Петър Копанов
Операция „Риба“ (6)

Организацията. Структура и задачи

Настъпи моментът да опиша структурата и начините на действие на тайната канцелария. Предварително се извинявам за това, че на моменти ще бъда многословен, но това е необходимо, ако искам действително да опиша какво представлявахме и как работехме. Канцеларията е изграждана с години, многократно е преобразувана и разширявана и никога не е била с твърда структура и състав. Постоянни бяха целите и ръководителите, всичко останало можеше да се промени при необходимост. И се променяше. Все пак някои неща бяха сравнително постоянни за дълги периоди от време и доказаха своята ефикасност. И така:

Управлението на канцеларията се извършва от префект. Този пост е заеман последователно от дядо ми, баща ми и мен. Префектът е пряко подчинен единствено на императора и се отчита за дейността си също единствено на него. Сенатът и комициите не само че не го контролират, но дори не знаят че такава длъжност съществува. В действителност подчинението ни на императора както вече казах е също условно, тъй като той е зависим от канцеларията в много по-голяма степен, отколкото тя от него — и Август, и Тиберий осъзнаваха това съвсем ясно и никога не са влизали в конфликт с нас. Те просто си царуваха. На Август това му харесваше, но на Тиберий по едно време му писна да се прави на глупак и избяга на Капри. Калигула пък въобще не се интересуваше от управление и накрая оставихме Касий Херея и останалите заговорници да го заколят именно защото не си вършеше работата на държавен глава, а не заради гадостите, които направи — вече споменах, че мръсотиите не ме впечатляват. Калигула не само не управляваше, но дори не можеше да царува. Затова и си отиде.

Уместно е да напомня, че префектите на преторията също са подчинени само на императора и не подлежат на контрол нито от сената, нито от комициите, но те са публични личности и обикновено са двама. Напомням, че преторианската гвардия е организирана с цел охрана на императора и всъщност бе създадена от Август по настояване на дядо ми, за да не се повтаря убийството на Цезар. Една от задачите на канцеларията бе да осъществява вътрешната, скрита охрана, а преторианците са външната, парадна охрана. Е, видя се как опазиха Нерон — а също и Калигула. Но за това ще разкажа по-нататък. Към префекта има изграден щаб, който по същество извършва контрола и управлението. Във всяка провинция канцеларията има по двама наместници, пряко назначени от префекта и докладващи му писмено чрез специални куриери на всеки две седмици, а в случай на нужда и по-често.

А сега ще опиша структурата на канцеларията. Тя се състоеше от специални отдели, всеки от които се занимаваше с нещо специфично. Най-важните от тези отдели, които станаха явни при Клавдий, са: 1/ab epistulis — за писмата, отговарящ за разпращането на едиктите и разпорежданията на императора в цялата империя, 2/a libelis — за жалбите, приемащ жалбите на гражданите и населението за различни злоупотреби на магистратите, и 3/a rationibus — за финанси. Отделението rei privatae — за личното имущество на императора, не беше официално обявено, но вече не се и криеше. Другите отделения обаче останаха тайни. Най-важните, които нямаха специални задачи и мога спокойно да спомена, бяха — a memoria — архивът, и a studiis — за научни изследвания. Но дори при Клавдий имаше още много недоволни от новата система на управление, тъй като нямаха достъп до истинското управление на страната, а следователно нямаха и възможност да грабят. По това време обаче те вече не искаха да върнат републиката в стария й вид, а искаха да сменят императора с нов, по-подходящ според тях, който да им раздава сладките служби. Накрая успяха. Нерон беше точно императорът, за който мечтаеха и който накрая получиха… Но да не избързвам. Историята на Нерон е още далече.

Тук ще направя поредното необходимо отклонение с цел необходимо обяснение. Под наше управление и контрол беше и пощенската служба. Изграждането на редовна пощенска служба в империята е едно от нещата, които организирахме и с което лично аз много се гордея. Преди ние да я реорганизираме, тази служба беше много по-скъпа и ненадеждна. Съобщенията се организирали и осъществявали от отделни по-богати хора или от частни сдружения. Целта им е била печалба и това предопределяло както високата цена, така и ограничеността на тези съобщения. А също и ниската й надеждност. Да се организира добра пощенска служба на територията на цялата държава е по силите само на самата държава. Цезар използувал често тези частни пощенски услуги и виждал много добре както предимствата, така и недостатъците им. Затова и започнал организирането на държавна пощенска служба още в хода на гражданската война. И тъй като основната й задача била — и продължава да бъде! — пренасянето на военни и разузнавателни сведения, естествено с изгражданети й се заела нашата канцелария. Тук трябва да обърна внимание на един от многото куриози в нашата държава. Ние сме разбрали отдавна, още в началото на Републиката, значението на добрите пътища и сме започнали да ги строим. Нашите пътища са най-добрите и най-здравите в целия свят. Именно те осигуряват на нашите армии възможността бързо и сигурно да се прехвърлят от едно място на друго. Над половината от времето на службата си войниците ни прекарват в строеж и поддържане на пътищата и причината за това им е ясна. Искам да подчертая, че такива сторежи са възможни само от свободни и убедени в необходимостта им хора. Роби или наемни работници никога не биха свършили тази работа толкова бързо, а за качество на работата въобще не може и дума да става. Всъщност всички големи строежи по света са били изградени от свободни и добре обучени хора, които са били убедени че това което правят е необходимо. Пиша това, за да разсея някои широко разпространени заблуди, като например тази, че пирамидите в Египет са строени от роби. Нищо подобно. По-нататък ще спомена как са стояли нещата в действителност. А сега се връщам на пощенската служба. В много отношения организацията й наподобява организацията на пощенската служба на Великия цар^[1]. Тази служба е била организирана от Кир Велики и организацията й е описана в Киропедията на Ксенофонт, така че ще си спестя подробното й описание. Ще спомена само, че ръководителят на тайната служба и на пощата се е наричал „Окото на царя“ и тази служба в много отношения прилича на нашата. И няма нищо случайно в това, че тайната служба и пощенската служба са имали един и същи началник. Както в Персия, така и в Рим. Също така няма нищо случайно и в това, че Дарий I, преди да стане Велик цар, е бил началник именно на тази служба по времето на Камбиз. Истината е, че бащата на Дарий, Хистасп, е създателят на тази тайна служба и е бил зет на Кир. Мидийският маг Гаумата е успял да узурпира властта през 232 година^[2], само защото Камбиз е имал сериозни неприятности в Египет и Дарий е трябвало спешно да замине за там и да остави без надзор двореца. На следващата година Дарий се завръща в Персия и организира свалянето на Гаумата, след ковто е избран за Велик цар. Истината е, че именно Дарий създава държавната организация на Персия и я превръща в най-голямата, най-богатата и най-добре управляваната страна в света.

Разбира се, контролът над пощата ни даваше възможност да четем писмата на гражданите, които я използуват, но това си е в реда на нещата и беше част от работата ни. Доста дребни заговори и престъпления бяха разкрити именно поради непредпазливостта на хората в писмата им. Имахме си цял отдел, в който можеше да се отвори всяко писмо, да се снеме копие от него и след това писмото да бъде доставено на адреса, без печатът му да бъде счупен.

Виждам как се мръщиш, читателю — правили сме това, от което римляните винаги са се срамували — да се занимаваме с личния живот на римските граждани! Не бързай с изводите. Първо, и да искахме, не можехме да проверяваме всички писма. За подобно нещо трябваше да увеличим около 20 пъти броя на офицерите в канцеларията и при това всички трябваше да се занимават само с проверката на писмата! Освен че е глупава, подобна дейност ще бъде и много скъпа — целият бюджет на императора трябваше да отива само за следене на това кой на кого какво е писал. И кой тогава ще управлява държавата? И с какви средства? Все едно един пълководец да прати всичките си войници да шпионират противника. Накрая той може и да знае много добре какво прави врагът му, но няма да има армия, с която да излезе срещу него. И какво тогава ще го прави това знание? Изяснявам веднага — следяхме кореспонденцията само на определени хора, за които предварително имахме основание да мислим, че замислят нещо. И в над осемдесет случая от сто се оказвахме прави! Така че не бързай да ни виниш. Естествено е човек да се запита — а как определяхме чия кореспонденция да следим? Имахме си признаци, по които това ставаше. Общо 48 признака, събрани в 6 групи. Например, ако един човек или група от хора изведнъж започне да получава 2–3 пъти повече писма отколкото преди, значи нещо около него става. Следва проверка. Самите признаци са описани в инструкцията за работа на отдела, отговарящ за пощата, така че ако имаш достъп — а ти трябва да имаш, щом четеш този документ — седни и го прочети!^[3]

Връщам се на организацията на канцеларията. Спрях описанието си на дейността ни в провинциите при наместниците. Всеки от наместниците има по няколко помощника — обикновено пет до седем — един от които е старши на останалите и поема управлението при отсъствието на самия наместник. Изрично подчертавам, че във всеки момент се знаеше кой носи отговорността за състоянието на съответния отдел и си имаше строга йерархия на длъжностите и технте права и задължения. Също както в полевата армия. И причината е същата — да не се губи управлението на отдела при никакви обстоятелства. Продължавам. Помощниците вербуват агентите на място и се срещат с тях за да получат докладите им и да им поставят задачи. Агентурните мрежи на наместниците са независими. Обикновено самите наместници не се познават или ако се познават не контактуват помежду си. Причината надявам се е ясна. Ако едната мрежа се разпадне — заради предателство, измяна, война или нещо друго — другата мрежа остава. Другата причина е, че това дублиране позволява получаваната информация лесно да бъде проверявана. Искам да наблегна на този момент от дейността ни — проверката. Тя беше дори по-важна от самото събиране на информацията. Никога не вярвахме на слухове и непроверени съобщения. Самите ние често разпространявахме слухове чрез мрежата си от агенти и много добре знаехме стойността на подобни „информации“. Ако една тайна служба започне да събира слухове и да ги представя като надеждна информация, тя е обречена. Също и държавата или армията, която разчита на тази служба. Имахме разработена система за оценка на сведенията, която беше много проста и ефективна и затова ще я опиша накратко. Всяко писмено съобщение беше класифицирано по три показателя — важност, спешност и достоверност. Трите се означаваха със съкратен код в горния десен ъгъл на документа и под тях стоеше подписът и личният печат на офицера, съставил документа. Така се знаеше кой е отговорен за информацията и оценката. Всеки от трите показателя се оценяваше с пет степени, означавани последователно с главните букви A, B, C, D, E. Така че ако видех пред себе си документ, на който горе вдясно стоеше примерно ACB, аз знаех, че документът е от изключително значение за държавата (буквата А), че трябва да се вземе решение по него в близките 5 дни (буквата С), и че сведението е проверено от поне два агентурни източника, но не лично от офицера, съставил документа (буквата В). Ето и описанието на степените:

за важност: А — има пряко значение за цялата империя, В — за сигурността на армията и канцеларията, С — за някоя от провинциите — например подготовка на бунт, D — за наш съсед или съюзник, Е — за по-далечни племена и народи и други по-маловасжни неща;

за спешност: А — трябва да се разгледа и реши веднага!, В — да се разгледа и реши същия ден, С — да се разгледа в близките 5 дни, D — да се разгледа до месец, Е — няма нужда да се взема решение по съобщението — само за информация;

за достоверност: А — офицерът лично е проверил информацията и гарантира достоверността й, В — информацията е проверена от поне два независими и надеждни наши източника, за които офицерът лично гарантира — най-често агенти от собствената му мрежа, С — информацията е проверена само от един наш източник, D — източникът не е наш, но заслужава доверие — например проверен съюзник, Е — информация със съмнителна достоверност — например разпит на пленници или открадната чужда поща — може да е провокация на противника, който умишлено ни я подхвърля. Самите ние понякога подхвърляхме провокационни сведения на противниците си — най-често на партите, така че знаехме много добре цената на тези сведения. Тази проста система пести много време и всеки наш офицер беше обучен да прави оценка на съобщенията по тази схема.

Друг проблем, който беше постоянна наша грижа, беше защитата на съобщенията. Ние четяхме без проблем писмата на хората. По-точно на тези, за които смятахме, че могат да създадат неприятности на държавата. А как успявахме да опазим собствените си писма? Редно е да обясня. Още повече, че проблемът с опазването на тайната съществува, откакто съществува самата писменост. Преди време този проблем се е решавал просто — само много малко избрани хора са можели да четат и пишат. И само те са можели да разберат за какво пише в един или друг документ. И само те са управлявали страната си. Не случайно писмеността на Египет например е толкова сложна! Само че тези времена отдавна са отминали. Ето как постъпвахме ние.

Важните съобщения бяха кодирани със специален шифър, разработен от няколко математика, привлечени на работа при нас. Единият беше Полидор, който ми беше и учител 10 години. За него също ще разкажа по-нататък при удобен случай — беше много интересен човек, макар и малко смахнат. Най-простият вариант на този шифър е бил разработен от Цезар и се състои в замяната на всяка буква с точно определена друга буква. Цезар заменял всяка буква с четвъртата след нея: А с D, B с E, C с F и накрая X с A, Y с B, Z с C. Август заместваше със съседната: A с В, B с C, C с D… По-късно, тъй като този шифър се разчиташе много лесно, въведохме замяна с произволно разбъркване. Ще обясня. Нека разгледаме азбуката, разбъркана произволно, например в следния ред: PTKAWEHZJNCGXQUBMSDYFILOVR. В този случай А се заменя с Р, В — с Т, С — с К, D — с A и т.н. Например думата CAESAR ще се запише като KPWDPS. Всеки офицер си имаше собствено разбъркване на буквите — код, който беше длъжен да знае наизуст и да го използува без да го записва. Копие от личния код се съхраняваше само в отдела на канцеларията, който се занимаваше с кореспонденцията, който беше най-добре пазеният в цялата канцелария. По този начин се осигуряваше защита на съобщението, тъй като възможният брой на разбъркванията е огромен. Въпреки това този шифър се използваше само за обикновените съобщения, а за по-важните използувахме по-сложни замени. Причината за това усложняване беше, че веднъж един от помощниците на Полидор успя да разчете един дълъг доклад до баща ми, без да разполага с кода. Когато го разпитахме как е успял да го направи, той ни обясни, че дълго време е броил различните букви в съобщенията, които обработвал и забелязал, че всяка буква си има определена честота на срещане, която почти не се изменя в различните съобщения и ако просто се преброи колко пъти се среща всеки знак в едно по-дълго съобщение и след това се подредят от най-често срещаната към най-рядката и под тях се запишат истинските букви в нашата азбука отново от най-често срещаната към най-рядката и след това се направи замяната, дори и съответствието да не е точно, след няколко допълнителни проби кодът ще бъде разкрит. Направихме много опити и се оказа, че ако съобщението е с повече от 500 знака, то може да се разчете по този начин без особени трудности, затова за по-важните съобщения разработихме по-сложни методи за кодиране. Сметнахме, че щом ние можем да разчетем един код, и някой друг също би могъл да го разчете.

Освен това използвахме системата за бързопис, разработена от Тирон. Понеже имаме доста документи, записани с тази система, ще спомена накратко за какво става въпрос. През 691 година^[4] гъркът Марк Тулий Тирон, който бил роб на Марк Тулий Цицерон, разработил система за бързопис, с чиято помощ успявал да запише всички речи на господаря си и след това да ги публикува. Голяма част от славата на Цицерон като оратор се дължала именно на тази система за бързопис, която давала възможност речите му да бъдат точно и бързо записвани. Цезар бързо оценил предимствата на този начин на запис и го наложил в канцеларията още когато я създавал с дядо ми. Оттогава всички старши офицери задължително владеят Тиронския бързопис. Тъй като тази система използва специални знаци, тя представлява и сравнително прост шифър. Освен това тя позволява да се записват доста точно думите на човек, който говори, без той да заподозре това. Много хора са се учудвали откъде мога да знак какво точно са казали на някой пир преди дни, след като дори те самите не си спомнят. Някои направо подозираха, че има някаква магия. Магия друг път. Ами знам ги от записките, направени от някой наш агент. А колкото до магиите… за тях ще разкажа по-нататък.

Как опазвахме писмените съобщения надявам се стана ясно. Редно е да кажа няколко думи и за устните съобщения. Как да бъдат опазени? Защото хората обичат да подслушват. Особено това, което не им влиза в работа. За да се опазим, измислихме нещо много просто. Толкова е просто, че чак ще се смаеш, читателю. Измислихме си собствен език. Много прост. И напълно неразбираем за околните. Човек го научаваше само за две седмици. Сега ще обясня какво представлява този език. Да запишем съгласните букви в нашата азбука по следния начин:

B C D F G H K L M
Z X V T S R Q P N

На всяка буква от горния ред отговаря буква под нея на долния ред. И обратно. Това е и правилото на замяна. Не на буквите, а на звуците. В обикновения латински език. Гласните се запазват, а съгласните се заменят. По горното правило. Така например изразът VIVERE MILITARE EST се превръща в DIDEHE NIPIFAHE EGF.^[5] Звучи малко тромаво, но не е трудно. И бързо се научава. Така двама души от канцеларията могат спокойно да си говорят на форума или в кръчмата, а този, който подслушва само ще се чуди на какъв език говорят. Същият трик се прави и с гръцкия език.^[6]

Продължавам с описанието на канцеларията. Тъй като цялата структура е тайна, наместниците и помощниците им имат и някаква официална длъжност при съответния проконсул или пропретор, управляващ провинцията. Най-често това са длъжности по снабдяване, тъй като те дават повече свобода за действие. Понякога самият наместник на провинцията е единият от наместниците. Такъв беше случаят с Понтий Пилат — прокураторът на Юдея. Той лично контролираше някои от етапите на операция „Риба“. Всъщност без пряката му намеса някои неща просто не можеха да се направят — театърът с осъждането и фалшивата смърт на Йешуа на кръста и изчезването му от гробницата не можеха да станат, ако Пилат не се беше намесил активно. Но за това ще разкажа като му дойде времето.

Самият префект на канцеларията също трябваше да заема всевъзможни официални длъжности, даващи му право на официален достъп до императора и не предизвикващи подозрение. Аз самият съм бил и префект на аноната, и префект на вигилите, и едил, и пропретор, и какво ли още не. Няма да ви занимавам с всички служби, които съм заемал, тъй като целта им е била винаги една и съща — да осигурят прикрит пряк достъп до императора. Всъщност една от задачите на канцеларията беше стопанският контрол в държавата и по-нататък ще разкажа как и защо го осъществявахме, така че често официалните ни длъжности бяха и съвсем реални и нещо повече — обикновено работата, свързана с тях не можеше да бъде добре свършена без помощта на канцеларията.

Структурата, изградена от канцеларията в армията бе подобна на тази в провинциите. Във всеки легион — след гражданската война Август остави 28 легиона — имаше двама наместника със свои независими мрежи. Всеки от тях имаше агент във всяка центурия. Освен това във всеки легион имаше по една специална кохорта — кохортата на претория, отговаряща за охраната на легата и щаба на легиона. По-голямата част от войниците в тази кохорта минаваха специално обучение в някой от лагерите ни, за които ще разкажа след малко. Те бяха специално обучени и можеха да провеждат самостоятелни операции в тила на врага. Създател на тези специални части е Луций Корнелий Сула. Именно с такива войници той е заловил Югурта в пустинята. Между другото именно специалните части обърнали хода на битката при Орхомен през 669 година^[7]. Цезар многократно е използувал такива части в Галия, срещу германците, в Азия и в Египет. Те осигуриха десанта на Цезар и на Клавдий в Британия. Агрипа и Тиберий също ги използуваха с голям успех. Командирът на кохортата и заместникът му се назначават лично от императора и са на щат в канцеларията. Специално внимание отделяхме на преторианците — личната охрана на императора. За своята лична охрана Август създаде 9 кохорти преторианци — всяка с 300 конника и 700 пехотинеца. Отначало три от кохортите бяха разквартирувани в Рим, а останалите 6 в други градове на Италия. По-късно Тиберий по наша препоръка ги събра всичките в Рим и им построи специален лагер край града между Номентанския и Виминалския път на около половин миля на изток от Колинската врата — за да може по-лесно да ги събират при нужда, а също и да се ограничат контактите им с населението в Рим и да ги контролираме по-лесно. Имаше и друга причина — съвсем банална. Лагерът на преторианците прикриваще щаба на канцеларията. Напомням, че канцеларията беше тайна и обикновените римляни не подозираха за съществуването ни, а дори и някои от тях да го подозираха, нямаха представа за големината и силата ни. Ясно е, че за да можем да работим добре и в същото време незабелязано, се нуждаехме от място, което да е едновременно добре изолирано от Рим и близо до него. Лагерът на преторианците ни осигури идеалното прикритие за щаба и основните отделения на канцеларията в Рим. Разбира се, имахме си и други тайни места за работа — основно в катакомбите край Рим. Именно в тях се укриха оцелелите в Рим след преврата на Бур и Агрипина. Но за това по-късно. А сега да се върна на преторианците.

Преторианците са единствените редовни военни части на територията на Италия. Преторианците са само италийци, преминали през специално обучение, и получават три пъти по-голяма заплата от легионерите. Служат по 16 години, а обикновените легионери по 20. Начело на преторианската гвардия стоят двама префекти, назначавани лично от императора по наша препоръка. Над три четвърти от преторианците минаваха на обучение през нашите лагери и всички бяха на специален отчет при нас. Истината е, че ние знаехме всичко, което ставаше в лагерите им. Никакви сериозни заговори никога не е имало между тях. Заговорът на Сеян си беше чиста глупост и ние знаехме всичко за него. Когато дойде моментът просто го елиминирахме. За съжаление имаше и едно изключение — моят далечен роднина Секст Афраний Бур, за който вече споменах малко по-горе. Той се оказа най-голямата ми грешка. Именно той като префект на преторианците помогна на Агрипина да отрови Клавдий. Той унищожи щаба на канцеларията в Рим и закри лагерите и отделите, като се възползва от отсъствието ми от Рим. И като си помисля, че аз го обучавах и назначих на този пост… Чак след като умря от рак на гърлото, осем години след убийството на Клавдий, и мястото му зае Офоний Тигелин, можех отново да дойда в Рим, макар и под друго име, и да възстановя донякъде дейността на канцеларията, разбира се нелегално. Но разказът за това предателство, което докара толкова нещастия на Рим, ще почака.