзката.

Майлс опря чело на масата и изпъшка:

— Вината не е моя!

— Разбира се, че е твоя — възрази Иван. — На кого му хрумна тази идея? При това в мое присъствие.

— Не, ти ме накара да присъствам на проклетата официална вечеря.

— Аз поканих само теб. Ти покани Галени. Пък и всичко започна от майка ми.

— А, значи тя е виновна. Чудесно. Сега вече съм спокоен.

Иван сви рамене.

— Е, не трябва ли да изпием по чаша за щастливата двойка? В избата ти има бутилки, покрити с повече прах от стар вор.

Майлс се замисли.

— Да, да слезем да потърсим нещо.

Долу, след като категорично отхвърли предложението на Майлс да се спрат на кленова медовина, Иван попита:

— Смяташ ли, че Галени ще се опита да направи нещо, за което после ще съжалява? Или за което ние ще съжаляваме?

Майлс дълго се колеба преди да отговори:

— Не.